Текст книги "Нулев брой"

Автор книги: Умберто Еко

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 10 страниц)

– Да, звярът от улица „Сан Грегорио“, майсторката на сапун, чудовището от улица „Салариа“…

– Не бъди саркастичен, може би не тези първи следвоенни случаи, но като цяло е по-икономично, както се казва, да виждаш една история, доминирана от една-единствена нереална фигура, която сякаш управлява движението от балкона на Палацо Венеция, макар никой да не я вижда. Скелетите – и посочи безмълвните домакини около нас – винаги могат да излязат през нощта и да изтанцуват злокобния си танц. Има по земята и небето неща, които не виждаме и така нататък, знаеш. Но е сигурно, че след края на съветската заплаха „Гладио“ официално отива на тавана и както Косига, така и Андреоти говорят за операцията, за да прокудят призрака ѝ, за да я представят като нещо нормално, ставало със съгласието на властите, за общност, съставена от патриоти като едновремешните карбонари. Но наистина ли всичко е свършило, или някои неизтребими групи продължават да работят в сенките? Мисля, че има още какво да видим.

Огледа се ядосано.

– По-добре да излизаме, не ми харесва онази групичка японци, които влизат. Източните шпиони са навсякъде, вече и Китай е в играта, освен това разбират всички езици.

Докато излизахме и отново започвах да дишам чистия въздух с пълни гърди, го попитах:

– Добре ли си проверил всичко?

– Говорих с хора, които са в течение с много неща, и поисках съвет дори от нашия колега Лучиди. Може би не знаеш, но той е свързан със службите.

– Знам, знам. Ти вярваш ли му?

– Тези хора са свикнали да мълчат, не се тревожи. Трябват ми още няколко дни, за да събера още неоспорими доказателства, неоспорими ти казвам, след което отивам при Симеи и му представям резултатите от разследването си. Дванайсет серии за дванайсет нулеви броеве.

Вечерта, за да забравя костите в „Сан Бернардино“, заведох Мая на вечеря на свещи. Разбира се, не ѝ говорих за „Гладио“, избягвах ястията, в които нещо трябваше да се обезкостява, и бавно излизах от следобедния си кошмар.

16

Събота, 6-и юни

Брагадочо си беше взел няколко дни отпуска, за да подреди разкритията си, и в четвъртък прекара цялата сутрин, затворен със Симеи в кабинета му. Излезе към единайсет, а Симеи му заръчваше:

– Това го проверете още веднъж, моля ви, искам да е сигурно.

– Не се съмнявайте – отвърна му Брагадочо, от когото бликаха добро настроение и оптимизъм. – Довечера ще се видя с един човек, на когото вярвам, и ще направя последна проверка.

Останалите от редакцията бяха заети да определят рутинните страници на първия брой нула: спорт, игрите на Палатино, няколко опровержения, хороскопите и некролозите.

– Но колкото и да си измислим – каза в един момент Костанца, – май няма да ги докараме до двайсет и четири страници. Трябват ни други новини.

– Добре – каза Симеи, – помогнете и вие, Колона, ако обичате.

– Новините няма нужда да ги измисляме – отбелязах аз, – достатъчно е да ги издирим.

– Как?

– Хорската памет е къса. Парадоксално е, че всички би трябвало да знаят, че Юлий Цезар е убит на мартенските иди, но идеите са объркани. Да намерим нова английска книга, в която се говори за историята на Цезар, после ни трябва само сензационно заглавие: „Невероятно откритие на историците от Кеймбридж. Цезар наистина е убит на мартенските иди“. Разказваме всичко и става статия за чудо и приказ. Е, с Цезар преувеличих, добре, но ако говорим за аферата с Пио Алберго Тривулцио, ето че може да се роди статия за аналогиите с историята на римската банка. Това е случай от края на деветнайсети век и няма нищо общо с актуалните скандали, но един скандал припомня друг, достатъчно е да се намекне за някои слухове и да се разкаже историята за римската банка, все едно е станала вчера. Мисля, че Лучиди ще знае как да струпа нещо хубаво.

– Чудесно – каза Симеи. – Какво има, Камбриа?

– Прочетох една новина от агенциите, още една Богородица е започнала да плаче в едно южно градче.

– Великолепно, направете сензационна статия!

– Нещо за повторяемостта на суеверията…

– Нищо подобно! Да не сме бюлетин на асоциацията на атеистите и рационалистите! Хората искат чудеса, а не скептицизма на радикалния шик. Да разкажеш за чудото не значи да се компрометираш, като кажеш, че списанието вярва. Разказва се фактът или се казва, че някой е станал свидетел на факта. Дали божиите майки плачат наистина, не е наша работа. Заключенията трябва да ги извади читателят, а ако е вярващ, ще повярва. Заглавие на много колони.

Всички развълнувано се хванаха за работа. Минах покрай бюрото на Мая, много съсредоточена върху некролозите, и ѝ казах:

– И да не забравите, безутешното семейство…

– И приятелят Филиберто се притиска развълнуван в любимата Матилде и милите Марио и Серена – отвърна тя.

– По-добре Жесика с Ж или Съманта. – Усмихнах ѝ се окуражително и си тръгнах.

Прекарах вечерта у Мая, като успявах, както ставаше понякога, да трансформирам в алков купищата книги, натрупани на нестабилни кули.

Сред купчините имаше и много плочи, стари, винилови, наследство от баба ѝ и дядо ѝ. Понякога дълго лежахме и слушахме. Тази вечер Мая беше пуснала Седмата симфония на Бетовен и с насълзени очи ми разказваше, че още от момиче ѝ се плачело на втората част.

– Започна, когато бях на седемнайсет: нямах пари и един познат ме вкара гратис в една ложа, но нямах място и се бях свила на стъпалата, малко по малко почти се излегнах. Дървото беше твърдо, но не го усещах. И на втората част си помислих, че бих искала да умра така, и се разплаках. Бях малко лудичка. Но продължих да плача дори след като улегнах.

Никога не съм плакал на музика, но се трогнах от факта, че тя го прави. След няколко минути мълчание Мая добави:

– Той обаче е глупак.

– Кой той?

– Ами Шуман – каза Мая, сякаш съвсем бях изкуфял.

– Шуман е бил глупак?

– Ами да, много романтични излияния, и има си хас предвид епохата, но всичко е премислено. И толкова си е изстисквал ума, че е откачил. Разбирам защо жена му се е влюбила в Брамс. Друг тембър, друга музика и bon vivant. Но все пак не казвам, че Роберт е толкова зле, разбирам, че е имал талант, не е от големите тромбони.

– Кои?

– Като шумния Лист или досадния Рахманинов, те със сигурност са пишели лоша музика, всичко е показно, за пари, концерт за тъпаци в до мажор, такива работи. Ако потърсиш, няма да намериш техни плочи в тази купчина. Изхвърлих ги. Селското стопанство е загубило, че те не са останали там.

– А според теб кой е по-добър от Лист?

– Сати, естествено.

– Но на Сати не плачеш, нали?

– Разбира се, че не, той не би искал, плача само на втората част на Седмата. – След това след кратка пауза: – От тийнейджърските си години насам плача и на нещо от Шопен. Но не и на концертите.

– Защо на концертите не?

– Защото като го махнеш от пианото и му дадеш оркестър, вече не знаеш къде е. Писал е пиеси за струнни, медни духови и тимпани, но като за пиано. А и не си ли гледал оня филм с Корнъл Уайлд, където Шопен пръсва капка кръв по клавиатурата? Когато дирижира оркестър, какво ще направи – ще пръска кръв по първата цигулка ли?

Мая не спираше да ме смайва дори когато смятах, че я познавам добре. Значи с нея щях да се науча дори да разбирам музиката. Поне по нейния начин.

Това беше последната щастлива вечер. Вчера се успах и отидох в редакцията чак към обяд. Щом влязох, видях униформени мъже, които ровеха в чекмеджетата на Брагадочо, и един цивилен тип, който разпитваше присъстващите. Симеи беше на вратата на кабинета си, син-зелен.

Камбриа се приближи до мен и каза тихо, сякаш споделя тайна:

– Убили са Брагадочо.

– Какво? Брагадочо? Как?

– Един нощен пазач към шест сутринта, докато се прибирал вкъщи с колелото си, видял труп, паднал по очи и с рана на гърба. В този час му трябвало доста време да намери отворен бар, за да се обади в болницата и полицията. Удар с нож, установил веднага съдебният лекар, един-единствен, но нанесен със сила. Не са оставили ножа забит вътре.

– Но къде?

– В една уличка край улица „Торино“, как се казваше… „Баняра“ или „Баниера“.

Цивилният тип се приближи към мен, представи се накратко, беше инспектор по обществената сигурност, и ме попита кога съм видял Брагадочо за последно.

– Тук в офиса вчера – отговорих, – както, смятам, и всичките ми колеги. Освен това ми се струва, че си тръгна сам малко преди останалите.

Попита ме, както сигурно бе питал всички, как съм прекарал вечерта. Казах – на вечеря с приятелка и после съм си легнал. Очевидно нямах алиби, но май никой от присъстващите нямаше и инспекторът не ми се стори особено притеснен. Беше просто рутинен въпрос, както се казва в полицейските сериали.

По-скоро искаше да разбере дали смятам, че Брагадочо има врагове, дали като журналист не е тръгнал по опасна следа. Как ли пък не, щях да му кажа, не заради дадената дума, просто започвах да разбирам, че ако някой е очистил Брагадочо, това сигурно е било заради разследването му, и веднага ми се стори, че ако покажа, че знам нещо, някой би си помислил, че ще е добре и аз да бъда елиминиран. Не бива да говоря дори с полицията, казах си, Брагадочо нали ми каза, че в неговите истории са замесени всички, дори горските пазачи? И ако до вчера мислех, че е митоман, смъртта му му придаваше известна правдоподобност.

Потях се, но инспекторът или не забеляза, или го отдаде на емоцията.

– Не знам – казах му. – С какво се е занимавал точно Брагадочо напоследък сигурно ще може да ви каже доктор Симеи, той разпределя статиите. Като че ли си спомням, че правеше материал за проституцията, не знам дали тази посока може да ви бъде полезна.

– Ще видим – каза инспекторът и отиде да разпита Мая, която плачеше. Не го обичаше, знаех го, но убитият си е убит. Бедничката. Изпитвах съчувствие не към Брагадочо, а към нея – тя със сигурност се чувстваше виновна, че е говорила лошо за него.

В този момент Симеи ми кимна да вляза в кабинета му.

– Колона – каза ми, докато сядаше на бюрото, ръцете му трепереха, – вие знаете с какво се занимаваше Брагадочо.

– Знам и не знам. Той ми намекна нещо, но не съм сигурен, че…

– Не се правете на ударен, Колона, много добре знаете, че Брагадочо са го намушкали, защото смяташе да разкрие разни работи. Не знам кои са истина и кои си беше измислил, но макар разследването му да засягаше сто неща, сигурно е, че поне едно е нацелил и по тази причина са му запушили устата. Но понеже вчера разказа историята си и на мен, аз също знам това нещо, макар да не знам кое е. И понеже ми каза, че се е доверил и на вас, вие също го знаете. Така че и двамата сме в опасност. Не стига това, а преди два часа командор Вимеркате е получил телефонно обаждане. Не ми каза от кого нито какво са му казали, но заяви, че цялото начинание на „Утре“ е станало опасно и за него и е решил да го ликвидира. Вече ми изпрати чековете, за да ги раздам на редакторите, те ще получат плик със заплата за два месеца, и сърдечни думи на раздяла. Всички са без договор и не могат да протестират. Вимеркате не знаеше, че и вие сте в опасност, но мисля, че сега няма да ви е лесно да обикаляте да си осребрявате чека, така че ще го скъсам, имам пари в касата и във вашия плик съм сложил двата месеца в брой. До утре тези офиси ще бъдат изнесени. Колкото до нас двамата, забравяме за споразумението си, за задачата ви – книгата, която трябваше да напишете. „Утре“ умира: още днес. Но дори вестникът да се закрие, ние с вас продължаваме да знаем твърде много.

– Мисля, че Брагадочо е говорил и с Лучиди…

– Май нищо не сте разбрали. Това е проблемът. Лучиди е надушил, че нашият покоен приятел е напипал нещо опасно, и веднага е доложил на… на кого? Не знам, но със сигурност на човек, който е решил, че Брагадочо знае прекалено много. Никой няма да навреди на Лучиди, той е от другата страна на барикадата. Ще ви кажа какво ще направя аз. Веднага щом полицията си тръгне, пъхам в чантата си остатъка от касата, хуквам към гарата и хващам първия влак за Лугано. Без багаж. Там познавам един, който може да смени личните данни на всеки, ново име, нов паспорт, нов адрес, ще видим къде. Ще изчезна преди убийците на Брагадочо да успеят да ме намерят. Надявам се да ги изпреваря. А от Вимеркате поисках да одобри ликвидацията на средствата ми в долари в „Кредит Суис“. Що се отнася до вас, не знам какво да ви посъветвам, но най-напред се затворете вкъщи и не се шляйте по улиците. После намерете начин да изчезнете някъде, аз бих избрал някоя източна страна, където никога не е съществувал stay-behind.

– Смятате, че всичко е заради stay-behind? Това е публична тайна. Или заради историята с Мусолини? Това е гротескна теория, на която никой не би повярвал.

– А Ватиканът? Дори историята да не е вярна, вестниците ще напишат, че църквата е помогнала на бягството на Дучето през 45-а и го е крила почти петдесет години. С всички проблеми, които и без това имат със Синдона, Калви, Марцинкус и така нататък, преди да докажат, че историята за Мусолини е партенка, скандалът ще се разпространи из целия международен печат. Не се доверявайте на никого, Колона, затворете се вкъщи поне тази вечер, после мислете къде да се разкарате. Можете да поживеете няколко месеца, да кажем, в Румъния, там животът е евтин и с дванайсетте милиона в този плик ще си поживеете царски известно време. Довиждане, Колона, съжалявам, че нещата приключиха така, като в оня виц на нашата Мая за каубоя в Абълийн: да му се не види, загубихме. Оставете ме да подготвя заминаването си, когато полицаите си тръгнат.

Исках да изчезна на мига, но онзи проклет инспектор продължи да ни разпитва, без да стигне доникъде, а междувременно взе да се свечерява.

Минах покрай бюрото на Лучиди, който отваряше своя плик.

– По заслуги ли са ви компенсирали? – попитах го и той със сигурност разбра какво намеквам.

Погледна ме отдолу нагоре и се ограничи да попита:

– А на вас какво ви е разказвал Брагадочо?

– Знам, че вървеше по някаква следа, но така и не пожела да ми каже повече.

– Наистина ли? – каза той. – Горкият нещастник, кой знае какви ги е забъркал. – После се обърна на другата страна.

Веднага щом инспекторът ме пусна да си вървя с обичайното „бъдете на разположение“, прошепнах на Мая:

– Върви си у вас и чакай да ти се обадя, но не вярвам да ти звънна преди утре сутринта.

Тя ме погледна с ужас.

– Ти какво общо имаш?

– Нищо, нямам нищо общо, какви ги говориш, но съм разстроен, естествено е.

– А какво става? Дадоха ми плик с чек и благодарности за ценното ми сътрудничество.

– Вестникът е закрит, после ще ти обясня.

– А защо не ми обясниш сега?

– Кълна се, че утре ще ти кажа всичко. Прибери се и не излизай. Моля те, послушай ме.

Тя ме послуша с изпълнени с въпроси и сълзи очи, а аз тръгнах, без да кажа друго.

Прекарах вечерта вкъщи, не ядох, изпих половин бутилка уиски и мислих какво да направя. После бях изтощен, изпих един стилнокс и заспах.

Сутринта чешмата не течеше.

17

Събота, 6-и юни 1992 г., 12 ч.

Ето. Сега реконструирах всичко. Опитвам се да си събера мислите. Кои са тези „те“? Симеи го каза, Брагадочо, прав или не, беше събрал доста факти. Кой от тези факти би могъл да притесни някого? Историята с Мусолини? И в такъв случай на кого му бе запарило под опашката, на Ватикана, на съзаклятници от преврата на Боргезе, които все още заемат позиции по върховете на държавата (та след повече от двайсет години всички трябва да са покойници), на службите (и на кои)? Или не, става дума само за един стар нещастник, който живее в страхове и носталгии и е забъркал всичко сам, може би забавлявайки се да заплаши дори Вимеркате, сякаш зад него е стояла, знам ли, Сакра Корона Унита. Луд значи, но ако лудият те търси, за да ти види сметката, е също толкова опасен като здравия, че и повече. Дали „те“, дали самотният луд, но някой е влизал в дома ми тази нощ. И щом е влязъл веднъж, може да влезе пак. Така че аз повече не бива да оставам тук. Но пък този луд или тези „те“ сигурни ли са, че аз знам нещо? Брагадочо казал ли е нещо за мен на Лучиди? Изглежда, не, или не съвсем, ако се съди по последния ми разговор с оня шпионин. Но мога ли да смятам, че съм в безопасност? Определено не. Няма да е лесно да избягам в Румъния, може би ще е по-добре да изчакам да видя какво ще стане, може би да прочета какво ще кажат утрешните вестници. Ако случайно не кажат нищо за убийството на Брагадочо, тогава нещата вървят по-зле, отколкото се надявам, а това значи, че някой се опитва да потули работата. Но със сигурност трябва да се скрия поне за малко. Но къде, като ще е опасно дори да си подам носа навън?

Помислих за Мая и убежището в Орта. Връзката ми с Мая бе останала незабелязана, струва ми се, и тя едва ли беше под наблюдение. Тя не, но моят телефон да, така че не можех да се обадя от къщи, а за да се обадя от външен телефон, трябваше да изляза. Спомних си, че от двора се влизаше през тоалетните в бара на ъгъла. И дори си спомних, че в дъното на двора има желязна врата, заключена от десетилетия. Това ми разказа хазяинът, когато ми даде ключовете от апартамента. Заедно с този от вратата на кооперацията и входната врата имаше още един, стар и ръждясал.

– Никога няма да ви потрябва – каза ми хазяинът с усмивка, – но от петдесет години всеки живущ има такъв. Разбирате ли, през войната тук нямахме противобомбено убежище, а в отсрещната къща имаше доста голямо, в онази, която гледа към улица „Куарто деи Миле“, успоредната на нашата. Тогава направиха проход в дъното на двора, така че семействата да могат бързо да стигнат до скривалището при тревога. Вратата се заключваше и от двете страни, но всички живеещи тук имаха ключ, който, както виждате, е ръждясал за почти петдесет години. Не мисля, че ще ви потрябва някога, но в края на краищата тази врата е добър път за бягство в случай на пожар. Ако искате, оставете го в някое чекмедже и забравете за него.

Да, това трябваше да направя. Слязох долу, влязох в бара през задния вход, собственикът ме познаваше и го бях правил и друг път. Огледах се, сутрин нямаше почти никого, една възрастна двойка седеше на една масичка с две капучино и кроасани, не приличаха на тайни агенти. Поръчах си двойно кафе, все пак трябваше да се събудя, и влязох в телефонната кабина.

Мая вдигна веднага, много развълнувана, и аз ѝ казах да мълчи и да слуша.

– Слушай и не задавай въпроси. Вземи си багаж за няколко дни в Орта и се качвай на колата. Зад къщата ми на улица „Куарто деи Миле“, не знам точно на кой номер, има една порта, горе-долу на нивото на къщата ми. Предполагам, че е отворена, защото мисля, че през нея се влиза в един двор, където има магазин за не знам какво си. Ако не успееш да влезеш, изчакай отпред. Свери си часовника по моя, за петнайсет минути трябва да стигнеш, нека се видим там точно след час. Ако портата е затворена, ще те чакам отпред, но бъди точна, защото не искам да стоя дълго на улицата. Моля те, не питай нищо. Вземи си нещата, пали колата и ела. После ще ти разкажа всичко. Не би трябвало да те следят, но за всеки случай гледай в огледалото за обратно виждане и ако ти се стори, че някой кара след теб, прояви фантазия, прави абсурдни завои, нека да загуби следите ти, което не е лесно, понеже си на каналите, но пък има много начини да се изплъзнеш ненадейно, например да минеш на червено на някой светофар, така че другите да трябва да спрат. Доверявам ти се, любов моя.

Мая явно можеше да си намери работа във въоръжените обири, защото направи всичко идеално: в уговорения час беше влязла през портата, напрегната, но доволна.

Скочих в колата, казах ѝ къде да завие, така че да излезем възможно най-бързо на улица „Чертоза“, откъдето сама знаеше как да се качи на магистралата за Новара и коя е отбивката за Орта.

През цялото пътуване почти не си отворих устата. Когато стигнахме в къщата, ѝ казах, че поема риск, ако узнае това, което мога да разкажа. Не иска ли да ми се довери и да остане в неведение? А, не, и дума да не става.

– Извинявай – каза, – още не знам от кого или от какво се страхуваш, но или никой не знае, че сме заедно, и тогава съм извън опасност, или ще го разберат и ще са убедени, че вече знам. Изплюй камъчето, иначе как ще мисля това, което мислиш ти?

Смела. Трябваше да ѝ разкажа всичко, все пак тя беше плът от моята плът, както казва Книгата.

18

Четвъртък, 11 юни

През изминалите дни се бях барикадирал в къщата и се страхувах да изляза.

– Стига де – казваше Мая, – тук никой не те познава. Тези, от които се боиш, които и да са те, не знаят, че си тук…

– Няма значение – отговарях. – Човек никога не знае.

Мая започна да се грижи за мен като за болен, даде ми успокоителни, галеше ме по тила, докато седях пред прозореца и се взирах в езерото.

В неделя сутринта отиде веднага да купи вестници. Убийството на Брагадочо беше отразено без особени подробности: убит е журналист, разследвал канал за проституция, вероятно е бил наказан от някого, който печели от това.

Явно бяха възприели тази теза, подадена от моите думи, а може би по показания на Симеи. Със сигурност вече не мислеха за нас, редакторите, и дори не бяха разбрали, че със Симеи сме изчезнали. От друга страна, ако са се върнали в офиса, са го намерили празен, а този инспектор дори не ни беше записал адресите. Същински Мегре. Но не ми се вярва да се тревожеше за нас. Следата с проституцията беше по-удобна, рутинна. Естествено, Костанца би могъл да каже, че с тези дами се занимава той, но сигурно и той се беше убедил, че смъртта на Брагадочо е някак си свързана с това, и бе започнал да се страхува за себе си. Така че мълчеше като риба.

На следващия ден Брагадочо беше изчезнал и от новините. Полицията имаше предостатъчно такива случаи и беше умрял само четвърторазреден журналист. Round up the usual suspects, и толкоз.

Привечер гледах мрачен смрачаващото се езеро. Остров Сан Джулио, така блестящ на слънце, се издигаше от водите като острова на мъртвите на Бьоклин.

Тогава Мая реши да ме извади от унеса ми и да ме заведе на разходка на Сакро Монте. Не бях ходил, това е поредица параклиси, кацнали в планината, в които се откриват мистични диорами от полихромни статуи в естествени размери, смеещи се ангели, но преди всичко сцени от живота на свети Франциск. Уви, в майката, която прегръща болната си рожба, виждах жертвите от някой минал атентат, в тържествената среща на папата с различни кардинали и мрачни капуцини откривах сборище на ватиканската банка, която планира залавянето ми, дори всички цветове и благочестиви глинени фигури не стигаха, за да ме накарат да мисля за Царството небесно – всичко ми се струваше коварно замаскирана алегория на долни сили, които кроят козни в тъмнината. Дори си представих как през нощта тези фигури се превръщат в скелети (та какво е розовото тяло на ангела, ако не лъжлива обвивка, която крие скелет, пък бил той и небесен?) и участват в злокобния танц на „Сан Бернардино але Оса“.

Наистина не смятах, че съм толкова страхлив, и се срамувах, че Мая ме вижда в това състояние (ето, казвах си, сега и тя ще ме зареже), но образът на Брагадочо, проснат ничком на улица „Баниера“, непрекъснато беше пред очите ми.

На моменти се надявах, че през някаква внезапна пролука в пространство-времето (как казва Вонегът, хроносинкластичен инфундибулум) на улица „Баниера“ през нощта се е материализирал Боджа, убиецът отпреди сто години, и се е отървал от натрапника. Но това не обясняваше телефонното обаждане, получено от Вимеркате, и този аргумент използвах с Мая, когато тя намекваше, че е възможно да е било убийство с цел грабеж, че от пръв поглед се виждало, че Брагадочо е мръсник, мир на душата му, че и може би се е опитал да използва някоя от онези жени и това било отмъщението на сводника ѝ, обичайно престъпление от типа de minimis non curat praetor2020
  Съдът не се интересува от дреболии (лат.) – Б.пр.


[Закрыть].

– Да – повтарях, – но сводникът няма да се обади на редактора, за да закрие вестника.

– Но откъде знаеш дали Вимеркате наистина е получил такова обаждане? Може да е съжалил, че е започнал това прескъпо начинание, и когато е научил за смъртта на един от редакторите, я е използвал като претекст да ликвидира „Утре“, като плати заплати за два месеца вместо за една година… А нали ти ми каза, че „Утре“ му е трябвал, докато някой не му каже да спре и не го пуснат в светлия салон. Ами да предположим че тип като Лучиди е донесъл където трябва, в светлия салон, вестта, че „Утре“ се кани да публикува изобличаващо разследване, те се обаждат на Вимеркате и му казват, добре, остави този нещастен вестник и ставаш един от нас. Брагадочо пък е убит по друга причина, може би от някой случаен луд, и елиминираш проблема с обаждането до Вимеркате.

– Но не елиминирам лудия. А и кой е влизал през нощта вкъщи?

– Това го казваш ти. Откъде си сигурен, че някой е влизал?

– Кой е спрял водата тогава?

– Чакай малко. Нали имаш жена, която идва да ти чисти?

– Само веднъж седмично.

– Добре, кога е идвала за последно?

– Винаги идва в петък следобед. Точно в деня, когато разбрахме за Брагадочо.

– Ами тогава? Не може ли тя да е спряла водата точно защото я е дразнело капането на крана?

– Но в петък вечерта си налях чаша вода, за да глътна приспивателното…

– Сигурно е било половин чаша, стигало ти е. Дори когато водата е спряна, в тръбите остава по нещо и ти просто не си се усетил, че това е последната вода, която тече от чешмата ти. После пи ли още вода?

– Не, дори не вечерях, само обърнах половин бутилка уиски.

– Виждаш ли? Не казвам, че си параноик, но с мисълта за убития Брагадочо и това, което ти е казал Симеи, ти веднага си си помислил, че някой е влизал у вас през нощта. А всъщност е била чистачката следобед.

– Но Брагадочо наистина го убиха!

– Видяхме, че това може да е отделен въпрос. Така че е възможно никой да не се занимава с теб.

Прекарахме последните четири дни, като преповтаряхме, създавахме и отхвърляхме предположения, аз все помрачен, Мая все така услужлива, неуморна да прави тегели между къщата и града за храна и бутилки малцово, защото вече бях опразнил три. Любихме се два пъти, но го правих гневно, сякаш исках да си излея душата, без да успея да изпитам удоволствие. И въпреки това чувствах, че обичам все повече това създание, което от плахо врабченце се беше превърнало във вярна вълчица, готова да ухапе всеки, който иска да ме нарани.

Докато не стигнахме до тази вечер, когато включихме телевизора и случайно попаднахме на едно предаване на Корадо Ауджиас, който представяше една английска продукция, излъчена по Би Би Си предния ден, Operation Gladio.

Заковахме се пред екрана, без да говорим.

Приличаше на филм по сценарий на Брагадочо, вътре присъстваше всичко, което Брагадочо си беше представял, че и отгоре, но думите бяха съпроводени с картина и други документи, някои от които се четяха и от известни личности. Започваше от грешките на белгийската stay-behind, разкриваше се, че за съществуването на „Гладио“ са били информирани министър-председателите, но само тези, на които ЦРУ се доверявало, например Моро и Фанфани са били държани на тъмно; на цял екран показваха цитати от известни шпиони като „Измамата е състояние на ума, на ума на една държава“. През цялото предаване (тоест два часа и половина) се появяваше Винчигуера, който разкриваше всичко – дори че още преди края на войната съюзническите служби са накарали Боргезе и хората от неговата Десета МАС да подпишат договор, че в бъдеще ще сътрудничат при отблъскването на възможна съветска инвазия, и различни свидетели чистосърдечно твърдяха, че за операция като „Гладио“ можели да се рекрутират единствено бивши фашисти – а от друга страна се виждаше как в Германия американските служби са гарантирали безнаказаността дори на палач като Клаус Барби.

На няколко пъти се появяваше Личо Джели, който откровено признаваше, че е сътрудничил на съюзническите тайни служби, но бе наречен добър фашист от Винчигуера, така че говореше за делата си, за контактите си, за източниците си, без да се притеснява, че на всички е ясно, че винаги е играл двойна игра.

Косига разказваше как през 1948-а, като млад войник католик, бил въоръжен със стен и ръчни гранати и готов за действие в случай, че комунистическата партия не приеме изборните резултати. Винчигуера се появяваше пак, за да повтори спокойно, че цялата крайна десница се е посветила на стратегия за повишаване на напрежението, за да подготви психологически широката публика за обявяване на извънредно положение, но подчертаваше, че Нов ред и Националният авангард са работели с отговорните лица в различните министерства. Сенаторите от парламентарното разследване казваха съвсем открито, че при всеки атентат службите и полицията подменяли документи, за да застопорят съдебните разследвания. Винчигуера разясняваше, че зад площад „Фонтана“ не стояли само неофашистите Фреда и Вентура, които всички смятали за автори на атентата, а че над тях цялата операция била управлявана от кабинета за класифицирани дела във вътрешното министерство. А после се впускаше в разяснения за начина, по който Нов ред и Националният авангард се инфилтрирали в левите групировки, за да ги подтикват към терористични атентати. Полковник Осуалд Лий Уинтър, човек от ЦРУ, потвърди, че Червените бригади не само били инфилтрирани, но и получавали заповеди от генерал Сантовито от Службата за военна информация и сигурност.

В шокиращо интервю един от основателите на Червените бригади, Франческини, арестуван с най-първите, се питаше уплашено дали случайно, докато е действал с вярата, че прави добро, не е бил използван от друг за други цели. И отново Винчигуера потвърждаваше, че Националният авангард имал задача да разпространява манифести в подкрепа на Мао, за да подклажда страх от прокитайски акции.

Един от командирите на „Гладио“, генерал Индзерили, не се поколеба да каже, че оръжейните складове били до казармите на карабинерите и че „гладиаторите“ можели да ходят и да си вземат каквото им трябва, като показвали (като в булеварден роман) половинката от банкнота от хиляда лири като знак за разпознаване. Естествено се стигаше и до случая Моро и факта, че агентите от службите били видени да обикалят по улица „Фани“ по времето на отвличането с човек, който обяснявал, че бил в района, защото бил поканен на обяд у приятел, и не ставаше ясно защо отива на обяд в девет сутринта.

Бившият шеф на ЦРУ Колби, естествено, отричаше всичко, но други агенти от ЦРУ, с открити лица, говореха за документи, в които в най-големи подробности се появяват дори заплатите, които организацията е плащала на замесените в атентатите лица, например пет хиляди долара на месец на генерал Мичели.