Текст книги "Нулев брой"

Автор книги: Умберто Еко

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 10 страниц)

9

Петък, 24-ти април

През тази седмица работата вървеше с големи прекъсвания. Като че ли на никого не му се работеше, в това число и на Симеи. От друга страна, дванайсет броя за една година не са по един брой на ден. Четях първите чернови на статиите, уеднаквявах стила, мъчех се да обуздавам натруфените изрази. Симеи одобряваше:

– Господа, това е журналистика, не литература.

– И като стана дума – намеси се Костанца, – започна да се разпространява модата на мобилните телефони. Вчера един във влака до мен говори надълго и нашироко за отношенията си с банката и аз разбрах всичко за него. Мисля, че хората полудяват. Трябва да напишем нещо по въпроса.

– Тази работа с мобилните телефони – възрази Симеи – не може да продължи. Първо на първо са много скъпи и малко хора могат да си ги позволят. Второ, хората скоро ще открият, че не е жизненонеобходимо да се обаждат на всеки по всяко време, ще страдат от загубата на разговорите на четири очи и лице в лице и в края на месеца сметката им ще е стигнала недостижими върхове. Тази мода е обречена да замре в рамките на година, най-много две. Засега мобилните телефони са полезни единствено на прелюбодейците, за да могат да имат връзки, без да използват домашния телефон, и може би на водопроводчиците, които могат да бъдат намерени във всеки момент, докато са на работа. На никой друг. Следователно на нашата публика, мнозинството от която няма мобилни телефони, материалът няма да е интересен, а на малцината, които имат, ще им е все едно, дори ще ни сметнат за сноби, за радикален шик.

– Не само – намесих се аз. – Дайте си сметка, че Рокфелер и Аниели или президентът на Съединените щати нямат нужда от мобилен телефон, защото имат рояци секретари и секретарки, които се грижат за тях. Следователно скоро ще разберем, че мобилни телефони използват само незначителните хора, бедняците, които трябва да могат да бъдат намерени от банката, откъдето да им кажат, че сметката им е на червено, или от шефа, който ги следи какво правят. Така мобилният телефон ще се превърне в символ на ниско социално положение и никой няма да го иска.

– Не съм много сигурна – каза Мая. – Това е като prêt-à-porter или съчетанието от тениска, дънки и тънък шал: могат да си ги позволят както дамата от висшето общество, така и работничката, само че втората не знае как да съчетава елементите или смята, че дънките задължително трябва да са нови-новенички, и не носи такива изтъркани на коленете, освен това ги носи с токчета и така човек веднага вижда, че тя не е дама от висшето общество. Но тя не го вижда и продължава да носи доволно лошо съчетаните си дрехи, без да знае, че така подписва присъдата си.

– И тъй като тя може би ще чете „Утре“, ние ще ѝ кажем, че не е дама. И че мъжът ѝ е незначителен и вероятно прелюбодеец. А после, възможно е командор Вимеркате да иска да се включи в бизнеса с мобилни телефони, а ние да му направим такава мечешка услуга. В общи линии темата или е ирелевантна, или е прекалено гореща. Да я оставим. Същото е като с компютъра. Тук Командора ни позволи да имаме по един на калпак, и са удобни за писане и архивиране на данни, въпреки че аз съм старомоден и не знам какво да го правя. Но повечето от нашите читатели са като мен и нямат нужда от компютър, защото нямат данни за архивиране. Нека не създаваме комплекси за малоценност на публиката.

След като изоставихме електрониката, този ден се заехме да препрочитаме една надлежно поправена статия и Брагадочо отбеляза:

– Гневът на Моска? Не е ли банално да използваме все такива високопарни изрази – гневът на президента, яростта на пенсионерите и така нататък?

– Не – казах аз, – читателят очаква точно тези изрази, така са го приучили всички вестници. Читателят разбира това, което става, само ако се каже, че сме изправени до стената, че правителството предприема крути мерки, че пътят е труден, че Квириналът е готов за война, че Кракси бърка с пръст в раната, че времето ни притиска, че нещо си не бива да се демонизира, че няма място за притеснения, че сме затънали до гуша или сме в окото на бурята. И политикът не казва, нито заявява, а громи. А силите на реда реагират с професионализъм.

– Наистина ли винаги трябва да говорим за професионализъм? – прекъсна ме Мая. – Тук всички работят с професионализъм. И зидарят, който вдига стена, която после не пада, действа професионално, но тогава професионализмът би следвало да е норма и би трябвало да говорим само за нескопосания зидар, който вдига стена и тя пада. Естествено, че когато викам водопроводчика да ми отпуши мивката, аз му благодаря и му казвам браво, мерси, но нима му казвам, че е действал професионално? Само това остава – да действа като водопроводчика в комикса за Мики Маус. Това наблягане на случаите на професионализъм, сякаш са нещо изключително, ни кара да мислим, че по правило хората работят с краката си.

– Именно – продължих аз. – Читателят мисли, че по принцип хората работят с краката си, и трябва да накараме да изпъкнат случаите на професионализъм, това е по-техничен начин да се каже, че всичко е минало добре. Карабинерите са заловили някой кокошкар? Проявили са професионализъм.

– Но това е като с Добрия папа. Сякаш казва, че предишните папи са били лоши.

– Хората може и така да са мислели, иначе нямаше да го кръстят Добрия папа. Виждали ли сте снимки на Пий XII? В някой филм за 007 спокойно биха го взели да играе шефа на Спектър.

– Но точно вестниците казаха, че Йоан XXIII е Добрия папа, а хората ги последваха.

– Точно така. Вестниците учат хората как да мислят – прекъсна ни Симеи.

– Но вестниците ли следват тенденциите на хората, или те ги създават?

– И двете, госпожице Фрезия. Хората първо не знаят какви са им тенденциите, после ние им казваме и те осъзнават, че са им такива. Да не разглаголстваме много и да работим като професионалисти. Продължете, Колона.

– Добре – продължих, – завършвам списъка: и вълкът сит, и агнето цяло, някой дърпа конците, излиза на терена, на мушката на следствието, най-лошите стъпки, светлина в дъното на тунела, спукана ни е работата, нищо не може да се направи, не сваляме гарда, плевел, който трудно ще се изкорени, вятърът се обръща, телевизията взема лъвския пай и ни оставя само трохи, крайно време е, зрителският интерес се срина, да се даде силен сигнал, да се чуе пазарът, в окаяно състояние, на триста и шейсет градуса, трън в петата, започва голямото завръщане… И преди всичко извиненията. Англиканската църква иска извинение на Дарвин, Вирджиния иска извинение за драмата на робството, електроразпределение иска извинение за лошото обслужване, канадското правителство иска извинение от инуитите. Не трябва да се пише, че църквата е преразгледала позицията си по отношение на въртенето на Земята, а че папата иска извинение от Галилей.

Мая плесна с ръце и каза:

– Наистина, никога не ми е била ясна тази мода на извиненията: дали е израз на смирение, или на безочие. Правиш нещо, което не бива да правиш, после се извиняваш и си измиваш ръцете. Сещам се за стария виц за каубоя, който препуска през прерията и чува от небето глас, който му нарежда да отиде в Абълийн, в Абълийн гласът му казва да влезе в бара и да заложи всичките си пари на цифрата пет на рулетката. Подведен от небесния глас, каубоят се подчинява, пада се осемнайсет и гласът прошепва: „Да му се не види, загубихме“.

Разсмяхме се, но после минахме на друга тема. Трябваше да прочетем внимателно и да обсъдим статията на Лучиди за Пио Алберго Тривулцио и дискусиите продължиха цял половин час. Накрая, когато Симеи в пристъп на меценатство поръча от бара на долния етаж кафе за всички. Мая, която седеше между мен и Брагадочо, прошепна:

– Аз бих направила и обратното, искам да кажа, ако вестникът е за по-развита публика, бих искала да направя рубрика, която да казва обратното.

– Да казва обратното на Лучиди? – подозрително попита Брагадочо.

– О, не, не ме разбрахте. Обратното на клишетата.

– Тези, за които говорихме преди повече от половин час ли? – попита Брагадочо.

– Да де, но аз продължих да си мисля за тях.

– Ние не – сухо каза Брагадочо.

Мая не изглеждаше засегната от отговора му и ни гледаше, все едно сме изкуфели.

– Говоря за обратното на окото на бурята и на министъра, който отправя яростни обвинения. Например Венеция е Южният Амстердам, понякога фантазията надвишава реалността, искам да подчертая, че съм расист, тежките наркотици са първата стъпка към тревата, чувствай се като у дома ми, предлагам да си говорим на вие, който се радва, е доволен, вдетинен съм, но за сметка на това съм стар, за мен тъмната Индия е китайски, успехът ме промени, в крайна сметка Мусолини е извършил и много гадости, Париж е грозен, но парижаните са много любезни, в Римини всички са на плажа и никой не стъпва в дискотеките, прехвърлил е целия си капитал в Батипаля.

– Да, и цяла гъба отровена от семейство. Откъде ги измисляте тези глупости? – попита Брагадочо, все едно беше кардинал Иполито с Ариосто.

– Някои са от една книжка, която излезе преди няколко месеца – отвърна Мая. – Но извинете, разбира се, че не са подходящи за „Утре“. Може би е време да се прибирам.

– Слушай – каза ми после Брагадочо, – да си тръгнем заедно, че умирам да ти разкажа нещо. Ако не го разкажа, ще се пръсна.

Половин час по-късно отново бяхме в таверна „Мориджи“, но докато вървяхме, Брагадочо не поиска да се впусне в откровения. Само отбеляза:

– Сигурно си забелязал какво ѝ е на тази Мая. Аутистка е.

– Аутистка ли? Нали аутистите са затворени в себе си, не общуват. Защо казваш, че е аутистка?

– Четох за един експеримент за първите симптоми на аутизма. Представи си, че в една стая сме аз, ти и Пиерино, аутистчето, ти ми казваш да скрия някъде една топчица и да изляза. Аз я слагам в една ваза. Когато изляза, ти вадиш топчицата от вазата и я слагаш в едно чекмедже. После питаш Пиерино: когато господин Брагадочо се върне, къде ще търси топчицата? И Пиерино казва: ами в чекмеджето. Тоест Пиерино не мисли, че в моя ум топчицата е още във вазата, защото в неговия ум е вече в чекмеджето. Пиерино не е способен да се поставя на чуждо място, мисли, че всички имат в главата си това, което има той.

– Но това не е аутизъм.

– Не знам какво е, може да е някаква лека форма на аутизъм, както докачливите са параноици в първи стадий. Но Мая е такава, не е в състояние да погледне от гледната точка на друг, мисли, че всички мислят това, което и тя. Не видя ли онзи ден как в един момент каза, че той няма нищо общо – за този той бяхме говорили един час преди това. Тя беше продължила да мисли за него или ѝ беше изплувал в ума в този момент, но не мислеше, че ние може вече да не мислим за него. Луда е, най-малкото, казвам ти. А ти продължаваш да я гледаш, докато говори, все едно е оракул…

Реших, че това са глупости, и го отрязах с една реплика:

– Оракулите са винаги луди. Може да е правнучка на сибилата от Куме.

Бяхме стигнали в таверната и Брагадочо бе започнал да говори:

– В ръцете ми е такъв материал, че „Утре“ щеше да продаде сто хиляди броя, ако вече се продаваше. Всъщност искам съвет. Да дам ли това, което съм открил, на Симеи, или да се опитам да го продам на друг вестник, на истински вестник? Бомба е и става дума за Мусолини.

– Не ми се струва много актуално.

– Актуалността е да се разкрие, че някой ни е мамил, че много хора, че всички са ни мамили.

– В какъв смисъл?

– Това е дълга история и засега имам само предположение, но без кола не мога да отида където трябва и да разпитам живите свидетели. Както и да е, да започнем от фактите, каквито ги познаваме всички, после ще ти кажа защо моята хипотеза е разумна.

Брагадочо просто ми преразказа в общи линии това, което той наричаше общоразпространена версия, според него твърде лесна, за да е вярна.

И така, Съюзниците са пробили Готската линия и напредват на север към Милано, войната е вече загубена и на 18-и април 1945 г. Мусолини тръгва от езерото Гарда и пристига в Милано, където се укрива в префектурата. Съветва се със своите министри за възможна съпротива на един редут във Валтелина, но вече е готов за края. Два дни след това дава последното интервю в живота си на последния от най-верните си приближени, Гаетано Кабела, който управлява последния републикански вестник, „Пополо ди Алесандрия“. На 22-ри април говори за последен път пред офицери от Републиканската гвардия и казва: „Щом родината е загубена, животът е безполезен“.

През идните дни Съюзниците са в Парма, Генуа е освободена и накрая сутринта на 25-и април работниците окупират фабриките в Сесто Сан Джовани. Следобед Мусолини заедно с неколцина приближени, сред които генерал Грациани, е приет в архиепископията от кардинал Шустер, който го среща с делегация на Комитета за освобождение. Казват, че в края на срещата Сандро Петрини, който закъснял, срещнал Мусолини по стълбите, но това може и да е легенда. Комитетът за освобождение налага безусловна капитулация, като казва, че дори немците са започнали да преговарят с него. Фашистите (последните винаги са най-отчаяни) не приемат да се предадат позорно, искат време да го обмислят и си тръгват.

Вечерта началниците на Съпротивата вече не могат да чакат враговете им да мислят и дават заповед за всеобщо въстание. И тогава Мусолини бяга в Комо с конвой от най-верните си хора.

В Комо е пристигнала и съпругата му Ракеле с децата Романо и Анна Мария, но необяснимо защо Мусолини отказва да ги види.

– Защо? – ме накара да обърна внимание Брагадочо. – Защото е чакал любовницата си Кларета Петачи? Но ако тя още не е била пристигнала, какво е щяло да му коства да види семейството си за десет минути? Това не го забравяй, защото именно оттам тръгват моите подозрения.

Комо изглеждало на Мусолини сигурна база, защото се твърдяло, че в околностите има малко партизани и че можело да се крие там до пристигането на Съюзниците. Всъщност това е истинският проблем на Мусолини, да не попадне в ръцете на партизаните и да се предаде на Съюзниците, които биха му дали право на редовен съдебен процес и после каквото сабя покаже. А може би е смятал, че от Комо може да стигне до Валтелина, където верни нему като Паволини му гарантирали, че ще може да организира силна съпротива с няколко хиляди мъже.

– Но в този момент се отказва от Комо. И какво да ти разправям за въртележката на преместванията на този проклет конвой, и аз вече се омотах, а за целите на моето разследване не е важно къде отиват и къде се връщат. Да речем, че тръгват за Менаджо, може би в опит да стигнат Швейцария, после конвоят пристига в Кардано, където Петачи ги настига, и се появява немски ескорт, който по заповед на Хитлер трябва да съпроводи неговия приятел до Германия (може би в Киавена е щял да го чака самолет, за да го отведе на сигурно в Бавария). Но някой казва, че е невъзможно да се стигне до Киавена, конвоят се връща в Менаджо, през нощта пристига Паволини, който би трябвало да води със себе си военни подкрепления, но идва само със седем или осем мъже от Националната републиканска гвардия. Дучето се чувства подгонен, каква ти съпротива във Валтелина, не му остава друго освен да се присъедини заедно с йерарсите и техните семейства към една немска колона, която се опитва да прекоси Алпите. Става дума за двайсет и осем камиона войници с картечници на всеки камион и една колона италианци, състояща се от една бронирана кола и десетина цивилни превозни средства. Но в Мусо, преди Донго, колоната се натъква на хора от отряд Пюхер на 52-ра бригада Гарибалди. Трима души на кръст, командир е Педро, граф Пиер Луиджи Белини деле Стеле, политическият комисар е Бил, Урбано Ладзаро. Педро е безстрашен и започва да блъфира от отчаяние. Казва на немците, че планината наоколо гъмжи от партизани, заплашва да накара да ги обстрелват с миномети, които всъщност още са в немски ръце, разбира, че командирът се опитва да устои, но войниците са вече уплашени и искат единствено да си спасят кожата и да се върнат вкъщи, повишава все повече тон… Като цяло, протака; след опъващи нервите преговори, които ще ти спестя, Педро убеждава немците не само да се предадат, но и да изоставят италианците, които пътуват с тях. И само така ще могат да продължат към Донго, където обаче ще трябва да спрат и да преминат обстойно претърсване. Така де, немците се държат като подлеци спрямо съюзниците си, но кожата си е кожа.

Педро иска да му оставят италианците не само защото е сигурен, че става въпрос за високопоставени фашисти, а и защото започват да се разнасят слухове, че сред тях е самият Мусолини. Педро хем вярва, хем не, отива да говори с началника на бронираната кола – помощник-секретаря на председателя на министерския съвет (на несъществуващата вече Италианска социална република) Бараку, осакатен от войната, който се кичи със златен медал и като цяло му прави добро впечатление. Бараку иска да продължи към Триест, където предлага да спаси града от югославско нашествие, и Педро любезно му казва, че е луд, че никога няма да успее да стигне до Триест и че ако стигне, ще се изправи с шепа народ срещу Титовата армия, при което Бараку моли да се върне обратно, за да се събере един бог знае къде с Грациани. Накрая Педро (след като претърсва бронираната кола и вижда, че Мусолини не е там) се съгласява да му позволи да обърне, защото не иска да влиза в престрелка, която би могла да накара немците да се върнат, и отива да се заеме с нещо друго, като нарежда на хората си да се погрижат бронираната кола наистина да обърне – дори да мине два метра напред, трябва да открият огън. И става така, че бронираната кола се лашва напред, като стреля, а може би тръгва напред само за да обърне, кой знае, партизаните се изнервят и откриват огън, следва кратка престрелка, двама мъртви фашисти и двама ранени партизани, пътниците в бронираната кола, както и тези в останалите автомобили, са арестувани. Паволини се опитва да избяга и се хвърля в езерото, но го залавят и го връщат при останалите, мокър като кокошка.

Тогава Педро получава известие от Бил, от Донго. Докато претърсвали камионите на немската колона, един партизанин, Джузепе Негри, го повиквал и му казал: „ghè chi el Crapun“, тоест на добър италиански, че там е глупакът, или че според него странният войник с каска на главата, слънчеви очила и вдигната яка е самият Мусолини. Бил отива да провери, странният войник се прави на три и половина, но накрая е разобличен, наистина е той, Дучето, и Бил – понеже не знае какво да направи – се опитва да бъде на висотата на историческия момент и му казва:

– В името на италианския народ, вие сте арестуван. – И го води в кметството.

Междувременно в Мусо сред колите на италианците откриват една с две жени, две деца и един тип, който твърди, че е испанският консул и че отива на важна среща в Швейцария с неназован английски агент, но документите му изглеждат фалшиви и го арестуват, докато той гръмко протестира.

Педро и хората му изживяват исторически момент, но отначало като че ли не си дават сметка за това, просто са заети да опазват обществения ред, да избегнат линча, да уверят затворниците, че и косъм няма да падне от главите им и че ще бъдат предадени на италианското правителство в мига, когато успеят да го информират за тях. И наистина следобеда на 27-и април Педро успява да съобщи по телефона вестта за ареста в Милано и тогава на сцената излиза Комитетът за освобождение, който току-що е получил телеграма от Съюзниците с искане да им бъдат предадени Дучето и всички членове на Социалната република съгласно клаузата на мирното споразумение, подписано през 1943 година от Бадолио и Айзенхауер („Бенито Мусолини, главните му съюзници фашисти… които сега или в бъдеще ще се намират на територия, контролирана от съюзническото военно командване или италианското правителство, трябва да бъдат незабавно арестувани и предадени на силите на Обединените нации“). Чуло се, че на летището в Бресо щял да кацне безмоторен самолет, за да вземе диктатора. Комитетът за освобождение е убеден, че Мусолини ще се измъкне, ако попадне в ръцете на Съюзниците, че може би ще го затворят някъде за няколко години, след което ще се върне в играта. Луиджи Лонго (който представлява комунистите в комитета) пък казва, че Мусолини трябва веднага да бъде довършен, грозно, без процес и исторически фрази. И мнозинството от комитета усеща, че страната има належаща нужда от символ, конкретен символ, за да разбере, че двайсетте години са наистина приключили: мъртвото тяло на Дучето. Още повече че страхът не е само, че Съюзниците ще сложат ръка на Мусолини, а че, ако съдбата на Мусолини остане неизвестна, образът му ще витае като безплътно, но осезаемо присъствие, като Фридрих Барбароса в легендата, затворен в пещера, готов да вдъхнови всякакви фантазии за завръщане към миналото.

И след малко ще видиш дали тези в Милано не са имали право… Но не всички били на едно мнение: сред членовете на комитета генерал Кадорна клонял към удовлетворяване на Съюзниците, но бил малцинство и комитетът решил да изпрати мисия в Комо, за да извършат екзекуцията на Мусолини. Патрулът, все според широко разпространената версия, се командвал от един мъж с непоклатима комунистическа вяра, полковник Валерио, и от политическия комисар Алдо Лампреди.

Ще ти спестя всички алтернативни хипотези, например тази, че екзекуторът не бил Валерио, а някой по-важен от него. Дори се шушука, че истинският палач бил синът на Матеоти или че е стрелял Лампреди, истинският мозък на мисията. И така нататък. Но да приемем за вярно това, което разкриват през 1947 година – че Валерио е Валтер Аудизио, който впоследствие ще влезе като герой в парламента от страната на Комунистическата партия. Лично за мен дали е Валерио, или някой друг, същността не се променя, така че продължаваме да говорим за Валерио. Та значи Валерио със своя взвод тръгва за Донго. Междувременно, без да знае за скорошното идване на Валерио, Педро решава да скрие Дучето, защото се бои, че блуждаещите фашистки части ще се опитат да го освободят. И за да остане тайна убежището на затворника, решава отначало да го премести уж тихомълком, но със съзнанието, че новината ще се разпространи, малко към вътрешността, в казармата на финансовия надзор на Джермазино. Но после щял да вземе Дучето през нощта и да го премести другаде, на място известно на малцина, в посока Комо.

В Джермазино Педро има възможност да размени няколко думи с арестувания, който го моли да предаде поздравите му на една дама, която е в колата с испанския консул, и с известна неохота признава, че това е Петачи. След това Педро се среща с Петачи, която отначало опитва да се представи за друга, но после отстъпва, разкрива си душата, разказва за живота си до Дучето и моли като последно желание да я съберат отново с любимия. На което Педро, объркан, след като се съветва със съратниците си, трогнат от тази човешка история, се съгласява. И ето че Петачи участва в среднощното преместване на Мусолини във второто скривалище, до което така и не стигат, защото пристига новината, че Съюзниците са вече в Комо и потушават последните огнища на фашистка съпротива; и така, малкият конвой от две коли обръща пак на север. Колите спират в Адзано и след кратък преход пеша бегълците са приети от доверено семейство, семейство Де Мария, и Мусолини и Петачи са настанени в малка стая с двойно легло.

Педро не знае, че това е последният път, когато ще види Мусолини. Връща се в Донго и на площада пристига камион пълен с въоръжени мъже с чисто нови униформи, които контрастират с опърпаните и събирани оттук-оттам дрехи на неговите партизани. Новопристигналите се строяват пред кметството. Началникът им се представя като полковник Валерио, офицер, упълномощен да поеме генералното командване на Корпуса на доброволците за свобода, представя неопровержими акредитиви и казва, че е изпратен да разстреля затворниците, до един. Педро се опитва да се противопостави, като иска затворниците да бъдат предадени на властите, които да организират редовен процес, но Валерио не отстъпва, нарежда да му дадат списъка с арестуваните и слага до всяко име черно кръстче. Педро вижда, че на смърт е осъдена и Кларета Петачи, възразява, че тя е просто любовница на диктатора, но Валерио отговаря, че такива са заповедите от командването в Милано.

И тук внимавай – това е много ясно в мемоарите на Педро, но в други версии Валерио казва, че Петачи се е вкопчила в мъжа си, той ѝ е наредил да се дръпне, тя не се подчинила и била убита, така да се каже, по погрешка, от престараване. Всъщност обаче и тя е била осъдена, но не това е важното, а че Валерио разказва различни истории и не може да му се вярва.

Следват объркани събития: уведомен за присъствието на мнимия испански консул, Валерио иска да го види, заговаря го на испански, а онзи не може да отговори, тоест не е никакъв испанец, Валерио го зашлевява, идентифицира го с Виторио Мусолини и заповядва на Бил да го отведе на брега на езерото и да го разстреля. Докато вървят натам, някой друг разпознава в мъжа Марчело Петачи, брат на Кларета, и Бил го връща обратно, но още по-зле, докато онзи бръщолеви за направени на Италия услуги, за тайни оръжия, които е открил и е укрил от Хитлер, Валерио слага и него в кюпа на осъдените на смърт.

Веднага след това Валерио и хората му отиват в дома на Де Мария, залавят Мусолини и Петачи и ги отвеждат с кола в една уличка в Джулино ди Медзегра, където ги карат да слязат. Отначало Мусолини, изглежда, смята, че Валерио е дошъл да го освободи, но чак тогава разбира какво го чака. Валерио го блъсва към една решетка и му прочита присъдата, опитвайки се (както ще каже после) да го отдели от Кларета, която отчаяно се е притиснала в любовника си. Валерио се опитва да стреля, но автоматът му дава засечка, той иска друг от Лампреди и стреля пет пъти по осъдения. После ще каже, че Петачи внезапно е излязла на мушката му и е убита по погрешка. Това е на 28-и април.

Но всичко това знаем от разказите на Валерио. Според него Мусолини е умрял като парцал, според легендите, родили се по-късно, той разкопчал шинела си с вик: „Целете се в сърцето“. Какво се е случило всъщност на тази уличка никой не знае освен екзекуторите, управлявани и след това от Комунистическата партия.

Валерио се връща в Донго и организира разстрела на всички останали високопоставени лица. Бараку моли да не го разстрелват в гърба, но го блъскат в групата, Валерио вкарва в редицата и Петачи, но всички останали осъдени протестират, защото го смятат за предател, кой знае какво бил направил. След това се взема решение да бъде разстрелян отделно. След като другите падат, Петачи се отвързва и хуква към езерото, хващат го, но успява да се освободи отново, хвърля се във водата и започва да плува отчаяно, но го довършват с автоматен откос и изстрели с карабина. След това Педро, който не е искал неговите хора да участват в разстрела, нарежда да извадят трупа от водата и го натоварва на същия камион, на който Валерио е натоварил труповете на останалите. Камионът ще тръгне за Джулино, за да натовари и телата на Дучето и Кларета. После отива в Милано, където на 29-и април всички са изложени на площад „Лорето“ точно където са били захвърлени труповете на разстреляните преди почти година партизани – фашистките военни ги оставили на слънце цял ден, забранявайки на роднините да вземат останките.

В този момент Брагадочо ме хвана за ръката и ме стисна толкова силно, че се дръпнах, за да се освободя. Той ми се извини и продължи:

– Значи стигаме до сърцевината на проблема. Внимавай сега: последният път, когато Мусолини е видян публично от хора, които го познават, е онзи следобед в архиепископията на Милано. Оттам насетне пътува само с най-близките си и откакто е взет от немците и после арестуван от партизаните, никой от тези, които са общували с него, никога не го е срещал лично, виждали са го само на снимки или в пропагандни филми, а снимките от последните две години го показват толкова отслабнал и немощен, че се шушука, че вече не приличал на себе си. Казах ти за последното му интервю за Кабела на 20-и април, което той препрочита и подписва на 22-ри, помниш ли? И така, Кабела пише в мемоарите си: „Веднага забелязах, че Мусолини е в цветущо здраве противно на слуховете, които циркулират. Безкрайно по-добре изглеждаше от последния път, когато го бях виждал. През декември 1944-та, по случай речта му в Лирико. Предишните пъти, в които ме бе приемал – през февруари, март и август 44-та – не ми се бе сторил толкова добре като сега. Тенът му беше здрав и загорял, очите – живи, движенията – пъргави. Беше и леко напълнял. Най-малкото бе изчезнала онази слабост, която така ме бе поразила през февруари предната година и която придаваше на лицето му мършав и почти изтощен вид“. Дори да приемем, че Кабела прави пропаганда и иска да представи Дучето, който говори в разцвета на силите си, но слушай сега, ще прочетем спомените на Педро, които разказват за първата му среща с Дучето след ареста: „Седнал е от дясната страна на вратата близо до голяма маса. Не бих се сетил, че е той, вероятно не бих го разпознал. Той е стар, мършав, уплашен. Очите му са почти изцъклени, не може да съсредоточи поглед. Върти глава насам-натам с насечени движения, оглежда се, сякаш го е страх…“ Добре, току-що са го арестували, логично е да го е страх, но е минала едва седмица от дните на интервюто и допреди няколко часа е бил убеден, че може да пресече границата. Мислиш ли, че човек може да отслабне толкова за една седмица? Следователно мъжът, който е разговарял с Кабела, и този, който е говорил с Педро, не са един и същ човек. Имай предвид, че Мусолини не го познава лично дори Валерио, който е тръгнал да разстреля един мит, един образ, човека, който жънел житото и обявил влизането във война…

– Значи ми казваш, че е имало двама Мусолини…

– Да продължим нататък. Вестта, че са докарали разстреляните, се разнася из града и на площад „Лорето“ нахлува тълпа, ликуваща и озверяла, която се струпва толкова нагъсто, че стъпква труповете и ги обезобразява, поругава ги, оплюва ги, рита ги. Една жена стреля пет пъти с пистолет по Мусолини, за да отмъсти за петимата си синове, паднали във войната, друга пикае върху Петачи. Накрая се намесва някой, който за да измъкне мъртъвците от разтерзаването, ги окача за краката на желязната конструкция на една бензиностанция. И така ги показват снимките от онова време, изрязал съм ги от тогавашните вестници, ето го площад „Лорето“ и веднага след това телата на Мусолини и Кларета, когато на следващия ден отряд партизани сваля труповете и ги пренася в моргата на площад „Горини“. Разгледай добре тези снимки. Това са трупове на хора с обезобразени лица, първо от куршумите, после от зверското тъпкане, а и виждал ли си лицето на човек, сниман с главата надолу с очи на мястото на устата и уста на мястото на очите? Лицето става неузнаваемо.