Текст книги "Нулев брой"

Автор книги: Умберто Еко

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 10 страниц)

– Следователно мъжът на площад Лорето, мъжът, убит от Валерио, не е бил Мусолини. Но Петачи, когато е отишла при него, със сигурност е могла да го разпознае…

– Ще се върнем на Петачи. Сега ме остави да изложа хипотезата си. Диктаторът би трябвало да има двойник и кой знае колко пъти го е използвал за официални паради, където трябва да премине прав в кола, винаги гледан отдалеч, за да избегне атентати. Сега си представи, че за да позволи на Дучето да избяга безпрепятствено, от момента, в който тръгва към Комо, Мусолини вече не е Мусолини, а неговият двойник.

– А Мусолини къде е?

– Спокойно, ще стигна и до него. Двойникът години наред е живял усамотено, плащали му добре и го хранели добре, и го показвали само в определени случаи. Вече почти се идентифицирал с Мусолини и се оставил да го убедят да заеме мястото му още веднъж, защото, както му обясняват, дори да го заловят преди да пресече границата, никой няма да посмее да навреди на Дучето. Той трябвало да играе ролята, без да преиграва, до пристигането на Съюзниците. Тогава можел да разкрие самоличността си и нямало да може да бъде обвинен в нищо, най-много да изкара няколко месеца в концентрационен лагер. В замяна в швейцарска банка го чакала тлъста сумичка.

– А приближените, които били с него до последно?

– Приближените му приемат мизансцена, за да позволят на началника си да избяга и ако стигне до Съюзниците, да опита да спаси и тях. Или пък най-фанатичните до края замислят съпротива и също имат нужда от образ, с който да наелектризират последните нещастници, готови да се бият. Или пък Мусолини от самото начало е пътувал в кола с един или двама верни сътрудници, а останалите му приближени са го виждали само отдалече, със слънчеви очила. Не знам, но няма особена разлика. Просто хипотезата за двойника е единствената, която обяснява защо псевдо-Мусолини не иска да се срещне със семейството си в Комо. Не е можело да се позволи тайната на подмяната да се разнесе в целия семеен кръг.

– А Петачи?

– Това е най-тъжната история: тя го настига, като си мисли, че ще намери него, истинския, и веднага бива инструктирана от някого да се преструва, че взема двойника за истинския Мусолини, за да направи нещата още по-правдоподобни. Трябва да издържи до границата, после е свободна да си върви.

– Но цялата финална сцена как тя се вкопчва в него и иска да умре с него?

– Това ни го разказва полковник Валерио. Ще направя предположение: когато се вижда изправен до стената, двойникът се насира в гащите и крещи, че не е Мусолини. Какъв страхливец, си казва Валерио, всичко ще опита. И започва да стреля. Петачи няма интерес да потвърждава, че това не е нейният любовник, и започва да го прегръща, за да направи сцената по-истинска. Не си представя, че Валерио ще застреля и нея, но кой знае, жените са истерични по природа, може да е полудяла и Валерио да не е можел да направи друго, освен да я накара да млъкне с автомата. Или пък помисли за тази възможност: в този момент Валерио разбира за подмяната на човека, но е изпратен да убие Мусолини, той, единствен избран сред всички италианци, и трябва да се откаже от славата, която го очаква? Така че и той влиза в играта. Щом двойникът прилича на модела си приживе, мъртъв ще прилича още повече. Кой би могъл да го обори? Комитетът за освобождение има нужда от труп и ще го получи. Ако един ден истинският Мусолини се окаже жив, би могло да се каже, че той е двойникът.

– А истинският Мусолини?

– Тази част от хипотезата си трябва още да ошлайфам. Трябва да обясня как е успял да избяга и кой му е помогнал. Ще ти я представя в най-общи линии. Съюзниците не искат Мусолини да бъде заловен от партизаните, защото може да разкрие тайни, които да ги поставят в неудобно положение, да кажем за кореспонденцията си с Чърчил и кой знае още какви бели. Дори това е достатъчна причина. Но преди всичко с освобождението на Милано започва същинската студена война. Не само руснаците настъпват към Берлин и вече са завладели половин Европа, а повечето партизани са комунисти, въоръжени са до зъби и следователно за руснаците представляват пета колона, готова да им поднесе и Италия. При това положение Съюзниците или поне американците трябва да се подготвят да потушат една съветскофилска революция. За да го направят, ще се наложи да използват и ветераните фашисти. От друга страна, няма ли да спасят нацистките учени като Фон Браун, като ги отведат в Америка, за да подготвят превземането на космоса? Американските тайни агенти не са от дребнавите. Мусолини, поставен в положение да не може да вреди като враг, утре би могъл да се окаже полезен като приятел. Така че трябва да се изведе тайно от Италия и, как да го кажа, да бъде хиберниран за известно време някъде другаде.

– И как?

– За бога, кой се е намесил, за да не се доведат нещата докрай? Архиепископът на Милано, който със сигурност е действал по заповеди на Ватикана. А кой, от друга страна, е помогнал на куп нацисти и фашисти да избягат в Аржентина? Ватиканът. Сега се опитай да си представиш следното: на излизане от архиепископията в колата на Мусолини се качва двойникът, а Мусолини се качва в друга кола, не толкова лъскава, и тръгва към замъка на Сфорците.

– Защо към замъка?

– Защото от архиепископията до замъка, ако минеш с кола покрай катедралата, пресечеш площад „Кордузио“ и свърнеш по улица „Данте“, стигаш до замъка за пет минути. По-лесно е, отколкото да идеш до Комо, нали? А замъкът, дори днес, е пълен с подземия. Някои са известни и използвани като сметища или нещо такова, други са просъществували до края на войната и са били противобомбени убежища. Сега, много документи твърдят, че през последните векове са съществували различни проходи, същински галерии, които водели от замъка до други точки в града. Казват, че един от тях още съществува, само че входът му е неоткриваем заради срутвания и би могъл да води от замъка до манастира „Санта Мария деле Грацие“. Там скриват Мусолини за няколко дни, докато всички го търсят на север, а после разкъсват двойника на площад „Лорето“. Веднага щом нещата в Милано се успокояват, кола с номер на Ватикана минава и го взема посред нощ. Пътищата тогава не са като днешните, но от едно жилище на свещеник до друго, от манастир в манастир, най-накрая стига в Рим. Изчезва зад ватиканските стени и ти си избери кое е най-доброто решение: дали остава там, може би преоблечен като стар болен свещеник, или с ватикански паспорт като болнав закачулен монах мизантроп, с хубава брада, го пращат в Аржентина. И там остава да чака.

– Какво да чака?

– Това ще ти кажа по-нататък, засега хипотезата ми спира дотук.

– Но за да развиеш една хипотеза, трябват доказателства.

– Ще ги имам след няколко дни, след като приключа справките в някои архиви и вестници от онзи период. Утре е 25-и април, съдбовна дата. Ще се срещна с човек, който знае много за онези дни. Ще успея да докажа, че трупът от площад „Лорето“ не е на Мусолини.

– Но не трябваше ли да пишеш статията за старите публични домове?

– Публичните домове ги знам наизуст, в неделя вечерта ще го нахвърлям за един час. Е, благодаря, че ме изслуша, трябваше да говоря с някого.

Отново ме остави да платя сметката, но пък в края на краищата си го беше заслужил. Излязохме, той се огледа и си тръгна, покрай стените, сякаш се страхуваше, че някой го следи.

10

Неделя, 3-ти май

Брагадочо беше луд. Но още не ми беше казал най-хубавото и трябваше да почакам. Историята му може да беше измислена, но беше увлекателна. Щяхме да видим.

Но, лудост по лудост, не бях забравил за предполагаемия аутизъм на Мая. Казвах си, че трябва по-добре да опозная психологията ѝ, но сега знам, че съм искал друго. Онази вечер я изпратих до дома ѝ и не спрях на портата, а влязох с нея в двора. Под малък навес имаше доста разнебитен червен фиат 500.

– Това е моят ягуар – каза Мая. – Почти на двайсет години е, но още върви, само с по един преглед годишно, а наблизо има един механик, който все още има резервни части. За да го поправя като хората, ще ми трябват купища пари, но после ще стане антикварна ценност и ще се продаде на добра цена. Използвам го само за да ходя на езерото Орта. Ти не знаеш, но аз съм богата наследница. Баба ми ми остави една къщичка сред хълмовете, почти колиба, няма да ѝ взема много, ако я продам, но я обзавеждам малко по малко, има камина, черно-бял телевизор и от прозореца се виждат езерото и остров Сан Джулио. Това е моят buen retiro1212
  Приятен отдих (исп.) – Б.пр.


[Закрыть], ходя почти всеки уикенд. Всъщност искаш ли да дойдеш в неделя? Тръгваме рано сутринта, правя ти обед в дванайсет – не готвя зле – и за вечеря сме си в Милано.

В неделя сутринта, докато пътувахме в колата, в един момент Мая, която шофираше, отбеляза:

– Видя ли? Сега се руши, но преди години беше с разкошен керемиден цвят.

– Кое?

– Ъгловата къща, подминахме я току-що отляво.

– За бога, щом е била отляво, само ти си я видяла, оттук аз виждам само какво има вдясно. В тоя ковчег за бебета, за да видя какво има от твоето ляво, трябва да те прескоча и да се подам през прозореца. Да му се не види, не си ли даваш сметка, че не е имало как да я видя тази къща?

– Щом казваш – каза тя, все едно се правех на оригинален.

Тогава се наложи да ѝ обясня какъв е нейният недостатък.

– Стига де – отговори ми тя през смях. – Просто вече те чувствам като своя лорд-протектор и понеже ти вярвам, си мисля, че ти винаги мислиш същото като мен.

Това ме обезпокои. Не исках да си мисли, че мисля това, което мисли тя. Беше прекалено интимно.

Но в същото време бях обзет от някаква нежност. Чувствах Мая беззащитна, толкова, че да се скрие в своя вътрешен свят, без да иска да вижда това, което става в света на другите, който вероятно я беше наранил. И все пак, ако беше така, тя се доверяваше на мен, без да може, а може би и без да иска да влезе в моя свят, фантазираше си, че аз мога да вляза в нейния.

Когато влязохме в къщичката, бях смутен. Беше хубава, макар и спартанска. Беше началото на май и там горе все още беше хладно. Тя се зае да пали камината, а после, когато пламъците се разгоряха, стана и ме погледна щастливо с все още зачервено от огъня лице.

– Доволна съм – каза тя и това нейно доволство ме спечели.

– И аз съм… доволен – казах. После я хванах за раменете и почти без да се усетя я целунах и почувствах как се притисна в мен, крехка като врабче. Но Брагадочо не беше прав: имаше си гърди и ги почувствах, малки, но твърди. Песен на песните – като близначета от млада сърна.

– Доволна съм – повтори тя.

Направих последен опит:

– Нали знаеш, че бих могъл да съм ти баща?

– Какво хубаво кръвосмешение – каза тя.

Седна на леглото и изрита обувките от краката си. Може би Брагадочо беше прав, луда беше, но този жест ме накара да се предам.

Пропуснахме обяда. Останахме в леглото ѝ до вечерта и не ни хрумна да се връщаме в Милано. Бях уловен в капан. Струваше ми се, че съм на двайсет години или поне само на трийсет като нея.

– Мая – казах ѝ на сутринта, докато се връщахме, – трябва да продължим да работим със Симеи, докато не събера малко пари, после ще те отведа от този змиярник. Но потърпи още малко. След това ще видим, може да се преместим на южните острови.

– Не вярвам, но е хубаво да си го мисля, Туситала1313
  Туситала е самоанска дума, означаваща „разказвач на приказки“. Това е името, което местните жители дават на писателя Робърт Луис Стивънсън, който прекарва последните си години на остров Уполу, Самоа. – Б.пр.


[Закрыть]. Засега, ако си до мен, ще изтърпя Симеи и ще правя хороскопите.

11

Петък, 8-и май

На сутринта на 5-и май Симеи изглеждаше развълнуван.

– Имам задача за някого от вас, да кажем Палатино, който засега е свободен. Сигурно сте чели, че през изминалите месеци – следователно тази новина е била прясна през февруари – един магистрат от Римини започнал следствие за управлението на някои домове за възрастни хора. Страхотна тема след случая с Пио Алберго Тривулцио. Никой от тези домове не принадлежи на нашия издател, но трябва да знаете, че той притежава други домове, пак на адриатическото крайбрежие. Не се знае дали някой път този магистрат от Римини няма да почне да си пъха носа и в делата на Командора. На нашия издател следователно ще му е приятно да види как може да се хвърли сянка на съмнение върху такъв любопитен съдия. Имайте предвид, че днес, за да се обори някакво обвинение, не е нужно да се доказва противното, достатъчно е да се дискредитира обвинителят. Така че ето ви името и фамилията на този тип, Палатино ще скочи до Римини с диктофон и фотоапарат. Вървете след този така почтен държавен служител, никой не е почтен сто процента, може да не е педофил, да не е убил баба си, да не е вземал подкупи, но все трябва да е направил нещо странно. Или пък, ако ми позволите израза, ще направим да изглежда странно това, което прави всеки ден. Палатино, използвайте въображението си. Ясно?

След три дни Палатино се върна с доста сочни новини. Фотографирал магистрата, докато той седял на пейка в някаква градинка и нервно пушел цигара след цигара, а в краката му имало десетина фаса. Палатино не знаеше дали това може да е интересно, но Симеи каза, че може, човек, от когото се очакват умереност и обективност, създава впечатление на невротик, а на всичкото отгоре и на безделник, който вместо да се поти над документите, се мотае по улиците. Палатино го беше снимал през витрината, докато яде в китайски ресторант. С пръчици.

– Прекрасно – каза Симеи, – нашият читател не ходи по китайски ресторанти, може би там, където живее, няма такива и не би му минало през ум да яде с клечки като някой дивак. Защо този се движи в китайски среди, ще се запита читателят. Защо, ако е сериозен магистрат, не яде паста и спагети като останалите?

– Ако е само това – добави Палатино, – носеше и чорапи с цвят, как да го нарека, смарагдовозелен или граховозелен, и спортни обувки.

– El purtava i scarp de tennis!1414
  El purtava i scarp de tennis – „Той носеше спортни обувки“, песен на италианския певец Енцо Яначи – Б.пр.


[Закрыть] И смарагдови чорапи! – възрадва се Симеи. – Този е денди или дете на цветята, както се казваше едно време. Не е трудно да си представиш, че пуши и трева. Но това няма да го казваме, читателят сам ще се сети. Поработете върху тези елементи, Палатино, нека да излезе портрет с много неясни нюанси и човекът ще е подреден, както трябва. От една не-новина направихме новина. И то без да лъжем. Мисля, че Командора ще е доволен от вас. И от всички нас, разбира се.

Лучиди се намеси:

– Сериозните вестници трябва да имат досиета.

– В какъв смисъл? – попита Симеи.

– Като пищови. Вестникът не може да изпадне в криза, защото в десет вечерта пристига новината за смъртта на някоя важна личност и никой не е в състояние за половин час да скалъпи информиран некролог. Затова се подготвят десетки некролози предварително, пищовите де, така че когато човекът умре ненадейно, ти вече имаш готов некролог, трябва само да се добави моментът на смъртта.

– Но на нас не си се налага да правим нулевите си броеве ден за ден. Ако правим брой за еди-коя си дата, е достатъчно да погледнем във вестниците от съответния ден и ето ни го пищова – казах аз.

– Освен това ще го публикуваме само ако става дума за кончината на някой министър или крупен индустриалец например – обясни Симеи, – а не на някой неизвестен стихоплетец, за когото нашите читатели никога не са чували. Те са за да запълват културните страници, в които големите вестници всеки ден трябва да слагат интересни новини и коментари.

– Настоявам – каза Лучиди, – пищовите са само пример, но досиетата са важни, за да се съберат за дадена личност всички недискретни данни, които служат за различни видове статии. Така избягваме разследванията в последния момент.

– Разбирам – каза Симеи, – но това е лукс за големи ежедневници. Досието означава куп разследвания, а аз не мога да натоваря никой от вас да събира досиета от сутрин до вечер.

– Нищо подобно – усмихна се Лучиди. – Със събирането на досие може да се справи дори някой студент, на когото да се плати малко, за да прегледа архивите на вестниците. Да не мислите, че досиетата, не говоря за тези на вестниците, а дори за тези на тайните служби, съдържат неиздавани новини? Дори тайните служби не могат да си губят времето така. Досието съдържа изрезки от печата, статии от вестници, в които се казва това, което всички знаят. Само дето не го знае министърът или опозиционният лидер, за когото е предназначено, който не е имал време да чете вестници и тези неща ги приема за държавна тайна. Досиетата съдържат разхвърляни новини, които след това заинтересуваното лице трябва да обработи така, че да възникнат подозрения, алюзии. Една изрезка казва, че еди-кой си е бил глобен преди години за превишена скорост, друга, че миналия месец е посетил къмпинг на бойскаути, трета, че вчера са го забелязали в дискотека. Може чудесно да се тръгне оттам, за да се намекне, че става дума за безумец, който нарушава правилника за движение по пътищата, за да отиде на места, на които се пие, и че вероятно, казвам вероятно, но очевидно, си пада по малки момчета. Достатъчно е да го дискредитира. И казва само чистата истина. Освен това силата на досието е в това, че няма нужда да се показва – достатъчно е да се пусне мълвата, че съществува и че съдържа информация – да я наречем – интересна. Еди-кой си научава, че имаш информация за него, не знае каква, но всеки има по някоя кирлива риза и е притиснат натясно: и когато поискаш нещо от него, лесно ще се разберете.

– Това с досиетата ми харесва – каза Симеи. – На нашия издател ще се хареса да има инструменти, които му позволяват да държи на разстояние хора, които го недолюбват или които той недолюбва. Колона, бъдете така добър, нахвърляйте списък на хора, с които нашият издател може да има вземане-даване, намерете някой беден недозавършил студент и го накарайте да подготви десетина досиета, засега ще стигнат. Струва ми се чудесна инициатива и на добра цена.

– Така се действа в политиката – заключи Лучиди с вид на човек, който знае как върви светът.

– Е, госпожице Фрезия – подсмихна се Симеи, – не гледайте така възмутено. Да не мислите, че вашите клюкарски списания нямат досиета? Може би вас са ви пращали да снимате двама актьори, някоя хубавица от телевизията с някой футболист, които приемат да се хванат за ръка, но за да се погрижи те да са там и да не ритат много, вашият директор ги е информирал, че така могат да избегнат разпространението на по-интимни новини, може би че девойката преди години е била изненадана в някой публичен дом.

Като погледна Мая, Лучиди, който вероятно имаше сърце, реши да смени темата.

– Днес бях дошъл с други новини – естествено, извадени от моите лични досиета. На 5-и юни 1990 година маркиз Алесандро Джерини оставя голямо наследство на фондация Джерини, църковна организация под контрола на Салезианското братство. И досега не е ясно къде са отишли тези пари. Някои намекват, че салезианците са ги получили, но са се престорили, че не са, заради данъците. По-вероятно е още да не са ги получили и се шушука, че преотстъпването зависело от тайнствен посредник, може би юридическо лице, което въпреки всичко щяло да поиска комисиона, която намирисва на чиста проба подкуп. Но други слухове твърдят, че тази операция се подпомага и от някои вътрешни салезиански кръгове и става дума за незаконна подялба на плячката. Засега са само мълви, но мога да се опитам да накарам някои хора да проговорят.

– Опитайте се, опитайте се – каза Симеи, – но не създавайте конфликти със салезианците и с Ватикана. Заглавието може да бъде: Салезианците – жертва на измама, с въпросителна. Така няма да си създаваме неприятности с тях.

– А ако сложим „Салезианците в окото на бурята“? – попита Камбриа, не на място, както обикновено.

Намесих се строго:

– Мислех, че съм бил ясен. В окото на бурята за нашите читатели означава „затънали в неприятности“, а някой може да се забърка в неприятности и по своя вина.

– Именно – каза Симеи. – Да се ограничим до разпространяването на по-общи подозрения. Тук някой лови риба в мътна вода и дори да не знаем кой е, със сигурност ще го изплашим. Това ни стига. След това ще инкасираме, по-точно нашият издател ще инкасира, в подходящия момент. Браво, Лучиди, продължавайте. С цялото ми уважение към салезианците, но нека и те малко се поразвълнуват, нищо няма да им стане.

– Извинете – боязливо започна Мая, – но нашият издател одобрява ли, или ще одобри ли тази политика, да кажем, на събиране на досиета и инсинуации? Просто питам.

– Не сме длъжни да даваме отчет на издателя за своите журналистически решения – възмутено отвърна Симеи. – Командора никога не се е опитвал да ми влияе по никакъв начин. На работа, на работа.

Този ден проведох и един съвсем поверителен разговор със Симеи. Не бях забравил причините, поради които бях там, и вече бях написал черновата на няколко глави от книгата „Утре: вчера“. Говорех в общи линии за срещите в редакцията, но като разменях ролите, или пък показвах един Симеи, готов да подкрепи всяко разкритие, въпреки че сътрудниците му го съветват да бъде благоразумен. Мислех дори да добавя една последна глава, в която един високопоставен прелат, приближен на салезианците – кардинал Бертоне? – му се обажда с меден глас и го кани да се заеме със злополучния проблем с маркиз Джерини. За да не споменавам други телефонни обаждания, които приятелски са го предупреждавали, че не е добре да се хвърля кал по Пио Алберго Тривулцио. Но Симеи отговорил като Хъмфри Богарт в онзи филм: „Това е печатарската машина и ти нищо не можеш да направиш!“

– Великолепно – изкоментира Симеи развълнувано, – вие сте скъпоценен сътрудник, Колона, да продължаваме в този тон.

Естествено, почувствах се по-унизен и от Мая, която трябваше да пише хороскопите, но се бях хванал на хорото и трябваше да го играя. И заради южните морета, където и да се намираха те. Дори да бяха само в Лоано, което щеше да е достатъчно за неудачник.