Текст книги "Нулев брой"

Автор книги: Умберто Еко

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 10 страниц)

6

Сряда, 15-и април

Помня онзи път, когато Камбриа каза:

– Чух по радиото, че според някакви проучвания замърсяването на атмосферата влияе на размера на пениса на младите поколения и проблемът според мен не засяга само синовете, но и бащите им, които винаги говорят с гордост за размерите на пишлето на синчето си. Спомням си, че когато моят син се роди и ми го показаха в родилното в клиниката, казах: „леле какви топки има“, и хукнах да разправям на всичките си колеги.

– Всички новородени момченца имат огромни тестиси – каза Симеи – и всички бащи казват така. А и знаете, че в клиниките често объркват картоните и това може да не е бил вашият син, с цялото ми уважение към съпругата ви.

– Но новината пряко засяга бащите, защото се предполага, че имало вредни последици за репродуктивния апарат на възрастните – възрази Камбриа. – Ако се разпространи идеята, че когато замърсяваме света, не става дума само за китовете, но и за (простете техническия термин) патките, смятам, че ще допринесем за откриването на незабавен екологичен дебат.

– Интересно – отбеляза Симеи, – но откъде да знаем дали Командора или поне неговите референти са заинтересовани от намаляването на замърсяването на атмосферата?

– Но ще се вдигне тревога, това е свещено – каза Камбриа.

– Може би, но ние не сме алармисти – отвърна Симеи. – Това би бил тероризъм. Искате да поставите под въпрос газопроводите, петрола, стоманопреработвателната ни индустрия? Да не сме вестник на Зелените? Нашите читатели трябва да бъдат успокоявани, а не тревожени. – После, след няколко секунди размисъл, добави: – Освен ако тези неща, които се отразяват зле на пениса, не са произведени от фармацевтична компания, която Командора не би имал нищо против да разтревожи. Но тези неща трябва да се обсъждат едно по едно. При всички положения, ако имате някакви идеи, споделете ги, а после аз ще реша дали трябва да ги развиваме, или не.

На следващия ден Лучиди влезе в редакцията с на практика написана статия. Историята беше следната. Негов познат получил писмо, в което се проявявал интерес към Малтийския суверенен орден на Св. Йоан от Йерусалим – малтийските рицари – Икуменическия приорат на Св. Троица от Вилдьо – щабквартири в Ла Валета – приорат на Квебек, където му предлагали да стане малтийски рицар срещу сравнително щедро заплащане за диплома в рамка, медал, отличие и различни добавки. На Лучиди му се приискало да провери въпроса с рицарските ордени и беше направил удивителни открития.

– Слушайте, някъде има рапорт на карабинерите, не ме питайте как съм се докопал до него, който изобличава няколко псевдоордена на Малта. Има седемнайсет, които не бива да се бъркат с автентичния Суверенен военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта със седалище в Рим. Всички имат почти едно и също име с минимални вариации, всички се припознават и отричат едни други. През 1908-а руснаци основават в Съединените щати орден, който през следващите години се управлява от негово кралско височество принц Роберто Патерно Айеребе Арагона, херцог на Перпинян, глава на кралския дом на Арагон, претендент за трона на Арагон и Балеарските острови, Велик магистър на ордените на света Агата от Патерно и на кралската корона на Балеарите. Но от това разклонение се отделя през 1934 г. един датчанин, който основава друг орден и поверява канцеларията на Петър, принц на Гърция и Дания. През шейсетте години един отцепник от руския клон, Пол дьо Грание дьо Касаняк, основава орден във Франция и избира като протектор бившия югославски крал Петър II Карагеоргиевич. През 1965 г. бившият югославски крал Петър II Карагеоргиевич се скарва с Касаняк и основава в Ню Йорк друг орден, чийто велик приор става Петър Гръцки и Датски. През 1966 г. се появява като канцелар на ордена някой си Роберт Басараб фон Бранкован Кимкяшвили, който обаче бива прогонен и отива да основе орден на икуменическите рицари от Малта, на който впоследствие ще стане имперски и кралски протектор принц Енрико III Костантино ди Виго Ласкарис Алерамик Палеолог на Монферат. Той се обявява за наследник на византийския трон и принц на Тесалия и след време ще основе още един малтийски орден. Освен това намирам един византийски протекторат, създаден от принц Карол Румънски, след като се отделил от Касаняк; един велик приорат, в който някой си Тона-Бартет е Велик управител и принц Андрей Югославски – вече Велик магистър на ордена, основан от Петър II – е Велик магистър на Приората на Русия (който впоследствие ще стане Велик кралски приорат на Малта в Европа). Има и един орден, основан през седемдесетте от някой си барон дьо Шоабер и от Виторио Буза, или по-точно Виктор Тимур II, православен архиепископ и митрополит на Бялисток, патриарх на западната и източната диаспора, президент на Данцигската република и Демократична република Белорусия, велик хан на Татария и Монголия. Има и един велик международен приорат, основан през 1971 г. от гореспоменатия негово кралско височество Роберто Патерно заедно с барон маркиз на Аларо, на който велик протектор през 1982 г. става друг Патерно, глава на императорския дом Леопарди Томасини Патерно от Константинопол, наследник на Източната римска империя, помазан законен наследник на Католическата апостолическа православна църква по византийски обичай, маркиз на Монтеаперто, граф на трона на Полша. През 1971 г. в Малта се появява Ordre Souverain Militaire de Saint-Jean de Jérusalem (този, от който започнах), отделил се от ордена Басараб под височайшата протекция на Алесандро Ликастро Грималди Ласкарис Комнин Вентимиля, дук на Ла Шатър, суверенен принц и маркиз на Деол, чийто Велик магистър сега е маркиз Карло Ставала от Флавини, който при смъртта на Ликастро привлича Пиер Пасло, който поема титлите на Ликастро, както и тези на негово величество архиепископ патриарх на Католическата ортодоксална белгийска църква, Велик магистър на Суверенния военен орден на храма на Йерусалим и Велик магистър и йерофант на Вселенския масонски орден по древна и примитивна източна традиция от обединените отново Мемфис и Мизраим. Щях да забравя, за да си à la page1010
  À la page (фр.) – в крак, в час – Б.пр.


[Закрыть], можело да станеш член на приората на Сион като наследник на Исус Христос, който се оженил за Мария Магдалина и станал основател на рода на Меровингите.

– Дори само имената на тези личности ще бъдат новина – каза доволно Симеи, който си водеше бележки. – Помислете си, господа, Пол дьо Грание дьо Касаняк, Ликастро (как беше?) Грималди Ласкарис Комнин Вентимиля, Карло Ставала от Флавини…

– … Роберт Басараб фон Бранкован Кимкяшвили – напомни му победоносно Лучиди.

– Смятам – добавих аз, – че мнозина от нашите читатели някога са получавали подобни предложения и ще им помогнем да се защитят от подобни спекулации.

Симеи се поколеба за миг и каза, че трябва да го обмисли. На другия ден явно се беше информирал и ни съобщи, че нашият издател се нарича Командора, защото е почетен с това звание от командването на ордена на Дева Мария във Витлеем:

– Оказва се, че орденът на Дева Мария във Витлеем е друга бира. Автентичният орден е на Дева Мария в Йерусалим, или по-точно l’Ordo fratrum domus hospitalis Sanctae Mariae Teutonicorum in Jerusalem, признат от понтификалния годишник. Разбира се, вече и на него не бих се доверил с всички каши, които забъркват във Ватикана, но във всеки случай е сигурно, че командорът на Дева Мария във Витлеем е като кмета на Бенгоди. А вие искате да публикуваме материал, който хвърля сянка на съмнение или дори на присмех върху ордена на нашия Командор? Нека да оставим всеки на неговите илюзии. Съжалявам, Лучиди, но трябва да изхвърлим в коша хубавата ви статия.

– Казвате, че за всяка статия трябва да проверяваме дали харесва на Командора? – попита Камбриа, както винаги специалист по тъпите въпроси.

– Задължително – отвърна Симеи. – Той е нашата опорна точка, както се казва.

В този момент Мая събра кураж и разказа за едно възможно разследване. Историята беше следната: в района на Порта Тичинезе, в една зона, която става все по-туристическа, имало пицария-ресторант, който се наричал „Паля е Фиено“. Мая, която живеела на каналите, минавала край нея от години. И от години тази пицария, просторна, през прозорците се виждали поне сто места, била неизменно и отчаяно празна с изключение на някой и друг турист, който пиел кафе на масичките отвън. Заведението не било запуснато, Мая отишла веднъж, от любопитство, и била сама с изключение на някакво семейство на двайсетина маси от нея. Поръчала си специалитета на заведението, четвъртинка бяло вино и ябълков сладкиш, всичко било прекрасно и на разумна цена, сервитьорите били много любезни. Та, ако някой управлява толкова голямо заведение, с персонал, кухня и така нататък, в което от години не ходи никой, ако има ум в главата, трябва да се отърве от него. Но „Паля е Фиено“ си стоял отворен, ден след ден, може би от десет години, приблизително три хиляди шестстотин и петдесет дни.

– Тук има някаква загадка – отбеляза Костанца.

– Чак пък толкова – отвърна Мая. – Обяснението е очевидно: това е заведение на триадите или на мафията, или на камората, купено е с мръсни пари и е добра инвестиция на светло. Но, ще кажете вие, инвестицията е вече направена в стойността на пространството и биха могли да го държат затворен, без да хвърлят още пари. Но не, заведението работи. Защо?

– Защо? – попита, както винаги, Камбриа. Отговорът показа, че мозъчето на Мая щрака.

– Заведението служи, за да се перат ден след ден мръсни пари, които постъпват непрекъснато. Обслужваш шепата клиенти, които идват вечер, но после пускаш куп касови бележки, сякаш си имал стотина клиенти. Обявяваш приходите и ги слагаш в банката и вероятно за да не биеш на очи с всичкия този кеш, защото никой не е платил с кредитна карта, си открил сметки в двайсет различни банки. На този капитал, вече законен, плащаш данъци, след като щедро си покрил разходите по управлението и снабдяването (не е трудно да си намериш фалшиви фактури). Знае се, че като переш мръсни пари, трябва да предвидиш загуба от петдесет процента. С тази система губиш много по-малко.

– Но как да се докаже всичко това? – попита Палатино.

– Просто – отвърна Мая. – На вечеря отиват двама финансови инспектори, може би мъж и жена, с вид на съпрузи, хапват и се оглеждат, виждат, че има, да кажем, още само двама клиенти. На другия ден от финансовия надзор отиват на проверка, откриват, че има издадени сто касови бележки, и искам да видя как ще отговорят онези.

– Не е толкова просто – отбелязах аз. – Двамата инспектори отиват, да речем, в осем, но колкото и да ядат, след девет трябва да си тръгнат, иначе ще станат подозрителни. Кой ще докаже, че стотината клиенти не са дошли между девет и полунощ? Тогава трябва да изпратиш поне три или четири двойки инспектори, за да покриеш цялата вечер. А и да има проверка на другата сутрин, какво от това? Инспекторите ликуват, когато открият, че някой не декларира приходите си, но какво могат да направят, ако някой декларира твърде много приходи? Онези могат да кажат, че им се е развалил касовият апарат, че всичко е отишло по дяволите. И какво ще направиш тогава? Втора проверка ли? Онези не са глупави, вече са идентифицирали инспекторите и когато те се върнат, няма да отпечатват фалшиви касови бележки. Иначе финансовите трябва да продължат да ги проверяват много вечери поред, като държат на крак половин войска, която да лапа пици, и за около година може би биха ги докарали до фалит, но е вероятно да им омръзне по-скоро, защото имат и друга работа.

– И все пак – отвърна засегнато Мая – финансовият надзор трябва да намери начина, ние просто трябва да сигнализираме за проблема.

– Скъпа моя – каза ѝ добродушно Симеи, – ще ви кажа какво ще стане, ако публикуваме това разследване. Първо, ще настроим срещу себе си финансовия надзор, който вие упреквате, че не е разбрал за измамата – а тези хора знаят как да си отмъщават, ако не на нас, със сигурност на Командора. А от другата страна, сама го казахте, стоят триадите, камората, ндрангетата или каквото и да е там, нима смятате, че те ще кротуват? И ние ще стоим тук и ще чакаме преспокойно да ни сложат някоя бомба в редакцията? И знаете ли какво ще ви кажа? Че нашите читатели ще бъдат въодушевени от възможността да хапнат на добра цена в заведение от криминален роман, „Паля е Фиено“ ще се напълни с идиоти и ние, в крайна сметка, ще му помогнем да печели. Така че – на боклука. Успокойте се и се върнете към хороскопите.

7

Сряда, 15-и април, вечерта

Мая ми се стори толкова смазана, че на излизане я настигнах. Без да се усетя, я хванах под ръка.

– Не си го слагайте на сърце, Мая. Хайде, ще ви изпратя до вас и по пътя ще пийнем по нещо.

– Живея на каналите, там е пълно с барчета. Знам едно, в което правят отлично „Белини“, моята страст. Благодаря.

Излязохме на Рипа Тичинезе и за първи път видях каналите. Разбира се, бях чувал за тях, но бях убеден, че всичките са под земята, а вместо това ми се стори, че съм попаднал в Амстердам. Мая ми каза с известна гордост, че някога Милано наистина бил като Амстердам, пресичан от кръгове канали до самия център. Сигурно е бил много красив град, затова Стендал го е харесвал толкова. Но после покрили каналите по хигиенни съображения, само тук имало още, с мръсна вода, а някога край брега седели перачки. Но ако се тръгнело навътре, се намирали още остатъци и стари къщи. И там също много от тях били къщи с парапети.

За мен къщите с парапети също бяха чист flatus vocis1111
  Празен звук (лат.) – Б.пр.


[Закрыть], или образи от петдесетте години, които бях виждал, докато подготвях енциклопедиите и трябваше да цитирам мизансцена на El nost Milan на Бертолаци в Малкия театър. Но и тогава си мислех, че са от деветнайсети век.

Мая се разсмя.

– Милано е още пълен с къщи с парапети, но вече не са за бедните. Елате, ще ви покажа. – Накара ме да вляза в един двор. – Тук на приземния етаж всичко е реконструирано, има малки антикварни магазини – всъщност вехтошарници, които се надуват и вземат скъпо – и ателиета на художници, които търсят слава. Вече всичко е за туристите. Но там, горе, онези два етажа са точно както едно време.

Видях, че горните етажи са заобиколени от железни парапети и че вратите се отварят към терасата, и попитах дали някой още си простира прането навън.

Мая се засмя.

– Не сме в Неапол. Почти всичко е реконструирано, едно време по стълбите са се качвали право на терасата и оттам са си влизали вкъщи, а в дъното е имало една тоалетна за няколко семейства, и то с клекало, за душ и баня можело само да мечтаеш. Сега всичко е преправено за богаташи, в някои апартаменти има дори джакузи и струват майка си и баща си. С изключение на мястото, където живея. Аз съм в гарсониера, стените текат и слава богу, че имам дупка за тоалетната и душа, но обожавам квартала. Със сигурност скоро и там ще има преустройства и ще трябва да се изнеса, защото няма да мога да си позволя наема. Освен ако „Утре“ не тръгне възможно най-бързо и не ме наемат на постоянно място. Затова търпя всички тези унижения.

– Не се разстройвайте, Мая, очевидно е, че в подготвителната фаза трябва да се разбере какво е добре да се разказва и какво не. От друга страна, Симеи има отговорност както към вестника, така и към издателя. Може би когато сте се занимавали с романтични връзки всичко е било подходящо, но тук е различно, говорим за ежедневник.

– Именно. Надявах се, че съм излязла от онзи кръг любовни глупотевини, исках да съм сериозна журналистка. Но сигурно съм неудачница. Не се дипломирах, за да помагам на нашите до смъртта им, а после беше твърде късно да започна пак, живея в дупка, никога няма да стана специален пратеник, да кажем, за войната в Залива… С какво се занимавам? С хороскопите, залъгвам лековерните. Това не е ли провал?

– Току-що започнахме. Когато нещата влязат в релси, човек като вас ще има други възможности. Дотук давахте блестящи предложения, харесахте ми и мисля, че харесахте и на Симеи.

Усещах, че я лъжа, трябваше да ѝ кажа, че се е навряла в сляпо черво, че никога няма да я изпратят в Залива, че може би е по-добре да избяга, преди да е станало прекалено късно, но не можех да я потисна още повече. Дойде ми спонтанно да ѝ кажа истината, но не за нея, а за мен.

Тъй като се канех да разголя сърцето си, като поета, почти без да се усетя, минах на „ти“.

– Виж ме, така както ме гледаш, и аз така и не се дипломирах, работил съм само на дребни службици и попаднах в ежедневник, след като чукнах петдесетака. Но знаеш ли откога наистина започнах да мисля, че съм неудачник? Откогато започнах да мисля, че съм неудачник. Ако не се бях вторачил в това, щях да спечеля поне една ръка.

– Петдесет? Не ви личат. Тоест, не ти личат.

– Щеше да ми дадеш само четирийсет и девет?

– Не, извинявай, ти си хубав мъж и когато ни обучаваш, си личи, че имаш чувство за хумор. Което е знак за свежест, за младост…

– Понякога е знак за мъдрост и следователно за бели коси.

– Не, разбира се, че не вярваш в това, което говориш, но очевидно си приел да се хванеш на хорото и го правиш с един цинизъм… как да го нарека… изпълнен с веселие.

Изпълнен с веселие? Тя беше смесица от веселие и меланхолия и ме гледаше с очи (как би казал някой лош писател) на кошута.

На кошута? Стига де, докато вървяхме, ме гледаше изотдолу, защото бях по-висок от нея. Това е. Всяка жена, която те гледа отдолу, прилича на Бамби.

Междувременно бяхме стигнали нейното барче, тя отпиваше от белинито си, а аз се чувствах отпуснат пред своето уиски. Отново гледах жена, която не беше проститутка, и ми се струваше, че се подмладявам.

Може да беше от алкохола, но вече го бях ударил на откровения. Откога не си бях изливал душата пред някого? Разказах ѝ, че някога съм имал съпруга, която ме е зарязала. Разказах ѝ как ме беше спечелила, защото веднъж, в началото, за да се оправдая за някаква каша, която бях забъркал, ѝ казах да ми прости, защото съм глупак, и тя ми каза: „Обичам те въпреки че си глупак“. Подобни неща могат да те накарат да полудееш от любов, но после тя сигурно осъзна, че съм по-глупав, отколкото може да понесе, и всичко свърши.

Мая се смееше (какво хубаво любовно обяснение, обичам те въпреки че си глупак!) и после ми разказа, че макар да била по-млада и никога да не се била мислила за глупава, и тя имала нещастни любови, може би защото не можела да понася чуждата глупост, а може би защото всички на или малко над нейната възраст ѝ изглеждали незрели.

– Все едно аз съм зряла. Виж ме, почти на трийсет съм и още съм мома. Просто никога не сме доволни от това, което имаме.

На трийсет? Във времената на Балзак жената на трийсет години е вече повехнала. Мая изглеждаше като на двайсет, ако не броим няколкото малки и съвсем тънки бръчици около очите, сякаш беше плакала много или не понасяше светлина и непрекъснато присвиваше очи в слънчевите дни.

– Няма по-голям успех от приятната среща между два провала – казах и в мига, в който го изрекох, се уплаших.

– Глупчо – каза тя грациозно. После се извини, засрамена от прекалената фамилиарност.

– Не, всъщност ти благодаря – казах аз. – Никой не ме е наричал глупчо толкова прелъстително.

Бях минал всякакви граници. За щастие тя бързо смени темата.

– Толкова искат да приличат на Harry’s Bar – каза тя, – а дори не знаят как да си подредят алкохола. Виж, между бутилките уиски има една с джин „Гордън“, а „Сапфир“ и „Танкерей“ са на друго място.

– Какво? Къде? – попитах, загледан пред себе си, където имаше само други маси.

– Не бе – каза ми тя. – На бара.

Обърнах се. Права беше, но как можеше да си мисли, че аз виждам същото като нея? Това беше само намек за откритието, което щях да направя след време и с помощта на онзи клюкар Брагадочо. В момента не обърнах особено внимание и използвах случая да поискам сметката. Казах ѝ още една-две утешителни фрази и я изпратих до една голяма врата, през която се виждаше вход за работилница за дюшеци. Явно въпреки телевизионните реклами на матраци с пружини все още съществуваха дюшекчии. Тя ми благодари.

– Сега се чувствам по-спокойна. – Усмихна се, докато ми подаваше ръка. Беше топла и признателна.

8

Петък, 17-и април

През следващите дни, докато всеки си пишеше домашните (както вече ги наричаха), Симеи ни занимаваше с проекти, които макар да не бяха спешни, трябваше да започнат да се обмислят.

– Все още не знам дали ще бъде в брой 0/1, или в 0/2, защото и в 0/1 имаме още много бели страници, не казвам, че трябва да тръгнем с шейсет страници като „Кориере дела Сера“, но двайсет и четири трябва да напълним. Няколко ще оправим с реклама, няма значение, че никой не ни дава реклами, ще ги прекопираме от други вестници и ще се престорим, че са наши – и така ще вдъхнем доверие на поръчителите, че могат да очакват добри бъдещи печалби.

– А колонка с некролози? – предложи Мая. – И това са пари в брой. Позволете ми да я измисля. Обожавам да убивам хора със странни имена и безутешни семейства, но най-вече ми харесват обявите за кончината на важни личности, с опечалени a latere, които не страдат особено нито за покойника, нито за семейството, а използват некролога като name dropping, в смисъл, виждате ли, и аз го познавах.

Както обикновено находчива. Но след разходката от онази вечер я държах на разстояние, тя също странеше от мен. Чувствахме се реципрочно беззащитни.

– Съгласен съм за некролозите – каза Симеи. – Първо обаче довършете хороскопите. Но си мислех и друго. За бордеите, тоест за старите публични домове. Аз ги помня, през петдесет и осма, когато ги затвориха, вече бях голям.

– Аз вече бях пълнолетен – каза Брагадочо – и бях пообиколил някои.

– Не говоря за този на улица „Киаравале“, пълен бардак, с писоари на входа, за да може посетителите да се облекчат, преди да влязат…

– … и дъртите грозни курви, които минават с широка крачка и се лензят на войниците и на уплашените селяни, и мадам, която крещи „напред, младежи, какво висите тук“…

– Моля ви, Брагадочо, тук има дама.

– Може би, ако ще пишете за това – реагира Мая без смущение, – трябва да кажете, че хетери на синодална възраст се разхождали лениво, правейки неприлични мимики, пред пламналите от желание клиенти.

– Браво, Фрезия, не точно така, но със сигурност ще се наложи да намерим по-деликатни изрази. А и защото аз бях очарован от по-уважаваните домове като този на „Сан Джовани сул Муро“, направо ар нуво, пълен с интелектуалци, които ходеха там не заради секса (така казваха), а заради историята на изкуството…

– Или онзи на улица „Фиори Киари“, ар деко с шарени плочки – каза Брагадочо с глас, в който се прокрадваше носталгия. – Кой знае колко от читателите ни ги помнят.

– А тези, които още не са били пълнолетни по това време, са ги виждали във филмите на Фелини – добавих, защото когато нямаш свои спомени, ги вземаш от изкуството.

– Погрижете се вие, Брагадочо – заключи Симеи. – Напишете ми хубав материал, колоритен, от типа колко беше хубаво едно време.

– А защо да се връщаме към бордеите? – попитах аз, изпълнен със съмнение. – Това може да развълнува старците, но да скандализира стариците.

– Колона – каза Симеи, – ще ви разкрия нещо. След затварянето през 58-а, някъде през шейсетте, някой купи стария бордей на улица „Фиори Киари“ и го превърна в ресторант, много шик с цветните плочки. Но бяха запазили една-две тоалетни и бяха позлатили бидетата. Да знаете само колко дами с вълнение молеха съпрузите си да ги заведат в този бардак, за да разберат какво е ставало там едно време… Е, това просъществува само за кратко, следователно и на дамите е омръзнало, а може би кухнята не е била на висотата на останалото. Ресторантът затвори, и край. Но слушайте внимателно, мисля си за тематична страница: отляво материалът на Брагадочо, а отдясно за деградацията на околовръстните пътища с неприлично разхождащите се жрици на любовта – вечер човек не може да си пусне децата да минат оттам. Никакъв коментар, който да свързва двете явления, ще оставим читателите да си направят изводите, в дъното на сърцето си всички са съгласни да се върнат здравословните публични домове, жените – защото мъжете няма да спират по шосетата, за да качват курви и да умирисват колата на евтин парфюм, мъжете – за да могат да свърнат в някой от тези входове и ако някой ги види, да казват, че минават заради местния колорит или може би за да видят стила ар нуво. Кой ще направи разследването за жриците на любовта?

Костанца каза, че иска да се заеме, и всички се съгласиха. Няколко нощи край шосетата значеха да се охарчиш за бензин и имаше опасност да се натъкнеш на някой нравствен патрул.

Същата вечер бях впечатлен от погледа на Мая. Сякаш бе осъзнала, че е в гнездо на змии. Затова, преборил всяко благоразумие, я изчаках да излезе, постоях няколко минути на тротоара, като казах на другите, че трябва да остана в центъра, за да мина през една аптека – знаех откъде ще мине тя – и я настигнах по средата на пътя.

– Тръгвам си, тръгвам си – каза ми почти през сълзи, цялата трепереше. – В що за вестник съм попаднала? Моите романтични връзки поне не вредяха на никого, най-много да увеличат оборота на дамските фризьорски салони, където жените ходят точно за да четат моите материали.

– Мая, не се формализирай, Симеи прави умствени експерименти, не е казано, че наистина ще публикува всичко това. Сега сме във фазата на съчиняването, правят се предположения, сценарии, това е добър опит, никой не те е карал да обикаляш шосетата, преоблечена като проститутка, за да интервюираш някоя от тях. Но тази вечер всичко ти върви наопаки, трябва да спреш да мислиш за това. Какво ще кажеш да идем на кино?

– В онова там дават филм, който вече съм гледала.

– В онова там ли?

– В онова, което подминахме току-що, на отсрещната страна на улицата.

– Но аз те държах под ръка и гледах теб, не съм гледал отсреща. Знаеш ли, ти си страхотна работа!

– Ти никога не виждаш нещата, които виждам аз – каза тя. – И все пак съм съгласна за киното, да си купим вестник, за да видим какво дават.

Гледахме филм, от който не помня нищо, защото, понеже чувствах, че тя продължава да трепери, в един момент я хванах за ръка, отново топла и признателна, и седяхме така като влюбени, но от тези около кръглата маса, които спели с меч помежду си.

Изпратих я до тях – беше малко по-спокойна, – целунах я братски по челото, потупах я леко по бузата, както подобава на възрастен приятел. В крайна сметка (казвах си) бих могъл да съм ѝ баща.

Или почти.