Текст книги "Нулев брой"

Автор книги: Умберто Еко

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 10 страниц)

12

Понеделник, 11-и май

На следващия понеделник Симеи ни събра и започна:

– Костанца, в статията си за проститутките използвате изрази като „вдигам гюрултия, преебавка, ебаване“ и описвате една жрица на любовта, която казва „еби си майката“.

– Но това е така – възрази Костанца. – Вече всички използват мръсни думи дори по телевизията, дори дамите казват „еба си“.

– Това, което прави висшето общество, не ни интересува. Ние трябва да мислим за читателите, които все още се страхуват от мръсните думи. Да използваме перифраза. Колона?

Намесих се:

– Може спокойно да се каже голям смут, несполука, празни приказки и върви на майната си.

– Кой знае какво правят на майната си – изхили се Брагадочо.

– Какво правят на майната си ние не трябва да казваме – отвърна Симеи.

След това се заехме с друго. Един час по-късно, след като оперативката свърши, Мая дръпна мен и Брагадочо настрани:

– Вече не се намесвам, защото винаги греша, но би било хубаво да се публикува едно субститутивно ръководство.

– На какво субститутивно? – попита Брагадочо.

– Ами на неприличните думи, за които говорихме.

– Говорихме преди час! – ядоса се Брагадочо и ме погледна, все едно ми казваше: „Виждаш ли, тая все така прави“.

– Остави – казах му аз с помирителен тон, – щом тя е продължила да мисли по въпроса… Хайде, Мая, разкрий ни дълбокия си замисъл.

– Ами, би било хубаво да подскажем, че вместо да се казва „еба си майката“, всеки път, когато трябва да се изрази изненада или разочарование, трябва да се казва: „акт на съвкупление с роднина от женски пол по пряка възходяща линия, откраднаха ми портфейла!“

– Ама вие наистина сте луда – отвърна Брагадочо. – Колона, ще дойдеш ли на бюрото ми да ти покажа нещо?

Отдалечих се с Брагадочо, като намигнах на Мая, чиито аутизми, ако бяха такива, ме очароваха все повече.

Всички си бяха тръгнали, смрачаваше се и на светлината на една настолна лампа Брагадочо подреждаше поредица фотокопия.

– Колона – започна той, като заслони книжата си, сякаш се опитваше да ги скрие от чужди очи, – виж тези документи, които намерих в архива. В деня след излагането на площад „Лорето“ трупът на Мусолини е пренесен в университетския институт по съдебна медицина за аутопсия и ето го медицинския доклад. Чети: „Институт по съдебна медицина на Миланския университет, професор Марио Катабени, протокол от некроскопия №7241, извършена на 30-и април 1945 г. на трупа на Бенито Мусолини, починал на 28-и април 1945 г. Трупът е подготвен на хирургическата маса без дрехи. Тежи 72 кг. Ръстът не може да се измери, но е приблизително 166 см, предвид видимата травматична промяна на главата. Лицето е обезобразено от множество огнестрелни рани и контузии, които правят чертите почти неразпознаваеми. Не се правят антропометрични изследвания на главата, защото е деформирана от нанесена краниофациална фрактура“… Прескачаме: „Глава, деформирана от пълно скелетно загниване, с дълбока вдлъбнатина в цялата лява парието-окципитална област и смазване на орбиталната зона от същата страна, където очната ябълка е изпаднала и разкъсана с пълно изтичане на стъкловидната субстанция; адипозната тъкан на орбитата, ясно открита от широка разкъсна рана, не е инфилтрирана с кръв. В средния фронтален дял и на лявата парието-фронтална страна има две широки рани, успоредни на линията на косата, с разкъсани ръбове и ширина около 6 сантиметра всяка, разкриващи черепната кутия. В окципиталната област, вдясно от медиалната линия, две близко разположени дупки с издадени навън неравни ръбове, с диаметър максимум около два сантиметра, върху които се вижда разкашкана мозъчна субстанция без данни за хематична инфилтрация“. Даваш ли си сметка? Разкашкана мозъчна субстанция!

Брагадочо почти се потеше, ръцете му трепереха, на долната му устна блестеше капка слюнка, това беше изражение на развълнуван лакомник, който подушва пържена наденица или хубава чиния шкембе или гулаш. И продължи:

– „На тила, малко вдясно от медиалната линия, широк разкъсен отвор с диаметър почти три сантиметра, с издадени навън ръбове, неинфилтрирани с кръв. В дясната темпорална област широк разкъсен отвор с обърнати навън ръбове и наличие на разкашкано мозъчно вещество. Широка изходна рана на външното ухо вляво: и тези последни две рани имат типичен вид на постмортални рани. В основата на носа малък отвор с надробени костни фрагменти по посока навън, умерено инфилтрирани с кръв. На дясната буза група от три рани, следвани от канал с посока навътре и назад, с лек наклон назад и нагоре, с фуниеобразни ръбове, навътре, неинфилтрирани с кръв. Фрактура, нанесена на горната челюст, с големи разкъсвания на меките и костните части на небцето, имащи характер на постмортални наранявания“. Пак ще прескоча, защото са подробности за разположението на раните и не ни интересува как и къде са го уцелили, стига ни да знаем, че са го застреляли. „Черепната кутия е силно фрактурирана с многобройни подвижни отстранени фрагменти, през които има достъп директно в ендокраниалната кухина. Плътността на черепния свод е нормална. Твърдата мозъчна обвивка изглежда отпусната, с големи разкъсвания в предната половина: няма следи от епи– или хиподурален хеморагичен излив. Снемането на мозъка не може да бъде извършено напълно, защото малкият мозък, варолиевият мост, средният мозък и долната част на церебралните лобове изглеждат разкашкани, без следа от хеморагична инфилтрация…“

Всеки път наблягаше на термина „разкашкан“, с който професор Катабени злоупотребяваше – със сигурност впечатлен от разкашкването на този труп, – и го повтаряше с някакъв вид наслада, почти на срички. Напомняше ми на Дарио Фо в „Смешна мистерия“, когато се прави на селянин, който сънува как са засища с храната на мечтите си.

– Продължаваме нататък. „Непокътната е само по-голямата част от хемисферите, мазолестото тяло и част от основата на мозъка: артериите на мозъчната основа са само частично идентифицируеми между подвижните фрагменти на фрактура, нанесена на цялата основа на черепа, и все още частично свързани с вътремозъчната маса: така се идентифицират стволът и антериорните церебрални артерии, чиито стени изглеждат здрави…“ Мислиш ли, че лекар, който на всичкото отгоре е убеден, че пред него е трупът на Дучето, би могъл да разбере на кого е тоя куп размазани меса и кости? И как би могъл да работи спокойно в стая, където (написано е) влизат и излизат хора, журналисти, партизани, превъзбудени любопитници? Където други са говорили за черва, зарязани в единия ъгъл на масата, и двама медицински работници, които играели на пинг-понг с тези карантии, като си подхвърляли парчета черен или бял дроб?

Докато говореше, Брагадочо приличаше на котарак, който тайно е скочил върху масата на касапина – ако имаше мустаци, щяха да са настръхнали и потрепващи…

– И ако продължиш да четеш, ще видиш, че в стомаха не е открита и следа от язва, а всички знаем, че Мусолини е страдал от язва, не се говори и за следи от сифилис, въпреки че се говорело, че покойникът е сифилитик в напреднал стадий. Освен това не забравяй, че Георг Захарие, немският лекар, който се грижи за Дучето в Сало, известно време след това ще каже, че пациентът му е имал ниско кръвно, анемия, уголемен черен дроб, стомашни крампи, затегнати черва и остър запек. А според аутопсията всичко е наред, черният дроб е с нормален вид и обем както на повърхността, така и отвътре, жлъчните пътища са здрави, бъбреците и надбъбречните жлези са непокътнати, уринарните пътища и гениталиите са нормални. Последна бележка: „мозъчното вещество, извлечено от остатъчните части, е консервирано във формалин за допълнителни анатомични и хистологични изследвания, един фрагмент от кортекса е даден по молба на Здравната служба на командването на Пета армия (Калвин С. Драйър) на доктор Уинфред Х. Оверхолзер от психиатричната болница «Св. Елизабета» във Вашингтон“. И това е.

Четеше и вкусваше всеки ред, сякаш се намираше пред трупа, сякаш го докосваше, сякаш беше в таверна „Мориджи“ и вместо над свински джолан със зеле точеше лиги над тази орбита, от която очната ябълка е излязла и е разкъсана с пълно изливане на стъкловидната субстанция, все едно похапваше варолиевия мост, средния мозък, долната част на церебралните лобове, сякаш ликуваше заради това изливане на почти втечнено мозъчно вещество.

Бях отвратен, но – не мога да отрека – и очарован от него и от измъченото тяло, над което той ликуваше така, както в романите от деветнайсети век хората се хипнотизират от погледа на змията. За да сложа край на ликуването му, казах:

– Кой знае чия е била тази аутопсия.

– Точно така. Виждаш ли, че хипотезата ми е вярна: тялото на Мусолини не е на Мусолини и във всеки случай никой не е можел да се закълне, че е неговото. Сега мога да съм спокоен за станалото между 25-и и 30-и април.

Тази вечер наистина изпитах нужда да се пречистя до Мая. И за да отдалеча образа ѝ от тези в редакцията, реших да ѝ разкажа истината, тоест, че „Утре“ никога няма да излезе.

– Още по-добре – каза Мая. – Повече няма да се измъчвам за бъдещето си. Ще устискаме няколко месеца, ще си вземем паричките, колкото и да са малко, и после – южните морета.

13

Краят на май

Животът ми течеше на два коловоза. Денем унизителният живот в редакцията, вечер – в малкия апартамент на Мая, понякога в моя. Събота и неделя в Орта. Вечер и двамата компенсирахме за прекараните със Симеи дни. Мая се беше отказала да прави предложения, които се отхвърлят, и се ограничаваше да ги прави пред мен, за забавление или за утеха.

Една вечер ми показа папка с брачни обяви.

– Виж колко са хубави – каза ми. – Само че бих искала да ги публикувам с интерпретациите им.

– В смисъл?

– Слушай: „Здравей, аз съм Саманта, на 29 години, дипломирана, домакиня, разделена съм, нямам деца, търся мъж приятен, но преди всичко общителен и весел“. Интерпретация: Вървя към трийсетте и след като мъжът ми ме заряза, с тази диплома по счетоводство, която едва изкарах, не си намирам работа и сега седя вкъщи по цял ден и си клатя краката (дори нямам хлапета, за които да се грижа); търся си мъж, може дори да не е хубав, но да не ме бие като онзи нещастник, за когото се омъжих. Или пък: „Каролина, 33 години, неомъжена, с висше образование, предприемачка, много изтънчена, брюнетка, стройна, самоуверена и искрена, обича спорта, киното, театъра, пътуванията, четенето, танците, отворена за евентуални нови интереси, би искала да се запознае с мъж, надарен с чар и характер, образован и с добро положение, професионалист, чиновник или военен, най-много шейсетгодишен, с цел брак“. Интерпретация: На трийсет и три и куче нямам още, може би защото съм суха като чироз и не мога да се направя руса, но се опитвам да не мисля за това. Завърших литература с триста зора, но на конкурсите все ме късаха, затова си направих работилничка, където на черно работят три албанки и плетат чорапи за пазарчетата в града; не съм сигурна какво ми харесва, гледам телевизия, ходя на кино или в театъра на паството с една приятелка, чета вестника основно заради брачните обяви, бих искала да танцувам, но никой не ме води на танци, и за да намеря някакъв съпруг, съм готова да се запаля по всяко друго нещо, стига той да има малко пари и да ми позволи да приключа с чорапите и с албанките; ще го взема и стар, ако е възможно търговец, но приемам и някой служител в кадастъра или маршал на карабинерите. Друга: „Патриция, 42 години, неомъжена, занимава се с търговия, брюнетка, стройна, нежна и чувствителна, иска да се запознае с лоялен, добър и искрен мъж, социалното положение е без значение, стига да е мотивиран“. Интерпретация: Майко мила, на четирийсет и две съм (не ми казвайте, че щом се казвам Патриция, би трябвало да съм почти на петдесет като всички Патриции), не съм успяла да оженя никого за себе си и продължавам с търговията, която ми остави бедната ми майчица, малко съм анорексична и като цяло нееротична; няма ли мъж да ме вкара в леглото? Не ми пука дали е женен, стига да му се иска. И: „Все още се надявам, че има жена, способна да обича наистина, аз съм банков служител, ерген, на 29 години, мисля, че изглеждам добре и имам жизнерадостен характер, търся хубаво сериозно и образовано момиче, което да ме увлече в прекрасна любовна история“. Интерпретация: Нищо не ми се получава с момичетата, малкото, които намерих, бяха чудовища и искаха само да ми надянат хомота, представете си с мизерната си заплата да трябва да издържам и жена; казват, че имам жизнерадостен характер, защото ги пращам у лево; освен това не съм противен, няма ли някоя точилка, поне елементарно грамотна, която да е навита за веднъж-два пъти без много претенции? Намерих и една приказна небрачна обява: „Театрална трупа набира актьори, статисти, гримьорка, режисьор, шивачка за следващия сезон“. Публика поне имат ли си?

Мая наистина беше похабена в „Утре“.

– Да не искаш Симеи да публикува такива неща? Най-много да се съгласи на обявите, но не и на интерпретациите ти!

– Знам, знам, но не е забранено да се мечтае.

После, преди да заспи, ми каза:

– Ти, който знаеш всичко, знаеш ли защо се казва да изгубиш Трапезунд и да дръннеш цимбалите?

– Не, не знам. Такива неща ли се питат посред нощ?

– А аз знам, или по-скоро го прочетох оня ден. Има две обяснения. Едното е, че тъй като Трапезунд е най-голямото пристанище на Черно море, за търговците да изгубят пътя за Трапезунд било равнозначно на това да изгубят инвестираните в пътуването пари. Другата, която ми се струва по-вероятна, е, че Трапезунд бил видима отправна точка за корабите и като го загубели, губели ориентация, като с компаса или Полярната звезда. Що се отнася до дрънкането на цимбалите, което обичайно се използва за описването на пиянство, етимологичният речник казва, че оригинално е означавало да си неумерено весел, използвано е още от Аретино и идва от псалм 150, in cymbalis sonantibus1515
  В Синодалната Библия – „с кимвали гръмогласни“ – Б.пр.


[Закрыть].

– В какви ръце съм попаднал. С тези любопитни факти как толкова години си се занимавала с романтични връзки?

– За пари, заради проклетите пари. Така става, когато си неудачник. – Притисна се по-силно към мен. – Но сега съм по-малко неудачница отпреди, защото те спечелих от лотарията.

Какво да отговориш на такава откачалка, можеш само да я любиш отново. И докато го правех, се чувствах почти победител.

Вечерта на 23-ти не бяхме гледали телевизия и чак на следващия ден прочетохме за атентата срещу Фалконе. Бяхме ужасени, на сутринта в редакцията останалите също бяха доста потресени.

Костанца попита Симеи дали не трябва да направим брой за този случай.

– Ще помислим – отвърна Симеи, изпълнен със съмнения. – Ако се говори за смъртта на Фалконе, трябва да се говори за мафия, да се оплаква некадърността на силите на реда, такива неща. Само с един удар обръщаме срещу себе си полицията, карабинерите и Коза Ностра. Не знам дали това ще се хареса на Командора. Когато направим истински вестник, ако взривят някой магистрат, със сигурност ще трябва да напишем за това, а ако говорим сега, рискуваме да направим предположения, които само след няколко дни биха могли да бъдат оборени. Риск, който един вестник трябва да поеме, но ние защо? Обикновено дори за истинския вестник най-разумното решение е да заложи на сантименталното, да отиде да интервюира роднините. Обърнете внимание, че и телевизиите правят така, когато звънят на вратата на майката, чието десетгодишно дете е било залято с киселина: „Госпожо, как се почувствахте при смъртта на детето си?“ На хората им се насълзяват очите и всички са доволни. Има една хубава немска дума Schadenfreude, радост от чуждото нещастие. Тъкмо това чувство трябва да уважава и подхранва един вестник. Но засега не сме длъжни да се занимаваме с тези мизерии и оставяме възмущението на левите вестници, които са специалисти. Освен това не е кой знае каква новина. И друг път са убивали магистрати и още ще убиват. Ще имаме и други случаи. Засега отлагаме.

След като за втори път елиминирахме Фалконе, се отдадохме на по-сериозни неща.

След това Брагадочо се приближи до мен и ме сръга с лакът.

– Видя ли? Сигурно си разбрал, че и това потвърждава моята история.

– Какво общо има, по дяволите?

– Не знам, по дяволите, но не може да няма. Всичко има общо с всичко, когато знаеш как да разчетеш утайката на кафето. Само ми дай време.

14

Сряда, 27-и май

Една сутрин, когато се събуди, Мая каза:

– Той обаче не ми харесва.

Вече бях готов за играта на нейните синапси.

– Говориш за Брагадочо, нали? – казах.

– Разбира се, за кого другиго. – После, едва ли не размислила, попита: – Как се сети?

– Скъпа, както би казал Симеи, имаме шестима общи познати, замислих се кой е бил най-невежлив с теб и попаднах на Брагадочо.

– Но аз можех да мисля, знам ли, за президента Косига.

– Да, ама не, ти мислеше за Брагадочо. Хайде де, веднъж да те разбера от половин дума, защо се опитваш да усложниш нещата?

– Виждаш ли, че започваш да мислиш само това, което мисля аз?

Проклятие, права беше.

– Педалите – каза Симеи тази сутрин на всекидневната оперативка. – Педалите са тема, която винаги е привлекателна.

– Вече не се казва педал – осмели се да отбележи Мая. – Казва се гей. Нали?

– Знам, скъпа, знам – отвърна Симеи раздразнено, – но нашите читатели все още казват педали, или поне го мислят, защото не им е приятно да произнасят тази дума. Знам, че вече не се казва негър, а чернокож, че не се казва вече сляп, а незрящ. Но чернокожият си е черен, а незрящият е сляп като къртица, бедничкият. Аз нямам нищо против педалите. И негрите не ми пречат, стига да си стоят у тях.

– Защо трябва да се занимаваме с гейовете, ако на нашите читатели не са им приятни?

– Не говоря за педалите като цяло, скъпа, аз съм за свободата, всеки да прави каквото си иска. Но има обратни в политиката, в парламента и дори в правителството. Хората мислят, че обратни са само писателите и балетистите, а някои от тях ни управляват, без дори да подозираме. Те са мафия и си помагат един на друг. И към това нашите читатели могат да са чувствителни.

Мая не се отказваше:

– Но нещата се променят, може би след десет години някой гей ще може да заяви, че е гей, без това да тревожи никого.

– След десет години да става каквото ще, всички знаем, че нравите западат, но за момента нашият читател е чувствителен по темата. Лучиди, вие имате толкова интересни източници, какво бихте могли да ни кажете за педалите в политиката? Но внимавайте, без да назовавате имена, нали не искаме да свършим в съда, трябва да се събуди идеята, призракът, да се появи тръпка, чувство на безпокойство…

Лучиди каза:

– Ако искате, мога да назова много имена. Но ако трябва, както казвате, да накараме читателите да потръпнат, бихме могли да разкажем, само като мълва, за една книжарница в Рим, където се срещат високопоставени хомосексуалисти, без никой да го забележи, защото повечето посетители са си съвсем нормални хора. И за някои това е място, откъдето можеш да си купиш пакетче кока, избираш книга, даваш я на касата, онзи ти я взема от ръката, за да ти я опакова, и пъха вътре пакетчето. Знае се, че… да оставим името настрана, един, който е бил дори министър, е хомосексуалист и шмърка. Всички го знаят, или по-скоро, знаят го тези, които имат значение, там не ходят меките китки от работническата класа, нито балетистите, които биха се набили на очи с движенията си.

– Чудесно е да се говори за слухове, но с по някоя пикантна подробност, все едно е просто занимателна статия. Има начин да се подскажат и имена. Например можете да кажете, че мястото е съвсем прилично, защото се посещава от уважавани личности, и там пускате седем-осем имена на писатели, журналисти и сенатори, извън всяко съмнение. Само че сред тях слагате един-двама, които са си педали. Не може да се каже, че очерняте някого, защото тези имена се появяват като пример за почтеност. Дори може да сложите някой всеизвестен и непоправим женкар, на когото се знае дори името на любовницата. И така сме предали кодирано послание, който иска да разбере, да разбира, някой ще разбере, че ако пожелаем, можем да напишем много повече.

Мая беше смутена и ѝ личеше, но останалите се вълнуваха от идеята и доколкото познавах Лучиди, очакваха хубава отровна статия.

Мая излезе първа и ми кимна, сякаш да каже: „Извинявай, тази вечер трябва да остана сама, отивам да поспя с един стилнокс“. Така попаднах в лапите на Брагадочо, който продължи да ми разказва своите истории, докато вървяхме, и гледай ти, се озовахме на улица „Баниера“, сякаш мрачността на това място отговаряше на мъртвешката природа на разказа му.

– Слушай сега, попаднах на една поредица събития, които биха могли да противоречат на моята хипотеза, но ще видиш, че не е така. Значи Мусолини, разфасован, е зашит надве-натри и е погребан с Кларета и компания на гробището в Музоко, но в безименен гроб, така че никой да не може да ходи на носталгични поклонения. Сигурно точно това е искал този, който е помогнал на истинския Мусолини да избяга, тоест да не се говори много-много за смъртта му. Ясно, че е нямало как да се създаде митът за скрития Барбароса, който чудесно би свършил работа с Хитлер, чийто труп не се знае къде е отишъл, нито дали наистина е умрял. Но, след като се знае, че Мусолини е мъртъв (и партизаните продължават да почитат площад „Лорето“ като магически момент на Освобождението), хората трябва да са готови за идеята, че един ден покойникът ще се появи отново – като преди и повече от преди, както се пее в песента. А закърпената пихтия няма как да я възкресиш. Но ето тук на сцената излиза оня досадник Лечизи.

– Май си спомням, нали той беше откраднал трупа на Дучето?

– Именно. Двайсет и шест годишен хлапак, последният защитник на Сало, целият в идеали и без никакви идеи. Иска да погребе подобаващо своя идол или да направи скандална реклама на надигащия се неофашизъм. Събира банда от безмозъчни типове като него и през една нощ на април 1946 година нахлува в гробището. Шепата нощни пазачи спят като заклани; той отива право при гроба, защото явно е получил информация от някого, изравя тялото, още по-разложено, отколкото когато е положено в ковчега – а е минала цяла година, представи си само какво е намерил – и преспокойно си го отнася, като ръси по пътеките на гробището тук парче разложена плът, там две фаланги. Пълен мърляч.

Струваше ми се, че на Брагадочо страшно би му харесало да можеше да участва в това зловонно пренасяне: вече очаквах всичко от неговата некрофилия. Оставих го да продължи.

– Неочакван обрат. Заглавия във вестниците. Полиция и карабинери, които сто дни се блъскат насам-натам, без да намерят и следа от тленните останки, а като се има предвид смрадта, която са излъчвали, би трябвало да оставят вонлива следа по целия си път. Но само няколко дни след отвличането хващат първия съучастник, някой си Рана, и после един по един и останалите, докато накрая и самият Лечизи е заловен в края на юли. И откриват, че за известно време тялото е било скрито в една къща на Рана във Валтелина, а после през май е предадено на отец Дзука, францисканския игумен на манастира „Сант Анджело“ в Милано, който зазидал трупа в третия кораб на църквата си. Отец Дзука и неговия сътрудник отец Парини са отделна история, някои ги смятат за капелани на един добър и реакционистки Милано, които дори пренасяли фалшиви пари и опиати в неофашистките среди и които като добросърдечни братя не можели да се откажат от дълга на всеки добър християнин parce sepulto1616
  Прости на мъртвия (пощади мъртвия) (лат.) – Б.пр.


[Закрыть], но и това не ме интересува особено. Интересува ме това, че правителството се заема, със съгласието на кардинал Шустер, да погребе тялото в един параклис на капуцинския манастир в Черо Маджоре и го оставя там от 1947 до 1957, единайсет години, без тайната да бъде издадена. Нали разбираш, че това е най-важният момент в историята. Онзи тъпанар Лечизи е рискувал да извади трупа на двойника, не че в това състояние можело да се направи сериозно повторно изследване, но при всички случаи за този, който дърпа конците на историята с Мусолини, е по-добре да потули всичко, да успокои нещата и за случая да се говори възможно най-малко. Но междувременно, докато Лечизи (след двайсет и един месеца в затвора) прави блестяща парламентарна кариера, става така, че новият министър-председател Адоне Дзоли, който е успял да влезе в правителството с гласовете на неофашистите, за компенсация се съгласява трупът да бъде върнат на семейството и да бъде погребан в родния му Предапио в нещо като светилище, където и до днес се събират стари носталгици и нови фанатици с черни ризи и римски поздрави. Мисля, че Дзоли не е бил в течение за съществуването на истинския Мусолини и следователно не е бил разтревожен от култа към двойника. Не знам, може да е било и другояче, но работата с двойника съвсем не е в ръцете на неофашистите, а в други, къде-къде по-могъщи.

– Извинявай, но каква роля играе семейството на Мусолини? Или не знаят, че Дучето е жив, което ми се струва невъзможно, или приемат да вземат у дома чужд труп.

– Знаеш ли, още не съм разбрал каква е ситуацията със семейството. Мисля си, че са знаели, че техният съпруг и баща е жив някъде. Ако се е криел във Ватикана, е било трудно да го виждат, ако някой от семейство Мусолини влезел във Ватикана, нямало да остане незабелязан. Хипотезата за Аржентина е по-добра. Улики? Например Виторио Мусолини. Избягва чистките, работи като филмов сценарист дълго време, след войната живее в Аржентина. В Аржентина, разбираш ли? За да е близо до баща си? Не можем да го кажем, но защо в Аржентина? И има снимки на Романо Мусолини и други хора на летище „Чампино“, които изпращат Виторио за Буенос Айрес. Защо да отдават толкова значение на пътуването на брат си, който още преди войната е ходил чак в Съединените щати? Ами Романо? След войната става известен джаз пианист, изнася концерти и в чужбина, със сигурност историята не се занимава с концертните пътувания на Романо, но дали и той не е минал през Аржентина? А госпожа Ракеле? Тя е съвсем свободна, никой не ѝ пречи да попътува, може би, за да не се набива на очи, отива в Париж или в Женева и оттам в Буенос Айрес. Кой знае. Когато става кашата с Лечизи и Дзоли и на нея изведнъж ѝ изсипват тези остатъци от труп, тя не може да каже, че това трупът на друг човек, прави се на три и половина и го прибира вкъщи, така се поддържа живо желанието за фашизъм сред носталгиците, в очакване на завръщането на истинския Дуче. Но историята на семейството не ме интересува, защото тук започва втората част на разследването ми.

– Какво става?

– Времето за вечеря вече мина, а от моята мозайка липсват още няколко парчета. Ще говорим по-нататък.

Не разбирах дали Брагадочо е необикновен разказвач на роман подлистник, който ми дозира творбата си на парчета с необходимия suspense на всяко „следва продължение“, или наистина все още строи интригата си парче по парче. Но не виждах смисъл да настоявам, защото от цялото това разнасяне на смърдящи останки ми се гадеше. Върнах се вкъщи и също си взех един стилнокс.