Текст книги "Алиса в огледалния свят"

ДЕВЕТА ГЛАВА
ЦАРИЦА АЛИСА

– Не, това е великолепно! – каза Алиса. – Никога не съм очаквала, че толкова скоро ще стана Царица… И аз ще ви кажа, ваше величество, че никак – продължи тя строго (тя винаги беше много доволна, когато можеше да се скара на себе си), – вече никак не ви прилича да се търкаляте така по тревата! Цариците трябва да се държат с достойнство, знаеш!

Тя се изправи и започна да се разхожда като вдървена, понеже се страхуваше да не й падне короната. Но скоро се утеши с мисълта, че тука няма кой да я види.

„И ако аз наистина съм Царица – си каза тя, като седна пак, – ще успея да се държа като Царица, когато му дойде времето.“

Всичко тука се случваше по такъв странен начин, че Алиса никак не се учуди, като видя Черната Царица и Бялата Царица, седнали от двете й страни. На Алиса много се искаше да ги попита как са дошли тука, но се боеше, че няма да е възпитано. „Все Пак няма да бъде зле – помисли тя – да знам дали играта вече е свършила“.

– Моля ви се, бихте ли ми казали… – започна тя, като погледна срамежливо Черната Царица.

– Говори само, когато ти заговорят – прекъсна я остро Царицата.

– Но ако всички спазват това правило – каза Алиса, която винаги беше готова да поспори – и ако вие говорите само, когато ви заговорят, а другите хора чакат вие да почнете, тогава никой никога няма да каже нищо, така че…

– Смешно! – извика Царицата. – Какво, не знаеш ли, дете… – Тука тя млъкна, смръщи вежди и като помисли малко, внезапно промени разговора: – Какво искаше да кажеш с това „ако аз наистина съм Царица“? Какво право имаш да се наричаш така? Ти не можеш да станеш Царица, знаеш, ако не издържиш изпита. И колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

– Аз казах само „ако“ – се оправда горката Алиса с жален глас.

Двете Царици се спогледаха и Черната Царица забеляза, като потръпна:

– Тя твърди, че била казала само „ако“…

– Но тя каза много повече думи! – изпъшка Бялата Царица, като кършеше пръсти. – О, много, много повече!

– Ти наистина каза не само „ако“, а много повече думи – каза Черната Царица на Алиса. – Говори винаги истината, мисли, преди да говориш, и си записвай после, каквото си казала.

– Аз наистина не мислех… – започна Алиса, но Черната Царица я прекъсна нетърпеливо.

– Това е най-лошото! Ти трябва да мислиш! Каква е, според тебе, ползата от едно дете без никаква мисъл? Даже в една играчка има някаква мисъл, а едно дете е много по-важно нещо от играчка, надявам се. Ти не можеш да отречеш това, дори ако се опиташ с две ръце.

– Аз не отричам нещата с ръце – забеляза Алиса.

– Никой не казва, че правиш това – отвърна Черната Царица. – Аз казах, че няма да успееш, дори ако опиташ.

– Тя е в такова състояние – каза Бялата Царица, – че иска да отрече нещо, само че не знае какво!

– Лош, порочен характер! – забеляза Черната Царица.

За известно време настъпи неудобно мълчание. Черната Царица го наруши и каза на Бялата Царица:

– Каня ви на вечерята, която Алиса дава тази вечер.

Бялата Царица се усмихна слабо и каза:

– А аз каня вас.

– Изобщо не знаех, че давам вечеря днеска – каза Алиса. – Но ако аз давам вечеря, мисля, че аз трябва да каня гостите си.

– Ние ти даваме възможност да направиш това – забеляза Черната Царица. – Но смея да кажа, че ти не си вземала достатъчно уроци по добро държане.

– Доброто държане не се учи с уроци – каза Алиса. – Уроците ви учат да събирате и други такива неща.

– Знаеш ли да събираш? – запита Бялата Царица. – Колко прави едно и едно и едно и едно и едно и едно и едно и едно и едно и едно?

– Не знам – отвърна Алиса. – Обърках сметката.

– Тя не знае събиране – заяви Черната Царица. – Знаеш ли изваждане? Извади девет от осем.

– Девет от осем… не може да се извади, знаете – отговори без колебание Алиса. – Но…

– Тя не знае изваждане – каза Бялата Царица. – Знаеш ли целене? Раздели един хляб с един нож. Какъв е отговорът?

– Предполагам… – започна Алиса, но Черната Царица отговори вместо нея:

– Филии хляб с масло, разбира се. Опитай друго изваждане: извади един кокал от едно куче. Какво остава?

Алиса започна да размишлява.

– Кокалът, разбира се, няма да остане, щом ще го взема… И кучето няма да остане, то ще дойде да ме ухапе… а тогава сигурно и аз няма да остана…

– Значи, според тебе, нищо не остава? – запита Черната Царица.

– Мисля, че това е отговорът.

– Грешно, както обикновено – каза Черната Царица. – Ще остане каишката на кучето.

– Не разбирам, как…

– Слушай внимателно! – извика Черната Царица. – Кучето нали ще загуби каишката си?

– Може би – отвърна колебливо Алиса.

– Е, щом е тъй, когато кучето си отиде, каишката му ще остане – извика тържествуваща Царицата.

Алиса каза колкото можеше по-сериозно:

– Тука може да има различни решения. – Но тя си помисли в същото време: „Какви ужасни глупости приказваме!“

– Тя изобщо не знае аритметичните действия! – казаха Цариците тържествено в един глас.

– А знаете ли вие аритметичните действия? – каза Алиса, като се обърна неочаквано към Бялата Царица, защото я хвана яд, че я изкараха слаба по аритметика.

Царицата въздъхна и затвори очи.

– Аз мога да събирам – каза тя, – ако ми дадеш много време. Но не мога да изваждам в никакъв случай.

– Ти, разбира се, знаеш азбуката? – каза черната Царица.

– Естествено – отговори Алиса.

– И аз я знам – пошепна Бялата Царица. – Ние често ще си я казваме заедно, миличка. А сега ще ти кажа една тайна: аз мога да чета думи от по една буква! Не е ли чудесно това? Но не се отчайвай. И ти ще се научиш да четеш някой ден.

Тука Черната Царица започна пак:

– Знаеш ли да отговаряш на практични въпроси? Как се жъне?

– Знам! – извика живо Алиса. – Вземате коса…

– Откъде вземаш косата? От мъжка или от женска глава?

– Косата не се взема от глава – отговори Алиса. – Тя трябва да бъде остра.

– Значи, според тебе, меката коса не върши работа? С какво ще я наточиш? Недей оставя толкова неясни неща.

– Повей й на главата – каза Бялата Царица тревожно. – Тя има огън, защото трябваше да мисли толкова много.

Двете Царици се заловиха за работа и започнаха да й веят с китки листа, въпреки, че тя ги молеше да престанат, понеже й разрошват косата.

– Сега вече дойде на себе си – каза Черната Царица. – Знаеш ли чужди езици? Преведи на френски „фидъл-ди-ди“!

– „фидъл-ди-ди“ не значи нищо – отговори важно Алиса.

– Кой казва, че значи? – отвърна Черната Царица.

Алиса помисли, че най-после е намерила начин да излезе от затруднението.

– Ако ми кажете на какъв език е „фидъл-ди-ди“, аз ще ви го преведа на френски! – извика тя тържествуващо.

Но Черната Царица се дръпна важно и каза:

– Човек не се пазари никога с Царици!

„Бих желала Царици никога да не задават въпроси!“ – помисли Алиса.

– Нека не се караме – каза Бялата Царица тревожно. – Каква е причината за светкавицата?

– Причината за светкавицата – каза решително Алиса, защото беше уверена, че знае – е гърмът… Не, не! – поправи се тя бързо. – Исках да кажа обратното.

– Вече е късно да се поправяш – каза Черната Царица. – Щом веднъж кажеш нещо, то остава и ти трябва да си теглиш последствията от това.

– Което ми спомня – каза Бялата Царица, като наведе очи и започна да хваща и да пуща нервно ръцете си, – че ние преживяхме такава гръмотевична буря миналия вторник… искам да кажа, през един от последните няколко вторника, знаеш.

Алиса се озадачи.

– В нашата страна – каза тя – ние имаме седем различни дни всяка седмица, а не по няколко наведнъж.

Черната Царица каза:

– Вие трябва да сте много бедни във вашата страна. Тука у нас, ние имаме често по два или три дни и нощи наведнъж. Понякога през зимата ние нареждаме даже по пет нощи наведнъж, за да е по-топло.

– Че пет нощи по-топли ли са от една нощ? – осмели се да запита Алиса.

– Разбира се, пет пъти по-топли.

– Но те могат да бъдат и пет пъти по-студени, също…

– Правилно! – извика Черната Царица. – Пет пъти по-топли и пет пъти по-студени. Точно както аз съм пет пъти по-богата от тебе и пет пъти по-умна!

Алиса въздъхна и се отказа да разговаря. „Това е като гатанка, която няма отговор!“ – помисли тя.

– И Хъмпти-Дъмпти видя бурята – продължи Бялата Царица с нисък глас, сякаш говореше на себе си. – Той дойде пред вратата с отвертка…

– Какво искаше? – запита Черната Царица.

– Каза, че искал да влезе – продължи Бялата Царица, – защото търсел един хипопотам. Но пък как се случи, че в къщи нямаше хипопотами онази заран.

– А обикновено има ли? – запита учудено Алиса.

– Да, но само в четвъртъците – отвърна Царицата.

– Знам защо е дошъл – каза Алиса: – Искал е да накаже рибите, защото…

Тука Бялата Царица започна пак:

– Не можеш да си представиш каква гръмотевична буря беше! („Тя изобщо не може да си представя“ – забеляза Черната Царица.) Отнесе една част от покрива и толкова много гърмове нападаха вътре и се търкаляха по стаята, и се удряха по масите и по нещата… Толкова се уплаших, че не можах да си спомня собственото име!

Алиса си помисли: „Аз никога не бих се опитвала да си спомня името, ако се намеря в такова опасно положение. Пък и какъв смисъл има да си спомням името?“ Но тя не каза това гласно от страх да не обиди горката Царица.

– Ваше величество, трябва да я извините – каза Черната Царица на Алиса, като взе едната ръка на Бялата Царица и я потупа леко. – Тя не е лоша, само че винаги говори глупости.

Бялата Царица погледна срамежливо Алиса, която усети, че трябва да й каже нещо мило, но не можа да измисли нищо в момента.

– Тя не е получила добро възпитание – продължи Черната Царица. – Но е необикновено добра по характер! Потупай я по главата и ще видиш колко доволна ще бъде! – Но Алиса не се реши да направи това.

– Малко нежност… и ако й навиеш косата на книжки… ще видиш колко щастлива ще се почувства…

Бялата Царица въздъхна дълбоко и облегна глава на Алисиното рамо.

– Толкова ми се спи!… – прошепна тя.

– Уморена е, бедното същество! – каза Черната Царица. – Погали я по косите, дай й нощната си шапчица и й изпей една приспивна песен.

– Не съм си взела нощна шапчица – каза Алиса, като се опитваше да изпълни нареждането, – пък и не знам приспивни песни.

– Значи аз сама трябва да пея – каза Черната Царица и започна:

 
Наш, наш ми, госпожо,
във Алисиния скут!
Празникът не е дошъл ли?
Да подремнеме тогаз.
След това ще идем всички
на тържествения бал —
Черната Царица, Бялата
и Алиса ще е с нас.
 

– Сега знаеш думите – прибави тя, като облегна глава на другото рамо на Алиса. – Изпей я за мене. И на мене ми се приспа.

В следния момент двете Царици заспаха дълбоко и захъркаха силно.

– Какво ще правя сега? – възкликна Алиса, като се огледа озадачено, докато едната глава, а после другата се търкулнаха от раменете й, за да паднат тежко в скута й. – Сигурна съм, че досега не се е случвало на никого да пази две заспали царици едновременно! Никога, през цялата наша история, това не е било възможно, защото никога не е имало повече от една царица наведнъж. Хайде, събуждайте се, тежки създания! – продължи тя нетърпеливо. Но в отговор се зачу само сладко хъркане.

Хъркането ставаше все по-ясно и звучеше повече като песен. Най-после Алиса успя да различи думите и се заслуша внимателно, така че не можа да разбере кога двете големи глави изчезнаха от скута й.

Тя стоеше пред една врата във форма на арка, над която бяха написани думите: „Царица Алиса“ с големи букви, а от двете страни на арката имаше два звънеца. На единия беше написано „Звънец за посетители“, а на другия – „Звънец за прислугата“.

„Ще почакам, докато свърши песента – помисли Алиса, – а после ще звънна на… на кой звънец трябва да звънна? – продължи тя твърде озадачена от надписите. – Аз не съм посетител, нито прислуга. Тука трябва да има един звънец, на който да пише «За Царицата», знаеш…“

В този миг вратата се открехна и едно същество с голяма човка подаде за миг глава и каза:

– Входът е забранен до по-идущата седмица! – После тръшна силно вратата.

Напразно звънеше и чукаше Алиса. Най-после един много стар Жабок, който седеше под едно дърво, стана и затътри крака към нея. Той беше облечен в светложълти дрехи и носеше огромни обуща.

– Какво има пък сега? – каза Жабока с дебел, прегракнал глас.

Алиса се обърна, готова да се скара на когото и да било.

– Къде е прислужникът, чиято работа е да отваря вратата? – започна тя ядосано.

– Коя врата? – запита Жабока. Алиса усети как се засилва ядът й от проточения му говор.

– Тази врата, разбира се! – викна тя.

Жабока погледна вратата с големите си тъпи очи, приближи се до нея и я поглади с пръст, сякаш искаше да провери дали боята пуща. След това погледна Алиса:

– Да отговаря вратата ли? – каза той. – Какво си я питала?

Той говореше толкова дрезгаво, че Алиса едва го разбираше.

– Не знам какво искате да кажете – отвърна тя.

– Аз говоря, струва ми се, човешки! – продължи Жабока. – Или си глуха? Какво си я питала?

– Нищо – отвърна нетърпеливо Алиса. – Чуках на нея.

– Не е трябвало, не е трябвало – промърмори Жабока. – Ядосваш я, знаеш. – После той ритна вратата с голямата си обувка. – Остави я на мира – избъбри той, като се упъти обратно към дървото – и тя също ще те остави на мира.

В този миг вратата се отвори бързо и се чу един тънък глас, който пееше:

 
Тъй продума Алиса в Огледалния свят:
– Имам скиптър в ръка, на главата корона!
Нека всички жители огледални отвред
да вечерят с Цариците Бяла, Черна и с мене.
 

И стотици гласове запяха в хор:

 
Напълнете си чашите бързо всички до края
и пръснете по масите чакъл и трески,
сложи котки в кафето и мишки във чая —
да живее Алиса двайсет пъти по три!
 

След това се зачу неясен шум от чукане на чаши и Алиса си помисли „Двайсет пъти по три прави шейсет. Дали ги брои някой?“

Настъпи мълчание и същият тънък гласец запя друг куплет:

– Огледални чеда, приближете до мен! Чест е тук да ме видите, да ме чуете, мисля и високо отличие на вечеря тоз ден да сте с двете Царици и с Царица Алиса.

И хорът запя пак:

 
Напълнете си чашите със сироп и мастило
или друго подобно прекрасно питие!
Смеси пясък във сайдера и вълна във виното,
да живее Алиса шейсет пъти по шест!
 

– Шейсет пъти по шест! – повтори отчаяна Алиса. – О, това няма да позволя в никакъв случай! По-добре да вляза веднага – продължи тя и влезе.

Когато се появи, настъпи мъртво мълчание. Алиса погледна тревожно голямата маса в залата и забеляза, че около нея седяха петдесетина различни същества: някои бяха животни, други – птици, а между тях имаше дори няколко цветя.

„Радвам се, че са дошли, без да чакат да ги поканя – помисли тя. – Никога нямаше да се сетя кои от тях трябва да поканя.“

На почетното място на масата имаше три кресла. Две от тях бяха заети от Черната и от Бялата Царица, а креслото помежду им беше празно. Алиса седна на него, като се чувствуваше доста неудобно сред мълчанието, и зачака някой да заговори. Най-после Черната Царица започна:

– Ти пропусна супата и рибата. Донесете бута!

И слугите поднесоха един овнешки бут пред Алиса, която се чудеше какво да прави с него, понеже никога не беше рязала бут.

– Ти като че ли си малко стеснена. Чакай да те запозная с този овнешки бут – каза Черната Царица. – Алиса – Бут. Бут – Алиса.

Бутът се изправи в чинията и се поклони леко на Алиса, а тя му върна поклона, като не знаеше дали да се уплаши или да се засмее.

– Да ви отрежа ли едно парче? – каза тя, като вдигна ножа и вилицата и погледна едната, после другата Царица.

– Разбира се, че не! – отвърна решително Черната Царица. – Не е възпитано да режеш някого, на когото си била представена. Вдигнете бута – И слугите отнесоха бута и донесоха на негово място голям сладкиш със сливи.

– Моля ви се, не ме запознавайте с този сладкиш – каза бързо Алиса, – иначе изобщо няма да мога да вечерям. Да ви дам ли малко сладкиш?

Но Черната Царица погледна намръщено и изръмжа:

– Сладкиш – Алиса. Алиса – Сладкиш. Изнесете сладкиша.

И слугите го изнесоха толкова бързо, че Алиса дори не можа да отговори на поклона му.

Все пак тя не разбираше защо Черната Царица има единствена право да заповядва тука. И за да опита, тя извика:

– Слуга, донеси обратно сладкиша!

Веднага сладкишът беше върнат обратно, сякаш по чудо. Той беше толкова голям, че Алиса се почувствува малко смутена пред него, също както пред бута. Все пак тя се насили да надвие смущението си, отряза едно парче и го подаде на Черната Царица.

– Какво безсрамие! – каза Сладкиша. – Искам да знам дали ще ти бъде приятно, ако някой отреже парче от теб, животно такова!

Сладкиша говореше с дебел, мазен глас и Алиса не можа нищо да отвърне. Тя само седеше и го гледаше зяпнала.

– Кажи нещо! – рече Черната Царица. – Смешно е да оставяш само Сладкиша да говори.

– Знаете ли, днес чух толкова много стихотворения – започна Алиса малко уплашена, като видя, че щом отвори уста, настъпи мъртва тишина и всички очи се впериха в нея. – И най-интересното беше, мисля, че във всяко стихотворение се разказваше, така или иначе, за риби. Знаете ли защо тука, във вашия свят, всички толкова обичат риби?

Тя каза това на Черната Царица, но отговорът беше доста далеч от нейния въпрос.

– Колкото се отнася до риби – каза тя бавно и тържествено, като сложи уста до ухото на Алиса, – нейно Бяло величество знае една хубава гатанка в стихове, пак за риби. Да я каже ли?

– Нейно Черно величество е много любезна, че си спомни това – пошепна Бялата Царица на другото ухо на Алиса, с глас, който приличаше на гугукане на гълъб. – Ще бъде такава наслада! Да я кажа ли?

– Да, моля – отвърна много учтиво Алиса. Бялата Царица се засмя от удоволствие и потупа Алиса по бузата. После започна:

 
Трябва най-напред да хванеш рибата.
Туй е лесно: всяко бебе може да я хване!
После трябва да се купи рибата.
Туй е лесно: всяко бебе може да я купи.
 
 
Я сега да сготвиш рибата!
Туй е лесно и ще трае само две минути.
Я сложи я във чинията!
Туй е лесно – тя е вече сложена.
 
 
Дай я тука да вечеряме!
Туй е лесно, да поставиш подноса на масата.
Я свали сега капака!
Ах, това е много мъчно, няма да успея.
 
 
Че залепнал той е здраво като със лепило
и държи капака стегнат здраво за съда.
Що е тука по-лесно, мила:
Рибата ли да откриеш или гатанката?
 

– Имаш една минута да помислиш и да кажеш отговора – рече Черната Царица. – През това време ние ще пием за твое здраве. За здравето на Царица Алиса! – извика тя високо и всички гости започнаха да пият, и то по доста чудноват начин: някои нахлупиха чашите върху главите си и ближеха питието, което се стичаше по лицата им. Други обърнаха шишетата и пиеха виното, както течеше от края на масата. А три същества (които приличаха на кенгуру) скочиха в чинията с печеното и започнаха да ближат соса, „също като прасета в корито“, помисли Алиса.

– Трябва да благодариш за пожеланията с тост – каза Черната Царица и се намръщи.

– Ние ще те поддържаме, знаеш – пошепна Бялата Царица, когато Алиса стана послушно, за да благодари. Тя беше малко уплашена.

– Много ви благодаря – пошепна тя в отговор, – но аз мога и без ваша помощ.

– Няма да я бъде! – каза Черната Царица решително. Затова Алиса се подчини почти доброволно.

(„А те така ме притискаха! – обясни тя по-късно, когато разказваше на сестра си историята на празника. – Мислех, че искат да ме смачкат!“)

И наистина, за Алиса беше много трудно да стои неподвижна, като държеше тоста, защото двете Царици я притискаха от двете страни толкова силно, че я вдигаха във въздуха.

– Ставам, за да благодаря… – започна Алиса. Както говореше, тя се издигна доста високо над земята, но се улови за края на масата и успя пак да се смъкне.

– Пази се! – извика Бялата Царица, като хвана с две ръце Алиса за косите. – Ще се случи нещо!

Тогава (както Алиса описваше по-късно) в един миг се случиха разни неща. Всички свещи пораснаха до тавана и заприличаха на леха от тръстики с бенгалски огньове на върха.

Колкото за бутилките, всяка от тях взе по две чинии, които си сложи за криле, и с вилици вместо крака започнаха да летят на всички страни. „Те приличат съвсем на птици“ – си помисли Алиса, доколкото можеше да мисли в ужасната бърканица, която настъпи.

В този миг тя чу дрезгав смях до себе си и се обърна, за да види какво става с Бялата Царица. Но вместо Царицата на креслото седеше овнешкият бут.

– Аз съм тука! – извика един глас от супника и Алиса се обърна навреме, за да види доброто кръгло лице на Царицата, което й се усмихна за миг от края на супника и потъна в супата.

Не трябваше да се губи нито миг. Вече някои гости лежаха по чиниите, а супената лъжица вървеше по масата към Алиса и й правеше нетърпеливо знак да се махне от пътя.

– Не мога вече да търпя всичко това! – извика Алиса, скочи и дръпна покривката с две ръце. Веднага чинии, подноси, гости и свещници изпопадаха с трясък на пода.

– А пък тебе! – продължи Алиса, като се обърна гневно към Черната Царица, която смяташе за причина на цялата бъркотия… Но Царицата вече не седеше до нея. Тя внезапно се беше смалила като кукличка и качена на масата, гонеше лудешки собствения си шал, който се влачеше зад нея.

При всяко друго време Алиса би се учудила на това. Но сега беше твърде ядосана, за да се учудва на каквото и да било.

– А пък тебе – повтори тя, като хвана малкото същество тъкмо когато то прескачаше една паднала на масата бутилка – ще те превърна на коте, така да знаеш!