Текст книги "Алиса в огледалния свят"

ПЕТА ГЛАВА
ВЪЛНА И ВОДА

Както говореше, Алиса хвана шала и се огледа, за да види притежателя му. В този миг се появи Бялата Царица. Тя тичаше лудо през гората с широко разтворени ръце, сякаш летеше, и Алиса тръгна учтиво да я пресрещне с шала.

– Много се радвам, че се случих точно на пътя, където летеше шалът ви – каза Алиса, като помогна на Царицата да си го наметне.

Бялата Царица я погледна безпомощно и уплашено и започна да повтаря нещо, което звучеше като „хляб с масло, хляб с масло“; Алиса помисли, че ако иска да разговаря, ще трябва първа да заговори. И така, тя започна някак срамежливо:

– Да се реша ли, ваше величество, да…

– Можеш, ако мислиш, че това ти е необходимо – каза Бялата Царица. – На мен обаче съвсем не ми е нужно.

Алиса си каза, че е безсмислено да започва разговора със спор. Затова се усмихна и обясни:

– Исках само да кажа дали ще разрешите вие…

– Но аз нямам нужда нито от решене, нито от разрешване! – изстена нещастната Царица. – Аз се сресах и облякох сама преди два часа.

Много по-добре би било, както се стори на Алиса, ако някой друг решеше и обличаше Царицата, защото тя изглеждаше ужасно разпусната. „Всяко нещо на нея е сложено накриво – си помисли Алиса. – И навред по нея има фуркети.“

– Да ви оправя ли шала? – каза Алиса гласно.

– Не знам какво му става на този шал! – каза тъжно Царицата. – Може да е сърдит. Бодна го отсам, бодна го оттук, но и това май че не му харесва.

– Той може да се изкриви, знаете, ако го забождате само от едната страна – забеляза Алиса, като й оправи шала. – И, мила моя, на какво приличат косите ви!

– Четката ми се уплете в тях – отвърна Царицата с въздишка, – а пък гребена си загубих вчера.

Алиса измъкна внимателно четката от косите на Царицата и положи всички усилия, за да ги сложи в ред.

– Ето, сега изглеждате много по-добре – каза тя, след като извади повечето фуркети. – Наистина вие би трябвало да си имате една камериерка.

– Тебе бих те взела с удоволствие! – отвърна Царицата. – Два гроша седмична заплата и на другия ден мармалад.

Алиса се усмихна и каза:

– Не ми се иска да служа при вас. А колкото за мармалада, аз не обичам мармалад.

– Мармаладът е много хубав – каза Царицата.

– И да е, не ми трябва. Във всеки случай не днес.

– Не можеш да получиш днес, даже ако искаш – отвърна Царицата. – Правилото е: мармалад утре и мармалад вчера, никога – мармалад днес.

– Все пак някой път ще дойде и „мармалад днес“ – забеляза Алиса.

– Никога! – каза Царицата. – Аз ти казах: мармалад на другия ден. Днес не е другият ден, знаеш.

– Не ви разбирам – каза Алиса. – Ужасно е объркано.

– Така е, когато човек живее наопаки – отвърна мило Царицата. – Отначало винаги се чувствуваш малко замаяна.

– Да живея наопаки ли? – повтори крайно учудена Алиса. – Никога не бях чувала подобно нещо!

– Но в това има едно голямо предимство – продължи Царицата: – паметта на човека работи в две посоки.

– Аз знам положително, че моята памет работи в една посока – забеляза Алиса. – Не мога да си спомня неща, преди те да се случат.

– Много бедна памет имаш, щом работи само назад – забеляза Царицата.

– А вие какви неща си спомняте най-добре? – се реши да запита Алиса.

– О, нещата, които са станала по-идущата седмица. – отговори безгрижно Царицата. – Например – продължи тя, като залепи широко парче лейкопласт на пръста си – да вземем случая с Царския Пратеник. Сега той е в затвора, понеже е наказан. А делото ще започне чак идущата сряда и, разбира се, престъплението ще дойде най-накрая.

– Ами ако не извърши престъплението? – рече Алиса.

– Така би било най-добре – отвърна Царицата, като завърза върху лейкопласта около пръста си едно парченце панделка.

Алиса разбра, че това не може да се отрече.

– Разбира се, така ще бъде най-добре – каза тя. – Но още по-добре щеше да е, ако не го наказват за нищо!

– Тука във всеки случай ти грешиш – каза Царицата. – Тебе наказвали ли са те някога?

– Само за провинения! – отвърна Алиса.

– И след наказанието си ставала винаги по-добра, знам! – извика тържествуваща Царицата.

– Да, но аз съм извършвала онези неща, за които съм била наказвана! – каза Алиса. – Там е цялата разлика.

– Но ако не беше ги направила, щеше да бъде още по-добре! – каза Царицата. – По-добре и по-добре, и по-добре! – Гласът й се издигаше с всяко „по-добре“, така че накрая тя просто изпищя.

Алиса беше започнала да казва: „Тук има някаква грешка…“, но Царицата се разписка така силно, че момиченцето остави изречението си недовършено.

– Ох! Ох! Ох! – викаше Царицата и тръскаше ръката си така силно, сякаш искаше да я откъсне. – Потече ми кръв от пръста! Ох! Ох! Ох!

Виковете й приличаха на писъка на параходна свирка и Алиса си запуши ушите с две ръце.

– Какво ви стана? – запита тя, щом разбра, че гласът й вече може да се чуе. – Пръста ли си убодохте?

– Не съм го убола още – отвърна Царицата, – но скоро ще го убода… Ох! Ох! Ох!

– Кога очаквате да стане това? – запита Алиса, която усещаше голямо желание да се разсмее.

– Щом започна да си оправям пак шала – промърмори нещастната Царица, – брошката ще се разкопчее и ще ме убоде… Ох! Ох! Ох! – Докато тя казваше последните думи, брошката наистина се разкопча, Царицата я грабна и се опита да я затвори.

– Внимавайте! – извика Алиса. – Държите я лошо!

Тя хвана брошката, но вече беше късно. Иглата се изплъзна и се заби в пръста на Царицата.

– Това е, за да се обясни защо ми потече кръв от пръста – каза тя усмихнато. – Сега вече знаеш как се случват нещата у нас.

– Но защо не викате сега? – попита Алиса, като вдигна ръце, готова да си запуши пак ушите.

– Че защо, аз вече виках, колкото трябваше – отвърна Царицата. – Каква полза да продължавам да викам?

През това време беше започнало да се развиделява.

– Враната навярно е отлетяла – каза Алиса. – Толкова съм радостна, че си отиде! Мислех, че вече настъпва нощ.

– И мене много ми се иска винаги да съм радостна – каза Царицата. – Само че никога не мога да си спомня правилото. Ти трябва да си много щастлива, като си живееш в тази гора и ставаш радостна, когато си поискаш.

– Само че тука съм толкова самотна! – каза тъжно Алиса. И при мисълта за своята самота две големи сълзи се търкулнаха по страните й.

– О, недей така! – извика бедната Царица, като кършеше отчаяно ръце. – Гледай какво голямо момиче си, гледай какъв дълъг път си изминала днес, гледай колко е часът, гледай каквото искаш, само недей плака!

Алиса не можа да не се усмихне през сълзи.

– Можете ли вие да се въздържите да плачете, като гледате разни неща? – запита тя.

– Това е единственият начин! – каза решително Царицата. – Никой не може да прави две неща наведнъж. Да видим най-напред твоята възраст. На колко си години.

– Аз съм точно на седем години и половина – отвърна Алиса.

– Не трябва да казваш „точно“ – забеляза Царицата. – Аз и без това ти вярвам. Сега пък аз ще ти кажа нещо да повярваш: аз съм точно на сто и една година, пет месеца и един ден.

– Това не мога да повярвам! – каза Алиса.

– Не можеш ли? – каза съчувствено Царицата. – Опитай се пак: поеми дълбоко дъх и си затвори очите.

Алиса се засмя:

– Няма смисъл да опитвам – каза тя. – Човек не може да вярва невъзможни неща.

– Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно – каза Царицата. – Когато бях на твоята възраст, аз се упражнявах по половин час всеки ден. Какво! Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска… Хайде! Шалът ми пак хвръкна.

Докато Царицата говореше, брошката се беше разкопчала отново и един внезапен повей отвя шала над едно поточе. Царицата разтвори ръце, полетя след него и този път успя да го хване сама.

– Улових го! – извика тя тържествуваща. – Сега ще видиш как ще си го забода самичка!

– Значи пръстът ви е вече по-добре? – каза учтиво Алиса, като прескочи поточето след Царицата.

– О, много по-добре! – извика Царицата. Гласът й ставаше все по-креслив като продължи: – Много по-добрееее!… По-добрееееее!… Добреее… брееее… беееее…

Последната дума свърши като продължително блеене, което толкова приличаше на овчо блеене, че Алиса се смая.

Тя погледна Царицата, която сякаш изведнъж се беше увила във вълна. Алиса потърка очи и пак погледна. Тя никак не можа да разбере какво се беше случило. Намираше ли се тя в едно дюкянче и беше ли наистина… овца това животно, което седеше зад тезгяха? Тя можеше да си търка очите, колкото ще, нищо не се променяше: намираше се в тъмно дюкянче, облегнала лакти на тезгяха, а срещу нея седеше в кресло една стара овца, която плетеше и от време на време я поглеждаше над големите си очила.

– Какво искаш да си купиш? – каза най-после Овцата, като вдигна пак поглед от плетивото.

– Още не знам точно – отвърна любезно Алиса. – Бих искала да поразгледам наоколо, ако може.

– Ти можеш да гледаш пред себе си и от двете си страни, ако искаш – каза Овцата. – Но не можеш да гледаш наоколо, освен ако имаш очи на тила си.

Алиса нямаше очи на тила си, затова се задоволи да обиколи дюкянчето и да огледа полиците.

Дюкянчето изглежда беше пълно с всевъзможни любопитни неща, но най-странното беше, че щом Алиса се взреше по-внимателно в някоя полица, за да види какво точно има на нея, тъкмо тази полица изведнъж се изпразваше, докато останалите полици около нея изглеждаха претъпкани.

– Как изчезват тука нещата! – каза най-сетне жално Алиса, след като повече от минута напразно се опитваше да догони един голям, светъл предмет, който ту приличаше на кукла, ту на кутия за ръкоделие и бягаше винаги над полицата, която гледаше Алиса. – Този е най-нахалният от всички, но аз ще му дам да разбере… – прибави тя, когато в главата й блесна една умна мисъл: – Ще почна да го гоня от най-долния до най-горния рафт. Да видим дали няма да му бъде малко трудно да мине през тавана!

Но и този план пропадна: предметът мина през тавана съвсем спокойно, сякаш за него това беше най-обикновеното нещо.

– Ти дете ли си или въртележка? – каза Овцата, като взе още един чифт куки. – Ако продължаваш да се въртиш така, съвсем ще ме замаеш. – Сега тя плетеше с четиринадесет чифта куки едновременно и Алиса я гледаше смаяна.

„Как може да плете с толкова много куки! – помисли озадаченото дете. – Тя заприличва все повече и повече на таралеж!“

– Знаеш ли да гребеш? – запита Овцата, като й подаде две куки.

– Да… малко… Но не на суша и не с куки… – подхвана Алиса, когато изведнъж куките в ръцете й се превърнаха в гребла и тя видя, че се намира с Овцата в малка лодка, която се хлъзгаше между високи брегове. Сега не й оставаше нищо друго, освен да гребе с всички сили.

– Вълна! – извика Овцата и взе друг чифт куки.

Това не приличаше на забележка, която изисква отговор. И така Алиса не каза нищо и продължи да гребе.

„Има нещо твърде странно във водата“ – забеляза тя, тъй като от време на време греблата потъваха лесно, но много мъчно излизаха.

– Вълна, вълна! – извика пак Овцата и взе още куки. – Ще хванеш направо някой рак!

„Едно мило, малко раче! – помисли Алиса. – Много бих искала!“

– Не чуваш ли, като ти казвам „вълна“? – извика ядосано Овцата и грабна цяла стиска куки.

– Как не, чух! – отвърна Алиса. – Вие повтаряте тази дума доста често и доста високо. Моля ви се, къде са раците?

– Във водата, разбира се! – каза Овцата, като забоде част от куките в косата си, понеже вече не можеше да ги държи. – Внимание, вълна, ти казвам!

– Защо казвате толкова често „вълна“? – запита най-сетне ядосано Алиса. – Аз не съм овца!

– Ти си! – отвърна Овцата. – Ти си глупаво агне!

Алиса се почувствува малко обидена, затова замълча, докато лодката продължаваше спокойно да се хлъзга, понякога сред лехи с трева (и тогава беше много мъчно да се изваждат греблата от водата), понякога под дървета, но все между високите брегове, които се издигаха навъсени над главата им.

– О, моля! Тук някъде има ухаещи тръстики! – извика Алиса, внезапно очарована от аромата. – Наистина, ето ги! И колко са красиви!

– Няма защо да ме молиш за тях – каза Овцата, без да вдигне очи от плетивото. – Аз нито съм ги сложила там, нито ще ги махна.

– Не, но аз мислех… Моля ви се, може ли да спрем, да откъснем няколко? – помоли се Алиса. – Да спрем лодката за малко, ако нямате нищо против.

– Как мога аз да я спра? – каза Овцата. – Престани да гребеш и тя сама ще спре.

Алиса остави лодката да плава на воля по течението и тя се хлъзгаше кротко между люлеещите се тръстики. После момиченцето запретна грижливо ръкавчетата си и потопи ръце до лактите във водата, за да хване тръстиките, колкото може по-ниско. Така, наведена над водата, с краищата на разпилените си коси, потопени в нея, Алиса забрави за известно време Овцата и плетивото и със светнали очи късаше на цели стиски любимите си ухаещи тръстики.

– Дано не се обърне лодката – си казваше тя… – О, какъв хубав стрък! Само че не мога да го стигна…

И наистина за ядосване беше това, че макар да можеше да набере много тръстики, когато лодката минаваше край тях, малко по-далеч растяха винаги по-хубави, които Алиса не можеше да стигне.

– Най-хубавите са винаги далеч – каза тя най-после, като въздъхна, отчаяна от упоритите тръстики, които растяха толкова надалеч. Със заруменели бузи и мокра коса и ръце тя се отпусна на мястото си в лодката и започна да нарежда новоспечелените съкровища.

Какво значение имаше сега за нея, че тръстиките бяха почнали да губят аромата и красотата си, след като ги беше откъснала? Даже истинските тръстики – нали? – траят толкова малко, а тези бяха само сънувани тръстики и се стопиха като сняг, както лежаха на купчина при краката й. Но Алиса не забеляза това. Имаше толкова други забавни неща, за които трябваше да се мисли.

Не бяха се возили много с лодката, когато едното гребло се заби здраво във водата (както обясни по-късно Алиса) и не искаше да излезе, а дръжката му я удари по брадичката. Горката Алиса извика „О-о-о!“, но греблото я събори грубо на седалката сред купчината тръстики.

Наистина тя не се удари никак и веднага стана. През цялото време Овцата продължаваше да плете, сякаш нищо не беше се случило.

– Хвана едно мило раче! – забеляза тя, когато Алиса сядаше на мястото си, доволна, че се намира все пак в лодката.

– Така ли? Аз не го видях – каза Алиса, като се наведе и загледа тъмната вода. – Дано не е избягало. Много ми се ще да занеса в къщи едно раче!

Но Овцата се засмя презрително и продължи да плете.

– Има ли много раци тука? – запита Алиса.

– Раци и всякакви други неща – отвърна Овцата. – Богат избор. Само че си помисли добре. Кажи сега какво искаш да купиш?

– Да купя ли? – повтори Алиса полуучудено, полууплашено, защото в миг и греблата, и лодката, и реката изчезнаха и тя пак се намери в тъмното дюкянче.

– Бих искала да купя едно яйце, моля – каза тя срамежливо. – По колко ги давате?

– Пет гроша едното, два гроша двете – отговори Овцата.

– Значи две яйца са по-евтини от едно? – изненада се Алиса и извади портмонето си.

– Само че ако купиш две, ще трябва да изядеш и двете – допълни Овцата.

– Тогава, моля, дайте ми едно – каза Алиса и сложи парите на тезгяха. Защото тя си помисли: „Може да не са пресни, знаеш“.

Овцата взе парите и ги прибра в една кутия. После каза:

– Никога не давам нещата, които хората купуват, в ръцете им. Това никога не правя. Трябва да си вземеш яйцето сама.

Като каза това, тя отиде в дъното на дюкяна и сложи яйцето на една полица.

„Чудно, защо ли прави така?“ – помисли Алиса, докато си проправяше път между маси и столове, понеже в дъното дюкянът беше много тъмен.

„Яйцето сякаш се отдалечава, колкото се приближавам към него. Чакай да видя? Това стол ли е?… Я, ами че той има клони!… Колко чудно, че тука растат дървета!… А, ето и едно поточе!… Наистина това е най-чудноватият магазин, който съм виждала някога!“

Тя вървеше все по-удивена, а всяко нещо, до което се доближаваше, се превръщаше в дърво и Алиса беше сигурна, че същото ще се случи и с яйцето.