Текст книги "Алиса в огледалния свят"
Автор книги: Льюис Кэрролл
Жанры:
Детские приключения
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 7 страниц)
При следващото колче Царицата се обърна и каза:
– Когато не се сещаш за някоя дума, казвай я на чужд език, стъпвай с пръстите навън и помни коя си!
Този път не дочака Алиса да й се поклони, а продължи бързо до следващото колче, където се обърна за миг, каза „сбогом“ и се затича към последното колче.
Как се случи, Алиса не можа да разбере, но щом стигна до следното колче, Царицата изчезна. Дали се изгуби във въздуха или изтича бързо в гората („А тя може да тича бързо!“ – помисли Алиса), не можа да се разбере. Но така или иначе, тя изчезна и Алиса си спомни, че е Пионка, и че скоро ще й дойде времето да тръгне.
ТРЕТА ГЛАВА
ОГЛЕДАЛНИ НАСЕКОМИ
Безспорно първата й работа беше да огледа местността, през която щеше да върви. „Също като че ли съм на урок по география – си помисли Алиса, като се вдигаше на пръсти, за да може да види малко по-далеч. – Главни реки няма никакви. Главни планини – аз стоя на единствената, но не ми се вярва тя да има име. Главни градове… Я, какви са тези същества, които събират мед там долу? Не може да са пчели – никой не може да види пчели от един километър, знаеш…“ Известно време тя наблюдаваше мълчаливо една пчела, която се въртеше между цветята и пъхаше хобота си в тях. „Също като обикновена пчела“ – помисли Алиса.
Но това беше всичко друго само не и обикновена пчела. Всъщност, както Алиса скоро откри, то беше слон и тази мисъл я порази…
"И какви големи трябва да са тия цветя! – беше следващата й мисъл. – Нещо като къщи без покрив, сложени на стебла!… И колко много мед трябва да има в тях! Май ще ида аз да ги… Не, няма още да ида! – продължи тя, като се спря тъкмо когато се беше затичала надолу и се опита да намери извинение, задето се върна така внезапно… – В никакъв случай няма да отида при тях без един голям клон, за да ги разпъдя… И колко смешно ще бъде, като ме попитат в къщи как съм прекарала разходката си. Ще кажа: „О, доста добре (тук Алиса отхвърли по обичая си коси назад), само че беше много прашно и горещо и слоновете много ме безпокояха…“
„Ще сляза по другия път – каза тя след малко. – Може би ще ида при слоновете по-късно. Освен това толкова искам да стигна в Третия квадрат!“
С това извинение тя се спусна по склона на хълма и прескочи първото от шестте поточета.
* * *
– Билети, моля – каза кондукторът, като пъхна глава през прозореца. Веднага всеки извади по един билет. Билетите бяха почти толкова големи, колкото и хората, и като че ли напълниха цялото купе.
– Хайде, покажи си и ти билета, дете! – продължи кондукторът и погледна сърдито Алиса. И голямо множество гласове казаха заедно („Също като хорова песен“ – помисли Алиса): „Не го карай да чака, дете! Неговото време струва хиляда монети една минута“.
– Страхувам се, че нямам билет – каза смутено Алиса. – Там, откъдето ида, нямаше гише за купуване на билети.
И пак хорът гласове продължи: „Нямаше място за никого там, откъдето тя иде. Земята там струва хиляда монети един сантиметър.“
– Не се извинявай! – каза кондукторът. – Трябваше да си купиш билет от машиниста.
И отново хорът гласове продължи: „Човекът, който кара машината. Само пушекът й струва хиляда монети едно пуф-паф.“
„Тогава няма смисъл да се говори!“ – помисли Алиса.
Този път гласовете не се присъединиха към нейния, защото тя не каза нищо гласно. Но за нейно голямо учудване те всички помислиха в хор (Надявам се, че разбирате какво значи да се мисли в хор, защото, да ви призная, аз не разбирам): „По-добре не казвай нищо. Езикът струва хиляда монети една дума!“
„Тази нощ ще сънувам хиляда монети, положително ще ги сънувам!“ – помисли Алиса.
Докато траеше всичко това, кондукторът я наблюдаваше отначало с телескоп, после – с микроскоп и най-после с бинокъл. Накрая той каза:
– Пътуваш по погрешна линия!
След това затвори прозореца и отмина по коридора.
– Такова малко момиче – каза господинът, който седеше срещу Алиса (той беше облечен в дрехи, направени от бяла хартия) – трябва да знае кой път да вземе, даже ако не знае собственото си име.
Един Козел, който седеше до господина в бяло, затвори очи и каза със силен глас:
– Тя трябва да знае пътя към гишето за билети, даже ако не знае азбуката.
До Козела седеше един Бръмбар. (Това купе беше много чудно, цялото претъпкано с разни пътници.) И понеже правилото изглежда беше всички да говорят един след друг, той продължи:
– Тя трябва да бъде върната оттук като багаж.
Алиса не можа да види кой седи до Бръмбара, но след това заговори един дрезгав глас.
– Смени машините!… – каза той, но се задави и бе принуден да млъкне.
„Гласът му беше като че ли трепти треска от дъска“ – помисли Алиса. И един извънредно мъничък глас каза на ухото й:
– Можеш да си направиш от това игрословица… нещо с „дъска“ и „треска“, знаеш.
После един много нежен глас каза отдалеч:
– Трябва да й сложим етикет: „Внимание, чупливо!“…
След това продължиха други гласове („Колко хора има в този вагон“ – помисли Алиса): „Трябва да я пратим по пощата, тъй като има глава на своите“… „Трябва да я изпратим като телеграма по жицата“… „Трябва сама да кара локомотива останалата част от пътя“ и други подобни.
Но господинът с дрехи от бяла хартия се наведе към Алиса и й пошепна на ухото:
– Не обръщай внимание на приказките им, мило, само си вземай билет за връщане всеки път, когато влакът спира.
– Дума да не става! – каза доста раздразнено Алиса. – Изобщо не мога да се возя дълго на тази железница. Аз пътувам за една гора и горя от желание да стигна по-скоро там.
– Можеш да си направиш една игрословица от това – каза гласчето на ухото й. – Нещо с „гора“ и „горя“, знаеш.
– Стига си ме ядосвал – каза Алиса, като се огледа напразно, за да види откъде идва гласът. – Ако толкова ти се иска да чуеш някаква игрословица, защо не си измислиш сам?
Гласчето въздъхна дълбоко. Явно, то беше много нещастно и на Алиса се поиска да му каже нещо топло, за да го утеши. „Ако само то бе въздъхнало като другите хора“ – помисли тя. Но това беше такава чудна, малка въздишка, че Алиса изобщо нямаше да я чуе, ако съществото не се беше приближило съвсем до ухото й. При това обаче то я гъделична и веднага изгони от ума й мисълта за своето нещастие.
– Знам, ти си приятел – продължи гласчето. – Мил приятел и стар приятел. И ти няма да ме обидиш, макар че съм насекомо.
– Какъв вид насекомо? – запита Алиса малко разтревожена. Всъщност тя искаше да разбере дали то хапе или не, но си помисли, че няма да е възпитано да попита направо.
– Как, значи ти не… – започна гласчето, но беше заглушено от острия писък на локомотива. Разтревожени, всички наскачаха и Алиса с тях.
Един кон, който си беше подал главата през прозореца, се обърна спокойно и каза:
– Няма нищо. Трябва да прескочим едно поточе.
Очевидно всички се задоволиха с това обяснение, макар че Алиса се почувствува малко неспокойна при мисълта, че влакът ще скача.
„Във всеки случай ще ни закара до Четвъртия квадрат, а това е все пак много добре“ – си каза тя. В следния миг усети, че вагонът се изправя във въздуха и уплашена, тя се вкопчи в най-близкото нещо до нея. Това беше брадата на Козела.
Но брадата сякаш започна да се топи в ръката й и тя се намери седнала спокойно под едно дърво, а Комара (защото той беше насекомото, с което разговаряха досега) се люлееше на едно клонче точно над главата й, като й вееше с крилца.
Без съмнение той беше много голям комар. „На ръст колкото пиле“ – помисли Алиса, но това вече не я безпокоеше много, след като беше разговаряла толкова време с него.
– …Значи ти не обичаш всички насекоми? – продължи Комара така спокойно, сякаш нищо не беше се случвало.
– Обичам ги, когато могат да говорят – отвърна Алиса. – Но там, откъдето ида аз, никое насекомо не знае да говори.
– Кои насекоми обичаш най-много в страната, от която идеш? – запита Комара.
– Изобщо аз не обичам много насекоми – поясни Алиса, – защото много ме е страх от тях, поне от по-големите. Но мога да ти кажа имената на някои от нашите насекоми.
– Без съмнение те знаят имената си, нали? – забеляза небрежно Комара.
– Никога не съм чувала, че ги знаят.
– Тогава каква полза да имат имена – каза Комара, – щом не ги знаят?
– Няма полза за тях – каза Алиса. – Но е полезно за хората, за да могат да ги именуват. Иначе защо изобщо нещата щяха да имат имена?
– Това не мога да кажа – отговори Комара. – Хей там, в онази гора, нещата нямат имена… Но както и да е. Започвай със списъка на вашите насекоми. Да не губим време.
– Най-напред имаме… Водно конче – започна Алиса, като броеше имената на пръстите си.
– Добре – каза Комара. – На половината път до оня храст можеш да видиш една Люлка конче. То е направено цялото от дърво и се движи, като се люлее от клонче на клонче.
– С какво се храни? – запита любопитно Алиса.
– Със сок и трици – отвърна Комара. – Карай по-нататък.
Алиса погледна с интерес Люлката конче и реши, че то е било много наскоро пребоядисано – толкова лъскаво и мокро изглеждаше. После продължи:
– Сетне… Калинка-малинка…
– Погледни на клона над главата си – каза Комара. – Там ще видиш една Сладинка-малинка. Тялото й е направено от пита, крилата й са от чимширени листа, а главата й е една малина, натопена в сироп.
– А тя с какво се храни? – запита Алиса, както преди малко.
– С кашица от мляко и кълцан щрудел – отговори Комара. – Тя си прави гнездото в кутии за подаръци.
– После идва Хлебарката – продължи Алиса, след като разгледа внимателно насекомото със сиропената глава и си помисли, че ще е доста опасно за него, ако децата получат на Коледа някоя кутия, в която се е скрило.
– Погледни до крака си – каза Комара (Алиса си дръпна крака малко уплашена) – и ще видиш една Масло-с-хлебарка. Крилата й са от тънки филии хляб с масло, тялото й е от хлебна кора, а главата й е бучка захар.
– С какво се храни пък тя?
– Със слаб чай и каймак в него.
Сега Алиса се натъкна на нова мъчнотия.
– Да предположим, че не може да намери такива неща? – забеляза тя. – Какво ще стане тогава?
– Тогава ще умре, разбира се.
– Но това трябва да се случва много често – каза замислено Алиса.
– Постоянно се случва – отвърна Комара.
След този отговор Алиса помълча, потънала в размисъл. През това време Комара се забавляваше, като летеше и бръмчеше около главата й. Най-после той кацна пак на клончето и каза:
– Предполагам, че ти не искаш да си загубиш името?
– Разбира се, не! – отвърна Алиса малко обезпокоена. – Защо?
– Все пак не знам – продължи небрежно Комара. – Помисли си само колко удобно би било да се върнеш в къщи без името си. Например, ако учителката иска да те изпита, ще ти каже: „Ела тук…“ и после ще трябва да се откаже да те изпита, защото няма да знае какво име да извика. И, разбира се, тогава ти няма нужда да учиш уроците, знаеш…
– Това не може никога да се случи, сигурна съм – каза Алиса. – Учителката няма да се откаже да ме изпитва само за това. Ако не може да си спомни името, тя ще ми каже: „Ей, ти там!“, както казват непознатите хора.
– Аа! Ако ти каже: „Ей, ти там!“ и нищо повече – забеляза Комара, – можеш да й кажеш, че си оставила уроците си ей там. Това е игрословица. Бих искал ти да я беше измислила.
– Защо би искал да съм я измислила аз? – запита Алиса. – Това е много несполучлива игрословица.
Комара въздъхна дълбоко и две големи сълзи се търкулнаха по бузите му.
– Не трябва да съчиняваш игрословици – каза Алиса, – щом това те прави толкова нещастен.
Сега се зачу още една от онези малки, тъжни въздишки и този път изглежда бедният Комар се превърна съм във въздишка, защото когато Алиса погледна нагоре, на клончето вече нямаше никого и тя усети, че потръпва от студ, тъй като беше седяла много дълго на едно място. Затова стана и тръгна.
Скоро Алиса стигна до едно открито поле, на края на което се тъмнееше гора. Тя изглеждаше много по-тъмна от по-раншната и Алиса усети малко смущение, задето трябва да мине през нея. Но като по-размисли, тя се реши да влезе в гората. „Защото, разбира се, аз няма сега да се върна назад“, а това беше единственият път за Осмия квадрат.
„Тази трябва да е гората – си каза тя замислено, – където нещата нямат имена. Чудно ми е какво ли ще стане с моето име, когато вляза в нея? Никак не ми се ще да си го загубя, защото тогава ще ми дадат някое друго, а то сигурно ще бъде грозно.“
„Но смешното тогава ще бъде, като се опитам да намеря този, който е взел старото ми име. Също като в обявленията, знаеш, когато някой си загуби кучето: отговаря на името Цезар и има каишка на врата… Представи си само, да викаш на всяко нещо, което срещнеш: «Алиса!», докато някой отговори. Само че, ако е умен, няма да отговори!“
Така тя вървеше нехайно по пътя, докато стигна в гората. Там беше прохладно и сенчесто.
„Е, че какво, много приятно е все пак – казваше си Алиса, като крачеше между дърветата, – след като ти е било толкова горещо, да се намериш в… в… в какво? – продължи тя крайно учудена, че не може да се сети за думата. – Искам да кажа, да вървиш под… под… тези! – И тя сложи ръка на стеблото на едно дърво. – Как се казва това? Просто не знам. Вярвам, че няма име. Положително няма!“
Тя помълча известно време замислена После започна изведнъж:
„Значи все пак това се случи! И сега коя съм аз? Искам да си спомня… ако мога. Решила съм да си спомня!“
Но решителността никак не й помогна. Всичко, което можа да каже след дълго мислене, беше:
– Л… Знам, че почваше с „Л“!
Тъкмо в този миг се появи едно скитащо Сърне. То погледна Алиса с големите си кротки очи, но не изглеждаше никак уплашено.
– Ела тука, ела де! – каза Алиса, като протегна ръка и се опита да го помилва. Но Сърнето само отскочи малко назад, спря се и я загледа пак.
– Как се казваш? – каза най-после Сърнето. Какъв мек, сладък глас имаше то!
„Ах, да знаех само!“ – помисли си бедната Алиса и отговори тъжно:
– Засега никак.
– Помисли пак – каза Сърнето. – Това не е достатъчно.
Алиса помисли пак, но нищо не й дойде на ума.
– Моля ти се, кажи ми как се казваш ти – помоли тя срамежливо. – Струва ми се, че това ще ми помогне малко.
– Ще ти кажа като отидем по-нататък – отвърна Сърнето. – Тука не мога да си спомня.
И така те продължиха заедно през гората. Алиса прегърна нежно с две ръце шията на Сърнето. Най-после стигнаха до едно друго широко поле. Тука Сърнето подскочи и се отскубна от прегръдката на Алиса.
– Аз съм Сърне! – извика то радостно. – А ти, миличка, ти си човешко дете!
Внезапна уплаха премина през хубавите му кадифени очи и веднага след това то избяга с всички сили.
Алиса остана да гледа след него, готова да заплаче от жал, че изгуби така внезапно милото си малко спътниче.
„Но сега си зная поне името – каза тя. – Това е доста утешително. Алиса… Алиса… Няма да го забравя никога вече… А сега въпросът е коя от тези две стрелки трябва да следвам?“
На този въпрос не беше много трудно да се отговори, понеже през гората имаше само един път и двете стрелки сочеха него.
„Ще реша – си каза Алиса, – когато пътят се разклони и двете стрелки започнат да сочат различни пътища.“
Но това изглежда нямаше да се случи. Алиса вървеше все по-нататък, измина доста път, но винаги, когато пътят се разклоняваше, двете стрелки сочеха един и същ път. Разликата беше само, че на едната стрелка пишеше „Към къщата на Туидълдум“, а на другата – „За къщата на Туидълди“.
„Започвам да вярвам – каза най-сетне Алиса, – че те живеят в една и съща къща. Чудно ми е как не се сетих по-рано. Само че няма да мога да остана дълго при тях. Ще им кажа само «добър ден» и ще ги помоля да ми покажат пътя, който извежда от гората. Да можех да стигна до Осмия квадрат, преди да се стъмни!“
Тя продължи да върви, като си говореше така, докато след един остър завой се намери пред две дебели човечета, така неочаквано, че без да ще, се дръпна назад. Но веднага се окопити, понеже разбра, че това навярно бяха те.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ТУИДЪЛДУМ И ТУИДЪЛДИ
Те стояха под едно дърво, прегърнати през рамо, и Алиса веднага разбра кой кой е, защото на края на яката на единия беше избродирана думата „дум“, а на яката на другия – думата „ди“.
"Предполагам, че на всекиго на яката отзад е избродирано по едно „туидъл“ – си каза тя.
Те стояха така неподвижни, че Алиса почти забрави, че са живи, и тъкмо се канеше да ги избиколи, за да види дали наистина думата „туидъл“ е извезана на яките им, когато я спря глас, излязъл от човечето с думата „дум“ на яката:
– Ако мислиш, че сме восъчни кукли – каза то, – трябваше да платиш за вход, знаеш. Восъчните кукли не се гледат без пари, не!
– Напротив – добави другото човече, отбелязано с думата „ди“. – Ако мислиш, че сме живи, трябва да ни заговориш.
– Много се извинявам, наистина – можа само да отговори Алиса, защото думите на старата песен зазвучаха в ума й и тя едва се сдържа да не ги каже на глас:
Наш Туидълди със Туидълдум
се съгласиха да се бият,
защото тъй било станало,
че Туидълди решил на ум
и развалил на Туидълдум
най-новото му кречетало.
Ала тогаз от висините
се спусна едра, черна врана,
тя тъй изплаши храбреците,
че препирнята си голяма
зарязаха те без покана
и в миг си плюха на петите.
– Знам за какво мислиш – каза Туидълдум. – Но не е така. Не е!
– Напротив – продължи Туидълди. – Ако беше така, би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно.
– Тъкмо се питах – каза учтиво Алиса – кой е прекият път, за да излезе човек от тази гора: става много тъмно. Бихте ли желали да ми го покажете, моля ви се?
Но малките дебели човечета само се спогледаха и се засмяха.
Те толкова приличаха на стари ученици, че без да ще, Алиса посочи с пръст Туидълдум и каза:
– Номер първи!
– Не! – кресна внезапно Туидълдум, но веднага затвори уста, като млясна.
– Номер втори! – каза Алиса и премина към Туидълди, макар че беше сигурна, че той ще отговори с „Напротив!“, което и направи.
– Ти започна грешно – извика Туидълдум, – Първото нещо, когато отидеш на гости, е да кажеш „добър ден“ и да се ръкуваш.
При тези думи двамата братя се прегърнаха и подадоха двете си свободни ръце на Алиса.
Алиса не искаше да се ръкува по-напред с някого от двамата, от страх да не обиди другия. И тъй тя реши, че най-добрият начин да излезе от затруднението е да подаде двете си ръце едновременно на двамата. В следния миг те вече танцуваха в кръг. Това й се стори съвсем естествено, както си спомняше по-късно, и дори не се учуди, като чу някаква музика, излизаща сякаш от дървото, под което танцуваха. Свиреха (доколкото можеше да разбере) клоните на дървото, като се триеха едни в други, подобно лъкове върху струни на цигулка.
„Но наистина ми стана смешно (каза Алиса по-късно, като разправяше всичко това на сестра си), когато се чух сама, че пея песента «Ние се въртим около черницата». Не зная кога бях започнала, но ми се струваше, че съм я пяла много, много дълго.“
Другите двама танцьори бяха дебели и скоро се задъхаха.
– Четири обиколки стигат за един танц! – извика Туидълдум и те се спряха така внезапно, както бяха почнали. В същия миг млъкна и музиката.
После братята пуснаха ръцете на Алиса, спряха се и я загледаха. Настана доста неловко мълчание, понеже Алиса не знаеше как да почне разговор с хора, с които току-що е танцувала.
„Никак не върви да им кажа сега «добър ден» – си каза тя. – Някак май е вече късно за това.“
– Надявам се, че не се уморихте много – каза тя.
– Не! И много благодаря за въпроса – каза Туидълдум.
– Много сме ви задължени – добави Туидълди. – Обичате ли стихотворения?
– Да… доста… Някои стихотворения – каза колебливо Алиса. – Бихте ли ми показали кой път извежда от тази гора?
– Какво да й издекламирам? – каза Туидълди, като се обърна към Туидълдум с тържествена физиономия, без да обърне внимание на Алисиния въпрос.
– „Моржа и Зидаря“ е най-дългото – отвърна Туидълдум, като потупа любезно брат си по рамото. Туидълди започна веднага:
Блестеше над морето…
Тука Алиса се опита да го прекъсне.
– Ако стихотворението е много дълго – каза тя колкото можеше по-учтиво, – не бихте ли ми показали по-напред кой път…
Туидълди се усмихна мило и започна отново:
Блестеше над морето ярко слънце,
то светеше със цялата си мощ;
то с всичките си сили се стремеше
да укроти разпенената площ.
И всичко туй май твърде странно беше,
защото беше полунощ.
Луната жълта светеше сърдито,
ядосана, че брат й пред светът
в небето се разхожда упорито
след свършека на дневния си път.
– Не е възпитано – тя каза – тъй открито
да свети нощем както през денят.
Морето беше твърде, твърде мокро,
а пясъкът бе твърде, твърде сух.
Ни облаче не можеше да видиш,
че облак нямаше на свода кух.
И птици не хвърчаха в висините,
че птичка нямаше в простора глух.
А Моржа и Зидаря с бавна стъпка
вървяха уловени под ръка.
Те ронеха сълзи със всичка сила,
че толкоз пясък има по света.
– Да махнат този пясък – те унило
си казваха, – ще бъде красота!
– Девойки осем с осем кърпи бели,
да биха мели месеци наред,
не мислиш ли – печално Моржа каза, —
че биха сложили тук малко ред?
– Съмнявам се – Зидаря рече жално
и сълза капна по лика му блед.
– О, миди, хайде да се поразходим —
помоли се любезно Моржа благ. —
Разходка мила с весели другари
по морския пустинен, равен бряг.
Побързайте, приятелчета стари,
ръка подайте, тръгвайте във крак.
Тук възрастната мида се надигна,
погледна ги, но без любовен плам.
О, възрастната мида понамигна,
поклати умната глава едвам:
загатваше им, че не е наивна:
– Къде ли ще ме водите, аз знам.
Но осем малки миди скачат живо.
Любезната покана те приеха,
изчеткаха си дрехите грижливо,
обущата им от боя лъщеха.
И чудна бе таз суета голяма,
че мидите крака изобщо нямат.
Последваха ги други осем миди
и после още – множество голямо.
Те идват, скачат, Моржа да ги види,
прииждат все, а краят им го няма.
Подскачат по вълните морски, буйни
и пясъците оживяват шумни.
Зидаря, всички миди с Моржа благ
вървяха повече от две-три мили
и уморени те подвиха крак —
приседнаха да съберат пак сили.
А всички малки миди – върволица,
стояха, наредени във редица.
Тук Моржа каза бавно: – Време дойде
да поговорим за неща, като:
обуща, червен восък, параходи,
за зеле и царе,
защо морето е горещо-вряло
и имат ли прасетата криле.
– Почакай малко – мидите казаха, —
преди да почнем дружен разговор.
Защото някои от нас без дъх са
и пияни сме от морския простор.
– Без бързане – Зидаря се намеси
и те му поблагодариха в хор.
– Един хляб топъл – Моржа тихо рече —
добре ще е да беше подръка.
Пипери вино и глава лук печен
да можеше да имаме сега.
И тъй, готови ли сте, миди, вече?
Е, хайде да започваме пира.
– Но не със нас! – извикаха тревожно
и леко посиняха те от страх. —
След милите слова това ще бъде
най-страшно неприличие и грях!
– Нощта е чудна! – каза Моржа тихо. —
Погледайте на дивни божи свят.
Бе толкова любезно, че дойдохте
не, вий сте много мили и добри! —
А пък Зидаря само каза сухо:
– Я давайте филии без кори!
Не се правете всичките на глухи,
че да повтарям ще се уморя:
– Изглежда срамно – каза Моржа тихо, —
че им играеме такваз игра.
Доведохме ги ние тъй далече
и тичаха те с нас не на шега. —
Зидаря само тихичко изрече:
– Ти мажеш маслото като с тесла!
– Скърбя за вас – подхвана тъжно Моржа,
съчувствам ви от все сърце.
Със хълцане и плач той взе в ръце
най-едрите от мидите тогаз,
закри със кърпа своето лице,
и своите разплакани очи.
– О, мили миди – каза пък Зидаря, —
направихте добра разходка с нас.
Не ще ли се завърнете обратно?
Но никакъв ответ! Не дойде глас.
И туй едва ли чудно бе, защото
изядоха ги всичките завчас.
– Повече ми харесва Моржа – каза Алиса, – защото поне малко му е било мъчно за горките миди.
– Но той е изял повече от Зидаря – каза Туидълди. – Виждаш ли, той си държал кърпичката пред лицето, за да не може Зидаря да брои колко миди изяжда, напротив!
– Това е подло! – възмути се Алиса. – Тогава предпочитам Зидаря, щом е изял по-малко миди от Моржа.
– Но той е ял, колкото е могъл! – отвърна Туидълдум.
Въпросът беше труден. След малко мълчание Алиса започна:
– Е, добре, тогава и двамата са отвратителни…
Тук тя спря разтревожена, понеже чу наблизо в гората шум, който й се стори като пухтене на голям локомотив. Но тя се уплаши не на шега, когато шумът започна да прилича повече на рева на див звяр.
– Има ли по тия места лъвове и тигри? – запита тя смутено.
– Това ли? Няма нищо. Черният Цар хърка – каза Туидълди.
– Ела да го видиш! – извикаха братята, всеки хвана Алиса за едната ръка и я доведоха до мястото, където спеше Царя.
– Нали е много приятен за гледане? – запита Туидълдум.
Алиса не можеше да твърди сериозно това. Царя беше с островърха нощна шапка с пискюл на края, лежеше свит като мръсна купчинка и хъркаше силно.
– Нагласил се е нарочно, за да хърка колкото може по-силно – забеляза Туидълдум.
– Само да не се простуди, както е легнал на влажната трева – каза Алиса, която беше разумно момиченце.
– Сега той сънува – каза Туидълди. – И какво мислиш, че сънува?
– Никой не може да отгатне това? – заяви Алиса.
– Как! Ами че тебе сънува! – се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. – И ако престане да те сънува, къде мислиш, че ще отидеш?
– Където съм си и сега! – отвърна Алиса.
– Не, не! – каза презрително Туидълди. – Ти няма да си никъде! Какво! Ти си само един предмет в съня му.
– И ако Царя се събуди – прибави Туидълдум, – ти ще изчезнеш с пуф като пламък на свещ.
– Няма! – извика възмутено Алиса. – Освен това, ако аз съм само един предмет в съня му, я кажете пък вие какво сте тогава?
– Същото – каза Туидълдум.
– Същото, същото! – извика Туидълди.
Той изкряска толкова силно, че Алиса каза:
– Шшт! По-тихо, че ще го събудите!
– Какъв смисъл има да говориш ти за неговото събуждане? – отвърна Туидълдум, – щом като си само предмет в неговия сън. Ти много добре знаеш, че не си истинска.
– Истинска съм! – каза Алиса и започна да плаче.
– Няма да станеш нито капка по-истинска, като плачеш – забеляза Туидълди. – Пък изобщо няма за какво да се плаче.
– Ако не бях истинска – каза Алиса, като се усмихна през сълзи, тъй като всичко това й се стори много смешно, – нямаше да мога да плача.
– Ти пък да не мислиш, че това са истински сълзи? – прекъсна я презрително Туидълдум.
„Знам, те приказват глупости – помисли Алиса – и безсмислено е да плача за това“.
И така, тя избърса сълзите си и продължи, като се мъчеше да бъде весела:
– Във всеки случай най-добре ще бъде да изляза от гората, защото става наистина много тъмно. Мислите ли, че ще вали?
Туидълдум разтвори един голям чадър над себе си и над брат си и погледна нагоре в него.
– Не вярвам да вали – каза той. – Поне тука, отдолу – не!
– Но може да завали отвън! – каза Алиса.
– Може, ако му се иска – отвърна Туидълди. – Ние не възразяваме. Напротив!
„Егоисти такива!“ – помисли Алиса и тъкмо щеше да каже „лека нощ“ и да ги остави, когато Туидълдум изскочи изпод чадъра и я грабна за ръката.
– Виждаш ли това? – каза той, задъхан от гняв. Очите му изпъкнаха и пожълтяха. Той сочеше с разтреперан пръст някакъв малък бял предмет под дървото.
– Това е просто едно кречетало – каза Алиса, след като разгледа внимателно малкия предмет. – Едно старо, развалено кречетало.
– Знаех си, че е то! – изкрещя Туидълдум, като започна лудо да блъска с крака и да си скубе косите. – Развалено е, разбира се!
В този момент той погледна Туидълди, който веднага седна на земята и се опита да се скрие под чадъра.
Алиса сложи ръка на рамото на Туидълдум и каза кротко:
– Не бива да се ядосваш чак толкова за едно старо кречетало.
– Но то не е старо! – изкрещя Туидълдум още по-яростно. – То е ново, ти казвам аз! Купих го вчера! Хубавото ми ново кречетало! – Тъкмо тогава гласът му се издигна до най-пронизителен писък.
През това време Туидълди се мъчеше с всички сили да затвори чадъра, в който сам се беше намъкнал, и това представляваше такава необикновена гледка, че отвлече вниманието на Алиса от разгневения му брат. Но Туидълди не успя и накрая се търкулна, увит в чадъра, от който се подаваше само главата му. Той лежеше на земята, като отваряше и затваряше устата и големите си очи.
„Прилича на същинска риба“ – помисли Алиса.
– Разбира се, ти си съгласен да се бием? – запита Туидълдум с по-спокоен глас.
– Какво ще правя – отговори намръщено другият и се измъкна от чадъра. – Само че, знаеш, тя трябва да ни помогне да се облечем.
И двамата братя изтичаха в гората, уловени за ръка. След малко те се върнаха, натоварени с разни неща, като: възглавници, одеяла, железни поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища.
– Надявам се, че умееш да забождаш карфици и безопасни игли и да връзваш канапи – забеляза Туидълдум. – Всички тия неща трябва да влязат по някакъв начин в работа.
Алиса разправяше по-късно, че никога не била виждала да се вдига толкова шум за нищо: как двамата се въртяха насам-натам, накачиха по себе си какви ли не неща и й отваряха голяма работа да връзва канапи и да закопчава копчета и игли.
„Наистина те ще заприличат повече на вързопи стари дрехи, отколкото на каквото и да е друго, когато се нагласят“ – си казваше тя, като завързваше една възглавница около врата на Туидълди, за да го пазела да не му отрежат главата, както обясняваше сам той.
– Знаеш ли – прибави той сериозно, – това е едно от най-опасните неща, които могат да се случат на човека през време на сражение – да му отрежат главата.
Алиса се разсмя високо, но успя да прикрие смеха си с кашлица, за да не го обиди.
– Много ли съм бледен? – запита Туидълдум, като се изправи, за да му сложат шлема на главата.
(Той нарече това нещо шлем, но то приличаше много повече на тенджера.)
– Да… малко сте бледен – отвърна любезно Алиса.
– Обикновено съм смел – продължи той тихо, – само че днес случайно имам силно главоболие.
– Аз пък имам зъбобол – каза Туидълди, който беше чул думите на брат си. – Аз съм много по-зле от тебе.
– Тогава по-добре е да не се биете днес – каза Алиса, която сметна, че тъкмо сега се удава случай да ги помири.
– Ние трябва да се бием малко, но не ми се ще да продължаваме дълго – каза Туидълдум. – Сега колко е часът?
Туидълди погледна часовника си:
– Четири и половина – каза той.
– Да се бием до шест – каза Туидълдум, – а после ще вечеряме.
– Много добре – отвърна тъжно другият. – А тя може да ни гледа. Само че по-добре да не стои много близо – прибави той. – Обикновено аз удрям всичко, каквото видя, когато наистина се разгорещя.
– Аз пък удрям всичко, което мога да стигна – извика Туидълдум, – все едно дали го виждам или не.
Алиса се усмихна:
– Навярно в такъв случай много често удряте дърветата – каза тя.
Туидълдум се огледа, самодоволно усмихнат.
– Не вярвам до края на битката да остане дърво наоколо! – каза той.
