Текст книги "Алиса в огледалния свят"
Автор книги: Льюис Кэрролл
Жанры:
Детские приключения
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 7 страниц)
– Престани да правиш такива забележки – отвърна Хъмпти-Дъмпти. – Няма смисъл и само ме объркват.
До рибите изпратих глас
и казах им: туй искам аз.
А тези рибки във морето
ми отговориха, проклети,
и отговорът беше тоя:
„Не можем туй да сторим, моля“…
– Страхувам се, че не разбирам добре – прекъсна го Алиса.
– По-нататък става по-ясно – отговори Хъмпти-Дъмпти.
Пак пратих да им кажат аз:
послушайте ме в тоя час!
Отвърнаха ми те с гримаса:
„Какъв сърдитко ни довтаса“.
Казах им раз, казах им дваж,
не чуха заповедта наша.
Вземах котле голямо, здраво,
добро за туй, що щях да правя.
Сърцето удря – барабан.
Налях котлето аз от крана.
Тук някой дойде с новината:
„Днес рибките са си в леглата“.
Аз наредих му строго, просто:
„Да ги събудиш, спаха доста!“
Аз казах туй високо, ясно,
в ухото изревах му бясно!!!
Като каза този стих, Хъмпти-Дъмпти наистина изрева и Алиса помисли, изтръпнала от ужас: „Не бих искала да съм на мястото на пратеника за нищо на света!“
Той беше много твърд и горд,
каза: „Не викайте, милорд“.
Той беше много горд и твърд,
каза: „Ще ги събудя, сър, но…“
Вземах отверка и принуден,
отидох сам да ги събудя.
Заключени вратите бяха,
аз бутах, виках, блъсках – спяха.
Затворена вратата беше,
натиснах дръжката, но вече…
След това настъпи дълго мълчание.
– Това ли е всичко? – запита срамежливо Алиса.
– Това е всичко – отговори Хъмпти-Дъмпти. – Сбогом.
Прощаването дойде доста неочаквано, според Алиса. Но след този ясен намек, че трябва да си ходи, тя разбра, че надали ще е възпитано да продължава да стои. И така тя стана и му протегна ръка.
– Довиждане, до нова среща – каза Алиса колкото можеше по-любезно.
– Ако наистина се срещнем пак, сигурно няма да те позная – отговори намръщен Хъмпти-Дъмпти, като й подаде един пръст. – Ти приличаш съвсем на всички други хора.
– Обикновено човек се познава по лицето – забеляза замислено Алиса.
– Тъкмо тука е бедата – каза Хъмпти-Дъмпти. – Лицето ти прилича съвсем на другите хора: двете очи така (той посочи местата им с пръста си във въздуха), нос в средата, отдолу уста. Все същото. Виж, ако двете ти очи бяха например от едната страна на носа или устата ти на челото, това щеше да ми помогне да те запомня.
– Няма да бъде красиво – забеляза Алиса.
Но Хъмпти-Дъмпти само затвори очи и каза:
– Почакай най-напред да видиш и тогава съди.
Алиса почака още една минута, за да види дали ще й каже нещо друго, но тъй като той нито отваряше очи, нито даваше вид, че изобщо се интересува от нея, тя каза още веднъж „сбогом!“ и като не получи отговор, спокойно тръгна нататък. Но както вървеше, тя не се въздържа и си каза: „От всички неудовлетворени (тя каза тази дума гласно, сякаш й правеше голямо удоволствие да повтаря такива трудни думи), от всички неудовлетворени хора, които съм срещала някога…“
Но Алиса не можа да довърши изречението, защото силен трясък разтърси гората от край до край.
СЕДМА ГЛАВА
ЛЪВА И ЕДНОРОГА
Веднага след това през гората се зададоха тичащи войници, най-напред в редици по двама и по трима, после по десетина и по двайсетина и най-сетне на такива тълпи, че сякаш изпълниха цялата гора. Алиса се скри зад едно дърво от страх да не я сгазят и оттам ги наблюдаваше, като минаваха.
Тя си казваше, че никога през живота си не е виждала войници да се държат така несигурно на краката си. Те непрестанно се спъваха и когато някой паднеше, още неколцина падаха винаги върху него, така че скоро земята се покри с купчинки хора.
После се зададоха конниците. Понеже конете имаха четири крака, те се държаха много по-здраво от пехотинците, но и те се претъркулваха от време на време. Изглежда, че правилото беше – щом падне конят, моментално да падне и ездачът. Бъркотията ставаше все по-голяма и Алиса се почувствува крайно щастлива, когато успя да излезе от гората на едно открито поле. Там намери Белия Цар, седнал на земята. Той записваше ревностно нещо в бележника си.
– Аз ги изпратих всичките – каза Царя, сияещ от гордост, като видя Алиса. – Случи ли ти се да видиш едни войници, като мина през гората, мила?
– Да, срещнах – отвърна Алиса. – Няколко хиляди, мисля.
– Четири хиляди двеста и седем е точният им брой – съобщи Царя, като погледна в бележника си. – Не можах да изпратя всички конници, знаеш, защото трябват двама за играта. Не можах да изпратя и двамата офицери-пратеници. Те отидоха в града. Наистина, я погледни по пътя и ми кажи дали виждаш някой.
– Никой – каза Алиса.
– Бих искал да имам очи като твоите – забеляза завистливо Царя. – Да мога да видя Никой! И то от такова голямо разстояние! Какво! От такова голямо разстояние аз едва бих могъл да различа истински хора при тази светлина!
Алиса недочу всичко това, защото наблюдаваше внимателно пътя, сложила длан над очите си.
– Сега виждам някой! – извика тя най-после. – Но той върви много бавно… и как странно се криви! (Защото пратеникът се навеждаше и се изправяше, извиваше се като змиорка и переше големите си ръце като ветрила.)
– Нищо подобно! – каза Царя. – Това е Държавен Пратеник, а това са държавнически пози. Той ги прави само когато се усеща силен. Казва се Сая.
– Обичам моя мил със „С“ – започна, без да ще, Алиса, – защото е Силен. Мразя го със „С“, защото е Страшен. Храня го със… със… Сандвичи и… сено. Името му е Сая и живее в…
– Той живее в Сайванта – забеляза Царя, без даже да му мине през ума, че участвува в играта, тъй като Алиса не се сещаше за някакво място за живеене с буквата „С“. – Другият пратеник се казва Сата. Трябва да имам двама, знаеш: за идване и за отиване. Един да идва, друг да отива.
– Прося извинение! – каза Алиса, която не разбра.
– Не е прилично да се проси – каза Царя.
– Исках само да кажа, че не разбирам – обясни Алиса. – Защо един да идва, друг да отива?
– Нали ти казах? – повтори нетърпеливо Царя. – Трябват ми двама: за донасяне и за отнасяне. Един да донася, друг да отнася.
В този миг пристигна Пратеника. Той беше толкова задъхан от бързане, че не можеше да каже нито дума. Само размахваше ръце и правеше най-ужасни гримаси пред клетия Цар.
– Тази малка госпожица те обича със „С“ – каза Царя, като му представи Алиса, с надеждата, че ще отвлече вниманието му от себе си. Но това се оказа безполезно: държавническите пози ставаха все по-необикновени, а грамадните очи се въртяха на всички страни.
– Ти ме тревожиш – каза Царя. – Започна да ми прилошава. Дай ми един сандвич.
При тези думи за голямо удоволствие на Алиса Пратеника отвори една торба, окачена на врата му, и подаде на Царя един сандвич, който този излапа лакомо.
– Дай още един сандвич! – каза Царя.
– Сандвич вече няма, остана само сено – отговори Пратеника, като търсеше в торбата.
– Ех, сено тогава – промърмори Царя с лека въздишка.
Алиса се зарадва, като забеляза, че сеното го оживи доста.
– Няма нищо по-хубаво от сеното, когато на човек му прилошее – забеляза Царя, като продължаваше да хруска.
– Мисля, че в такива случаи няма нищо по-добро от това да го полеят със студена вода – каза Алиса – или да му дадат валерианови капки.
– Аз не казах „няма нищо по-добро“ – отвърна Царя. – Казах, че няма нищо „по-хубаво“ сеното.
Алиса не можа да отрече това.
– Кой те надмина по пътя? – продължи Царя, като протегна ръка към Пратеника за още малко сено.
– Никой – отвърна Пратеника и пак му подаде сено.
– Съвсем вярно – каза Царя. – Тази млада госпожица го видя също. Това значи, че Никой не върви по-бавно от тебе.
– Правя, каквото е по силите ми – каза недоволно Пратеника. – Сигурен съм, че никой не върви по-бързо от мене.
– Може би си прав – отговори замислено Царя. – Защото иначе той щеше да дойде тука преди тебе. Както и да е… А сега, като си почина вече, кажи какво става в града.
– Ще ви пошепна поверително – каза Пратеника. Той сложи ръце до устата си като фуния и се приближи до самото ухо на Царя. На Алиса й стана малко неприятно, тъй като и тя искаше да чуе новините. Но вместо да пошепне, Пратеника изрева с всички сили:
– Пак почнаха!!!
– Това ли наричаш шепнене?! – извика клетият Цар, като подскочи разтреперан. – Ако повториш такова нещо, ще те смажа от бой! Ревът ти прониза главата ми от единия край до другия като земетресение!
„Трябва да е било много късо земетресение“ – помисли Алиса.
– Кои почнаха пак? – се осмели да запита тя.
– Как! Ами че Лъва и Еднорога, разбира се! – каза Царя.
– Да се бият за короната ли?
– Естествено – каза Царя. – И най-смешното е, че цялата работа е за моята корона. Да изтичаме да ги видим!
Докато тичаха, Алиса си повтаряше думите на старата песен:
Лъва и Еднорога
за царската корона
бой водеха – беда!
Подгони Еднорога
лъва със стъпка строга
все около града.
Едни им дават пита,
чер хляб поднася други,
а трети – баклава.
Тъй всички се опитват
от тез юнаци луди
града да отърват.
Но гостите незвани
нехаеха. Тогава
решиха друго в миг:
забиха барабани
и от шума веднага
избягаха те с вик.
– Който… от тях… победи… ще получи ли… короната? – попита Алиса доколкото можеше, защото се беше запъхтяла от тичането.
– Мила моя, разбира се, не! – каза Царя. – Каква мисъл!
– Искате ли… да бъдете… тъй добър… да спрете… един… миг – изпъшка Алиса, след като потича още малко – да си… поема… дъха…
– Аз съм тъй добър – каза Царя, – но не съм толкова силен. Как мога да спра един миг, когато той върви тъй ужасно бързо? Все едно да се опиташ да спреш един Беготрон!
На Алиса не й достигна дъх да отговори. Затова те тичаха мълчаливо, докато стигнаха пред една голяма тълпа, в средата на която се биеха Лъва и Еднорога. Те бяха обвити в гъст облак прах и отначало Алиса не можа да различи кой кой е. Но скоро тя успя да познае Еднорога по неговия рог.
Те бяха застанали близо до Сата, другия Пратеник, който наблюдаваше борбата с чаша чай в едната ръка и филия хляб с масло в другата.
– Той току-що излезе от затвора, а не си беше допил чая, когато го затвориха – пошепна Сая на Алиса. – В затвора им дават само мидени черупки, така че той е много гладен и жаден. Как си, мило дете? – продължи той, като прегърна нежно Сата.
Сата се огледа, поклати глава и продължи да яде.
– Беше ли щастлив в затвора, мило дете? – каза Сая.
Сата се огледа пак и този път няколко сълзи се търкулнаха по бузите му, но той не каза нито дума.
– Не можеш ли да говориш? – извика нетърпеливо Сая.
Но Сата продължи да дъвче и отпи още малко чай.
– Ще говориш ли? – извика Царя. – Как върви борбата?
Сата направи отчаяно усилие и като глътна един голям залък хляб с масло, каза глухо:
– Много добре. Всеки от тях е свалил досега другия около осемдесет и седем пъти.
– Тогава мисля, че скоро ще им раздадат белия и черния хляб? – се реши да запита Алиса.
– Той е вече приготвен – каза Сата. – Аз ям от него.
Тъкмо тогава борбата между Лъва и Еднорога спря, защото Царя извика:
– Разрешават се десет минути почивка за закуска!
Сая и Сата се заловиха за работа: донесоха табли с бял и черен хляб. Алиса взе една филия да опита, но хлябът беше много сух.
– Не вярвам да продължават да се бият днеска – каза Царя на Сата. – Иди кажи на барабаните да почват.
Сая се отдалечи, подскачайки като скакалец.
Известно време Алиса го наблюдаваше мълчаливо. Изведнъж лицето й светна:
– Вижте, вижте! – извика тя и посочи с пръст. – Ето, Бялата Царица тича през полето. Тя излетя от гората, ей оттам… Колко бързо тичат тези царици!
– Сигурно я е подгонил някой неприятел – каза Царя, без дори да я погледне. – Тази гора е пълна с неприятели.
– Няма ли да й се притечете на помощ? – запита Алиса учудена, че той гледа толкова спокойно на положението.
– Съвсем излишно – отвърна Царя. – Тя тича ужасно бързо. Да се опиташ да я хванеш е все едно да искаш да хванеш някой Беготрон. Но аз ще си взема бележка за този случай, ако искаш. Мило, добро същество е тя. – Той си повтаряше тихо последните думи, докато отваряше бележника си. – Същество с две „т“ ли се пишеше?
В този миг до тях се приближи небрежно Еднорога с ръце в джобовете.
– Този път бях по-добър от него, нали? – каза той на Царя, като го погледна мимоходом.
– Малко, да – отвърна нервно Царя. – Но не трябваше да го удряш с рога си, знаеш.
– Не го заболя – каза небрежно Еднорога и тъкмо се готвеше да отмине, погледът му падна върху Алиса. Той се обърна в миг и започна да я разглежда с най-дълбоко отвращение.
– Какво е това? – каза той най-после.
– Това е дете! – отговори с готовност Сая и застана пред Алиса, за да я представи, като протегна ръце към нея, в държавническа поза. – Намерихме го днеска. То е съвсем истинско, само че два пъти по-голямо.
– Винаги съм вярвал, че съществуват легендарни чудовища! – каза Еднорога. – Живо ли е?
– То може да говори! – отвърна тържествено Сая.
Еднорога погледна сънливо Алиса и каза:
– Говори, дете!
Алиса се усмихна и заговори:
– Знаете ли, и аз винаги съм си мислила, че Еднорозите са легендарни чудовища. Никога не бях виждала жив Еднорог.
– Е, сега, когато се видяхме един друг – каза Еднорога, – ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе. Съгласна ли си?
– Да, щом искате – отвърна Алиса.
– Хайде, дай баклавата, старче! – рече Еднорога, като се обърна към Царя. – Омръзна ми вече твоят черен хляб.
– Разбира се, разбира се – промърмори Царя и кимна на Сая. – Отвори торбата – пошепна той. – Бърже! Не тази, тя е пълна със сено!
Сая извади от торбата много голямо парче баклава и го подаде на Алиса да го подържи, докато той извади голяма чиния и нож. Как излязоха от малката торба всички тези неща, Алиса не можа да разбере. „Същински фокус!“ – помисли си тя.
През това време при тях дойде и Лъва. Той изглеждаше уморен и сънлив. Очите му бяха полуотворени.
– Какво е това? – каза той, като погледна лениво Алиса. Той говореше с дълбок, кух глас, който звучеше като камбана.
– Аха, какво е това! – извика живо Еднорога. – Никога не можеш да се сетиш. И аз не можах да позная!
Лъва погледна отегчено Алиса.
– Животно ли си… растение… или минерал…? – запита той, като се прозяваше след всяка дума.
– Това е легендарно чудовище! – извика Еднорога, преди Алиса да успее да отговори.
– Тогава раздай баклавата, Чудовище – каза Лъва, излегна се на земята и облегна брада на лапите си. – Сядайте и вие двамата! – обърна се той към Царя и Еднорога. – И честно ще делиш сладкиша, знаеш!
На Царя решително не му беше удобно, задето трябваше да седи между двете грамадни същества. Но изглежда за него нямаше друго място.
– Каква битка можем да направим сега за короната! – каза Еднорога, като погледна лукаво към нея. Тя за малко не падна от главата на бедния Цар, толкова се разтрепери той.
– Лесно ще я спечеля – рече Лъва.
– Не съм толкова сигурен! – отвърна Еднорога.
– Как! Ами че аз те гоних около целия град, страхливецо! – отвърна гневно Лъва, като се надигна застрашително.
Царя се намеси, за да прекъсне спора. Той беше много нервен, гласът му трепереше.
– Около града ли? – запита той. – Доста дълъг път! През къде минахте: през стария мост или през пазара? Откъм стария мост изгледът е по-хубав.
– Не знам – изръмжа Лъва и се излегна пак на земята. – Беше се вдигнал голям прахоляк, та нищо не се виждаше. Колко бавно реже сладкиша Чудовището!
Алиса беше седнала на брега на едно поточе, сложила голямата чиния на скута си, и режеше бързо с ножа.
– Непоносимо нещо! – отговори тя на Лъва. (Алиса вече свикна да я наричат Чудовище.) – Няколко пъти вече го нарязвам на парчета, но те пак се съединяват!
– Не знаеш как се реже огледален сладкиш – забеляза Еднорога. – Най-напред го раздай, а после го нарежи!
Това изглеждаше глупост, но Алиса стана покорно, поднесе чинията и баклавата сама се раздели на три парчета, докато я поднасяше.
– Сега я нарежи! – каза Еднорога, когато Алиса се върна на мястото си с празната чиния. – Чудовището даде на Лъва двойно по-голямо парче, отколкото на мене!
– Затова пък на себе си не е оставило нищо – каза Лъва. – Обичаш ли баклава, Чудовище?
Но преди Алиса да отговори, забиха барабаните.
Тя не можа да разбере откъде идва шумът. Той изпълни въздуха и забуча в главата й така, че я оглуши съвсем. Ужасена, тя рипна, прескочи поточето и едва успя да забележи как Лъва и Еднорога скочиха сърдити, задето са им нарушили пиршеството, после тя падна на колене и запуши ушите си с ръце, за да не чува ужасния шум.
„Ако и това не ги изпъди от града – помисли Алиса, – нищо никога няма да ги изпъди!“
ОСМА ГЛАВА
„ТОВА Е МОЕ СОБСТВЕНО ИЗОБРЕТЕНИЕ“
След малко шумът започна бавно да замира. Настъпи пълна тишина и леко обезпокоена, Алиса вдигна глава. Не се виждаше никой. Първата й мисъл беше, че навярно е сънувала Лъва, Еднорога и тези странни Държавнически Пратеници. Но тука, пред краката и, се намираше голямата чиния, на която беше се опитвала да нареже сладкиша.
„Значи все пак не съм сънувала – си каза тя. – Освен… ако всички ние сме части от един и същи сън. Само че, надявам се, този сън го сънувам аз, а не Черния Цар. Не ми се ще да бъда част от съня на друг човек – продължи тя тъжно. – Много ми се иска да ида да го събудя, за да видя какво ще се случи.“
В този миг мислите й бяха прекъснати от силно възклицание:
– Хей, хей! Шех! – И един Конник, облечен в черна ризница, се зададе в галоп зад Алиса, размахвайки голям кол. Като стигна до нея, конят внезапно спря.
– Ти си моя пленница! – извика Конника и падна от коня.
Макар че се стресна, в момента Алиса се уплаши повече за него, отколкото за себе си, и дочака доста неспокойно Конника да се качи пак на коня. Щом се настани удобно на седлото, той започна:
– Ти си моя…
Но тук се зачу друг глас:
– Хей, хей! Шех!
Алиса се огледа изненадана, за да види новия неприятел. Сега това беше Белия Конник. Той дойде при Алиса и падна от коня си също като Черния Конник. После се изправи и двамата се оглеждаха известно време мълчаливо. Алиса поглеждаше учудено ту единия, ту другия.
– Тя е моя пленница, знаеш – каза най-сетне Черния Конник.
– Да, но после дойдох аз и я освободих – отговори Белия Конник.
– Добре, тогава трябва да се бием за нея – каза Черния Конник, взе шлема, който висеше на седлото му и имаше форма на конска глава, и го сложи на главата си.
– Разбира се, ти ще спазваш правилата на боя – каза Белия Конник, като слагаше своя шлем.
– Аз ги спазвам винаги – отговори Черния Конник. И те започнаха да се удрят с такова ожесточение, че Алиса избяга зад едно дърво от страх да не я ударят.
„Чудно ми е какви ли са тия правила на боя – си казваше тя, като наблюдаваше битката, надничайки плахо от скривалището си. – Едно от правилата изглежда че е такова: когато единият Конник удари другия, сваля го от коня. А ако не го свали, другият сам пада. Друго правило е, че те държат копията си под мишници, като палячовци. И какъв шум вдигат, като падат! Също като че ли се търкалят маши и ръжени на тенекията пред камината. И колко са спокойни конете! Конниците падат и се качват отгоре им като на маси!“
Друго правило на боя, което Алиса не можа да забележи, се състоеше в това, че Конниците падаха винаги на главите си. И битката свърши, когато двамата паднаха един до друг. После те се изправиха, ръкуваха се, Черния Конник яхна коня си и изчезна в галоп.
– Славна победа, нали? – каза Белия Конник все още запъхтян.
– Не знам – отвърна колебливо Алиса. – Аз не искам да съм ничия пленница. Искам да стана Царица.
– Ще станеш, щом преминеш следващото поточе – каза Белия Конник. – Аз ще те изпратя през гората до полето, а после, знаеш, трябва да се върна: това е краят на моя ход.
– Много благодаря – каза Алиса. – Да ви помогна ли да си свалите шлема?
Очевидно тази задача беше свръх силите й. Но накрая Алиса успя да го издърпа от шлема му.
– Сега се диша по-свободно – каза Конника, като оправи с две ръце разчорлените си коси и обърна миловидното си лице и големите си кротки очи към Алиса. Тя си помисли, че никога през живота си не е виждала такъв странен воин.
Той беше облечен в тенекиена ризница, не по мярка, а през рамо беше окачил една дървена кутия с необикновена форма, чийто капак висеше. Алиса я огледа любопитно.
– Виждам, възхищаваш се от кутийката ми – каза дружелюбно Конника. – Тя е мое собствено изобретение, да си прибирам в нея дрехи и сандвичи. Виждаш ли, аз я нося обърната наопаки, за да не влиза в нея дъжд.
– Но нещата могат да изпадат – забеляза мило Алиса. – Не виждате ли, че капакът се е отворил?
– Не, не бях видял – каза Конника и сянка от досада премина по лицето му. – Значи всички неща са изпадали. И няма смисъл да нося кутията празна.
Като каза това, той я развърза и тъкмо щеше да я захвърли в храстите, когато внезапна мисъл сякаш проблесна в главата му и той закачи кутията грижливо на едно дърво.
– Можеш ли да се сетиш защо я закачих тука? – попита той.
Алиса поклати глава.
– Надявам се, че може да се завъдят в нея пчели. Тогава ще си събирам мед.
– Но вие имате нещо като кошер, закачен на седлото – каза Алиса.
– Да, това е много хубав кошер – отвърна Конника недоволно. – От най-добрия вид. Само че нито една пчела не се е приближила до него. Другото нещо пък, което е закачено, е капан. Предполагам, че мишките пъдят пчелите или пчелите пъдят мишките, не знам кое от двете.
– Тъкмо се чудех защо ви е този капан. Не е много за вярване, че на гърба на коня ще се завъди някоя мишка.
– Не е много за вярване може би – каза Конника. – Но ако би се завъдила, не искам да ми тича наоколо.
– Виждаш ли – продължи той след кратко мълчание. – Човек трябва да предвижда всичко. Затова конят ми има толкова шипове на глезените си.
– За какво са пък те? – запита любопитно Алиса.
– За да го пазят от ухапване на акули – отговори Конника. – Това е мое собствено изобретение. А сега помогни ми. Аз ще дойде с тебе до края на гората… За какво ли е тази чиния?
– Да се слага в нея сладкиш – каза Алиса.
– Ще направим добре да я вземем с нас – рече Конника. – Тя ще ни потрябва, ако намерим по пътя някой сладкиш. Помогни ми да я сложа в тази торба.
Това трая доста дълго, въпреки че Алиса държеше торбата широко отворена, защото Белия Конник се показа много несръчен, като слагаше в нея чинията. Първите два-три пъти той сам падна в торбата.
– Много е тясна, знаеш – каза той, когато най-после напъха чинията. – Пък и в нея има много свещници.
Конника закачи торбата на седлото, което беше отрупано с китки моркови, маши, лопати, ръжени и много други неща.
– Надявам се, че косите ти са здраво закрепени за главата – продължи той, когато се приготвиха да тръгнат.
– Като на всички хора – отвърна усмихнато Алиса.
– Съвсем недостатъчно! – каза загрижено Конника. Знаеш, вятърът по тия места е много силен. Силен е като супа.
– Изнамерил ли сте начин да запазвате косите от отвяване? – запита Алиса.
– Още не съм – каза Конника. – Но имам начин да ги предпазвам от падане.
– Много искам да го чуя.
– Първо вземаш една пръчка – каза Конника. – После я слагаш изправена на главата си и завързваш косите си около нея, като дръвче. Причината, поради която косите падат, е, че висят надолу: нещата никога не падат нагоре, знаеш. Разбра, нали? Това е мое собствено изобретение. Можеш да го изпробваш, ако искаш.
„Надали е много удобно“ – помисли Алиса. Няколко минути тя вървеше мълчаливо, учудена от изобретението. От време на време се спираше, за да помага на нещастния Конник, който решително не беше добър ездач.
Когато конят спираше (а това се случваше много често), той падаше напред. А щом конят тръгнеше (той тръгваше доста внезапно), Конника падаше назад. Иначе той яздеше доста добре, само че имаше навик от време на време да пада настрани. И тъй като падаше обикновено към страната, където вървеше Алиса, тя скоро разбра, че най-умното е да не върви твърде близо до коня.
– Струва ми се, че нямате голяма практика в язденето – се осмели да забележи тя, като му помагаше да се вдигне от петото падане.
– Какво те накара да кажеш това? – запита той, като се вкопчи с едната ръка в задната част на седлото и се хвана за косата на Алиса с другата, за да не падне на обратната страна.
– Защото хората, които имат повече практика в язденето, не падат толкова често – каза тя.
– Аз имам много голяма практика – каза Конника съвсем сериозно. – Извънредно голяма практика!
– Вярно ли? – каза Алиса. Тя не намери нищо друго да отговори, но каза това колкото се можеше по-искрено. След това те повървяха известно време мълчаливо. Конника беше затворил очи и си мърмореше нещо, а Алиса очакваше тревожно следващото му падане.
– Великото ездаческо изкуство – започна внезапно Конника с висок глас, като ръкомахаше с дясната си ръка – се състои в това да умееш да пазиш… – Тука изречението свърши толкова внезапно, колкото внезапно беше почнало, тъй като Конника падна тежко на главата си тъкмо на пътеката пред Алиса. Този път тя се уплаши не на шега и каза загрижено, като го вдигаше:
– Надявам се, че не сте си счупил някоя кост?
– Нито една, за която заслужава да се говори – отвърна Конника, сякаш за него беше без значение, ако си счупи две-три по-малки – …Великото ездаческо изкуство, както казах, се състои в това да умееш да пазиш равновесие. Така, знаеш…
Той пусна юздите и разпери ръце, за да обясни на Алиса какво иска да каже. В същия миг падна на гърба си точно под краката на коня.
– Извънредно голяма практика – продължи да повтаря той през цялото време, докато Алиса се мъчеше да го изправи на крака. – Извънредно голяма практика!
– Това е вече съвсем смешно! – извика Алиса, защото този път изгуби търпение. – На вас ви трябва дървен кон на колелца. Това ви трябва!
– По-гладко ли вози той? – запита Конника с голям интерес, като прегърна шията на коня, за да се предпази от ново падане.
– Много по-гладко от жив кон – отговори Алиса и изхълца от смях, макар че се помъчи с всички сили да го спре.
– Ще си купя един – каза си замислено Конника. – Един или два. Няколко.
Настъпи кратко мълчание. После Конника продължи:
– Много ме бива да измислям разни неща. Ти например сигурно забеляза, като ме вдигаше последния път, че бях много дълбоко замислен.
– Да, бяхте доста тъжен – отвърна Алиса.
– А знаеш ли защо? Тъкмо тогава измислях нов начин за прескачане през стобор. Искаш ли да ти го кажа?
– Много искам – отвърна учтиво Алиса.
– Ще ти обясня как ми дойде на ума – каза Конника. – Виждаш ли, аз си казах: единствената мъчнотия тука е с краката, защото главата е висока, колкото трябва. И така, поставям най-напред главата си на стобора. Тогава главата е на нужната височина. После заставам на главата си. Тогава и краката са на нужната височина. После естествено преминавам от другата страна, знаеш.
– Е, да, предполагам, че като направите всичко това, ще прескочите стобора – каза замислено Алиса. – Но не ви ли се струва, че ще е доста трудно?
– Още не съм опитвал – отвърна важно Конника, – така че не мога да кажа положително. Но май ще бъде наистина малко трудно.
Той изглеждаше толкова смутен, че Алиса побърза да промени разговора.
– Какъв необикновен шлем имате! – каза тя любезно. – И той ли е ваше изобретение?
Конника погледна гордо шлема си, който висеше на седлото.
– Да – каза той. – Но аз съм измислил друг, по-добър, като фуния. Когато го нося, ако падна от коня, той пада винаги пръв на земята, така че самият аз падам много малко… Разбира се, има опасност да падна вътре в него. Това ми се случи веднъж и най-лошото беше, че преди да успея да изляза от него, другият Бял Конник дойде и си го сложи на главата. Той помисли, че е неговият собствен шлем.
Като казваше тези думи, Конника имаше такъв тържествен израз, че Алиса не посмя да се засмее.
– Навярно сте го ударили – каза тя с треперещ глас, – като сте паднал на главата му.
– Наистина трябва да съм го ударил – отговори Конника важно. – После той свали шлема, но минаха часове и часове, докато ме измъкне от него. Аз бях като… светкавица, знаеш.
– Само че вашата бързина е била по-друга – забеляза Алиса.
Конника поклати глава.
– Аз се движех с всички видове бързина, уверявам те! – рече той. Като каза това, той разпери оживено ръце и моментално падна от коня с главата надолу в един дълбок трап.
Алиса изтича до края на трапа, за да види какво е станало с Конника. Тя беше доста изненадана от падането, защото известно време той се беше държал доста добре на седлото, и тя се уплаши, че този път наистина е пострадал. Но макар че не можеше да види нищо друго освен подметките му, тя се успокои, като го чу да казва с обикновения си глас:
– Всякакъв вид бързина – повтаряше той. – Но крайно неразумно бе от негова страна да слага на главата си шлем на чужд човек, и то със самия човек в шлема!
– Как можете да говорите толкова спокойно с главата надолу? – запита Алиса, като го дърпаше за краката и го изтегли най-после върху една купчина пръст.
Конника я погледна, учуден от въпроса.
– Какво значение има къде се намира тялото ми? – каза той. – Умът ми продължава да работи нормално. Всъщност колкото съм по надолу с главата, толкова повече нови неща изобретявам… Да ти кажа най-умното нещо, което съм измислил досега – продължи той след кратко мълчание. – Това беше един сладкиш през време на яденето.
– Той се прави за да се яде веднага ли? – запита Алиса. – Наистина много бърз начин за правене на сладкиш.
– Не, не за ядене веднага – каза Конника бавно и замислено. – Разбира се, не за ядене веднага.
– Тогава може би за следващия ден? Мисля, че не е добре да се ядат два десерта на едно ядене.
– Не, не за следващия ден – повтори Конника. – Не за следващия ден. Всъщност – продължи той, като навеждаше все повече глава и снишаваше все повече глас – аз не вярвам, че този сладкиш ще бъде направен някога. Но това беше чуден сладкиш, измислен от мене.
– От какво искахте да го правите? – запита Алиса, като се надяваше, че ще го ободри, тъй като бедният Конник изглеждаше много потиснат.
– Най-напред от попивателна хартия – отвърна пресипнало Конника.
– Надали ще бъде много вкусно – забеляза плахо Алиса.
– Не много, ако сложиш само хартия – прекъсна я той сърдито. – Но не можеш да си представиш какво нещо става, като смесиш и други работи, като например барут и червен восък. А сега трябва да те оставя.
Те бяха стигнали до края на гората.
Алиса гледаше озадачено. Тя мислеше за сладкиша.
– Ти си тъжна – каза тревожно Конника. – Чакай да ти изпея една песен, за да те ободря.
– Много ли е дълга? – запита Алиса, защото беше слушала този ден твърде много стихотворения.
– Дълга е – отговори Конника. – Но е много, много хубава. Всеки, който ме е слушал да я пея, или се просълзява, или…
– Или какво? – запита Алиса, защото Конника внезапно млъкна.
– Или не се просълзява, знаеш. Името на песента се казва „Очите на рибата“.
