Текст книги "Част от секундата"

22

Кинг небрежно хвърли въдицата и започна да навива макарата. Стоеше на кея, а слънцето бе изгряло едва преди час. Рибата не кълвеше, но това не го вълнуваше. Планинските вериги наоколо сякаш се взираха с мрачна съсредоточеност в разсеяното му занимание.

Несъмнено Джоун имаше редица сложни мотиви да направи предложението си. Кои бяха свързани с нещо друго освен финансовата изгода? Едва ли имаше такива. Плановете на Джоун преследваха единствено нейните интереси. Но Кинг поне беше наясно какво да мисли за нея.

За Джефърсън Паркс обаче не бе толкова сигурен. Шерифът изглеждаше искрен, но това можеше да е само маска; Кинг знаеше, че хората на закона често се преструват. Той самият бе играл тази игра по време на следователската си дейност в службите. Кинг не се съмняваше, че незнайният убиец на Хауард Дженингс ще изпита с пълна сила гнева на едрия мъж. Просто искаше да е сигурен, че няма да се окаже под удара му.

Малка вълничка докосна леко една от опорите на кея и той се озърна да види откъде идва. По езерото се плъзгаше спортна лодка и жената в нея мощно натискаше греблата. Беше толкова близо, че Кинг различи ясно мускулите по ръцете и раменете й, разкрити от лятната блуза без ръкави. Когато тя намали скоростта и се насочи към него, нещо в нея му се стори много познато.

Жената се озърна с изненада, сякаш не бе усетила, че е толкова близо до брега.

– Здравейте – каза тя и размаха ръка.

Вместо отговор Кинг само кимна. Отново хвърли въдицата, като нарочно се прицели съвсем близо до нея.

– Дано да не ви преча на риболова – каза тя.

– Зависи колко дълго смятате да останете.

Тя повдигна колене. Беше обута с къси черни панталони от еластична материя, а под кожата на бедрата й се изпъваха като въжета дълги мускули. Свали ластичето, с което бе стегнала косата си на тила, и избърса лицето си с хавлиена кърпа. После се озърна.

– Ех, че е хубаво тук.

– Затова идват хората – отвърна предпазливо Кинг. – А вие откъде точно идвате?

Все още се напрягаше да се сети откъде му е позната.

Тя посочи на юг.

– Пътувах с кола до щатския резерват и оттам продължих с лодката.

– Това са над единайсет километра! – възкликна той. Тя дори не изглеждаше задъхана.

– Често се занимавам с това.

Лодката бавно се приближаваше. И Кинг най-сетне разпозна жената. Едва успя да овладее смайването си.

– Ще приемете ли чаша кафе, агент Максуел?

За момент тя се престори на изненадана, после явно усети, че при дадените обстоятелства това е излишно и дори нелепо.

– Ако не ви затруднява.

– В никакъв случай. Нали сме събратя по участ – агенти в немилост.

Той й помогна да привърже лодката към кея. Мишел огледа бараките и навесите. Джетът, каяците, скутерът и другите лодки на Кинг бяха безупречно чисти. По стените и лавиците се виждаха спретнато подредени инструменти, въжета и резервни части.

– Всяко нещо на мястото си, а? – подхвърли тя.

– Така ми харесва – отвърна Кинг.

– Аз пък съм малко немарлива в личния си живот.

– Съжалявам да го чуя.

Тръгнаха нагоре към къщата.

След като влязоха, Кинг наля кафе и двамата седнаха Край кухненската маса. Върху спортния си екип Мишел бе облякла анцуг с емблемата на Харвард.

– Мислех, че сте завършили университета „Джорджтаун“ – каза Кинг.

– Купих си този анцуг, когато на Чарлс Ривър в Бостън тренирахме за Олимпийските игри.

– Вярно, Олимпийските игри. Не си губите времето.

– Така ми харесва.

– Сега обаче явно имате време за губене, щом излизате на ранни разходки по реката и навестявате бивши агенти от тайните служби.

– Значи няма да приемете, че случайно съм се озовала тук? – Мишел се усмихна.

– Анцугът ви издаде. Подсказва, че сте имали намерение да слезете някъде, преди да се върнете до колата си. Освен това, независимо от олимпийската подготовка, едва ли щяхте да гребете единайсет километра дотук, ако не знаехте дали съм си у дома. Тази сутрин на няколко пъти ми позвъниха по телефона, но когато вдигах слушалката, никой не се обаждаше. Чакайте да позная – сигурно имате клетъчен телефон в черепа.

– Както виждам, полицейските навици си остават за цял живот.

– Просто се радвам, че си бях у дома, за да ви посрещна. Не бих искал да обикаляте наоколо. Напоследък засичам разни хора и това никак не ми харесва.

Тя остави чашката.

– Напоследък обикалях по други места.

– Така ли? Браво на вас.

– Отскочих до градче, наречено Боулингтън, в Северна Каролина. Мисля, че ви е познато. – Кинг също остави чашата си. – Хотел „Феърмаунт“ още е цял, но не работи.

– Според мен би трябвало да го взривят, та да се отърве от мъките – каза Кинг.

– Отдавна ме преследва един въпрос. Дали ще ми помогнете?

– Ще се постарая – отвърна подигравателно Кинг. – Така де, като си нямам друга работа, защо да не помогна на вас?

Тя не обърна внимание на тона му.

– Разположението на агентите около Ритър. Не сте разполагали с достатъчно хора и това го разбирам. Но подреждането ви е било истинска катастрофа. В радиус от три метра около човека не е имало друг агент освен вас.

Кинг отпи глътка кафе и се загледа в ръцете си.

– Знам, че ви се натрапвам – настоя Мишел. – Пристигам изневиделица и почвам да задавам въпроси. Ако кажете да си тръгна, няма да ви досаждам повече.

Най-сетне Кинг сви рамене.

– Какво пък толкова. И на вас не ви е било сладко след отвличането на Бруно. Това ни прави кръвни роднини в известен смисъл.

– Да, донякъде.

– Какво намеквате? – попита сприхаво Кинг. – Че аз се издъних по-зле от вас и не искате да се сравнявате с мен?

– Напротив, смятам, че аз се издъних много по-зле. Аз бях шеф на екип. Изпуснах от поглед охранявания. Никой не стреля по мен. Не ми се наложи да убивам сред адска суматоха. Вие загубихте концентрация за част от секундата. Навярно е непростимо за един агент от тайните служби, но аз провалих цялата операция от начало до край. Мисля, че по-скоро вие не бихте искали да се сравнявате с мен.

Изражението на Кинг омекна и гласът му стана по-спокоен.

– Разполагахме едва с половината от необходимия брой агенти. Донякъде по вина на правителството, отчасти и по желание на Ритър. Той не се радваше на особена популярност и всички знаеха, че няма шанс да спечели.

– Но нима Ритър не искаше да си осигури максимална безопасност?

– Той не ни вярваше – отговори простичко Кинг. – Ние бяхме представители на администрацията, вътрешни хора. А той, макар и член на Конгреса, си оставаше вън от системата. И не просто вън, а безкрайно далече – със смахнатата си платформа и онези радикални поддръжници. Та той дори си въобразяваше, че го шпионираме, честна дума. Затова ни държаха в неведение. Променяха маршрутите в последния момент, без да се посъветват с нас, и направо влудяваха Боб Скот, шефа на екипа.

– Представям си. Но това не е отразено в официалния доклад.

– Защо да го отразяват? Вече си имаха виновник.

– Но това не обяснява защо през онзи ден охраната е била разположена толкова зле.

– Изглежда, Ритър ме харесваше. Нямам представа защо. Определено не споделях политическите му възгледи. Но показвах уважение, случваше се да разменим по някоя шега и мисля, че ако изобщо е вярвал на някого от екипа, това бях аз. Затова когато бях на пост, винаги го прикривах откъм гърба. Но иначе не искаше други агенти да се навъртат около него. Беше убеден, че хората го обичат. Че никой не би поискал да му стори зло. Това фалшиво чувство за безопасност навярно идваше от времето, когато е бил проповедник. Шеф на кампанията бе Сидни Морс. Е, той имаше далеч по-трезв поглед и положението никак не му харесваше. Знаеше, че наоколо има хора, които биха гръмнали неговия човек при първа възможност. Морс искаше винаги да има поне един агент плътно до Ритър. Но останалите трябваше да бъдат разпръснати по периметъра, далече от него.

– И станаха почти безполезни, когато започна стрелбата и тълпата изпадна в паника.

– Предполагам, че сте гледали записа.

– Да. Добре, разположението на агентите не е било ваша отговорност. Но би трябвало шефът на екипа да прояви повече настойчивост.

– Боб Скот беше бивш военен, сражавал се бе във Виетнам, дори известно време бил военнопленник. Свястно момче, но ако питате мен, не умееше да си подбира противниците. По онова време си имаше лични неприятности. Жена му беше подала молба за развод около два месеца преди да убият Ритър. Скот искаше да напусне екипа и да се върне в отдела за разследване. Според мен съжаляваше, че не е останал в армията. По-добре се чувстваше в униформа, отколкото в официален костюм. Понякога дори козируваше и като типичен военен никога не казваше, да речем, „в два следобед“, а непременно „в четиринайсет часа“. Просто предпочиташе онзи живот.

– Какво стана с него?

– Напусна службите. Аз поех основния удар, но както вече знаете от собствен опит, всичко опира до шефа на охранителния екип. Той имаше прослужено време, тъй че пенсията му беше сигурна. После изгубихме връзка. Боб не беше от ония, дето редовно пращат коледни картички. – Кинг помълча и добави. – Освен това си падаше по пукотевицата.

– Любител на оръжието? Нормално за един бивш военен. В повечето правоохранителни органи има такива като него.

– Да, но при Боб излизаше от рамките на нормалното. Човекът беше жива реклама за Втората поправка.

– Той беше ли в хотела по време на инцидента?

– Да. Понякога избързваше с челната група към следващия град, но онзи път реши да остане в Боулингтън. Нямам представа защо. По-затънтено градче не бях виждал.

– Мярнах на видеозаписа Сидни Морс. Стоеше точно до Ритър.

– Винаги стоеше до него. Ритър имаше лошия навик да губи представа за времето и Морс го държеше под контрол.

– Чух, че Морс бил голяма фурия.

– Беше. Когато започна кампанията, шеф на предизборния щаб на Ритър беше някой си Дъг Денби и на практика той ръководеше всичко. Но постепенно кампанията набра скорост и на Ритър му трябваше постоянен сътрудник с богат опит. Морс отговаряше на тези условия. Цялата кампания придоби нова сила, когато се появи той. Беше дебел, неуморен, много колоритен и артистичен. Вечно дъвчеше шоколад, крещеше заповеди, обработваше журналистите и привличаше вниманието на медиите към своя човек. Май изобщо не му оставаше време за сън. След неговото идване Денби вече свиреше втора цигулка. Мисля, че дори Ритър се боеше от Морс.

– Как се погаждаха Морс и Боб Скот?

– Невинаги бяха на едно мнение, но това е нормално. Както казах, Боб преживяваше тежък развод, а Морс имаше по-малък брат – мисля, че се казваше Питър, – който се бе замесил в някакви мътни истории и това го тревожеше здравата. Тъй че имаха основа за разбирателство. Погаждаха се доста добре. Виж, Морс и Дъг Денби изобщо не се понасяха. Дъг беше човек на разсъжденията, южняк от старата школа с възгледи, които сигурно са били общоприети преди петдесетина години. Морс беше същински фойерверк, шоумен от Западното крайбрежие. Във всички телевизионни предавания привличаше вниманието на публиката към Ритър, превръщаше ги в истинско представление. И много скоро фойерверкът стана по-важен, отколкото разсъжденията, Ритър, така или иначе, нямаше да спечели, но той беше страшно славолюбив, нещо нормално за един телевизионен проповедник. До колкото повече хора стигаха лицето и името му, толкова по-добре. Струва ми се, основната стратегия беше да стреснат големите клечки – а те определено ги стреснаха благодарение на Морс – и след това да се спазарят с тях. В крайна сметка Ритър почна да върши каквото му нареди Морс.

– Денби едва ли е приел това много добре. Какво стана с него?

– Кой знае? Къде отиват бившите шефове на предизборни щабове? Пълна загадка.

– Предполагам, че сте си легнали рано, след като сте били в сутрешната смяна.

Няколко секунди Кинг я гледа мълчаливо.

– Да, след като смяната ми приключи, отидох в гимнастическата зала на хотела заедно с двама колеги, вечерях рано и после си легнах. Защо се интересувате от това, агент Максуел?

– Наричай ме Мишел, ако обичаш. Видях те по телевизията след убийството на Дженингс. След всичко, което ме сполетя, изпитах желание да науча по-подробно какво се е случило с теб. Имах чувството, че между нас има някаква връзка.

– Хубава връзка, няма що.

– Кои други агенти бяха зачислени към Ритър?

Кинг рязко вдигна очи към нея.

– Защо?

Тя го изгледа невинно.

– Ами може да познавам някои. Мога да поговоря с тях. Да разбера как са го преживели.

– Сигурен съм, че е написано в някой доклад. Иди да го потърсиш.

– Ще си спестя време, ако просто ми кажеш.

– Каква експедитивност!

– Е, добре, беше ли Джоун Дилинджър между участниците в охраняващата група?

При тези думи Кинг стана, пристъпи до прозореца и се загледа навън. Когато се обърна, лицето му беше навъсено.

– Носиш ли микрофони? Или се съблечи да ми покажеш, че не е така, или скачай в лодката и се пръждосвай от живота ми.

– Не нося микрофони. Но ще се съблека, ако наистина смяташ, че е необходимо. Или пък мога да скоча в езерото. Електрониката не понася вода – добави любезно тя.

– Какво искаш от мен?

– Бих искала да отговориш на въпроса. Беше ли включена в групата Джоун Дилинджър?

– Да! Но не в моята смяна.

– Беше ли в хотела през онзи ден?

– Струва ми се, че вече знаеш отговора. Защо питаш?

– Приемам това за потвърждение.

– Приемай го както си искаш.

– Заедно ли прекарахте нощта?

– Задавай следващия въпрос и гледай да е добър, защото ще бъде последен.

– Добре, кой беше в асансьора, когато вратата се отвори точно преди изстрела?

– Не знам за какво говориш.

– Знаеш много добре. Чух звънеца на асансьора точно преди Рамзи да стреля. Това те разсея. Асансьорите би трябвало да са спрени. Който и да е бил в асансьора, когато вратата се отвори, привлече цялото ти внимание. Затова Рамзи успя да стреля, без изобщо да го забележиш. Поразпитах в службите за това. И други хора са чули звънтенето на видеозаписа. Разпитали те. Ти си казал, че си чул някакъв звук, но не си видял нищо. Обяснил си, че може да е било повреда на асансьора. И те не настояли, защото вече разполагали с виновник. Но аз твърдо смятам, че ти гледаше нещо. Или по-точно някого.

Вместо отговор Кинг отвори вратата към задната веранда и й направи знак да си върви. Тя стана и остави чашката.

– Е, поне успях да си задам въпросите. Макар че не всички получиха отговор.

Докато минаваше покрай него, тя спря.

– Прав си, сега двамата с теб сме завинаги свързани в историята като некадърни агенти, които са се издънили. Аз не съм свикнала с това. Досега постигах върха във всичко, с което се заемах. Обзалагам се, че и ти си същият.

– Сбогом, агент Максуел. Желая ти всичко хубаво.

– Съжалявам, че първата ни среща трябваше да мине така.

– Надявам се да е и последната.

– А, и още нещо. Макар че не е отразено в официалния доклад, сигурна съм, че вече си обмислил възможността човекът в асансьора да е използван, за да те разсее, докато Рамзи вади пистолета и стреля.

Кинг мълчеше.

– Знаеш, че е интересно – каза Мишел и се загледа настрани.

– Ти май се интересуваш от много неща – грубо отсече той.

– Това място – каза тя и посочи с ръка високия таван, лъскавите греди, полирания под, всичко чисто и спретнато. – Красиво е. Съвършено красиво.

– Определено не си първата, която го казва.

– Да – продължи Мишел, сякаш не го бе чула. – Красиво е и би трябвало да е уютно и топло. – Тя се обърна и го погледна. – Но не е. Всъщност всичко е чисто функционално, нали? Вещите са подредени почти като за изложба – изложба, създадена от човек, който изпитва потребност да контролира всичко и като прави това, отнема душата на тази подредба или поне не влага в нея и капчица от душата си. – Обгърна раменете си с длани. – Да, много студено.

И тя извърна очи от Кинг.

– Така ми харесва – лаконично отвърна той.

Мишел рязко обърна лице към него.

– Тъй ли, Шон? Е, бас държа, че някога не ти е харесвало.

Той се загледа в дългите й крака, докато тя слизаше към кея с енергична крачка. Спусна лодката на вода и скоро се превърна в точица върху повърхността на езерото. Едва тогава Кинг затръшна вратата.

Когато на връщане мина край масата, той забеляза служебната й визитна картичка, пъхната под чашата за кафе. На гърба бе написала номерата на домашния и мобилния си телефон. Първата му мисъл беше да я изхвърли. Но не го направи. Задържа я и пак се загледа как точицата става все по-малка и по-малка, докато достигна един завой и Мишел Максуел напълно изчезна от поглед.