Текст книги "Част от секундата"

34

Красивите сенчести улици с тухлен паваж и елегантните, обрасли с бръшлян сгради на мъничкия колеж „Атикъс“ изобщо не приличаха на място, способно да създаде политически убиец.

– Не бях чувала за този колеж, преди да убият Ритър – каза Мишел, докато караше бавно по главната улица на университетското градче.

Кинг бавно кимна.

– Не подозирах, че е толкова близо до Боулингтън. – Той погледна часовника си. – Само за трийсет минути стигнахме дотук.

– Какво е преподавал Рамзи?

– Политология, като наблягал най-вече на федералните изборни закони, макар че личните му интереси били насочени към радикалните политически теории. – Кинг забеляза, че Мишел го гледа изненадано, и обясни: – След убийството на Ритър си поставих за цел сериозно да проуча биографията на Арнолд Рамзи. – Той пак се озърна към Мишел. – Когато си убил един човек, можеш поне да отделиш време, за да узнаеш нещо за него.

– Звучи малко жестоко, Шон.

– Нямах такова намерение. Просто исках да знам защо един привидно почтен преподавател е решил да пожертва живота си, за да убие някакъв смахнат кандидат без шансове за победа на изборите.

– Мислех си, че всичко това е проверено най-старателно.

– Не чак толкова старателно, колкото би било, ако ставаше дума за по-сериозен кандидат. Освен това мисля, че всички искаха да се измъкнат от кашата час по-скоро.

– И официалното разследване приключи с извода, че Рамзи е действал сам.

– Очевидно погрешен извод, както доказва днешната ни находка. – Кинг се загледа навън през стъклото. – Много време е минало. Не знам дали ще открием тук нещо полезно.

– Е, дай поне да опитаме. Може да засечем нещо, което другите са пропуснали. Както стана с хортензиите.

– Но може и да открием нещо, за което да съжаляваме.

– Каквото и да е то, изобщо не се надявам да е приятно.

– Значи държиш истината да излезе наяве на всяка цена?

– А ти?

Кинг сви рамене.

– Върви да питаш някой нормален човек. Аз съм адвокат.

Прехвърляха ги от един на друг служител и от факултет на факултет, докато се озоваха в кабинета на Торнтън Джорст. Той беше среден на ръст, със стегната фигура и изглеждаше малко над петдесет. Дебелите очила и бледото лице му придаваха типично професорски вид. Някога той бе дружил с покойния си колега Арнолд Рамзи.

Джорст седеше зад бюро, отрупано с разтворени книги, купища ръкописи и преносим компютър, върху който символично се мъдреха старомодни бележници и флумастери. Лавиците по стените провисваха под тежестта на впечатляващо дебели томове. Кинг тъкмо разглеждаше закачените дипломи, когато Джорст извади цигара.

– Ще имате ли нещо против? Професорският кабинет е едно от малкото места, където човек все още може да запали.

Кинг и Мишел кимнаха едновременно.

– Изненадах се, като чух, че сте дошли да разпитвате за Арнолд.

– Обикновено се обаждаме предварително да уговорим среща – каза Кинг.

– Но бяхме наблизо и решихме, че възможността не е за изпускане – добави Мишел.

– Извинявайте, не разбрах как се казвате.

– Аз съм Мишел, а това е Том.

Джорст се вгледа в Кинг.

– Извинявайте, че го казвам, но ми се струвате много познат.

Кинг се усмихна.

– Всички разправят така. Просто имам стандартно лице.

Мишел се намеси:

– Странно, тъкмо щях да кажа, че ви познавам отнякъде, доктор Джорст, но не си спомням откъде.

– Често се появявам по местната телевизия, особено сега, с наближаването на изборите – бързо отговори Джорст. – Предпочитам да не се набивам в очи, но четвърт час слава от време на време се отразява добре на самочувствието. – Той се изкашля и продължи: – Доколкото разбрах, правите някакъв документален филм за Арнолд.

Мишел се облегна назад и също си придаде академичен вид.

– Не само за него, а за политическите убийства като цяло, но със специална насока. Хипотезата е, че има подчертани разлики между хората, избрали политиците за своя мишена. Някои го правят поради душевно разстройство или въображаеми лични сметки за разчистване с дадена личност. А други нанасят удара в името на дълбоки философски убеждения или защото вярват, че така вършат добро. Не е изключено дори да смятат убийството на кандидат или избран обществен служител за проява на патриотизъм.

– И искате мнението ми към коя от тези категории спадаше Арнолд?

– Като приятел и колега вие сигурно неведнъж сте обмисляли този въпрос – каза Кинг.

Джорст му хвърли проницателен поглед през облачетата тютюнев дим.

– Е, не мога да отрека, че години наред съм си блъскал главата над въпроса какво е тласнало Арнолд да стане убиец. Но не мога да твърдя, че той се вмества напълно в рамката на някаква мотивационна нагласа или идеология.

– Може би ако се вгледаме в миналото му и периода, довел до деянието, ще успеем да стигнем донякъде – подхвърли Мишел.

Джорст погледна часовника си.

– Съжалявам – каза Мишел. – Лекция ли имате?

– Не, всъщност съм в творчески отпуск. Опитвам се да завърша новата си книга. Хайде, питайте.

Мишел извади писалка и бележник.

– Защо да не започнем с биографията на Рамзи? – предложи тя.

Джорст се облегна назад и вдигна очи към тавана.

– Арнолд завърши образованието си в Бъркли. Бакалавър, магистър, доктор – все с пълно отличие. Покрай всичко това някак намери време да участва в протестите срещу войната във Виетнам, да си изгори повиквателната, да ходи на демонстрации за граждански права, на седящи и лежащи стачки, да попадне в ареста, да рискува живота си и тъй нататък. Имаше далеч по-добри академични препоръки от който и да било друг преподавател в историята на този колеж, тъй че го назначиха без колебание.

– Беше ли популярен сред студентите? – попита Кинг.

– Да, мисля, че се харесваше на студентите. Във всеки случай повече, отколкото аз на моите. – Джорст се разсмя тихичко. – Аз съм много по-голям скъперник на оценките, отколкото клетият ми непрежалим колега.

– Предполагам, че политическите му възгледи са били много различни от тези на Ритър? – попита Мишел.

– Деветдесет и девет процента от американците биха попаднали в същата категория и слава богу. Ритър беше телевизионен проповедник, който смучеше пари от заблудени хора из цялата страна. Как може подобен човек да се кандидатира за Белия дом? Това ме караше да се срамувам за страната си.

– Изглежда, и вие сте възприели нещичко от убежденията на Рамзи – подметка Кинг.

Джорст се закашля и опита да се разсмее.

– Определено споделях оценката на Арнолд за Ритър като суровина за президент. Но категорично не бях съгласен с мнението му за необходимите мерки относно неговата кандидатура.

– Значи Рамзи не криеше чувствата си?

– Никак. – Джорст загаси цигарата и веднага запали нова. – Спомням си как крачеше из кабинета ми, удряше с юмрук по дланта си и оплакваше народа, който допуска човек като Клайд Ритър да се сдобие с влияние в националната политика.

– Но той би трябвало да знае, че Ритър нямаше шанс да спечели.

– Не беше там работата. Имаше и друго, далеч не тъй очевидно – задкулисните пазарлъци. Ритър бе достигнал критични стойности в изследванията на общественото мнение и това почваше силно да изнервя както републиканците, така и демократите. Той с лекота постигна процент на одобрение, който му позволяваше да получи федерална изборна субсидия и участие в националните телевизионни дебати. А каквото и да се каже за Ритър, поне едно не може да му се отрече – умееше да говори. Беше невероятно речовит и знаеше как да влезе в тон с определен кръг гласоподаватели. Трябва да разберете и друго. Освен личната си кандидат-президентска кампания, Ритър бе успял да скалъпи независима партийна коалиция, която издигна редица кандидати за обществени постове в много от големите щати. Това би могло да има катастрофални последици за кандидатите на основните партии.

– Как така? – попита Кинг.

– В цялата страна имаше случаи, когато неговата платформа разклащаше традиционната електорална основа на кандидатите от големите партии, и така той получаваше контрол над голяма част от бъдещите места в Сената – може би трийсет процента. А когато имаш толкова силно влияние на политическата арена…

– Тогава сам си определяш цената? – подсказа Кинг.

Джорст кимна.

– Никой няма представа каква би била цената на Ритър. След неговата смърт партията му се сгромоляса. Така големите партии се разминаха с куршума. Прощавайте, неподходящо се изразих. Но според мен Арнолд наистина вярваше, че ако не бъде спрян, Ритър ще унищожи ценностите, които Америка олицетворява.

– А Рамзи явно не е искал това да се случи – каза Кинг.

– Очевидно, след като го застреля – сухо отвърна Джорст.

– Споменавал ли е някога, че се кани да извърши нещо подобно?

– Не, казах го и на властите още тогава. Вярно, идваше тук, беснееше и крещеше срещу Ритър, но категорично твърдя, че не е заплашвал. В края на краищата нали точно това е свободата на словото. Човекът имаше право на мнение.

– Но не и право да убива.

– Аз дори не знаех, че има пистолет.

– Беше ли близък с други преподаватели? – попита Мишел.

– Всъщност не. Повечето се смущаваха от него. В колеж като „Атикъс“ рядко попадат подобни академични светила.

– А приятели извън колежа?

– Не съм чувал.

– Може би между студентите?

Джорст изгледа втренчено Кинг.

– Извинявайте, но това ми се струва по-скоро лично проучване на Арнолд, отколкото подготовка на документален филм за мотивите му да убие Клайд Ритър.

– Може да е по малко и от двете – бързо се намеси Мишел. – Искам да кажа, трудно с да проумееш мотивите, без да разбираш самия човек и как е подготвил плана си за убийството.

Джорст се замисли, после сви рамене.

– Ако се е опитал да привлече помощници измежду студентите, аз поне не съм чувал.

– Беше ли женен по онова време? – попита Мишел.

– Да, но не живееше с жена си Реджина. Имаха дъщеря на име Кейт. – Джорст стана и отиде до лавица, отрупана със снимки. Подаде им една от тях. – Семейство Рамзи. В по-щастливи времена – добави той.

Кинг и Мишел погледнаха фотографията на мъж, жена и дете.

– Реджина Рамзи е много красива – отбеляза Мишел.

– Да, беше.

Кинг рязко вдигна глава.

– Беше?

– Мъртва е. Самоуби се. Всъщност не много отдавна.

– Не бях чул за това – каза Кинг. – Значи са били разделени?

– Да. По времето, когато Арнолд загина, Реджина живееше в малка къща недалече от тук.

– И двамата ли се грижеха за Кейт? – попита Мишел.

– Да. Не знам какво щеше да стане, ако се бяха развели. Естествено, след смъртта на съпруга си Реджина пое изцяло грижите за детето.

– Защо живееха разделено? – попита Мишел.

– Не знам. Реджина беше красива жена. Знам, че на младини е била отлична актриса. Завършила колеж по актьорско майсторство. Искала да направи кариера в театъра, после срещнала Арнолд, влюбила се и животът й тръгнал в друга посока. Сигурен съм, че имаше много поклонници, но Арнолд беше мъжът, когото обичаше. Подозирам, че в крайна сметка посегна на живота си, защото не можеше повече да живее без него. – Той помълча и добави с изтънял глас: – По онова време ми се струваше, че е щастлива. Явно съм грешал.

– Но очевидно не е могла и да живее с Рамзи – отбеляза Кинг.

– Арнолд се бе променил. Академичната му кариера вече тръгваше надолу. Губеше ентусиазма да преподава. Всъщност беше много потиснат. Може би тази меланхолия е повлияла на брака им. Но когато Реджина го напусна, депресията му се задълбочи.

– Значи може би със стрелбата по Ритър се е опитвал да си върне младостта. Да промени света и да влезе в историята с ореола на мъченик.

– Може би. За жалост трябваше да плати с живота си.

– Как реагира дъщеря му на онова, което извърши баща й?

– Кейт беше буквално съсипана. Спомням си, че я видях в деня, когато се случи всичко. Никога няма да забравя потресението, изписано по лицето й. А няколко дни по-късно тя гледа по телевизията как точно е станало. Онзи проклет запис от хотела. Показваше всичко – как баща й стреля по Ритър и как след това един агент от тайните служби го убива. Аз също го видях. Беше ужасно и… – Джорст млъкна и се вторачи в Кинг. Лицето му стана каменно и той бавно се изправи иззад бюрото. – Не сте се променили чак толкова, агент Кинг. Вижте, не знам какво точно става, но не обичам да ме лъжат. И искам незабавно да чуя с каква цел дойдохте да задавате всички тези въпроси.

Кинг и Мишел се спогледаха.

– Слушайте, доктор Джорст – каза Кинг, – няма да се впускам в дълги обяснения. Неотдавна открихме данни, които недвусмислено подсказват, че през онзи ден Арнолд Рамзи не е бил сам. Че в хотела е имало друг убиец или поне потенциален убиец.

– Невъзможно. Ако беше вярно, отдавна да е излязло на бял свят.

– Не е толкова сигурно – каза Мишел. – Не и ако мнозина високопоставени служители са искали всичко да се размине тихомълком. Вече са разполагали с убиец.

– И с виновен агент от тайните служби – допълни Кинг.

Джорст пак седна.

– Аз… просто не вярвам. Какви нови данни? – попита предпазливо той.

– Не можем да ви кажем в момента – отвърна Кинг. – Но нямаше да дойдем чак дотук, ако не вярвахме, че си струва да проверим.

Джорст извади кърпичка и избърса лицето си.

– Е, и по-странни неща са ставали. Така де, вижте например Кейт Рамзи.

– Какво е станало с Кейт? – бързо попита Мишел.

– Тя учеше тук, в „Атикъс“. Аз й преподавах. Кой би очаквал, че ще реши да постъпи тъкмо в този колеж? Беше извънредно умна, като баща си. Можеше да отиде където поиска, но дойде при нас.

– Къде е сега? – попита Кинг.

– В Ричмънд. Аспирантка е във Вирджинския университет, факултет „Публична администрация“. Отличен факултет. Аз лично й написах препоръка.

– Как смятате, тя мразеше ли баща си заради онова, което е сторил?

Джорст се замисли, преди да отговори.

– Тя обичаше баща си. И все пак може да го е мразила в смисъл, че си е тръгнал и я е напуснал, поставяйки политическите си убеждения над обичта към нея. Не съм психиатър, просто изказвам предположение. Но нали знаете, крушата не пада далеч от дървото.

– Какво намеквате? – попита Мишел.

– Ходи на митинги, пише писма, подава заявления до държавни служители и граждански организации, публикува статии в алтернативни издания. Също като баща си.

– Значи може да го е мразила, че я е изоставил, но сега върви по неговия път?

– Така изглежда.

– А отношенията с майка й? – попита Кинг.

– Доста добри. Макар че може би я упреква донякъде за станалото.

– Че не е била до съпруга си? – попита Кинг. – Че ако са били заедно, нямало да се стигне дотам?

– Да.

– Не сте ли се срещали с Реджина Рамзи след смъртта на съпруга й? – попита Мишел.

– Не – бързо отговори Джорст, после се поколеба. – Естествено, виждали сме се на погребението и още няколко пъти, докато Кейт учеше тук.

– Помните ли каква беше причината за смъртта й?

– Свръхдоза.

– Тя не се ли омъжи повторно? – попита Кинг.

Джорст леко пребледня.

– Не. – Той се окопити и забеляза любопитните им погледи. – Извинявайте, разговорът е много болезнен за мен. Те бяха мои близки приятели.

Кинг отново огледа лицата на хората от снимката. Кейт Рамзи изглеждаше около десетгодишна. Имаше умно, изпълнено с обич лице. Стоеше между родителите си и стискаше ръцете им. Мило, любещо семейство. Поне на пръв поглед.

Той върна снимката.

– Случайно да се сещате за още нещо?

– Нищо не ми идва наум.

Мишел подаде на Джорст визитна картичка с телефонните си номера.

– За всеки случай, ако си спомните някоя подробност – обясни тя.

Джорст погледна картичката.

– Ако е вярно твърдението ви, че е имало друг убиец, какво точно би трябвало да извърши? Да чака като резерва в случай, че Арнолд се провали?

– Или – каза Кинг – може би през онзи ден е трябвало да умре още някой.