Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 26 страниц)
65
Часът бе два след полунощ. Човекът до прозореца вдигна пистолета, прицели се в неясната фигура върху леглото и стреля през стъклото. Парчетата се посипаха със звън, куршумите пронизаха леглото, вдигайки облак перушина от пухената завивка.
Събудена от изстрелите, Мишел се търкулна от дивана на пода. Беше задрямала, докато преглеждаше записките на Джоун, но сега мигновено се събуди. Осъзнавайки, че току-що някой се е опитал да я убие, тя извади пистолета и стреля към прозореца. Чу да се отдалечават бягащи стъпки и пропълзя към прозореца, като се ослушваше напрегнато. Достигна стената и предпазливо надникна над перваза. Все още чуваше стъпките на бягащия човек, стори й се, че долавя задавено дишане. За нейния трениран слух стъпките бяха странни, сякаш нападателят беше ранен или контузен. Във всеки случай не изглеждаха нормални. По-скоро напомняха мъчителни подскоци и през главата и мина мисъл, че или е улучила убиеца, или той вече е бил ранен, преди тази вечер да дойде насам. Дали пък не беше човекът, когото простреля в джипа – онзи, който без малко не я удуши? Може би същият, който се представяше с името Симънс?
Чу как заработи автомобилен двигател и дори не си направи труда да изтича до джипа си, за да започне преследване. Не знаеше дали някой не дебне отвън. Тъкмо по този начин двамата с Кинг бяха попаднали на засада. Нямаше желание да повтаря грешката.
Тя отиде до леглото и огледа бъркотията. Привечер бе подремнала и завивките лежаха отметнати една върху друга. Нападателят навярно бе сметнал неясните очертания за човешка фигура.
Но защо се опитваха да я убият точно сега? Дали защото напредваха твърде успешно? Тя не бе свършила чак толкова много. Разбира се, Шон откри повече, отколкото…
Тя застина. Кинг! Грабна телефона и набра номера му. Отсреща долитаха сигнал след сигнал, но никой не отговаряше. Дали да позвъни на полицията? На Паркс? Може би Кинг просто спеше дълбоко. Но интуицията и подсказваше, че не е така. Тя се втурна към джипа.
Алармата събуди Кинг. Отначало замаян, той се опомни бързо и седна. Отвсякъде го обгръщаше дим. Скочи и веднага падна на пода, повален от задух. Добра се до банята, намокри кърпа и я омота около лицето си. Пролази обратно навън, опря гръб в стената и като напъна с крака, избута бюрото от вратата. Докосна я, за да се увери, че не е нагорещена, после предпазливо отвори.
Коридорът бе пълен с дим и противопожарната сигнализация продължаваше да пищи. За нещастие тя нямаше връзка с централна станция за контрол, а единственият доброволен пожарен отряд в района бе на много километри от тук. Отгоре на всичко къщата му беше тъй уединена, че едва ли някой щеше да забележи пламъците. Кинг пролази обратно в спалнята с намерението да стигне до телефона, но вътре бе тъй задимено, че напълно загуби ориентация и не посмя да продължи. Върна се в коридора и запълзя покрай вътрешния парапет. Зърна под себе си искри и червени пламъци и мислено се помоли стълбите все още да са здрави. Иначе щеше да се наложи да скача, може би право в огнения ад, а идеята не изглеждаше особено привлекателна.
Отдолу долетяха звуци. Кинг кашляше от дима и отчаяно искаше да се измъкне от къщата, но все пак осъзна, че това може да е капан. Стисна пистолета и изкрещя:
– Кой е там? Въоръжен съм и ще стрелям.
Не чу отговор, което засили още повече подозренията му, докато не погледна навън през големия преден прозорец, както лежеше на площадката. Видя в предния двор мигащи червени лампи и чу сирените на още няколко наближаващи пожарни коли. Добре, значи все пак помощта бе дошла. Той стигна до стълбата и погледна надолу. През дима различи пожарникари с дебели защитни костюми, шлемове, кислородни бутилки на гръб и маски, закриващи лицата им.
– Тук съм! – извика той. – Тук, горе!
– Можете ли да слезете? – подвикна един от пожарникарите.
– Не вярвам, тук всичко е обгърнато в дим.
– Добре, стойте горе. Ще дойдем да ви вземем. Само стойте там и се наведете ниско. В момента вкарваме маркучите. Цялата къща гори.
Докато спасителите се втурваха нагоре по стъпалата, той чу фученето на пяна от пожарогасителите. Призляваше му и не виждаше почти нищо от пушека. Усети как го вдигат и бързо го носят надолу по стълбището. След още минута се озова навън и смътно различи как над него се надвесват хора.
– Добре ли сте? – попита един от тях.
– Дайте му кислород, по дяволите – викна друг. – Нагълтал се е с цял тон въглероден окис.
Кинг усети как слагат на лицето му кислородни маска и после му се стори, че го пренасят в линейка. За момент имаше чувството, че чува Мишел да го вика. Сетне настана мрак.
Сирените, мигащите лампи, забързаните разговори по радиостанциите и другите „звукови ефекти“ мигновено престанаха, когато пожарникарят натисна централния ключ върху контролното табло с едната ръка, а с другата взе пистолета на Кинг. Отново настана тишина. Пожарникарят се обърна и бързо влезе в къщата, където пушекът вече почваше да се разсейва. Целият „пожар“ представляваше грижливо контролирано представление с изкуствено създадени ефекти. Човекът слезе в мазето, завъртя запалващия ключ на малкото устройство до газопроводите и бързо напусна къщата. Качи се през задната врата на вана и веднага потегли. Стигна до шосето, увеличи скоростта и продължи на юг. Две минути по-късно малкото експлозивно устройство в мазето на Кинг избухна, като подпали газопроводите и последвалият взрив наистина разруши красивата къща на Шон Кинг.
Пожарникарят свали шлема и маската и избърса лицето си.
Човекът с буика сведе поглед към неподвижния Кинг. „Кислородът“, който му бе дал, съдържаше и солидна доза упойващ газ.
– Радвам се най-сетне да ви видя, агент Кинг. Дълго чаках този момент.
Ванът летеше в нощта с пълна скорост.
66
Мишел тъкмо завиваше по дългата алея към дома на Кинг, когато експлозията разтърси нощта. Тя натисна газта и полетя нагоре, пръскайки зад джипа фонтани от пръст и чакъл. След миг закова на място, защото дъски, стъкла и други останки от разрушената къща преградиха пътя й. Тя изскочи навън, набирайки в движение 911 по телефона, изкрещя на диспечерката какво е станало и заръча да пратят всички налични коли.
Мишел се втурна през отломките, като заобикаляше пламъците и пушека, викайки с всичка сила:
– Шон! ШОН!
Върна се при джипа, грабна одеяло, наметна се с него и нахълта през задната врата, или по-скоро през мястото, където доскоро се намираше задната врата. Посрещна я плътна стена от задушлив дим. Кашляйки задавено, тя залитна назад и падна на колене. Глътна свеж въздух и този път влезе през зеещата дупка в останките на една от стените. Вътре запълзя напред, като през няколко секунди викаше името му. Насочи се към стълбата, предполагайки, че може да е в спалнята, но стъпалата вече не съществуваха. С пламнали дробове тя се измъкна навън, за да си поеме дъх.
Нова експлозия разтърси сградата и тя скочи от предната веранда броени секунди преди всичко да рухне. Ударната вълна на втория взрив я подметна във въздуха и тежкото падане я остави без дъх. Чуваше как наоколо се сипят всевъзможни останки като минохвъргачен огън. Остана да лежи на земята с наранена глава, изгорени от отровния пушек дробове, контузени и насинени ръце и крака. Когато се опомни, навсякъде виеха сирени. Един мъж със защитно облекло приклекна до нея, даде и кислород и я попита дали е добре.
Тя нямаше сили да отговори. Нови коли и камиони се задаваха по алеята и доброволни пожарни екипи атакуваха огнения ад. Пред очите й последните останки от къщата на Шон Кинг се сгромолясаха навътре. Остана да стърчи само каменният комин. С този последен образ Мишел потъна в забрава.
* * *
Когато се свести, трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че лежи в болнично легло. До нея стоеше мъж с чаша в ръка и лицето му изразяваше безкрайно облекчение.
– Дявол да го вземе, едва не те изтървахме – възкликна Джефърсън Паркс. – Пожарникарите казаха, че само на половин педя от главата ти лежала стоманена греда от къщата, тежка към петстотин килограма.
Тя се опита да седне, но той сложи ръка върху рамото й и я бутна назад.
– По-кротко, ако обичаш. Направо си смазана. След такова нещо не можеш веднага да хукнеш на танци.
Тя се огледа трескаво.
– Шон, къде е Шон? – Паркс не отговори веднага и Мишел усети как в очите й напират сълзи. – Моля те, Джефърсън, моля те, не ми казвай…
Гласът й секна.
– Нищо не мога да ти кажа, защото не знам. Никой не знае. Не откриха тела, Мишел. Никаква следа, че Шон изобщо е бил там. Но все още не са приключили с претърсването. Пожарът… ами пожарът е бил жесток, имало е и газова експлозия. Всъщност се опитвам да ти кажа, че може да няма кой знае какво за намиране.
– Снощи му позвъних, но той не отговори. Може да не си е бил у дома.
– Или вече всичко е било разрушено.
– Не, чух експлозията, докато карах към къщата.
Паркс придърпа стол до леглото и седна.
– Добре, кажи ми точно как стана.
Тя разказа с всички подробности, които успя да изрови от паметта си. После си спомни какво стана преди това – събитието, което досега бе тънало в сянката на последвалата катастрофа.
– Снощи някой се опита да ме убие в мотела, точно преди да потегля към Шон. Стреляха по леглото ми през прозореца. За щастие аз бях заспала на дивана.
Лицето на Паркс пламна.
– По дяволите, защо не ми позвъни снощи? Не, вместо това хукваш към сграда, която ще гръмне. Толкова ли ти се умира?
Мишел се облегна назад и взе да опипва ръба на чаршафа. Главата я болеше и за пръв път забеляза, че ръцете й са бинтовани.
– Имам ли изгаряния? – попита тя с немощен глас.
– Не, само порязвания и синини, но всичко ще се оправи. Виж, за главата ти не гарантирам. Сигурно ще продължиш да вършиш глупости, докато някой ден късметът ти изневери и я загубиш.
– Просто исках да се уверя, че Шон е добре. Мислех си, че щом са нападнали мен, значи ще се насочат и към него. И бях права. Онази експлозия не е случайна, нали?
– Не. Намериха използваното устройство. Било е много добре изпипано. И монтирано точно до газовите тръби в мазето. Цялата къща хвръкнала във въздуха.
– Но защо? Особено ако Шон не е бил там?
– Бих искал да ти отговоря, но не мога.
– Пратил ли си хора да го търсят?
– Всички, за които се сетихме. ФБР, федералните шерифи, тайните служби, щатската полиция на Вирджиния, местните полицаи; засега никакъв резултат.
– Нещо друго? Някакви вести за Джоун? Не открихте ли следи?
– Не – унило призна Паркс. – Нищо.
– Е, тогава излизам оттук и се хващам на работа.
Тя отново понечи да стане.
– Не, ще лежиш тук и ще си почиваш.
– Искаш от мен невъзможното! – гневно възкликна тя.
– Не, искам разумното. Изскочиш ли оттук бинтована и замаяна, току-виж, си припаднала в колата. Най-много да претрепеш и себе си, и още някой нещастник. Не виждам с какво ще ни помогне това. И не забравяй, попадаш за втори път в болница само за няколко дни. Третия път може да идеш направо в моргата.
Мишел изглеждаше готова да избухне отново, но сетне покорно се отпусна в леглото.
– Добре, засега печелиш. Но стане ли нещо, обади ми се на минутата. Ако не, ще те открия и лошо ти се пише.
Паркс шеговито вдигна ръце.
– Добре, добре, не ми трябват повече врагове. Имам си предостатъчно. – Той тръгна към вратата, но спря, преди да излезе. – Не искам да ти създавам безпочвени надежди. Шансовете да видим отново Шон Кинг са почти нищожни. Но докато има надежда, няма да спя.
Тя намери сили да се усмихне.
– Добре. Благодаря ти.
Пет минути след като Паркс си тръгна, Мишел набързо се облече, промъкна се покрай дежурните сестри и напусна болницата през задния изход.
67
Кинг се събуди в пълен мрак. Беше студено и влажно; нямаше представа къде се намира, макар че започваше да подозира какво е това място. Той въздъхна дълбоко и се опита да седне. Както очакваше, не успя. Беше вързан. С кожени ремъци, доколкото можеше да прецени. Завъртя глава и изчака очите му да привикнат към мрака, но тук нямаше и лъч светлина; не различи нищо. Със същия успех можеше да се рее нейде насред океана. Той настръхна, когато отнякъде долетя шепот; звуците бяха толкова тихи, че не успя да разбере дали ги издава човек. После чу приближаващи стъпки. Няколко секунди по-късно усети до себе си нечие присъствие. Човекът го докосна по рамото лекичко, без заплаха. Сетне пръстите се впиха като клещи. Докато натискът се засилваше, Кинг прехапа устни, твърдо решен да не извика от болка.
Накрая събра сили, за да изрече съвършено спокойно:
– Виж какво, както и да се мъчиш, няма да ме смажеш с ръце, тъй че просто върви по дяволите.
Натискът незабавно престана и стъпките се отдалечиха. Кинг усети избилата по челото му пот. После го разтърсиха студени тръпки и му призля. Предположи, че сигурно са го инжектирали с нещо. Извъртя глава настрани и повърна.
Поолекна му малко.
– Съжалявам за килима – промърмори той. После затвори очи и постепенно заспа.
Първата спирка на Мишел бе разрушената къща на Кинг. Докато обикаляше из развалините, наоколо пожарникари, полицаи и доброволци проверяваха щетите и гасяха последните пламъци. Тя поговори с неколцина от тях и те потвърдиха, че не са открити човешки останки. Докато погледът й блуждаеше из руините на някогашния „съвършен“ дом на Шон Кинг, Мишел усети как я обзема все по-тежко униние. Тук нямаше какво да научи. Тя слезе към кея и поседя в платноходката на Кинг, гледайки към спокойното езеро. Мъчеше се да събере поне малко енергия и вдъхновение от близостта с вещите, които той толкова много обичаше.
Две неща не й даваха мира: заповедта за арест на Боб Скот и необходимостта да открие къде се намира Дъг Денби. Тя реши да предприеме нещо и по двата въпроса. Потегли обратно към мотела и по пътя позвъни на баща си. Като уважаван полицейски началник, Теди Максуел познаваше всички, с които си струваше да се познава в Тенеси. Тя каза на баща си какво й трябва.
– Наред ли е всичко? Гласът ти не звучи много добре.
– Сигурно не си чул, татко. Снощи взривиха къщата на Шон Кинг, а той е изчезнал.
– Боже мой, а ти добре ли си?
– Нищо ми няма.
Тя премълча за покушението в мотела. Преди години бе решила да не споделя с баща си някои подробности от своя професионален живот. Синовете му можеха да се сблъскват с опасности и той го приемаше като част от професията. Не тъй спокойно обаче би приел новината, че единствената му дъщеря едва не е загинала.
– Татко, информацията ми трябва веднага щом я откриеш.
– Разбрано, няма да се забави – отвърна той и затвори.
Тя пристигна в мотела, грабна от стаята си бележките на Джоун и проведе няколко разговора във връзка с Денби – последния от тях с дома му в Джаксън, Мисисипи. Но жената, която й отговори, не пожела да даде никакви сведения за Денби и дори отказа да потвърди, че той живее там. Това не изглеждаше чак толкова странно, защото Мишел бе непозната. И все пак, щом Денби разполагаше с пари и не трябваше всеки ден да ходи на работа, можеше да бъде навсякъде. А никой от хората, с които разговаря по телефона, не успя да потвърди, че Денби е имал алиби за който и да било от критичните моменти на престъпленията. Позицията му в кампанията на Ритър определено го поставяше под подозрение, но какъв мотив би могъл да има?
Телефонният звън я стресна. Мишел грабна слушалката. Обаждаше се баща й. Докато той говореше бързо и отчетливо, тя записа информацията.
– Татко, ти си върхът. Обичам те.
– Е, не би било зле да отскачаш по-често насам. Майка ти пита за теб – бързо добави той.
– Дадено. Приключа ли с тази история, незабавно потеглям към къщи.
Тя набра номера, който бе получила от баща си. Беше телефонът на адвокатската фирма, уредила продажбата на имота в Тенеси. Баща й вече бе разговарял с адвоката, за да го предупреди, че Мишел ще се обади.
– Не познавам баща ви, но съм чувал от общи познати чудесни неща за него – каза адвокатът. – И тъй, доколкото разбрах, става дума за продажба на терен.
– Точно така. Ако не греша, вие сте уредили някой си Робърт Скот да закупи този имот от наследниците на собственика.
– Да, баща ви спомена за това. Извадих папката с документите. Купувачът е Робърт Скот. Плати в брой; всъщност сумата не беше чак толкова голяма. Имотът представлява просто една стара хижа и макар че прилежащият терен е доста голям, наоколо няма нищо друго освен гори и възвишения.
– Доколкото чух, предишният собственик не е знаел, че в имота му има бункер.
– Баща ви ми каза за бункера. Признавам, че и аз не знаех. Не се споменава никъде. А и нямах повод да подозирам за съществуването му. Иначе сигурно щях да се обърна към армията. Наистина не знам. Нали разбирате – какво да прави човек с един бункер?
– Правили ли сте оглед на имота?
– Не.
– Аз бях там. В бункера се влиза през врата в мазето.
– Невъзможно!
– Защо?
– Няма мазе. Ето, пред мен са плановете на хижата.
– Е, по времето на предишния ви клиент може и да не е имало, но сега има. Може би онзи Боб Скот е разбрал за бункера и е изкопал мазе, за да си осигури достъп до него.
– Предполагам, че е възможно. Прегледах по-старите документи и открих, че след армията са се сменили множество собственици. Всъщност когато теренът е бил армейски, нямало никаква хижа. Построил я един от собствениците.
– Случайно да имате снимки на Боб Скот? Много е важно – добави тя.
– Е, обикновено правим копие от шофьорската книжка на клиента, когато приключваме сделката. Нали разбирате, за да проверим самоличността, тъй като се подписват официални документи.
Мишел едва не подскочи от вълнение.
– Може ли да ми изпратите снимката по факса още сега?
– Не, не мога.
– Но това не е секретна информация.
– Не е там работата. – Адвокатът въздъхна. – Вижте, когато тази сутрин разгърнах папката, беше ми за пръв път, откакто приключихме сделката. И… не открих копието от шофьорската книжка на мистър Скот.
– Може би сте пропуснали да направите копие.
– Секретарката ми работи с мен от трийсет години и досега не е пропуснала нито веднъж.
– Значи може би някой е извадил копието от папката.
– Не знам какво да мисля. Просто го няма.
– Помните ли как изглеждаше Боб Скот?
– Честно казано, видях го само веднъж, и то за няколко минути, когато приключвахме сделката. А през мен всяка година минават стотици подобни сделки.
– Все пак бихте ли се опитали да си припомните и да ми го опишете?
Адвокатът се постара, но не успя да помогне много. Мишел му благодари и затвори.
Описанието, с което разполагаше, бе твърде неясно, за да разбере дали човекът е Боб Скот. Пък и за осем години хората могат да се променят много, особено изпадналите в немилост като Скот. А Мишел нямаше представа как изглежда Денби. Господи, обикаляше в кръг. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. С паника нямаше да помогне на Шон.
След като не успя да напредне по нито една от линиите на разследването, тя се замисли за нишката на Кинг. Той казваше, че работи над нещо – нещо, изискващо допълнително проучване. Какво точно каза? Че е ходил някъде. Тя отчаяно напрегна уморения си ум, опитвайки се да открие спомена.
И внезапно се сети. Грабна ключовете и се втурна към джипа.
68
Мишел влезе в правната библиотека на Вирджинския университет и се приближи до бюрото на библиотекарката. Оказа се, че жената не е същата, която бе помогнала на Кинг, но след като разбра за какво става дума, насочи Мишел към друга библиотекарка.
Мишел показа значката от тайните служби и каза на жената, че трябва да види какво е проучвал Шон Кинг.
– Чух по новините, че къщата му изгоряла. Той добре ли е? Нищо не казаха за него.
– Засега все още не знаем. Точно затова ми трябва вашата помощ.
Жената обясни на Мишел за какво е помолил Кинг, после я въведе в същата стая и включи системата.
– Интересуваше го справочникът „Мартиндейл-Хъбъл“.
– Извинявайте, не съм юрист. Какво представлява „Мартиндейл-Хъбъл“?
– Справочник за всички лицензирани адвокати в Съединените щати. Шон има пълен комплект в кантората си, само че е съвсем нов. Трябваше му по-старо издание.
– Спомена ли от кое време?
– От началото на седемдесетте.
– Каза ли нещо друго, което би уточнило годината?
Мишел не знаеше колко адвокати има в САЩ, но подозираше, че едва ли разполага с време да провери всичките. Жената поклати глава.
– Съжалявам, друго не знам.
Тя си тръгна, а Мишел се вгледа в екрана с унило изражение, когато видя, че директорията съдържа над милион имена. В Съединените щати има над един милион адвокати? Нищо чудно, че всичко върви от зле по-зле.
Без да знае откъде да започне, тя плъзна очи по началната страница и зърна една команда, която я накара да подскочи. Наричаше се „Скорошно търсене“. Списъкът съдържаше последните няколко документа, върху които е работил потребителят от този терминал.
Мишел щракна първото заглавие. Когато видя името на адвоката и откъде е, тя скочи и тичешком прекоси библиотеката, привличайки учудените погледи на мнозина бъдещи юристи.
Измъкна телефона още преди да стигне до джипа. Умът й работеше толкова трескаво, попълваше празнотите с тъй бясна скорост, че човекът отсреща каза „ало“ три пъти, преди тя да осъзнае.
– Паркс – изкрещя тя, – обажда се Мишел Максуел. Мисля, че знам къде е Шон. И знам кой стои зад всичко, по дяволите.
– Хей, по-спокойно, намали темпото. За какво говориш?
– Ела пред кафене „Грийнбъри“ в търговския център на Баракс Роуд колкото може по-скоро. И вдигни кавалерията по тревога. Ще трябва да действаме бързо.
– Да те чакам на Баракс Роуд? Не си ли в болницата?
Мишел изключи, без да отговори.
Докато потегляше, тя се молеше да не е закъсняла.
Паркс я чакаше пред кафенето. Беше сам и не изглеждаше доволен.
– За какъв дявол си се измъкнала от болницата?
– Къде са ти хората? – попита тя.
Федералният шериф изглеждаше в отвратително настроение.
– Да не мислиш, че кавалерията само седи край лагерния огън и чака да надуеш тръбата? Обаждаш се, крещиш ми, без да обясниш нищо, и очакваш да събера цяла армия, а аз дори не знам накъде трябва да тръгнем, по дяволите. Все пак работя за федералното правителство, мис Максуел, също като теб, с ограничен бюджет и недостатъчен персонал. Не съм Джеймс Бонд.
– Добре, добре, извинявай. Просто бях страшно развълнувана. А не разполагаме с много време.
– Искам сега да си поемеш дълбоко дъх, да се съсредоточиш и да ми кажеш какво става. Ако наистина си разгадала тази история и ни трябват подкрепления, ще ги получим. Само с един телефонен разговор. Разбра ли?
Той я погледна със смесено чувство на надежда и скептицизъм.
Тя си пое дъх и направи усилие да се успокои.
– Шон е ходил в правната библиотека да провери сведенията за един адвокат, който вероятно е защитавал Арнолд Рамзи, когато са го арестували през седемдесетте.
– Рамзи е бил арестуван? Това пък откъде изскочи?
– Двамата с Шон случайно разбрахме.
Паркс я изгледа с любопитство.
– Как е името на адвоката?
– Роланд Морс от Калифорния. Сигурна съм, че е бащата на Сидни Морс. Сидни Морс трябва да е познавал Арнолд Рамзи още тогава, може би от колежа. Но това не е важно. Не е бил Сидни, а Питър Морс, по-малкият брат. Той стои зад всичко това. Знам, че звучи неправдоподобно, но съм почти напълно уверена. Шон се разсейва за миг, убиват Ритър и животът на брат му рухва. Той има и парите, и престъпното минало, за да организира всичко това. Отмъщава за брат си, който лежи в лудницата. А ние изобщо не го включихме в списъка на заподозрените. Той държи Шон, Джоун и Бруно, И аз знам къде.
Когато назова мястото, Паркс се развика:
– Тогава какво чакаме, по дяволите? Да тръгваме!
Скочиха в джипа и тя подкара от паркинга с бясна скорост. В това време Паркс вече бе измъкнал телефона и викаше помощ. Мишел се молеше да не е твърде късно.
