Текст книги "Тайното учение"

V

„Няма да умрем, а ще се изменим.“ (М.)

Сред това необятно пространство, царство на неотменими закони и полесражение на могъщи сили, какво представлява този малък свят, наречен човек? Какви са нашите възможности, каква е нашата участ, от какво трябва да се освободим и какво трябва да придобием, ако искаме да се издигнем до нещо по-съвършено, по-прекрасно и по-неуязвимо от това, което сме днес?

За човешката природа са написани такива грамади от книги, включително и окултни, че това, което ще кажем вероятно ще прозвучи на мнозина съвсем елементарно. Но ние искаме да засегнем точно някои елементарни, или ако щете, първоосновни неща, именно защото известни окултисти, представящи се за ученици на Е. П. Блаватска, внесоха свои лични тълкувания, противоречащи в една или друга степен на първоначалните идеи.

В един подобен труд напр. можем да прочетем, че човекът е троичен, понеже е създаден по образ и подобие на Бога, който също е троичен (Сила, Мъдрост-Обич и Творческа дейност). Ние вече видяхме какво е отношението на Учението към догмата за личния Бог, тъй че няма да се връщаме наново към този въпрос. Нашата задача не е да полемизираме, а да набележим някои най-прости принципи, като предоставим на читателя възможността сам да стигне до истината.

В книгата „Община“ на едно място е казано: „Да не забравим, че ние сме микроорганизми, населяващи гънките на планетата“. Подобно напомняне би могло да ни подейства доста потискащо, ако не вземем под внимание, че то се прави, за да ни се внуши необходимостта от съизмеримост в оценката на явленията.

Да, човек е наистина един микроорганизъм, видян в мащабите на нашата Слънчева система, без даже да говорим какво е той в мащабите на Млечния път или на видимата Вселена. И все пак този микроорганизъм представлява сам една малка Вселена, в която са отразени принципите на големия Космос, с многообразните процеси на диференциация и трансмутация на живата материя.

Всекиму е ясно, че у човека съществуват поне две страни – независимо как ще ги характеризираме – физическо тяло и духовна дейност. За физическото тяло ние съдим по данните на анатомията и физиологията, усвоявани като аксиоми още на училищната скамейка, но съдържащи и до днес, по признанията на самите учени, не малко спорни въпроси и празноти. Духовната дейност пък ни се обяснява в учебниците по психология, където противоречията и произволите са далеч по-големи, понеже, както е известно, психиката е неясна работа. Най-парадоксалното е, че науката дори не прави опит да обясни човека като едно органично и неделимо цяло, каквото той действително е по всеобщо признание, че все още липсва наука, наречена примерно „човекознание“, а вместо туй цялостната същност е насечена на части, всяка от които е предоставена на отделна дисциплина.

Ако картината, представяна ни от физиологията, макар непълна, е относително ясна, то анализът на духовния живот поражда хаос от несъвместими психологически теории. Но това, което почти от един век насам е ясно поне на някои учени, то е, че теренът, определен от психологията като сфера на изследване, представлява всъщност само малка част от душевността на индивида, следователно резултатите от подобно изследване не могат в никакъв случай да ни доведат до изчерпателни фундаментални обобщения.

Както е известно, още в началото на века Фройд стигна до извода, че съзнателните психически процеси, определени като обект на психологията, са един твърде ограничен сектор на човешката психика, обхващаща далеч по-обширна и съвсем неизследвана територия, която Фройд нарече „несъзнателното“. Това беше твърде значително откритие, съществено разширяващо, но донейде и стесняващо областта на изследване, доколкото фройдизмът извежда в последна сметка всички процеси на несъзнателното от подмолната дейност на биологичния фактор – инстинктите.

Днес науката, въоръжена с нови концепции и нова техника, се опитва да проникне по-дълбоко в този, сякаш проучен от край до край, а всъщност все още загадъчен феномен – човекът. Изследва се механиката на наследствеността и информацията, заложена в ДНК, изучават се свойствата на биотоковете, документира се дейността на мозъка по време на съня, правят се анкети за преживяванията на хората, изпаднали в клинична смърт, а впоследствие оживели. Всички тия разнообразни проучвания, които нямаме за цел да изброяваме, са безспорно полезни и постепенно разширяват границите на научното познание. И все пак въпросът за цялостната характеристика на човека остава открит.

Човекът може да бъде разглеждан и като единство на две начала, и като троична същност, и като седмостепенен принцип – ние вече знаем, че Учението няма нищо общо с доктринерството и схематизма. Ако определяме човека като духо-материя, той ще бъде едноначален или двуначален, в зависимост от туй, дали броим духо-материята за едно или За две. Ако си спомним и съществуването на Абсолюта или Божественото начало, пронизващо целия Космос, тогава човекът ще ни се представи като троичен.

Бихме могли да възприемем и друг подход: безсмъртното човешко Аз и краткотрайното физическо тяло. Човекът отново става двуначален. Вземем ли под внимание обаче и междинната проява между тези две начала, именно астралната, ще стигнем пак до троичността. А в случай, че се опитаме да разчленим по-нататък изследваната цялост, можем да стигнем до концепцията за седмичността, изложена от Блаватска, а по-късно, с незначителни изменения, и от Елена Рьорих.

Споменаваме някои от възможните варианти на анализ, за да се види, че същественото не е в схемите и че те могат да бъдат различни, стига да ни разкриват основното. А то е, че противно на широко разпространеното схващане, физическото тяло не е равнозначно на човека, нито физическото съществуване – на човешкия живот. Физическото тяло е само част от личността, в която за късо време се проявява истинското Аз, безсмъртната индивидуалност. Или, за да си послужим с израза на Елена Петровна, „личността е ролята, която актьорът (Аз) изпълнява само за една вечер“.

И тъй, първият елемент или звено в седмичната верига, това е Физическото тяло, колкото низшо, толкова и основно при земното съществуване, защото именно то е проводник на всички останали принципи.

Вторият елемент е Етерният двойник, наричан понякога низше астрално тяло. Съществуването на Етерния двойник не е много по-продължително от това на физическото тяло. Той бързо се разпада подир смъртта.

Третият елемент е Праната или Животът, жизнен принцип, неразделен от всички прояви в Космоса.

Четвъртият елемент е Кама или висшето астрално тяло. То е средоточието на желанията и страстите и се проявява в два аспекта:

а) Кама-Манас – низшият ум или интелект.

б) Кама-Рупа – субективна форма на мисловните и физически желания.

Петият елемент е Манас, самосъзнанието или Висшият Разум, чието излъчване свързва Монадата – за която след малко ще стане дума – със смъртния човек по време на физическото съществуване.

Шестият елемент е Буди, Духовност или Духовната Душа (за разлика от животинската душа Кама). Именно чрез шестия елемент Буди се проявява седмият елемент Атма.

Прочее седмият елемент е Атма. Духът или огненото начало, висшият синтетичен принцип, който е едно с Абсо-люта или изразява Абсолюта.

Седмият елемент Атма, фокусиран в шестия – Буди, образува монадата, която е първичното ирационално въплъщаващо се Аз или Его. Ако към седмия и шестия принцип, обединени в монадата, прибавим и петия, ще получим и т. нар. висша триада – Атма, Буди, Манас или вече съзнателното безсмъртие (за разлика от ирационалното) на човешкото Его, което остава да живее след разпадане на низшето Его. Другояче казано, висшето Аз, това е Причинно тяло, съзнание и дух. За своето физическо проявление обаче триадата се нуждае от вече посочениячетвърти принцип – Кама.

Разбира се Атма или Духът не може да бъде наречен „човешки“ принцип в точния смисъл на думата, защото е вездесъщ във Вселената като проява на Абсолюта. Именно затуй е и неизменен, докато Егото подлежи на еволюция. Като изтъква привидното противоречие между Веданта и Будизма по този въпрос, Учителят казва:

„Веданта правилно посочва, че духът остава неприкосновен. Огненото зърно на духа остава в стихийната си цялостност, защото значението на стихиите е неизменяемо, но еманациите на зърното се изменят в зависимост от ръста на съзнанието. Тъй може да се разбере, че зърното на духа е частица от стихийния огън, а натрупаната около него енергия е съзнанието. Значи Веданта е имала предвид зърното, а Будизмът говори за усъвършенстване на обвивката. Така напълно се съчетава подвижното с неподвижното.“

„Напълно понятно е, че Буда, устремяващ човечеството към еволюцията, е посочвал свойствата на подвижността, докато Веданта е имала съждение за основата. Към пламъка на огъня може да се прибави всякакъв химически състав и така да се измени цвета и размерите му, ала стихийната същност ще остане неизменна.“

Но ако Духът не се променя, то по-низшите елементи на човешкото същество са подложени на постоянно въздействие от страна на заобикалящата ги среда и колкото по-низши са те, толкова по-податливи са на това въздействие. В случая няма да се спираме върху влиянието на социалната среда, достатъчно известно и очевидно, а ще се обърнем към оная среда, която обгръща всичко съществуващо – Пространството.

В обичайното си мислене ние третираме пространството около нас като една празнота. Разбира се всички чуваме и четем за космически лъчи или магнитни бури, всички сме учили за атмосферното електричество и всички знаем, че радиоприемникът и телевизорът работят благодарение действието на невидими вълни. Но понеже не виждаме тия неща макар да имаме някакво понятие за тях, ние трудно можем да си представим, че пространството около нас е запълнено. Запълнено в точния смисъл на думата – не само с посочените енергии, но и с други, за които съвременната наука разполага само с хипотези, в случай, че изобщо ги подозира.

Ала това, за което най-малко си даваме сметка и което ни е най-трудно да приемем, то е, че пространството е запълнено и от нашите човешки еманации, от мислите и чувствата, излъчвани от нас и представляващи реални енергии като всички останали вибрации.

Голяма част от хората – без да са разсъждавали специално по това – живеят с илюзията, че мисълта е нематериална и ограничена в границите на човешкия мозък, че тя се ражда там и там умира и че може да добие форма на обективно съществуване, само ако прерасне в думи или дела. Фатална заблуда, за която човечеството е плащало и продължава да плаща с неизброими страдания и провали. Въз основа на тая заблуда ние сме твърдо убедени, че мислите, както впрочем и думите, нямат особено значение, а единствено важни са делата. Всъщност е тъкмо обратното: ние определяме своята карма не толкова с делата си, а преди всичко с мислите. И не само това. „Убийствата от изпратените злобни мисли са много повече, отколкото от оръдията. Но и тази истина е още недостъпна за човечеството“ – пише Елена Рьорих. А ето какво казва Учителят:

„Но кога хората ще разберат значението на мисълта и на словото? За хората все пак е по-важно да разсипят торба с малоценни зърна, отколкото да сипят унищожителни слова. Всеки гризач ще прибере зърната, но даже Архатът няма да унищожи следствията на мисълта и словото…“

„Някога са отговаряли за действието, след туй са разбрали значението на словото, сега е време да се узнае пожара на мисълта. Най-добре е да умеем да мълчим и да пречистваме мисълта. Нима ревът на тигъра може да бъде по-лош от предателското мислене? Човек трупа тежка карма не само за действията си, но и за мисленето…“

„Безумен е онзи, който ще приеме това предупреждение като заплаха. Заплаха не съществува, имаме само примери и грижи. Всеки е свободен да скача в бездната, но трябва да го предупредим.“

Мисловните еманации представляват енергии в точния смисъл на думата, способни да въздействат в положителен или отрицателен смисъл, да лекуват или да рушат. А това значи, че и всеки от нас, когато мисли – макар да не си дава сметка – неизбежно помага или вреди. И понеже не само въздействаме, а сме и подложени на въздействие, на нас също ни помагат или вредят.

Може да звучи съвсем опростено, но всеки от нас – иска или не иска, съзнава го или не го съзнава – представлява едновременно и предавател, и приемник на мисли. („Няма да сгрешим ако кажем, че половината свят изпълнява внушени нареждания.“ (М.)

Мисловните предавания и приемания се извършват според още неовладени от човечеството закони. Основното в случая е, че сродното привлича сродното, също като при баналното радио: не можеш да го нагласиш на вълната на Виена и Да чакаш да чуеш Париж.

„За да се получи мисъл, или отговор от пространството – пише Елена Рьорих, – нужно е да се постигне пълно съответствие на вибрациите. Същият принцип, както и в радиото. Хората по-често, отколкото смятат, улавят пространствени мисли, но тия мисли не винаги са високи. Та пространството е изпълнено с всевъзможни мислени послания и ние получаваме от него това, което отговаря на нашия приемник. Затуй Учението толкова настоява на очистването на сърцето и мисленето, за да ни направи звучащи на мислите на Висшия Свят. Тъй наричаните вдъхновения често не са нищо друго, освен съзвучие на вибрациите.“

В своето взаимодействие с Пространството човек представлява своеобразен магнит. Не само силата на този магнит, но и качеството му зависи от степента на нашето развитие, по-специално – от развитието на съзнанието и от онези средоточия на психическа енергия, наричани „центрове“.

„Човекът представлява магнит, чиито свойства са твърде многообразни. Най-добре може да се покаже влиянието, което оказват на човека Висшите Сили и тъмните поробители. Когато центровете и съзнанието се развиват, съответно силата на магнита става неуязвима, защото този магнетизъм добива съответствие с Висшата Сила. Но духът, наситен с низки течения, не може да привлича към себе си. Магнитните токове се устремяват само от сили, които ги привличат. Загубилият притегателната си сила, не може да отговаря на вибрациите. Човекът е магнит – тъй да запомним по пътя към Огнения свят.“ (М.)

Личността, чиито вибрации не съответстват на Висшите сили, остава плячка на тъмни еманации. Подобни хора са най-чести жертви на обсебването. Някаква нечиста същност от Астралния свят се прилепва към тях, за да може чрез тях да уталожва, макар и косвено, незадоволените желания и страсти, става роб на чужда воля, въобразявайки си, че се движи по линията на личните си стремежи и прищевки.

„… Обсебването е не само психическо заболяване, но и зараза на целия организъм… Естествено, тъмният обсебител няма да се грижи за здравето на последователя си. Всяка болест е вече разложение, което е приятно на тъмнината…“

„Стремежът към Висшия Свят е най-доброто средство против обсебването… Възвишените мисли не само влияят на нервното вещество, но и пречистват кръвта…“ (М.)

Обсебеният е наистина потърпевш, ала това съвсем не означава, че пред закона на Кармата той е невинна жертва:

„… Ще ви запитат: «Как се извършва справедливостта над обсебените? Кой ще понесе последствията – обсебеният или обсебващият?» А кой може да разграничи, докъде е волята на обсебващия и волята, заложена в самия обсебен?“

„Обсебването настъпва едва когато достъпът е открит. Не само това, още преди обсебването злото шепне и подготвя слабия дух. У нуждаещия се от злото ще се появят и привлечените от него същности. Кармата на обсебените е тежка!“ (М.)

За да настроим приемателния си апарат на съответната чиста вълна и да усилим своя магнетизъм, необходимо е да отворим или пробудим окултните си центрове. „В мозъка има център, наричан камбана, който събира като резонатор симфонията на света и е способен да превърне най-дълбоката тишина в страшен акорд. Казано е «който има уши, да слуша». Също тъй, както гръбначният мозък се нарича копие, защото, когато искаме да отразим ударите, трябва да напрегнем този канал. Също тъй, както центровете на раменете се наричат крила, защото при самоотвержен поглед лъчите се Усилват. Легендата за крилата е твърде изобразителна. Също както желанието на древните да носят на гърдите кръгла пластинка. Темето се нарича кладенец, защото вълните на чуждите въздействия проникват по това направление. Навсякъде в древността виждаме покриване на главата, свързано със символа на свещеника, а сега заменено с названието на фирмата, така са оплешивели духовно хората.“ (М.)

Твърде важен център е и Кундалини, в основата на гръбначния стълб и който, веднъж пробуден и насочен нагоре, изпраща енергията си подобно огнена змия, като пробужда и храни по-висшите центрове. Но центърът, на който Учителят отделя най-голямо внимание, това е чашата, намираща се в областта на сърцето.

Ритъмът на сърцето ни свързва с ритъма на необятната Вселена: „Усвоението на ритъма е степен към далечните светове. Никой не може да възприеме тънките вибрации, ако не е усвоил ритъма и не разбира значението на хармонията. За някого тя е празен звук, но съществува и такъв, който вече е хармонизирал целия си живот. Не ритъмът, изявяван в лошата музика, а огненият ритъм на сърцето имам предвид. Някой, чул за ритъма, наел барабанист и заповядал да му бие в ушите – и от това още повече затъпял…“ (М.)

Познанието чрез сърцето е познание на синтеза. Учителят говори за „прекрасното привличане на магнита на сърцето, което съединява всички явления“.

И още: „Да виждаш с очите на сърцето; ду чуваш звуците на света с ушите на сърцето; да прозираш бъдещето с разбирането на сърцето; да помниш миналите натрупвания със сърцето, така стремително трябва да вървиш по пътя на издигането.“

Подобни изрази – да виждаш, да чуваш, да помниш със сърцето – могат да ни се сторят странни, ала това ще означава само, че не сме проумели истинския смисъл на понятието – „сърце“ и го възприемаме в духа на физиологията, за която сърцето не е нищо повече от мускулна помпа.

Сърцето, най-сетне, това е центърът, който ни свързва с най-светлото – с Адепта: „Сребърната нишка на съединение на Учителя с ученика е великият магнит на сърцето.“ (М.)

В трудовете по йогизъм и окултизъм се определят различен брой центрове. Ние нямаме намерение да навлизаме в тази обширна материя и се ограничаваме да споменем само центровете, за които говори Учителят.

Йогизмът в течение на векове е разработил и съхранил сложна система от упражнения и похвати за „пробуждане“ на центровете. Без да оспорваме ефикасността на някои такива похвати, смятаме за уместно да напомним, че Елена Рьорих многократно обяснява в кореспонденцията си каква опасност представляват за западния човек всички опити да развиваме самодейно центровете си, въз основа на разни рецепти, случайно прочетени или дочути.

Тук следва да се спомене и за твърде резервираното отношение на Учителя към всевъзможните упражнения, целящи физическото развитие на тялото, включително и тия на Хатха-йога. Дори когато не се касае до самоцелно развиване на мускулатурата, а до грижи за здравето, този род упражнения не се препоръчва особено. Здравето и физическите сили могат да се поддържат по същия начин, по който постепенно може да се стигне и до развитие на центровете. А това е очистването на мисълта, разширяването на съзнанието, сърдечната връзка с Учителя, стремежът към далечните Светове. Към тия основни и чисто духовни средства вече могат да се прибавят и грижи от битов характер – чистота на тялото и на обстановката, чистота и умереност в храненето, използване на някои билки, смоли и минерални вещества за поддържане здравето и нервното равновесие.

И все пак, най-важното си остава мисълта. Необходимо е винаги да помним, че и собственото ни благополучие, ц това на околните, зависи до голяма степен от мисълта. Всяка мисъл, пратена в пространството, ще застигне някого и ще предизвика съответни последици. А нерядко се случва мисълта ни да се върне и към самите нас. Особено, ако това е лоша, нараняваща мисъл. Макар насочена към някой друг, тя често рекушира и поразява самите нас.

Що се отнася до чуждите мисли, които ни връхлитат, те също са в зависимост от нашите, сиреч от собствената ни нагласа. Именно затуй един ще привлича чистите и радостни мисли, а друг – мрачните и злотворните. Ако бихме могли само да видим как насищаме пространството с мислите си, вероятно бихме ги излъчвали с по-голяма предпазливост.

„Всеки миг човек или твори, или разрушава. Светът е изпълнен с противоречиви мисли. Множество болести са заложени от мисли на разрушение. Множество убийства стават на далечни разстояния от мисли или от кръстосване на мисли, но почти невъзможно е да се внуши на човека, че неговото преимущество е в постоянното мислене. Невъзможно е да се изрази, доколко е отговорен човек за качеството на мисленето си.“

„Безумците не знаят какво владеят! Обикновено към разточителството се отнасят с презрение, но нима мисълта не се разхищава? Нима великият дар, получен с труд, не се унищожава? Мисълта, като велик дар от Учителя, пропада в невежествени действия. Тъй хората са готови да предадат дори своята планета, само за да не помислят.“ (М.)

Този, който прояви необходимата добра воля и постоянство да пречисти душевния си живот, се превръща в източник на благотворно въздействие за околните, и заедно с туй става неуязвим за покушенията на тъмните сили. Развитите центрове излъчват силни и съзвучни помежду си вибрации, образуващи невидима, но и непроницаема защитна мрежа, в която се разбиват всички враждебни еманации.

„Защитната мрежа се образува от най-тънки енергии. Всички центрове взимат участие във формирането на този мощен щит. За (образуването на) пълен кръг е необходимо всички духовни центрове да увеличат налягането на своите енергии. От центровете на духа трябва особено да се засили сърцето, защото то в своята мощ може да трансмутира мисленето. Правилното мислене ще даде устойчивост, която е първото условие. Устойчивостта ще изгони двойствеността, страха и съмнението. Защитната мрежа може да запази човека, правейки го неуязвим. Но неговият щит може да се утвърди само тогава, когато всички тънки енергии са хармонизирани… Хората, живеещи с низшите (си) центрове, не притежават защитна мрежа. Обсебените нямат този щит.“ (М.)

Но ако мислите могат да поразяват и да лекуват, ако могат да упражняват въздействие върху хората, без оглед на разстоянията, ако могат при съответна синхронизация на вибрациите да служат като способ на комуникация, ако могат най-сетне да създават около човека защитна мрежа, то всичко туй означава, че те са изключително важни не само в нравствен аспект, но и от материално-практична гледна точка. Тъкмо това се стреми да ни внуши Учителят.

По времето, когато започват да излизат книгите на Живата Етика, подобен възглед се е струвал на мнозина направо абсурден. В наши дни обаче той съвсем не изглежда абсурден даже на хора, лишени от всякакви допирни точки с Учението. От години насам в редица строго секретни научни лаборатории настойчиво се работи върху практичните аспекти на проблема – внушение на разстояние, мисловна комуникация на разстояние и пр. И работата, както можем да се досетим, се води съвсем не с цел да се облагороди човешкият род, а с цел да се прибави още едно оръжие към колосалния разрушителен арсенал.

Може би тъкмо това трябва да накара и нас да оценим оръжието на мисълта и да се постараем – всеки според силите си – да го използваме, не като добавъчно проклятие, а като благодат.

Християнският свят в продължение на двадесет века е понасял несгодите на физическия живот, уповавайки се на задгробния. Хората са вярвали или са се стараели да вярват в „отвъдното“, без дори да си дават сметка, че ако църковната догма е истинна, това „отвъдно“ едва ли ще им предложи спасение. Вярно е, че там нейде трябва да се намира Раят, но Раят е за праведните, а колко и кои са тези, праведните? Що се отнася до останалите, тях ги очаква Адът с неописуемите си мъчения или в най-добрия случай – Чистилището, представляващо също ад, само че по-поносим, нещо като ад с климатична инсталация.

Хората, отказващи да възприемат църковната версия за „отвъдното“, са се опитвали да открият някакъв смисъл в самото земно съществуване, но обикновено не са успявали. „Животът – бе казал героят на Шекспир – е история, разказвана от идиот, пълна с шум и ярост и лишена от всякакъв смисъл.“ Веруюто на екзистенциализма, оповестено четири века по-късно, не е много по-различно. Житейската мисия на човека – според тази концепция – е едно усилие за превъзмогване, едно усилие, което може да бъде благородно и героично, но винаги е безполезно. Нещо като изтощителния труд на митичния Сизиф, който тласкал нагоре по стръмнината огромната канара, но едва стигнал с нея до върха, тя отново се сгромолясвала в бездната и всичко трябвало да започне отначало.

Именно по повод на скептицизма и на суеверието Учителят казва:

„Учените са предложили едно остроумно по тяхно мнение утешение: «Човек започва да умира от момента на раждането». Утешение бедно и траурно. Но ние казваме – човек се ражда вечно и особено в момента на тъй наречената смърт.“

„Служителите на изопачените религии поощряват своите питомци да купуват места на гробищата, където, при своевременна грижа, те ще лежат по-изгодно и по-почтено от другите, по-бедни и незаслужаващи поради туй дълги молитви. Тамянът за тях, бедните, ще бъде долнокачествен и певците ще пеят твърде зле.“

„Но кажете най-после, кое истинско Учение е заповядало това уродство? Наистина, стига гробове, гробища и сплашване!…“

„Признакът на отношението към смъртта е твърде важен за характера на Учението, в него се съдържа разбирането за превъплъщението.“

Пак във връзка с този въпрос е казано:

„Духът потръпва при мисълта за смъртта. Но когато съзнанието прониква в същността на Битието, тогава се утвърждава понятието за Единство. Когато духът разбере как непрекъснато текат проявите на живота, тогава може да се посочи непрекъснатостта на всички звена. Звеното на мисълта, звеното на действието, звеното на действията, звеното на последиците, звеното на стремежите, звеното на съществуванията. Едно звено предопределя друго. Творчеството на жизнения магнит се състои от тези звена. И духът трябва да трепери не при смъртта и промяната, а при мисълта за прекъсване на веригата.“ (М.)

Неуспехът на много хора – включително и на големи умове – да намерят смисъл и цел в човешкото съществуване, се определя от една и съща неизменна причина: те смятат, че съществуването започва с раждането и приключва със смъртта, те го свеждат до един единствен човешки живот, без да подозират, че то представлява дълга върволица от прераждания и че смисълът може да се прозре, едва когато огледаме цялата върволица, а не когато се взираме в отделния изолиран етап.

Частицата Абсолют или Огненото зърно или Атма, обгърната от обвивката на съзнанието или Буди, представлява една монада, на която е съдено да измине неизмерим път на проявления, от най-плътните форми на духо-материята, през проявите на една все по-развита индивидуалност, до сияйните върхове на Адептите, а подир туй и още по-нататък – чак до неназовимата Тайна.

Физическият живот, взет изолирано и сам по себе си, ни се струва безсмислен именно защото – дори когато е наситен с дела и постижения – свършва нелепо и насред път. Учението за прераждането ни възвръща към отдавна загубеното съзнание за смисъла, единствено значителен и единствено възможен – смисъла на самоусъвършенстването, на движението по възходящата спирала, на еволюцията. Безсмислието и катастрофата са само в онова прекъсване на веригата, за което предупреждава Учителят и което може да ни отхвърли в казана, дето се претопяват космическите отпадъци.

Преражданията не следват автоматично и мигновено едно подир друго. Подир смъртта на физическото си тяло човек се озовава в Астралното поле, дето малко по-късно се разпада и Ефирният двойник. Личността прочее остава да съществува като Кама или висше астрално тяло.

Времетраенето на това съществуване е твърде различно и зависи до голяма степен от самите нас. Защото Астральт или Кама Лока е не просто определено място, а по-скоро състояние, тъй че всичко се свежда до туй – ще можем ли да се отърсим и кога ще се отърсим от състоянието, в което сме изпаднали.

Тънкото поле, също както и физическото, представлява в известен аспект илюзия, Майа, така че неговите обитатели го възприемат не като състояние, а именно като пространство и то с различни слоеве, от най-плътни и тъмни, до най-ведри и светли, а също и с различно население – от най-низшите и отвратителни същности, за които Учителят дори избягва да говори, до най-чистите и благородни духове.

Между тези планове няма непреодолими граници. Границите ние сами си ги създаваме, и всеки от нас обикновено се оказва точно на този план, където му е мястото, според познатия вече принцип, че сродното привлича сродно. Ако си спомним, че Кама, това е низшият ум, заедно с физическите желания и мисли, лесно ще разберем че светът на Астрала е до голяма степен продължение на нашите земни стремежи, желания, страсти. Тук е именно мястото, където трябва да се освободим от целия този обременителен багаж, ако искаме Да се издигнем до по-високите сфери на невидимото. Но освобождаването от багажа не винаги е лесно. Понякога тъй здраво сме привързани към него, че той задълго ни задържа в низшите слоеве и ние дори не си даваме сметка за съществуването на други, далеч по-сияйни и чисти места.

„Да сравним земния живот с надземното пребиваване. С малки изключения пребиваването в Тънкия свят е несравнимо по-дълго. Значи следва да се готвим не за късите спирки и трябва особено да ценим онова, което ще бъде необходимо за дългото пребиваване. Всеначалната енергия, мисълта, съзнанието, въображението и въодушевлението представляват неизмеримо имущество…“

„Хората трябва да бъдат в постоянна подготовка за бъдещето… Даже когато се местят в по-добро помещение, хората избират най-доброто си имущество, и никой не носи със себе си нечистата вехтория. Също тъй предвидливо и достойно човек трябва да си приготви жилище в Тънкия свят.“ (М.)

Чрез качеството на стремежите и желанията в земния си живот, ние вече сме си приготвили и съответното място в Астрала. Низшата същност ще гравитира в полумрака сред отблъскващите видения на низшите слоеве, творческият дух ще се стреми нагоре, към красотата на чистите багри и светлината. Колкото по-груби са страстите, които носим със себе си, толкова по-големи мъки ще ни причиняват те. Ако сме живели като роби на алчността, лакомията, алкохола или блудството, ще страдаме още повече от тия страсти, поради невъзможността да ги задоволим.