Текст книги "Тайното учение"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 15 страниц)
Не случайно споменаваме за доверие и обич. Както е казано в една от книгите, „Учителят не се нуждае от почитание, но доверието към Учителя ще бъде единствена жизнена връзка с Висшия Свят.“ Колкото до обичта, тя е най-късият път към всяко достижение. Обичта към хората, към Адепта, към Йерархията.
„Мярката на разбиране е степен на обич. Можеш да научиш редовете дословно и все пак да си останеш мъртвец, ако знанието не се съгрее от обич.“
„Истина е, когато се научат да документират еманациите на чувствата, ще видят, че именно обичта преди всичко привлича огъня на пространството. Който е казал – обичайте се един друг, той е бил истински Йога… В сравнение със сиянието на обичта, най-силната ненавист дава върху отражението само гнусно петънце. Затуй обичта е истинската реалност и ценност.“
„Говоря за обичта не отвлечено, а като физиолог. Смятам, че ако необходимостта е двигател, то обичта е просветител.“ (М.)
Споменаваме за доверие и за обич като за две неща, но в отношението ни към Учителя те са едно и също чувство, онова пламенно чувство, което при достатъчно устремление, ще предизвика съответен отзвук от страна на Учителя и така между ученик и Ръководител ще се установи онази жива сърдечна връзка, наричана „Сребърна нишка“. Тази връзка не се установява лесно, ала веднъж установена, тя завинаги ни дарява сили и закрила, защото е нетленна. И тежко на онзи, който, получил Сребърната нишка, се окаже недостоен за нея и предизвиква прекъсването й. Той ще понесе възможно най-тежката съдба – съдбата на предателя. Именно затуй Сребърната нишка не се дава прибързано. Именно затуй самите ние следва да се уверим в качествата и възможностите си, преди да се устремим към нея.
„Сребърната нишка е символ на сияеща връзка и доверие. Представата за връзка може да бъде доведена до такава яснота, че нишката да бъде като осезаема. Образът на Ръководителя не ще ни изостави, както и свързващата нишка. Но волята е свободна, тя може да скъса струните на всяка арфа. Вече съм казвал как жално звучат завинаги разкъсаните струни. Наистина, даже в дима на най-ужасното обсебване се чуват стенанията на разкъсаните струни.“ (М.)
Дори без да сме напреднали особено по пътя на ученичеството, никой няма да ни запрети да се обръщаме мислено към Учителя или да носим образа му в сърцето си. Такова състояние на съзнанието може само да ни пречиства и да ускорява създаването на сребърната нишка.
Обръщението към Висшите Духове е прието от древността да се нарича молитва. Дали ще го назовем молитва, или мислено послание е без особено значение. По-важно е какво ще бъде неговото съдържание.
„Човек моли за прошка и не изменя начина си на живот. Човек скърби за нещастията си, но не изоставя ни една от привичките, довели го до състоянието на скръб. Ала само молитвата за прошка няма смисъл, ако не се съпровожда с поправяне на живота.“ (М.)
„Молитвата е възнасяне и възхищение. Молитвата, с която измолваш нещо за себе си, е по-късно явление. Как може човек да се моли за себе си? Сякаш Висшата Мъдрост не знае какво е нужно на човека!“ (М.)
За съжаление ние най-често се молим, за да се предпазим от нещо или, за да получим нещо, сиреч и в двата случая – от себичност. Подобни молитви са унизителни, без да говорим, че са и празно губене на време. Мислените послания следва да бъдат насочени единствено към Общото Благо. Колкото по-къси са – толкова по-добре. Още по-добре е, ако представляват не фрази, а една безсловесна идея и едно силно, излъчено към Учителя чувство. Именно в тоя смисъл Адептът говори и за известния мантрам АУМ:
„Защо да се произнася Аум, ако може да се каже молитва. Всъщност то е същото, само че по древността и изтънчеността си съзвучието Аум ще бъде по-силно по вибрации.“
Но и в този случай основното ще бъде духовното послание, съпровождащо нашия мантрам. Ако подобно послание липсва, или ако то е вяло и незначително, произнасянето на Аум в най-добрия случай ще има стойност на дихателно упражнение. Именно затуй споменахме и за предимствата на безсловесната мисъл. Думите имат тази слаба страна, че бързо се заучават наизуст, а подир туй започват и механически да се повтарят, все по-опразнени от съдържание.
Колкото повече живеем с мисълта за Учителя, толкова повече той ще заема наистина реално място в живота ни. Това ще бъде и пътят към естествената ни връзка с Адепта, която ще се установи неусетно и за самите нас, просто, действително и без всякакви чудеса. В Живата Етика дори се споменава, че стига да желаем, бихме могли да предвидим в дома си един стол за Учителя в някой спокоен кът. Тази битова подробност съвсем не означава, че Учителят без друго ще ни посети във видим образ, а още по-малко във физическо тяло, но тя не е и случайна. Адептът може и да не се нуждае особено от нашия стол, но този стол означава, че домът ни е отворен винаги за Адепта, а в такъв дом няма място за нечистотия в обстановката и в отношенията.
„Мястото на Учителя в най-добрия ъгъл не е суеверие. Това е мястото за поканения на трапезата. Той може да влезе всяка минута и ще покажат, че са го очаквали. Този постоянен знак на очакване и готовност е като зов в отворения прозорец. Сред съзиданията и битките да оставим време и за мигновена усмивка.“ (М.)
Духът на Учителя може наистина понякога да витае в нашия дом – ако сме го заслужили. Духът на Учителя без друго ще се отзове на молитвите ни – ако сме го заслужили. Духът на Учителя наистина ще ни предостави всичко необходимо за дългия път – ако и ние сме готови да отдадем всичко от себе си.
„Нашият идеал не е да бъдем Учители, а сътрудници. Ала затова е необходимо твърдото съзнание, че взаимно ще бъде принесено на полза решително всичко. Когато признаците на такова принасяне са налице, тогава се изгражда овладяването на физическия свят.“ (М.)
Този етап на сътрудничество с Учителя може да бъде близък за някои, а за други – твърде далечен. Защото, като казваме, че всичко зависи от нас, ние нямаме предвид само субективните желания. Всеки има зад гърба си многовековния опит на не един живот, и за различните хора опитът е различен, и някои от нас, без сами да подозират, вероятно вече са тръгнали по пътя в някое предишно съществуване и може би дори са изминали не малко разстояние.
Само че този път е дълъг. Разстоянията в света на Безпределността винаги изглеждат твърде големи за нашите земни мащаби.
VIII
„Устремете се към бъдещето. Текущото време трябва да се приема като мост над гърмящия поток.“ (М.)
Материята, която ни занимава е от такъв характер, че непрекъснато си служим с понятието Учител, като при това го пишем с главна буква, за да стане ясно, че не се касае за какъв да е учител. И когато споменаваме за Махатмите или за Великите Учители на Бялото Братство, би следвало да се знае какво точно имаме предвид.
„Никога не забравяйте – пише Елена Рьорих, – че Махатмите на Братството са тия седем Най-велики Духове, които са дошли от висшите планети на Земята в края на третата раса, за да ускорят еволюцията на нашето човечество. Тяхната духовна сила, тяхното величие не могат да се сравнят с никакви признати човешки гении…“
Дейността на Учителите протича в сфери и форми, съвсем непроницаеми за обичайното разбиране. Ние дори не можем да си представим колосалното напрежение на тяхната работа при все по-честите кризисни моменти за планетата. Именно затуй трудно можем да очакваме, че ще видим някой от Учителите да пътува из големите градове и да изнася лекции за любознателната публика. За да приключим с тоя въпрос, ще цитираме следващия пасаж от едно писмо на Елена Рьорих:
„Не трябва да се мисли, че Последният Велик Учител ще се яви в плът и ще ходи сред нас, поучавайки, както това са правили Буда и Христос. Всяка епоха изисква своите прояви. Затуй и типът на Учителя, движещ се с група ученици от селище в селище, вече е потънал в Лета. Някои Старши братя сега още носят физическо тяло за особени цели, но не за срещи с тълпите…“
„Трябва да се разбере, че Великите Властелини приемат и запазват един или друг образ в съответствие с нуждите на Света. Защо е тъй трудно да си представите, че Великата Индивидуалност не се нуждае от физическо тяло за своите прояви? Освен туй, фактите на миналото и примерите на съвременния живот ни показват как са били посрещани и с какво са били съпровождани всички появи на Великите Духове сред невежествените двуноги. В най-добрия случай те са били награждавани с епитета шарлатан или шпионин, а по-точно и с двата…“
„Величайшата Индивидуалност не може да се появи сега сред хаотичното мислене и вибрациите на разюзданите тълпи. Великите Властелини следват във всичко закона на целесъобразността. И тъй, разберете, че при състоянието на съвременното човечество проявата на Височайшето Его във физическа обвивка е съвсем невъзможна и би била разрушителна за цялата еволюция. Великият Властелин, невидимо видим, ще ръководи и вече ръководи, обгърнат от всички Лъчи, мощна но незрима лаборатория. Скоро, скоро тези Лъчи ще бъдат насочени за пробуждане на духа в човечеството…“
Вече се изясни, че хората са твърде различни по своите способности и степен на развитие. Каза се също, че това неравенство не свидетелства за „несправедливостта“ на Космическия закон, а напротив, говори за пълното безпристрастие на причинността и на Кармата. Всяка индивидуалност носи в себе си огненото зърно на Безсмъртния Дух – и в това е равенството. Но развитието на всяка индивидуалност е и развитие на свободната воля с всички произтичащи от това последствия – и оттук е неравенството. Всеки сам по свой път и с различно усилие се движи през етапите на превъплъщенията. Така се създава една огромна амплитуда между все по-бързо напредващите и все повече изоставащите.
„Обширна е областта на човечеството, с върха си тя докосва Висшия Свят в лицето на героите; долу тя произвежда космическа смет, която изпълва с камъни съседните планети. Неизмеримо е разстоянието между героя, вече осенен от Светлината на Висшия Свят и утайките на сметта.“
„Трудно е да си представим, че потенциалът на основната енергия е бил даден на всеки човек, но колко различно са се отнесли хората с великия дар! Даже въображението не може да обгърне такава пропаст.“ (М.)
Нека оставим настрана безнадеждно проигралите своето съкровище, деградирали дотам, че да бъдат изхвърлени от цикъла на човешката еволюция и да се превърнат, както казва Адептът, в камъни на съседните планети. Нека оставим настрана и другите, за които все още не е ясно дали ще бъдат сполетени от подобна печална участ, или ще намерят сили да се изтръгнат от гибелта. Остават онези, които действително заслужават да бъдат наричани човеци. Ала амплитудата и тук е огромна – от едва прохождащите и още неукрепнали сътрудници, до великите Учители и дори още по-нагоре. Една гигантска пирамида или, ако щете, една необозрима стълба, от нашия тъмен свят до сиянието на Далечните светове. Тази необятна стълба наричаме Йерархия на Светлината.
Йерархията на Светлината няма нищо общо с установените от хората земни йерархии. Възлизането тук е еднакво достъпно за всеки. То не носи никакви облаги, особено ако не сме свикнали да приемаме за облаги все по-голямото напрежение и все по-високата отговорност. Най-сетне, то не се регламентира от стоящите на върха, а от неотменим космически закон.
Макар да изглежда съвсем ясен и естествен, законът на Йерархията трудно се разбира. Много хора смятат, че приемайки го, се лишават от свободата си. Те дори не си дават сметка, че космическият закон е напълно безучастен към нашето приемане или неприемане. Той просто съществува. Не съзнават, че той не е потискане, а движение нагоре. Че не е израз на ничия воля за господство, а е обективен принцип на еволюцията. Че отказът да се присъединиш към Йерархията на Светлината не ти осигурява свобода, а автоматически те подчинява на йерархията на мрака, дори без да го искаш и без да го съзнаваш, защото във Вселената има само Светлина и мрак и между тях не съществуват неутрални територии.
„Да, – пише Елена Рьорих – нищо не предизвиква толкова възмущение у средния интелигент, както понятието за Йерархия. Всички те така се боят да изразят признанието си към някакъв висш авторитет и в същото време на всяка крачка се подчиняват на съжденията и постановленията на нищожества. Това откъсване от висшето и подчинение на низшето или изравняване с низшето е и проклятието на нашето време, водещо към разложение и към преждевременна гибел на планетата.“
Фактът, че хората отбягват единственото начало, което може да им осигури спасение, наистина е чудовищен абсурд, обясним само с бясно разгърналата се дейност на тъмните сили в нашия физически свят. Мрачната стихия при бушуването си увлича в бездната множество немощни духове, но тя е безсилна пред крепостта на Йерархията.
„От всички водещи принципи, принципът на Йерархията е най-мощният“ – казва Учителят.
И още:
„Нужно е да се помни, че връзката с Йерархията е поздрава от броня. С какво много воини и вождове са избягнали преките опасности? Именно с връзката с Висшите. Постигането на такава връзка изисква постоянно да се държи в сърцето образа на Властителя. Може да се мине през най-непроходими пропасти, ако връзката с Властителя е здрава.“ (М.)
Нашето време с огромните си рискове е тъкмо съдбоносно минаване над пропаст. Затуй и връзката с Йерарха е по-съдбоносна от всякога.
Подир хилядолетия на материално развитие ние можем без сянка на колебание да установим, че днешната цивилизация представлява твърде немощно и доста съмнително достижение. Във века на космическите полети и електронните апаратури нравственото съзнание на най-видни представители на цивилизацията е по-ниско от това на дивака. Човечеството нерядко си е въобразявало, че еволюира, докато в действителност е еволюирала само кройката на дрехите.
„Човечеството често без нужда е прекроявало дрехите си. Ту без мярка е скъсявало, ту е мъкнало подире си цели опашки. Ръкавите са се влачели по земята или са изчезвали съвсем. Ту горната част е била широка, ту долната е била необхватна. Като че ли на ръката не е било все едно в какъв ръкав ще сграбчи съседа за гърлото.“ (М.)
Велика еволюция, наистина. И все пак, еволюцията се е извършвала, макар и не от кроячите на дрехи, нито от изобретателите на нови способи за узаконен грабеж. Еволюцията се е извършила, извършва се и ще се извършва. Такъв е Космическият закон. Въпросът за нас е – ще възлизаме ли нагоре, включени в течението на еволюцията, или ще бъдем изхвърлени от центробежните сили пън от светлата спирала, в бушуващите тъмни вълни на хаоса.
„Естествено, еволюцията ще се осъществи, но защо да бъдем премазани, когато е съдена песен на радост!“ (М.)
Песимистите виждат в разрушителните процеси на варварщина и насилие в съвременния свят достатъчно ясно доказателство за това, че идеята за човешката еволюция е само трагична илюзия, че мисълта да се строи ново общество от този стар, негоден материал е нелепост.
Подобни мнения, при цялата си външна мотивираност, са неоснователни и вредни. Те твърде много напомнят за оная нещастна наша слабост – самосъжалението. Под предлог, че ни отварят очите за реалността, те всъщност ни изпълват с униние и страх.
Вече се каза, че наистина минаваме през изключително тежък период. Това е Кали-Юга, Черното време. Но нека си спомним, че всеки период има своя край и че болката винаги предхожда радостта. След мрачините на Кали-Юга неотменимо се възцарява сиянието на Новата Ера, на Сатиа-Юга.
Разбира се и в този случай някой може да възрази: А щом идването на Новата Ера е предречено, не е ли по-добре да я дочакаме и тогава да пристъпим към ново поведение и нови взаимоотношения, вместо да се блъскаме да строим в такива враждебни условия, при които строежът ни е обречен на провал?
Наистина, илюзия е да се мисли, че сред сегашните условия може изцяло да се изгради и завърши едно ново общество. Но обществото на бъдещето не е въпрос на бъдещето, а на настоящето. За да се оформи в цялата си красота утре, то трябва да бъде подготвено още днес.
„Може ли да се построи животът сред ненавистничеството в края на Кали-Юга? Но цялото задание на бъдещата Сатиа-Юга, трябва да се изрази още сега сред враждата и унищожението.“ (М.)
Да насочваме силите си към задачите на бъдещето, това именно означава на практика да се движим по възходящата спирала на еволюцията. „Главното недоразумение – казва Учителят – си остава в това, че хората се готвят за смъртта, вместо да се възпитават за живота.“ Ние трябва да се възпитаваме за живота, а той не е зад гърба ни, но пред нас. Ние трябва да се възпитаваме за онова, което идва и което бихме желали да дойде, а то е светлата ера на Сатиа-Юга.
И нека неизбежните опасности будят не уплаха, а смелост. И нека препятствията ни се представят не като катастрофа, а като нови възможности. И нека заобикалящият ни мрак не потиска духа, а го насочва към звездите. Както е казал Учителят:
„Понеже наоколо е тъй тъмно, нека помислим за Светлината.“
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
Намерението ми да публикувам кратък и популярен очерк за Учението Жива етика или Агни Йога датира от есента на 1978. Живеехме още в мразовития климат на Студената война и под строгия диктат на партийните догми, доказали – за кой ли път – своята непоколебимост при сразяване на Пражката пролет.
Но от пражкото покушение върху волята за свободен живот бяха минали вече близо десет години. Тежкият спомен почваше да избледнява. Ръководителите на соцстраните даваха вид, че нищо особено не се е случило. Животът продължаваше, а обещаното светло бъдеще бе пак тъй сияйно и все така недостижимо, без грандиозни скокове, но и без катастрофални сривове. Застойно време.
Тъкмо през това застойно време у нас в областта на културата бе започнало някакво обнадеждаващо затопляне. Някои ветерани го посрещнаха с неприязън, убедени, че всяко затопляне предизвиква опасно размекване. Скептиците също бяха подозрителни. Практиката ги бе научила, че единствено лошите промени са трайни. Колкото до добрите, те – едва започнали – приключват бързо, удавени в безбрежната рутина.
Нещо подобно действително щеше да се случи и с нашенското духовно затопляне, ала не внезапно и не веднага.
Относителната продължителност на нашенския освежителен полъх се дължеше вероятно на това, че той бе започнал почти неуловимо именно като лек полъх, а не като заплашителна буря.
Казано е, че не следва да се налива младо вино в стари мехове, но по онова време у нас, при липса на друга възможност, тъкмо това се правеше. Стари мехове в случая – колкото щеш. Красиви лозунги – с лопата да ги ринеш. Под път и над път се повтаряше, че човек – това звучи гордо, че трябва да работим по законите на красотата, понеже ние строим завода, а той строи нас, че трябва да се борим за мир и дружба между народите и пр. и пр. – репертоарът на примамливото словоблудство е известен още от Френската революция, издигнала принципа на Свободата, Равенството и Братството, преди да утвърди принципа на гилотината.
Поривът към обновление през 70-те години се изразяваше отпърво именно в този външно невинен стремеж за леко изместване на акцентите от папагалското повтаряне на опразнени от съдържание формули за човечност и красота, към възстановяване на техния истински първоначален смисъл. Целта на операцията обаче не бе трудна за отгатване и троглодитите на партийното мислене бързо разбраха това, което някои днешни коментатори се правят, че не разбират. „Какъв реформатор е била тази Живкова, бе? – дразнят се те. – Ами че тя постоянно си служеше с комунистическа фразеология!“
Вярно, служеше си. Понеже по онова време някои неща нямаше как да се казват направо, а просто се подразбираха. И понеже не може да пледираш за мъдри спокойни решения, като крещиш „Долу царя!“ Особено ако царят в случая е собственият ти баща.
Споменавам Людмила Живкова не само защото по онова време тя бе начело на Комитета за култура, сиреч отговаряше официално за развитието на процесите в духовната сфера, а защото новаторската й роля далече надхвърляше обичайния административно-управленски стил на ръководство. „Людмила Живкова – както ще заяви по-късно Святослав Рьорих, – е единственият в XX век държавен деец, видял в Живата етика огромните възможности за усъвършенстване и одухотворяване на държавния строй чрез културата и високата философска мисъл“.
Делото на Людмила стана пресечна точка между въжделенията на една необичайна личност, дълбоко предана на благородния си идеал, и напреженията, натрупани в духовния ни живот от онзи период. В прелома, белязал нейния житейски път, намери израз и копнежът на множество дейци на културата за изтръгване от диктата на идеологическите канони, от кодекса на задължителните отговори по всички житейски въпроси, от безпощадната принуда върху всеки творчески или просто човешки порив.
Днес, четвърт век по-късно, додето подготвях за печат настоящето ново издание на книжката си, изпитах искрено недоумение пред своята някогашна наивна надежда, че очеркът ми би могъл да види тогава бял свят. Единственото обяснение на тази просто душна надежда бе самоотверженото поведение на Людмила. Тя вече на практика беше доказала, че с политическото си влияние и с упорството си е в състояние да реализира неосъществими до вчера неща. Няколко месеца по-рано бе ме помолила да преведа някоя от книгите на Николай Рьорих, слабо познат у нас и то като отявлен мистик. Преведох сборника стихове „Писмена“ (носещ в първото си издание красноречивото название „Цветя от градината на Мория“). Невероятно, но факт – книгата веднага бе публикувана. Приготвих и монография за живописта на Рьорих. Монографията също излезе бързо от печат – едно луксозно, според тогавашните критерии, издание, съпроводено с предговор от Живкова.
Пък тя организира голяма изложба от картини на Николай Рьорих, а също научна сесия, посветена на делото му като мислител и художник.
Днес всички тези инициативи изглеждат естествени и обикновени. Толкова обикновени, та по правило биват забравяни или пренебрежително отминавани. Но в онези години те изискваха от Людмила да поема съответни политически рискове, включително риска да влезе в конфликт с баща си. Което в крайна сметка и стана.
Подир споменатите по-горе инициативи съвсем логично беше да помислим и за обнародване на някои произведения от поредицата „Агни Йога“, а също и на встъпителен очерк, чието написване бе възложено на мен. Вече съм разказвал историята на това нереализирано начинание, тъй че тук ще спестя излишните подробности. Отпърво Живкова възприе с ентусиазъм идеята, но по-късно реши, че не бива да бързаме, че сега не е моментът и трябва да почакаме. Подозирах, че разговорите ни се подслушват и бях убеден, че беше й даден настойчивият съвет да си опича акъла и да внимава какви ги върши.
Междувременно бях вече написал встъпителния си очерк, който на практика се оказа встъпление към едно тягостно дългогодишно мълчание, чак до 1991. Людмила за една нощ го прочете и с обичайния си оптимизъм отсече, че трудът ми не е отишъл напразно и че очеркът без друго ще излезе, щом като му дойде времето. Само че когато това време наистина дойде, Мила отдавна вече си беше отишла.
Машинописът ми, озаглавен първоначално „Учителят и Учението“, бе изваден през 1991 от чекмеджето, отупан от праха и лекомислено издаден от Николай Петев в тираж, който днес би изглеждал направо фантастичен. Книгата, озаглавена вече „Тайното учение“, се изчерпа бързо, вероятно поради обстоятелството, че родният пазар още не бе пренаситен от стотиците далеч по-привлекателни съчинения на чуждоземни автори.
Изобилието и разнообразието на всевъзможна литература, предлагана днес на читателите, е наистина едно от големите завоевания на обществото ни след промяната. За жалост, както често се случва, доброто има и свое опако. Цената на книжната продукция отдавна вече драстично се разминава с финансовите възможности на масовата публика. Също тъй неприятно, макар и неизбежно е, че част от тази продукция едва ли си заслужава да бъде купувана. Това важи и за не малко образци на тъй наречената езотерична литература. Злоупотребявайки с обичайното любопитство към свръхестественото, всевъзможни самозвани йоги, гуру или професори по окултни науки спекулират с порива към една спасителна вяра, подменяйки я с пошлостите на суеверието. Така сред комерсиалната врява на различните лъжепророци заглъхват спокойните и ведри гласове на истинските апостоли на правдата и доброто.
Циниците ще кажат: „Ами нека викат по-силно тези апостоли, та да ги чуем!“ Само че това не са учители по надвикването. Нещо повече, тяхната повеля е проста и ясна:
„Не натрапвайте никому Учението! Не вербувайте последователи!“
Което струва ми се, едва ли означава, че ние, обикновените последователи, трябва без друго да мълчим. Всяка сърдечна беседа за мисията на тези висши същества ще бъде от полза, не за тях, а за самите нас.
Би могло да се възрази, че вместо да се четат или слушат беседи за учението, по-полезно ще бъде да се запознаем с указанията на самите Учители. Така е. Ако при първото издание на настоящия труд тия указания все още не бяха достъпни за широката публика, то днес по-голямата част от книгите на Агни Йога са вече преведени на български език и обнародвани. В такъв случай за какво са необходими посредници, нагърбили се да ни обясняват това или онова. Нали най-точните сведения за Учението могат да се почерпят от самото Учение.
Уви, практиката показва, че хората, готови да жертват усилия и време за задълбочено проучване на автентичните текстове, не са толкова много. По този повод Елена Рьорих пише:
„Членовете на (Рьориховското) общество би следвало сами да разберат голямата важност да разполагат с пълната поредица книги на Живата етика. Ала рядко сърцето на някого е дотам пламенно, та у него да загори желанието да се запознае с цялото Учение и да пристъпи към самоусъвършенстване… Всичко това очаква новите духове, които ще дойдат да сменят нашата залязваща, разложила се раса“.4
Всеобемността и сложността на част от засяганата материя в теориите и школите на окултизма предлага и широко поле за работа на тълкувателите. Библията е не само дълбока, но и обемиста книга, ала нейният внушителен обем е дребна работа, сравнен с обема на стотиците произведения, създадени от нейните тълкуватели. В този смисъл Учението също предлага неизчерпаеми възможности: за всеки термин или всеки негов принцип могат да се напишат цели обемисти томове. Такива томове впрочем са вече наистина написани – дори на нашия пазар могат да се намерят обширни монографии за Кармата, за прераждането или за задгробния живот.
Задачата на моята малка книга е далеч по-скромна и достатъчно ясно набелязана в изложението, за да я преповтарям тук. Думите ми не са отправени към читателя специалист, между другото и затуй, че сам не се смятам за голям специалист. Далеч съм от опасната амбиция да подменям Учението с лични импровизации или, както казва Морис Магр, да го изопачавам, додето го обяснявам. Не да подменям Учението, а да насоча добронамерения читател към неговото усвояване – такава е била моята цел.
В името на същата цел се явява и настоящето ново издание. То е донейде носталгичен отглас на някогашната младежка вяра, че бихме могли поне мъничко да помогнем за промяната на света към нещо по-добро. Но тази ми цел вероятно е рожба и на една горчивина, – на тягостното чувство, което ме обзема пред хаоса на днешното книжовно пазарище, където всеки хвали стоката си, докато безценните скри-жали на учението са не само забравени, но и неоткриваеми сред грамадите на предлаганата с рекламни крясъци стока.
Чувал съм как хора културни и „отворени“ за нестандартните възгледи обясняват този абсурд с обстоятелството, че учението не ни се предлагало в достатъчно популярен и конспективно строен вид. Този въпрос бе вече засегнат, тъй че добавъчните обяснения са излишни. Бих искал само да добавя, че читателите, петимни за добавъчен коментар към Агни Йога, могат да го получат от най-осведомения и най-проникновен тълкувател на Учението, цитиран често и в тази книжка.
Това е Елена Ивановна Рьорих.
Добре известно е, че именно Елена Рьорих е най-довереният посредник между Големите Махатми и човечеството, че тъкмо тя е най-добрият тълкувател на Жива етика, че чрез нейните съчинения (подписвани от скромност винаги с псевдоними) и чрез стотиците, а вероятно и хиляди писма до следовници от целия свят, тя пояснява и утвърждава идеите на Агни Йога.
Но Елена Рьорих не е просто доверен посредник. По своеобразния уникален окултен начин на сътрудничество с Учителите тя изиграва такава неоценима роля, та бива наречена от тях „Майка на Агни Йога“.
Догадките за начина, по който Е. И. Е получавала указанията на Бялото Братство, предизвикват многократно спорове и произволни тълкувания. Вече беше посочено, че тя отхвърля в кореспонденцията си примитивните съждения по въпроса: „Не е необходимо да намерим Учителя в съседната къща. Ръководството може да се осъществи и от разстояние“. Опровергано е и мнението за т.нар. „автоматично писмо“, практикувано от някои медиуми и което, според Елена, е степен и форма на обсебване: „Самата аз никога не съм писала автоматически“, отбелязва тя.
Елена Рьорих не е медиум, а творец в най-висшия и благороден смисъл на думата. Не в смисъл, че тя досъчинява и дописва указанията на Учителя си, а в смисъл, че те добиват най-верния си словесен израз и стават достояние на човечеството, благодарение на уникалното сътрудничество между Духа на един велик Махатма и Егото на една жена с необичайни психически способности, пребиваваща все още в грубите условия на физическото поле.
Именно за особеностите на това невероятно сътрудничество авторката разказва в раздела „Огнен опит“, поместен в сборника „На прага на Новия свят“, публикуван за първи път през 1993 в Москва от Международния Рьориховски Център.
В първия раздел на книгата авторката описва някои свои сънища – от детството до зрелостта. Това са красиви, странни и пророчески видения, които – обединени по такъв начин – придобиват особена внушителност. „Събрах всички свои сънища и видения, – пише Е. И. Рьорих в 1949. – Получи се грандиозна картина, наистина Апокалиптична.“
Третият раздел е съставен от 30 писма на Е. И., непубликувани до този момент, и засягащи периода подир края на Втората световна война (1945–1949).
Особено интересен и принципно важен е вторият раздел „Огнен опит“, от който получаваме редица непознати подробности за Бялото братство, за загадъчната Шамбала и за окултното сътрудничество на Елена Рьорих с нейния Учител.
