Текст книги "Тайното учение"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 15 страниц)
„Всяка вест трябва да бъде не само блага, но и привлекателна. Може да се види, че много млади хора не следват пътя на бащите и майките. Освен кармичните причини може да се открие непривлекателността на действията на по-възрастните. Същото се забелязва и в положението на религиите. Религията като връзка с Висшия свят трябва да бъде преди всичко привлекателна. Страхът не привлича, насилието е отвратително, а разбирането на Висшия съвет трябва да бъде увлекателно… Фанатиците страдат именно от отсъствието на привлекателност. Колко тъмнина и отвращение са посяли те.“
Въпреки широтата и толерантността си, а понякога тъкмо поради тия си черти, Учението без друго ще шокира известни хора. Атеистите вероятно ще бъдат раздразнени от изрази като „Божествено начало“, докато верующите ще бъдат скандализирани от отрицанието на всякакъв личен Бог. Материалистите ще се отнесат с подозрение към твърденията за духа, докато спиритуалистите ще посрещнат с негодувание твърдението, че всичко е материя. Аскетите ще недоумяват как едно Учение, проповядващо духовна и физическа чистота, може да допуска, та макар и като изключение, консумацията на месо. А бонвиваните ще се мръщят пред всяко осъждане на излишествата.
Както личи от писмата на Елена Рьорих, на нея твърде често са й били поставяни именно подобни въпроси: как може материята да се обявява за „всичко“, как може да се отрича Бог, как може да се яде месо. И Е. И. е била принудена отново и отново да обяснява, че под „материя“ Учителят няма предвид инертната физическа материя, а проявяването на духа; че личният Бог е детрониран не за да бъдем обречени на безбожие, а за да се утвърди единствено реалното всеобемно и безлично Божествено начало; че когато човек трябва да избира между късчето месо и гладната смърт, здравият разум е достатъчен, за да го насочи към първото.
Засягаме горните въпроси, за да се види колко трудно е да възприемем една нова система от възгледи, ако не сме се освободили от предубеждения и предразсъдъци. А освобождаването от предразсъдъците освен че е трудно, но не може да се извърши с един замах. По-лесно е в такъв случай да се въоръжим с известно търпение и доброжелателност, които биха ни позволили да разберем, преди да отсъдим.
Именно, малко търпение и добронамереност – това е първото условие за овладяване на Учението. Всичко останало идва постепенно.
Хората реагират на Учението главно по три начина. Едни от самото начало го посрещат враждебно. С такива лица не следва изобщо да се влиза в полемика, те трябва да се отминават. Други бързо биват обзети от ентусиазъм, те са готови тутакси да поемат пътя на ученичеството, и въпросът, който обикновено ги вълнува е – как веднага да влязат в контакт с Великия Учител или поне с някой негов довереник. Подобни хора следва да се оставят да изживеят първоначалния си плам, за да се види, какво ще произлезе от него – траен огън или пепел. Трети пристъпват към Учението с колебание и уговорки, поставят множество въпроси, основателни или не, преди да определят мнението си. Понякога това е стремеж да се разберат проблемите в дълбочина, който води до постепенно приближаване към Учението. В други случаи се касае до личности, съмняващи се всякога и във всичко. Такива хора никога няма да се освободят от съмненията, дори и след като са ви казали, че вече са разбрали и са се убедили.
Индивидите, способни действително да възприемат Учението, съвсем не са толкова много. Но това не е причина за обезкуражаване. Големите истини, поне в началото, винаги са били достояние само на едно малцинство. Учителите не търсят широки аудитории. Те държат на качеството, а не на количеството. Учението е отправено именно към малцината, способни да проумеят истинския му смисъл, да го прегърнат като верую на живота си, да преобразят цялата си практика и всичките си мисли, съгласно неговите високи принципи.
Кореспонденцията на Елена Рьорих изобилства с изрази, като: „Винаги съм ви съветвала да не вербувате последователи“; „Не мисионерствайте, не приканвайте“; „Ние никого не се готвим нито да убеждаваме, нито да разубеждаваме и с цялата си душа въставаме против всякакво натрапване книгите на «Живата Етика»… Всеки трябва да следва своя път“; „Всяко натрапване ще принесе само най-голяма вреда“.
Това не е отказ от задължението да помагаш. Това е разумен отказ от безполезни усилия, водещи до напразно губене на време и до обратни резултати. Привържениците на Учението не са просяци и нямат нужда от признание, поднесено като милостиня. Учението е нещо твърде велико, за да бъде унижавано с една или друга форма на натрапване. То не се раздава. То се постига.
В едно време, когато пропагандата и рекламата са станали обичайни инструменти на всяка идеология, и когато всеки убеждава всекиго в нещо, подобна позиция на пренебрежение към популяризацията може да изглежда странна. Но в изявите на Учителите има много неща, които на пръв поглед изглеждат странни и едва впоследствие ни се разкриват в цялата си логика. Ние знаем: „Учението се разпространява по неизповедими пътища“.
Туй съвсем не означава, че трябва да отпъждаме искрено търсещите. Огромната кореспонденция на Елена Рьорих говори за тъкмо обратното. И в тая кореспонденция съвсем не са редки изрази като: „Посрещайте сърдечно искрено търсещите души“. Или: „Тези, които сами тропат у нас, намират вратата отворена“.
Опитът ни е показал, че обикновено всеки намира в Учението най-вече това, което търси. Ако дадете един и същи том на три различни лица, с молба да подчертаят най-важните пасажи, ще установите, че дори въпросните лица да са на приблизително еднакво интелектуално ниво, подчертаните пасажи често ще бъдат различни. Но това не е всичко. Защото ако минете към разговор с тия лица, ще стане ясно, че и степента на проникване в материята също е различна.
Простото и ясно изложение на Учението не бива да ни води до прибързания извод, че то във всичките си части е съвсем леко за възприемане. Пред нас се разгръщат обширни, неизследвани от науката области, чието овладяване предполага усилия дори от страна на подготвения читател. И което е още по-важно, доколкото се касае до Учение на Синтеза, дотолкова е и наложително да го възприемем като органично цяло, а не само откъм ония отделни страни, които са ни понятни или които ни харесват.
„Някой е обърнал внимание само на качеството на храната, някой се е постарал само да не сквернослови, друг – да не се дразни, трети – да не се бои. Но такива полезни подробности ще бъдат все пак отделни лостове, един от тях не ще вдигне цялата тежест. Нужно е постепенно да се вниква в синтеза на Учението, само дъгата на синтеза може да осигури напредък. Ако някой забележи, че го е привлякла едната страна, нека прилежно повтаря и другите части на дадените указания.“
„Даваме много прикрито и постепенно приближаваме осъзнаването. Нека човек не се бои да се приближава все по-близо, додето не усвои ритъма на Мозайката.“
„Така приближаването до синтеза ще ни научи да се ползваме от всички подробности.“ (М.)
Учението няма да даде нищо на този, който го прочете просто за сведение, и ще даде много малко на оня, който откъслечно усвои отделни истини. Учението ще се превърне в наша опора и в наш щит, само ако изцяло го възприемем, ако изцяло повярваме в него.
Разбира се, когато говорим за вяра, ние имаме предвид не сляпото преклонение на фанатика, а разбирането и сърдечното доверие. Именно по този повод Елена Рьорих обяснява на един свой кореспондент:
„Вие пишете, че не сте смеели да подложите книгата на критика… Трябва да ви кажа, че проявата на непредубедена, разумна критика или по-точно, обсъждането на прочетеното и чутото винаги и навсякъде е необходимо, иначе как ще развием своето съзнание и мислене?… Изразявайки пълно доверие в мъдростта на избраното от нас Учение, ние все пак не следва да приемаме всяко указание сляпо, само на доверие. Ако не сме разбрали нещо, не трябва да го повтаряме като папагали, само затуй, че така е казано в книгата на Учението.“
„Даже вярата трябва да бъде обоснована“ – казва Учителят. И, на друго място: „Всеки изследовател на Учението може да бъде посъветван – «приближи се с всички сили, наблюдавай с всички мерки, изучавай с всички способи, познавай с пълно дръзновение, проявявай неуморност и се въодушевявай от всяко намиране на истината.» Учението не може да бъде погрешно. То не може да се откланя от пътя на доброто и ползата. (Но) не трябва да се вярва само на уверения. Вярата е осъзнаване на истината, изпитана с Огъня на сърцето… Смятайте, че пътят на Учението е утвърждаване на Несъмненото. Не бива да се подхожда към истината по пътя на блуждаенето. Трябва да се върви, като се проверява всяка дума, всяко твърдение, всеки завет. Ако Учението е истинно, то всяка стъпка към него ще бъде просветление и разширение… Тъй кажете на съмняващия се в Учението – «проверявай, пламти със сърцето и се разгръщай духом!»
Ала колебанията пред посланието на Адепта понякога се дължат не толкова на недоверие, колкото на плахост. Често срещаните в Учението изрази като «воин», «битка», «изпитание», «подвиг» безпокоят или дразнят някои хора. Това е понятно, като се има предвид, че наоколо ни има и без туй премного битки и заплахи и че страхът е обичайна човешка слабост. Само че, както ще видим по-нататък, едно от първите условия на ученичеството е преодоляването на страха. Защото светът е такъв какъвто е – един свят на светлината, но и на мрака, един свят на две непримирими сили, вкопчени в неизмерима по обхвата си битка. Учението, чийто основен принцип е правдата, не може да си позволи да преиначава нещата, само за да бъдат те по-приятни на плахите духом.
«Разбирам, – пише Елена Рьорих – че писмата ми, утвърждаващи красотата на суровата самодисциплина и на жизнения подвиг, не отговарят на вкуса и на съзнанието на мнозина. Но аз смятам, че е престъпно да поддържам сантименталност, основана на лъжливи данни. Старала съм се, доколкото съм могла, да поддържам духа им, но естествено не съм могла да правя това, като им поднасям сладникави видения в стила на Л.»
«Вместо суровия строеж на живота, хората жадуват сладки приспиващи ги блянове и леки достижения в обстановката на магесниците от „окултните“ романи…»
«Наистина труден е пътят на възхождането и особено – на последните стъпала…»
Прочее не Учението е сурово, а сурова е действителността, в която сме обречени да живеем и да се развиваме. Що се отнася до Учението, сам Адептът предупреждава, че то в никакъв случай не следва да се развява като заплаха:
«Главно, не заплашвайте с Учението. Наистина, във всеки живот може да бъде внесено цъфтящо клонче. Като утринна светлина трябва да бъде учението.»
И, по друг повод:
«Ако съвсем прост човек ви запита „какви са задачите на Учението?“ Кажете – „да ти бъде добре да живееш“. Не трябва да го отрупвате със сложни разсъждения. Нека съществото му се проникне от съзнанието, че цялото Учение се грижи за подобрение на живота му. Понятието за отговорност ще дойде после. Първо – възвестете радост и подобрение на живота.»
Именно в това е една от основните и най-привлекателни черти на Учението, че то е създадено, за да служи на хората, а не обратното. И дори когато сме призвани към изпитание и саможертва, туй става пак за наша полза, а не за слава на Учението («Не на нас е нужно вашето мъжество, а на вас» – М.)
При това, за разлика от някои други окултни или религиозни доктрини, Учението не проявява никакъв вкус към крайностите на аскетизма, лишенията и самонаказанията – насилствени или не. Изградено върху принципа на целесъобразността, то отхвърля всички изкуствени «изпитания», които освен че са излишни, но и създават у ученика измамното самочувствие за постигнато съвършенство.
«Ще кажат – ние се отказахме от радости заради общината. Отговорете – каква гробищна е вашата община, ако е обречена на постно масло. Как сълзливо унили са лишените. Как се облизват те към запретените лакомства.»
«Лишението е непознато нам, защото вместването изключва лишението. Нашето Учение представя света богат, радостен и увлекателен. Никъде не се сочат вериги и бичувания. Като кораб, изпълнен със съкровища се носи указаната община.» (М.)
А Елена Рьорих напомня в едно свое писмо за будист-ката поговорка: «Ако духовното постижение се заключаваше само в отказ от месна храна, слонът и кравата отдавна биха го достигнали». И добавя: «Във всички учения винаги и във всичко се сочи Златната среда. Всичко насилствено и прекалено се осъжда». И на друго място: «Можеш да служиш и без да бъдеш аскет. Мнозина смятат, че за духовния ръст са необходими условията на монашество… Но това е заблуда. Под чист живот се разбира най-вече чистотата на помислите, на намеренията, безстрашие, неотклонност, твърдост и самостоятелност, всички останали потребности и функции на тялото, бидейки естествени, не могат да се разглеждат като нечисти и само излишествата в тях стават вредни, разрушителни.»
Разбира се, горните пояснения едва ли ще прозвучат успокоително за много хора, на които ученичеството без друго ще се представи като непосилен подвиг. И трябва да признаем, че те няма да бъдат далеч от истината. Когато Елена Рьорих казва, че пътят на възхождането е наистина труден, можем напълно да й вярваме, след като знаем, че тя вече е минала по него.
От друга страна би било проява на фатално лекомислие да се впуснем слепешката в едно изпитание, без да съзнаваме, дали ще ни стигнат силите да го издържим. Значително по-разумно е да останем пред прага на ученичеството, отколкото да влезем, а подир туй да отстъпим. Да останеш пред прага – това е въпрос на свободен избор, но да отстъпиш е равносилно на предателство. А ние скоро ще разберем каква катастрофа представлява предателството, преди всичко за самия предател.
И все пак, възниква въпросът: Какво да правим, в случай, че Учението ни привлича, а в същото време не намираме у себе си достатъчно качества, за да поемем стръмния път на ученичеството? Ако подобен въпрос назрее у нас, не бива да се боим да си го поставим – той свидетелства поне, че съзнаваме недостатъците си и не се надценяваме.
Верният отговор може да бъде само един: да чакаме. Но да чакаме, не като стоим със скръстени ръце, защото подобно чакане е равносилно на отказа като работим в духа на Учението и според максималните си възможности, без илюзията че вече се готвим за Адепти. Учителят има предвид тъкмо подобен род помощници, когато говори за приятелите на Учението или на Общината:
«Много нелоши хора… са изплашени от непрестанния труд и огромните задачи. При това те в основата си са възприели идеята на общината. Би било гибелно да се включат тези още слаби хора в общината, но не бива да се отблъскват, за да не погаснат…»
«Приятелите на общината позволяват да се разполага с резервоар, без да се предават основите на Учението. Приятелите на общината не крият слабостите си и това дава възможност успешно да ги подпомагаме. Казвам именно приятели, защото за Запада това наименование е най-понятно. Ние помежду си ги наричаме ученици на известна степен, но Западът зле приема нашето понятие за ученичество.»
Във връзка с тоя проблем бихме могли да припомним и следните разсъждения на Елена Рьорих:
«На въпроса – как може да се приближава към Учението този или онзи несъвършен човек» – Може да се отговори също с въпрос – а къде са тия, съвършените?… В нашата задача не влиза създаването на ангели, нека с това се занимава църквата… Нашата задача е далеч по-скромна. Ние просто желаем да помогнем на идващите при нас поне малко да разширят съзнанието си и да получат отговор на много жизнени проблеми, на които църквата не е съумяла да отговори. Книгите на Учението на Живота по своята космопространствена широта на мисълта именно дават отговор на всички въпроси. И така, няма да търсим ангели, а да се заемем с хората.“
Тези мисли достатъчно ясно показват, че Адептите и техните помощници имат съвсем точна представа за скромните възможности на хората, дори когато тия хора са симпатизанти. Прочее високите изисквания на Учението в никакъв случай не означават, че Учителите хранят някакви илюзии относно действителното нравствено и духовно ниво на съвременното човечество. Но нормите на Учението не се определят според мярката на средните възможности. Учението чертае Големия път, а Големият път води към Голямата цел и съвсем отделен въпрос е колцина и кога ще стигнат до нея, кой ще пълзи и кой ще напредва с бързи крачки. Едно необикновено Учение има нужда и от необикновени ученици.
Надяваме се, че казаното дотук дава някаква макар и бледа представа за своеобразието на Учението, поне посредством приведените цитати. И за да завършим с тази част на характеристиката, ще си позволим да приведем още един цитат от Учителя:
„Учението преди всичко, не се продава – това е най-древен закон. Учението поставя за цел усъвършенстването, иначе то е лишено от бъдеще. Учението отминава личните удобства, иначе то ще бъде себелюбие. Учението предвижда украсата на битието, иначе то ще потъне в безобразие. Учението винаги е самоотвержено, защото знае какво е Общото Благо. Учението почита знанието, иначе то е тъмнина. Изявата на Учението в живота протича не сред измислени обреди, но върху основата на опита…“
„Всепроникващият огън е най-добрият символ на Учението.“
IV
„Как можеш да си въобразиш покоя, ако всичко съществува в движение и чрез движение? Самото понятие за покой е изнамерено от онези, които са искали да се скрият от битието… Трябва да се мисли не за покой, а за това, как сред вихрите да се запази равновесие.“ (М.)
Картината на Космоса, разкрита ни още в „Тайното учение“, е твърде далеч от църковната догма за сътворението на света, но не се покрива и с данните на Астрофизиката. Ако библейската легенда, взета в буквалния си смисъл, е наивна, то сведенията на науката са непълни и не винаги точни.
И в наши дни все още се втълпява на милиони деца, че Господ е създал света точно за шест дни, като основното му творение е била разбира се нашата планета, докато слънцето, луната и звездите са били направени, „за да светят на земята“, че флората и фауната в цялото си многообразие са извикани на живот мигновено с един замах и че човекът е бил изваян от кал, а после му е била вдъхната душа.
Науката – още от времето, когато се подготвяше „Тайното учение“ – вече бе постигнала сериозни успехи в изследването на Вселената, а от тогава насам тия успехи неимоверно нараснаха. Но научното познание има един сериозен недъг, който не се свежда до неизбежните за даден период непълноти и неточности, а до ограничаването на изследванията главно във видимата страна на битието, независимо от туй дали тя е „видима“ с просто око, или с радиотелескопи. За останалото, сиреч за най-същественото, науката се задоволява с неясни догадки, а понякога не стига и до догадки.
Според теорията, развита от Е. П. Блаватска, в основата на цялата Вселена – непроявена и проявена – лежи една Безпричинна Причина, един Абсолют, който представлява Принципът на единствената Реалност в нейните два аспекта – абстрактното, абсолютно Пространство и абстрактното, абсолютно Движение.
От този „Корен без корен“, от тази „Причина без причина“ произлизат Логосите: Първият Логос, безличен и във философски смисъл „непроявен“, който като Първопричина предхожда „проявеното“; Вторият Логос, представляващ Духът на Вселената, Духът-Материя (Пуруша и Пракрити) или Животът; Третият Логос, който е космическата Душа на Света, Разумът или космическият Нумен на материята.
В книгите на Учението, които са предмет на нашето внимание, тези въпроси – доколкото се засягат – са представени по-просто. В основата на Вселената е Абсолютът, неподлежащ на анализ и обсъждане, представляващ Тайната на битието („Светът се опира върху Тайната. Няма предел на Безпределността“ М.). Разбира се не става дума за туй, че някой ни забранява да изследваме Абсолюта, а за това, че нашият разум с ограничените си понятия и представи е неспособен да обгърне безграничното и, в най-добрия случай, ще ни даде едно съвсем примитивно, сиреч непълно изопачено съждение. Както казва по тоя повод Елена Рьорих, Учителите „никога не са поощрявали споровете за Непознаваемата Причина. Тя се е приемала като най-велика Тайна, завинаги непостижима. Защото ако почнем да ограничаваме Абсолюта, той ще престане да бъде Абсолют и ще стане ограничен. Затуй Абсолютът е непостижим“.
Подобни разсъждения при цялата си правилност биха могли да доведат някого до извода, че Учението проповядва непознаваемостта на света, че то представлява някаква вариация на Агностицизма. Такъв извод ще бъде погрешен. Учението, тъкмо напротив, не само поддържа, че Вселената е познаваема, но и подканва човечеството да упорства в нейното задълбочено изследване. Но доколкото необятният Космос, това е Безпределността, дотолкова и процесът на познанието е безпределен. Другояче казано, работата не е в туй, че сме лишени от възможността да проникваме във Вселената, а че това проникване в една Вселена без край, не може също да има край. Учителят посочва:
„Светът се опира върху Тайната. За Тайната, за Съкровеното говорят всички Завети. Обичащите да търсят противоречия могат да тържествуват, на тях им се струва, че е намерено нещо несъгласуваемо. Обаче те ще мислят от Земята и естествено всичко надземно ще им се стори нелогично. Но приложете същите тия думи към Тънкия и Висшия свят, и земните противоречия ще намерят своето обяснение. Естествено, всичко тайно, извършено на Земята, вече ще бъде явно на Висшия план и Тайната, недостъпна в плана на Безпределността, ще се покаже логична.“
Ако хората с религиозна насоченост на съзнанието, се съгласят да приемат съществуването на някакъв Абсолют, твърде вероятно е те да го нарекат Бог. Разбира се, тук не става дума за терминология – ние вече видяхме, че Адептите са достатъчно толерантни към нашите терминологични предпочитания. Що се отнася обаче до въпроса по същество, Учението – както вече бе споменато – не приема и не допуска съществуването на някакъв личностен Бог, творец или властелин на Вселената. Още през 1881 Учителят Кутуми в своите писмени бележки към един текст на Алън Хюм казва:
„Нито нашата философия, нито самите ние вярваме в Бога, още по-малко в този, чието местоимение изисква главна буква. Нашата философия е предимно наука за следствията според техните причини и за причините според техните следствия, а тъй като тя е също и наука за творенията, извеждани от първоначалното, то преди да приемем такова начало, трябва да го знаем и нямаме право даже да допускаме неговата възможност…“
„Словото Бог е било изобретено за определение на неизвестната причина на тия следствия, от които човек се е възхищавал или страхувал, без да ги разбира. А тъй като ние твърдим и сме в състояние да докажем това, което твърдим, т. е. – знанието на тази причина или причини, то ние можем да настояваме, че зад тях няма Бог или Богове.“
Очевидно е, че в случая спорът не е за думата, а за същността. И ако думата се отхвърля, то е защото нейната употреба може да доведе само до изопачаване на смисъла, доколкото за всички верующи Бог представлява разумно същество, всесилно, вездесъщо и безпогрешно, което управлява, съобразно своята съзнателна воля, вселената и представлява съвършен първообраз на човека. А там, където религиозните хора откриват проявите на своя личен Бог, там още първите будисти са виждали само действието на Космическия закон.
„Аз бих избягвала църковните изрази, когато се има предвид Великия Принцип – забелязва Елена Рьорих в едно свое писмо. – Понятията за волята и завета са вече свързани с личността и затуй не подхождат за представата на Всеобемното Начало. Струва ми се, че ще бъде по-сполучливо тези понятия да се заменят с космически закон.“
И на друго място:
„Където е възможно, словото Господ, Бог, Творец трябва да се заменя с Божествено начало, защото в съзнанието на масите антропоморфическата представа вече твърде се е вкоренила със словото Бог.“
Както се вижда Е. И. е готова да приеме определението Божествено в смисъл на „Висше“, но не и съществителното Бог, отразяващо антопоморфическото разбиране.
И тъй Абсолютът или Безпричинната Причина, или Божественият принцип, това е основата на единствената и все-обемна Реалност, изразена в пространството на Безпределността и в движението на Великото Дихание. Единствената Реалност, вече не като Неизречен принцип, а като Проявена Вселена, има два аспекта – дух и материя, сиреч две, които правят едно.
Ние можем да говорим само за дух или само за материя съвсем условно, с оглед на това, че разглеждаме Единното било откъм едната, било откъм другата му страна. В реалността обаче тези две страни са неделими, защото духът може да се проявява само в материята, а материята може да добие форма, т. е. изява само чрез движението на духа.
Още в писмата на Махатмите от 1880–1883 четем:
„Материята е вечна, тя няма начало, защото материята е самата Природа, и това, което не може да унищожи себе си и е неунищожимо, съществува неотменно и затуй не може нито да има начало, нито да престане да съществува.“
„Ние вярваме само в материята, в материята като видима природа и в материята в нейната невидимост, като невидим, вездесъщ, всемогъщ Протей, в нейното непрестанно движение, което е нейния живот и което природата изявява от себе си, защото тя е Великото Всичко, вън от което нищо не може да съществува.“
„Нашите учения сочат само единния принцип в природата – дух-материя или материя-дух.“
Природата прочее, това е материята. Материята се намира в непрестанно движение („Космосът се изгражда с пулсации, иначе казано, с взривове. Ритъмът на взривовете дава стройност на творението.“ М.). Материята и нейното движение са подчинени на основни, неизменни закони („Целесъобразността, произтичаща като следствие от противоположностите, господства в цялата Вселена.“ М.).
Дотук всичко е просто и като че ли познато. Сложността се откроява едва в момента, в който си дадем сметка, че духът-материя, увлечен във вечното си движение, се видоизменя и преобразява в безкрайно многообразие от явления, че тези явления, подчинени на закона на единството, са свързани помежду си, взаимодействат си, привличат се и се отблъскват и по силата на един друг закон – законът на причинността – пораждат все нови и нови следствия и съчетания. При това в неизброимите трансформации и диференциации на материята и движението тъкмо някои от най-основните прояви не са известни на науката и следователно не се взимат под внимание при научното обяснение на света.
Науката например нищо не казва или в най-добрия случай предлага само неясни хипотези относно т. нар. Материя матрикс, сиреч първичната материя, лежаща в основата на Вселената. Науката няма данни и за т. нар. Материя люцида, невидима за физическото око, но прекрасна в сиянията си и съвършено реална за духовното зрение. Науката, макар от векове да се занимава с Пространството, няма понятие, че то представлява своеобразен огнен океан, в който действат могъщи непознати енергии, като се почне от всеначалната Психическа енергия и се свърши с Фохат или комсическото електричество. Учението съдържа неоценими данни за тези непознати материи и вселенски сили, стига да го изследваме с необходимото внимание.
В тая насока Живата Етика не повтаря сведенията, известни още от „Тайното учение“. Тя добавя нови моменти от първостепенна важност и, – което е най-съществено, – излага и новото, и вече познатото в съвсем различен план – от гледна точка на жизнените интереси на човечеството в сегашния етап.
Именно в такъв план Учителят ни приканва да овладеем онези сфери на невидимото, които с могъщите си сили могат да се окажат спасителни за бъдещето на планетата. И когато Адептът поставя някои изключително важни задачи пред науката, в този жест е изразено уважението му към научното изследване и към неговите труженици, въпреки наличните предразсъдъци и ограничености:
„Проследете развитието на науката за последния половин век; може да се изумите от прогреса на знанието… Който преследва науката е нечовекоподобен.“
Науката обаче все още не може да излезе от омагьосания си кръг, „защото психическата енергия не е призната. Без нея и най-смелият полет си остава детско занимание. Без психическата енергия няма да се открият пространствените пътища“. (М.)
Психическата енергия, за която говори Адептът, не бива да се ограничава от нашите повърхностни представи за психичното и за човешката психика, а още по-малко да се свежда до еманация на мозъчното вещество. Както ще видим подир малко, касае се за нещо съвсем различно и неизмеримо по-важно.
Така или иначе указанията на Учението за разширяване на човешкото знание в сферата на невидимото, не могат да се реализират, без да се използват методите на Учението. Другояче казано, задачите на Учението се постигат със средствата на Учението. А това в случая означава, че трябва да разберем ограничените възможности на тясно-специализираните изследвания и да потърсим отговор на големите проблеми по пътя на Синтеза.
Нашият ум непрестанно разчленява явленията с цел да ги опознае. Тази дейност безспорно е необходима в обичайното практическо и научно изследване. Но цялостното познание не може да се постигне без синтез, защото само синтезът е способен да отрази сложните връзки, да проникне отвъд измамната фасада на очевидното.
„Около понятието синтез съществуват много недоразумения. Някои, макар и да допускат неговата полезност, смятат че човек не може да знае всичко при съвременното развитие на знанието. Но нима синтез е знанието на всичко? Науката с многото й отрасли не може да бъде усвоена от едно лице, но нейният смисъл трябва да бъде осъзнат. Той може да бъде напълно усвоен и утвърден в съзнанието.“ (М.)
Ние трябва да се стремим към синтеза и в нашето интелектуално познание на явленията. Но всепроникващото познание на синтеза, за което става дума в Живата Етика, не може да се постигне по разсъдъчен път. На Запад подобно извън интелектуално и пряко познание е прието да се нарича интуиция – термин, чието съдържание се формулира различно от различни автори. В Учението подобно висше възприятие се нарича чувствознание. И тук обаче се налага да уточним, че не става дума за нашите обичайни емоции, а за знанието и опита, натрупани в оня вътрешен център, носещ названието „чаша“.
За да разберем по-добре какво се разбира под познание на синтеза, ще цитираме следния параграф от Учението:
