Текст книги "Тайното учение"

VI

„Индивидуалността и себичността са като раждането и смъртта. Образуването на индивидуалността е зараждане на Нов Свят, докато себичността е като мъртвите вулкани на луната.“ (М.)

Първият ни контакт с Живата Етика нерядко предизвиква у нас настроение на потиснатост. Потиснатост не от принципите на Учението, а от съзнанието колко далеч сме самите ние от тях. Следващите реакции могат да бъдат различни. Някой ще си каже обезкуражен „това не е за мене“ и ще изостави книгата недочетена. Друг, по-експанзивен, ще реши „от утре започвам нов живот“, но понеже нов живот не се почва лесно, вероятно също скоро ще изразходва ентусиазма си. Трети не само ще стигне до края на книгата, а ще прочете и всички останали. Това ще му осигури самочувствието, че е усвоил Живата Етика, поне теоретически. Колкото до приложението, то ще бъде предоставено на ближния.

Вече се спомена, че нравственото съвършенство е трудно нещо и че никой не очаква от нас да го постигнем за една година или за един живот. Важното е да почнем, та дори с най-дребното и най-лекото. Важното е да излезем на пътя и да направим първите крачки. Важното е да осъзнаем недостатъците си, да си кажем, че повече не бива така и че ако е невъзможно да станем изведнъж ангели, то съвсем не е толкова трудно да се издигнем поне малко над това, което сме в момента. С две думи важното е да разберем, че всяко наше постижение, дори най-дребното, ще бъде нещо неизмеримо по-благородно от бездействието и примирението.

Първата пречка за осъществяването на каквато и да било промяна, е инерцията на всекидневието. Ние съзнателно или не, сме разграфили по определен начин своя делник: ходим в определени часове на определени места, срещаме се с едни и същи хора, разговаряме на едни и същи теми, дразним се по едни и същи поводи, мечтаем за едни и същи хипотетични или съвсем невероятни сполуки. Ако не се опитаме поне отчасти да нарушим този привичен регистър, едва ли ще изменим нещо в поведението и мисленето си, защото всяка обичайна постъпка ще ни води към следващата обичайна постъпка и всеки обичаен събеседник ще ни увлича към все същите обичайни разговори.

„Много дракони бдят, за да пречат на всеки напредък. Многоцветни са тези чудовища! Сред най-отвратителните ще бъде сивият дракон на всекидневието. Той се опитва да превърне дори най-висшето събеседване в празна, сива паяжина. Но хората умеят дори в делничността да запазят свежестта на обновлението. Хората всекидневно се мият и освежават преди следващия труд. Също тъй и духовното измиване не бива да става прашна вехтория. Малцина умеят да побеждават дракона на делничността…“

„Радостта се заражда от необичайността на усещанията. А Висшето Събеседване не може да стане обичайно. Скуката не е в Безпределността, но в човешката ограниченост.“

„Да не позволим на сивия дракон да ликува, той съвсем Не е силен и неговата отвратителност е само в безобразието на бита. Където нечистотията и безобразието са отстранени там сивият дракон не може да съществува.“

„Тъй преодоляването на всекидневието е почит към Висшия Свят.“ (М.)

Много често възможността за промяна ни се струва празна работа, само защото не виждаме как една промяна би могла да се извърши в обичайно разграфения ни делник. И дори през ум не ни минава, че делникът може и да не е така разграфен, че може лесно да стане по-различен и че това зависи единствено от самите нас. Да избегнем едно безполезно занимание, да отминем една безполезна среща, да се отървем от една безполезна грижа, да потърсим възможност за по-съдържателно прекарване на свободния час, да сменим поне частично привичния си маршрут из отдавна омръзнали места – и ние ще открием с изненада за себе си, че всекидневието е добило друг вкус. „Как може да прекарваме обичайно деня, когато по пътя са разсипани съкровища? Трябва да се привикне към необичайната проява на живота.“ (М.) И най-обикновеният ден може да ни отведе към нови възможности, но новите възможности едва ли ще ни пресрещнат по старата отъпкана пътека на привичното.

Хората, които са се борили с недостатъците, са ни оставили различни способи за целта. Най-простият е, да се опитаме сами да си съставим диагнозата, като изброим върху лист хартия всичките си отрицателни качества. А след диагнозата идва ред на лечението: трябва да започнем да преодоляваме един по един осъзнатите от самите нас дефекти.

На пръв поглед всичко изглежда съвсем лесно, ала пристъпим ли към действие, бързо ще установим, че в практиката ^нещата стоят по-различно. Работата е, че недостатъците обикновено са свързани помежду си, и трудно е да ги изолираме един по един, за да ги преодоляваме поотделно. Някой започва напр. с най-лекото: да изчисти речника си от грубости и неприлични думи. Но едва започнал, разбира, че за да не говори грубости, трябва да преодолее привичните си до автоматизъм отрицателни реакции. А за да избегне отрицателните реакции, налага се да превъзмогне раздразнението, което често – ако не постоянно – го съпътства. Ето, че вместо един недостатък, насреща ни се задават три.

И тъй, задачата трудно ще се реши само с попълването на един списък. Налага се да анализираме личното си поведение, да разграничим групичките на взаимосвързаните слабости и да видим във всяка групичка кой е възловият недостатък, който пръв следва да бъде преодолян. Налага се също да си дадем сметка за дефекта, причиняващ ни най-много неприятности и в случай, че борбата с подобна ключова черта ни се вижда възможна, да почнем именно с нея, а не примерно с някоя битова дреболия.

Ако добре сме избрали първия си „враг“ и ако положим известни усилия, сполуките няма да закъснеят, поне до деня, в който най-неочаквано за себе си, ще нагрубим приятеля или ще ударим детето си. Всичко, което цяла седмица сме градили с такъв труд, рухва за миг и преглътнатите предните дни грубости, се изливат само за минута в мътен водопад от устата ни. Най-опасното в подобен провал е, че той може да ни обезсърчи дотам, та да се отчаем от себе си. Тъкмо това не бива да правим. Да се пазим от неуспехи е важно, но не по-малко важно е, да умеем хладнокръвно да ги понасяме, след като вече са дошли. Може би за миг инерцията е надвила, може би някоя нечиста същност е решила да ни попречи – все едно. Важното е без излишно драматизиране да продължим нататък, защото друг път няма. Дори грешките Да се повтарят и в бъдеще, те ще стават все по-редки.

Но има и нещо друго, не по-малко важно в началото. Това е да разберем реалния смисъл и тежките последици от дребните на пръв поглед недостатъци, да прозрем действителния им разрушителен ефект не само за околните, а и за самите нас. И целта на следващите няколко страници е именно тази: без каквито и да било претенции за изчерпателност да се спрем на няколко от най-разпространените човешки слабости, за да разберем отровната им същност, прикрита под невинна външност.

Още в библията е казано и векове наред е повтаряно, че трябва първо да видим гредата в своето око, преди да търсим сламката в чуждото. Това е една от многото банални истини, по които никой не спори, но с които малцина се съобразяват. Причината донейде е и в туй, че истината е формулирана в най-нещастната възможна форма – тази на назиданието. А известно е, че ние не обичаме да ни поучават.

Бедата при повечето етични школи е, че те именно изхождат от един априорен кодекс за доброто и злото, който също тъй априорно може да бъде приет или отхвърлен. За да ни попречат да го отхвърлим, някои учения прибягват до заплахи, като католицизмът с неговата преизподня в отвъдния свят. Но отвъдният свят изглежда на хората твърде далечен, а католицизмът отдавна сам обезсмисли заплахата си, като създаде практиката на изповедта, водеща обикновено до опрощаване на греховете.

Живата Етика сваля етичните категории от високата сфера на абстрактните разсъждения, за да ни ги разкрие като целесъобразност или още по-грубо казано – като практическа полза. Нетърпимостта към грешките или към това, което смятате за грешно у другите хора, предизвиква у нас раздразнение, а раздразнението се излива в мисли и думи на подигравка, отрицание, неприязън. То представлява натрупване и разпръскване на отрова, като в случая думата „отрова“ следва да се разбира не метафорично, а в буквалния смисъл.

Реакцията на раздразнение произвежда в организма ни т. нар. „империл“, субстанция, водеща в една или друга степен до отравяне и разлагане на тъканите и представляваща неподозираната от нас причина за редица болести.

„«Империл» – посочва Учителят – се нарича отровата на раздразнението… Отрова напълно конкретна, утаяваща се по стените на нервните канали и разпространяваща се по такъв начин из целия организъм. Ако съвременната наука би се опитала да изследва безпристрастно нервните канали, взимайки под внимание астралните токове, тя би се натъкнала на странно разложение на астралното вещество при минаването му по нервните канали – това ще бъде и реакцията на империла.“

Отделянето на империл става обикновено в степен, която изглежда невинна – човек не умира от едно раздразнение. Но ако вземем под внимание колко често се дразним, в случай че раздразнението не е наш постоянен спътник, можем да си представим в какви ужасни условия държим своя организъм, без да си даваме сметка, че тъкмо такива условия предизвикват някои ракови заболявания и тежки нервни разстройства. И когато при отрицателните си емоционални реакции имаме обичай да казваме „отровен съм“, ние дори не подозираме, че това е буквалната истина.

Да, вътрешното отравяне. Но то е само едната страна на въпроса, защото с думите на пренебрежение, гавра, ненавист – все едно дали са изразени мислено или гласно – ние, както вече видяхме, отравяме и пространството наоколо, с Което тровим другите и, разбира се, за втори път – себе си.

„Антипод на молитвата е сквернословието. То смущава и замърсява пространството. В градовете е забранено да има фабрики, пълни с отровни газове, но кощунствата и сквернословието са по-вредни по своите следствия. Хората не искат да се освободят от най-гибелното вещество, пораждащо страшни разрушения. Дори не говоря за болестите, причинени от замърсяването на атмосферата. По-ужасни от всякакви болести ще бъдат разрушенията на слоевете около планетата. А колко молитви и добри мисли се изискват, за да се запълнят тия пропасти и язви на пространството!… Опазете се от сквернословието!“ (М.)

С привичката да омаловажаваме всичко, ние и този път вероятно ще кажем, че една фраза на отрицание или една ругатня, изплъзнала се от устата ни, това е нищожна капчица в безкрайния въздушен океан. Само че колко такива капчици пръска всеки от нас всекидневно и какво правят тия десетки капчици, умножени по броя на земното население? Резултатът от подобна сметка е наистина потискащ. Той ще стане още по-потискащ, ако вземем под внимание, че милиардите отровни еманации са всекидневни, че те непрестанно се наслояват в пространството – защото са ужасно дълготрайни и техните отвратителни натрупвания продължават вече дълги векове. Единствено човек, добил способността да вижда невидимата, но съвсем реална духовна атмосфера, която ни заобикаля, може да има представа каква тъмна и гъста смрад изпълва въздуха около нас, възприеман от късогледите ни очи като прозрачен, ако не и кристално чист.

При това в случая се касае само за един вид отровни еманации – тия на раздразнението. А те, макар и най-чести, съвсем не изчерпват мрачния регистър на злотворните човешки излъчвания. Възникват прочее два въпроса: Първо, необходими ли са реакциите на отрицание и какво печелим от тях? Второ: в случай, че не са необходими, толкова ли е невъзможно да ги преодолеем?

Почти всеки човек, пред когото поставите първия въпрос, вероятно ще ви отговори, че отрицателните реакции – необходими или не – са във всеки случай естествени и законни. Чрез тях изразяваме своето мнение, даваме своята оценка и дори, може би, помагаме да се преодоляват грешките и глупостите на околните. Изобщо, това е форма на самоизява, легитимна при всяко свободно общество.

Разгледани отблизо, всички възможни отговори от този род няма да се окажат нещо повече от неистини. Ако човек не е подтикван от самомнението, той съвсем не изпитва нужда навсякъде и винаги да натрапва личната си оценка. Ако не е подведен от раздразнението, то оценката му би могла да добие по-доброжелателен тон. Най-сетне – и което е най-важното – ако сме готови да мислим без предубеждение, ще се наложи да признаем, че нетърпимостта никога никому в нищо не е помогнала и че нашите изблици на подигравка или неприязън едва ли ще поправят нещо. Сигурно е обратното: те ще тровят и нас, и околните. Те не ще сплотяват хората, а ще ги разединяват.

„Нищо не поразява така пространството, както дисонансът, но когато хората се поддават на злобни разединения, в пространството незабавно се получават опустошителни разгроми. Такива хора вредят не само на себе си, но и създават пространствена карма, въвличайки в нея много себеподобни. Ужасно е да се води борба с такъв новороден хаос. Хората, внасящи разединение, се наричат строители на хаос. Тежки са последствията от такива злобни хулители… Хората в злобата си могат да стигнат до разрушаване слоевете на Астрала. Колко усилия на опитни тъкачи ще са нужни, за да се излекуват тия рани на пространството! Ние трябва да се борим срещу разединението. Не песнопеене с арфи, но трудна борба!“ (М.)

Казаното по-горе съвсем не означава, че никога на нищо не следва да се реагира. Сам Учителят забелязва, че е „необходимо да се различава възмущението на духа от раздразнението“. Когато ни се е представила възможност да предотвратим една несправедливост или едно безобразие, абсурдно е да се въздържим, под предлог да не внасяме разединение. Съществуват прояви на злото, пред които е престъпно да стоим безучастни. Ала на такива прояви трябва да се реагира спокойно, твърдо и, по възможност, с действие. Колкото до останалите, тези дето най-често предизвикват раздразнението ни, то чувството за съизмеримост ще ни подскаже да отминем незначителните, а съзнанието за търпимост ще ни помогне да се отнесем към останалите с доброжелателен съвет. Трябва веднъж завинаги да разберем, че ако искаме да убедим някого в нещо, това най-малко може да се постигне по пътя на отрицанието:

„Трябва да се изгонят всички слова на отрицание. Отричащият е беден, утвърждаващият е богат. Отричащият е неподвижен, утвърждаващият е устремен. Отричащият не винаги е прав, утвърждаващият е прав винаги. Утвърждаващият може да бъде относителен в мястото и времето, отричащият е безусловен в мъртвотата. Невежеството е майка на отрицанието. Изгонвайки отрицанието, Учението не поробва никого. Отрицателят е вече робовладелец, защото не иска да изпусне събеседника от своя кръг. Учението на общината трябва да действа за откриване на всички пътища.“ (М.)

При това, ако сме искрени към себе си, ще се наложи да признаем, че последиците от раздразнението и нетърпимостта не се изчерпват с отрицание или гавра спрямо чуждото мнение. Нерядко те ни водят до „невинно“ или грубо преиначаване на чуждото мнение, тъй че то да стане още по-уязвимо за подигравките ни. Така хлъзгавата повърхност на раздразнението ни води до озлоблението, а озлоблението – до клеветата. Покушението срещу ближния става още по-грубо, а последиците за самите нас – още по-тежки:

„Клеветата е особено вредна за самите клеветници… Всяка мисъл, несъответстваща на действителността, създава жилище на елементала3. Всичко достойно, строго, жизнено, се събира при творческите мисли и ще подкрепя благотворно създателя си. Но измислените клевети ще призоват към себе си блуждаещи елементали, и те, като не намерят жизнена основа, ще връхлетят върху клеветника. Затуй, когато предупреждавам хората, да не се поддават на мерзостта на клеветата, не давам съвет по морал, но соча твърде болезнените последствия. Неприятно е да се озовеш в Тънкия свят, сред буйните елементали. Ужасен е такъв водовъртеж, изпълнен с остатъците от собствените ти злобни мисли. Всички тия твари се вкопчват, висят, добивайки чисто физическа тяжест.“ (М.)

Що се отнася до втората страна на проблема, то преодоляването на раздразнението и нетърпимостта е изцяло в наша власт. Което не значи, че може да се извърши без усилия и с един замах. То предполага постигането поне в известна степен на една духовна самодисциплина, при която, без Да се отчайваме от естествените първоначални неуспехи, непрестанно ще повишаваме нивото на самоконтрол. И трудностите по този път без друго ще ни се сторят незначителни, ако сме в състояние да си представим вътрешното спокойствие, ведрото настроение и прилива на психически сили, до които ще ни доведе сразяването на този привидно дребен, а всъщност страшен противник – раздразнението.

Победата над раздразнението не само ще ни изпълни с увереност относно възможността да преодоляваме слабостите и да вървим напред. Тя ще ни възнагради с плодове, неколкократно по-големи от очакваните. Защото в случая се касае за един възлов недъг, а когато такъв недъг отпадне, другите свързани с него недъзи губят силата си и съвсем лесно биват отстранявани.

Най-трудна е борбата с нашия основен порок – себичността. Той има свойството непрестанно да се прикрива, проявява се съчетан с повечето ни слабости и подхранва повечето ни слабости. Като някакво черно слънце себичността пръска тъмните си лъчи в нашата душевност и всеки негов лъч е един психичен недъг. Себичността е нашият най-голям враг, но при наличността на неразвито съзнание, ние я възприемаме не като враг, а като част от самите себе си, като изразител на нашата личностна неповторимост и на нашите законни човешки интереси. Затуй призивът за преодоляване на себичността може да се стори на някои хора като нелепост, като призив да се борят срещу самите себе си.

Всъщност подобни хора няма да бъдат много далеч от истината. Всичко зависи от туй, кое именно определяме като „себе си“, като свое Аз – дали низшето Его, личността, осъдена на разпадане или истинската индивидуалност, висшето и безсмъртно Его.

Себичността действително може да се проявява като говорител на нашето Аз, само че – на низшето Аз. И в такъв „случай следва да решим, дали си струва заради криво разбраните и преходни интереси на една преходна същност, да жертваме истинските си интереси и да се обричаме на неизмерими беди в по-нататъшното съществуване, отвъд епилога на тази краткотрайна пиеса, каквато е физическия ни живот. А 0ека не забравяме и това, че тежките последици на себичността обикновено се струпват върху гърба ни още тук, по време на физическото съществуване.

Себичността често се проявява в сравнително невинни форми: славолюбие, суетност, желание да се самоизтъкнем, да станем център на внимание, а по възможност и на адмирация. Според някои психолози това са деформации на естествения импулс към общуване, според други – осъзнати или неосъзнати прояви на волята за власт. При всички случаи това са стремежи, колкото наивни, толкова и безплодни, заплащани с чудовищно прахосване на време, на емоции и материални средства. Ако се направи дори най-груба сметка, какви сили и какви богатства прахосват хората, за да правят впечатление един на друг, картината ще бъде наистина потресаваща.