Текст книги "Тайното учение"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 15 страниц)

„Който лети с вълната – той може да мисли за далечните светове.“ (М.)

Живата Етика ни учи, че можем да осъществяваме развитието си само в движението и действието. Самото понятие „развитие“ вече съдържа в себе си понятието движение. Когато всичко около нас се движи, когато цялата Вселена е една необятна симфония от движения, нима е естествено да се стремим към скованост и неподвижност.

„Космическият живот се състои от действия на притеглянето и на отблъскването, другояче казано, от ритъма на взривовете и натрупванията.“

„Дейността на нашите сътрудници не е откъсната от природния закон. Може да се забележи, как тя натрупва съзнание и не се бои от унищожението на взрива.“

„Едно ни е непознато – това е покоят в бездействие.“ (М.)

И още:

„Могат да запитат – в какви условия ни е по-леко да помагаме на хората? Естествено, в действие. Можем да кажем на молещите за помощ – действайте, в такова ваше състояние ни е по-лесно да помогнем. Даже неуспешното действие е по-добро от бездействието. Ние можем да прибавяме нашата енергия към енергията, изразена от вас. Не трябва да се учудвате, че еднородното вещество по-удобно се съединява с подобното…“

„Сега природните сили са напрегнати. Побегналият ще бъде съборен, но противостоящият ще намери нова сила. Ние помагаме на смелия и у нас в Обителите действат. Новото напрежение ще бъде не умора, но обновление.“ (М.)

Съществуват всевъзможни действия, включително безполезни и дори разрушителни. Съществува безсмислено суетене, съществува работа по принуда, съществуват злодеяния. Живата Етика ни насочва към прояви от съвсем друго естество. Тя ни насочва преди всичко към труда и то, не принудителния и не механичния, а творческия, способен действително да ни води към усъвършенстване. Това съвсем не означава, че възприемането на Учението предполага непременно да изоставим обичайната си работа и да потърсим някакви нови, необикновени форми на изява. Естествено най-добре е, и за собственото ни развитие, и за качеството на работата, да се насочим към такава трудова дейност, която съответства на заложбите и наклонностите ни. Ала ние не винаги разполагаме с лукса да си избираме професията и служебното място, особено ако още отрано не сме проявили необходимото упорство в това отношение. Прочее, налага се да се задоволим с работата, която бихме могли да получим, като не забравяме, че всяка работа е добра и, във всеки случай, далеч по-добра от бездействието, че и най-досадният труд ще се окаже полезен, ако го вършим с добра воля и самовзискателност.

„Огънят трябва да живее. Бездействието е несвойствено на Огъня. Енергията поражда енергия. Особено е вредно човек да бъде откъсван от привичния му труд. Даже при низшия труд човек създава проява на огнена енергия. Отнемете му труда и той неминуемо ще изпадне в разложение, другояче казано, ще загуби огъня на живота. Не трябва да се насажда понятието хора в оставка. Те стареят не от старост, а от погасване на Огъня. Не бива да се гаси Огънят в нищо, дори и в най-дребното.“ (М.)

И още:

„Ще запитат – в какво е най-добрата пранаяма? С какво се изработва най-добрият ритъм? С какво се побеждава червеят на унинието? – С труда. Само в труда се образува очарованието на усъвършенстването. В труда ще дойде и огненото кръщение.“ (М.)

„Трудът води също тъй към Висшия Свят, както и знанието. Та всеки труд е познание. Тъй трудът е молитва.“ (М.)

Трудът нерядко се нарича „тежък“, „изтощителен“, „убийствен“, за него се говори като за изтезание и непоносимо бреме. В библейското предание трудът е представен като наказание, което Бог праща на Адам, задето е нарушил заповедта му: …„С мъка ще се храниш от земята през всичките дни на живота си… с пот на лицето ще ядеш хляба си…“ У много хора в продължение на много векове се е затвърдявало схващането, че трудът е мъка, а бездействието е щастие, достъпно само на охолните.

Прекомерният труд е наистина изтощителен, и някои форми на труда са действително тежки. Ала те стават още по-тежки, когато им се противим. Работата е процес, а влезем ли в процеса, следва да влезем и в ритъма. Ако едно зъбчато колело в машината започне да се движи по-бавно от необходимото, то няма да спести енергията си, а ще се само-разруши – зъбците му ще бъдат изронени.

Естествено формите, времетраенето, ритъмът на труда трябва да бъдат съобразени с човешките възможности. Но няма нищо по-погрешно от схващането, че бездействието е наслада и съхранение на силите, докато работата е наказание и изтощение. Никой не оспорва елементарната истина, че при работата се изразходва енергия. Обаче малцина осъзнават също тъй елементарната истина, че енергията се придобива именно когато се изразходва, а не когато седим със скръстени ръце. Можем да се храним с най-калорични храни, но ако се излежаваме, няма да натрупаме мускули. Ще натрупаме тлъстини. Можем да четем най-съдържателни и мъдри книги, но ако избягваме напрежението на мисълта, на труда и на действието, няма да разширим съзнанието си, а само безполезно ще обременяваме паметта. Човекът е като пламъка: пламъкът в горенето непрестанно се самораздава, но и непрестанно всмуква енергия. Престане ли да се самораздава, той угасва.

„Отдаването е основен принцип на огнената божественост на духа. Сходството с огъня е поразително при всички стадии на развитие. От най-грубите форми на живота, до висшите преминава отдаването… На високите степени съществата приемат отдаването като радостно задължение… Тогава ние влизаме в равновесие с Огнения принцип и отдаването става получаване. Съществото приема висшите дарове вече без всяка себичност. В такъв ускорен обмен се извършва притокът на енергия. Такова постоянно възраждане обновява съзнанието и спасява от прекъсвания на съзнанието при прехода в Тънкия Свят.“ (М.)

Именно върху основата на тази органическа връзка между отдаването и получаването, се осъществява и нашето обогатяване в процеса на труда. И именно защото корелацията отдаване-получаване има своите чисто физически аспекти, Живата Етика ни запознава дори с физическите условия, които са най-подходящи за дейността ни:

„Кое външно условие е необходимо за качеството на работата? – Светлината. Само светлината прави работата производителна и полезна. Пеперудата може да лети, додето нейният многоцветен прашец не е изтощен. У човека съществува същата тази многоцветна сила и тя възприема посредством фотоплазмата мощта на светлината. Различни плазми са посредници между видимото и невидимото…“

„Най-добрите съединения със светлината се получават заран, затова не засенчвайте утринната светлина. Работете на светло, решавайте на светло, съдете на светло, тъгувайте на светло, радвайте се на светло… Лъчите на слънцето трябва да бъдат оценени като световно съкровище.“ (М.)

Действията, водещи до самоусъвършенстване, не се изчерпват с труда. Те обхващат нашето поведение в обществото, нашите отношения с хората, нашите реакции спрямо проявите на злото. Учението няма нищо общо с принципа за непротивене на злото, представян нерядко като християнски принцип. Истината е, в скоби казано, че Исус никога не е проповядвал подобна идея, а с камшик в ръка е изгонил търговците от храма. И Живата Етика, като ни предпазва, както вече видяхме, от нетърпимостта, безплодното отрицание и безсмислените дискусии, в същото време гледа на борбата срещу злото като на елементарен човешки дълг. В случая става дума не само за проява на филантропия, а и за естествена самоотбрана, защото ако не реагираме на злото, то ще ни смачка.

„Нека не се смущават от моите изисквания за борба – казва Учителят. – Стоящите на едно място, хиляда пъти повече се подлагат на опасност, от онези, които се стремят. Естествено, нека устремът бъде в сърцето и в мислите, а не само в нозете.“

Пътят на самоусъвършенстване е безспорно сложен, труден, съпроводен с множество изпитания. Тръгналият по този път скоро дори изпитва усещането, че изпитанията, вместо да намаляват, все повече се умножават. Малодушният започва даже да мисли, че вместо да бъде награден, бива наказван за старанието си, и подобна мисъл нерядко го отхвърля задълго или завинаги встрани от пътя.

Каза се, че съществуват злотворни сили, противопоставящи се на всяко добро начинание. Но с тях или без тях, на всеки от нас общо взето са орисани от Кармата определен дял изпитания, през които, искаме или не искаме, ще трябва да минем. И изборът на правилния път в никакъв случай не умножава броя на изпитанията, а само съкращава времето на тяхното изживяване. Оттук и нашето впечатление, че препятствията се умножават.

„Да, всеки поел по пътя на служене на Общото Благо, неизбежно е подложен на всевъзможни изпитания, които са последици на усилената духовна и мисловна работа, а също и на ускорено изживяваната карма. Та нали всеки мисловен процес изменя нещо в нашата карма. Затова ако той е насочен към доброто строителство, то произтича и съответно пречистване, но тия пречиствания биват болезнени. Хубаво е, ако успеем да обикнем трудностите, защото само личният опит, личните преживявания и страдания ни научават на великото търпение и милосърдие, качества, лежащи в основата на всички постижения.“ (М.)

Прочее, страданията са неизбежни. Ала те съвсем не са наказание или проверка от страна на Учителя, нито са неотменимо предписани от Космическия закон. Законът на при-чинността и на еволюцията наистина ги допуска в неизброимите множества на диференциация, на трансмутация и на създаващи се причинни връзки, но не ги програмира фатално. Творец на човешките страдания е самото човечество и затуй справедливостта на Висшия закон изисква човечеството да жъне страданията, които тъй лекомислено е посяло.

„Навсякъде се посочва, че страданието е най-добро пречистване и съкращаване на пътя. Несъмнено, в съществуваме земни условия това е така. Но могло ли е да се създава Творението с неотменимото условие на страданието? Не. Естествено, великото творчество не ще предвижда необходимост от страдание. Хората сами с ужасяваща старателност са се вмъкнали в кръга на страданието. Цели хилядолетия хората се стараят да се превърнат в двуноги. Те се опитват със злоба да угнетяват атмосферата на Земята. Наистина всеки лекар ще потвърди, че без зло няма да има и страдание. Умението да се избавим от страдание ще наречем стремеж към доброто.“ (М.)

Ако се постараем да разберем простата истина, че при реалните условия, създадени от човечеството, страданията и трудните изпитания са неотменими, вероятно и с по-голямо самообладание ще погледнем на тях. Някои вождове в древността са изгаряли всички мостове зад войската си, та да бъде ясно, че има само един единствен път – пътят напред. Когато съзнаем, че има само един път и че всички отклонения водят до далеч по-големи мъки или до самоунищожение, тогава навярно по-мъжествено ще приемем неизбежното. Не е изключено да разберем, че то е колкото неизбежно, толкова и необходимо за нас, както са ни необходими стръмните стъпала, щом веднъж сме решили да се движим нагоре.

„Всички обстоятелства са добри, ако действието на срока е неминуемо. Пожарът осветява пътя. Гърмът буди в часа за бдение. Пороят измива калта от пътя. Няма насрещни явления. Нашите лъчи покриват с купол на безопасност… Само когато промяната на пътя е полезна, изпращаме запрещение и ново нареждане. Понякога е по-полезно да се заобиколи планината, отколкото да се изтощаваш, преодолявайки отвесни стръмнини.“

„Няма какво да отричаме, защото съществуващото е неотрицаемо, а ни остава да прилагаме. Тогава не може да има нито огорчения, нито отчаяние, но само подкрепа. Ние познаваме всички треви, израсли на нашата поляна. Ние познаваме всичките им свойства и затуй не ги наричаме плевели. Всяка е вредна извън срока, всяка е полезна, когато е неминуема.“ (М.)

Горните истини, при цялата си убедителност, едва ли ще бъдат приети лесно от някои хора. Други ще ги приемат на думи, ала ще продължават да се съпротивляват вътрешно. Самоусъвършенстването е привлекателно, когато ни се представя като сбор от способи за поддържане на здравето, като спокойна размисъл с книга в ръка, или като духовно общуване с Учителя. Но когато от нас се изисква напрежение, смелост, готовност за рискове и за борба, ние обикновено решаваме, че Самоусъвършенстването може да почака, че сега не е точно моментът да почваме такава сериозна работа, защото толкова други грижи ни тежат на главата, защото семейството…, защото околните…

В подобна реакция няма нищо престъпно. Хората са това, което са и – както вече се посочи – твърде малък е броят на смелите, готови изцяло и без уговорки да приемат Живата Етика за свое верую. Учителят сам забелязва по тоя повод:

„Някои ще ви кажат – ние сме готови да разберем основите на Братството. Ние сме готови да изграждаме сътрудничеството, обаче сме обкръжени от такива непоносими условия, че не можем да проявим по-добра готовност. Наистина, могат да съществуват такива условия, които не позволяват да се приложи туй, за което сърцето вече е готово. Няма да излагаме на опасност невинните труженици. Те могат да приложат умението си при други условия. Дотогава нека строят Братството мислено. Те могат с такъв строеж да очистват околното пространство и такава мисъл ще бъде вече целебна. Но нека не изпадат в самомнението, че да се строи мислено е вече достатъчно. Не, пътникът ще утвърди достижението с човешки ръце и нозе. Също тъй, макар и да закриляме обременените, но ще ги предупредим да не се поддават на неоправдан страх. Не може да съществуват размишления за Братството, когато умът се гърчи от страх. Най-добрият достъп до Братството се затъмнява от страха. Да не забравяме, че хората са свикнали да се боят от всичко и винаги.“ (М.)

Осъзнаването неизбежността на изпитанията и проумяването на техния смисъл ще ни отърват от унинието и безпокойството и ще отворят място в сърцето ни за радостта. Защото страданието е относително, а радостта – безпределна, защото превъзмогнатата мъка е най-верният път към радостта. В една беседа на Учителя е казано:

„Знаете даже в трудни дни, че силата произтича от радостта. Отдавна съм казвал, че «радостта е особена мъдрост». Тъкмо така е, защото радостта трябва да се забелязва, трябва да се разпознава и осъзнава. Унилите хора се помрачават с беди и горести. В това мрачно покривало те не могат да видят радостта. През мрежата на скръбта хората слепеят и губят сили. Те не могат да помогнат на себе си. Не допускат и нашата помощ, защото унинието и раздразнението са непроходими. Като че ли никой никога не е говорил на хората за вредата от унинието.“

„Наричат унилите хора обезправени. Помислете над последната дума. А кой е лишил такива хора от присъщото им право? Преди всичко те сами са се лишили от възможности. Те отдавна са започнали своето разрушение. Недоволството, злобата, раздразнението са пресекли пътя към радостта. Тъмните помисли са ги лишили от извора на сили. Себичността е попречила да разпознаят радостта. Себичността е шепнела: радостта е само в личната изгода. По такъв начин най-плодоносната радост се е скривала зад безобразните купища на унинието. Слепците на унинието са най-жалките двуноги.“

„Човек притежава висшия дар да изпитва радост. Високото чело е дадено, за да се види Висшето. От далечните светове до малкото цвете – всичко предлага радост на хората. При всяка радост приижда нов запас от сили, защото ще произтече напрежение, което ще отвори още едни врати.“

„Кой е дал право на хората да си въобразяват, че те са завинаги обезправени? Невежеството е изкрещяло тази лъжа. Но мъдрият герой даже в часа на преследване знае, че пътят към радостта не е затворен. Хората забравят простата истина, че всичко се намира в движение. Скръбта се забравя, но искрите на радостта сияят завинаги. В нашия дълъг живот ние можем да потвърдим, че радостта е незабравима и служи за приток на мощ. Щастливи са тия, които и в Тънкия свят могат да утвърждават радостта. Когато ние казваме – «радостта бърза», тя наистина се приближава. Но хората често не желаят да я забележат, защото са свързани с преднамерено внушение. Така радостта може да остане назад, без желаното следствие. Огледайте се нашироко и съберете всички пламъци на радостта.“

Радостта не следва да се смята за някакъв празничен десерт на нашата духовна трапеза. Тя трябва да бъде за нас всекидневно явление, защото именно тя предизвиква ония повишени вибрации, които ни осигуряват успеха, защото именно нейното сияние очиства съзнанието от всички злотворни токове на униние, колебание, съмнение.

„С какво да постигнем успеха? Запомнете – с радостта. Не с униние, а с радост. Не допускайте мисълта, че ние разсъждаваме за възможност или невъзможност на успеха… Ние винаги препоръчваме радост. Трябва да признаете и да си спомните, че сте сполучвали, когато сте се радвали. Естествено, това не е веселието на теленцето сред поляната, а творящата радост, която преобразява трудностите… Радвайте се и сред цветята, и сред снега, също пълен с благоухание – радвайте се!“ (М.)

Едно качество, твърде необходимо при всяка продължителна работа, е търпението. Обикновено ние смятаме, че търпението е въпрос на нерви, но то всъщност е въпрос на знание. Който знае как и кога расте цветето, той няма да го дърпа нагоре, за да ускори растежа му, нито ще се опитва да разтваря с груба ръка цветовете му. Всяко нещо е резултат на определени процеси с определени качества и продължителност или, както се казва, всяко нещо – с времето си. Лекият ентусиазъм може да има някакъв ефект при еднократно действие, ала е безполезен в дълготрайната работа, защото както бързо е пламнал, тъй бързо и угасва.

В едно свое писмо Елена Рьорих забелязва, че без търпението „е невъзможно да започне самоусъвършенстването. Търпението лежи в основата на всички достижения, затова то е и най-голямото качество.“ Сполуките няма да дойдат вкупом и изведнъж. Преди тях ще има неизбежни несполуки. Не следва да ги приемаме безучастно, обаче не следва и да се дразним. Трябва да гледаме на тях като на поуки за бъдещето, да виждаме в тях какво още не ни достига и да умеем – без да се самообвиняваме и самонаказваме – да бъдем безпощадни в самооценките си:

„Към кого трябва да се отнесеш особено сурово? Естествено, към самия себе си. Как следва да се носи Учение-то? – Насаме. Как да се премине между лицемерието и нахалството? – Не край външни свидетели, а като си бъдеш сам съдия! Всеки сам тачи своето достойнство, всеки също тъй оценява бисера на съзнанието си.“

„Трябва да умееш пред себе си да носиш Учението, като последен огън, като последна храна, като последна влага. Трябва да проявиш обич и грижливост като към последна възможност.“ (М.)

Без овладяване на търпението ние няма да стигнем и до самообладанието, а без самообладанието е невъзможно да продължим към висшите стадии на самоусъвършенстването. „Самообладанието – изтъква Учителят – е твърде сложно качество. То се състои от мъжество, търпение и състрадание. Но мъжеството не трябва да преминава в гняв, състраданието не трябва да граничи с истерия и търпението не бива да бъде лицемерие. Тъй сложно е самообладанието, обаче то е неизбежно нужно при навлизане във Висшите светове. Следва твърде грижливо да се развива това синтетично качество.“

Самообладанието е преграда срещу променливите настроения и срещу неблагоприятните странични влияния. Човек понякога се чувства обладан от безпричинна умора, апатия, съмнения в смисъла на предприетата работа, изкушение да прекрати или да отложи започнатото. Такъв човек е като кола, за която не знаеш ще успееш ли да запалиш мотора, а ако го запалиш, не си сигурен докога ще работи. С подобна кола е неразумно да се тръгне на път, а още повече – на дълъг път.

Трябва да бъдем неподвластни, както на емоционалните капризи, така и на насрещните пространствени въздействия и в същото време трябва да бъдем винаги готови да приемем благотворните мислени послания и да ги превърнем в дела. Това състояние на готовност, наподобяващо работата на приемник, настроен на определена вълна, е резултат на настойчивост и търпение, то не се получава изведнъж.

„Постоянната готовност е качество, което трябва да се създава. Готовността не е нервен порив, не е временно напрежение, готовността е хармония на центровете, винаги открити за възприятие и въздействие. Човекът, изпълнен с хармония, винаги получава и винаги дава. Същността му винаги укрепва в непрестанен ток. Няма даване без получаване. Да се прекъсне такъв ток означава смърт на движението. Всезнаещият ще бъде и вседаващ.“

„… Постоянната готовност е продукт на здрава психическа енергия.“ (М.)

Трябва добре да разберем думите: „готовността не е нервен порив“. Защото Учителят често говори за напрежение и понякога това понятие се възприема в смисъл на изкуствено напрягане. Ние знаем от опит, че изкуственото напрягане, освен дето е съпроводено с неприятно усещане, но не е и добър помощник в работата. То пречи на ясната мисъл и на спокойното действие, без да говорим за туй, че предизвиква безполезно изтощение. („Всяко прекомерно напрягане би противоречило на хармонията.“ М.) „Напрежение“ следва да се разбира точно в смисъла на аналогичния термин в механиката – като интензивност на вътрешните сили. И значението на интензивността в духовния ни живот не е много по-различно от проявите й във физическия свят. Напрежението означава повишен магнетизъм, а повишеният магнетизъм означава на свой ред обилен приток на енергия. С други думи, то не изтощава, както обикновено се мисли, но подпомага натрупването на психическа енергия. Затуй и напрежението е винаги плодоносно, докато вялото състояние е всякога безплодно.

Възприемането на Учението, както вече видяхме, няма нищо общо с показните церемонии и ритуалните посвещения. Живата Етика се опира на естествеността и простотата. Но естественост не значи разпасаност и простота не означава принизяване. В работата ни върху Учението и в мисълта ни към Учителя трябва да има сериозност и уважение. Не защото нашето уважение е толкова нужно някому, а защото е необходимо на самите нас. Смисълът на самоусъвършенстването е да се издигнем до висотата на Великите принципи, а не да снизим тия принципи до личното си ниво. Да ги обсъждаме с пренебрежението, с което обсъждаме проблемите на всекидневието, да внасяме в сериозния разговор неуместни шеги, това означава да обезсмисляме и Учението, и собствените си усилия да се приближим към него. На този въпрос е посветен един параграф от „Община“, който ще цитираме почти изцяло:

„Мои млади приятели, вие отново сте се събрали в името на Учението и отново у вас се е получила вечер с гости. При туй, казано е и повторено, че часът за беседа върху Учението следва да бъде лишен от делнични сплетни. Нека този час бъде по-рядко, но качеството му трябва да бъде съхранено. Вие идвате по малките улички, вие превъзмогвате умората на трудовия ден, вие носите частица от общото благо, но струпаните вещи в познатото помещение разбиват вашия стремеж и вие незабелязано се превръщате в прашни обитатели. Не стига туй, някой от вас забелязва случилото се и се превръща в доброволен наставник и потъва в дребнавичко раздразнение. Тъканта на беседата е разкъсана и започва недостойно шепнене. Ние молим да бъдете поне един час съзнателно отговорни хора. Ако ви е труден един час в седмицата, то по-добре срещнете се след четиринадесет дни. Съумейте да изключите през това време всички безпокоящи животински привички – пушене, вино, ядене, дребни сплетни, обсъждане на дребни дела, осъждане и гняв. Събрали се, поседете няколко минути в мълчание. А ако някой от вас не намери сили да просветли съзнанието си, нека мълчаливо излезе отново в студа и мрака. Ние сме врагове на всяка насилствена магия, обаче естественият контрол на съзнанието трябва да стане условие за реални построения… Положете усилия да придадете на беседите красота, простота и чистота.“

„Нека най-неочакваните проблеми на знанието, най-смелите образи на красотата ви изтръгнат от душния ъгъл. Разберете, искам да ви видя, макар и временно, особени и съдържателни. Тези зърна на съвместното мислене ще ви дадат настойчивост за достиженията. Не само решителност, но и настойчивост е нужна.“

„Разберете концентрацията като опит на съзнанието. Нека ви видят да вървите устремено и съзнателно.“ (М.)

В този смисъл Учителят ни говори, че при възприемане на Учението е необходима определена тържественост. Става дума не за баналната показна тържественост, а за особеното вътрешно чувство, произтичащо от съзнание за значението на мислите, важността на действията и величието на Този, който ни наблюдава и оценява. Тържественост, в смисъла на съсредоточеност, на извисеност на духовното ни същество.

„Да бъдем тържествени. Да не добавяме смут към напрежението на пространството. Няма да проявяваме суетене, когато можем да предчувстваме действията. Няма да се скрием в облак прах, когато трябва да имаме чиста далнина. Да изречем слово на обич като здрав щит.“ (М.)

Ако в мислите ни, отправени към Учителя, трябва да звучи тържественост, то в отношенията ни с околните трябва да има търпимост. След като говорихме за нетърпимостта, този въпрос, макар и от обратен аспект е вече засегнат. Следва само да припомним, че и в тоя случай не става дума за етикеция или благонравие, а за поука с принципиално и съвсем практическо значение, почерпена от многовековния и, уви, горчив човешки опит.

„Ще запитат – как да защитаваме Учението, без да отговаряме на нападките? Най-добрата защита ще бъде развиване на действието в невраждебна посока. Враждебните твърдения могат да бъдат разбити със създаването на нови крепости. Знаете, че ние не избягваме враговете, но не бива да се хабят сили по тях.“ (М.)

И още:

„По-рано сте чели: «И възрадва се духът мой на Бога, моят Спасител», а сега кажете – «И възрадва се духът мой на Бога, твоят Спасител.»

«Тържествено говоря – в това е спасението. „Да бъде твоят Бог!“ Така кажете на всеки и, разменили си Бога, тръгнете към Единния.»“

Тия думи са от изключителна важност за разбиране смисъла на Живата Етика. За разлика от толкова движения, стремящи се да печелят престиж чрез отричане на „конкурентните“ школи, Живата Етика се основава не на отрицанието и противопоставянето, а на търпимостта и сътрудничеството.

Да се стремим към сътрудничество – това е още един начин да се стремим към самоусъвършенстване. Сътрудничество не се постига насила нито със случайни хора. Но представи ли ни се случай да установим връзка с такива, които също като нас искрено се стремят към истината, подобен случай трябва да бъде използван. Защото усилията на трима души, събрани в името на едно общо дело, не се равняват на механичния сбор на тия усилия, а прерастват в далеч по-голяма величина. Единодействието представлява могъща енергия, независимо дали сме заедно или си сътрудничим от разстояние:

„Полезно е приятелите да се съветват, да си изпращат взаимно в определен час добри мисли. В такова действие ще има не само укрепване на доброжелателството, но дезинфекция на пространството. Последното е твърде необходимо. Отровните еманации не само заразяват човека, но и се наслояват върху околните предмети. При туй такива наслойки са винаги трудно отстраними. Те могат да съпровождат предметите и на далечни разстояния… Добрите мисли ще бъдат най-добър пречиствател на обстановката… Но трябва да се учим на такива послания. Те могат да не съдържат определени думи, а само да насочват добро чувство. Така сред обичайния живот може да се твори много добро. Всяко такова послание е като очистителна мълния.“ (М.)

Не само в книгата, многозначително озаглавена „Община“, а и на редица други места Учителят ни разкрива значението на сътрудничеството. Идеята за общината обаче не следва да се разглежда като проект за създаване на селища от съмишленици, по примера на различните секти. Адептьт няма предвид елементарните форми на общежитие, превръщащи се с течение на времето по-скоро в принуда, отколкото в благоприятна обстановка. И Общината, за която става дума, е духовна община, а не физическо местожителство. Елена Рьорих пише:

„Учението на Живата Етика никъде не настоява за тясно общежитие. Даже обратното, предупреждава именно против телесната блъсканица. Непрестанно се повтаря, че сътрудничеството трябва да се проявява във всекидневния бит, при всички условия, в които ни е поставил животът. Но телесната блъсканица и всякакви дреболии на живота създават тежка атмосфера, в която вместо единство се засилва злостното разединение. Нужно е съзнателно сътрудничество винаги, навсякъде и във всичко. Обаче всички изкуствени обединения не са водили и няма да доведат до нищо добро.“

„Може успешно да си сътрудничим и когато се намираме в различни градове и даже страни.“

„И тъй, общината следва да се разбира не в тесен, а в най-широк смисъл. Именно като сътрудничество с цялото човечество, с всички светове, с всичко съществуващо. Хората тъй страдат от недостиг на дружелюбно отношение един към друг, затова отделянето им в затворени общини още повече ще укрепи отчуждението им от световната община, която вмества в себе си цялото човечество, всички планове на битието.“

Освен възможното сътрудничество с приятели и близки, съществува и по-висша форма на духовно общуване – връзката с хора, които са далеч пред нас в еволюцията си. Така възниква въпросът за Учителя. Разбира се всеки по-издигнат човек може да бъде до известна степен учител на всеки по-изостанал. А ако даден човек е значително напреднал в развитието си, той може да напътства духовно и големи групи хора. Такъв е бил случаят с Елена Блаватска, както по-късно и с Елена Рьорих.

Не е изключено обаче да сме лишени от контакт с човек, заслужаващ да бъде наш ръководител и дори да нямаме връзка с обикновени съмишленици. Не е ли съвсем нормално при такова положение да се усетим изолирани, изоставени сами на себе си? Възможно е наистина да се поддадем на подобно усещане, особено ако още не сме опознали добре Живата Етика. В един параграф Учителят казва, сякаш между другото: „Трябва да се осланяте на незнайните и невидимите“. Това, естествено, съвсем не е казано между другото.

В началото на пътя, а дори и по-късно, ние рядко си даваме сметка, че щом сме тръгнали, значи вече не сме сами. Ако стремежите ни са достатъчно дълбоки и чисти, можем да бъдем уверени, че около нас вече има такива незнайни и невидими, готови да ни помогнат, поне дотолкова, доколкото им даваме подобна възможност. Това не са непременно Великите Учители, а са светли същества от Тънкия свят, привлечени от нашите благородни вибрации. Що се отнася до Адепта, към когото е устремена мисълта ни, то връзката с него зависи изцяло от самите нас. Ако усилията ни са достатъчно настойчиви, ако доверието ни е достатъчно силно, ако обичта ни е достатъчно пламенна, Великият Дух не може да не ни забележи: „Когато ученикът е готов, явява се и Учителят.“ (М.)