Текст книги "Легион"

Автор книги: Сандерсън Брандън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 4 страниц)

– Трябва да го направим – каза Джей Си. – Трябва да се заемем със случая, кльощав.

– Ако има някакъв шанс… – добави Тобиас и кимна.

– Апаратът трябва да е бил откраднат от някой вътрешен човек – предположи Айви. – В подобни случаи често е така.

– Взел я е някой от вашите хора, нали? – попитах.

– Да – отвърна Моника. – Но нямаме представа къде е отишъл. През последните четири дни похарчихме десетки хиляди долари, за да го проследим. Непрестанно предлагах да се обърнем към вас. Но други части от компанията бяха против да включим човек, когото смятат за опасен.

– Ще се заема.

– Отлично. Да ви откарам ли в лабораториите ни?

– Не. Заведете ме в дома на крадеца.

*

“Г-н Балубал Разон” – прочете Тобиас от документите, докато изкачвахме стълбите. Прегледах документите по пътя насам, но умът ми беше зает с други мисли, за да им обърна подобаващо внимание. – Има филипински произход, но самият той е второ поколение американски гражданин. Завършил е физика в университета в Мейн. Няма отличия. Живее сам.

Стигнахме седмият етаж. Моника се задъхваше. Тя продължаваше да върви прекалено близо до Джей Си, което не му се нравеше.

– Трябва да добавя – обади се отново Тобиас, отпускайки документите, – Стан ме информира, че дъждът ще престане, преди да достигне до нас. Оттук насетне ни очаква слънчево време.

– Слава Богу – казах, докато се обръщах към вратата, пред която стояха двама мъже с черни костюми. Кимнах към тях и попитах Моника: – Ваши ли са?

– Да – отвърна ми тя. През целия път насам говореше по телефона с началниците си.

Моника извади ключ и го завъртя в ключалката. Стаята беше истинска кочина. На перваза бяха наредени кутии от китайска храна, сякаш се очакваше от тях да покълнат растения. Навсякъде имаше купчини книги, а по стените бяха окачени снимки. Не бяха от историческите, а най-обикновени. Наложи се да се въртим, за да заобиколим купчините с книги. Стаята беше тясна за четирима ни.

– Ако искаш изчакай отвън, Моника – предложих аз. – Тук е малко тясно.

– Тясно ли? – попита тя, мръщейки се.

– Продължаваш да минаваш през Джей Си, а това го притеснява. Мрази да му напомнят, че е халюцинация.

– Не съм халюцинация – сопна се Джей Си. – Имам съвършена екипировка за незабелязано промъкване.

Моника ме огледа за момент, след което излезе и застана между двамата пазачи, с ръце на кръста, без да откъсва поглед от нас.

– Добре, хора, да действаме.

– Хубави ключалки – каза Джей Си, опипвайки едната верига на вратата. – Дебело дърво, тристранно заключване. И ако не греша…

Той посочи това, което приличаше на пощенска кутия на стената до вратата. Отворих го. Вътре имаше пистолет.

– “Ругер”, преработен за по-голям калибър – каза Джей Си със сумтене. Отворих барабана и извадих един от куршумите. Джей Си продължи. – Това е оръжие за човек, който знае какво прави.

– Но го е оставил – намеси се Айви. – Дали е бързал прекалено много?

– Не – каза Джей Си. – Този пистолет стои до вратата. Имал е и друго оръжие.

– Оръжие, което да стои до вратата? Наистина ли имате този навик?

– Трябва да разполагаш с нещо мощно, което може да пробие дървото, ако някой отита да влезе. Но при много изстрели с това, отката ще умори ръката ти. За лично ползване би носил по-малокалибрен пистолет.

Джей Си огледа пистолета.

– С този никога не е стреляно. Има вероятност някой да му го е дал. Може да е посетил приятел и да го е питал как би могъл да се защити. Истинският войник опознава оръжието си като го използва най-редовно. Никое оръжие не стреля право напред. Всяко има своите особености.

– Той е учен – каза Тобиас, който бе приклекнал сред книгите. – Историк.

– Изглеждаш изненадан – казах аз. – Завършил е докторантура. Очаква се да е умен.

– Завършил е теоретична физика, Стивън, а това тук са исторически и теологични книги. Сериозни четива. Трудно е да се занимаваш сериозно с повече от един предмет. Нищо чудно, че живее усамотено.

– Броеници – каза Айви, вдигна една от купчина книги и я огледа. – Изглежда е била държана често. Отвори някоя от тези книги.

Вдигнах една от книгите на пода.

– Не, тази. “Делюзията Бог”.

– Ричард Докинс – казах, след като я огледах.

– Прочут атеист – Айви надничаше над рамото ми. – Пълна е с контрааргументи.

– Вярващ католик сред море от светски учени – каза Тобиас. – Да, много от тези книги засягат религиозната тематика. Тома Аквински, Даниъл У. Харди, Франсис Шефър, Пиетро Алагона…

– Има работен бадж – обади се Айви и кимна към нещо, висящо на стената. С големи букви пишеше “ЛАБОРАТОРИИ АЗАРИ”. Компанията на Моника.

– Извикай Моника и повтаряй това, което ти казвам.

– Моника!

– Вече може ли да вляза?

– Зависи – отговорих, повтаряйки думите, които ми нашепваше Айви. – Ще ми кажеш ли истината?

– За кое?

– За това, че Разон сам е изобретил апарата и е включил “Азари”, след като е имал работещ прототип.

Моника ме погледна преценяващо.

– Баджът е прекалено нов. Не е захабен и издраскан от използване или от това, че е стоял в джоба му. Снимката не може да е на повече от два месеца, съдейки по брадата от снимката на баджа, която липсва на тази от Върмон. Да не говорим, че това не е жилище на човек с добре платена работа. С неработещ асансьор? В североизточната част на града? Не само, че кварталът е лош, но и е далеч от офисите ви. Той не е откраднал устройството. Изкушавам се да предположа, че вие сте опитали да го откраднете от него. Затова ли е избягал?

– Не дойде при нас с прототип – каза Моника. – Поне не с работещ прототип. Имаше една снимка, онази с Вашингтон, и много обещания. Бяха му нужни средства, за да направи стабилно работещ апарат. Явно онзи, който беше направил е работил няколко дни, след което е престанал. Финансирахме го осемнадесет месеца, с ограничен достъп до лабораториите ни. Дадохме му официален бадж едва, когато накара проклетия апарат да работи. И наистина открадна от нас. Договорът, който подписа изискваше всичкото оборудване да стои в нашите лаборатории. Използва ни като източник на средства, след което изтри всички данни и унищожи прототипите, за да избяга с единствения работещ.

– Истина ли е това? – попитах Айви.

– Не мога да определя. Съжалявам. Ако можех да чуя сърдечния й ритъм. Може би, ако сложиш ухо на гърдите й…

– Сигурен съм, че идеята ще й хареса.

– На мен ми допада – каза Джей Си.

– Стига – каза Айви. – Ще го направиш само за да надникнеш под сакото й, за да видиш какво оръжие носи.

– “Берета” М9 – обади се Джей Си. – Вече надникнах.

Айви ме погледна намръщено.

– Какво? – попитах я. – Той го каза.

– Кльощав, М9 е ефективен пистолет. От поведението й съдя, че умее да го използва. Пъшкането й докато изкачвахме стъпалата беше преструвка. В много по-добра форма е от мен. Опитва да се представи за чиновничка в лабораторията, но очевидно отговаря за сигурността.

– Благодаря – казах му.

– Ти си много странен човек – обърна се към мен Моника.

Съсредоточих се върху нея. Тя беше чула само моята част от диалога, разбира се.

– Мислех, че си чела интервютата ми.

– Да, но те не те описват добре. Смятах, че превключваш от личност на личност.

– Това е раздвоение на личността. Съвсем различно нещо.

– Отлично – похвали ме Айви. Те ме бе обучила за психологическите разстройства.

– Въпреки това – продължи Моника. – Предполагам, че съм изненадана от това, което представляваш в действителност.

– А именно? – попитах аз.

– Посредник – изглеждаше разтревожена. – Както и да е, въпросът остава същият. Къде е Разон?

– Зависи. Трябва ли някое точно определено място, за да използва устройството? Тоест, трябва ли да отиде до Върмон, за да направи снимката или може да настрои апарата да снима там?

– Трябва да отиде на мястото. Камерата вижда назад във времето на мястото, на което се намираш.

В това имаше някои проблеми, но засега ги оставих настрани. Къде би отишъл Разон? Погледнах Джей Си. Той сви рамене.

– Погледна първо към него – каза Айви обидено.

Погледнах към нея и тя се изчерви.

– И аз нямам идеи.

Джей Си се изхили. Тобиас се изправи, бавно и тромаво, подобно на далечен облак, плъзгащ се по небето.

– Йерусалим – каза. – Заминал е за Йерусалим.

Всички го погледнахме. Поне всички, които можеха да го видят.

– Къде другаде би отишъл вярващ човек, Стивън? След години спорове с колегите си? След като години е бил смятан за глупак заради вярванията си? Това е причината да разработи устройството. Отишъл е да отговори на един въпрос. Заради нас и заради себе си. Въпрос, който чака отговор от две хиляди години.

– Отишъл е да заснеме Иисус от Назарет, наричан Христос от последователите си, след възкресението му.

*

Поисках пет места първа класа. Това не допадна много на началниците на Моника, някои от които не одобряваха участието ми. Запознах се с един от тях, г-н Девънпорт. Той миришеше на тютюн за лула, а Айви изкритикува липсата му на вкус в избора на обувки. Предпочетох така, вместо да го питам дали може да използваме служебния им самолет.

И така, сега пътувахме в първа класа. Аз разглеждах дебела книга на табличката пред мен, а Джей Си се хвалеше на Тобиас за оръжията, които бил успял да вкара на борда. Айви седеше до прозореца, а седалката до нея беше празна. Моника седеше до мен и се взираше в празната седалка.

– Значи, Айви седи до прозореца?

– Да – казах и прелистих още една страница.

– А Тобиас и моряка са зад нас?

– Джей Си е тюлен. Би те застрелял заради тази грешка.

– А другата седалка?

– Празна е.

Тя зачака обяснение, но аз не й го дадох.

– Какво ще правите с устройството? – попитах. – Ако приемем, че то съществува, а още не съм убеден в това.

– То има стотици приложения. В полицията, шпионажа, акуратното установяване на исторически факти, наблюдаване на развитието на Земята с научна цел…

– Унищожаване на древни религии.

Тя повдигна вежди.

– Вие вярващ човек ли сте, г-н Лийдс?

– Част от мен е вярваща – това си беше чистата истина.

– Нека предположим, че християнството е измама. Или, да речем, движение започнато от добронамерени хора, което се е разраснало повече от очакваното. Няма ли да е добре да можем да покажем това на света?

– Това не е спор, в който съм готов да навляза. Нужен ви е Тобиас. Той е философ. Но ми се струва, че сега спи.

– Всъщност, Стивън, съм силно заинтригуван от разговора ви. Между другото, Стан следи пътя ни. Каза, че може би ни очаква турбуленция.

– В момента гледаш нещо – каза Моника.

– Гледам Тобиас. Той иска да продължи разговора.

– Може ли да говоря с него?

– Предполагам можете, чрез мен. Но ви предупреждавам, не обръщайте внимание на нищо, което казва за Стан.

– Кой е Стан?

– Астронавт, когото Тобиас чува и за когото се предполага, че обикаля Земята в сателит. Като цяло е безобиден. Дава ни прогнози за времето и такива работи.

– Разбирам – каза тя. – Стан още някой от специалните ви приятели ли е?

– Не. Той не е истински.

– Мислех, че никой от тях не съществува?

– Така е. Те са мои халюцинации. Но Стан е специален. Само Тобиас може да го чуе. Тобиас е шизофреник.

Тя примигна изненадано.

– Твоята халюцинация…

– Да?

– Халюцинацията ти си има халюцинации?

– Да.

Тя се облегна назад с разтревожено изражение.

– Всички имат своите проблеми – казах. – Айви има трипофобия, макар че като цяло се владее. Само не я приближавай с кошер на оси. Армандо е мегаломан. Адолайн има обсесивно-компулсивно разстройство.

– Ако обичащ, Стивън – прекъсна ме Тобиас, – кажи й, че смятам Разон за много смел човек.

Повторих думите му.

– Защо? – попита Моника.

– Много е трудно за човек да бъде едновременно учен и вярващ. Науката приема само истината, която може да бъде доказана. А вярата определя, че истината е ядрото, което няма как да бъде доказано. Разон е смел заради това, което прави. Въпреки откритието му, едно от двете неща, на които държи, ще бъде отхвърлено.

– Може би е фанатик – отвърна Моника, – който сляпо търси потвърждение, че през цялото време е бил прав.

– Възможно е, но истинският фанатик не търси потвърждение. Потвърждението идва от Господ. Не, виждам нещо друго тук. Човек, който иска да обедини науката и вярата. И може би първият човек в човешката история, който е открил начин да приложи науката към истините на религията. Смятам това за благородно.

Тобиас се облегна назад. Прелистих последните страници на книгата, а Моника мълчеше замислено. Приключих с книгата и я прибрах в джоба на седалката пред мен. Някой дръпна завесата и влезе от икономичната класа в първа класа.

– Здравейте – дочух дружелюбен женски глас откъм пътеката. – Забелязах, че има доста свободни места и реших да проверя дали няма да позволите да седна тук.

Новодошлата беше приятна жена в края на ‘20-те. Имаше тъмна по индийски кожа и тъмночервена точка на челото. Дрехите й бяха от преплетени червен и жълт цвят, а по рамото й се спускаше индийско подобие на шал. Не помня как се наричаше то.

– Какво става? – попита Джей Си. – Ей, Ахмед, нали не мислиш да взривиш самолета?

– Казвам се Калиани – отвърна жената, – и със сигурност не възнамерявам да взривявам нищо.

– Жалко – каза Джей Си, облегна се назад и затвори очи – или поне се престори, защото с едното око тайно наблюдаваше Калиани.

– Защо изобщо го търпим – попита Айви, докато се протягаше след дрямката си.

– Не спираш да кимаш – намеси се Моника. – Имам чувството, че пропускам целия разговор.

– Така е – казах. – Моника, запознай се с Калиани. Тя е нов аспект, заради който ни беше нужно празното място.

Калиани подаде ръка към Моника с голяма усмивка на лицето си.

– Тя не може да те види – казах й.

– Вярно – Калиани вдигна ръце пред лицето си. – Ужасно съжалявам, г-н Стийв. Всичко това е ново за мен.

– Всичко е наред. Моника, Калиани ще бъде наш преводач в Израел.

– Аз съм лингвист – Калиани се поклони.

– Преводач… – Моника погледна книгата, която бях прибрал – речник на иврит. – Току-що си научил иврит?

– Не. Гледах страниците достатъчно, за да призова аспект, който владее езика. Мен изобщо не ме бива с езиците – прозях се и се зачудих дали има време да науча Калиани и на арабски.

– Докажи го – поиска Моника.

Повдигнах вежда.

– Моля те, трябва да видя.

Обърнах се към Калиани:

– Как се казва: “Бих искал да практикувам да говоря на иврит. Би ли ми говорила на своя език?”

– “Бих искал да практикувам да говоря на иврит” е доста неудобно за произнасяне. Може би е по-добре: “Бих искал да подобря знанията си по иврит”?

– Става.

– Ani rotzeh leshapher et ha’ivrit sheli – произнесе Калиани.

– Дявол да го вземе, това ще ми изкълчи езика.

– Какъв език! – обади се Айви.

– Не е толкова трудно, г-н Стийв. Опитайте. Ani rotzeh leshapher et ha’ivrit sheli.

– Any rote zeele shaper hap … er hav… – казах.

– Господи, това беше… ужасно. Може би трябва да повтаряте дума по дума.

– Звучи добре – махнах на една стюардеса. Същата, която бе казала инструкциите на иврит. Тя ни се усмихна.

– – Кажете?

– Ами… – запънах се.

– Ani – произнесе Калиани търпеливо.

– Ani – повторих.

– Rotzeh.

– Rotzeh…

Беше нужно известно време, но стюардесата ме разбра. Дори похвали познанията ми по езика. За щастие да преведа нейните думи на английски беше много по-лесно – Калиани ми превеждаше в движение.

– Акцентът ви е ужасен, г-н Стийв – каза Калиани, когато стюардесата се отдалечи. – Срам ме е.

– Ще поработим върху това. Благодаря ти.

Калиани се усмихна и ме прегърна. След това се опита да прегърне Моника, която не забеляза. Накрая индийката седна до Айви и двете започнаха да си говорят по женски. Отдъхнах си. Животът ми винаги е по-лесен, когато халюцинациите ми се разбират.

– Ти вече си знаел иврит – обвини ме Моника. – Знаел си го преди да се качиш на самолета, а през последните няколко часа само си го опреснил.

– Щом искаш, вярвай в това.

– Не е възможно – продължи да настоява тя. – Човек не може да научи нов език за часове.

Не си направих труда да я поправям, че не съм го научил. Ако го знаех, акцентът ми нямаше да е толкова ужасен, та да се налага Калиани да ми диктува дума по дума.

– Намираме се на самолет и издирваме апарат, който прави снимки на миналото. Защо ти е трудно да повярваш, че току-що съм научил иврит?

– Добре, да се престорим, че е така. Но щом си способен да учиш толкова бързо, защо досега не си изучил всички езици и предмети?

– В къщата ми няма достатъчно стаи за целта. Истината, Моника е, че не искам нищо от това. С радост бих го загърбил, за да водя по-прост живот. Понякога мисля, че повечето от тях ще ме накарат да полудея.

– Значи… не сте луд?

– Мили Боже, не – погледнах я. – Не вярваш в това.

– Виждате хора, които не съществуват, г-н Лийдс. Трудно е човек да приеме този факт.

– Въпреки това водя хубав живот. Кажете, защо смятате мен за луд, а човек, който не може да се задържи на работа, изневерява на жена си и не успява да си сдържи нервите – за нормален?

– Е, може би не съвсем…

– Повечето от “нормалните” хора не могат да се контролират. Психичното им състояние – стреса и ядовете – им пречи да бъдат щастливи. Според мен, в сравнение с тях, аз съм изключително стабилен. Макар да признавам, че ми се иска да ме оставят на мира. Не искам да бъда специален за никого.

– От това се появява всичко това, нали? – попита Моника. – Халюцинациите?

– Сега за психолог ли се имате? Да не сте прочела книга по въпроса, докато летим? Къде е новият ви аспект, за да й стисна ръката?

Моника не захапа.

– Създавате тези заблуди, за да прехвърлите проблемите си към тях. Умът ви, който смятате за бреме. Вашата отговорност – те трябва да ви влачат и принуждават да помагате на хората. Това, г-н Лийдс, ви позволява да се преструвате на нормален. Но всъщност, точно тук се крие истинската заблуда.

Изведнъж ми се прииска полетът да приключи по-бързо.

– Никога не съм чувал тази теория – обади се Тобиас изотзад. – Може би тя разбира нещо, Стивън. Трябва да го каже на Айви…

– Не – отрязах го. – Достатъчно задълба в ума ми.

Обърнах се. В очите на Моника видях погледа, който има всеки “нормален” човек, когато си има работа с мен. Погледът на човек, на когото се налага да носи нестабилна шашка динамит с готварски ръкавици. Този поглед наранява повече от самата болест.

– Кажи ми нещо – смених темата аз. – Как така оставихте Разон да се измъкне?

– Не, че не бяхме взели всички възможни мерки – започна Моника сухо. – Устройството беше прибрано на сигурно място, но все пак нямаше как да го държим далеч от ръцете на човека, на когото сме платили, за да го създаде.

– Има нещо повече. Не се обиждай, но ти си от кофти корпоративния тип хора. Айви и Джей Си разбраха отдавна, че не си инженер. Или си някакво дребно началство в компанията, което се занимава с неприятните задачи, или отговаряш за сигурността и задачата ти пак е същата.

– От кое точно не трябваше да се обиждам? – попита тя хладно.

– Как така Разон е имал достъп до всички прототипи? – продължих. – Със сигурност сте копирали дизайна без неговото знание. Няма как да не сте изпратили версии на устройството в други лаборатории, за да могат да ги разглобят и да пресъздадат проекта. Някак си ми е трудно да повярвам, че се е добрал до всички и ги е унищожил.

Известно време Моника потропваше с пръсти по облегалката.

– Никой от тях не работеше – призна накрая.

– Точно ли копирахте проекта?

– Да, но не се получи. Попитахме Разон, но той каза, че има бъгове. Винаги имаше готово извинение, а и неговите прототипи даваха проблеми. Това е област в науката, с която никой не се е занимавал. Ние бяхме пионерите. Очакваше се да има проблеми.

– Силни думи, в които не вярваш.

– Той правеше нещо на апаратите. Някак ги караше да спрат да функционират, когато него го няма. Той можеше да накара прототипите да работят. Ако сменяхме някой с наше копие през нощта, той го оправяше. След това пак ги разменяхме и апарата отказваше да работи за нас.

– Други хора можеха ли да ги използват в негово присъствие?

Тя кимна.

– Да. Дори ги използваха известно време, след като него го нямаше. С времето всеки прототип се разваляше и му го носехме, за да го оправи.

– Трябва да разберете, г-н Лийдс, имахме само няколко месеца, през които някоя от камерите изобщо работеше. За повечето време, прекарано от него в “Азари”, мнозина го смятаха за мошеник.

– Но не и вие, предполагам.

Тя не отговори нищо.

– Без него с кариерата ви е свършено. Вие сте го финансирала. Фаворизирала сте го. И когато най-сетне се е получило…

– Той ме предаде – прошепна Моника.

Погледът й не беше никак приятен. Хрумна ми, че ако открием г-н Разон, може би ще е по-добре да го оставя на Джей Си. Той просто би го застрелял, а Моника искаше да го одере жив.

*

– Добре, че избрахме град, встрани от мястото – каза Айви. – Ако трябваше да търсим Разон в голям градски център – дом на три големи световни религии и една от най-силните туристически дестинации на света – щеше да ни е много трудно.

Усмихнах се, докато излизахме от летището. Една от горилите на Моника отиде да открие колите, които компанията беше поръчала за нас.

Усмивката ми не стигаше по-далеч от крайчеца на устата ми. През втората половина на полета не бях успял да науча много арабски. Бях прекарал времето в мисли за Сандра. А това не подпомага продуктивността ми.

Айви ме наблюдаваше със загрижен поглед. Понякога се отнасяше много майчински с мен. Калиани се отдалечи, за да слуша разговора, който някакви хора водеха на иврит.

– Израел – обади се Джей Си. – Винаги съм искал да дойда тук, за да видя дали мога да премина охраната. Да знаете, тукашната охрана е най-добрата в света.

На гърба си носеше черна торба, която не ми беше позната.

– Какво е това?

– Карабина М4 с прикачена бойна оптика и гранатомет М203.

– Но…

– Имам връзки тук. Веднъж тюлен, цял живот тюлен.

Колите пристигнаха. Шофьорите се зачудиха защо четирима души настояват да използват две коли. Но и така, едва побираха всички ни. Аз се качих във втората, заедно с Моника. Тобиас и Айви седяха между нас на задната седалка.

– Искаш ли да поговорим – попита Айви, докато закопчаваше предпазния колан.

– Не мисля, че ще я открием, дори с това устройство – казах. – Сандра умее да избягва хорското внимание, а и следата отдавна е изстинала.

Моника ме погледна въпросително. Явно смяташе, че говоря на нея. Въпросът замръзна на устните й, когато си спомни в чия компания се намира.

– Може би има сериозна причина за заминаването й. Не знаем цялата история.

– Сериозна причина? Такава, която да обясни защо за десет години не ни се е обадила нито веднъж?

– Възможно е – каза Айви.

Замълчах.

– Нали няма да започнеш да ни губиш? – попита Айви. – Аспектите да изчезват? Да се променят.

Да се превръщат в кошмари. Нямаше нужда да добавя това.

– Това няма да се случи отново – отговорих й. – Сега се контролирам.

Джъстин и Игнасио все още липсваха на Айви, а честно казано – на мен също.

– Това преследване на Сандра само заради привързаността ти към нея ли е или има нещо друго?

– Какво друго би могло да има?

– Тя те научи как да владееш ума си – Айви извърна поглед. – Не ми казвай, че не си мислил за това. Възможно е тя да има още тайни. Може би дори лек.

– Не ставай глупава, сегашното положение ми харесва.

Айви не отговори. Видях как Тобиас ме гледа в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Преценяваше искреността ми.

Честно казано и аз се опитвах да я преценя.

Последва дълго пътуване. Летището беше изградено доста далеч от самия град. След това се подложихме на друсането по улиците на древния, и въпреки това модерен град. Не се случи почти нищо с изключение на това, че за малко щяхме да прегазим един продавач на маслини. Когато стигнахме и слязохме от колите, попаднахме в море от гласовете на туристи и вярващи поклонници.

Построена като кутия, сградата пред нас имаше древна, проста фасада с два големи, сводести прозореца на стената над нас.

– Църквата Възкресение Христово – каза Тобиас. – Твърди се, че е построена на мястото, на което е разпнат и погребан Иисус от Назарет. Първоначално е издигната в две сгради през IV-и век от Константин Велики. Тя е заменила храма на Афродита, който се е издигал тук в продължение на двеста години.

– Благодаря, уикипедия – промърмори Джей Си и сложи карабината на рамо. Беше преминал в бойна готовност.

Тобиас продължи спокойно:

– Дали твърденията са верни и дали това е мястото на историческите събития, е спорен въпрос. Макар да има много удобни обяснения за аномалиите – като това, че храмът на Афродита е издигнат, за да бъдат потиснати ранните християнски поклонници – църквата следва формата на един от най-важните езически райони. Фактът, че църквата се намира в пределите на града създава тема за спор, тъй като гробът на Исус е извън града.

– За нас няма значение дали е истина или не – прекъснах Тобиас. – Разон би дошъл тук. Това е едно от най-очевидните места – ако не и най-очевидното – откъдето да започне търсенето си. Моника, може ли да поговорим?

Тя спря на стълбите, а горилите отидоха да проверят дали са ни нужни билети. Охраната беше много засилена, но все пак се намирахме на Западния бряг и напоследък имаше няколко терористични заплахи.

– Какво искате? – попита ме.

– Устройството показва ли снимките на момента, като цифров фотоапарат?

– Не, снима само на лента. Разон настоя за това.

– А сега и по-сложния въпрос. Нали осъзнаваш проблемите с устройство което прави снимки на дадено място много далеч в миналото?

– Какво имаш предвид?

– Само едно – не сме на същото място както преди две хиляди години. Планетата се движи. Един от теоретичните проблеми с пътуването във времето е, че ако се върнеш стотици години назад на мястото, на което стоиш, най-вероятно ще се окажеш в открития космос. И дори да си голям късметлия и планетата да е на мястото, на което се е намирала, въртенето на Земята предполага, че ще се озовеш на друго място на повърхността. Дори под повърхността или на стотици метри във въздуха.

– Това е абсурдно.

– Нарича се наука – казах и погледнах към църквата. Това, което правехме тук беше абсурдно. И все пак…

– Знам само, че Разон ходеше на място, за да прави снимките.

– Добре – казах. Още един въпрос. Какъв беше като човек?

– Винаги беше готов да спори – отговори тя, без да се замисля. – Много държеше на уредите си. Сигурна съм, че причината да се измъкне беше, че ни убеди как не може да работи пълноценно, когато е разделен от нещата си и му дадохме прекалено голяма свобода.

Накрая групата ни успя да влезе в църквата. Задушният въздух носеше звуците на шепнещите туристи и на влачещите се по камъните крака. Мястото все още служеше за поклонничество.

– Изпускаме нещо, Стивън – обади се Айви зад мен. – Пренебрегваме важна част от пъзела.

– Някакви предположения – попитах, докато разглеждах орнаментите по стените.

– Мисля.

– Чакай малко – намеси се Джей Си. – Смяташ, че пропускаме нещо, но не знаеш какво е и нямаш и идея какво може да е?

– Като цяло, да.

– Кльощав, обърна се към мен Джей Си, – мисля, че ми липсват един милион долара, но не знам защо, нито имам идея как може да съм ги изкарал. Но съм сигурен, че ми липсват. Би ли направил нещо по…

– Голям си кретен – озъби му се Айви.

– Стига де, това, което казах, беше метафора.

– Не, беше логично доказателство.

– К’во?

– Опита се да докажеш, че си идиот. И знаеш ли, успя. Без всякакво съмнение можем да констатираме, че си пълен идиот.

Двамата се отдалечиха, без да прекъсват спора си. Навлязох навътре в църквата. Мястото, на което се предполагаше, че е било извършено разпъването, беше белязано с позлатен алков, претъпкан с туристи и вярващи. Скръстих ръце недоволно. Много от туристите правеха снимки.

– Какво има? – попита Моника.

– Мислех, че е забранено да се използват светкавици. На повечето подобни места се забранени.

Ако Разон опиташе да използва своята, щеше да е по-вероятно някой да го забележи. Вероятно беше забранено, но охраната не си правеше труда да съблюдава строго това правило.

– Започваме да търсим – каза Моника и махна отривисто на мъжете.

Трима от тях тръгнаха през тълпата, за да търсят игла в купа сено – да намерят някой на едно от най-светите места, който може да си спомни, че е виждал Разон.

Докато чаках забелязах, че двамина от охраната наблизо говорят на иврит. Единият помаха на другия, явно смяната му приключваше, и се отдалечи.

– Калиани, ела с мен.

– Разбира се, г-н Стийв – тя скочи от стъпалото, присъедини се към мен и двамата тръгнахме след отдалечаващия се пазач.

Охранителят ми хвърли отегчен поглед.

– Здравейте – казах с помощта на Калиани. Първо промърморих под нос какво искам да кажа, за да може да го преведе. – Простете слабото ми владеене на иврит.

Той замълча за секунда, след това се усмихна.

– Не е толкова зле.

– Ужасен е.

– Вие евреин ли сте? – опита да налучка. – От Щатите?

– Не, не съм евреин, но познахте, че съм от Щатите. Просто смятам, че човек трябва да опознае езика на страната, която посещава.

Пазачът се усмихна отново. Стори ми се достатъчно дружелюбен. Но разбира се, повечето хора бяха такива. Обичаха да виждат как чужденец опитва да се оправи на техния език. Поговорихме още малко, докато вървеше и разбрах, че наистина смяната му тъкмо е свършила. Някой щеше да дойде да го вземе, но той не възразяваше да поговорим, докато чака. Опитах да дам ясно да се разбере, че искам да упражнявам езика като говоря с някой местен.

Той се казваше Моше и почти всеки ден работеше в една и съща смяна. Работата му беше да наблюдава за хора, които правят непристойни неща и да ги спира. Но призна, че по-важната му работа била да внимава в църквата да няма терористични нападения. Бил допълнителна охрана, наеман за празничните дни, когато правителството се тревожело за нападения и искало сигурността на туристическите обекти да е по-осезаема. В края на краищата, тази църква беше спорна територия.

След няколко минути започнах да насочвам разговора към Разон.

– Сигурно виждате много интересни неща. Преди да дойдем тук, посетихме Градинската гробница. Там имаше един откачен азиатец, който овикваше всички.

– Така ли? – попита Моше.

– Да. Почти съм сигурен, че беше американец, съдейки по акцента му, но имаше азиатски черти. Както и да е, беше разположил големия си апарат на триножник, сякаш е най-важния човек в залата и никой друг не заслужава да прави снимки. Скара се жестоко с един охранител, който не му позволяваше да използва светкавица.

Моше се разсмя.

– Беше и при нас.

Калиани се подсмихна, когато преведе това.

– Бива си ви, г-н Стийв.

– Наистина ли? – попитах небрежно.

– Да, трябва да е бил същият. Беше тук преди… два дни. Псуваше всеки, който го бутнеше. Опита да ме подкупи да махна хората около него. Странното беше, че когато започна да прави снимки не възразяваше ако някой минава пред обектива. Правеше снимки из цялата църква, дори и отвън, на най-безсмислените места.