Текст книги "Легион"

Автор книги: Сандерсън Брандън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 4 страниц)

Брандън Сандерсън

ЛЕГИОН

*

Казвам се Стивън Лийдс и съм напълно с разсъдъка си. Но халюцинациите ми от друга страна са доста луди.

Изстрелите, които дойдоха от стаята на Джей Си, прозвучаха като фишеци. Мърморейки взех предпазните слушалки, висящи на вратата – бях се научил да ги държа там – и влязох. Джей Си беше сложил слушалките си, а пистолета в ръцете му сочеше към снимка на Осама бин Ладен, закачена на стената.

Чуваше се надута до край музика на Бетовен.

– Искам да поговорим – провикнах се.

Джей Си не ме чу. Изпразни пълнителя в лицето на Бин Ладен, като по този начин направи и доста дупки на стената. Не посмях да се доближа. Ако го изненадах, като едното нищо можеше да ме гръмне, без да иска.

Нямах представа какво ще се случи, ако някоя от халюцинациите ми ме гръмне. Как би го възприел мозъка ми? Без съмнение има поне дузина психолози, които биха желали да работят върху този въпрос. Не бях склонен да им дам тази възможност.

– Джей Си – извиках, когато спря, за да презареди.

Той погледна към мен и с усмивка свали предпазните слушалки. Всяка негова усмивка приличаше на мръщене, но отдавна се бях научил да не се плаша от него.

– Кльощав – каза, вдигайки пистолета. – Искаш ли да постреляш малко? Имаш нужда от тренировки.

Взех оръжието му.

– За тази цел направихме стрелбище, Джей Си. Използвай го.

– Терористите обикновено не ме държат толкова надалеч. Е, веднъж се случи, но това беше чиста случайност.

Въздъхнах, взех дистанционното от масата и намалих звука на музиката. Джей Си се протегна, бутна дулото към тавана и след това премести пръста ми от спусъка.

– Първо вдигни предпазителя, хлапе.

– И без това оръжието е въображаемо – казах аз и му върнах пистолета.

– Да бе.

Джей Си не вярва, че е халюцинация, което е странно. Повечето от тях го приемат до една или друга степен. Но не и Джей Си. Едър, без да е грамаден, с квадратно лице, но без то да е отличително, той имаше очите на убиец. Или поне твърдеше така. Може би ги държеше в джоба си.

Джей Си постави нов пълнител и отново се прицели в Бин Ладен.

– Недей – предупредих го аз.

– Но…

– Той и без това е мъртъв. Убиха го преди цяла вечност.

– Така казахме на хората, кльощав – Джей Си прибра оръжието. – Бих ти обяснил, но нямаш право на достъп до тази информация.

– Стивън – дочух глас откъм вратата.

Обърнах се. Тобиас е друга халюцинация, или “аспект”, както ги наричам понякога. Дългурест, с цвят на абанос, той имаше тъмни старчески петна на бузите си. Поддържаше прошарената си коса късо подстригана и беше облечен с отпуснат костюм без вратовръзка.

– Чудех се – попита Тобиас – докога смяташ да оставиш да чака клетия човек.

– Докато си тръгне – казах и се присъединих към Тобиас в коридора. Двамата се отдалечихме от стаята на Джей Си.

– Той е много учтив, Стивън – каза Тобиас.

Зад нас Джей Си отново започна да стреля. Аз простенах.

– Ще отида да говоря с Джей Си – каза Тобиас със спокоен глас. – Той просто опитва да не губи уменията си. Иска да ти е от помощ.

– Добре, както искаш.

Оставих Тобиас и завих зад ъгъла. Имението ми има 47 стаи. Почти всички бяха заети. В края на коридора влязох в малка стая украсена с персийски килим и дървени панели. Отпуснах се на черната, кожена кушетка в средата.

Айви седеше на стола си до кушетката.

– Така ли смяташ да продължим? – попита тя, надвиквайки шума от изстрелите.

– Тобиас ще говори с него.

– Разбирам – промълви Айви и записа нещо в тефтера си. Беше облечена с тъмен костюм и сако. Светлата й коса бе вдигната на кок. Беше в началото на четиридесетте и е един от аспектите, които са с мен от най-дълго.

– Как те кара да се чувстваш факта, че някои от проекциите ти започват да не ти се подчиняват?

– Повечето ме слушат – отвърнах защитно. – Джей Си никога не е обръщал внимание на това, което му казвам. Нищо ново.

– Отричаш ли, че става по-зле?

Не отговорих. Тя си записа още нещо.

– Отблъсна още един молител, нали? – попита Айви. – Те идват при теб за помощ.

– Зает съм.

– С какво? Да слушаш изстрели? Да полудяваш все повече?

– Не полудявам повече – казах. – Състоянието ми се стабилизира. На практика съм нормален. Дори невъображаемият ми психиатър признава това.

Айви не каза нищо. В далечината изстрелите най-сетне заглъхнаха и аз въздъхнах облекчено, разтърквайки слепоочията си с пръсти.

– Определението за лудост е доста разтегливо. Двама души могат да страдат от едно и също състояние, с едни и същи усложнения, но официалните стандарти приемат единия за нормален, а другия за луд. Преминаваш границата с лудостта, когато психичното ти състояние започне да ти пречи да водиш нормален живот. По тези стандарти не съм ни най-малко луд.

– Наричаш това нормален живот? – попита тя.

– Така ме устройва – извърнах очи. Айви беше покрила кошчето за боклук с картон, както обикновено.

Няколко секунди по-късно влезе Тобиас.

– Молителят все още чака, Стивън.

– Какво? – Айви ме погледна с укор. – Караш горкия човек да чака? Вече изминаха четири часа.

– Добре де – казах раздразнено и станах от кушетката. – Ще го отпратя.

Излязох от стаята и тръгнах по стълбището към фоайето на приземния етаж.

Икономът Уилсън – истински човек, а не халюцинация – стоеше пред затворената врата на всекидневната. Погледна ме над очилата си.

– И ти ли? – попитах го аз.

– Четири часа, господарю?

– Трябваше да се взема в ръце, Уилсън.

– Често използвате това извинение, господарю Лийдс. Понякога се чудя дали не е въпрос на мързел, а не толкова на самоконтрол.

– Не ти се плаща, за да мислиш за подобни неща.

Той повдигна едната си вежда и се почувствах засрамен. Уилсън не заслужаваше лошо отношение. Беше отличен слуга и много добър човек. Не беше лесно да намеря прислуга, която да търпи моите… странности.

– Извинявай – казах. – Напоследък се чувствам изтощен.

– Ще ви донеса лимонада, господарю Лийдс – каза той. – За…

– Трима ни – довърших аз, имайки предвид Тобиас и Айви, които Уилсън не виждаше. – И за молителя.

– Моята без лед, ако може – помоли Тобиас.

– А аз предпочитам чаша вода – добави Айви.

– Без лед за Тобиас – казах, докато отварях вратата. – А за Айви – чаша вода.

Уилсън кимна и отиде да изпълни поръчката. Той беше добър иконом. Мисля, че без него щях да се побъркам.

Млад мъж, облечен с поло ме очакваше във всекидневната. Той скочи от стола, на който седеше.

– Господарю Легион?

Потръпнах, когато чух този прякор, който ми беше измислен от един надарен психолог. Беше по-надарен в драматизациите, отколкото в областта на психологията.

– Наричайте ме Стивън – казах му аз и задържах вратата, за да минат Айви и Тобиас. – С какво можем да ви помогнем?

– Ние ли? – попита момчето.

– Това е изразно средство – отвърнах и седнах на стол срещу него.

– Разбрах, че помагате на хора, на които друг не би си направил труда да помогне – момчето преглътна смутено. – Нося две хиляди. В брой.

Той хвърли на масата плик, на който бяха написани името и адреса ми.

– Това ще стигне за консултация – казах, след като отворих плика и започнах да броя парите.

Тобиас ме погледна намръщено. Мразеше, когато взимах пари на хората, но няма как да се сдобиеш с имение, в което да има достатъчно стаи за халюцинациите ти, когато работиш безплатно. Освен това, съдейки по дрехите, хлапето можеше да си го позволи.

– Какъв е проблемът? – попитах.

– Годеницата ми – отвърна младежа и извади нещо от джоба си. – Тя ми изневерява.

– Съчувствам ви, но ние не сме частни детективи. Не следим никого.

Айви започна да обикаля младежа и да го проучва.

– Знам – каза момчето бързо. – Просто… Тя изчезна.

Тобиас се оживи. Той обичаше хубавите мистерии.

– Не ни казва всичко – промълви Айви и скръсти ръце.

– Сигурно ли е това? – попитах.

– О, да – отвърна момчето, приемайки, че говоря на него. – Тръгна си и остави тази бележка.

Разтвори бележката и я остави на масата.

– Струва ми се, че в бележката има някакъв шифър. Погледнете тези думи. Не звучат логично.

Взех листа и прочетох думите, които ми посочи. Намираха се от задната страна, надраскани набързо като списък. Същият вид хартия бе използван от годеницата за прощалното й писмо. Показах го на Тобиас.

– Това е Платон – възкликна той, сочейки бележката. – Всяко е цитат от “Федър”. Платон. Забележителен човек. Малцина знаят, че в един момент е бил роб на тиранин, който не е бил съгласен с възгледите му и с това, че Платон е превърнал брата на тиранина в свой ученик. За щастие, Платон е бил закупен от човек запознат с ученията му, може да се каже, че му е бил почитател, който го освободил. Дори в древна Гърция е било добре да имаш ревностни почитатели.

Тобиас продължи в същия дух. Той имаше дълбок, успокояващ глас, който обичах да слушам. Огледах бележката, а след това погледнах Айви. Тя сви рамене.

Вратата се отвори и влезе Уилсън с лимонадата и водата на Айви. Забелязах, че Джей Си стоеше отпред с извадено оръжие и оглеждаше младежа с присвити очи.

– Уилсън – казах, взимайки лимонадата си. – Би ли изпратил Одри?

– Разбира се, господарю – отговори иконома.

Някъде дълбоко в себе си знаех, че не е донесъл чаши за Айви и Тобиас, но се престори, че подава нещо на празните столове. Умът ми допълни подробностите, като си представи чашите и как Айви се наклони да вземе своята от мястото, където Уилсън смяташе, че се намира. Тя му се усмихна мило.

Уилсън излезе.

– Е – попита младежа, – ще можете ли…

Замлъкна, когато повдигнах показалеца си. Уилсън не виждаше проекциите ми, но знаеше кои са стаите им. Надяваше се Одри да е в нейната. Тя имаше навика да навестява сестра си в Спрингфилд.

За щастие няколко минути по-късно тя се появи в стаята. Беше облечена с хавлия.

– Предполагам въпроса е важен – попита, докато сушеше косата си с кърпа.

Вдигнах бележката, а след това и плика с парите. Одри се наклони напред. Тя беше тъмнокоса жена. Появи се при нас преди няколко години, когато работех по един случай с фалшификации.

Тя си мърмори под нос минута-две, след това извади очилата си – изумих се, че носи чифт в хавлията, но Одри си беше такава – и погледна от бележката към плика и обратно. Предполагаше се, че едното е писано от годеницата, а другото – от младежа. Одри кимна.

– Определено е написано от една и съща ръка.

– Материалът не е много – казах аз.

– Кое? – попита момчето.

– В този случай е достатъчно – отговори Одри. – На плика са пълното ти име и адрес. Наклонът на буквите, разстоянието между думите – всичко си прилича. “Е”-то е много отличително. Ако имаме повече материал, написаното върху плика може да се приеме за автентично, по мое мнение, на около 90%.

– Благодаря – казах аз.

– Бих искала ново куче – каза тя и се отдалечи.

– Няма да си въобразя кутре, Одри. Джей Си ми създава достатъчно проблеми. Не искам и кучешки лай наоколо.

– Стига де – каза тя и се обърна на вратата. – Ще го храня с фалшива храна, ще го поя с фалшива вода и ще се правя, че го водя на разходка. Всичко, което едно фалшиво куче би могло да желае.

– Изчезвай – казах с усмивка. Беше хубаво да имам аспект, който не възразява да е халюцинация.

Младежът ме гледаше объркано.

– Можеш да оставиш преструвките.

– Преструвки ли?

– Да се преструваш на изненадан от това колко съм “странен”. Много аматьорски опит. Ти си завършващ студент, предполагам?

В погледа му се четеше паника.

– Другият път накарай съквартиранта си да напише бележката – казах и му я подхвърлих обратно. – Дявол да го вземе, нямам време за това.

– Можеш да му дадеш интервю – предложи Тобиас.

– След като ме излъга?

– Моля те – изхленчи момчето и се изправи, – приятелката ми…

– Преди малко каза, че ти е годеница. Искаш да се заема със случай, по време на който да ме пращаш за зелен, докато тайно си водиш бележки за състоянието ми. Целта ти е да си напишеш дисертацията.

Изражението му повехна. Айви стоеше зад него и кимаше презрително.

– Мислиш ли, че си първият, на когото му е хрумнала тази идея?

– Не можеш да виниш човек, че опитва.

– Мога и го правя – сопнах му се аз. – При това често. Уилсън, ще имаме нужда от охраната!

– Не, няма нужда – момчето грабна нещата си. В бързината малък рекордер се изплъзна и изтрака на масата.

Повдигнах вежда, когато той се изчерви, грабна рекордера и излезе от стаята тичешком.

Тобиас се изправи и се доближи до мен с ръце хванати зад гърба.

– Клетият. Вероятно ще трябва да се прибере пеша. В дъжда.

– Вали ли?

– Според Стан скоро ще завали – каза Тобиас. – Замислял ли си се, че може подобни опити да намалеят, ако веднъж дадеш интервю?

– Омръзна ми да бъда споменаван в различни изследвания – казах аз, размахвайки ръка с раздразнение. – Омръзна ми да ме изучават. Омръзна ми да бъда специален.

– Какво? – попита Айви с изумление. – Предпочиташ обикновена работа на бюро и да се откажеш от просторното имение?

– Не казвам, че няма плюсове – казах, когато Уилсън влезе и се обърна, за да гледа как младежа излита през входната врата. – Би ли се уверил, че наистина си е тръгнал, Уилсън?

– Разбира се, господарю – той ми подаде поднос, на който беше днешната поща и излезе.

Прегледах пощата. Уилсън вече беше отделил сметките и рекламите. Така оставаха само писмо от психиатъра ми, което игнорирах, и невзрачен, голям плик. Смръщих се, отворих го и извадих съдържанието му.

В плика имаше само едно. Черно-бяла снимка с размер 5 на 10 сантиметра. Повдигнах вежда озадачено. На нея имаше скалист бряг с дърво, надвиснало над океана.

– На заден план няма нищо – казах на Тобиас и Айви, които надничаха над рамото ми. – А и в плика няма нищо друго.

– Изпратил го е още някой кандидат за интервю – предположи Айви. – Справил се е по-добре от хлапето.

– Не изглежда да има нищо специално – Джей Си си проправяше път зад Айви, която го плесна по рамото. – Скали и дърво. Скука.

– Не знам… – казах аз. – Трябва да има все нещо. Тобиас?

Тобиас взе снимката. Поне това видях аз. Най-вероятно снимката все още се намираше в моята ръка, но не я усещах там сега, когато приемах, че я държи Тобиас. Странно е как умът може да променя възприятията.

Тобиас изучава снимката един дълъг момент. Джей Си започна да спуска и вдига предпазителя на пистолета си.

– Нали все говориш за сигурността при използването на оръжие? – изсъска му Айви.

– Умея да го използвам – отвърна й той. – Дулото не е насочено към никого. Освен това имам железен контрол над всеки мускул в тялото си. Мога да…

– Млъкнете и двамата – каза Тобиас. Той погледна снимката по-отблизо. – Господи…

– Не използвай името господне напразно – каза Айви.

Джей Си изсумтя.

– Стивън – каза Тобиас. – Компютър.

Седнах пред компютъра във всекидневната. Тобиас се наведе над рамото ми.

– Потърси Самотен кипарис.

Направих го и извадих раздела със снимките. Появиха се няколко десетки снимки на същите скали, но на всяка от тях дървото беше много по-голямо. Дървото на снимките изглежда беше достигнало пълния си размер, дори изглеждаше древно.

– Страхотно – обади се отново Джей Си. – Пак дърво. Пак скали. И пак скука.

– Това е Самотния кипарис, Джей Си. Прочут е и се смята, че е на поне 250 години.

– Е, и? – попита Айви.

Държах снимката, която бях получил.

– Тук трябва да е… На колко? Около десет години?

– Вероятно още по-малко – отвърна ми Тобиас.

– Значи, ако тази снимка е истинска – казах аз, – трябва да е направена в средата на 18-и век, десетилетия преди фотоапарата да бъде изобретен.

*

– Ясно е, че е фалшива – изказа мнението си Айви. – Не разбирам защо и двамата сте се замислили толкова.

Двамата с Тобиас крачехме из коридора на имението. Бяха изминали два дни, а още не можех да изкарам снимката от ума си. Носех я в джоба си.

– Най-логично е да е фалшификат, Стивън.

– Според Армандо е истинска – отвърнах аз.

– Армандо е пълна откачалка – каза Айви. Днес носеше сив костюм.

– Така е – казах и отново бръкнах в джоба си.

Не би било трудно да се фалшифицира снимка. Как го правят в наши дни? На практика всеки софтуерен редактор на снимки може да създаде реалистични фалшификати.

Армандо я бе прекарал през разни модерни програми, за да провери нивата и разни други неща, които звучаха прекалено технически за мен, но признаваше, че това не означава нищо. Някой талантлив човек би могъл да заблуди тестовете.

Защо тогава мислех толкова за снимката?

– Това ми изглежда сякаш някой се опитва да докаже нещо. Има много дървета по-стари от Самотния кипарис, но малко са на толкова отличителни места. Целта на тази снимка е да бъде призната за невъзможна, поне от хората, познаващи историята.

– Значи е още по-вероятно да е фалшива, не мислите ли? – попита Айви.

– Може би.

Тръгнах в обратната посока, а аспектите ми замлъкнаха. Най-накрая чух как долу се затръшна врата. Побързах да сляза.

– Господарю – Уилсън изкачваше стълбите.

– Уилсън, пристигна ли пощата?

Той спря. В ръцете си носеше подноса. Меган, една от чистачките – реална, разбира се – мина забързано покрай нас с лице сведено към пода.

– Скоро ще напусне – Айви кимна с глава към нея. – Трябва да опиташ да се държиш по-малко странно.

– Ще ми е трудно, докато сте наоколо – отговорих й аз, докато преглеждах пощата. – Ето! Още един плик, подобен на първия.

Разкъсах го нетърпеливо и извадих още една снимка.

Тази беше по-неясна. На нея имаше мъж, стоящ над леген за измиване с кърпа на врата. Всичко около него изглеждаше старомодно. И тази снимка беше черно-бяла.

Подадох я на Тобиас. Той я взе и започна да я проучва внимателно.

– Е? – попита Айви.

– Струва ми се познат – казах аз. – Имам чувството, че трябва да знам кой е.

– Джордж Вашингтон – отвърна Тобиас. – Изглежда се бръсне рано сутринта. Изненадан съм, че го прави сам.

– Той е бил войник – казах и взех снимката обратно. – Вероятно е бил свикнал да върши всичко сам.

Прокарах пръсти по снимката. Първите дагеротипи – ранните фотографии – са били направени след 1830 година. Преди това никой не е могъл да създаде подобен постоянен образ.

– Съвсем ясно е, че тази е фалшификат – каза Айви. – Снимка на Джордж Вашингтон? Да не трябва да приемем, че някой се е върнал назад във времето и единственото, което се е сетил да стори, е да снима Джордж Вашингтон в банята? Играят си с нас, Стийв.

– Може би – признах аз.

– Изключително много прилича на него – каза Тобиас.

– Само дето нямаме негови снимки – заяде се Айви. – Няма как да го докажем. Нужно е само някой да наеме актьор, който прилича на Вашингтон и ето ви снимка. Дори не трябва да я обработват.

– Да видим какво мисли Армандо – предложих и обърнах снимката. На гърба й имаше телефонен номер. – Но първо някой да извика Одри.

*

– Можете да доближите Негово височество – каза Армандо. Той стоеше до триъгълния си прозорец. Живееше в една от най-високите части на къщата – място, което сам бе избрал.

– Може ли да го гръмна? – попита Джей Си тихо. – На някое не толкова важно място. Може би в крака.

– Негово височество чу това – каза Армандо с мек испански акцент и погледна незаинтересовано в наша посока. – Стивън Лийдс, изпълни ли обещанието, което ми даде? Трябва да бъда върнат на трона.

– Работя по въпроса, Армандо – казах аз и му подадох снимката. – Получихме още една.

Армандо въздъхна и взе снимката. Той беше слаб мъж с черна коса, която носеше зализана назад.

– Армандо ще прояви милост и ще разгледа молбата ти.

– Знаеш ли, Стийв – каза Айви, – ако ще създаваш халюцинации, гледай да не са толкова дразнещи.

– Замълчи, жено. Ти обмисли ли желанието на Негово височество?

– Няма да се омъжа за теб.

– Ще бъдеш кралица.

– Ти нямаш трон. А и последния път, когато проверих, Мексико имаше президент, а не император.

– Наркобароните заплашват народа ми – Армандо продължаваше да оглежда снимката. – Хората гладуват и са принудени да се подчиняват на чуждестранните сили. Това е позорно. А снимката е автентична.

Той ми я подаде.

– Това ли е всичко? – попитах. – Не трябва ли да я провериш с компютър?

– Не съм ли експерт във фотографията? Не дойде ли да молиш за мнението ми? Казах каквото имах. Снимката е истинска. Но самият фотограф е некадърен. Не знае как да твори. Тези снимки ме обиждат с простотата си.

Армандо ни обърна гръб и отново се загледа през прозореца.

– Сега може ли да го гръмна? – попита Джей Си.

– Изкушавам се да ти позволя.

Обърнах снимката. Одри беше огледала почерка, но не успя да го свърже с някой от професорите, психолозите или останалите, които са ни писали с желанието да ме изучават.

Свих рамене и взех телефона. Номерът беше местен. Чу се един сигнал, преди от другата страна да вдигнат.

– Ало? – казах аз.

– Може ли да ви посетя, господин Лийдс? – беше женски глас с лек южняшки акцент.

– Коя сте вие?

– Тази, която ви изпраща загадките.

– За това се сетих и сам.

– Може ли да ви посетя?

– Ами… предполагам. Къде се намирате?

– Пред вратата ви – телефонът замлъкна. Няколко секунди по-късно се позвъни на вратата.

Погледнах останалите. Джей Си си проправи път до прозореца с извадено оръжие и надникна към алеята. Армандо го изгледа сърдито.

Двамата с Айви излязохме от стаята и се отправихме към стълбището.

– Въоръжен ли си? – попита Джей Си, когато ни настигна.

– Нормалните хора не ходят из дома си въоръжени, Джей Си.

– Правят го, ако искат да живеят. Върви да вземеш пистолета си.

Поколебах се, а след това въздъхнах.

– Пусни я, Уилсън. – извиках, но самият аз се отправих към моите стаи – най-просторните в къщата – и извадих пистолета си от чекмеджето. Сложих кобура под мишницата си и облякох яке. Чувствам се добре, когато съм въоръжен, но всъщност съм ужасен стрелец.

Докато тръгна надолу по стълбището, Уилсън вече беше отворил вратата. Около 30-годишна тъмнокожа жена стоеше на прага. Беше облечена с черно сако и бизнес костюм. Тя свали слънчевите си очила и ми кимна.

– Във всекидневната, Уилсън – казах, когато слязох.

Той я въведе, а аз ги последвах, след като оставих Джей Си и Айви да минат. Тобиас вече беше в стаята и четеше историческа книга.

– Лимонада? – попита Уилсън.

– Не, благодаря – казах аз и затворих вратата, оставяйки Уилсън отвън.

Жената обиколи стаята.

– Хубаво място – каза. – За всичко това ли плащате с парите на хората потърсили помощ от вас?

– Повечето идват от правителството.

– Говори се, че не работите за тях.

– Преди го правех. Както и да е, повечето пари идват от бюджета на професори, които искат да ме изучават. Започнах да им искам големи суми като предполагах, че това ще ги спре.

– Но не стана?

– Нищо не помага – казах с кисела гримаса. – Седнете.

– Ще остана права – отвърна ми тя, докато оглеждаше картината на Ван Гог. – Между другото, казвам се Моника.

– Моника – казах и извадих снимките, – струва ми се забележително, че очаквате да повярвам на абсурдната ви история.

– Още не съм разказала историята.

– Но ще го направите. – контрирах я и хвърлих снимките на масата. – История за пътуващ във времето фотограф, който не умее да използва светкавица.

– Вие сте гений, господин Лийдс – каза тя, без да се обръща. – Според някои материали, които четох, вие сте може би най-умния човек на планетата. Ако в снимките се забелязваше нещо нередно, или дори да не беше толкова очевидно, щяхте да ги отхвърлите. И със сигурност нямаше да ми се обадите.

– Грешат.

– Кои “те”?

– Хората, които казват, че съм гений – седнах на стола до този, на който седеше Тобиас. – Не съм гений, а напълно нормален човек.

– Трудно ми е да повярвам това.

– Вярвайте в каквото искате, но не съм гений. Гениалните са халюцинациите ми.

– Благодаря – каза Джей Си.

– Поне някои от халюцинациите ми – поправих се.

– Смятате, че нещата, които виждате не са истински? – попита Моника и ме погледна.

– Да.

– Но все пак им говорите.

– Не искам да нараня чувствата им. Пък и могат да бъдат много полезни.

– Благодаря – каза отново Джей Си.

– Някой от тях могат да бъдат полезни. Но както и да е, те са причината да сте тук. Искате умовете им. Кажете ми историята си или престанете да губите времето ми.

Тя се усмихна и най-сетне седна.

– Не е каквото си мислите. Няма машина на времето.

– О?

– Не звучите изненадан.

– Пътуването назад във времето е крайно невероятно. Дори да се е случило, няма как да знам за него, защото ще е създадено друго разклонение на реалността, в което не участвам аз.

– Освен ако сега не сме в това разклонение.

– В такъв случай пътуването във времето пак не ме касае, защото ако и тук някой го осъществи, пак ще създаде разклонение и отново аз няма да съм част от него.

– Това е едната теория, но тя е без значение. Както казах, няма машина на времето. Поне не в обичайния смисъл.

– Значи снимките са фалшиви? – попитах. – Започвате да ме отегчавате много бързо, Моника.

Тя постави още няколко снимки на масата.

– Шекспир – започна да изброява Тобиас, докато му ги подавах една по една. – Родоския колос. Много умно.

– Елвис? – попитах аз.

– Явно секунди, преди да умре – каза Тобиас, сочейки снимката, на която звездата седеше в банята с клюмнала глава.

Джей Си изсумтя.

– Сякаш на света няма хора, които да приличат на него.

– Направени са с апарат – Моника се наклони напред, – който снима миналото.

Тя направи пауза за по-драматично усещане. Джей Си се прозя.

– Проблемът на снимките е, че няма как да бъдат проверени. Заснети са неща, които нямат друг визуален запис, който да докаже истинността им, затова е невъзможно да бъдат уловени дребни неточности.

– Виждала съм как работи устройството. Действието му бе доказано в контролирана среда. Стояхме в празна стая, подготвена за целта. Писахме върху карти и ги държахме, така че да се виждат. След това ги изгорихме. Изобретателят на устройството влезе в стаята и направи снимки. На снимките излязохме ние – как държим нарисуваните карти.

– Чудесно – казах. – За жалост няма никаква причина да вярвам на думите ви.

– Можете сам да тествате устройството. Да го използвате, за да отговорите на който искате исторически въпрос.

– Можем – намеси се Айви, – ако не беше откраднато.

– Мога да го направя – повторих, доверявайки се на думите на Айви. Тя имаше отлични инстинкти при разпитите и понякога ми подсказваше. – Но устройството е било откраднато, нали?

Моника се облегна на стола и се намръщи.

– Не беше трудно да позная, Стийв – обади се отново Айви. – Не би дошла тук, ако всичко беше наред. Ако ли не, щеше да носи апарата, за да се фука, стига да иска да ни докаже нещо. Мога да приема, че е скрит на сигурно в някоя лаборатория, защото е прекалено ценен. Но тогава щеше да ни покани на своя територия, а нямаше да идва дотук. Отчаяна е, въпреки спокойното си държание. Виждаш ли как потропва по облегалките на стола? Също така обърни внимание как в началото на разговора държеше да остане права, за да се покаже силна. Седна едва, когато се почувства неловко от спокойствието ти.

Тобиас кимна.

– Никога не прави прав нещо, което можеш да сториш седнал, нито прави седнал това, което можеш да направиш прав. Китайска поговорка, обикновено приписвана на Конфуций. Но разбира се, няма запазени първични текстове на Конфуций, така че всичко, което му приписваме са по-скоро догадки. Иронично, но едно от малкото неща, които знаем със сигурност, че е казал той, е Златното правило, което често погрешно бива смятано за цитат на Иисус от Назарет, който е казал същата идея, но по различен начин…

Оставих го да говори. Дълбокият му глас минаваше през мен като вълна. Думите му не бяха важни.

– Да – най-сетне проговори Моника. – Устройството беше откраднато. Това е причината да съм тук.

– Ето какъв е проблемът – казах. – Единственият начин да се уверя, че снимките са автентични, е да разполагам с устройството. Но няма как да го получа, без да свърша работата, която искате от мен. Накратко – лесно мога да стигна до края на всичко и да разбера, че ме водите за зелен хайвер.

Тя постави още една снимка на масата. Жена със слънчеви очила и тренчкот, стояща на железопътна гара. Снимката беше направена отстрани, докато тя четеше разписанието на монитора над главата си.

Сандра.

Джей Си възкликна изненадано.

– Откъде имате това? – скочих от стола.

– Казах ви…

– Стига игрички! – ударих силно по масата. – Къде е тя? Какво знаете?

Моника се отдръпна с разширени очи. Хората не знаят как да се оправят с шизофреник. Четат истории и гледат филми. Боят се от нас, макар вероятността да извършим някоя жестокост е същата, както да я извърши който и да е нормален човек.

Разбира се, някои хора, които са ме изучавали твърдят, че не съм шизофреник. Половината смятат, че си измислям всичко, а другата половина – че състоянието ми е нещо различно и ново. Но каквото и да ми е, както и да работи мозъка ми, само един човек е успявал да стигне до мен. Това беше жената от снимката, която Моника постави на масата.

Сандра. В определен смисъл тя започна всичко това.

– Не беше трудно да бъде направена снимката – каза Моника. – Навремето, когато още говорехте пред хората, често я споменавахте. Явно сте се надявал някой да прочете интервюто и да ви донесе информация за нея. Може би ви се е искало тя да прочете каквото сте имал да кажете и да се върне при вас.

Насилих се да седна обратно.

– Знаел сте, че е отишла на гарата – продължи Моника. – Знаел сте и кога се е случило. Но не знаете на кой влак се е качила. Започнахме да правим снимки, докато я открихме.

– На гарата трябва да е имало поне дузина русокоси жени с подобен външен вид.

Никой не знаеше истински коя е тя. Дори и аз.

Моника извади един куп снимки, поне двадесет. На всяка имаше жена.

– Решихме, че тази, която носи слънчеви очила на закрито трябва да е търсената. Но направихме снимки на всички жени на подходящата възраст, които са били на гарата през онзи ден. За всеки случай.

Айви постави ръка на рамото ми.

– Спокойно, Стивън – каза Тобиас. – Спокойният кормчия води кораба дори в буря.

Вдишах дълбоко.

– Може ли да я гръмна? – попита Джей Си.

Айви извъртя очи.

– Припомни ми защо го държим тук.

– Защото съм красавец – отговори й Джей Си.

– Слушай – продължи Айви към мен. – Моника пренебрегна своята история. Твърди, че е дошла при теб само, защото устройството е било откраднато. Как е могла да направи снимки на Сандра без апарата?

Кимнах и прочистих ума си, макар и трудно, и отправих обвиненията към Моника. Тя се усмихна лукаво.

– Смятахме да ви използваме за друг проект. Смятахме, че ще е полезно да разполагаме с тези снимки.

– Дявол да го вземе – Айви се взираше в лицето й. – Мисля, че този път може би казва истината.

Гледах снимката. Сандра. Бяха изминали почти десет години. Все още ме болеше от мисълта как ме беше оставила. Изостави ме, след като ми показа как да използвам умствените си способности. Прокарах пръсти по снимката.