Текст книги "Господин Никой"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 16 страниц)

– Разбира се: сърдечен удар.

– Изглежда, вие сте единственият човек сред емиграцията, който още не е в течение. Тони не умря от удар, а беше отровен. Отрови го Димов или по-точно Гарвана по заповед на Димов.

– Не е възможно…

– Вярвам, че се досещате защо Димов отрови Тони. Остава да ви запозная с някои подробности. Вие сте си правили срещите с Тони в хотел „Сен Лазар“. Обаче разговорът между двама ви при последната среща е бил записан на магнитофон…

– Не е възможно…

– Съдържанието на тоя разговор е било горе-долу следното…

Повтарям по памет по-важните моменти от записа, без да избягвам еротичните реплики на Мери, както и епитетите по адрес на Димов от страна на Тони. Жената ме слуша, зяпнала почти тъй, както бе зяпнал Смока на погребението.

– Лентата с тоя запис е била предадена от някакъв мръсник на Димов и понастоящем е негово притежание…

– Не е възможно…

– Тая лента именно е причината за убийството на Тони. Боя се тя да не стане повод и за вашата смърт.

Някой друг на мястото на Мери вероятно би ме запитал защо толкова се грижа за съдбата му. Но у Мери подобни съмнения не съществуват. За нея е напълно естествено цял свят да се вълнува за бъдещето на Мери Ламур.

– Той ще ме удуши – прошепва опечалената. – По-ревнив човек от него не съм срещала.

– Може и да ви удуши. Но не веднага. Не по-рано от няколко дни. Ако вие умрете веднага след Тони, това ще събуди подозрение…

– А, добре ме успокоявате!

– Сега не е нужно да се успокояваме, а да вземем мерки. Ако бъдете предпазлива и следвате съветите ми, аз мога да ви гарантирам дълъг живот.

– Какво трябва да правя?

– Ще дойдем и дотам. Кажете по-напред, как стои работата със завещанието?

Мери Ламур ме поглежда подозрително:

– Какво завещание?

– Направил ли е Димов завещанието си във ваша полза? – пояснявам аз.

И като виждам, че погледът на жената става още по-недоверчив, добавям:

– Вижте, Мери: това, което, е ваше по закон, никой не е в състояние да ви го отнеме и никому не бихме позволили да направи подобен опит. Искам просто да знам дали сте осигурена, в случай че с Димов стане някое нещастие.

Жената мълчи известно време, като се взира в острите носове на елегантните си обувки, и напряга мозъчните си гънки. Мислите така ясно се отразяват по овалното простовато лице, сякаш ги гледам на екран. Мери не е съвсем загубена по практическата част и скоро стига до извода, че ако с Димов стане нещастие, тя може само да спечели от злополуката.

– Завещанието отдавна е направено, и то точно по закона – казва най-сетне опечалената. – Вие за какво мислите съм тръгнала с тоя дъртак? Ами че него за нищо не го бива, освен да ме дебне и да ми трови живота. Отначало ме примамваше с дребни подаръци, после, като видя, че на Мери Ламур такива не минават, кандиса и на завещание. На него, санким, му е все едно. И без това няма други наследници.

– Добре – кимам. – Вие, доколкото знам, ползувате колата му, нали?

– Че как няма да я ползувам.

– Отлично. Имате ли отделен ключ?

– Нямам ключ.

– Нищо. Още по-добре. От вас засега се иска следното: ще вземете още днес колата под някакъв предлог. Преди да върнете ключа на Димов, ще извадите медалиона „скорпион“ и ще го замените с тоя тук.

При тия думи подавам на Мери Ламур емблемата, доставена ми от Франсоаз.

– Също като неговата! – възкликва опечалената. – Само това ли е?

– Що се отнася до действията ви, засега е само това. Все едно че нищо не е станало, че с никого не сте говорили, че нищо не сте научили.

– Колкото до това, можете да бъдете спокоен. Разбирам ги тия номера, в театъра съм играла.

Тя взема чантата си и поставя емблемата в едно малко отделение.

– И не оставяйте чантата си да се подмята насам-натам.

– Бъдете спокоен. Чантата ми е винаги с мене. А за какво ви е да сменяте този медалион?

– Има значение. После ще ви обясня.

– Гледайте само да не ме удуши. Хване ли го ревността, подлудява…

– Казах ви: не се безпокойте. Следвайте съветите ми и ще живеете до дълбока старост.

– Дай боже по-дълго да бъда млада…

– С вашата физика това не е трудно. Вие сте очарователна жена, Мери! Едра и закръглена, истинска жена!

– Наистина ли? – светва опечалената и отново се обляга, за да оголи бедрата си. – А тук всичко живо налита по скумриите…

– Окачалки за модно бельо – казвам аз презрително. – Извратена работа… А пропо, вие одеве сложихте незабравки на гроба на покойния…

– Аз съм чувствителна до глупост – признава Мери и още повече оголва едрите си бедра.

– Това ми напомня нещо. Не сте ли чували в разговорите между Димов и Кралев да става дума за незабравка?

– Те винаги ме разкарват, когато водят разговор. Във всеки случай не си въобразявайте, че тия двамата ще бъбрят за незабравки…

– Май че сте права – кимам аз и поглеждам часовника си. – Мисля, че трябва да тръгваме.

Мери очевидно е готова да остане още някое време, но не възразява.

– Вие също сте ми симпатичен – казва тя с предразполагаща усмивка, като се приближава до мене. – Дотегнало ми е да скучая с разни старци.

Към края на тази фраза огромният бюст на артистката вече се е притиснал до гръдния ми кош. Мери Ламур е един ценен човек, поне за момента. Затова възпирам инстинктивното си желание да я отблъсна и слагам приятелски ръка върху едрите й рамена. Тя обаче не разбира от голо приятелство и в следния миг пълните й устни се долепят до моите.

– Вие ме карате да губя съзнание – избъбрям, като я отстранявам леко. – За жалост времената са тревожни и всеки миг е скъп. Какво ще кажете за една среща утре заран към седем пак тук?

– Към седем? Че в седем аз още спя! Среща в седем часа! Само това не бях чувала.

– Обстоятелствата го изискват. Измъкнете се, без да ви усети Димов. Пак тук, разбрано, нали?

– Хубаво – въздъхва Мери. – Но да знаеш, момчето ми, че само за тебе го правя!

Тя е преминала ненадейно на „ти“ и това е още една причина, за да ускоря раздялата.

* * *

– Ще трябва да те оженим, бай Марине – казвам. – И то не по-късно от утре…

– Ти майтапи ли си устройваш с мене? – подскача старецът тъкмо защото знае, че не съм по майтапите. – Младенов не е маймуна!

Здрачава се. Ние седим на една скамейка на Пон дез-Ар. Близо до нас като илюстрация към названието на моста е застанал някакъв любител с клюнест нос и избеляла барета и въпреки вече оскъдната светлина пляска и размазва с нож бои върху платното си. Любителят има съвсем невинен вид, но аз все пак съм премерил мислено разстоянието от него до нас и не допускам, че може да ни чуе. От другата ни страна, вече значително по-далеч, двама младежи и две девойки, наведени над парапета, ни предлагат изгледа на тазовите си части. Младите хора наблюдават приближаващото пътническо параходче, обляно в електрическа светлина.

– Делото понякога изисква неочаквани жертви от всички ни. Още утре трябва да те оженим.

– А защо ти не се ожениш? – пита ядовито старецът.

– Виж, това е една възможност, по която не съм мислил. Ако ти категорично откажеш, ще се наложи аз да се жертвувам.

Тъй както сме седнали, мога добре да виждам моста по цялото му протежение. Нищо подозрително. От време на време край нас минават забързани хора и туристи с фотоапарати, зяпащи към Лувъра или към Института.

– Димов ще трябва да изчезне от Центъра – подхващам наново. – Иначе ще изчезнем ние с теб. Димов ще изчезне в най-близко време. Но заедно с него ще изчезнат и парите му.

– Как така?

– Ами така: той е приготвил завещание, с което оставя всичко на Мери Ламур. Така че парите му ще идат у Мери Ламур, а тя, както знаеш, слабо се интересува от нашето дело и от Центъра. Ние не можем да й позволим да пропилее едно такова огромно състояние с разни мошеници.

– Че как ще й попречим?

– Един от нас трябва да се ожени за нея и да прибере сумите на сигурно място. Отначало аз мислех ти да сториш това, но ако ти категорично отказваш…

– Чакай – спира се старецът. – Ако работата стои така и ако наистина се касае за делото, аз може би ще приема една подобна жертва. Младенов, както знаеш, никога не е щадял себе си, щом делото го е изисквало. Въпросът е дали Мери Ламур ще се съгласи.

– Това го остави на мене. Няма да се съгласи! Как така няма да се съгласи? Че за нея ще бъде чест и удоволствие да има Марин Младенов за съпруг.

– Колкото за удоволствието, там не знам – промърморва старецът. – Понеже сме свои хора, Емиле, Трябва да ти кажа, че за мене жените от доста време са загубили всякакъв интерес. Не знам дали ме разбираш.

– Това не е важно. Бракът ще има чисто символично значение. Освен по материалната част.

– А материалната част?

– Много просто: ще накараме Мери да изтегли сумите и да ти ги повери за доходни операции. Ти си човек с неопетнена репутация, а Мери няма хабер от тия работи, изобщо остави тоя въпрос изцяло на мене. До няколко дни парите ще бъдат прехвърлени на твое име.

– Хубаво, на теб ще разчитам. И още нещо: аз съм, както знаеш, човек с широки разбирания, но ако тая приятелка го удари съвсем през просото, това ще повреди на името ми, да не говорим за разноските. Така че трябва да поприказваш с нея и по тия неща. Няма да й се бъркам, но да спазва известно приличие…

– Не се безпокой. Мери съвсем не е такава, каквато някои искат да я изкарат. Има простаци, за които, щом една жена е била кабаретна артистка, значи, без друго е курва.

Здрачевината се сгъстява. Дърветата край кея стават сиви и неясни. Дългата фасада на Лувъра отсреща тъмнее като черна стена, а отвъд нея трепти в мътно сияние пропитото с електрически светлини небе. Художникът прибира боите си и се запилява нанякъде с мокрото си платно. Младежите са си отишли. Мостът е пуст и пред нас се простира тъмната повърхност на Сена чак до Карусел, избродиран със сребристите ореоли на лампите си.

– А какво става с операцията „Незабравка“? – питам аз небрежно.

– Каква незабравка?

– Значи, не си в течение. Сега ясно ли ти е докъде са я докарали ония двамата: не само прибират парите, но те държат настрана и от проектите на Центъра…

– Ами чакай бе, човек! Какви са тия незабравки?

– И това ще ти кажа, но след като сам го проуча. А сега да си гледаме най-близките задачи. Утре заран трябва да се видим точно в осем и половина пред кметството на Девети арондисман. Аз ще имам грижа за булката.

– Добре. Ами я ме заведи ти някъде да хапна, че ми призлява от глад.

– Лида няма ли да те чака? – питам с надежда да се отскубна.

– Тя тази вечер е с Кралев.

– Значи, потръгна работата…

– Нищо не е потръгнало. Но Кралев така е лапнал, че просто не я оставя.

– Съветвам те да не я тикаш в ръцете на Кралев. Не я прави нещастна.

– А бе нали ти казвам, че той сам напира? Полудял е просто! На теб разчитах аз, ако искаш да знаеш, но ти не ми оправда надеждите.

– Сега не ми е до тия работи, бай Марине. Центъра трябва да спасяваме.

Ставаме от скамейката и тръгваме към левия бряг.

– Тук някъде имаше български ресторант – напомня ми старецът. – Един шишкебап и един стар фасул ще ни свършат добра работа. Каквото и да правя, не мога да се пофренча. Така съм си възпитан, родното винаги ме влече.

– Родното ще го оставим за друг път – прекъсвам го. – Тия дни стой по-далеч от българските ресторанти.

– Добре де, ще минем и с един френски стек – отстъпва старецът. – Щом конспирацията го изисква.

* * *

Оказва се, че конспирацията изисква не само по един френски стек, но и голямо количество елзаска бира. Затова, като се връщам в къщи, вече минава полунощ.

Възлизам по моите деветдесет и две стъпала, но понеже електрическият автомат е регулиран вероятно от техници като Младенов, лампите на стълбището угасват някъде към осемдесетото стъпало. Продължавам в тъмното, и тъкмо преди да изляза на моята площадка, кракът ми се спъва в някакво неподвижно меко тяло.

„Следващият поред“ – мярва се в ума ми. Драсвам клечка кибрит и виждам Лида, свита на стъпалото и облегната на перилата. Разтърсвам я за рамото. Тя отваря големите си кафяви очи, леко потъмнели от съня.

– Станете! Какво правите тук?

– Вас чаках – обяснява девойката, като поема ръката ми и се изправя.

– Само не казвайте, че сме имали среща и аз съм забравил да дойда.

– Оставете заяжданията – промърморва тя уморено. – Трябва да говоря с вас. Трябва да ми помогнете…

– Добре, ще говорим – въздъхвам и я повеждам надолу по стълбата.

– Къде ме дърпате? Аз едва се държа на краката си.

– Също и аз. Но в къщи не може да се разговаря. Съседите са страшно любопитни хора. Постоянно подслушват.

Качваме се на ягуара и аз се насочвам към квартала на халите като най-близък и най-подходящ за нощни беседи.

Тоя квартал, безлюден и мъртъв през деня, се събужда едва привечер, за да оживее истински чак през нощта. Гарирам колата на кея и влизаме пеша в лабиринта на тесните улички. В проходите между старите сгради е светло и шумно. Гъста навалица се движи сякаш безцелно по всички посоки между бучащите на първа скорост камиони и ловко циркулиращите електрокари. Носачи товарят и разтоварват чували и сандъци пред широко отворените, блеснали в светлина магазини и складове. Всички се движат тъй трескаво и хаотично, сякаш кварталът се евакуира, заплашен от някаква неминуема и близка катастрофа. Бръмтят мотори, носят се трясъци на варели и каси, чуват се викове и ругатни и сред мрачините на сенките в електрическото сияние на нощния ден плуват тъмночервени меса, оранжеви плодове, бледозелени зелки, призрачносини риби, жълти лимони, белезникави оскубани птици.

Наоколо има много нещо за гледане, особено ако си нямаш друга работа, но момичето до мене се движи с празен поглед, сякаш без дори да съзнава къде точно сме попаднали. Влизаме в малко бистро с потъмняла мебелировка от 20-те години и една-единствена флуоресцентна тръба, монтирана над тезгяха. В бистрото има само три маси, но и трите са празни, защото всички клиенти – носачи и дребни търговци – са стълпени пред контоара, заети с чашите си и с разговорите си. Сядаме на една от масите и девойката уморено се облакътява върху студената мраморна плоча.

– Какво ще пиете?

– Нищо… каквото и да е…

Но понеже не може да се поръчва каквото и да е, аз отивам до тезгяха и вземам две големи кафета.

– Е? – извиквам на Лида, като й поднасям заедно с кафето и една от моите „зелени“.

Девойката машинално запалва и машинално отпива от чашата си.

– Искам да се върна в България – произнася тя, сякаш внезапно сепнала се от унеса. – Вие трябва да ми помогнете! Искам да се върна!

– По-полека – казвам. – Аз не съм консул в легацията.

– Не я знам къде е легацията… Нито той ще ми позволи да припаря до нея… Още утре заранта ще дойде… Цяла вечер ме е убеждавал… Цяла вечер ме е заплашвал… Боже, с какво ли само не ме заплашваше… Иска утре да сключим граждански брак…

– Ами сключете го – предлагам, като си мисля, че напоследък човек не може да си отдъхне от сватби и от убийства.

– Няма да го сключа – извиква Лида с упорство, което вече ми е смътно познато. – Няма да му отстъпя. Вие трябва да ми помогнете.

– По-тихо – мърморя аз, като я хващам успокоително за ръката. – Собствено казано, вие за какъв ме вземате? Аз не съм нито туристически агент, нито обществен спасител.

– Не бойте се, нямам никакви илюзии по отношение на вас. Вие достатъчно ми продемонстрирахте цинизма си. И все пак вие сте единственият, на когото мога да разчитам. Вие поне не сте такъв сметкаджия като баща ми, нито тъй отвратителен като Кралев. У вас все пак има нещо, което… не знам… нещо, което ме кара да разчитам на вас… някакъв остатък от човещина…

– Мерси – казвам. – А не смятате ли, че този остатък е твърде незначителен, за да се осланяте на мене?

– Не знам. Вие единствен можете да ми помогнете. Иначе онзи ще ме ликвидира или ще ме прати на пиацата, или… той ме обсипа с толкова заплахи, че вече не ги и помня. Но аз няма да му отстъпя… Познавам се добре и знам, че няма да му отстъпя… И ще ме ликвидира…

– Това ще бъде неприятно – съгласявам се. – Но от моя гледна точка ще бъде още по-неприятно, ако ликвидира мене. Вие знаете какво се случи на Милко, нали?

– Бедното момче… Тия политически борби…

– Никакви политически борби. Милко беше очистен от вашия Кралев. А Тони, както навярно ви е известно, беше премахнат от Димов. И сега вие идвате при мене и ми предлагате същата участ само защото Кралев не ви е симпатичен…

– Но Кралев няма да знае. Обещавам ви, че дори да ме залови, няма никога да ви издам!

– Добре – прекъсвам я. – Да си представим, че съм готов да ви помогна. Но вие имате ли изобщо понятие как може да стане това? С какъв акъл очаквате един емигрант като мене да ви осигури виза за България?

– Не го и очаквам. Скрийте ме. Скрийте ме за няколко дни, после аз сама ще се оправя.

– Това е вече друг разговор. Бих могъл да ви направя подобна услуга, стига и вие да се покажете мила към мене.

– Хубаво. Ще бъда мила. Въпреки обидните ви пазарлъци.

– Не ме разбрахте. Услугата, която искам от вас, е от друг характер.

Лида ме поглежда малко сконфузено:

– От какъв характер?

– Касае се за живота на баща ви. Макар че вие не държите твърде на баща си, но аз лично изпитвам известна привързаност към него и ако щете, имам интерес да запазя живота му. Тия дни над стария е надвиснала опасност. Трябва да бъда близо до дома му, без той да подозира това. Затуй ми е нужен ключът от таванското помещение.

– В кухнята има, мисля, някакви ключове – спомня си Лида.

– Чудесно. Ще ми донесете тия ключове.

– Но разберете, че не мога да се прибера! – почти извиква тя. – Кралев ще дойде утре заранта и ще ме помъкне към кметството.

– До утре заранта остава маса време. Нали имате ключ от квартирата?

– Имам, разбира се.

– Значи, всичко е наред. Ще ви заведа до вас, ще вземете ключовете, без да вдигате излишен шум, и ще ми ги донесете. Подир това ще прескочим до друго едно място, за да подготвя някои подробности по заминаването ви, а призори ще ви кача на влака и ще ви връча адреса, където ще чакате да ви потърся. Ясно ли е?

Тя кимна покорно.

– Как сте с парите?

– Нямам ни сантим.

– Добре, и това ще се уреди. Да тръгваме.

Тя става мълчаливо и ние излизаме. Лида се движи като автомат, изпаднала отново в унеса си, и аз трябва да я побутвам леко, за да я насочвам към изхода.

– Вие оня ден бяхте прав – произнася тя с безцветен глас. – Имам чувството, че наистина се движа в тоя живот без цел и без посока.

– Защо без посока? – питам. – Нали отиваме за ключовете?

СЕДМА ГЛАВА

Мери Ламур е напълно права: една среща в седем часа заранта не е особено съблазнителна. А когато отиваш на такава среща, без да си мигнал изобщо през нощта, рандевуто става съвсем непривлекателно.

Отключвам квартирата на фобур Монмартър, като машинално отбелязвам в ума си, че напоследък ключовете в джоба ми прекалено са се умножили, нещо доста абсурдно за бездомник като мене. Намирам в кухнята кафе и се опитвам да си спомня уроците на Франсоаз относно приготвянето на тая настойка. Кафето се получава поносимо за невзискателния ми вкус. Тъкмо го опитвам, когато на входа се позвънява.

Мери Ламур е в ослепителен пролетно-летен тоалет – оранжева рокля с огромни червени цветя. Един пищен мак е разцъфнал на корема й, а втори подобен – върху обратната страна на медала.

– Как ме намираш? – пита тя, – като върти доволно големите си бутове. – Трябваше съвсем набързо да се приготвя…

– Ужасно съблазнителна и облечена тъкмо за случая – казвам аз. – Скъпа Мери, имам чувството, че днес е денят на твоята сватба.

Жената ме поглежда с нещо средно между плахо сепване и радостно оживление:

– Моята сватба?…

– Именно. И ако съжалявам за нещо, то е само, че не аз ще бъда женихът. Но, между нас казано, ролята на домашен приятел си има и хубавите страни…

– Чакай, момчето ми, че ще ме заболи глава. Можеш по-спокойничко, какви ги дрънкаш?

– Тъкмо това искам да направя – кимам аз и й подавам моите „зелени“.

Мери Ламур запалва и се отпуска върху дивана, като повдига нагоре широката си пола, за да не я измачка и за да ми покаже, че бедрата й по всяко време на денонощието са еднакво привлекателни.

– Скъпа Мери, непредвидени обстоятелства налагат да встъпиш в брак, и то още тая заран, с нашия приятел Младенов.

– Младенов? Тоя старик? – извиква с негодувание артистката.

– Именно – кимам, – но това са подробности.

– Подробности, ама за тебе, а не за тая, дето ще се венчава.

– Кротко, мойто момиче – успокоявам я аз. – Казах ти вече, че искам да те спася от опасността, която те грози. Днес е твоят последен безопасен ден. Утре е възможно да се разразят ужасни неща. Затова нямаме нито миг за губене. Ти се нуждаеш от закрила. А в тая страна най-добрата закрила е законът.

– Моля те, само не увъртай. Какво общо има законът с тоя старик?

– Ти трябва да имаш надеждно убежище срещу едно вероятно покушение от страна на Димов. Най-сигурно убежище в случая може да бъде домът на един тачен и известен гражданин като Младенов. Но за да се приютиш в дома на тоя гражданин, без Димов да има право да посегне на тебе, трябва да бъдеш там на законно основание, като съпруга на Младенов.

– Ако Димов реши да посяга, никакво законно основание няма да го спре – изпъшква не без известна логика жената. – Той ще ме дебне на самия изход и ще ме пречука при първия възможен случай.

– Вярно – съгласявам се. – Но в момента се касае само за два-три дни. Аз ще имам грижата да си осигурим подкрепата на властите. А подир два-три дни Димов може и ще бъде пречукан от друг. Междуособицата се разгаря все повече.

– Не ми се иска да се омъжвам за Младенов – казва капризно артистката, като ме поглежда с красноречив и съдържателен поглед, в смисъл: щом трябва непременно да се сключи брак, дай да го сключим с тебе.

– Виж какво, Мери: става дума за нещо съвсем символично – една формалност пред законите. Подобни бракове както се сключват, така се и разтрогват. Макар че, ако питаш мене, ти само ще имаш полза от тая връзка. Младенов е политическа личност, почитан човек и скоро ще добие още по-голяма тежест. Чрез него ще влезеш в голямото общество, ще ходиш по приеми, ще имаш име и положение. При това той е либерален човек, а не ревнивец като Димов и няма изобщо да ти се меси в частния живот. А това, че е стар, си има и добрата страна, защото утре, като се гътне да умре, париците му ще дойдат при твоите.

– Сладкодумен си като поп – въздъхва Мери. – Добре, ако смяташ, че толкова е нужно…

– Съдбоносно е – казвам. – От това зависи животът ти.

Прескачам до кухнята да донеса кафето и додето пълня чашите, Мери се сеща, че няма брачен воал.

– Символично или не, но аз за пръв път се венчавам – заявява тя, вероятно убедена, че този пръв път няма да бъде и последен. – Трябва да си намеря воал.

– Добре, и воал ще намерим. След половин час отварят големите магазини. А сега кажи, какво направи с медалиона?

– Ами смених го, както ми беше казал. Излизах вчера с колата по покупки и преди да му върна ключа, смених талисмана.

Изпиваме кафето си и аз с безпокойство откривам, че Мери има свои планове за прекарването на споменатия половин час. Тя става и се навежда към мене, надвесвайки заплашително огромния си бюст. Пълните устни ме награждават с дълга влажна целувка.

– Караш ме да губя съзнание – избъбрям аз, като я придържам за пищните рамене. – Жалко, че не разполагаме с много време. Не бих искал да те имам така крадешком поне първия път.

Но Мери очевидно е готова и крадешком, затова побързвам да отклоня мислите й в друга посока:

– Навярно си произвеждала фурор на сцената на онова кабаре…

– И още как! – възкликва Мери, като обляга ръце на едрите си бутове. – Имаше хора, които идваха само за моя номер. Какъв номер, господи! Сансасионел! Дьо тонер!22
  Сензационно! Гръмотевично!


[Закрыть] Пускаха един червен прожектор и аз излизах на въртящия се дансинг, обляна в червена светлина… Ама каква червена светлина!… Оттогава никое червено не ми се вижда достатъчно червено. Ето, и това не е достатъчно червено! – извиква тя и тупва огромния мак на корема си.

Аз я слушам, като си казвам, че отчаяният далтонизъм, с който Мери подбира тоалетите си, има все пак някаква причина.

– Един червен прожектор и под него аз в съвсем тънка туника, тънка и прозирна като паяжина, представяш ли си! Една туника, под която всичко се вижда… А можеш да ми вярваш, че имаше какво да се вижда, защото освен чорапите и жартиерите не носех нищо друго на себе си. Оркестърът изпищяваше диво, после млъкваше и ударните инструменти почваха да думкат ей в тоя такт и тогава чак почваше номерът…

Мери Ламур меко тупка една в друга пълните си длани, за да маркира такта, и бавно раздвижва бедрата си, за да илюстрира номера, но аз навреме я спирам.

– Скъпа Мери, да не изтървем булото! Церемонията е в осем и половина.

– Какъв си ужасен – въздъхва артистката, изтръгната от възбудата си. – Щом почна да се разпалвам, и бързаш да ме прекъснеш!

– Съвпадение – казвам. – Стечение на обстоятелствата. Но животът е още пред нас.

И като я подбутвам по пълния гръб, внимателно я насочвам към изхода.

* * *

Забелязал съм, че и най-дребната делова тайна се опазва само с неимоверни трудности. Но когато се касае за величайша глупост като брака Марин Младенов – Мери Ламур, всичко минава изведнаж съвсем леко и тайната се осигурява без всякаква мъка.

Заварваме Младенов в определения час да измерва с малко нервни стъпки тротоара пред кметството. Той е облечен с подходящ за случая черен костюм, същия, с който вчера бе изпращал Тони към вечното му жилище. Все пак, за да бъде ясно, че не се касае за погребение, а за сватба, старецът се е охарчил за един бял карамфил, подаващ се свенливо от малкото джобче като росна кърпичка. Женихът очевидно не смее да се кипри много с цветето, защото още не е сигурен дали бракът изобщо ще се състои.

Нашето ненадейно появяване иззад ъгъла на сградата оживява стареца и усилва добавъчно смущението му. Той се чуди какво държане да възприеме, но Мери го избавя от колебанията му, като фамилиарно го хваща подръка. В преддверието артистката поставя булото си, додето аз държа пред лицето й малко огледалце, а Младенов най-сетне се окуражава да закичи карамфила на бутониерата си. После тримата се отправяме към залата за церемонии, където в резултат на едно обаждане от страна на Франсоаз всичко е вече готово.

Процедурата е делова и свободна от сантиментални напътствия. Понеже аз съм единственият близък на младоженците, един от чиновниците подписва като втори свидетел, а подир малко Младенов получава препис от акта, докато аз се задоволявам да запаметя за всеки случай номера.

Излизаме навън и Мери по мое настояване, макар и не без съжаление, прибира воала обратно в плика от „Лафайет“. Подир което, понеже съм нещо като кум, аз отвеждам двойката до близкото кафене и поръчвам бутилка шампанско.

– За здравето на двама ви – вдигам чашата.

– За здравето на трима ни! – поправя Мери, като ми хвърля многозначителен поглед.

– Точно така: за трима ни! – присъединява се добродушно Младенов, решил очевидно, че щом в семейството трябва да има трети, то по-добре е този трети да бъде свой човек като мене.

И понеже никой не се интересува за моето собствено мнение по въпроса, аз също се примирявам и вдигам чашата.

– Сега засега, както се разбрахме, бракът остава в пълна тайна – напомням аз. – Даже няма да е зле да повериш воала си на мене, скъпа Мери.

– Не се безпокой. Няма да го оставя да се подмята из къщата. Мери Ламур не е вчерашна! – възпротивява се жената, очевидно нежелаеща да се раздели с украшението си.

– Ще се прибереш при Димов, все едно че нищо не е станало. Трябва да се пази пълен секрет – настоявам аз.

– Че той, тоя секрет, може да трае до безкрай – обажда се кисело старецът.

– Ще трае, додето компрометираме Димов и го обезвредим. А това ще стане най-късно в два дни. За целта обаче аз трябва да получа възможност за едно малко претърсване. Димов държи у себе си секретни документи и ако ние ги набараме, ще го опозорим завинаги пред шефовете му и той ще бъде направо изхвърлен.

Младенов заинтригувано протяга напред дългия си жилест врат. Но Мери Ламур забелязва скептично:

– Нищо не можем да набараме. Той държи стаята са винаги заключена и даже мене не ме пуска там, представяте ли си?

– Какво пие той преди лягане? – любопитствувам аз.

– Само чаша мляко. Грижи се за младостта си! То у него една младост! – подхвърля хапливо Мери, но спира, като се сеща, че нейният нов съпруг също не е юноша.

– Чудесно! Чаша мляко ще свърши добра работа – преценявам аз. – Сложи му тая вечер три-четири таблетки приспивателно в млякото. Имаш ли нещо подходящо?

– Имам някакъв „сонерил“ или „сандаптал“.

– Добре, разтвори четири хапчета и му ги налей. После ще чакаш да ти позвъня. Ако е заспал, ще кажеш само „всичко е в ред, обади се утре“.

– Че до утре той ще се събуди!

– Това е парола – обяснявам търпеливо аз. – Като ми кажеш „обади се утре“, това ще означава всъщност „ела веднага“. Ще дойда за по-малко от пет минути, ще почукам тихичко и ти ще ми отвориш.

Мери слуша и кима с участие. Завързаните работи явно я забавляват.

– Виж преди това да подразбереш нещо за операцията „Теменуга“ – намесва се и Младенов с указанията си.

– Не „Теменуга“, а „Незабравка“ – напомням му аз. – И понеже става дума за незабравка, недейте забравя, че е нужна крайна предпазливост. Никакви въпроси за никакви операции. Животът на всички ни виси на косъм.

Наливам остатъка от шампанското в чашите и отново се чукаме, този път без наздравица.

– А сега – казвам – да се пръскаме един по един, всеки по пътя си. Гарсон, сметката!

* * *

Пристигам в Центъра с известно закъснение, което не е голяма беда, тъй като изобщо няма какво да правя. Малко по-късно чувам в коридора тръбния глас на Кралев:

– Къде е Лида?

– Не знам. Когато излизах, още спеше – отвръща Младенов, който вероятно току-що е дошъл.

– А сега я няма. И сам ходих, и по телефона я търсих. Изчезнала.

– Не се притеснявай бе, джанъм! Няма къде да изчезне – успокоява го добродушно старецът.

– Ама тя трябваше да ме чака. Работа имаше да вършим.

Кралев замълчава. После казва по-тихо:

– Трябваше да ходим в кметството: решили сме днес да се женим.

– Я гледай ти! А бащата никой го не пита… Аз, разбира се, нямам нищо против, дори, право казано, се радвам, но все пак обичаят си е такъв…

– Нали знаеш, обичаите са други сега… Въпросът е как да намерим Лида.

– Че как няма да я намерим! Ела да телефонираме още веднъж. В най-лошия случай ще се върне за обед.

Разговорът затихва. Стъпките се отдалечават към кабинета на Младенов. Изваждам от джоба си „Фигаро“ и го разтварям на външните новини, тъй като информациите за курса на акциите и за цената на млякото не ме интересуват особено. Десетина минути по-късно в стаята без чукане влиза Кралев. Ако се съди по израза на лицето му, той не е успял да намери Лида.

Назад к карточке книги "Господин Никой"