Текст книги "Господин Никой"

ВТОРА ГЛАВА

– Аз съм Емил. Изпраща ме Франсоаз.

– А, добре. Хубаво ли пътувахте? – пита човекът зад бюрото.

„Отвратително. Предаваха ме от ръка на ръка като пощенска пратка“ – трябва да отговоря аз. Но човекът зад бюрото очевидно пет пари не дава за това как съм пътувал, затуй отвръщам:

– Благодаря. Всичко мина много добре.

– Седнете – прави знак човекът зад бюрото. – Пушите ли?

„Да, но не от тия“ – трябва да отговоря аз, понеже вече съм опитал вкуса на „Голоаз бльо“. Вместо туй отново благодаря и запалвам предпазливо лютивата папироса.

Човекът зад бюрото ме наблюдава половин минута открито и делово, докато аз го изучавам само с крайчеца на окото си. Слаб мъж с остър нос, остър поглед и водоравни, сякаш пригодени за пагони рамене. Мургавата кожа и късо остриганата като четка сива коса допълват военно-цивилния вид на непознатия.

– Значи, вие сте Емил. Моето име е Льоконт. Какво ще ми кажете за себе си, господин Емил?

Почвам как да е, защото знам, че монологът ми скоро ще се разбие в отговори на въпроси. Така и става. Два часа по-късно, след като въпросите са приключени и стаята е здраво задимена, а мене ми се повдига от острия тютюн, господин Льоконт отваря нова страница:

– Добре. Всичко това ние вече го знаем повече или по-малко. Онуй, което ни интересува по-специално в случая, са вашите отношения с Младенов. Смятате ли, че имате възможност да станете негов доверен човек?

– Аз съм негов доверен човек.

– Съветвам ви да не разчитате прекалено на това, че сте му спасили живота. Човечеството, знаете, е съставено предимно от неблагодарници.

– Аз бях негов доверен човек още много преди случката на границата. Обстоятелството, че той ми се довери за уреждане на бягството, вече означава нещо. И после, Младенов очакваше, че не всички тук ще го посрещнат с цветя, че някои може би ще почувствуват кариерата си застрашена от неговото идване, и тъкмо затова ми казваше, че се нуждае от предан помощник и че този помощник ще бъда аз…

– Добре, да се надяваме. Всъщност вашият приятел наистина е предусетил нещо от тукашната ситуация. Младенов е една голяма политическа фирма, но тъкмо това дразни някои хора, които се боят да не бъдат изместени.

Льоконт става и прави пет крачки към прозореца, който гледа към опушен, разяден от влагата калкан. От това стаята е полутъмна и въпреки обедния час в нея свети мъждива електрическа лампа с опрашен абажур. Мъжът опира костеливите си ръце на перваза и се заглежда през прозореца, сякаш там има нещо за гледане. После прави бавен кръгом и отново тръгва към мене. Аз също бих се поразходил из стаята, за да разкърша вцепенения си кръст, но понеже това е неприлично, само се взирам в изпълнения с угарки фаянсов пепелник.

Льоконт сяда зад бюрото си и вперва в мене острия си поглед.

– Емигрантският център, в който ви предстои да работите, действува главно в три насоки: пропаганда сред емиграцията, издаване на списание и пр.; събиране на информации за положението в България посредством идващи на временно пребиваване в Париж сънародници; обработване при нужда на такива сънародници с цел да бъдат убедени да емигрират. Тия три вида активност представляват, разбира се, известен интерес за нас. Онова обаче, което главно ни интересува, е дейността на центъра или на известни негови представители в полза на американското разузнаване.

Льоконт разтваря чекмеджето на бюрото си със загрижен вид, сякаш търси някакъв поверителен документ, но вади оттам само нов пакет голоаз. Човекът разкъсва бавно пакета, поглежда подозрително съдържанието му, като че иска да се увери наистина ли цигарите са точно двадесет, после ми го поднася.

– Благодаря. Много пуших.

– Пушете, докато сте млад. На моя възраст пушенето вече е свързано с угризения – промърморва Льоконт.

Тая забележка не му пречи да запали. Той дръпва дълбоко дима и го изпуска в две обилни струи през ноздрите на острия си нос.

– Американците, разбира се, са наши съюзници, но това не им пречи да действуват на своя глава, без да се съобразяват с нашето мнение. А за нас съвсем не е без значение да знаем как точно действуват те, особено, когато се касае за действия на наша територия. Всичко това без друго е от областта на голямата политика, обаче то е свързано с малките задачи, които ще трябва да решим с вас. А те са следните.

Льоконт отново става, опира гръб на стената зад бюрото, дето е окачена административната карта на Франция, и почва да излага скромните ми задачи, като за по-нагледно жестикулира с ръката, държаща цигарата.

– Ясно ли е? – пита той.

– Ясно е.

– Повторете, за да видя дали сте разбрали всичко.

Повтарям.

– Добре – кима Льоконт. – Излишно е да подчертавам, че всички ваши действия трябва да бъдат съвършено дискретни. Без да говоря за неприятностите, които разконспирирането ви би причинило лично на вас, то би създало маса неприятности и на нас самите. Надявам се, че ще можете да проявите необходимата ловкост при всеки даден случай.

– Аз също се надявам – отвръщам скромно.

Льоконт ме поглежда с острия си поглед.

– Примерно, имате среща с мосю Пиер. Как ще се уверите, че никой не ви следи?

– Ще се извърна леко, завивайки зад някой ъгъл.

– Добре – кима Льоконт. – А ако видите зад гърба си няколко души, как ще установите кой тъкмо от тях ви следи и следи ли ви действително?

– Ще спра малко по-натам и внезапно ще тръгна обратно, сякаш съм сбъркал посоката. После на следващия ъгъл ще погледна отново, за да видя дали някой от въпросните хора не ме е последвал.

– Много добре – кима Льоконт. – А след като сте разбрали, че някой ви следи, как ще се отървете от него?

– Ще се спра пред първата витрина, ще почакам да ме задмине и после ще се притая в някой вход.

– Отлично – кимна доволно Льоконт. – Макар че аз на ваше място бих му ударил направо един юмрук в зъбите. Един такъв юмрук, че вече да не стане.

Той ме поглежда с убийствено снизхождение, угася цигарата си в пепелника и натиска звънеца на бюрото.

– Бедни приятелю, вие трябва тепърва да минете една, макар и най-елементарна школовка. Иначе едва ли ще сте в състояние да установите дори номера на обувките на вашия Младенов…

На вратата се показва подофицер в черна униформа.

– Повикайте Мерсие – заповядва Льоконт.

И като се обръща отново към мене, добавя:

– Какво ще кажете за малка почивка в една виличка до Фонтенбло?

„До гуша ми дойде от вилички и от школовки“ – би трябвало да кажа аз, но премълчавам и тъжно зачаквам появата на споменатия Мерсие.

* * *

Рю дьо Паради е дълга и мрачна улица, врязана в еднообразните блокове от сиви сгради. Ако по изгледа на тая улица би следвало да се съди за изгледа на самия рай, ще излезе, че човек напразно хилядолетия наред е оплаквал изгонването си от него. Все пак Рю дьо Паради има своя отличителен белег, който я отделя от стотиците подобни мрачни парижки улици. Тук по неизвестни стечения на обстоятелствата са струпани половината магазини на града за порцеланови сервизи. Тия магазини са тъй многобройни и витрините им са тъй задръстени с крехка стока, че просто замечтаваш да видиш някой млад палав слон, тръгнал весело да се поразходи от единия до другия край на улицата.

Часът е точно дванадесет, когато аз поемам по десния тротоар на Рю Дьо Паради, разглеждайки безцелно витрините. Вниманието ми всъщност е насочено не толкова към лиможките порцелани, колкото към баналната тъмнозелена врата на една безлична сграда след втората пресечка на улицата. Стигам до вратата, продължавам следната пресечка и отново се връщам назад. Повтарям няколко пъти този маршрут, додето най-сетне зелената врата се отваря и на улицата излиза сух костелив мъж, малко не на мястото си в твърде широкия шлифер с бронзов цвят. Забързвам насреща му. Човекът ме познава едва когато почти се изравняваме.

– Емиле!…

– Бай Марине…

Той се спуска към мене и доста непохватно ме прегръща през рамото.

– Какво стана с тебе бе, човек? И откога си тук?

– От три дни. И от три дни обикалям насам. Срещнах един емигрант, познат от старо време, и той ми каза, че си живеел на тая улица.

– Не живея тук, но тук ни е Центърът. Нейсе. А къде се губи досега?

– Къде… в Гърция, в затвора… Тя, моята, е дълга.

– А на мен ми обещаха веднага да те пуснат… Е, нищо де, било каквото било. Важното е, че се събрахме!

Както ме е уловил през рамото с костеливата си ръка, той ме повежда надолу по улицата, като продължава да говори несвързано:

– Тук, зад ъгъла, е кафенето, дето се събираме… Таман ще те запозная с останалите… Емиле, мойто момче, да знаеш само колко си ми нужен. Работа ни предстои да вършим с тебе. Но за това после. Ей го кафенето… Стопанинът, знаеш, е наш, българин…

Кафенето се оказва обикновено квартално бистро, леко модернизирано с розов неон и с няколко големи огледала зад тезгяха. Вътре е шумно и многолюдно поради обедния час. Младенов спира до автомата за игра при входа, където са изправени двама мъже, единият от които безжалостно блъска апарата, докато другият наблюдава действията му.

– Момчета, запознайте се: това е Емил, дето бягахме заедно. Това са Тони Тенев и Милко Илиев, добри момчета, наши хора…

Милко с явно неудоволствие прекъсва играта, за да ми подаде ръка и тутакси след това отново се залавя за бутоните. Тони е по-радушен и дори прави опит да подеме разговор, но Младенов ме дърпа навътре:

– После, после. Ела да те представя на другите!

„Другите“ са седнали около малка маса в ъгъла. Двама от тях вероятно са по-важни личности, защото, като ме запознава с тях, Младенов ги именува господин Димов и господин Кралев. Господин Димов очевидно е най-важният. Това личи по флегматичното му държане и скучаещия израз на лицето. Той е нисък и пълен, с болнав зеленикав оттенък на лицето. Кралев е мургав човек с мрачна физиономия, дебели черни вежди и мазни черни коси, прилепнали към четвъртития му череп. Той е толкова чернокос, та изглежда зле обръснат, макар вероятно заранта да е теглил две контри по бузите си. Младенов ме представя едва ли не като стълб на опозицията срещу комунизма и припомня, че аз съм същият, дето съм му спасил живота. Въпреки тия атестации нито Димов, нито Кралев ми обръщат особено внимание. Първият все пак благоволява да ми протегне инертно пълната си потна ръка, а вторият само бегло ми кима с мазния си алаброс.

На масата има още двама мъже, очевидно хора без значение, именувани фамилиарно с прозвища „Гарвана“ и „Смока“. Има и една жена, навярно ползуваща се благоволението на Димов, защото е седнала до него и си позволява да го нарича „Боре“. Тя е с едро телосложение и с някаква пламтяща червена рокля, която по яркост може да се мери само с пурпурния руж на устните й.

– Госпожица Мария Кирова, известна наша артистка – представя ми я Младенов.

– Мери Ламур! – поправя го известната артистка и великодушно ми прави място до себе си.

Аз се усмихвам мило, за да покажа, че съм оценил великодушието, макар че от Мери Ламур заедно с уханието на острия парфюм се носи и известен дъх на женска пот.

– Гарсон! – извика Младенов с царствен жест, предполагащ най-малко поръчване на бутилка шампанско. – Две бири!

– Как е там, в България? – пита Мери, решила като дама да поддържа разговора на масата.

– Много зле – отвръщам, като правя печална физиономия.

– Това го знаем – промърморва Димов. – Хората недоволствуват, стоки няма, цените растат…

Той говори, като свива пълните си устни, и примлясва, сякаш смуче бонбон. Дебелите му къси пръсти си играят с ключовете на колата, на които е окачена сребърна пластинка с изображение на скорпион. Шефът вероятно е роден под знака на скорпиона.

– Искам друго да кажа – забелязвам аз стеснително…

Димов ме поглежда със сънливите си очички, сякаш учуден, че съм искал да кажа нещо, което той не е доловил.

– Зле е в смисъл, че комунистите здраво са се окопали. Няма надежда скоро да се обърне…

– Извинете, но вие не виждате по-далече от носа си – казва меко Димов, все тъй смучейки несъществуващия си бонбон.

– Е, и ти пък, Борисе! – намесва се добродушно Младенов. – Не искам да правя комплименти, но Емил Бобев е един от нашите най-кадърни журналисти. Комунистите, ако си знаеха работата, щяха злато да дават за такива като него, а не да го уволняват…

Той поема регала, който келнерът му поднася, чуква се с мене и добавя:

– Мисля, че тъкмо човек като Емил ни е нужен за списанието.

– За да пише, че няма начин да съборим комунизма – обажда се за пръв път Кралев с нисък тръбен глас.

– Хайде пък и вие! Какво го награкахте човека! – взема моята страна Мери Ламур. – Казал е, каквото си мисли. Аз такива, дето казват, каквото си мислят, сто пъти ги предпочитам пред онези, дето ви се докарват само за да изскубнат някой франк, а после ви се плезят зад гърба!

– Благодаря ви, госпожице – обаждам се аз, срещу което получавам една дружелюбна усмивка. – Бил съм цял живот достатъчно праволинеен, за да имам нужда да се перча пред когото и да било. И съм изтърпял достатъчно от режима, за да е необходимо да доказвам, че го мразя. Когато пишем статии, ние ще пишем, разбира се, според задачите на нашата пропаганда. Което съвсем не значи, че трябва да вземеме собствената си пропаганда за чиста монета. Първото условие да победиш противника си е да имаш реална представа за силата му.

Тая малка лекция по политическа зрелост е произнесена спокойно, но с необходимата твърдост. Ефектът е точно тоя, който съм очаквал: Кралев ме поглежда под дебелите си вежди с открита неприязън. Затова пък Младенов е окуражен от увереното ми държане. Той демонстративно се чука повторно с мене и допива на един дъх бирата си. Димов заема средна позиция.

– Не се горещете – казва той меко, свил сладко устни, за да не изплюе несъществуващия си бонбон. – Ние сме осведомени хора и знаем горе-долу какво е досието ви. Но тъкмо защото сме осведомени, трябва да ви кажем, че не бива да се поддавате на пораженски настроения. В България вие не сте могли да знаете някои неща, по които ние тук сме в течение. Затова и не ви обвинявам. Да се подценява врагът е, разбира се, лекомислено, но да се надценява е пагубно.

При тия думи шефът подхвърля нагоре ключовете с емблемата на скорпиона и после отново ги стиска в пълната си ръка, сякаш за да отбележи, че е казал, каквото е трябвало да каже.

– Съвършено вярно – съгласявам се аз и това напълно успокоява атмосферата.

– Тогава да вървим да обядваме – предлага Димов в неопределена посока и става.

Другите също стават. Младенов вади пари от джоба си, преброява внимателно няколко монети и ги оставя на масата.

– Ще трябва и аз да вървя с тях, за да уредя положението ти – прошепва ми той. – Ето ти визитната ми картичка с адреса. Ела към шест, за да си поговорим. Работа ни предстои да вършим.

Седя край опустялата маса, върху която са пръснати безредно кафени чашки и зелени бутилки от перно. Разполагам с повече от пет часа време, а не зная какво да ги правя. На лавката за цигари до големия бакърен тезгях продават пощенски картички – цветни снимки от Париж, с яркосиньо небе, яркобели облаци и яркозелени автобуси. Това ме навежда на мисълта, че бих могъл да драсна няколко картички до приятели, както правят всички хора, щом пристигнат на някое прочуто място. Купувам пет-шест еднакви изгледи с Айфеловата кула като по-типични за Париж, сядам отново на вече разтребената маса и почвам да фабрикувам текстове с обичайното за подобни случаи съдържание: „Най-после пристигнах в Париж“, „Много поздрави от Париж“ и пр. Всъщност хората, на които пращам картичките, не са ми чак толкова интимни приятели, но самият факт, че пращам някому картички, ме изпълва със самочувствието, че не съм съвсем сам на тоя свят.

– Тебе ли оставиха да плащаш сметката? – запитва Тони, който се е приближил до масата, вероятно уморен да блъска автомата.

– Още не – отвръщам, – но и това може да стане.

– А бай Младенов не те ли покани поне на един обед?

– Не чух такова нещо.

– А колко пари ти бутна?

– Николко.

– Ей, че стипца човек! – учудва се Тони.

Той примъква с крак един стол и сяда срещу мене. В тоя миг пристига и Милко и също сяда.

– Оставиха го човека на сухо и заминаха – обяснява му Тони. – Е, такова нещо са шефовете, братче.

– Ти как си с парите? – обръща се той отново към мене.

– Зле.

– Язък. Значи, няма да можеш да почерпиш – ухилва се Тони.

– Ще почерпя, ако ме настанят на работа. Младенов каза, че ще ме настанят.

– И като те настанят, ще цъфнеш, нали? Също като нас с Милко. Да не мислиш, че получаваме в хилядарки… Ей, гарсон!

„Гарсонът“, който би могъл вероятно да бъде баща на Тони, приближава лениво до масата.

– Да хапнем нещо, а? – предлага Тони. И без да чака отговор, нарежда:

– Три бифтека с пържени картофи и бутилка божоле! И по-бързичко, а?

– Ти какво, да не си по журналистическата част? – обръща се Тони отново към мене.

– Нещо от тоя род.

– Тогава дано те назначат. Ако ти прехвърлят на тебе списанието, ще ми светне пред очите. Тия хора нямат акъл бе! Може ли двама души да правят цяло списание!

– Кой е вторият? – питам.

– Милко – отвръща Тони, сякаш самият Милко е глухоням.

Той е към тридесетгодишен мъж с много бяло лице и мека светлокестенява коса. Повече не мога да кажа за него, понеже очите му са все наведени надолу, а гласа му още не съм чул.

– Сътрудници нямате ли?

– Какви сътрудници! Има един от Радио Свободна Европа, дето ни прави политическите коментарии, и един смахнат обущар, дето мъкне стихотворения за велика България. Това са ни сътрудниците.

Възрастният гарсон покрива масата с хартиени салфетки, донася и чашите, а после сервира бифтеците в пластмасови чинии. Изобщо луксът на заведението не е прекомерен.

Храним се известно време мълчаливо. Тони в качеството си на черпещ пълни чашите и в края на обеда поръчва втора бутилка. После следва кафе с по чашка коняк.

– Тук, братче, паричките шефовете ги прибират, а за такива като тебе и мене остават триците – връща се отново на първоначалната си мисъл Тони, като пали цигара.

Аз също запалвам, но не от неговите, защото и Тони пуши от „сините“. Тук всички, изглежда, пушат „сините“.

– В Париж, за да печелиш много пари, трябва да си или шеф, или нещо като Мери Ламур – продължава Тони, станал бъбрив от пиенето.

– Нали тя е артистка?

– Артистка, вятър! Показваше си известно време задника в едно кабаре, додето се прилепи до нашия Димов, и сега смуче от паричките му. Артистка, как не!

– Ти не бива да говориш така – забелязва тихо Милко.

Той има глух, малко дрезгав глас. Нищо чудно, ако се вземе под внимание, че го използува толкова рядко.

– Защо да не говоря? Да не би да лъжа нещо? – сопва му се Тони.

– Ти не бива да го казваш – настоява Милко, като натъртва на местоимението „ти“.

– Хайде де! И защо? Да не ми е стринка или вуйна?

Милко не отговаря. Той става, отива до лавката за цигари, взема дребни пари и се отправя към автомата за игра.

– Затъпял е от тия машинки – обяснява ми доверително Тони. – Инак не е лошо момче. Ако нямаш работа, да се поразмърдаме, а? Вкиснах се вече в това кафене.

* * *

Към пет часа, след като сме сменили няколко заведения по Големите булеварди, сядаме на терасата на „Кардинал“. Следобедът е влажен и сив. Вятърът мъкне по небето тъмни като дим облаци. Край масите се точи гъста навалица. Движението по кръстопътя Ришельо – Друо е задръстено и полицаят напразно размахва като вятърна мелница ръцете си в бели ръкави.

– Просто да пукнеш от гюрултия и от скука – говори Тони, като оправя с пожълтели от тютюна пръсти дългата си коса. – Няма с кого да размениш две думи. Милко е приказлив като риба. Жените само ме уморяват и отгоре на това ми скубят паричките. Ако искаш, мога да ти прехвърля някоя. Имам една руса ей с такива гърди. Келнерка е в Либр-сервиса до Шанзелизе. Ако си мераклия, мога да ти я прехвърля…

Лицето на Тони е малко пребледняло от алкохола. Косите му са разчорлени тъкмо защото постоянно ги оправя с тютюневите си пръсти. Той вече е успял да изприказва всичко, което му е на душата, и това, което говори в момента, е само повторение на вече казаното.

– Два рома! – нарежда Тони на келнера.

– Предпочитам кафе – осмелявам се да възразя.

– Ще пием и кафе – успокоява ме Тони. – Има време за всичко. Щом си тръгнал с мене, няма да останеш жаден. Аз не съм пинтия като другите.

Той наистина не е пинтия, защото щедро плаща навсякъде въпреки постоянните си оплаквания от безпаричие.

Изобщо изглежда не лош човек, ако се изключи това, че пие и дрънка повече от необходимото. Вече съм научил, че е избягал от България в петдесета година, едва завършил гимназия, за да търси авантюри, „а сега, на ти авантюри!“ Научил съм и това, че, между нас казано, ама съвсем между нас, понякога му писва и е готов да се върне обратно, обаче го спира мисълта, че ще го насадят в затвора.

– Гледай какъв е хаос и гюрултия наоколо – казва Тони, като сочи навалицата край масите. – Всеки гони парата и всеки гледа да подхлъзне другия…

После ме поглежда със стъклен поглед и добавя без връзка:

– Ако бях по-млад, щях да се опитам да стана макро. По-добре е да си макро, отколкото курва…

– Най-добре е да не си нито едното, нито другото – възразявам предпазливо.

– Добре е, ама не може. Не сме дотам богати, за да бъдем честни. Затова пишем, каквото ни кажат, и правим, каквото ни кажат, и чакаме да падне някой франк… Понякога ми се иска да си вдигна чуковете и да напусна, но не ми се мъкнат сандъци на халите. Правил съм го вече. Стига ми толкова.

Келнерът донася ромовете и прекъсва един епизод от биографията на Тони, който епизод и без това вече ми е познат. Пийвам за приличие от чашката си, понеже усещам, че съм на градус, после поглеждам часовника на ръката на Тони.

– Трябва да вървя…

– Къде, при Младенов ли? Остави я тая пинтия!

– Трябва да вървя. Обещал съм.

– Тогава опитай поне да го оскубеш. „Спасих ти живота, кажи, не те ли е срам да се стискаш!“

– Ще му кажа – избъбрям аз и ставам.

– Пък ако пусне малко пари, обади ми се. Аз ще ти покажа как най-добре да ги изпием.

Сбогуваме се и тръгвам по булевард Осман. Минавам край някакъв пощенски клон и това ме подсеща да пусна снимките на Айфеловата кула в кутията. После продължавам нататък, следвайки дадените ми от Тони указания относно местонахождението на Младенов.

Тони е или добро момче, или добре си изпълнява задачата. Даже много добре я изпълнява за пияница като него. Не даде с нищо вид, че ме прислушва, не ми постави нито един съмнителен въпрос. Просто малък сеанс за спечелване на доверието. За нещастие на Тони тия сеанси могат да имат успех само пред доверчивите.

Рю дьо Прованс, дето живее Младенов, се оказва съвсем близо. Къщата на съответния номер е стара, опушена четириетажна постройка, каквито са впрочем и всички околни сгради. Стълбището е чисто и добре поддържано, но стъпалата са тесни и стръмни и аз стигам четвъртия етаж доста задъхан. Младенов ми отваря с гостоприемна усмивка, превежда ме през някакъв тъмен вестибюл със спуснати капаци на прозорците и ме поканва в широк хол, мебелиран с лъжестаринна мебел и доста разхвърлян.

Кокалестото тяло на домакина е загърнато в сравнително нов бежов халат, вече доста изпъстрен с мазни петна. Свойството на Младенов да се покапва изобилно при храненето ми е известно още от приятелството ни в кварталната кръчма. Тогава мислех, че той се покапва поради бързината и лакомията, с която нагъваше общото мезе, за да не бъде изпреварен. Сега установявам, че той не може да не се цапа дори и когато се храни сам.

– Какво да те почерпя? – пита радушно домакинът, като се приближава до масата, затрупана с чаши и съдове.

– Нищо. Пил съм вече.

– Тогава ще вземем по едно кафе. Малко е изстинало, но аз така го пия.

Младенов донася две водни чаши, проверява за приличие чистотата им на светлината на лампата и налива рядка, подобно на чай течност от големия кафеник.

Кафето не само е изстинало, но ако се съди по вкуса му, датира от вчера. Оставям чашата на камината, запалвам цигара и се облягам удобно в креслото. Младенов придръпва един стол по-близо до мене и също сяда.

– Идваш тъкмо навреме, момчето ми. Работа ни предстои да вършим с тебе – произнася доверително старецът за трети път този ден.

Макар да го наричам винаги наум „стареца“, всъщност Младенов изглежда доста бодър за своите шестдесет години. Малко прегърбен и костелив, но костелив като як орех.

– Щом ни предстои работа, ще я вършим – успокоявам го аз. – А какво става с моето назначение?

– Уреди се. Мъчничко беше, но се уреди. И двамата се дърпаха в началото, особено Кралев: не го знаем, вика, що за птица е, не ни трябва таралеж в гащите. Цяла България го знае, викам, само вие не го знаете. Знаете го добре, ами се правите на вчерашни. На нас тъкмо такъв човек ни е нужен! Накрая, разбира се, кандисаха.

Младенов се обляга на креслото ми и се навежда към мене:

– Да ти кажа ли защо се дърпат? Защото си мой човек, затова.

– Може и да не е само за това. Тони цял следобед все с мене вървя.

– Тони, глупости! – свива презрително лице Младенов. – Остави го тоя пияница, той не е опасен. Милко също не е опасен. Гарвана и Смока са дребосъци – слуги и телохранители, който им плаща, на него служат. Всичките ядове идват от ония двамата – Димов и Кралев.

Старецът замълчава, вперил замислен поглед в потъмнялото огледало над камината. После произнася с известен патетизъм:

– Като си помислиш само в ръцете на какви хора са поверени нашите национални идеали!…

Младенов е политикан от старата школа. Затова не може да обсъжда личните си работи, без да намеси и националните идеали.

– Тоя апартамент ти ли го държиш целия? – питам аз, за да върна приятеля си към действителността.

– Аз го държа, макар че ми е голям и плащам безбожен наем. Бих те взел при себе си тъкмо да делим разноските, но не позволяват…

Той отново се накланя към креслото ми и прошепва:

– Няма какво да крия от тебе: тук, разбираш ли, идват хора, които не искат да имат странични свидетели… Затова държат да съм сам.

– Ти си знаеш. От мене и без туй голяма полза няма да видиш. В момента, бай Марине, нямам счупена пара в джоба.

Намекът е доста ясен, но затова пък съвсем лъжлив. Аз нося в джоба си много повече пари, отколкото засега са ми необходими. Въпросът е, че нямам право да ги харча, додето не си осигуря някакви доходи от Центъра.

Младенов, изглежда, е предвидил тая страна на разговора, защото бърка в джоба на халата си и вади пет банкноти по сто франка.

– Не се безпокой, няма да те оставя без пари. Аз винаги се грижа за своите хора. Вземи сега това, пък като получиш заплатата, ще ми ги върнеш.

Преброявам набързо банкнотите със сериозността на човек, който мисли да връща туй, което взема, после ги слагам във вътрешния си джоб. Младенов следи действията ми с нескрито съжаление, макар че още много преди идването ми е обмислил неизбежната жертва и се е колебал дали да ми даде десет банкноти или само пет и най-първо в прилив на сантименталност е наброил десет, а после е взел обратно петте, казвайки си, че това ще ме научи да бъда по-пестелив.

– Та, значи, работа ни предстои, а? – връщам се аз на темата.

– Работа, мойто момче, и то сериозна. Трябва да знаеш, че Центърът фактически, макар и секретно, се издържа от американците. Хората, разбира се, ме ценят и правят разлика между един политически лидер като Младенов и някакъв си емигрант като Димов. Тъкмо това обаче не се харесва на Димов. Въртя я, сука я и най-после, изглежда, е успял да убеди ония, че макар да съм голяма фигура, нямам неговите делови качества. И всичко се нареди точно така, както той желаеше: аз съм фирмата, а фактическият шеф е Димов.

– Че как може тъй? Та ти ли нямаш делови качества! – учудвам се аз, макар че от деловите качества на бай Марин ми е известно само умението му да се измъква малко преди да дойде време за сметката.

– Ама ха де, виж им акъла! – възклицава Младенов.

– А ти пък защо се съгласяваш с такова положение?

– Че кой ме пита мене? Веднъж направо поставих въпроса: „Кажете най-после, кой е шеф тук – аз или Димов?“ „Ти си шефът, казват, но Димов е за нас ценен помощник и не можем да го пренебрегваме.“ И отгоре на това ме предупредиха, че не биха желали никакво изостряне на отношенията вътре в Центъра. А когато тия, дето дават парата, ти кажат „не бихме желали“, то е все едно да ти кажат „не ти разрешаваме“.

– И сега?

– И сега разчитам на тебе. До днес бях сам, без доверен човек и понеже бях сам, ония просто ме изолираха. А трябва да стане обратното: ние тях да изолираме и да покажем на американците, че можем да ръководим работата по-добре от разни димовци. Разбира се, нужно е да се действува постепенно и деликатно. На първо време ще поемеш списанието. То е на такова дередже, че няма да ти е трудно да го подобриш. А това ще се забележи, където трябва. После ще навлезеш и в друг сектор. Ще привлечем Тони и Милко на наша страна. Ще накараме най-после Димов да отстъпи. Той е хитрец, но мекошав. Ще се примири с втората цигулка. Най-опасен е всъщност Кралев.

– Че тя каква излиза? Ти си параван на Димов, а Димов – на Кралев…

– Ами горе-долу така е. Поне сега-засега – навъсва се Младенов.

– А откъде черпи сила Кралев?

– Как откъде? Че той върши цялата работа. Димов не може без него, затова му върви на гайдата, без да му идва на ум, че оня някой ден ще го измести.

– Че какво толкова пък представлява тая работа, дето Кралев я върши?

– Ще разбереш всичко. Има време – отвръща неопределено Младенов.

Наистина има време. Затова не настоявам повече.

– Тепърва ще има да си говорим – казва бай Марин, като поглежда часовника си. – Засега твоята цел е списанието. Оттам ще почнеш, за да си извоюваш престиж. А после, когато му дойде времето, ще минеш на друго.

Той отново поглежда часовника си и аз ставам.

– Искам да излезем някъде да повечеряме, но ще дойдат хора по работа, затова вечерята ще я отложим за друг път…

– Не се притеснявай – успокоявам го и си тръгвам.

– Ти всъщност къде си отседнал? – сеща се да ме попита Младенов, додето ме превежда през тъмния вестибюл.

– Никъде. Откъде пари, за да отсядам?

– А багажа ти?

– Багажа ли? Какъв багаж? Аз, бай Марине, две седмици съм работил в Марсилия на пристанището, колкото за да изкарам пари за път и за ей тая дрипа – отвръщам, като соча костюма си, който наистина не е блестящ по вид.