Текст книги "Господин Никой"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 16 страниц)

„А рестото?“ – запита госпожа Елена.

Изведнъж се сетих, че съм забравил рестото на тезгяха, додето съм бил зает да смествам трите големи бутилки в двете си ръце. Изтичах обратно в аперитива, но кръчмарят отказа да е видял оставени пари. Върнах се, потънал в земята от срам.

„Кръчмарят лъже, че не съм оставял пари“.

„Кръчмарят не лъже, ти лъжеш“ – извика госпожа Елена и ме перна с всичка сила по лицето с опакото на ръката си. Бях свикнал на бой, но за проклетия ударът попадна в окото ми и у мене избухна такава инстинктивна ярост, че когато госпожата замахна втори път, аз я ухапах по ръката. Тогава жената се нахвърли върху мене с такава истерия, пред която умелите, но машинални плесници на възпитателната бяха просто дреболия.

„Ти съвсем разкървави момчето, ма!“ – опита се да я спре една от гостенките, дошла да помага в кухнята за сандвичите. Но тая забележка още повече вбеси госпожа Елена и тя продължи да ме блъска, додето най-сетне се сетих да побягна. Повече не се и върнах в тоя апартамент с рицарските картини и с миризмата ни „Шипър“ и женска пот.

Ивицата на шосето, рязко бяла в мрачината на нощта, лети под ситроена. Понякога прекосявам смълчани селища с мъртви тъмни къщи, сред които пътят прави остри завои. Понякога край колата прелетява някоя бензостанция с неоновото жълто сияние на „Шел“ или червено-бялото на „Есо“. Отминавам Санс и стигам Оксер. Още сто и десет километра подарък за километража на Мери Ламур. Часът наближава един.

Запалвам цигара, без да намалявам скоростта. В далечината нарядко се появяват фаровете на насреща кола. Следя машинално тяхното светване и гаснене и също тъй машинално сигнализирам с моите фарове, като мисля в същото време за онова, което ми предстои, и за другото, което отдавна е минало.

Вече избягвам да гледам часовника, за да не виждам как бързо тече времето. Ще погледна чак в Шалон, а дотам има още сто и осемдесет километра. Няма да гледам и назад, и към това, което отдавна е минало, защото макар да е отдавна минало, но винаги когато си го спомня, ме обзема тягостното чувство за празнота, като че ли у мене в гърдите ми е празно и около мене също е празно и няма за какво да се заловя, а само потъвам и се разтапям в празното.

Не знам дали всички изпитват понякога такова чувство за празнота, или то връхлита единствено мене, защото още от самото начало съм бил Никой, защото съм дошъл отникъде, защото първото, което съм съзнал, е било празнотата.

Едничката жена, която събуди в гърдите ми топлота, като ми каза „Искаш ли да дойдеш у нас?“, ме научи да се пазя от топлотата. Колкото по-силно избухне у тебе влечението към някого или към нещо, толкова повече трябва да се дърпаш назад, за да не попаднеш в клопката.

„Това правило особено трябва да се спазва по отношение на жените“ – би казал вторият ми покровител.

Вторият ми покровител бе издател. За разлика от госпожа Елена той си беше груб с мене от самото начало. И пак за разлика от госпожата понякога проявяваше човещина, естествено както той можеше да я проявява. Предприятието се състоеше от стара постройка с две стаи – директор и счетоводство – и един склад в задния двор. Складът приличаше на хамбар с рафтове чак до високия таван, наблъскани с вързопи книги. Аз тичах из склада или се катерех с дългата стълба по рафтовете под ръководството на бай Павел, който командуваше, наведен над писмата поръчки:

„Русата Венера“ – десет броя, „Мъжете предпочитат блондинки“ – осем броя. „Палми край тропическо море“…

Издателят бе парижки възпитаник и макар да ненавиждаше искрено тоя град, бе донесъл от него поуката, че любовните истории по-лесно се продават от книгите по история на религията. Тая поука му бе дала възможност да закрепи издъхващото предприятие на покойния си баща поне до степен да задоволява нуждите на разточителната си съпруга.

Когато получените през деня поръчки биваха изпълнени, аз се свивах в един ъгъл и потъвах в някое от наличните четива. Моята безкритичност към духовната храна често дразнеше бай Павел: „Пак порнографии… Пак жълта литература… А «От Хераклит до Дарвин», дето ти я донесох, така си и лежи непрочетена!“

Бай Павел си бе поставил задачата да ме възпитава идейно, обаче книгите, които ми носеше, все ми се виждаха скучни, а той не владееше достатъчно дар словото, за да ми ги разправя със свои думи. Издателят, напротив, бе значително по-красноречив, особено след втория литър. Когато се случеше да е в конфликт с жена си – а това ставаше поне веднаж седмично, – той идваше да спи в бюрото си, на кушетката, покрита с прашно лъжеперсийско килимче, пращаше ме с дамаджаната за вино и дълго пиеше сам. От съседната стаичка-килер, дето се прибирах да спя, чувах как шефът се разхожда напред-назад из кантората си и чаках да ме извика, защото на даден градус на пиенето той неизменно ме викаше, изпитал непреодолима нужда от събеседник или по-точно от слушател.

„Седни там! – заповядваше господин Бобев, като ми посочваше виенския стол в ъгъла. – Седни и слушай какво ще ти кажа!“

Той също сядаше, сякаш за да намери по-здрава изходна позиция, навеждаше съсредоточено глава и вдигаше назидателно ръката си, държаща цигарата:

„Мойто момче, ти си копеле… За хора като мене това, разбира се, няма значение. – Ръката с цигарата правеше халтав и нехаен жест. – Вийон и Аполинер също са били копелета. Но тоя факт не бива да те води към възгордяване. Защото между тях и тебе съществува разлика и тя е тук.“ – Ръката с цигарата красноречиво посочваше челото на оратора.

„Аз, разбира се, бих могъл да те осиновя. Понякога даже решавам да го направя само за да ядосам госпожа курвата – жена ми. Мога да го направя, но самият ти какво ще спечелиш? Ще бъдеш ангажиран в признателност към мене, ще повярваш в лъжата за доброто начало у човека, ще се превърнеш в роб на обществените отношения. Не ставай роб! Бъди свободен дух!“

Последната реплика той обикновено я извикваше войнствено, вдигнал глава и сякаш готов да ме удари, ако само откажа да бъда свободен дух.

„Аз бих могъл да те осиновя – връщаше се Бобев на първоначалната си мисъл. – Още повече няма никаква вероятност тая курва, жена ми, да роди някога наследник. Това тя, разбира се, го отдава на мои дефекти, но аз мисля, че то се дължи по-скоро на нейните чести посещения у гинеколога. Така или иначе, в моя власт е да те осиновя. Но от това ти нищо няма да спечелиш. По-добре остани си копеле, но чети! Чети, разрешавам ти! – Ръката правеше широк жест към шкафа с книги. – Обаче трябва да те предупредя: книгата, която ще ти разкрие всичко, няма да я намериш тук! – Нов замах към шкафа. – Тя не е написана и няма да бъде написана. Тя е тук! – Тютюневите пръсти потупваха челото на оратора. – И тук ще си остане! Светът никога няма да я види и за това вината е в Париж и в жените на Париж! Запомни го от мен: изхабяване, деградация, амортизация в креватни упражнения, ето какво са жените!“

Главата на Бобев постепенно се отпускаше все по-ниско, но ръката оставаше на предишното си ниво, така че тя вече ръкомахаше високо над главата му, пилеейки нехайни жестове и пепел от цигарата.

Когато беше трезвен, издателят забравяше и нихилизма си, и мене, освен ако се наложеше да ме наругае за някаква грешка при изпълнение на поръчките. След всяка нощ, прекарана в кабинета, жена му идваше да го моли за прошка и за пари и вероятно успяваше да откопчи и едното, и другото. Тя беше стройна, с красиво нагло лице и с нещо безсрамно в походката, като че се движеше само за да кълчи бедрата си. Конфликтите между съпрузите секнаха едва при последната бомбардировка, когато и двамата бяха погребани под развалините на апартамента им. Впоследствие това се оказа удобно обстоятелство за легендирането ми като син на Бобев.

Фаровете на колата осветяват големия крайпътен надпис: „Шалон“. Поглеждам часовника: три и двадесет. Следва втори надпис „60 км“ и аз решавам да намаля на сто. Улиците са пусти. По кръстопътищата мигат предупредително жълтите очи на светофарите. Има нещо неспокойно и тревожно в тия мигащи сред мрака жълти светлини: преминавай, но на свой риск. Аз съм свикнал на това предупреждение, то е аксиома в занаята ми, затова продължавам да поддържам скоростта, като намалявам само при острите завои.

Тъмните сгради край шосето оредяват. Отново излизам на широк път. Движението е съвсем намаляло и когато настигам някой от големите, накичени с червени и зелени крушки камиони, лесно го задминавам и продължавам нататък, като се врязвам все по-дълбоко и по-дълбоко в нощта и в нощния вятър.

Шосето се вие сред ниски хълмове, изрязващи се като черни силуети на фона на тъмното небе. Понякога двата светли стълба на фаровете се блъскат в изскочила точно напред височина, сякаш пътят свършва, но това е само още един завой, и аз отпускам за миг газта, а после, влязъл в завоя, отново натискам педала, додето светлината на фаровете бръсне лозята и крайпътните храсти.

Макон. Още към шестдесет километра са отхвърлени назад и още близо толкова остават напред до Лион.

В околностите на Лион движението става по-гъсто, големите камиони се срещат по-начесто и аз съм принуден също по-начесто да свалям крака си от газта. Най-после колата поема по дълъг мост, подир туй влиза в безкраен, осветен в жълтеникав флуоресцент тунел, а след това – отново по мост. Рона тече широка и тъмна, очертана с отраженията на самотни лампи над кейовете.

Прекосявам Лион, като си мисля, че може би в тоя момент черното пежо дреме край някой от градските хотели. Ако е така, толкова по-добре за мене. Стигна ли в Марсилия преди Кралев, ще знам къде да го дочакам. Стигна ли след него, вероятно никога вече няма да го видя.

На излизане от града спирам в жълтото сияние на една бензостанция и отново напълвам резервоара. Стъклото отпред е осеяно с петънца – останките на смачканите от скоростта нощни насекоми. Гаражистът обърсва стъклото с мокър парцал в състояние на полусън и дори бакшишът не успява да го разбуди напълно.

Часът наближава пет. До Баланс има сто километра и ако Кралев не е спрял някъде да нощува, твърде възможно е да го настигна именно оттук нататък. Движението е доста претоварено и след Лион, но постепенно колите оредяват. Шосето се движи успоредно на Рона, като понякога съвсем се долепя до брега на широката тъмна река. Нейде далеч вляво почва да се развиделява, дърветата тъмнеят неподвижни в небето и аз почти с изненада установявам, че има мигове, когато е тихо даже и във Франция.

Сега, в предутринния час, пътят е почти пуст. Натискам газта докрай, като се взирам напред, дето светлият сноп на фаровете разсейва дрезгавината, и се старая да си внуша, че никак не ми се спи и че твърде рядко в живота си съм се чувствувал толкова бодър.

Пред мен изскачат и стремително изчезват назад крайпътните знаци. Отбелязвам ги машинално наум, без да им отдавам повече от необходимото значение – един Z, два Z. Хлъзгаво шосе! Опасност! Тая дума опасност се среща тъй често, че преставаш да й обръщаш внимание. Още повече и по шосето, както всякъде другаде, най-големите опасности ни дебнат там, дето няма предупредителен знак.

Към шест и десет стигам Валанс. Макар да продължавам да се удивявам на факта, че едва ли някога съм бил тъй бодър, както в тоя миг, усещам, че рискът да заспя на кормилото застрашително нараства. Спирам на още пустия площад, влизам в кафенето и изпивам едно двойно еспресо, като похарчвам за тоя отдих точно осем минути. После наново потеглям, повтаряйки си, че сега – вече няма лъжа – наистина просто ще се пръсна от бодрост.

Очаква ме предпоследният голям преход – сто двадесет и четири километра до Авиньон. Вече е съвсем светло. Сивосиньото небе постепенно добива звучен син цвят, слънцето позлатява хребетите на височините, но аз съм напълно безучастен към тия природни особености, защото вниманието ми е съсредоточено в летящата лента на пътя. От Кралев все още няма и помен. Това е странно, без да говорим, че е и тревожно. Като имам предвид шофьорската неопитност на чернокосия, не допускам, че е могъл да кара без прекъсване като мене. Наистина, любовта дава на човека крила, но дилетант като Кралев, дори и с крила, едва ли е в състояние да развие повече от петдесет до шестдесет километра средно. Може би аз малко съм подценил силите му и в такъв случай трябва да го настигна нейде към Авиньон, а може би той се е отбил да нощува в Лион или някъде другаде. Има и едно трето може би, но засега поне не ми се ще да го допускам.

В тоя момент, колкото и да е невероятно, мисълта ми не е насочена нито към Кралев, нито към Лида, нито към възможностите и опасностите на предстоящето. Тия неща вече са достатъчно премислени и съвсем безполезно е да ги преобръщам наново в главата си. Затова аз мисля по нещо друго, по нещо, което също тъй неведнъж съм премислял и към което все пак неизменно отново се връщам.

Това бе се случило на Девети септември, на първия девети септември. Бях разбрал, че бай Павел е станал някакъв шеф в Дирекцията на милицията, и успях да се добера до него. Заварих го в неприветлива канцелария с един гражданин, седнал зад бюрото.

– Здрасти. Какво има? – запита бай Павел, който очевидно бързаше да ме отпрати и да продължи разговора си.

Тоя ден всички навсякъде бързаха.

– Искам да постъпя в милицията – отвърнах аз също делово.

– Глупости. Малък си още – отряза ме бай Павел.

– Не съм малък. Осемнайсетата година вече карам – рекох нахално, защото едва бях почнал седемнадесетата.

Бай Павел ме погледна замислено, сякаш едва сега напълно осъзнаваше присъствието ми. После се обърна към човека зад бюрото:

– Па да го вземем, а?

– Познаваш ли го добре? – запита онзи.

– Разбира се. Наше момче. Сираче.

Това беше цялата ми кадрова характеристика. Къса и при туй неточна, защото бай Павел от деликатност бе казал „сираче“ вместо „копеле“. Човекът зад бюрото взе един натракан на машина милиционерски лист.

– Как се казваш?

– Емил.

– Какъв Емил? – намеси се бай Павел. – Нали си Найден?

– Емил съм! – настоях аз. – Найден ме кръстиха в сиропиталището, но аз съм Емил.

Двамата мъже бегло се спогледаха.

– Добре – кимна онзи зад бюрото. – Ще пишем „Емил“. Ти по-добре си знаеш името. Презиме?

– Боев.

– Така. Емил Боев…

Той написа името, подписа се отдолу и сложи печата. После ми подаде листа:

– Иди долу при другаря Савов. Той ще ти определи задача.

Така бях кръстен. Не в църковен купел и доста години след обичайния срок. Но затова пък получих име, което сам си бях избрал.

Бях си го избрал още в сиропиталището, додето четях една книжка без корици и без начални страници. Всички книжки за четене в сиропиталището бяха винаги или без начални страници, или без край. Разбира се, ние винаги предпочитахме да вземаме тия, на които липсваше само началото, защото началото се отгатва лесно, докато краят често е съвсем неочакван. Приключенията в разкъсаната книжка с годините съвсем са избледнели в паметта ми. Това бяха впрочем някакви съвсем невероятни пиратски истории. Емил бе скрит в завзетия от пиратите кораб и накрая постепенно успяваше да изтреби цялата банда и да освободи пленените, между които, разбира се, фигурираше и една девойка с райска красота. Запомнил съм само фразата: „Макар и с пронизана от кинжала десница, Емил не изпусна оръжието. Той пое пистолета в лявата ръка и свали с един смъртоносен изстрел Едноокия.“

Влизам в дълъг завой, като намалявам леко скоростта и разсеяно мисля: „Защо «Едноокия»? Глупости. Кралев не е едноок. Изобщо тия пиратски повести са пълни с измишльотини.“

Додето четях оръфаната книжка, аз умирах от копнеж да се казвам Емил. А по-късно, когато Бобев ми говореше за осиновяване, си мислех, че бих приел може би това име, но ако се махне средното б, защото Бобев звучи глупаво и напомня на боб, докато Боев звучи героично и напълно подходящо на Емил. Всичко това, разбира се, бяха само празни мечти и аз съвсем не очаквах, че един ден в някаква сива и мрачна канцелария на милицията ще получа даром желаното име заедно с една нова професия.

Наближавам Авиньон. Ситроенът лети край зелените правоъгълници на лозята, край сребристите маслинови горички, край тъмните високи стени на кипарисите, издигнати срещу пристъпите на мистрала. Ситроенът лети и задминава товарни камиони и леки коли, но пежото на Кралев го няма. В далечината се изрязва суровият силует на папския дворец, после отново блясват жълтите води на Рона с някакъв полуразрушен мост, може би същият онзи мост от детската песен, върху който „се танцува, се танцува“, а после отново кипариси и маслини, и лозя, и сред тях летящата все тъй безкрайна и бяла лента на шосето.

Часът е осем. До Марсилия остават по-малко от сто километра. Стъклото отново е осеяно с точиците на премазани от скоростта насекоми. Стрелката на скоростта трепти между 120 и 130. Това не е малко, като се вземе под внимание, че движението по шосето все повече се увеличава. Колите, край които прелитам, ме здрависват зарад лудото каране с онова продължително изсвирване на клаксона, което в шофьорската сигнализация играе ролята на псувня.

Задминавам едно черно, опръскано с кал пежо, но то не е пежото на Кралев. Струва ми се невероятно чернокосият да се е изплъзнал, освен ако по някакви неизвестни съображения е взел влака. В такъв случай всичко отива по дяволите. Грижливо изработената легенда за моята буржоазна биография. Постъпването ми в Радиото и инсценирането на уволнението ми. Продължителните и предпазливи маневри за спечелване доверието на Младенов. Измислянето на пиеската „Спасяване на границата“ с предварително подготвената намеса на граничния пост и моята героична стрелба с два халосни патрона в гърдите на войника. Месеците на разпити, безсъние и пак разпити под ослепяващия лъч на лампата и идиотския рефрен „ти си един жалък предател“… Всичко отива по дяволите. Всичко става една история сама за себе си. Една история, която никой няма да научи. Една история без всякакъв смисъл.

Навлизам в предградията на Марсилия. Минувачи, пресичащи пътя, където им скимне, светофари, на които сякаш работят само червените светлини, товарни камиони, маневриращи с отчайваща бавност, за да се намъкнат в някой гараж или да излязат оттам. Най-после стигам до булеварда Ла Канебиер. Хотелът е на една от пресечките и ми е добре известен, защото сам съм нощувал в него при пристигането си преди три месеца.

Преди три месеца. Имам чувството, че оттогава са минали поне три години. Но в момента теорията за относителността на времето може да почака. Ето я пресечката. Свивам по нея, минавам край хотела, без да спра, отбелязвайки пътем отсъствието на черното пежо пред фасадата, после завивам в първата странична улица и спирам зад прикритието на някакъв камион. Девет и десет. Впрочем, сега часовете вече не играят роля.

Връщам се пеш до хотела и влизам в малкия хол. Служителят на гишето се занимава с някаква възрастна двойка туристи, която вероятно се готви да отпътува и прави възражения по сметката. Тъкмо се готвя да запитам за номера на мадмуазел Младеноф, когато слухът ми долавя странно познат шум на мотор. Поглеждам през витрината и виждам, че моят скъп изчезнал ягуар внезапно е изскочил от неизвестността и рязко спира пред хотела.

Единственото близко скривалище е телефонната кабина, чиято врата за жалост е снабдена с широко стъкло. Вмъквам се вътре, обръщам се гърбом към входа и като откачам слушалката, повеждам безмълвен разговор с несъществуващ събеседник.

– Мадмуазел Младеноф? – чувам зад себе си Кралев да произнася непроизнесения от мене въпрос.

– Стая триста и девет – отвръща служителят, прекъснал за миг разправията си с възрастната двойка.

Един бегъл поглед ме уверява, че Кралев се насочва към стълбата. Хотелът няма асансьор, а триста и девет значи, че стаята на Лида е на третия етаж. Следователно имам известен брой минути на разположение. Излизам бързо от кабината, подхвърлям на човека зад гишето, който едва сега ме забелязва, че съм забравил нещо в колата си, и изскачам навън.

Когато ти липсва достатъчно време да съобразяваш в момента, единственият изход е да си свършил предварително тая работа. Кралев с моя ягуар, това е третото може би, но не в най-лошия си вариант. Ако шофьорът беше по-опитен, срещата нямаше изобщо да се състои. Таратайката е дошла от посока, срещуположна на Ла Канебиер. Чернокосият вероятно се е лутал из улиците и е разпитвал за хотела, преди да го открие. И тъкмо това му лутане ми е дало преднина от няколко минути. Отключвам багажника и взимам отвътре кутията за масло „Шел“. После отново заключвам и отстъпвам до ъгъла при колата си, така че да мога да наблюдавам хотела, без да досаждам някому с присъствието си. Междувременно, понеже улицата е пуста, изтръгвам капака на кутията, изваждам маузера и го поставям в десния си джоб, а кутията оставям до тротоара за реклама на фирмата.

Минутите минават без видима промяна в положението. Което съвсем не значи, че никъде нищо не става. Може би тъкмо през тия минути в хотелската стая на третия етаж една жена е малтретирана или дори убита. „Остави я тази жена – казвам си. – Тебе те интересува не Лида, а Кралев. Ти имаш да мислиш за живота на хиляди хора, а не за някаква глупачка.“

Изтекъл е близо половин час, когато от хотела най-сетне излизат Кралев и Лида. Кралев държи младата жена подръка. Лида изглежда малко бледа, но спокойна. Значи, напразно съм се тревожил. Има жени, които лесно свикват на всякакви положения. Просто нужно им е най-напред малко да подраматизират нещата. Кралев настанява девойката, сяда до нея и потегля към Ла Канебиер.

Ситроенът ми следва отдалеч старата спортна кола. Този път ролите са разменени – един черен ситроен е нещо съвсем безлично и банално, при условие че се държиш на достатъчно разстояние, за да не се натрапва номерът на колата ти. Кралев е доста жалък като шофьор, но това не му пречи да кара лудо, разчитайки, че тия наоколо, за да запазят себе си, ще пазят и него. И на излизане от града ягуарът намалява скоростта пред кръстопътя, после поема по шосето към Лазурния бряг.

По всичко изглежда, чернокосият е решил преди опасната си мисия да вкуси един меден ден в някой от луксозните хотели по крайбрежието. Това не е в противоречие на собствените ми проекти, стига тихото кътче да не е някъде твърде далече. Подир десет часа, прекарани на кормилото, дългите пътешествия, дори когато са сватбени, губят много от очарованието си.

Ягуарът прекосява Тулон и го отминава, което е все още нормално – голям град, неприветливи улици, пристанищна суетня. Но когато таратайката оставя по същия начин зад себе си и Сен Тропе, това бижу на Лазурния бряг, аз пускам една ругатня по адрес на чернокосия. Ругатнята бива повторена по-късно след Сен Максим и потретена след Сен Рафаел. Този простак очевидно е решил да сервира на любимата си не друго, а Ница или Монте Карло.

Пътят се движи край самия бряг – хълмове в зеленина, червеникави скали, синьо море, изобщо – нищо и половина, особено ако умираш за сън и гониш един самоубиец, който взема завоите с деветдесет километра, безгрижен и самонадеян като всеки новак. Аз следя ягуара отдалече – най-малкото през два завоя, като убивам времето, убеждавайки се, че съм по-бодър от всякога.

Колата на Кралев влиза в Кан, поема по Ла Кроазет и постепенно намалява скоростта. Имам предчувствието, че чернокосият търси подходящ хотел, затова на свой ред забавям и спирам пред „Медитеране“, откъдето се вижда целият крайбрежен булевард. Ягуарът наистина спира няколкостотин метра по-нататък. Известно време пасажерите остават в колата си. След туй Кралев излиза и помага на жената да слезе. Лида тръгва едва-едва, облегната на ръката му, сякаш внезапно й е прилошало. Изглежда, че наистина й е прилошало, защото подир пет-шест крачки двамата спират. Кралев й говори нещо, после отново я отвежда в колата, а сам влиза в насрещното кафене. Решавам да използувам паузата и също влизам в близкото заведение. Изпивам едно двойно кафе и четвърт перие, след което се отбивам до телефонната кабина да известя в хотел „Мартинец“ за предстоящото си идване.

„Очаквам да ме потърсят от Париж. Моля да съобщите от мое име, че ще бъда в «Мартинец» едва подир два часа следобед, тъй като бях принуден да спра в Марсилия поради повреда на колата.“

От другата страна на жицата приемат вежливо съобщението ми и благодарят вероятно защото сезонът е още далеч и не са разгалени от премного клиенти.

Когато пак се озовавам на крайбрежната, виждам, че ягуарът е все още на мястото си. Настанявам се в колата и зачаквам. Малко по-късно Кралев излиза от кафенето с бутилка вителоаз и се отправя към таратайката.

Отново сме на път. Правим преглед на всички курортни кътчета между Кан и Ница, но чернокосият никъде не спира. Ница бива прекосена също транзит. Вече е ясно, че целта на сватбеното пътуване може да бъде само Монте Карло. Затова, когато в далечината се показват белите сгради на столицата на комара, накацали амфитеатрално по блесналите в обедно слънце скали, най-сетне си отдъхвам.

За моя изненада Кралев прекосява транзит и Монте Карло. Единственото заслужаващо внимание селище пред нас е Мантон. Но Мантон е до самата френско-италианска граница и аз не мога да поема риска да следвам покорно чернокосия дотам. Припомням си машинално обмислените предварително за дадения вариант действия. Собствените ми очи ме наблюдават в ретровизьора, зачервени и помътени. В главата ми шуми и черепът ми сякаш е стегнат в менгеме. При повече от хиляда километра път и четиринадесет часа непрекъснато каране това си е в реда на нещата.

Натискам почти докрай газта, решил, че е време да прекъсна тая малка игра на гоненица. Шосето е почти пусто в обедния час и доста удобно с наклоните и завоите си за известни тактически ходове. Тутакси забелязвам обаче, че ягуарът без никаква видима причина също усилва скоростта. Натискам газта съвсем докрай, но разстоянието между двете коли не намалява. Причината, значи, може да бъде само една-единствена: моят ситроен. Вероятно Кралев отдавна е забелязал как го следвам през два завоя, но се е задоволил с това да поддържа дистанцията. А сега, понеже се опитвам да я наруша, той почва да реагира.

Познавам достатъчно скритите качества на таратайката си и отлично разбирам, че шансовете да я настигна са почти несъществуващи. Блестящата ми идея за свръхмощен мотор под свръхизносена каросерия дава своите плодове, уви, не в моя полза. И все пак ситроенът има едно предимство пред ягуара, що се отнася до човека зад кормилото, независимо от помътнелнте му очи и адското му главоболие.

Продължавам да натискам докрай газта, като намалявам само на острите завои и изчаквам да дойде моят момент. Това ще бъде или някой особено остър завой, при който Кралев ще изгуби скорост, ако не излети в морето, или някоя серийка от завои, или…

Шосето се спуска рязко надолу и след това също тъй стръмно възлиза, врязано в крайбрежните скали.

Ягуарът лети с пълна сила на триста метра пред мен, за да си осигури инерцията на изкачването. В тоя миг обаче по насрещната стръмнина се появява тежък камион, завзел с нахалството на тоя калибър средата на шосето. Кралев засвирва пронизително с клаксона, но камионът продължава да държи средата на пътя и Кралев е принудел да намали, за да не връхлети в гиганта. Едва в този момент шофьорът на камиона лениво извива вдясно, но ягуарът вече е загубил инерция. Малко след като таратайката се разминава с камиона, аз стремително я настигам, изравнявам се и като фиксирам Кралев с пистолета си, свивам пред носа на ягуара. Таратайката се блъсва в калника на ситроена и застива, издрънчавайки жалко.

– Горе ръцете! – казвам. – Не си ускорявай смъртта.

Чернокосият вдига неохотно тъмните си космати ръце.

– Слизай!

Той се потрива, надявайки се може би, че всичко това е само сън.

– Слизай, ти казвам! Не виждаш ли, че пътят свърши.

Кралев се измъква от колата, додето аз зорко следя движенията му. Лида седи отметнала глава на облегалката, сякаш това, което става, не се отнася до нея.

– В кой джоб ти е пистолетът?

– Нямам пистолет – отвръща апатично чернокосият.

– А къде си го скрил?

– Нямам пистолет – повтаря онзи. – Не нося пистолети, когато се готвя да минавам границата.

Той очевидно действително се е готвел да мине границата. И вероятно наистина няма пистолет.

– Застани там! – заповядвам му аз, като соча ръба на пропастта зад една скала.

Мястото е подходящо за разговор на четири очи, понеже не се вижда от шосето. Кралев все тъй апатично изпълнява заповедта ми.

– Е, ще правим ли пазар, или направо да стрелям?

– Какво предлагаш? – пита безучастно чернокосият, като че е очаквал тъкмо такъв въпрос.

– Ще трампим операцията „Незабравка“ срещу живота ти.

– Срещу живота ми и Лида – поправя Кралев.

– Добре, и Лида, ако тя желае.

– Желае, стига да не я насилваш.

– Хубаво де. Говори!

– А гаранциите?

– Няма гаранции. Аз не съм лъжец като тебе, за да ми искаш гаранции. Ти не ме интересуваш. Интересува ме операцията. Хайде, говори!

Чернокосият видимо се колебае.

– Виж какво – казвам. – Давам ти половин минута, за да почнеш. Ако не, почвам аз.

И поклащам пистолета, насочен към корема на събеседника ми.

– Целта на операцията е отравянето на водата в столицата… – започва Кралев.

И веднаж започнал, продължава гладко и методично: доставката на химикалите в част от касите с вносна стока, организацията на пренасянето им в язовира, имената и местонахожденията на заетите в операцията лица, точната парола и точният час на издаването й в емисията на чуждата радиостанция…

– Задграничното ръководство на операцията е възложено лично на мене. Цялата операция трябва да се реализира за не повече от три часа.

– Кои са хората от американска страна, контролиращи вашата дейност?

Въпросът е само една проба. Кралев споменава няколко имена. Имената са верни. Следват още три-четири пробни въпроса. Чернокосият отговаря и на тях.

– Сигурен ли си, че всичко, което казваш, е истина? – питам все пак. – Да не си сбъркал тук-там?

– Какво ще спечеля, ако сбъркам тук-там? Моята служба при американците е свършена.

– Че защо тъй внезапно?

– Заради убийството на Младенов. Исках да го стоваря на твоя гръб. Откъде да знам, че американците са подслушвали апартамента на тоя глупак.

– И кога го научи?

– Тъкмо преди да тръгна за насам. „Не биваше да правите това“ – ми каза Уйлямс, след като ми даде последните нареждания. Те просто чакат да свърша операцията, за да ми поискат по-подробни обяснения…

– А защо ти трябваше да убиваш Младенов?