Текст книги "Господин Никой"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 16 страниц)
– Ужасна бях – казва тя неочаквано и ме поглежда с молба.
„Само не се разплаквай“ – предупреждавам я аз на ума си.
– Не исках да ви обидя…
„Не си и успяла“ – успокоявам я пак на ума си.
– Просто толкова по-различно си представях всичко… Толкова по-различно…
– Ние винаги си представяме нещата по-различно – казвам аз с риск отново да бъда обявен за философ. – Може би цялата беда е в това, че не разполагах в момента с повече пари. Извинете, не искам да бъда груб, но аз нямам доходите на баща ви…
– Прощавайте… – казва тя тихо, като прави крачка към мене и продължава да стиска ръката ми.
Вероятно това е знак, че аз също трябва да направя една крачка и да положа целувката си върху цикламените устни. Но аз не обичам да прехвърлям мярката. Скъпият татко, мечтаният Париж и отгоре на туй един нов любовник – това ще бъде твърде много за една единствена вечер. Ето защо само измъквам ръката си и я вдигам за сбогом.
– Не се тревожете. Аз не съм обидчив. Смятайте, че нищо не е станало.
* * *
Все пак трябваше да я целуна – мисля си аз, додето карам бавно моята таратайка из пустите улици. Връзката с Франсоаз ме е разглезила. Едва от месец съм тук и вече почвам да усещам самотата, макар че надали познавам нещо друго освен самотата.
Все пак трябваше да я целуна – казвам си, като правя широки обиколки и сложни маневри, за да се добера през бариерите на еднопосочните улици до дома си. У нея, изглежда, поквареността е повече поза, отколкото същност. Пък и каквато и да е, в края на краищата ще ми действува по-отморяващо, отколкото компанията на Тони. Една млада приятелка, и то с такава физика, това не е малко нещо за такъв като мене, дето не е галеник на съдбата.
Да я целуна ли? Откъде-накъде? – възразявам си аз, когато най-после гарирам колата пред къщи. – Разочарована била. Представяла си всичко по-различно. Аз също съм си представял нещата по-различно, но за това не виня другите, а собствената си глупост. Ще минеш, мойто момиче, през разочарованията, ако изобщо успееш да минеш, и тогава можеш да дойдеш да си поговорим. Може даже и да те целуна, ако все още държиш на това.
Натискам бутона в преддверието и стълбището светва. Изкачвам бавно моите деветдесет и две стъпала, отключвам вратата, заключвам отново и влизам в мизерното студио. Щраквам електрическия ключ.
В стаята мълчаливо ме очакват, насядали по креслата и леглото ми, хората от Центъра.
Всички са тук, в пълен комплект; Димов, Кралев, Младенов, Тони, Гарвана и Смока, Само Милко го няма. Вероятно не са успели да му съобщят за съдебното заседание. Защото очевидно предстои съдебно заседание. И може би – екзекуция.
– Я, каква изненада! – казвам с най-радушния си глас. – И защо така, на тъмно?
– Затваряй си устата! – предупреждава ме мрачно Кралев. – Ще отговаряш само на въпроси.
– И така може – отвръщам, като се облягам на вратата. – Свикнал съм.
– Бобев, ти, собствено, за кого работиш? – запитва меко, почти кротко Димов, като примлясква вкусно с пълните си устни.
Изведнаж ми се приисква да го плесна по пълната буза, за да изплюе несъществуващия си бонбон.
– За вас работя – отвръщам.
– За кого работиш? – повтаря малко по-бавно, но все тъй меко Димов, като ме фиксира със сънливите си очички. – Мисля, че разбираш какво имам предвид.
– Ако имате предвид някаква работа вън от тая, около списанието, трябва да ви кажа, че нищо не разбирам… Освен че някой вероятно ви е пуснал някаква муха… Иначе не мога да си обясня това нощно посещение… За кого мога да работя?…
– Затваряй си устата! – изръмжава отново Кралев. – Сега ние задаваме въпросите.
– Я не се ежи! – казвам аз, минавайки на естествения си тон. – Ти ли им пусна мухата?
Кралев се готви да ми отвърне, но Димов го спира с бялата си подпухнала ръка:
– Виж какво, Бобев: за да не губим време в извъртания, ще ти кажем най-напред какво ние знаем и тогава, ако имаш малко акъл в главата, сам ще разбереш, че трябва да ни кажеш какво ти знаеш. Кралев, обясни на момчето как стоят нещата.
– Какво ще му обяснявате? – обажда се ненадейно Гарвана. – Оставете да го изведа в банята и да се свърши…
– Ти мълчи – срязва го Димов. – Хайде, Кралев, обясни на момчето.
Аз отивам всъщност към четиридесетте, но когато Димов казва „момчето“, той намеква не за възрастта ми, а за моята неопитност и за самонадеяността, която ме е подвела да се намеся в играта на възрастните хора. На което в случая не виждам как мога да възразя.
– Тоя тип още от началото ми беше съмнителен – започва Кралев с ниския си тръбен глас.
– Само на тебе ли? – не се стърпява Гарвана.
– Ти мълчи! – срязва го отново Димов. – Ако се обадиш още веднаж, ще те пратя да чакаш долу.
Гарвана озъбва жълтите си големи зъби в обидена усмивка, но премълчава и ми хвърля кръвнишки поглед: тук ще чакам, не долу, бъди спокоен.
– Още от началото ми беше съмнителен, затова още от началото почнах да го наблюдавам – продължава Кралев. – Забелязах, че премного любопитствува, макар да се прави на абдал. Предупредих портиера също да следи кога нашият влиза и излиза. Така разбрах, че е почнал много да подранва за работа, и то в определени дни. Затова днеска и аз подраних. И го хванах на местопрестъплението…
– Чуках на вратата ви – обяснявам аз на Димов. – Това е престъплението ми.
– Не е това. Ти си мислиш, че е това – казва тежко Кралев. – Щях да те причакам, когато излизаш от стаята, но не те видях през ключалката и не се сетих, че се криеш зад завесата. Затова помислих, че си издимил нанякъде. Само че туй виждаш ли го?
Той вади от джоба си малко късче тъмна хартия и ми го показва.
– Това, за твое сведение, е фотографска хартия. Сложихме я на тъмно в дъното на чекмеджето на Димов и на тъмно я извадихме. И все пак, оказа се, че тя е осветена. Сега ясно ли ти е?
– Какво чекмедже бе? – казвам аз ядосано. – Аз бях вън от стаята. За какво чекмедже и за какви хартии ми дърдориш?
– Пребъркайте го! – нарежда с мекия си гласец Димов и нетърпеливо подхвърля ключовете от колата в ръката си.
Гарвана и Смока дружно се спускат към мене и като ме блъскат и безмилостно дърпат дрехите ми, бързо и грижливо ме обискират. Ключовете, разбира се не са в джобовете ми. Може да съм новак, но не съм съвсем дете.
– Откъде у тебе толкова пари? – пита Димов, след като грижливо преброява банкнотите от портфейла ми с късите си пълни пръсти.
– Нали оня ден ми платихте заплатата?
– От „оня ден“ са минали още пет дни. През това време да не си просил?
– Той само днес плати шестдесет франка сметка – обажда се Тони, като отбягва погледа ми.
Младенов, който през цялото време мълчи, се помества неудобно.
– И тая вечер си водил на гуляй дъщерята на Младенов – допълва Димов. – Откъде толкова пари?
– За тая вечер бай Марин ми даде пари – отговарям. – Дори ми даде повече, отколкото похарчих.
– Бай Марин ще му даде пари! И то – повече! – изръмжава презрително Кралев.
Младенов, който до тоя миг седи само като фигурант, се помества тежко в креслото си:
– Е, дадох му де! Специално за тая вечер му дадох. Дъщеря ми е дошла!
Старецът лъже по-убедително, отколкото може да му се надяваш.
– Ако искате, подробно ще ви обясня какво съм харчил и какво ми е останало – казвам аз уверено, защото винаги се старая да не нося подозрително големи суми у себе си.
– Само че това не можеш да обясниш! – изръмжава Кралев, като вдига отново черното парченце хартия…
– Това ти го обяснявай. Аз не се занимавам с фотография и не ровя из чужди чекмеджета. Може някой да е отварял чекмеджето, но кой ти дава право да твърдиш, че аз съм го отварял?
– Виж какво, Бобев – спира ме с ръка Димов. – Тия извъртания са съвсем излишни. Ние всички тук добре се познаваме. Само тебе още не познаваме, но вече и ти се разкри. Ти си отварял чекмеджето ми и никой друг. Значи, точка по този въпрос. Остава да кажеш: за кого работиш?
– Няма какво да казвам. Щом сте решили да я карате на вересия…
– Твоя работа. Ако не кажеш, толкова по-зле за тебе. Разбери, че от това, за кого работиш, ще зависи и това, как ще решим съдбата ти. Може просто да те изгоним от Центъра. А може и да те ликвидираме.
Димов замълчава и ме поглежда очаквателно с мазните си сънливи очички.
„Ще има да чакаш“, казвам аз на ума си и също го гледам.
– Щом мълчиш, значи, избираш второто – въздъхва Димов и поглежда часовника си.
После се обръща към Гарвана:
– Всичко готово ли е?
– Всичко е тип-топ, шефе – ухилва се оня с конските си зъби.
– Чакайте де, така изведнаж не става то! – обажда се Младенов и отново се размърдва в креслото си.
– Какво да чакаме? Нови лъжи ли? Те лъжите на тоя край нямат – изръмжава Кралев.
В същия миг Димов прави едва забележим инертен жест с пълната си ръка, която стиска ключовете. Смока и Гарвана се хвърлят върху мене. Единият ми извива китките отзад, а другият наблъсква мръсната си кърпа в устата ми. Ръцете и на двамата са като железни клещи.
– И както си говорихме, без гюрултия! – предупреждава Димов.
– Каква гюрултия! Натискаме му главата във ваната, а после – в Сена. Нека докажат, че не се е удавил, като се е удавил – ухилва се в лицето ми Гарвана и ме облъхва с гнилия си дъх.
Вместо отговор Димов отново прави късия жест с инертно увисналата си китка. Двамата ме повеждат към банята. „Свърши се! – казвам си, понеже не мога да измисля нищо по-окуражително. – Върви да се оплачеш на баща си и на майка си.“
В банята наистина всичко е приготвено: ваната е пълна с вода и отстрани се въргаля голям черен пластмасов чувал, очевидно предназначен за тялото ми. Като в сън чувам оттатък възраженията на Младенов, неговите „не бързайте“ и „не бива така“, и като в сън съобразявам, че тия възражения едва ли ще помогнат.
– Сложи му гривните! – заповядва Гарвана.
В същия миг на ръцете ми, извити зад гърба, щракват белезници.
– Дойде и твоят ред – процежда Гарвана, като ме хваща с цяла шепа за ухото и едва не го откъсва. – Как бих ти смлял мутричката… Ама дип, че шефът каза да няма следи… Как бих те понакълцал…
Той прекъсва мечтите си, защото в тоя миг на входа пронизително зазвънява звънецът и някой почва да блъска с юмруци по вратата:
– Отворете, полиция! – чувам аз ясно и тая зловеща обикновено заповед сега зазвучава в нараненото ми ухо като „Лазаре, стани!“
– Никой да не отваря! – разнася се предупреждението на Кралев.
Обаче тутакси след това прозвучава мекият глас на шефа:
– Тони, отвори!
* * *
Човекът, който наднича през вратата на банята, е цивилен, но зад гърба му са изправени трима души от жандармерията с черни униформи и автомати.
Цивилният оглежда внимателно обстановката, после действуващите лица, спира по-продължително очи върху мене и като се обръща към Гарвана и Смока, нарежда с властен жест:
– Хайде оттатък!
И, ето – Центърът отново е събран в пълния си състав в моето студио плюс четирима представители на местните власти.
– Документите – заповядва късо цивилният.
Всички покорно вадят книжата си с изключение на мене, тъй като ръцете ми са още в белезници, а Гарвана е успял само да махне кърпата от устата ми. Цивилният минава от човек на човек, преглежда поред документите на всеки и после ги връща с небрежен жест.
– Кой е шефът на бандата?
– Ние не сме бандити – възразява без патос Димов.
– А, значи, вие сте шефът! – кима цивилният. – Можете ли да обясните каква е тая екзекуция, дето я готвехте?
– Каква екзекуция? – отваря учудено уста Димов, тъй че аз очаквам бонбонът най-после да падне от устата му.
– Вижте какво, господине, не ви запомних името: ние сме от полицията, а не от църковния хор. Човекът със запушена уста и с ръце в белезници, пълната вана с вода, пластмасовият чувал плюс тия двама души с лица и маниери на наемни убийци – за нас всичко това е предостатъчно, за да задържим цялата компания и да започнем следствие по опит за убийство. Ако ли пък вие сте достатъчно изобретателен, за да измислите друго обяснение на пантомимата, хайде, изплювайте го!
– Това беше просто една шега – казва кротко Димов, като гледа инспектора с неподвижния си сънлив поглед.
Цивилният се обръща към мене въпросително. Аз не казвам нито да, нито не. Да се поизпотят малко тия приятелчета. Да им го върна отчасти.
– Говорете де, вас чакам! – подканя ме инспекторът.
– Не може ли най-първо да ми освободите ръцете?
– У кого е ключът от белезниците? – пита инспекторът, като оглежда синедриона.
Смока дотичва сервилно и подава ключа на цивилния, който собственоръчно ме освобождава.
– Е?
Оглеждам бавно хората от Центъра и с удоволствие констатирам, че всички ме следят, напрегнати до скъсване, после обръщам очи към инспектора:
– Шега беше, наистина. Макар и доста глупава.
– Тъй да бъде! – свива рамене оня. – В такъв случай и нашето идване тук може да мине като една малка шега. Само чуйте, господа: предупреждавам ви, че ако се опитате да повторите тоя род шеги, ние ще повторим нашата в такава форма, че от Центъра ви няма да остане и следа. И съвсем не си въобразявайте, че някой може да ви помогне. Вие се намирате във Франция и сте длъжни да се подчинявате на френските закони. Повече предупреждения няма да има!
Цивилният прави знак на жандармеристите и напуска заедно с тях студиото, без да ни погледне повече.
– Кралев, прощавай за прямотата, но ти си едно говедо! – казва меко Димов и става.
Тая констатация приятно погалва ухото ми, макар в момента да не разбирам с какво точно Кралев я е заслужил.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Сивозеленикав проливен дъжд пада на дълги струи от надвисналото небе. Ние сме приютени под навеса на градинския бюфет и дъждът вали от трите ни страни тъй гъст и обилен, та имам чувството, че сме оградени с някакви лъскави полупрозирни завеси.
Вече два понеделника поред идвам на това предварително посочено място, поръчвам си неизменното кафе и вадя зелените „житан“, но човекът с баналното лице, когото именувам наум с баналното име „мосю Пиер“, не се явява да запита „Разрешавате ли?“ и да извади на свой ред кутията цигари. Додето днес най-сетне се яви един човек, който седна, без да запита нещо, и вместо зелените „житан“ извади смачкано синьо пакетче „голоаз“.
Ние седим, оградени от мрежата на пороя и военната физиономия на мосю Льоконт е тъй навъсена, че предпочитам да гледам вместо нея мътните потоци и дъжда.
– Имаше ли някой подире ви?
– Един тип, чието лице ми е смътно познато. Мисля, че е от емигрантите. Отървах се от него на „Репюблик“.
– Сигурен ли сте, че е бил единственият?
– Абсолютно.
– Впрочем това няма особено значение – казва безучастно мосю Льоконт. – Ние смятаме мисията ви за приключена и целта на настоящото свиждане е само да ви кажа това.
– Грешката не беше моя – оправдавам се аз. – Направих каквото можах.
– Не твърдя обратното – отвръща сухо мосю Льоконт. – Въпросът е, че вие сте вече вън от играта. Осуетихме ликвидирането ви, но вие сте вече вън от играта.
– Аз продължавам да съм на работа в Центъра…
– Да, но те ви държат само за да си нямат неприятности с нашата полиция. Отсега нататък не вие ще ги следите, а те ще следят вас. Вие сте амортизиран, ако разбирате какво искам да кажа.
Отлично го разбирам. Разбирам и това, че мосю Льоконт след тия думи вероятно би станал и би си тръгнал, ако дъждът не бе тъй проливен. За него аз съм вече вън от списъка. Една бракувана част от механизма, извадена и захвърлена, както се захвърлят подобно старо желязо износените коли. Утре ще ме изхвърлят и от Центъра, щом само надушат, че френските органи не се интересуват повече от мене. Върви да се обесиш. Или да мъкнеш чували с картофи на Халите. Или да се оплачеш на баща си и на майка си.
– Имам едно предложение – подхвърлям аз. – Едно предложение за радикално решаване на задачата.
Радикалното решаване на задачата е, разбира се, да се закрие Центърът, обаче аз знам, че такова решение няма да хареса не само на американците, но и на французите. Един емигрантски център винаги може да потрябва.
– Кажете все пак – промърморва мосю Льоконт.
Той очевидно пет пари не дава за моето предложение, но понеже дъждът продължава да се лее, защо да не ме изслуша.
– Вие сте напълно прав, че вече не съм в състояние да изпълнявам задачи от рода на досегашните. Но аз не мисля, че съм вън от играта, поне додето имаме още в ръцете си един такъв коз като Младенов.
– Ако вие си въобразявате, че вашият Младенов е някакъв коз… – усмихва се мосю Льоконт с кисела усмивка и замълчава.
– Слушайте, мосю Льоконт, не държа никак да знам повече от това, което се полага на обикновена пионка като мене, но не би ли било по-удобно за вас, вместо да следите с толкова трудности какво става в Центъра, чисто и просто сами да ръководите тоя Център?
– По кой начин? – запитва сухо французинът.
– По тоя, който аз ви предлагам: да се отстранят Димов и Кралев и начело на Центъра да застане примерно човек като Младенов, който ще действува по моя, тоест по ваша поръчка.
– Мерси за съвета – усмихва се отново мосю Льоконт с кривата си усмивка. – Ако ние можехме да се разпореждаме така директно с Центъра, бъдете уверен, че не бихме прибягвали до вашите услуги. Ние имаме редица съображения, които не е нужно да ви излагам и по силата на които нашата директна намеса е изключена. Ако оная вечер хората ни попритиснаха бандата, за да ви отърват, това беше само един блъф и отчасти едно леко предупреждение да не прекаляват…
Льоконт замълчава, защото келнерът е излязъл от павилиона, вероятно за да ни напомни с присъствието си, че консумацията в заведението е задължителна. По тоя час и в тоя дъжд ние сме единствените клиенти на терасата.
– Какво ще вземете? – пита събеседникът ми.
– Каквото и вие. Така поне ще бъда сигурен, че няма да ми поръчате отрова.
– Две кафета и две перие – съобщава Льоконт на келнера. И когато оня изчезва, добавя: – Нито ще ви поръчам отрова, нито ще ви я препоръчам. Сменете просто професията и се радвайте, че сте спасили кожата. Това все пак е нещо.
– Простете, – казвам, – но ние не се разбрахме. Като споменах, че Димов и Кралев трябва да се отстранят, аз всъщност имах предвид да се самоотстранят.
– Как така?
– Вече две седмици мисля по тоя въпрос и, струва ми се, съм се добрал до верния отговор. Имам дори разработен подробен план за разгръщане на една такава междуособица, при която и Димов, и Кралев, и всички останали, ако щете, взаимно ще се отстранят и ще се създаде възможност ние с Младенов да поемем ръководството. Вие няма да правите нищо, разбирате ли. Те сами взаимно ще се отстранят, и толкова.
Мосю Льоконт гледа замислено към парка, сякаш преценява дали в предложението ми има поне сянка от здрав смисъл. Дъждът е намалял. Вместо проливните струи вятърът носи ситен воден прах и под нас през влажната мъглявина се разкрива гъстата зеленина на Бют Шомон с полегатите тревисти склонове, изкуствените циментови скали и езерото със застояла чернозелена вода.
Келнерът донася поръчаното, поглежда недоволно към надвисналото небе и промърморва „какво ужасно време“, но като установява, че никой от нас не смята да подхваща разговор за времето, отново се прибира в павилиона.
Мосю Льоконт отпива от кафето си и запалва една от горчивите си „сини“. После поглежда към мене внимателно и малко изненадано, сякаш едва сега забелязва присъствието ми.
– Е, да. Това е една идея. Не казвам нищо определено – той вдига предупредително ръка, – но това е една идея. За да се обсъди обаче една такава идея, необходимо е да се знае какви са реалните възможности за изпълнението й. Кажете ми с няколко думи какъв е вашият план.
„Едно леко разведряване на хоризонта“, обявявам аз на себе си, макар че тъкмо в тоя момент дъждът отново се засилва и полупрозирните мокри завеси на струите отново се спускат около нас, плискайки с мек шум в тревата. Запалвам на свой ред една от „зелените“, като си мисля с лека горчивина, че дори цигарите, които пуша, не са избрани от мене, а от по-горната инстанция. Подир което се връщам към действителността и почвам да излагам плана си.
– Това е една идея – повтаря мосю Льоконт, след като внимателно ме изслушва. – Не казвам нищо повече и изобщо за момента не мога да вм отговоря нито „да“, нито „не“.
Дъждът отново е намалял до границите на търпимото. Французинът поглежда към небето, после спуска погледа си до леко разочарованата ми физиономия и запитва:
– Тръгваме ли?
Той вади една смачкана банкнота от малкото си джобче и я оставя на масата. Ставаме и закрачваме бавно по мокрия чакъл на алеята, възлизаща към върха на хълма. Стигаме билото и спираме за малко под високите дървета, от които се сцеждат зеленикави сенки и капки вода. Отвъд хълма, долу ниско в нозете ни, се вие улеят на железопътната линия сред мрачните къщи на предградието. Край на изкуствения бедняшки оазис. Релси и тъмни насипи и саждиви зидове. Оттук почва животът.
– Добре – кима мосю Льоконт, като ме поглежда, сякаш аз съм казал нещо. – Ако проектът ви се приеме, ще получите точни инструкции. Ако не – все едно че никога не сме се познавали.
– Разбрано. Как ще науча отговора ви?
– За това не се грижете. Ще намерим начин да влезем във връзка с вас. Вие в коя посока сте? Защото аз съм в обратната.
– Безразлично ми е.
– Добре. Тогава аз тръгвам надолу.
Той ми кима и закрачва надолу по алеята, а аз оставам да гледам железопътната линия, врязана в тъмните блокове на предградието, над които отново заплющяват струите на засилващия се дъжд.
* * *
– Вие сте един изверг! – казва тя, като едва се въздържа да не ме зашлеви.
– Възможно е – отвръщам, – но тук не е мястото да си правим характеристики. Елате поне до кафенето насреща.
– Вие сте един изверг! – повтаря тя. – Не искам да ви познавам.
– Щом е така…
Вдигам примирено рамене и си тръгвам.
– Чакайте! – извиква подире ми Лида, готова да се разплаче от яд. – Ще ме закарате до в къщи! Не ми е никак приятно, но нямам пари даже за такси.
– Не мога да ви заведа пред баща ви в такъв вид. Елате да идем до кафенето.
Разговорът става в осем часа заранта пред задния вход на Операта, който, както е известно на познавачите, води не към кулоарите на Операта, а към оня зимник, дето задържат нощем проститутките. Това е на професионален език тъй наречената „Голяма клетка“, от която Лида току-що е освободена по мое поръчителство.
Опитвам се да хвана непокорницата подръка. Тя грубо изтръгва ръката си, но все пак тръгва с мене. Пресичаме задръстената от коли улици и влизаме в кафенето. Насочвам Лида към тоалетните, сядам на една маса до витрината и поръчвам обилна закуска, сиреч два големи крема с много кифли. Младата жена пристига подир няколко минути в значително по-човешки вид, измита, с оправена фризура и с пресен руж на устните. Закусваме мълчаливо, след което я почерпвам с цигара и предлагам хрисимо:
– А сега разправете ми какво всъщност се случи…
– Нищо няма да ви разправям. Отведете ме в къщи.
– Добре, както желаете. Във всеки случай искрено ви казвам, че не разбирам в какво ме обвинявате.
– А, дори не разбирате? А кой ми определи среща на рю дьо Прованс? Вие, нали? А кой не дойде на срещата? Вие, нали?
– Чакайте, чакайте! Нека да караме поред: рю дьо Прованс, ако се не лъжа, е улицата, на която живеете…
– А пък вие сте от вчера в Париж и не знаете, че това е пиаца на проститутки…
– Да си призная, съвсем бях забравил. Дадох ви среща там, просто защото там живеете и защото от тия ваши стъпала ми излиза дъхът…
– Именно. И понеже толкова си пестите скъпоценния дъх, изобщо не благоволихте да дойдете на срещата.
– Не е вярно. Дойдох с някакви пет минути закъснение, просто защото на Осман и Лафайет бе станало задръстване и трябваше да чакам дълго, за да премина…
– Да. А в това време мене полицаите ме натикаха в камионетката заедно с всички тия жени. Боже, какъв ужас! Не съм вярвала, че ще доживея такова унижение. Цяла нощ, затворена като проститутка с тия никаквици!…
Тя отново е на прага на кризата.
– Чакайте – казвам. – И тук вината не е моя. Има маса порядъчни жени, които минават по рю дьо Прованс, и никому не минава на ум да ги вземе за проститутки, понеже нямат такъв вид…
– А аз имам такъв вид, нали? Мене и лицето ми е лице на проститутка…
– За лицето не знам. Човек не си избира лицето по свое желание. Но гримът ви, ако разрешите, е малко свръхмярката. И после, откъде я измислихте тая ослепителна рокля, да не говорим за чантата…
– Вие сте един изверг!
Това ми напомня малко рефрена на моя някогашен съкилийник: „Ти си един жалък предател“, но аз продължавам да бъда търпелив.
– Вижте, Лида: не е изключено и наистина да съм изверг, но не е любезно от ваша страна да ми го повтаряте, след като цяла нощ съм обикалял да ви търся по участъци и служби за бърза помощ.
– Каква жертва! По-добре щеше да бъде, ако бяхте дошли навреме…
– По-добре щеше да бъде, ако не бяхте се контили според съветите на Мери Ламур…
– Мери Ламур в нищо не е виновна. Искам да ви питам аз вас, вие как бихте се облекли с тая мизерна сума, която едва се откъсна от сърцето на баща ми. Божичко, и това ми било Париж и парижки живот…
– Не се разплаквайте още – казвам. – Пестете си истериите за критическата възраст.
Но предупреждението ми идва късно. Лида изхълцва глухо, закрива с две ръце лицето си и заплаква под безразличните погледи на минувачите, движещи се в гъста навалица край витрината.
* * *
Ние седим двамата с Тони в кафенето на българина и вземаме обедния си аперитив – мартини с късче лимон. Всъщност Тони пие вече четвъртото си мартини, без да смятам изпитото преди моето идване, защото има дни, в които той почва да се подготвя за обедния си аперитив от заранта. Гарвана и Смока като по-прости хора пият на съседната маса вино. От вечерта на екзекуцията тия двамата винаги се въртят около мене, додето съм в района на Центъра. Отдалеча ли се по-настрани, грижата за мене се поема от други емигранти, повечето от които вече също са ми познати по лице. Понякога аз покорно се оставям да бъда следен, а понякога за разнообразие правя на моите ангели пазители разни дребни номера. Номерата са различни, в зависимост от това, дали се движа пеша, или съм с ягуара си, но и в двата случая те имат за ефект това, че преследвачите ми остават да се пулят като маймуни, изгубили ме ненадейно и безвъзвратно от погледа си сред гъмжилото на града. Така че уроците във вилата до Фонтенбло дават резултат, макар и със закъснение. Всички тия номера на пръв поглед са истинска детинщина, след като вече нямам от никого какво да крия. Но тия хватки все пак поддържат моя престиж, като дават основание на хората от Центъра да подозират, че още съм на френска служба. И тъкмо туй разкрива целия фалш на положението ми: нарочно се правя, че развивам конспиративна дейност, за да скрия, че всъщност не върша нищо.
– Мери Ламур мина и ти хвърли едно око – казвам тихо на Тони, като забелязвам импозантната фигура на Мери Ламур да се мярка край витрината на кафенето.
– Не говори глупости – махва с ръка Тони. – Мери Ламур не се интересува от такива като мене и тебе.
– Защо пък? Да не сме грозни?
– Много й е дотрябвала на нея красотата ти. Друго й трябва на нея, не красота.
– Всъщност знаеш ли, че тя не е лоша… Макар да е от тежката категория.
Тони, противно на обичая си, се въздържа от мнение.
– Ти не си ли си опитал късмета с нея? – настоявам на темата си.
– Да не съм луд? Мене, братче, още не ми е омръзнал животът.
Откак разговорът се е насочил към Мери, Тони, въпреки че е вече добре наквасен, е снишил гласа си и от време на време хвърля бегли погледи към масата на Гарвана и Смока.
– Какво искаш да кажеш? – недоумявам аз.
– Искам да кажа, че ако речеш да си опиташ късмета с Мери и ако Димов те надуши, и френската полиция няма да може да те спаси.
Възрастният гарсон минава край нас с празен поднос и Тони му прегражда пътя с ръка.
– Гарване, ще пийнете ли още по едно?
– Може, но само ако ти черпиш – отвръща навъсено Гарвана.
– Две мартини и две големи вина! – поръчва Тони на келнера.
После се облакътява на масата и ме поглежда с помътнелите си очи:
– Ти на мене, братче, не ми пробутвай диверсии: за Мери ми говориш, а на друга налиташ.
– Няма такива работи.
– На шапката ми ги разправяй. Във всеки случай изборът ти не е лош: бива си я щерката на дъртия…
– Такива само затруднения ти създават.
– Колкото до затруднения, напълно си прав. Ще ги имаш, и то в излишък. Как става така, че все с Кралев се сблъскваш бе, човек!
– Какво търси тук Кралев?
– Какво ли? Същото, каквото и ти. И той е лапнал здраво по Лида. Два пъти вече ходи да я кани на вечеря…
– По-тихо – казвам, – че иде Младенов…
Младенов наистина приближава насам, съпроводен от Димов и Кралев. Тримата се настаняват на масата в ъгъла, където сядат обикновено гостите на „българина“. Като се вземе под внимание, че Милко блъска автомата при входа, Центърът е в пълен състав.
– Центърът е в пълен състав – забелязвам.
– Осем души сме… Нищо, скоро ще останем седем – мърмори Тони, като реши с тютюневи пръсти дългите си коси. – Макар че седем е лошо число…
– Кой ще отпадне, аз ли?
– А кой друг?… Не по моя вина, разбира се.
– Не се прави на скромен: и ти помогна доста. „Само днес плати шестдесет франка“ – припомням му аз репликата от оная вечер.
– Казвах каквото ми бяха казали да казвам – обясни Тони. – И ти да беше на мое място, и ти щеше тъй да постъпиш.
Келнерът пристига с препълнена табла, оставя ни двете мартини и отминава нататък.
– Ти още от началото се вкопчи в мене – припомням аз безучастно. – Всичките ти излияния бяха само уловки за баламата.
– Казвах каквото ми бяха казали да казвам – повтаря Тони. – Ако си се хванал на въдицата, не съм ти аз крив.
– Защо да съм се хванал?
– Защото се хвана, затова!
Тони излива половината съдържание на чашата в устата си, запалва цигара и се ухилва с мократа си усмивка:
– Ти се пишеш за тарикат и може един ден да станеш тарикат, ама още не си станал. Когато някой ти се лепне и почне да дрънка срещу шефовете си и да се заканва да се върне оттатък, какво можеш да на правиш? Ясно е, три неща: или да се съгласиш, или да си мълчиш, или да идеш да доложиш. Ти, вярно е, не се съгласи, защото не си предател, но и не отиде да доложиш. А трябваше да го направиш, ако беше тарикат. И тогава щеше да минеш изпита.
– Затова пък ти си истински тарикат – забелязвам аз и отпивам от чашата си. – Ако бях доложил, знаеш ли какво щеше да стане? Кралев щеше да те накове да отричаш и да твърдиш, че всички тия неща всъщност аз съм ги говорил, а сега се опитвам да ти ги прикача на тебе. Така че и при трите случая все същото ме чакаше, защото Кралев предварително бе решил съдбата ми.
Аз нарочно на два пъти повтарям името на Кралев, за да уловя реакцията на Тони. Но реакция няма. Тони е вече на такъв градус, че пропуска да отрича връзката си с Кралев и ако се сеща да отрича, то е в друга посока.
