Текст книги "Последното приключение на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 10 страниц)

След това дълго слово, съчетано с ходене напред и назад, Авакум спря пред широкия прозорец и се загледа навън. Нищо не се съзираше в черната тъмнина оттатък стъклото, чуваше се само тихият и равен шепот на дъжда.

После той седна отново на мястото си в дълбокото кожено кресло, кръстоса крак върху крак и започна бавно да пълни лулата си.

– Аз изложих моите „за“ и „против“ – каза той, като леко подухваше, за да разпали тютюна. – Ако се уловя за хорото, рискувам участието си в експедиция, за която съм мечтал, откакто се помня Човек не минава под Покрива на света всеки ден! Ако пък обърна гръб на хорото – на смъртен риск ще бъдат изложени честта и животът на един невинен човек. Така изглеждат в момента двете страни на моето житейско уравнение, А на всичко отгоре – аз съм вече един доста остарял и уморен играч.

– А какво да кажа аз, който съм десет години по-възрастен! – каза огорчено генералът.

Авакум повдигна рамене.

И двамата помълчаха, после генералът извади коняк от барчето при библиотеката, наля две чашки, остави едната пред Авакум, а другата задържа за себе си. Изправи се и Авакум, беше неучтиво да седи, когато домакинът стоеше прав.

– Е – попита генералът, – какво реши?

Авакум се усмихна колкото тъжно, толкова и насмешливо. Но светлината на настолната лампа осветяваше само едната страна на лицето му, и, разбира се, половината от усмивката му – насмешливата. Гледан откъм светлината, той приличаше на човек, който се надсмива добродушно и над себе си, и над целия свят. Не личеше никаква тъга.

Те допряха чашките си и взаимно, и с разбиране си кимнаха с глава един на друг. Пиха.

– Имам няколко малки молби – каза после Авакум. – Да изпратите междувременно бутилка коняк на професора, от мое име. Той ме познава, разбира се, като археолог. Ще ви моля да освободите и доктор Анастаси Буков. Аз поемам отговорност за него.

Генералът леко кимна с глава.

– Някои хора от лабораторията ме познават и те ще останат поразени като от гръм, ако започна да ги разпитвам в ролята на следовател. Затова ще се наложи да внеса известни промени във външността си, да се превърна от Авакум Захов, да речем, в майор Васил Василев.

– Може – каза генералът. Той помълча някое време, после попита: – Тази вечер до 24 часа, нула, нула ще имаме ли стъкленицата?

– Не съм довършил още малкия си списък – поклати глава Авакум. – Ще ми бъдат необходими следните неща: радиостанция, кола с радиостанция, Баласчев за помощник, дежурна група оперативни работници, специалисти по кадровите работи и връзка с Париж. Вие ме питате дали тази вечер до 24 часа, нула, нула ще имате стъкленицата? – Авакум се усмихна пак с онази усмивка и пак от нея излезе наяве само едната половина. – Може би ще я имате! – каза той. – Но да ви дам честна дума – не бива. Не съм работил „занаята“ почти едно десетилетие. Представете си, че съм забравил някои неща? Или че съм изостанал от времето? Както и да е! В края на краищата успехът зависи и от това, дали ще имам шанс!

РАЗКАЗВА АНАСТАСИ

Той дойде при нас на двадесет и шести в два часа и двадесет и шест минути през нощта. За едни щеше да бъде спасител, за други палач, нещата се повтаряха, но ми направи впечатление повторението на цифрата „две“. Това повторение действуваше на нервите, будеше загадки и вещаеше съдбовни неща. Ако бях по-впечатлителен или поне мъничко фаталист, щях да си кажа, че в това съчетание на двойки се крие един много важен смисъл, който не може да бъде обяснен, за жалост, от никаква логика. Но като заклет реалист аз махам с ръка на всички видове цифрови съчетания, предчувствия и съдбовности и си качвам, че човек трябва да се осланя преди всичко на щастливата си звезда. Ето, ние с Марина бяхме родени под щастливи звезди и затова нашият спасител пристигна навреме. Навреме пристигна и за Найден Кирилков, но тоя човек беше роден под лоша звезда и затова не биваше да чака добро.

И в най-тежките минути, когато полковник Елефтеров насмалко не заповяда да ни оковат във вериги, а професорът и Найден Кирилков да окачат на ченгели, както месарите окачват свинските бутове на куки, даже в тия най-тежки минути аз не губех надежда, надявах се дълбоко в себе си, че ще стане някакво чудо, че началниците на Елефтеров ще се убедят в нашата невинност и ще заповядат на тоя строг човек да ни освободи.

Като мъжествен и честен човек трябва да си призная, че отначало много се боях за кожата си, че в първите часове на следствието усещах какви ли не мравки и други инсекти да лазят по раменете ми. А после се примирих и постепенно стигнах до убеждението, че ми е все едно, че ми е безразлично каква ще бъде по-нататъшната ми участ. Изпаднах в едно състояние на пълна отчужденост към себе си, както се беше случило преди няколко години след смъртта на кравата Рашка. Тогава и дворът на дядо Рашидовата колиба опустя, и пътеката, по която беше стъпвала Хаджидие, обрасна безнадеждно с магарешки тръни.

Сега аз не се боях вече за кожата си, но все давах ухо за воя на ония линейки – няма ли да чуя писъците им? Пред очите ми препускаха като черни призраци моторизирани сандъци на катафалки. Тълпи от ужасени хора безпомощно сновяха насам-натам и аз виждах как невидимата смърт размахва нашироко-нашироко лъскавата си коса сред тях. Падаха стотици. Стенеха, протягаха ръце към небето, скубеха косите си, разкъсваха дрехите си, валяха се в праха. Умираха сгърчени, с червени петна по лицата си. Червените петна, като от изгорено, тоя печат на алената чума! Горко вам, горко вам! Чумата не познава милост.

Когато това кошмарно видение изчезваше, съзирах наблизо недоумяващото и леко опечалено лице на Марина. Тя седеше свита на своя стол и гледаше унесено в някакъв хоризонт пред себе си, зад който се синееше една вечна и беззвездна нощ. Зад тоя хоризонт сигурно царуваше Нищото и Нищото сигурно я потискаше, защото лицето й ставаше все по-недоумяващо и тихата печал в очите й непрекъснато се сгъстяваше. Тя страдаше, личеше си, не беше леко за добросъвестен работник като нея, очакващ търпеливо служебно повишение, да бъде заподозрян в грабеж. Но аз си мисля, че сгъстяването на тихата печал по лицето й се причиняваше до голяма степен от нахалното държане на нашия циник. Докато строгият Елефтеров да го сложа под ключ, аз на няколко пъти го чух да й отправя недвусмислени и доста вулгарни думи. Не може една порядъчна жена да не страда дълбоко от такива думи.

И тъй, в два часа и двадесет минути любезният капитан Баласчев събра всички ни в залата на лабораторията. Лично аз очаквах, че в следващите една-две минути ще се появи освирепелият Елефтеров с някакви железа в ръцете си, и може би затова жумях, гледайки към вратата. Но сега, като си мисля за тоя момент, аз съм повече от сигурен, че съм жумял от силната светлина, в нашата лаборатория светят десет крушки, и то не какви да е, а всяка по сто свещи. Как няма човек да жуми!

Очаквах със свито сърце да влезе Елефтеров с железата в ръцете си и когато се изминаха двете минути, а той все не идеше, почувствувах в ушите си да гърмят водопади. В края на краищата имах право да негодувам: защо ни събираха посред нощ, когато никой не идеше! Бях много нервиран и затова водопадите бучеха ужасно. В два часа и двадесет и шест минути в залата влезе не Елефтеров, а един друг човек, по-висок от него, в тъмна мушама и широкопола черна шапка, Под носа му се кипреха завити надолу мустаци като на морж, а една къдрава хемингуеевска брада красеше силната му лъвска челюст. Тутакси познах в тоя среднощен гост „майор Василев“ и ако не извиках от безумна изненада, то беше само поради липса на глас, бях онемял.

Майор Василев ни поздрави с една сдържана, бих казал, „служебна“ усмивка, здрависа се с мен като с познат, чието име трудно можеше да си спомни. Подире му вървеше Баласчев и ни представяше подред. Когато стигна до Войн Константинов, той извади от джоба си тесте карти и любезно му ги подаде. Помощникът зина от учудване, а майорът снизходително махна с ръка.

– Знаех, че ви липсват! – каза той.

– Аз пък чувствувам липса от мадама! – обади се безочливо Кирилков.

– Помогнете си сам! – повдигна рамене майорът.

Така му се падаше, мръсникът си го заслужи.

После майорът ни нареди да заемем обичайните си работни места и помоли професора да сложи мнимата стъкленица на определеното й според сигнатурата място. Той се разпореждаше, както първосвещеникът дава нарежданията си, преди да започне тържествената литургия. Сърцето ми биеше зачестено, сякаш щях да се явявам на изпит. А пък нямаше причини да се тревожа, защото нито бях замесен в тази кражба, нито майор Василев ми беше чужд човек!

– Всеки да върши работата, с която се е занимавал през последните два часа от следобеда на двайсет и четвърти октомври – каза майорът. Гласът му не беше заповеднически, дори звучеше меко, но, кой знае защо, никак не приличаше на глас, който търпи или допуска възражения. Как добре го познавах! – Сътрудниците да вземат проби от стъкленицата – продължи майорът, – а лаборантката да си гледа текущата работа!

Той се настани на един стол, встрани от паравана на професора, така че да има пред очите си цялата зала, а него никой да не гледа. После извади цигари и запуши. Авакум ненавиждаше цигарите, но изглежда, че майор Василев ги обичаше.

Започнахме да нагласяваме микроскопите, в отделението на лаборантката забръмча примус. Стана сякаш по-топло, работата възвръщаше на залата обичайната й атмосфера, деловия й уют.

А сетне един по един се изнизахме за проби. Най-напред това сториха Войн Константинов и Недьо Недев. Те бяха най-близо до стъкленицата, трябваше да направят някакви си три-четири крачки до нея и да се върнат обратно със заредени спринцовки.

Отиването до стъкленицата се извършваше в следния ред. Войн Константинов минаваше направо през прохода, той не заобикаляше никого. Недьо Недев заобикаляше Войн Константинов. Найден Кирилков, за да стигне до стъкленицата, трябваше да заобиколи и двамата откъм гърбовете им. Тук му е мястото да отбележа нещо много странно – на връщане, като минаваше зад масата на Недьо Недев, Найден Кирилков, тоя нахален и циничен човек, изведнаж и някак много ужасно се закиска, като че ли най-внезапно си беше спомнил някакъв свръхсмешен виц. О, небеса, толкова страшно прозвуча тоя негов ненавременен смях, че косите ми настръхнаха като от електрически ток. Марина притисна ръце към сърцето си и очите й се разшириха от ужас.

Най-накрая дойде редът на Марина, тя вършеше лаборантската си работа със сръчността на един опитен човек и аз не разбрах защо трябваше майор Василев да се усмихва някак особено, когато тя тръгна да се прибира в своя кът.

След това майор Василев и професорът се уединиха на разговор в отделението на професора, оттатък паравана. Ние наричахме това място от лабораторията „командния пулт“. Майор Василев и професорът прекараха в командния пулт около половин час. Тоя половин час се стори на всеки от нас безкраен.

Найден Кирилков, който винаги се перчеше с безгрижието си и с правото, което беше си извоювал да дрънка всякакви нелепости, сега седеше на стола си смачкан като една дрипа. Той гледаше вторачено пред себе си, но безсмислено, приличаше на пиян човек.

Войн Константинов ту разтваряше тестето с карти, ту го събираше отново, мълчаливо размесваше картите, но си личеше, че мисли за други неща. Недьо Недев беше извадил една божигробска броеница, местеше бавно и машинално янтарените зърна и устните му потрепваха навремени, сякаш недоизречени думи се плъзгаха покрай тях.

Най-странно и тъжно впечатление правеше Марина. Тя седеше чинно на стола си, с прибрани колене, с ръце в скута си, неподвижна, мълчалива, заслушана, приличаше на една забравена вещ, която търпеливо и безнадеждно чакаше стопанина си. Има забравени вещи, не лоши, но със загадъчна участ – тях никой не ги търси втори път.

Така седяхме всички през тоя половин час, чужди един за друг, като пътници, събрани от различни краища на някаква затънтена железопътна гара.

Най-сетне „големите“ двама излязоха иззад паравана. Часът беше три и десет. В района на железопътната гара като че ли се появи очакваният влак и на перона настана изведнаж обичайното оживление.

Всички наскачаха от столовете си.

– Никой не ви задържа – обърна се към нас с подчертано равнодушие майор Василев. – Може да си отивате в къщи или където пожелаете другаде! – допълни той. И се усмихна едва-едва. – Освен ако някой от вас изрично не пожелае да остане тук!

– Никога през живота си не съм изпитвал похвални желания – обади се Кирилков.

Как смееше тоя тип след оная истерична сцена одеве да ни гледа в очите! Една жалка дрипа преди минута-две, сега безочливо се хилеше и насмешливо пристъпваше от крак на крак.

– Радвам се, че се чувствувате добре – каза, сякаш нищо особено не беше се случило, майор Василев. – За всеки случай, аз ще помоля капитан Баласчев да се погрижи за вас!

– Предпочитам да си ида с шефа! – каза безсрамно Кирилков. И допълни: – Ние живеем двамата в една посока.

– Ваша воля! – повдигна рамене майорът.

Кирилков се усмихна победоносно и аз си помислих: не беше ли прекалено благодушен моят приятел?

Последна заслиза по стълбите Марина. Дожаля ми, като гледах приведените й рамене. Часът беше три и двадесет минути.

Останахме тримата – майорът, Баласчев и аз.

– Осигурено ли е наблюдение над всички? – попита майорът.

– Тъй вярно! – отвърна по устава Баласчев.

Майорът извади цигари, драсна с кибритена клечка, но пламъчето се люшна встрани и загасна. Стояхме в коридора, до изхода.

– Откъде духа? – обърна се Авакум към мен.

Посочих с глава към тоалетните. Насреща ни и на разстояние пет-шест крачки зееха отворени вратите им.

– Обзалагам се на едно срещу хиляда, че вашите хора не са снели следи от тези благопристойни заведения? – Думите му бяха шеговити, но очите му не гледаха никак весело. – Признайте си – настоя той, – не сте се сетили! Или още по-лошо – подценили сте ги като обект?

– Наистина – смути се Баласчев и очите му се спряха на лицето ми, като че ли аз можех да му подскажа някакво оправдание. – Следи не сме снемали, но за стъкленицата търсихме навсякъде, дори и в батерията на сифона.

– Не смятайте хората за глупаци! – намръщи се Авакум. – Ако вие бяхте откраднали стъкленицата, щяхте ли да я скриете в сифона? Нали при първото дръпване на синджира това ще се забележи?

Той влезе в тоалетните да ги огледа, а в дамската се застоя повече. От чувство на деликатност ние останахме навън, макар в случая това чувство да ни правеше глупави като телета.

– В нашия занаят – каза Авакум, като излезе и се спря да запали цигара – предназначението на обектите, така наречената тяхна функционалност, нито увеличава, нито намалява значението им, не ги прави ни важни, ни неважни. В нашето следствие например една от тези тоалетни може да излезе по-важна от самия директорски кабинет. Аз не казвам, че това непременно ще се случи, но то може да се случи. Ние сме в самото начало на следствието и трябва да предполагаме, че е възможно заекът да се появи и от най-келявия храст!

– Да – каза Баласчев, като гледаше виновно малките човечета над тоалетните. – Разбирам, за вас тия заведения са келяви храсти, откъдето може да се появи заек.

– Да речем, че е тъй! – кимна снизходително Авакум. – Затова ви моля, капитане, да повикате незабавно дежурните, за да заснемат на лента всичко, което заслужава внимание. Да изследват отпечатъци на пръсти, следи от стъпки, драскотини, а така също и наличие от влакна на тъкани със съответни електро-фотометрични апарати. Аз самият бих могъл да свърша тази работа с моята проста сгъваема лупа, но се боя да не кажат специалистите, че съм изостанал от времето. Елефтеров и други още преди години ме обвиняваха в изостаналост по отношение на техниката. Елефтеров и други забравят, че за добрия доктор и старата дървена слушалка е нещо и че на лошия диагностик не може да помогне дори най-съвършената електронно-акустична тръба! Всичко зависи от слуха, любезни мои, от слуха! И така, капитане, след като се обадите на специалистите и им напомните, че още в първите часове на деня искам снимки и данни, влезте в радиовръзка с хората, на които е възложено наблюдение, и ме дръжте в известност. Аз ще си бъда в къщи, на улица „Латина“, където с доктор Буков ще ви чакаме за закуска към осем часа.

Той му се усмихна и след строгите думи, казани по повод на тоалетните, усмивката му приличаше на лъч светлина в намръщено време.

– Ще отида лично да изискам резултатите от вчерашния оглед – въодушеви се Баласчев. Той откъсна от бележника си едно листче и го подаде на Авакум. – Това са повиквателните ми. – И като събра токове, попита: – Свободен ли съм?

– Ако ми донесете повече сведения за професора, особено за парижкия му период, няма да се разсърдя! – кимна му Авакум.

Часът беше три и половина.

Продължаваше тихо да вали.

Когато Авакум запали фаровете, пред колата като че ли се люшна една златна мрежа, светът се скри пред очите ми и аз потънах за няколко секунди назад във времето. Едно момче стоеше облакътено на прозореца, взираше се в тъмнината и не можеше да отмести погледа си от уличния фенер, покрай който дъждовните капки прелитаха като захвърлени с шепа златни синци. Момчето гледаше захласнато тази вълшебна гледка, а един топъл глас шепнеше замечтано в душата му Димчовите прочувствени стихове: „Спи градът…“

 
Спи градът в безшумните тъми,
на нощта невярна верен син
бродя аз, бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми…
 

Небеса, небеса, къде остана туй чудно време!

– Е, кой е според тебе похитителят? – попита ме Авакум.

Бяхме излезли на бул. „Девети септември“, чистачките леко поскърцваха по стъклото, ние непрекъснато се гмуркахме в светлите дипли на дъжда. В колата беше топло, скътано, имах чувството, че ако затворя очи, тутакси ще заспя.

– Кой е похитителят? – повтори Авакум.

Разтърках очите си, той седеше до мен, зад волана, а ми се струваше, че гласът му иде кой знае колко отдалеч.

– Похитители са професорът и Кирилков – казах аз.

– Това е версията на Елефтеров. Войн Константинов и Недьо Недев са съучастниците, така ли?

– Може би. Ти имаш ли друга хипотеза?

– Аз нямам никаква хипотеза.

– Невъзможно! – казах аз. – Ти никога не си се движил слепешком и в тъмнина.

Той не отговори.

– Ти имаш нещо наум, но си мълчиш.

– Много ли си влюбен в Марина? – попита Авакум.

– Как можа да помислиш!

– Искам да кажа: много ли е влюбена Марина в теб?

– Това е друга работа!

– Именно! Това е друга работа. Ха, ха! – засмя се Авакум.

Замълчахме. Завихме покрай Докторския паметник и поехме по булевард „Патриарх Евтимий“.

– Защо одеве се изсмя, когато Марина мина покрай тезгяха с епруветките?

– Изсмях ли се? – попита Авакум.

– Не беше красиво! Жената се смути.

– Сетих се – каза Авакум. – Тази жена направи две странни грешки. Вратата на нейната лаборатория излиза направо в прохода между масите и тезгяха. Вместо да мине направо през този проход, за да стигне до стъкленицата, тя избиколи без всякаква нужда масите и стигна до стъкленицата през прохода между паравана и масата на Войн Константинов. На връщане тя като че ли се досети, че е направила грешка, но много демонстративно тръгна към лабораторията си не по най-късия и естествения за случая път. Изсмях се, защото, когато се обърна, тя потърси погледа ми. Лицето й изглеждаше много разстроено.

– Смутила се е от грешката си – казах аз.

– Може би! – отвърна тихо Авакум.

– Все пак не е трябвало да се смееш! – настоях аз.

– Кой знае! – вече съвсем тихо отговори Авакум. Разбрах, че предизвиквам опасни мисли, и си замълчах.

Към четири без двадесет дъждът секна, превърна се на падащ от небето воден прашец, но затова пък пад улиците започна да се стеле гъста мъгла. Движехме се сред някаква белезникава каша, отпред непрекъснато ни препречваше пътя една бяла стена. Как сред тоя хаос Авакум успяваше да се ориентира, не ми беше ясно. Чак когато слязох от колата и той отвори скърцащата желязна порта, едва тогава разбрах, че сме пристигнали на улица „Латина“.

Посрещна ни едър възрастен мъж по войнишка куртка и със скиорска плетена шапка. Грабна от ръцете на Авакум портативната радиостанция, която беше комбинирана с близкодействуващ радиотелефон, и чевръсто за годините си се понесе за горния етаж. Изглежда, че го биваше в радиосвързочните работи, защото, докато Авакум се събличаше и стъкваше огъня в камината, радиоуредбата беше готова за действие, можеше да приема и да предава.

Дали от умора, или защото времето беше студено и влажно, аз зъзнех и непрекъснато се прозявах. Когато пламъците в огнището запърпориха, Авакум ми предложи креслото си, наметна ме с един свой стар халат и сложи в ръката ми чашка с коняк. Тъкмо бях допрял чашката до устата си и радиоуредбата записука. Часът беше точно четири.

Рапортуваше капитан Баласчев.

Професорът се прибрал в къщи в три и четиридесет. Карал реното си бавно и много предпазливо, просто пълзял. Особено след като Кирилков слязъл и той останал сам.

Кирилков се прибрал в три и тридесет и пет. Войн Константинов – по същото време, пеш. С никого не се срещнал, никъде не се отбил.

В часа три и тридесет и пет Марина се отбила в апартамента на майка си, във високата кооперация до Горнобанската спирка. Там престояла около десет минути. След това слязла, качила се отново в москвича си и потеглила за квартирата си на бул. „Братя Бъкстон“. В момента се движела по бул. „Бр. Бъкстон“ много бавно поради мъглата.

Недьо Недев се забавил при лабораторията около петнадесет минути, понеже москвичът му отказал да запали. След това някъде около Горнобанска спирка бил загубен от наблюдението поради падналата гъста мъгла.

– Постарайте се да откриете Недьо Недев – каза Авакум. – А пред квартирата на Марина Спасова на бул. „Братя Бъкстон“ изпратете друг наблюдател да чака. Телефонирайте ми, когато обектът се прибере.

„Колко е внимателен!“ – помислих си и една топла вълна се разля в гърдите ми. Разчувствувах се от умиление. Втора нощ изкарвах в безсъница и нервите ми бяха станали твърде хлабави. „Трябва да се държа в ръцете си“ – помислих, но тоя случай с човека, когото Авакум изпращаше да пази Марина, много ме разчувствува. „Ето как трябва да се постъпва в мъгливо време!“ – помислих си. Мъгливото време изобщо благоприятствува престъпленията. В лунна нощ човек мъчно може да се реши да убие някого или ако реши – ще го стори много предпазливо, защото светлината издава. Светлината е като едно око, което вижда и помии, едно бдящо око. Тази мисъл бях чел някъде и тя на времето ми направи силно впечатление. Защо Англия е страна с голям брой престъпления и убийства – бях си казал тогава. Защото там падат чести мъгли, придружени с дъжд. Мъглата и дъждът – това е едно покривало, което пази убийците. Какво му коства например на този мръсник Кирилков да изиграе някаква лоша шега на Марина! Мъглата е такава, че човек може да прави всичко, каквото му дойде наум. Дори може да убие и след това да си върви по тротоара и да си подсвирква.

Кирилков се е прибрал в къщи в три и тридесет и пет наистина, но то е било само за камуфлаж. Изчакал е десетина минути, колкото да заблуди евентуалния си наблюдател, а сетне се е примъкнал до колата си като същински хищник. Впрочем не му е било нужно да се примъква като хищник, защото той живее на първия етаж, а немитото си и гуреливо жигули гарира тъкмо под прозореца на стаята, където спи. Именно, именно! Той може просто да скочи от прозореца си със затворени очи и пак да се намери точно пред волана на проклетата си катафалка. А от квартирата му на улица „Ивайло“ №28 до бул. „Братя Бъкстон“ се отива с кола за не повече от петнадесетина минути, дори с такава душегубка, каквато е неговото жигули.

Но да речем, че се отива не за петнайсет, а за тридесет минути поради мъглата, макар че тоя тип мъчно различава, според мен, кога времето е ясно и кога има мъгла. И тъй, проклетникът спира някъде около входа на кооперацията, за да му е лесно след покушението бързо да се изтегли, спотаява се, въпреки че мъглата сама го крие, и търпеливо чака жертвата си. Кога мъглата не е била закрилница на убийците! След като смачква главата й с манивела, той ще мушне стъкленицата под палтото й (празна, разбира се, вирусите отдавна ще са минали на друго място!) и ще се прибере обратно в къщи, на улица „Ивайло“, ни лук ял, ни лук мирисал. С това убийство той ще насочи вниманието на следствието по фалшива следа.

Убийство, разбира се, той ще мечтае да извърши, но няма да успее да извърши, защото на евентуалното лобно място ще бди въпреки мъглата едно закрилящо око. Когато той пристигне с празната стъкленица и с пъклените си намерения, Авакумовият човек ще бъде вече там…

– Стига си зъзнал! – побутна ме Авакум по рамото. – Я си изпий коняка, за да дойдеш ща себе си! Какво току мърдаш с устни, сякаш си приказваш сам! Да не би да тежи нещо на съвестта ти? Я си признай, признай, и ти си се въртял около стъкленицата, и твоето място е само на няколко крачки от вирусите, и ти си разхождал насам и натам разни епруветки и шишетии! Да не би ти да си похитителят? Или да си съучастник на похитителя?

Той се разсмя весело и силно, от сърце, и това донякъде ме обиди. Защо трябваше да се смее на глас? Но онази топла вълна още се разливаше в гърдите ми, тя шумеше ласкаво в кръвта ми и в душата ми сякаш звучеше песен и духаха топли ветрове.

Отпих от коняка и кимнах с благодарност на Авакум.

– Добре направи, че изпрати човек при Марина! – казах аз. – В тази мъгла всичко може да се случи, а тя е една беззащитна жена!

– Хм! – каза Авакум.

Извърнах глава и учудено го изгледах.

– Какво ти минава наум? – попитах.

Той се наведе, стъкна огъня и притури още дърва. Сетне доля коняк в моята чашка, сложи и на себе си, но отпи от чашката си едва-едва.

– Остави тази жена на мира! – каза той и аз забелязах как по лицето му премина една мрачна сянка. – Нека тя да върви по своя си път, докъдето може, а ти си гледай твоите работи. Чувствата ти към нея са една измислица, аз ще ти кажа, че те са игра на въображението, игра, с която ти се залъгваш. Престани най-после с тия игри и въображения, а се хвани на хорото по мъжки. „Дръж бутилката за шията, а жената за кръста“ – според поговорката – и плюй на всякакви фантазии, жените не обичат фантазьорите!

Добрият човек! Той ме смяташе очевидно за най-пропаднал романтик, затова ми говореше така цинично и вулгарно, та дано ми подействува! Стана ми болно за самия мен, задето карах тоя фин човек да се прави на грубиян.

Изпих коняка си наведнаж и за да му угодя, направих една щастлива, дори лекомислена усмивка.

– Непременно ще се оженя за Марина! – казах. – Тази жена наистина е много хлътнала по мен!

Да беше ме погледнал поне недоверчиво, а той само тъжно поклати глава.

Сетне той сложи един голям чайник на огъня да възвира, напълни лулата си и като натъкми червено въгленче върху тютюна, издуха няколко клъбца ароматен дим и замислено рече:

– Има истински чувства и измислени чувства. Истинските са като част от живота, превръщат се в съдба, а измислените се появяват и изчезват като сутрешните сънища – нищо не остава от тях, разсейват се, като че не са били, но при условие, че не са настъпили усложнения, че преди да им махнем с ръка не сме направили някаква фатална стъпка. Имах в Италия една история, която искам да ти разкажа, а ти си извади поука от нея, за да ти бъде от полза. Надявам се, че ще успея да я разкажа, докато капитан Баласчев отново се обади и чаят за закуската възври.

РАЗКАЗ ЗА ЮЛИЯ

– В началото на месец юни миналата година аз напуснах Асизи не без тъга, разбира се, защото кой може да напусне тоя край на спомени и на тишина, на тъмнокоси и мургави сеньорини и на евтино гъсто вино, без да жали и въздиша?

След двуседмично скитане по музеите на Флоренция заминах за градчето Н в Южна Италия, което още отдалече лъха на две взаимно изключващи се миризми: на риба и на плодове. Пристанището, окъпано в изобилно слънце, ослепително бяло, мирише винаги на риба. На риба миришат лодките, моторниците, гемиите, пясъкът, камъните. Човек добива странното чувство, че и от лазура на небето лъха рибена миризма.

Но северните покрайнини на градчето ухаят на райска градила. Тука цъфти средиземноморският юг – портокалите, лимоните и мандарините. Редом с разкоша на по-южните ширини блести, разбира се, и хубостта на умерения пояс – черешите и ябълките, кайсиите. Липсват само Адам и Ева сред тия засмени овошки, за да си представи човек как е изглеждал примерно някогашният земен рай.

Хората на това градче не живеят райски, защото повечето са сиромаси и никога не са достатъчно сити. Хотел „Прентания“, където си наех стая за две вечери, гъмжи от хлебарки и поради неизправност в санитарните инсталации подозрително мирише на популярни дезодоранти. Нямах никакви интереси спрямо градчето Н, то не притежаваше дори музейна сбирка, затова на третия ден „дигнах платната“ и се преселих в съседното крайбрежно село Санта Барбара, на 12 километра югоизточно от Н. От своя страна пък Санта Барбара се намираше само на три километра от древното селище Фотия, което представляваше всъщност истинската цел на това мое последно пътуване по чудната италианска земя. Във Фотия има развалини от византийски храм, който по архитектура напомня храма в Месемврия, и от само себе си се разбира, че аз трябваше непременно да го видя и проуча.

Санта Барбара е малко рибарско селце с чудесен златист пясъчен плаж, със скътано между два хълма заливче, където вечно дремят изтеглени на суша лодки и където от сутрин до вечер възрастни жени кърпят усърдно скъсани рибарски мрежи. Петдесетината къщички са бедни, но блестят на слънцето, защото жените ги варосват през седмица. Улици и дворове няма, по фасадите са опънати нанизи от скумрии, а на прозорците аленеят цветя, посадени в консервени кутии. През деня мъжете и юношите са в морето, старите жени кърпят мрежи, невестите варят рибена чорба и кърпят ризите на домочадието си, а девойките майсторят рамчици от мидени черупки. Когато неделен ден пристигат излетници от Н, момичетата им предлагат тия рамчици, като ги украсяват с прелестните си усмивчици. Понякога те продават и усмивките си, но това се случва много рядко, когато бащата например се разболее, а синовете са се запилели по света и няма кой да излиза в морето.

Местната кръчма се казва „Сан Тома“. На „Сан Тома“ принадлежат и три дървени постройки, които според случая служат ту за складове, ту за странноприемници. Трябва да отбележа, че кръчмата се намира в сами устието на заливчето, а трите складове-странноприемници са наредени до нея като шафери. „Сан Тома“ е заел позиция на устието, за да посреща пръв излетниците, а в складовете си да дава подслон на хора, които имат временен интерес да странят от многолюдието и да са по-надалеч от хорските очи. Аз не страня от многолюдието, нито бягам от хорски очи, но в Санта Барбара няма други странноприемници, които да дават подслон, а пък и изгледът, който се откриваше от вратата към заливчето, беше такъв, че само заради него щях да обърна гръб на всичките най-модерни Хилтъни в света…