Текст книги "Последното приключение на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 10 страниц)

– Голяма работа се отваря за вас, Елефтеров! – каза ми министърът.

„Е, дай, боже – помислих си. – Дай, боже, и на моята улица да грейне слънчице! Защото човек става нещо, когато печели точки, а не когато стои със скръстени ръце!“

– Работата е наистина голяма! – кимна на свой ред генерала.

„Дано, дано! – рекох си. – Дано да е така! Защото от една година, откакто съм поел отдела, нищо значително не е зарадвало душата ми. Само тиквички на фурна и пенсионерски кафета с локум!“

Министърът ме покани да седна. Докато той преглеждаше бележките си, генералът подхвърли:

– Една история в стил „Авакум Захов“, другарю Елефтеров! – и се усмихна с предизвикателни пламъчета в очите си.

По-добре да ме беше полял със студена вода! Тоя човек явно не ме обичаше! Той знаеше отлично, че аз не признавам легендата, наречена „Авакум Захов“, или най-малкото – че не я превъзнасям, и тъкмо затова, изглежда, не изпускаше случай да ме подразни. Извинявай, генерале, извинявай! Аз не съм от тия, дето плащат данък на разните митологии. Сега времената са други, контраразузнавачът не ходи със сгъваема лупа в портфейла си, с изкуствена брада в куфарчето си и с правилата за дедуктивното мислене в главата си! Сега контраразузнавачът е част от една умна електронноизчислителна машина, наречена „Управление X“, и неговият майсторлък е в това да изпълнява точно и безупречно функцията си на една частица от голямата машина. Всичко друго е книжнина и овехтяла суета!

– Какво ви е? – попита министърът, като ме гледаше изпитателно. – Да не ви боли зъб?

Генералът се засмя. Той беше весел човек и не пропускаше случай да се посмее, когато имаше за какво.

– Другарят генерал ме заприказва за полковник Захов, а пък вие знаете, че аз не съм от обожателите му! – казах аз.

– Не, не знаех – каза равнодушно министърът.

– И аз не знаех, че вие толкова се дразните на тая тема! – забеляза генералът и ме изгледа с не особено весели очи.

В огромния кабинет настъпи за някое време неловко мълчание, после министърът каза:

– Преди половин час ни известиха, че от Четвърто отделение на Лабораторията за специални вируоологични проучвания е изчезнала стъкленица, която съдържала вируси, сходни с бацилите на чумата. Ако тия вируси бъдат пуснати в градския водопровод например или в някое от звената на системата за обществено хранене, градът, пък и цялата страна ще бъдат поразени от страшна епидемия, сходна с чумната. За да не се създава паника, ние с генерала решихме това изчезване да се държи под най-строга тайна. Хората от лабораторията ще знаят, че е изчезнал далече по-невинен разтвор, а персоналът на Четвърто отделение няма да напуска работното си място до второ разпореждане. Общото ръководство на операцията по издирването на стъкленицата възлагам на генерал Анастасов, а с пряката оперативна работа разпореждам да се заемете лично вие и да включите в операцията по спешност целия отдел.

Тръпки ме побиха. Задачата беше голяма, това се наричаше удар, нищо общо нямаше с постните тиквички. Но пък, дявол да го вземе, кога съм работил аз с вируси и съм имал вземане-даване с вирусологията и с хората, които работят в тая област на науката?

– Мога ли да ви задам един въпрос за моя лична ориентация? – попитах аз министъра. И когато той ми кимна с глава, че може, аз го попитах: – Щом като възлагате тази работа на нашето управление, вие сте убеден, че изчезването на вируса има политически характер. Така ли да ви разбирам?

– А как иначе? – учуди се искрено министърът.

В приемната, преди да се разделим, генералът ми рече:

– Точно в 12,00 ще ви чакам в кабинета си, за да чуя вашата хипотеза. Ако ми донесете и стъкленицата, уверявам ви, че ще бъда напълно доволен!

Той се усмихна и макар че ми заговори на протоколен език, стисна ми дружески ръка и ми пожела успех.

Същия ден. Най-напред ще кажа за времето – то е отвратително. Вали и вали, не спира. И не вали като хората, да се изцеди за час, два, а ръми ситничко, упорито, със спокойствие, което може да ти скъса нервите. Човек би помислил, че така си ръми от началото на сътворението. Ужасно! Разправят, че Авакум обичал дъждовното време. Смахнат човек. Попитах доцент Калмуков какви са тия хора, дето обичат дъждовното време, а той поклати глава и каза, че тия хора вероятно са болни. Тогава го запитах дали мисли и Авакум Захов за болен човек. Той се изчерви и смутено смънка, че се бил изказал въобще за хората, които обичат дъждовното време, но че конкретно никого не е имал пред вид.

За моя доклад генерал Анастасов побърза да ми изпрати за помощник капитан Баласчев. Докато аз премислях кого да взема за помощник, мое право е да си избирам помощник, ето го, Баласчев пристигна. Дяволите да го вземат! Подозирам го, че симпатизира на Авакум, иначе генералът не би го изтърсил на главата ми.

За консултант по научната част взех доцент Калмуков.

По пътя за лабораторията доцент Калмуков ме запозна набързо с вирусите като първична форма на живота и с експеримента на професор Марков за създаване на генерална антигрипна ваксина. Попитах го как гледа лично той на тоя въпрос. Калмуков ми отговори, че в научните среди се отнасяли скептично към експеримента на професор Марков. Попитах го дали вярва, че професорът е създал един нов вирус и дали е възможно тоя нов вирус да притежава токсичната сила на чумния бацил. Калмуков ми каза, че теоретически е възможно да се получи по генетичен път вирус с нови качества, макар практически това да не е постигнато досега. Той каза още, че теоретически е напълно възможно който и да е от новосъздадените вируси да наподоби чумните и дори да ги надмине по токсична сила. Той каза на края „за съжаление“ и аз веднага усетих, че нещо ме жегна през сърцето. Обикновено Авакумовите хора подчертаваха, че държат на хуманизма. И аз държа на хуманизма, но извергите от типа на Пиночет и прочие с велико удоволствие бих почерпил с по една порция чумни и чумоподобни бацили. Не, аз не съм сантиментален хуманист!

В десет часа паркирахме пред лабораторията. Както очаквах, външната врата беше заключена, а ключът съхраняваше един строг старшина. В хола бяха обесили носове четирима души външни посетители. Заповядах на Баласчев да ги обискира и да им даде пътя, ако у тях не се открие нещо подозрително. После отидох при главния директор.

Главният директор, като всеки интелигент при подобни случаи, изглеждаше доста смутен. Но той се беше сетил още при първия сигнал на професор Марков да даде тревога по специалната уредба и да затвори излазите от сградата. Аз го поздравих за тая му съобразителност, а после го попитах какво знае за вируса на професор Марков и дали и той смята, че силата му е като на чумния бацил. Главният директор каза, че лично е проверил токсичния ефект на новия вирус и че според него той отстъпвал много малко на чумния бацил, „Брей!“ – казах аз, доволен вътрешно, защото чак сега осъзнах с каква важна задача съм натоварен. „Брей – повторих аз, – това нещо може да причини голяма пакост, ако попадне в ръцете на врага.“

Главният директор разпери ръце и аз видях, че лицето му побледня. Той беше красив човек, с побелела слепоочия и високо, леко набраздено чело.

– Ако това „нещо“ попадне в ръцете на злосторник – каза той и миглите му трепнаха, сякаш насреща си имаше ослепителна светлина, – ако това нещо попадне в ръцете на злосторник, нашата столица ще бъде парализирана за двадесет и четири часа, страната ни ще бъде подложена на зашеметяващи удари през следващите четиридесет и осем часа, а само след една седмица тази част от Европа ще заприлича на един; безкраен лазарет!

Той прекара ръка по челото си, беше го избила студена пот, и замълча. Трябва да си призная, че в този миг и мен като че ли ме заля една паническа вълна, един неописуем страх, Стоял съм срещу автомати на изменници, но такова гадно чувство не бях изпитвал, дяволите да го вземат! Чак стомахът ме заболя. И си казах: „Ето, исках удар, исках точки, но какво ми се падна, а? Какво ми се падна!“

В тоя критически момент капитан Баласчев се прокашля и поиска разрешение да разстави хората си, за да започнат работа.

– Почакай – рекох. – Работата е много важна а ватова всичко Ще се върши по мое указание и под мое наблюдение. Искам само да задам един последен въпрос. – И като се обърнах към главния директор, запитах: – Съмнявате ли се в някого и имате ли някакво свое обяснение за случая?

– В никого не се съмнявам – усмихна се тъжно и пряко сила директорът. – В никого от моите хора – уточни се той. После каза: – А „случаят“ ми се вижда необясним. Ние имаме инсталирана в сградата електронноизчислителна уредба с кибернетично задание. Тя не позволява да се изнесе незабелязано навън дори карфица, камо ли еднолитрова стъкленица, напълнена с разтвор!

Аз се отнасям към техниката с голямо уважение, а електронноизчислителната техника обожавам. Но тоя път свих устни и предизвикателно рекох:

– Ще я видим ние тая кибернетика! – и излязох с капитан Баласчев навън.

Изкачих се на четвъртия етаж. Пред входа за отделението стоеше пост. Поставих още един пост на излаза на стълбището, тъй че сега, както се казва, нито муха можеше да влезе вътре, нито муха можеше да излезе навън. Наредих на работещите в отделението да не мърдат от местата си, включително и на професор Марков, той да не шава извън територията си, след това разреших на Баласчевите момчета да започнат работа, Едни снимаха пръстовите отпечатъци по външната ключалка, други – отпечатъците върху дръжката на касата, трети – следите върху пода, четвърти търсеха да открият „необичайно“ положение на някои предмети, пети снимаха пръстови отпечатъци от работещите в отделението, включително пръстовите отпечатъци на професора. Специалисти изследваха състоянието на решетките и рамките на прозорците. Друга специалисти изследваха тавана, подовете, сервизните помещения, личните шкафчета на персонала. Всички тия операции продължиха около един час. През това време двамата с капитан Баласчев изследвахме обстановката около сградата, официалния и черния вход, оградата и следите около оградата, доколкото в това мръсно дъждовно време можеха да личат изобщо някакви следи. Докато ние обикаляхме нагоре-надолу, наши хора проверяваха пропуските, които бяха дадени на външни посетители от началото на вчерашния следобед до девет часа тази сутрин.

Материалите за изследване изпращахме с бързи куриерски коли. Чрез специална радиокола установихме връзка с министерството и с различните технически служби.

На края проверих кибернетичната система. Сложих в подплатата на сакото си едно малко шишенце и минах бързо през проверовъчната зона. Чудесната система нададе вой, светнаха алармените червени лампи, железните решетки пред излазите бяха спуснати само в разстояние на няколко секунди. Системата работеше безупречно.

Точно в 11,00 часа влязох отново в помещението на злополучното Четвърто отделение. Трябва да си призная, дявол да го вземе, че аз прекрачих прага му вече напомпан с малко озлобление, защото, докато обикалях с капитана насам и натам, в главата ми започна да се заражда едно предположение. Аз се здрависах с персонала, бяха пет души мъже, включително професора, и една жена, лаборантка. Едва ли съм се усмихвал на тия хора много любезно. Накарах ги да ми повторят имената си, после наредих на фотографа да ги заснеме анфас и в профил. След туй ги събрах в центъра на помещението, съобщих им името си и ги посъветвах да бъдат откровени, колкото се може повече.

– Само при едно условие – обади се най-младият измежду тях на име Найден Кирилков, като ме погледна нахално и издуха дима от цигарата си върху лицето ми, – само при едно условие – повтори той. – А именно – че няма да държите нашия професор прав, като наказан ученик.

Нещо кипна в гърдите ми, но аз се въздържах и казах спокойно.

– Дори наум не ми е минавало да държа вашия професор прав Моля ви се! Вие можете да стоите, да седите, да лежите по корем, ако щете, то си е ваша работа. Аз искам от вас само откровеност и нищо повече.

– Аз бих си лепнал – обади се отново нахалникът, – особено до колежката Спасова, ама засега няма върху какво!

Спасова беше лаборантката. Тя се изчерви и наведе глава, затова аз сметнах, че тоя човек трябва да държа по-изкъсо.

– Ако вие възнамерявате да се подигравате със следствието – казах му аз, – ще ме принудите наистина да се държа с вас като с лош ученик.

– Ако вие си позволите – каза нахалникът, – то дяволът, който е наш приятел и съдружник, ще ви скрои такъв номер, та ще съжалявате цял живот!

– Тъй ли? – казах аз.

– Имам чувството, че дяволът вече ви е взел мярката! – каза сериозно нахалникът. После изведнаж се засмя.

За втори път тая заран нещо ме жегна през сърцето. Но все пак се въздържах.

– Който се смее последен – най-добре се смее! – Напомних на тоя човек, който се стараеше да играе ролята на шегобиец. После се обърнах към професора: – Сега ще идем във вашето отделение, зад паравана, и там вие ще ми разкажете тази история, като започнете от вчера следобед, пет минути преди края на работното време, и свършите със събитията от тази за-[???]

Тоя, които се стараеше да играе ролята на шегобиец, погледна часовника си, но сега аз се засмях.

– Няма смисъл – рекох. – Вие и вашите колеги няма да напускате помещението до второ разпореждане.

После помолих хората да излязат в коридора и там Да чакат.

Професорът прекъсна разказа си в момента, когато червеният восък течеше върху двата края на шнура, и Войн Константинов и Недьо Недев чакаха професора да свали златния си пръстен.

– Е? – попитах аз.

– Тогава изведнаж се сетих, че не съм заключил стъкленицата.

– Как можахте да забравите! – тюхнах се аз.

Професорът разпери ръце.

– Та нали на вас ви е било най-добре известно какво съдържа тази стъкленица! – упрекнах го аз.

– Не само аз – всички знаехме какво съдържа стъкленицата. Затова я заключвахме в касата и затова запечатвахме вратите на помещението!

– Вашата отговорност е най-голяма! – казах аз.

Професорът ме погледна мълчаливо и на мен ми се стори, че очите му тежат като парни чукове. Дяволите да те вземат – помислих си, – притискаш ме, но и аз не съм от тесто!

– После! – казах аз.

– После поканих колегите си да влезем вътре заедно и, както правехме друг път, да заключа стъкленицата пред очите на всички.

– Защо пред очите на всички?

– Тъй бяхме се споразумели.

– Защо поканихте колегите си да влязат заедно с вас?

– За да бъда пред очите им, и това, което върша със стъкленицата, да става пред очите им.

– А колегите ви влязоха ли заедно с вас?

– Отказаха.

– Значи, вие не сте били пред очите им, и това което сте вършили със стъкленицата, не е ставало пред очите им.

Професорът повдигна рамене.

– Само бог ви е бил свидетел, дето се казва! – усмихнах се аз.

– За какво намеквате? – втренчи се проклетникът в лицето ми. Стори ми се, че ме блъсна по челото а каменарски чук.

– Моля ви се! – дадох си вид на учуден. – Защо мислите, че намеквам за нещо? Какво ви минава наум?

– Минава ми наум, че през вашият ум минават разни глупости – отговори ми троснато професорът.

Ама че професор!

– Достатъчно – казах аз. – Следобед ще продължим.

Наредих на Баласчев да осигури за всекиго по една порция печено и чашка кафе.

Ох, тия Авакумови възпитаници! Баласчев беше се погрижил вече: освен печеното в порциона вадеха очите ми по два сладкиша още и по един портокал!

Задето някои от тия хора бяха подпалили земята под петите ми, Баласчев услаждаше всички, включително и подпалвачите, услаждаше ги със сладкиши и портокал. Търсете Авакум!

Докладът. Като взех под внимание резултатите от техническата експертиза, проверката на посетителите, огледа на сградата и на помещението на Четвърто отделение, резултатите от изследователската работа на цяла група специалисти, а така също като изхождах и от свои лични наблюдения, успях да стигна до някои първи изводи. Сигурен съм, че като добавя към тях и резултатите от разпитите, които смятам да проведа до довечера, окончателният извод ще ме отведе непременно до крадеца на стъкленицата и до самата стъкленица, ако тя все още съществува или ако тя все още се намира в страната.

Аз изграждам моята хипотеза върху становището, че подменянето на истинската стъкленица с фалшива е извършено не от външно лице, а от вътрешно, тоест от лице, което работи в отделението. Защо? Защото проникването на външно лице в сградата след приключване на работното време е практически невъзможно. Още по-невъзможно е проникването на външно лице в помещението на Четвърто отделение, където външната врата е била напоследък редовно запечатвана с печат от червен восък. Бронираните прозорци, бронираният вход, милиционерската охрана, кибернетичната уредба – това прави абсолютно невъзможно проникването на външно лице. Как е било в такъв случай извършено подменянето на стъкленицата? Подменянето на стъкленицата е било извършено непосредствено след работно време, на излизане от залата на Четвърто отделение, но преди да се запечата вратата на отделението. Как е станало подменянето? Под предлог, че е забравил да заключи стъкленицата в касата, само професорът се е завърнал в залата. Той се е възползувал от създалото се благоприятно положение, а именно, че е сам и че не е наблюдаван отникъде и от никого. Той е заключил в касата предварително приготвена от него стъкленица с фалшиво съдържание. На другата заран, отключвайки касата, той намира там същата тази своя стъкленица, но разиграва известната вече сцена, преструвайки се на ограбен.

Следва да се изяснят две неща. Къде е скрита стъкленицата. Трябва да се предполага, че тя не е изнесена вън от сградата поради риска изнасянето да бъде разкрито от съществуващата кибернетична уредба. Но все пак съществува известна вероятност, макар и минимална, стъкленицата да е изнесена и да е предадена на външно лице. Второто нещо, което трябва да се изясни, това са мотивите, целта на престъплението. Кому е била нужна тази стъкленица и защо?

Премислих на няколко пъти хипотезата си и трябва да отбележа, че след всяко премисляне оставах все по-доволен. Мъчно можеше да се намери слабо място в моята хипотеза. Но доволството ми идеше най-вече от обстоятелството, че моите изводи бяха основани на реални данни от експертизи и съпоставяне на факти, а не на разни дедукции, психологии и свръхразмишления, с каквито се славеше моят предшественик Авакум.

Генералът беше свикал на съвещание помощниците си, за да бъде обсъдена в по-широк кръг от сътрудници моята хипотеза. Когато привърших изложението си, аз погледнах генерала, като се надявах да видя лицето му просветлено, огряно от лъчите на надеждата, но за моя изненада той седеше тъмен зад бюрото си и дори не ме удостои с поглед. Спрях очи на другите – и те ми се сториха мрачни. Само Баласчев се усмихваше или така ми се стори, защото неговото лице беше изобщо приветливо.

Ето ти сега работа! Аз ли изложих криво мнението си, или те криво ме разбраха?

После започнаха да се изказват и всеки недоумяваше защо, дявол да го вземе, професорът ще краде собственото си произведение? А Баласчев, моят любезен помощник, той пък си позволи да се усъмни и в първата част на моята хипотеза – че в сградата, и по-специално в помещението на Четвърто отделение, външно лице не могло да проникне.

– Първо – каза той, – подправени ключове от касата може да има всеки. Второ – да се излее един втори восъчен печат е работа за три минути, а дали върху восъка ще бъде отпечатан образът на Август или Юстиниян, това няма практическо значение, тъй като и единият, и другият излизат еднакво неясно. Трето – външно лице може да проникне чрез групата на работниците по чистотата. Те се обличат в помещението на парното отопление. Като нахлузят каскетите, престилките и забрадките, иди разпознай кой беше Стоян и коя – Иванка. Всеки показва пропуск на входа, но пропускът е най-лесното нещо, което може да бъде измайсторено, това е хартийка, която всеки може да си отпечата и попълни. Работниците по чистотата са дванадесет души – девет мъже и три жени. В тази група винаги някои напускат и някои пристигат новоназначени. Тъй че нито сами се познават добре помежду си, нито портиерът и милиционерите успяват да ги запомнят на лице. Достатъчно е един от групата да отсъствува или да бъде заставен да отсъствува, за да бъде заето мястото му от така нареченото „външно“ лице. При повече самообладание и сръчност влизането на външно лице не е някакъв особен проблем.

– Но ще кажете – продължи Баласчев, – кибернетичната машина! Бдящата умница! Е, добре, но колко й трябва на тази бдяща умница? Изваждате един щепсел, прекъсвате тока и бдящата умница тутакси се превръща на купчинка безжизнен материал.

На края взе думата генералът. Той каза, че по отношение на проникването в сградата в моята хипотеза имало повече реализъм. Похвали ме с приятни думи, задето съм се ползувал нашироко от данните на техническите експертизи. Предположението ми, че подменянето на стъкленицата било извършено от вътрешно лице и непосредствено след работното време, заслужавало също известно внимание. Но генералният ми извод, че професорът бил извършителят на престъплението, не могъл да възприеме, поне засега. Защо професорът трябва да краде собственото си произведение? Тази мисъл и на него му изглеждала абсурдна. Освен това професорът бил един „изпитан“ наш другар.

Ето ти двадесет! Та генералът ли не знае, че не един и двама наши уж „изпитани другари“ са ставали изменници.

В моите жили не тече вода, затова казах, че държа на хипотезата си и на нейния краен извод – че професорът е подменил истинската стъкленица с фалшива. А какви са били мотивите му – казах, че това тепърва ще разберем и че за това е необходимо още малко време.

– Утре до обяд ще ви поднеса личните признания на крадеца – обърнах се аз към генерала.

Като се мъчеше да сдържи гласа си, което мъчно му се удаваше, генералът каза:

– Аз предпочитам, полковник Елефтеров, да ми поднесете стъкленицата! Това запомнете! А колкото до признанията на крадеца – ще се въоръжа с търпение да почакам.

Когато сътрудниците излязоха, генералът приближи до мен, погледна в очите ми, сякаш надничаше да види нещо, и загрижено поклати глава.

– Като слушах експозицията ти одеве – рече той, – имах чувството, че дяволът е размътил ума ти! Как можа да изречеш такива приказки за професора?

– Ако тази работа не е свършил професорът – казах аз, – вие ще трябва да ме изпратите направо за лечение в психиатрията, защото ще започна да вярвам в духове! Или професорът е подменил истинската стъкленица с фалшива, или дух някакъв е влязъл през комина и е забъркал тази каша. Едно от двете. Това, дето го приказва Баласчев, са фантазии. Външен човек там не може да проникне!

– Жалко, Елефтеров! – въздъхна генералът. – За пръв път се сблъскваш с по-трудна задача, откакто си началник на отдела, и вече ти се привиждат духове! По времето на полковник Манов и Авакум Захов трудните задачи се посрещаха като празници.

Пред очите ми притъмня и аз поисках разрешение да си отида.

По целия път до лабораторията мислех как да се освободя от моя помощник. Не исках да присъствува на разпита, но, от друга страна, не желаех да създавам впечатление, че му нямам доверие или че го отстранявам от работа. Избрах средната линия и когато колата ни спря пред входа на лабораторията, аз му казах:

– Очаквам от вас, капитане, две неща. – Заговорих му на „ви“ – значи, да си има нещо наум! – Първо: да разберете дали вчера следобед професорът или някой от помощниците му са слизали по другите отделения и етажи, с кого са се срещали, колко време са приказвали и на кое място. Второ: да съберете повече сведения за френския период от живота на професора: кой го е издържал като специализант, в какви среди се е движил, как са се отнасяли към него официалните власти.

– Вие искате да знаете – усмихна се Баласчев, – първо, дали професорът е скрил стъкленицата в някой от долните етажи, и, второ, дали, като е бил в Париж, не е имал връзки със съмнителни хора. Добре ли съм ви разбрал?

Хитрец!

Затова му отговорих достойно:

– Разбирайте ме, капитане, както щете, но изпълнявайте само това, което ви заръчах!

Да види, че и ние, дето не признаваме Авакум, че и ние отбираме по нещо от френския език!

Продължаваше отвратително да ръми.

Заварих компанията от Четвърто отделение настроена войнствено. Професорът се преструваше, че не ме забелязва, Найден Кирилков работеше над електронния микроскоп, даде ми знак с ръка да не го доближавам; Войн Константинов вареше някаква мръсотия в една колба, около него се разнасяше непоносима миризма. Другите седяха с гръб към вратата и когато влязох, дори не извърнаха глави. Всички, от професора до лаборантката, си даваха вид, че не ми обръщат нула внимание, и с това искаха да демонстрират, че нямат нищо общо с историята, за която бях дошъл. „Ах, така ли, милички… Е, ще видим!“ – помислих си. Свалих шапка и ги поздравих.

– Тук не се влиза с палто и шапка, гражданино! – извърна неочаквано глава към мен Найден Кирилков. Той ме изгледа недоволно, кимна към вратата и ми рече: – Съблечете се в коридора, гражданино, вземете от някое шкафче една бяла престилка и тогава благоволете да се явите пред нас!

– Благодаря! – казах. – Ще зачета реда ви. Щом е ред – казах, – трябва да се спазва.

Облякох бяла престилка и попитах шегобиеца:

– Сега имате ли бележки?

Той ме изгледа критично и малко злобно, както ми се стори, и поклати мълчаливо глава. Аз на свой ред кимнах и се засмях, макар да нямаше за какво. Не, тоя ден не владеех нервите си, генералът беше забелязал, че нещо необичайно ставаше с мен.

– Сега – казах аз, като се стараех да задържа усмивката върху лицето си (каква ли ще да е била тая усмивка, един дявол знае!), сега – повторих аз – вземете столовете си и бъдете любезни да се разположите в коридора. Ще ви извиквам подред на кратък разговор. Това е необходимо, за да изясним час по-скоро тази загадъчна история около подменянето на двете стъкленици.

– Нищо няма да изясните! – повдигна презрително рамене Найден Кирилков, като гасеше разните висящи лампи над микроскопа. – Аз ви казах – продължи той, – че това е дяволска работа, а нито една от дяволските работи не подлежи на изясняване.

– Дори дяволските работи лъсват като задник, когато човек се заеме с тях, както трябва! – ядосах се аз. Омръзнало ми беше това плашене с дявола.

Попитах професора.

– Уважаеми професоре – казах, – спомняте ли си, дали вчера следобед сте работили с въпросната стъкленица?

– От една седмица работя с „въпросната“ всяка заран и всеки следобед.

– Питам за вчерашния следобед.

– През вчерашния следобед взех от стъкленицата три проби.

– Тоест, по колко?

– По една стотна от капката приблизително.

– А можете ли да си припомните, дали през вчерашния следобед и някои от вашите хора са работили със стъкленицата?

– Всички са работили. Това е главната им работа сега.

– Можете ли да ми посочите къде и на кое място е стояла стъкленицата през вчерашния следобед? Има ли тя едно постоянно място, или всеки от вашите сътрудници я мести по свое усмотрение?

– У нас никой не мести нищо по „свое“ усмотрение. Върху етикета на всяка стъкленица е означено постоянното й място. Ето – той взе фалшивата стъкленица – под черепа, както виждате, са изписани два знака: буквата „К“ и цифрата „5“. Буквата „К“ означава постоянното жилище на стъкленицата, а именно – касата; цифрата „5“ пък означава на колко крачки може да бъде местена стъкленицата от постоянното й място. Разбира се, цифрови означения ние поставяме само на ония стъкленици, които съдържат особени и силно токсични разтвори.

– Вие ли написахте тия сигнатурни знаци? – попитах аз, като кимнах към стъкленицата.

– Аз ги написах върху оригиналната стъкленица, а тук са имитирани доста сполучливо от непознато лице.

Не се улови на въдицата дяволът!

– Бихте ли поставили тази стъкленица на мястото, където вчера е стояла истинската?

– Това няма да ме затрудни. Моля!

Професорът стана от стола си доста уморено, както ми се стори, заобиколи паравана, измина четири крачки и остави стъкленицата върху дългия тезгях, който се точеше от единия край на залата до другия. Мястото беше отдалечено на четири крачки от паравана. Седнах зад бюрото на професора и погледнах – стъкленицата не се виждаше, закриваше я дясното крило на паравана.

– Кои от вашите сътрудници седят непосредствено срещу стъкленицата? – попитах.

– Отляво седи моят помощник Войн Константинов, ето масата му. Отдясно – Недьо Недев. Стъкленицата се намира точно срещу прохода между двете маси.

– Вие казахте, струва ми се, че вчера следобед на няколко пъти сте взимали проба от стъкленицата?

– Три пъти.

– Именно. Нима и вие ставате от мястото си и обикаляте паравана, за да дойдете до това място?

– А как другояче?

– Последен въпрос, уважаеми професоре. Кои от някогашните ви французки колеги знаят за настоящия ви експеримент?

– Аз лично не съм уведомявал никого.

– А някой ваш близък да е сторил това?

– Не е изключено.

– Имате ли някого пред вид?

– Нямам никого пред вид.

– Тъй. Спомняте ли си, колко пъти излизахте от кабинета си през вчерашния следобед?

– Мисля, че съм излизал само веднаж. Главният директор ме помоли да сляза при него.

– Кабинетът на главния директор е на първия етаж, нали?

– На първия.

– Да сте се отбивали някъде, преди да стигнете до първия етаж?

При този ми въпрос такива огньове пламнаха в очите на професора, че просто ме достраша да го гледам. Аз не съм слабодушен човек, виждал съм какви ли не страшни работи, на екзекуции съм присъствувал, но сега истински ме достраша. Тия огньове в очите му като че ли изскачаха из някакви адски дълбочини, където горяха като факли душите на най-големите грешници от целия свят и от всички времена.

– Какво искате да кажете? – попита ме професорът с вледеняващ глас.

Допрях челото си с ръка и усетих, че ме беше избила пот.

– Засега въпросите задавам аз, уважаеми професоре! – помъчих се да се усмихна, но не зная дали излезе нещо. – Във всеки случай, ако някой въпрос ви затруднява наистина, вие не сте длъжен да ми отговаряте веднага. При повторния ни разговор ние ще се върнем отново на тоя въпрос. И тъй – колко време се бавихте при главния директор?

– Около половин час.

– Половин час. Добре. Ако не беше изчезнала стъкленицата с вашия новооткрит вирус, щяхте ли да започнете скоро приготвянето на генералната антигрипна ваксина?

– Може би.

– Колко време ще ви е необходимо, за да създадете отново тоя вирус?

– Колкото време ще изтече от днешната дата до възкресението на мъртвите, толкова ще ми трябва! – отговори професорът и дали тъй ми се стори, но почувствувах, че се усмихва някак си невесело. – Нито един ден по-малко! – допълни той.