Текст книги "Последното приключение на Авакум Захов"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 10 страниц)
– Радвам се, че имате настроение за шеги – казах аз.
Професорът не отговори.
Изпратих го да поседи в коридора и повиках помощника му.
– На това място ли беше стъкленицата през вчерашния следобед?
– Професорът неизменно я поставя на това място. Мястото й е означено на етикета със сигнатурни знаци.
– Вие седите точно срещу стъкленицата. Някой да я е местил, макар и временно?
– Никой.
– Дори професорът?
– И той дохожда при нея, за да си взима проби, както правят впрочем всички.
– Колко пъти напускахте мястото си през вчерашния следобед?
– Два пъти.
– Слизахте ли на по-долните етажи?
– Не.
– Като сте напускали два пъти залата, на какво основание твърдите, че стъкленицата не е изобщо помествана от определеното й място? Нали не сте били тук и не знаете какво е ставало във ваше отсъствие?
– Никой не е помествал стъкленицата и никому не е минавало наум да я мести.
– Понеже сте участвували в запечатването на вратата с червен восък, вие сте стояли непосредствено на входа. Когато професорът се сети, че не е заключил стъкленицата, и влезе в залата, за да я заключи, вие видяхте ли я на обичайното й място?
– Така я видях отпред си, както сега виждам вас!
– Как си обяснявате изчезването на истинската стъкленица и подменянето й с фалшива?
– Някой се е вмъкнал в отделението, отключил е касата с подправени ключове, взел е истинската стъкленица, а на мястото й е оставил фалшива.
– Тази сутрин вие сте заварили входната врата на отделението заключена и печатът от червен восък – непокътнат. Как е могло въпросното лице да влезе в залата, без да строши печата?
– Много просто – изляло е нов печат. Това е работа за две, три минути.
– При положение, че има милиционерски обход по стълбите и по етажите?
– Издебнало е подходящ момент. Пък и вие да не си мислите, че тия обходи са кой знае колко редовни? Особено през нощта!
– Вие сте помощник на професора, затова ще ви задам един дискретен въпрос. Защо професорът не е дал на всеки от вас по малко от своите вируси, та всеки да си има своя стъкленичка, от която да взима проби?
– От съображения за сигурност. Вирусът е страшен, изпусне ли се контролът над него, бедите стават неминуеми. По-лесно е да се контролира една стъкленица, отколкото пет.
– Освен професора кой друг упражняваше контрол над стъкленицата? Кой бдеше тя да не се изнася навън, да не се мести?
– Аз, разбира се, в качеството си на помощник! Аз упражнявах контрол. Макар че никому не е минавал през главата такъв абсурд – да мести стъкленицата или да я изнася навън!
– Убедихте ме! – засмях се аз. И го посъветвах да си намери по-удобно място в коридора и да спи.
Същите въпроси зададох и на Недьо Недев. Той ми отговори дори още по-тъпо.
Докато разпитвах Недьо Недев, пристигна бележка от Баласчев. Професорът е престоял при главния директор около десет минути. Десет минути! А когато аз го запитах, той ми отговори, че се бавил половин час! Явява се разлика от двадесет минути. Къде е бил професорът през тия двадесет минути?
Лаборантката.
– Имате ли впечатление, другарко Спасова, че през вчерашния следобед стъкленицата не е била премествана от определеното й място?
– Ние сме толкова улисани в текущата работа, че мъчно бихме могли да забележим своевременно дали нещо се премества, изнася или донася. Това важи особено много за мен, тъй като моят кът, както виждате, е отделен от залата с тия няколко високи шкафа.
– Какво мислите за подменянето на стъкленицата?
– Когато вчера вечерта професорът каза, че е забравил да заключи стъкленицата Найден Кирилков се провикна: „Това е лоша поличба!“
– Тоест какво? – недоумявах аз.
– Как „какво“? Това провикване на Найден Кирилков показва, че той е предчувствувал кражбата. За какви поличби ще се провиква, ако не е предчувствувал нещо?
– А-ха! – казах аз и замълчах. – Интересно!
– Много интересно, нали? Освен това, Найден Кирилков често намеква, че професорът е измъкнал вируса, с извинение, от задното черво на дявола. Тоест иска да каже, че при изнамирането или, по-точно, при сътворяването на вируса професорът се е ползувал от помощта на дявола.
– Чакайте – казах аз. – Какво общо има задното черво с поличбата?
– Как „какво“? Найден Кирилков иска да каже, че е в течение на професорския експеримент, че му е близка работата на професора и затова „чувствува“, когато нещо грози професора. Той каза, че вижда „поличба“, и ето че наистина стана нещо.
– Хм! – казах аз. – Това момиче, ако не е смахнато, говори умни неща. И на мен Найден Кирилков още при първо виждане ми се видя съмнителен. Мъчеше се да изглежда шегобиец. Защо?
Обещах на лаборантката, че ще се погрижа да не спи в съседство с Найден Кирилков, а сетне извиках шегобиеца.
– Имате ли впечатление дали през вчерашния следобед стъкленицата е била местена, или изнасяна някъде?
– Имам впечатление – усмихна се Найден Кирилков. – Тъй като самият аз занесох стъкленицата при професора и там тя престоя около две минути.
– Защо занесохте стъкленицата при професора? – попитах, като едва се сдържах да не скоча от атола си.
– Забелязах една лека пукнатина върху запушалката на стъкленицата.
– Е, и какво направи професорът!
– Каза ми, че не вижда никаква опасност, тъй като пукнатината била, според него, повърхностна, и ми нареди да оставя стъкленицата на постоянното й място.
– Е?
– Какво „е“! Оставих стъкленицата, и толкоз.
– Тъй. В колко часа занесохте стъкленицата при Професора?
– Струва ми се, че наближаваше три.
Повиках Баласчев.
– В колко часа е бил професорът при главния директор?
Баласчев отговори:
– В четири.
Наредих да повикат Войн Константинов и Недьо Недев.
– Вашият колега – казах им, като кимнах към Найден Кирилков – призна, че самолично бил занесъл стъкленицата при професора и че тя престояла в неговия кабинет около две минути. А вие и двамата се кълнете, че стъкленицата не била местена нито за миг. Как да разбирам това?
– Просто не сме забелязали – разпери ръце Войн Константинов. Той говореше от името на двамата. Недьо Недев изглеждаше потиснат и мълчеше.
Помълчах и аз. После казах:
– Давам ви час и половина време, за да размислите дали наистина не сте забелязали отнасянето на стъкленицата от Найден Кирилков, или пък сте се престорили, че въобще не сте видели нищо.
Наредих да повикат професора.
– Уважаеми професоре – казах, – давам ви час и половина време, за да съберете сили и да ми съобщите къде сте скрили или кому сте предали истинската стъкленица, тоест стъкленицата с вашите новооткрити вируси.
– Новосъздадени! – поправи ме Найден Кирилков.
Не му отговорих. Наредих на Баласчев да поставя и четиримата под най-строга охрана.
Часът наближаваше шест.
В седем и половина извиках професора. Забелязах много добре, че при влизането си в лабораторията той леко залитна. Дори най-силните духом мъже губят нервите си, когато фактите ги притиснат до стената. А най-податливи на психологически сривания са високопоставените хора, хората с титли и с положение. Като погледнат от висотата на обществения си пост бездната, която се разкрива под краката им, свят им се завива. И залитат, разбира се, лесно ли е да се гледа в бездна!
Поканих го да седне, предложих му цигари. Попитах го дали да му поръчам чашка кафе. Той отказа най-високомерно всичко. Остана да стърчи насреща ми, макар да си личеше, че вследствие на силните си преживявания едва се държи на краката си. Ех, помислих си, колко съм виждал като тебе, отначало стоят като скала, а после омекват, някои се превръщат на плужеци. Но в душата ми нахлу съмнение. Тревожеше ме спокойният му поглед, увереното му държане, глождеше ме и съзнанието, че срещу него имам само добри улики, а доказателствата ми са никакви.
– Е – казах, – добре е да сложим край на тази игра, как мислите вие? Тя е еднакво неприятна и за двама ни.
– Аз не играя на нищо – каза професорът. – Вие разигравате разни глупости.
– Изчезването на стъкленицата с вирусите вие „глупост“ ли наричате?
– Поне начинът, по който я търсите, е архиглупав! – каза професорът.
– А какъв „умен“ начин бихте ми препоръчали? – попитах аз.
– Моята специалност е микробиология, с криминалистика не се занимавам. Помолете за съвет някой ваш по-опитен събрат.
С последните си думи сякаш ме настъпи по пръстите и аз кипнах:
– Ще кажете ли най-после, професоре, къде скрихте стъкленицата? Или кому я дадохте?
Той се засмя и не отговори нищо.
– Как извършихте подмяната? Когато Найден Кирилков донесе в кабинета ви истинската стъкленица, или после, след края на работното време, когато влязохте в залата сам?
Той продължаваше да мълчи.
– Ако ми разкриете къде е стъкленицата, аз ви обещавам, че ще сложа край на тази история. Ще туря пепел отгоре й. Било каквото било, ще измислим някакво недоразумение и духовете ще се успокоят. В противен случай нещата така ще се усложнят, че вие наистина ще трябва да обяснявате на съда дали за пари сте продали откритието си на някоя капиталистическа страна, или сте извършили предателството от политически подбуди.
– Това са жалки приказки – каза професорът. После допълни: – В България няма да се намери такъв луд, който ще ви позволи да ме позорите!
– Не разчитайте на връзки! – предупредих го аз. – В името на революцията аз ще ви предам на съда, а съдът си знае работата. Ще кажете ли къде е стъкленицата?
Професорът повдигна рамене.
– За последен път ви питам: ще кажете ли къде скрихте стъкленицата, или кому я дадохте?
– Вървете по дяволите! – каза професорът. – И ме оставете най-после на мира, защото не се чувствувам добре!
– Заключете го и го охранявайте най-строго! – обърнах се към Баласчев.
Останах неприятно, дори горчиво изненадан: Баласчев гледаше професора с удивени, ласкаво-възторжени, благоговейни очи!
Попитах Войн Константинов и Недьо Недев:
– Какво решихте? Ще ми кажете ли кой ви посъветва да си мълчите?
– Нито ме е съветвал някой, нито съм търсил от някого съвет! – отговори с достойнство Войн Константинов. – И да съм видял, че Найден Кирилков отнася стъкленицата при професора, аз не бих обърнал на тоя случай никакво внимание. Кой не ходи при професора? Всеки го търси за нещо! Това е напълно в реда на нещата.
– Кое за вас е напълно в реда на нещата? – попитах. – В реда на нещата било стъкленицата да не се мести от постоянното й място, в реда на нещата било стъкленицата да се мести до мястото на професора – това вие ред ли наричате? Според мен, това е една хитрост. Хитрувате, гражданино Константинов! За последен път ви питам: кой ви нареди да мълчите?
Войн Константинов повдигна рамене и не отговори.
– А вие – попитах Недьо Недев – имате ли мнение по този въпрос?
– По кой въпрос, моля?
– Защо скрихте, че Найден Кирилков е местил стъкленицата?
– Никаква стъкленица не е местил!
– Но той сам призна! Местил е стъкленицата при професора!
– А, при професора! Ние наричаме това консултация, то не е местене.
– Хитрувате, гражданино Недев! Сам се подвеждате под параграфа за съучастничество! Толкова по зле за вас.
– Е, Кирилков, ще ми кажете ли най-сетне къде скри стъкленицата вашият професор?
– Сигурно под опашката на дявола, къде другаде?
– Никакво хулиганство няма да ви помогне, любезни. По-добре си кажете!
– Каквото ме питахте – казах ви го: под опашката. Да ви открия ли още нещо?
– Моля!
– Утре ще ви гощават с дяволска попара!
– Заключете го – казах спокойно на Баласчев.
Минаваше осем. Продължаваше все така отвратително да ръми. Изпратих колата да ме чака до трамвайната спирка и тръгнах да се поразходя сам.
Към полунощ ме повикаха в министерството. Генералът ми каза, че бил прослушал магнетофонния запис от моите разпити и че се посмял доста на оня пасаж от показанията на Кирилков, където шегобиецът намекнал, че утре щели да ме „гощават“ с дяволска чорба. После генералът ме уведоми, че министърът говорил лично с Авакум Захов и че Авакум Захов склонил да участвува „според възможностите си и доколкото не бил забравил занаята“ в по-нататъшното търсене на изчезналата стъкленица.
Това известие толкова ме изненада, че чак когато се прибрах в къщи и понечих да окача на закачалката прогизналото си палто, разбрах, че съм се върнал от министерството пеш.
Втора част
Същата тази вечер, седнал удобно в старото си кожено кресло, в обичайния си халат, с неизменната си лула, протегнал крака към разпалената камина, Авакум се вслушваше в тихото почукване на дъжда по стъклата и все му се струваше, че някой непременно ще позвъни на пътната врата. Това чувство на очакване му беше познато, появяваше се в часове, когато самотата започваше особено да му тежи. Уж дохождаше в душата му плахо, а после избуяваше с невероятна бързина, превръщаше го на слух, пречеше му да се съсредоточава, да работи. Преди две, три години, за да се спаси от него, той беше измислил една жалка игра, която обаче винаги даваше добър резултат. Той се обличаше, излизаше на верандата, спускаше се по високостеблената череша, заобикаляше къщата и, сякаш току-що пристигнал, заставаше тържествено на парадния вход. Натискаше звънеца продължително и силно и когато портиерът му отваряше смутен и почесващ се по тила, той весело го поздравяваше, делово питаше дали някой го е търсил и бодро се изкачваше на своя етаж. После тази игра му омръзна и той я замени с една хубава чашка коняк. Ефектът не беше същият, от чувството на очакване оставаше тънка утайка, но все пак с повече усилия можеше да се съсредоточи и да чете.
Споменаването на високостеблената череша сигурно е подсетило читателя, че става дума за къщата на Свинтила Савов, военния лекар от запаса, където преди десетилетие и нещо Авакум разкри чуждия агент Асен Кантарджиев, режисьор от документалните филми. В тази къща той беше се нанесъл по препоръка на полковник Манов и тук беше преживял едно неподходящо за зрелите си години увлечение. После доктор Свинтила Савов почина, без да довърши мемоарите си, и полковник Манов, за да запази къщата само за Авакум, настани в долния етаж пенсиониран служител, който се съгласи с голямо задоволство да изпълнява службата на пазач и портиер. През годините на Авакумовото странствуване той поддържаше двете лехи здравец около оградата и веднаж в месеца се изкачваше на горния етаж, за да забърсва мебелите и книгите от прах.
Тази вечер той не чувствуваше самотията около себе си, нито бездействуваше, а ето че това чувство на очакване пак го споходи. Дъждът ли го доведе, огънят ли, който беше започнал да затихва? Тази вечер той се готвеше за голям път, шареше с пръст по картата, която беше разгънал на коленете си, пресичаше пустини, катереше се по планини, от чиито стръмни върхове се разстилаше пред очите му панорамата на света.
За да не звучат тия думи високопарно, трябва да обясним на читателя как стоеше работата с тази карта. Преди три месеца той беше получил покана от съветския академик Румянцев да участвува в една археологическа експедиция, която щеше да мине през пустинята Каракум, през пустинята Гоби, за да се спре на връщане и за по-дълго някъде по средните плата на Памир. Като прочете за Памир, Авакум почувствува едно леко вътрешно замайване, като че ли тази дума имаше някаква съдбовна връзка с неговия личен живот. А Памир всъщност му беше толкова чужд, колкото, да речем водопадът Виктория в Африка. Но нали никой не знае по какви неведоми пътища се движи съдбата на човека!… Не можеше да знае, разбира се, и Авакум.
А чувството, че някой ще го потърси, не го излъга. Само че не го потърсиха на пътната врата, а по телефона.
Докато генералът разказваше накратко историята на изчезналата стъкленица, като мереше внимателно всяка своя дума, за да не би неволно да драматизира положението или пък да го представи по-оптимистично, отколкото беше, Авакум пушеше бавно лулата си и с чувство на лека тъга оглеждаше всяко кътче на просторния кабинет. Такава лека тъга изпитват възрастните, когато чуят стара школска песен или случаят ги отведе по ония места, където са любили за първи път. Нищо не беше се променило през тия няколко години, само шарките на килима като че ли бяха поизбледнели. Всичко останало беше същото, както го помнеше, и на мястото си, както го беше оставил. Голямото орехово бюро запълваше дъното на кабинета, така го знаеше от двадесет години; библиотеката, тежкото кожено кресло, където полковник Манов канеше някога почетните гости, дългата заседателна маса, столовете, нищо не беше изместено от постоянното си място. Тук часовникът беше спрял преди десет години, с него беше спряло и времето, а с времето бяха застинали и спомените, също както в един паноптикум от восъчни фигури. Разбира се, това се отнасяше до него, иначе времето бушуваше и връхлиташе върху това орехово бюро, върху тия кожени кресла, върху тази заседателна маса, покрита със зелено сукно, бушуваше и връхлиташе върху целия този мъничък свят с последните си часове, със злобата и яростта на последните си пъклени заговори и хитрини.
Предметите не бяха помръднали от мястото си. Ето ги и двата телефона върху бюрото, червеният и белият, Червеният телефон беше директно-оперативен, той звънеше при специални случаи, когато някъде по секторите на управлението ставаше горещо. Чуеше ли алармения му зов, полковник Манов повдигаше слушалката спокойно, без да трепне, без да мигне дори. Белият телефон не беше служебен, свързваше го с външния свят, Но прозвъняваше ли – шефът на управлението се стресваше, сякаш наблизо падаше гръм. Най-често го търсеше жена му, тя беше от театралните сноби, не пропускаше премиерите… Да, всичко беше по старому, само на стола зад бюрото седеше друг човек.
Авакум познаваше тоя човек още от онова време. Тогава той беше шеф на „съседния“ отдел, на разузнаването, и понякога дохождаше на съвещания, когато работите опираха до опасни „гости“ от някоя атлантическа страна. Поостарял беше, но духом не се предаваше, в зеленикавите му очи не бяха престанали да припламват бодри, понякога парещи пламъци, устните му не бяха омекнали, а гънките от двете им страни често се свиваха в една иронична и предизвикателна усмивка.
– Така стоят работите с тази стъкленица – завърши генералът. – А сега ще ви моля за още малко търпение – да изслушате магнетофонния запис от разпитите, които полковник Елефтеров е провел през днешния следобед.
Той натисна един бял клавиш и след няколко секунди кабинетът се изпълни от спокойния, уверен и плътен глас на професора. Щом дойде ред на Анастаси, Авакум леко се усмихна; Марина изслуша със снизходителен израз на лицето си, Войн Константинов и Недьо Недев слушаше безразличен, а отговорите на Найден Кирилков, виждаше се, му доставяха истинско удоволствие. Когато разпитите завършиха с ареста на четиримата и заповедническият глас на полковник Елефтеров увисна във въздуха като един заплашително размахан, но безпомощен юмрук, лицето на Авакум помрачня, той побърза да запали загасналата си лула и тутакси се обви в облаче синкав дим.
– Ако желаете да чуете повторно някои пасажи, заповядайте! – предложи учтиво генералът.
– Благодаря! – поклати глава Авакум. – Наслушах се. – После продължи с иронична усмивка, която по краищата си изглеждаше дори хаплива: – Това, което чух от лентата, другарю генерал, дълбоко ме разтревожи. Щом като и моят приятел Анастаси Буков е събудил съмненията на полковник Елефтеров, трябва да се предполага, че на тази грешна земя не са останали повече от една дузина честни хора! Тоест по двама човеци и четвърт на континент. Струва ли си в такъв случай ние двамата с вас да се борим със злото? Ако попитате електронната машина от Центъра, тя непременно ще ви се изсмее! Не си струва, разбира се. Изгледите за успех са равни на нула.
– На мен не ми е до смях – каза генералът. – Пък и няма време за шеги. Часовете текат, а стъкленицата е в неизвестност. Не ви ли каза министърът, че правителството ни е дало срок да намерим проклетата стъкленица най-късно утре до полунощ? – Той погледна ръчния си часовник, макар че точно срещу него блестеше като една огромна тава електрическият часовник на службата. – Остават ни някакви си двадесет и три часа! – въздъхна генералът. – Ами ако утре заранта или, по-точно, ако тази заран осъмнем с една епидемия, подобна на чумата?
– Това не е изключено – каза Авакум. – Макар и да не е много вероятно!
– Моля ви се! – засегна се генералът. – Аз обичам шегите, но както ви казах, сега не ми е до шеги. Просто, трябва да се бърза.
– Да – кимна неопределено Авакум и започна да пълни отново лулата си.
– Действувайте, другарю Захов! Нали сте обещали на министъра да действувате?
– Аз обещах на министъра да ви изслушам.
– Е, добре, вие ме изслушахте вече. Сега трябва да действувате!
– Знаете ли, ако сте ездач и така пришпорвате коня си, както мене пришпорвате, той непременно ще ви хвърли на земята.
– Е, не се сърдете! – усмихна се малко насила генералът. Той се усмихна и донякъде накриво, защото, каквото и да беше уважението му към Авакум, Авакум беше все пак полковник, а на полковника не отиваше да си прави шеги с един генерал. Но си спомни в същия миг, че Авакум отдавна е в оставка и че сега срещу него седи и разговаря цивилен човек. Дори се почувствува неудобно. – Не се сърдете! – повтори той. – Ако съм припрян, то е заради ужасната стъкленица. Знае ли човек какво може да се случи! А вие не се бавете, ами запретвайте ръкави и действувайте, защото времето не работи за нас.
– Времето не работи за никого от живите и в това отношение аз бих ви посъветвал да не си правите никакви илюзии. Времето работи само за историята. Това ви го казвам като археолог. А що се отнася до запретването на ръкавите… Министърът ме посреща: „Това и това се случи, приятелю Захов, идете при генерала, той ще ви обясни!“ Аз дохождам при вас, вие ми обяснявате и ме пришпорвате: „Действувайте!“ А никой от вас не ме пита дали изобщо съм съгласен да действувам!
– Никому не идва наум, че може да откажете – разпери ръце генералът.
– Защото живеете с представи отпреди десет години.
– Какво искате да кажете? – наведе се генералът напред, над бюрото си, и учудено го загледа.
– Станал съм друг човек – отговори студено Авакум. И понеже генералът продължаваше все така учудено да го гледа, той продължи: – Гледам си работата, плавам в тихи води, живея кротко Такъв човек съм станал! Написал съм две книги за античното изкуство по нашите земи, сега събирам материал за трета Може би след някоя и друга година ще ме изберат за член-кореспондент на академията! – Като изрече последните думи, Авакум се усмихна и тази усмивка като че ли изведнаж срина всичко, каквото беше казал до тоя момент. Тя не го изличи, а го срина, защото заедно с насмешката в нея имаше разтворен и по един равен дял от горчива ирония и от недвусмислено съжаление над самия себе си.
Генералът разбра само отчасти усмивката му, той тутакси побърза да намери златната среда, за която да се държи.
– Нищо – каза той. – Вие пак пишете книгите си, преуспявайте в науката Това, че ще се включите в следствието по изчезналата стъкленица, няма да попречи нито на книгите, нито на намеренията ви. И как ще попречи, когато сега това ще бъде за вас един случаен и кратковременен епизод!
– Нямате представа колко ще ми попречи! – възрази Авакум с тон на човек, който добре си знае работата – Вие нали сте имали случай да наблюдавате какво фатално значение оказва оная една-единствена цигара, която дългогодишният пушач запалва, след като дълги години не е помирисвал тютюн? Тая „единствена“ цигара отново го връща и пристрастява към никотина, макар запалването й да представлява нищо и никакъв епизод. Вие разбирате какво искам да кажа, нали? Случаят с изчезналата стъкленица ще изиграе за мен същата фатална роля, каквато играе „единствената“ за отказалия се от тютюна пушач – отново ще събуди у мен позадрямалия търсач на „неизвестните“. Аз съм му постлал меко легло на тоя търсач, затворил съм го в уютна стая, спуснал съм щорите, за да не го дразни никаква светлина, изобщо – създал съм му условия, за да спи и сънува колкото се може по-дълго, като оная омагьосана царкиня в балета на Чайковски… А вие искате да го будя! И дори сте убеден, че аз непременно ще го събудя, защото не ме питате дали съм съгласен, а веднага ми заръчвате „действувайте, действувайте“, както е било в ония времена, предишните. Пришпорвате ме, сякаш аз не съм излизал изобщо от тази сграда!
– Аз и сега съм убеден, че вие ще се включите в следствието! – каза търпеливо генералът.
– На голям риск отивате! – поклати глава Авакум. – Той помълча някое време. – Не бъдете толкова сигурен и не бързайте! Аз ви казах вече, че ако се върна отново към „неизвестните“, старият глад в душата ми непременно ще се събуди. Това не бива да става, защото като откривател на „неизвестни“ аз съм извървял пътя си. Сега си създавам заетост с друга дейност, скромна, силите ми в науката са скромни, но тя ми доставя известно удовлетворение. Не е бог знае какво това удовлетворение, но засега нещата вървят! Такава е психологическата страна на въпроса.
Но има и практическа страна, която напълно се разминава с вашето предложение. Ако запретна ръкави за тази работа и се уловя тутакси на хорото, ще се осуети днешното ми излитане за Москва. Ето го, билетът е в портфейла ми. Момент… Днешна дата, сутрешния самолет! Ще кажете – как пък тъй се случи, че тъкмо днес трябва да летите? Ще ви кажа – ето че се случва! И във вашия въпрос, и в моя отговор няма логика, затова да сключим примирие и да вървим по-нататък.
Поканен съм от съветски археолози начело с академик Румянцев да участвувам в експедиция, която има за цел да изследва някои райони в пустинята Каракум и в пустинята Гоби; на връщане от пустинята Гоби групата ще се спре за някое време в подножието на Памир. Тази вечер групата заминава от Москва за Ташкент.
Не се ли събера тази вечер с участниците в експедицията на Московското летище, моето участие ще се смята за пропаднало. Трудно ще ми бъде сам да търся и да откривам една шепа археолози в пясъците на Каракум и Гоби, някъде към границите на Индия и Китай… Но ще кажете: „А защо, любезни, не заминахте вчера? Когато на човек предстои такъв главоломен преход от Балканския полуостров до пустинята Гоби, че и по-нататък, той обикновено не чака последния час!“ Е, добре, този път във вашия въпрос ще има логика, а в моя отговор – непростим индивидуализъм за един диалектически мислещ човек… Но да остава човек верен на себе си, това е стил, а вие знаете, че аз много държа на стила.
И тъй, аз ви изложих и психологическите, и практическите обстоятелства, които ме възпрепятствуват, за да участвувам в разследването, което ми предлагате. Ловът е интересен, но както виждате, аз имам много сериозни доводи, за да не участвувам в него.
Но и доводите да взема участие в това разследване Са много сериозни. Аз изпитвам страх не толкова от стъкленицата, колкото от реалната опасност да бъде набеден за неин похитител един невинен човек. Крадците ще държат откраднатото научно откритие, тоест новосъздадения вирус в тайна, за да го използуват като бактериологическо оръжие в подходящ момент. Такива подходящи моменти настъпват например по време на мобилизация, на война, на кризисни политически ситуации в близост до границите ни и така нататък. Една тежка епидемия, когато вътрешното или външното положение е напрегнато, това е вече нещо, нали? Но в момента подобни бедствени явления и ситуации не съществуват, затова избухването на епидемията не ми изглежда неизбежно или пък да е въпрос на часове.
Разбира се, аз не искам да кажа, че по отношение на стъкленицата не съществува никаква опасност и че една епидемия в близките часове е напълно изключена. Всичко става на тоя свят! Може авантюризмът у крадците да надделее и те да се решат на безумна постъпка! Може да се почувствуват притиснати и в обзелата ги паника да захвърлят стъкленицата или да я разбият… А за избухването на чумна епидемия например е достатъчно чумните бацили да проникнат в организма на един само човек!
Тъй или иначе, аз не очаквам епидемия в близките часове, но опасността един честен човек да бъде обявен за мошеник или шпионин вече чука на вратите. Сега за крадците е по-важно да отстранят човека, който е създал новия вирус и който единствен знае тайната на неговото създаване. Кой е тоя човек? Вие се досещате, това е професор Марков, разбира се.
Как са решили крадците да вържат ръцете му и да му запушат устата, за да не повтори или не възобнови своето откритие поне за дълго време? Крадците, бидейки умни хора, са се ръководили от мъдрата максима! „С един куршум – два заека!“ Те открадват стъкленицата, но същевременно се изхитрят да „натопят“ професора, „създавайки“ неоспорими доказателства или, както обичат да се изразяват някои наши специалисти, „очевидни доказателства“, че той именно е крадецът. Така извършват кражбата тия умници, че на „устата на топа“ остава той, професорът. Всички улики водят по един най-категоричен начин към него!
Постигнали ли са похитителите своята цел? Според мен те са я постигнали напълно и блестящо. Така артистично са изпипали работата си, че сега нашият професор е с двата си крака в капана. И за най-несведующия човек изглежда съвсем ясно, че той е сменил истинската стъкленица с фалшива, защото, първо, той единствен е имал право да мести стъкленицата от мястото й и да я държи в своя кът; и, второ, защото на 24-ти октомври следобед, в края на работното време, преди да бъде заключена и запечатана вратата, той сам е влязъл в лабораторията и сам, в отсъствието на свидетели, е заключил касата си. И за децата е ясно, че вместо истинската стъкленица той е заключил в касата си фалшивата.
Тия два факта са били достатъчни за Елефтеров, за да открие и да установи в лицето на професора безспорния крадец. Оттук нататък той вече не търси крадеца, човека, който е подменил истинската стъкленица с фалшива, или крадците и техните вдъхновители, а се стреми да изтръгне самопризнание от набедения крадец.
Както виждате, и пътят на търсенето е неверен, и обектът на търсенето е мним, и самата цел на търсенето – стъкленицата – от второстепенна се е превърнала в първостепенна. Всичките тия фатални грешки се дължат – както това съм изтъквал неведнаж – на сляпото робуване на фактите, на обожествяването на така наречените „очевидни“ истини. Те се дължат на освобождаването на фактите от властта на логиката, на детронирането на логиката и заместването й с един набор от факти и техника. Аз нямам нищо против фактите и техниката, но фактите и техниката трябва да се водят, според мен, както мечкарят води мечката си – с верига и за носа! Аз не зная дали логиката е взимала глави, но фактите и техниката, освободени от опеката на логиката, са изпращали мнозина невинни души на оня свят…
