Текст книги "Последното приключение на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 10 страниц)

Третият по ранг човек в нашето отделение е кандидатът на науките Недьо Недев. Той е висок приблизително колкото професора, но друга прилика с него не бива да се търси. Професорът е от тия хора, които веднага правят впечатление с нещо и се запомнят, а Недьо Недев е на външност безличен човек. За хората от неговия тип мъчно може да се каже нещо особено, защото те по начало не притежават нито една по-особена черта Всъщност особеното у тях е това, че те не се отличават с нищо, което да бие на очи, добро или лошо. Такъв човек мъчно може да запомниш, а направиш ли опит да си го представиш, веднага изпитваш чувството, че си се заел с една уж лесна, а в действителност много трудна задача Образът, който се появява пред очите ти, е разлят и изменчив, с неопределени контури, струва ти се, че гледаш по-скоро лъкатушна къделя дим, а не образ на истински човек.

Но външното безличие съвсем не означава, че съответният човек е и по душа безличен. Колко са измамливи понякога външните черти! Да вземем например Недьо Недев Нима може да се намери по-работлив и по-дисциплиниран от него сътрудник в цялата лаборатория? Ами кой има сбирка от стари монети, не кой знае колко богата, но все пак сбирка? Но Недьо Недев не е само нумизматик, той е и градинар, и не какъв да е, а особен – отглежда само на някакъв си един декар вилно място седем вида лалета, шест вида рози и три сорта разкошни многоцветни зюмбюли. Идете после и казвайте, че тоя специалист по бацилите няма богата душа! Разправят, че е най-лесно да си съставите мнение за един човек, като го попитате за какво мечтае. Аз попитах веднъж Недьо Недев за какво например си мечтае, а той, като се усмихна стеснително, поверително ми прошепна: „Моята мечта е да закръгля вилното си място с още половин декар Тогава то ще заприлича на истинско имение!“

Какъв ти безличен човек! Понеже единствен, комай не само от отделението, но и от цялата лаборатория, аз проявявам интерес към неговите зюмбюли и рози, той ме покани веднъж на гости в градския си апартамент. Поднесе ми коняк и сладко от рози, което сам си вари. Живее самотно, жена му го напуснала преди десет години заради някакъв си прочут архитект. Има дъщеря, омъжена за естрадно светило. Доколкото почувствувах, той не одобрява брака на дъщеря си, не харесва и зет си и поради тия причини младите живеят отделно. В просторния му четиристаен апартамент е пусто и тихо като в един тъжен свят извън „мира сего“.

Мога да кажа без заобикалки, че четвъртият ни човек, Найден Кирилков, кандидат на науките, е в морално отношение чужд на нашето малко научно общество. Той е сравнително най-младият измежду нас, едва е навършил тридесетте години, но изглежда значително по-възрастен, както изглеждат по-възрастни за годините си изобщо хората, които водят така наречения „нередовен живот“. Тия хора са вапцани с белезите на предивременното повяхване, кожата на лицето им е бледожълтеникава, около устата си имат дълбоки гънки, раменете им са отпуснати, а походката им е провлачена. Такъв е на вид и нашият герой. А по характер е негодник. Обича да се подиграва, да бъде дързък, да се изразява нагло, често пъти цинично. Той от никого не иска „да знае“, все му е едно какво мислят другите за него, нито пък им доверява какво мисли той за тях. Литераторите ще кажат вероятно, че това е един тенденциозен портрет. Нека казват, тяхна си работа, Найден Кирилков е точно такъв, какъвто го описвам. Пък и защо да го разкрасявам с добри черти, когато ги няма! Той не заслужава милост! На няколко пъти съм му давал да разбере, че ми е неприятно да задиря с цинични приказки нашата лаборантка Марина Спасова и изобщо да се върти около нея, а той само повдигаше рамене и се хилеше по един най-безсрамен начин Дори веднаж ми се усмихна съвсем безсрамно, аз кипнах и кой знае какво щях да направя, защото съм два пъти по-едър от него, но навреме се овладях Изобщо той не заслужава снизхождение и няма защо да напрягам въображението си, за да му измислям някакви по-благородни черти.

Иначе, като професионалист, той си знаеше отлично работата и в това отношение заслужава само похвали. Работи леко, безукорно и винаги като че ли на шега Питам се – откъде черпи тази чудновата енергия, когато нощем си недоспива и не води редовен и здравословен живот?

Петият човек в нашето отделение съм аз, но нали ние се условихме, че за себе си ще разкажа по-късно?

И така, стигнахме най-после до човека, който – поне според мен – е откраднал толкова стъкленицата, колкото съм я откраднал и аз! Става дума, както се досещате сигурно, за лаборантката ни Марина Спасова. Ако следователят имаше капка чувство за реалност, той по начало не би следвало да разговаря с нея по този въпрос, камо ли да я подозира! Но ще кажете – откъде тази увереност? Нали, както казва Авакум: „Човек звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква.“ Е, добре, тъкмо от Марина Спасова може да се очаква едно блестящо потвърждение за схващането за гордото звучене на думата „човек“. Тази Доротея-Гретхен няма и не може да има пръст в каквато и да било мръсотия. А за проклетата кражба не би следвало и да се отваря дума! Доротея-Гретхен да бъде крадла? Вие с ума ли сте си? Вие, гражданино следовател, не чувствувате ли, че, съмнявайки се в тази жена, вършите грях, който дори пламъците на ада не биха могли да изличат!

Доказателство? Колкото щете! Аз бих предложил например да се взрете в очите й. Те са ясносини, бистри, едно пролетно небе, изметено, измито, прозрачно. Аз не бих повярвал никога, че очите на една крадла могат да бъдат толкова ясни и образцово чисти! Къде ти! В очите на крадлите непременно плуват разни облачета – това са техните нечисти помисли, техните съмнения и страхове.

Но да оставим външните белези, това е материя за психолозите, а да хвърлим поглед, макар и най-бегъл, на нейното поведение. Вижте, моля ви се, облеклото й! Тя не носи къси рокли и поли, не показва по безсрамен начин бедрата си, а това означава, че тя има достойнство. Крадлите обикновено нямат достойнство. Ако го притежаваха, те нямаше да бъдат крадли.

Аз съм забелязал, че колчем Найден Кирилков започне усилено да я ухажва или да й говори двусмислици, да й намеква за разни неприлични работи, тя винаги свежда поглед, а понякога дори се изчервява. Това говори за душевна чистота, а каква душевна чистота може да има у една крадла?

Ето защо, според мен, следователят греши много, като подвежда и нашата лаборантка под знаменателя на възможните похитители. Аз бих я включил без всякакво колебание в категорията на „невъзможните“.

И така, аз ви представих с по няколко думи хората на нашето отделение за особени поръчки: началника, проф. Марко Марков; помощника на професора, доцент доктор Войн Константинов; кандидата на науките Недьо Недев; най-младия член на нашия колектив, кандидата на науките Найден Кирилков; лаборантката ни Марина Спасова. И на края – моя милост. Но за себе си, както вече решихме, ще разкажа допъти.

А сега, след като се запознахме, време е да поговорим за самата кражба.

И тъй, колкото и да изглеждаше това странно за един прочут учен, професор Марко Марков упорито поддържаше тезата, че срещу всевъзможните разновидности на грипа съвременната имунологична наука била в състояние да създаде една генерална антигрипна ваксина. Той поддържаше не само на думи своята теза, фантастична за повече от (колегите му, но всеотдайно, бих казал, с някаква нажежена до червено екзалтадия работеше, за да я осъществи.

От уважение към огромния авторитет на професора аз само деликатно намекнах, че идеята за „генералната антигрипна“ изглеждаше „странна“. Казано между нас, тя си е направо маниакална. Именитите специалисти твърдят дори, че била абсурдна. Е, какво пък! Сигурно е абсурдна, но за мен някои абсурдни неща изглеждат много привлекателни. Да вземем например чувствата, които на времето изпитвах към новата учителка в Змеица. Любовта е сфера, където действуват, както е известно, разни ирационални сили, затова беше абсурдно да се мисли, че новата от Змеица ще оцени моите достойнства и ще ми отвърне с взаимност. Къде ти! Хиляда пъти беше по-вероятно тя да отвърне с взаимност на оня главорез, зъболекаря, който по отношение на достойнствата изобщо не можеше да се сравнява с мен. По отношение на достойнствата той беше една съмнителна звездица, а аз греех ослепително, като слънце. Но тъй или иначе, тя щеше него да предпочете, такава е антилогиката на любовта. И все пак абсурдът да се усмихне на мен влюбено, а не на оня касапин, той абсурд беше толкова привлекателен, толкова красив, че аз свалях шапка, отправях благодарствен поглед към звездите и осенен от щастие, тихо шепнех: „О, небеса, колко сте добри!“

И ето поради това свое особено отношение към абсурдите аз бях комай единствен от сътрудниците на лабораторията, който съчувствуваше искрено на професора. Другите сътрудници изпълняваха съвестно разпорежданията му, защото уважаваха името му, пък и сами бяха преизпълнени с амбиции, но в случая се усмихваха скептично и понякога още по-лошо. Само аз се усмихвах на професора с неизменен възторг.

И сега все още не зная дали правителството беше заръчало на професора решение за „генерална“ ваксина, или „генералната“ беше идея на професора, благословена от правителството, в края на краищата това е все едно и тоя въпрос не ме вълнува кой знае колко. Вълнуваха ме и сега ми се виждат по-особени две неща: секретността, с която започнаха работите, и кодовото название на нашия експеримент „Антивирус – Г“, Обикновено ние не обвивахме в тайнственост издирванията си, а що се отнася до зашифриране на работната задача – правехме го за първи път. Зашифровката беше излишна, разбира се, защото на цялата лаборатория беше известно, пък и много специалисти извън лабораторията знаеха отлично какво търсим и накъде са насочени усилията ни. Както и да е.

Но ако кодовото название на нашия експеримент не представляваше за света никаква тайна, секретността на работата по осъществяването на самия експеримент се опазваше най-строго. При други задачи ние работехме общо и всеки от нас знаеше докъде е стигнала работата и как вървят нещата. При „Антивирус – Г“ стилът на нашите търсения коренно се измени. Всеки вършеше нещо, изпълняваше някаква задача, но само професорът сглобяваше отделните задачи и само той имаше ясна представа за цялото. Дори първият помощник на професора, доцентът Войн, дори той се движеше в тази работа като в мъгла.

На мен (професорът беше възложил да приготовлявам три вида бульони. Три месеца след като тази проста работа ми беше дошла до гуша, професорът зареди всеки от бульоните ми с по една порция различни вируси и ми нареди да следя и да описвам развитието им. Три пъти в седмицата аз взимах от вирусите на първия бульон и ги смесвах с вирусите на втория, а вирусите от втория бульон омесвах с вирусите на третия. После взимах от вирусите на третия и ги смесвах с вирусите на първия бульон и така нататък по същия ред, та до безкрайност. Тоест допреди един месец.

Може би читателят ще се учуди на това редуване на цифрата „три“. Изглежда наистина малко „алхимично“ И аз се чудя. Попитах веднаж професора, но той, вместо да ми отговори с топлия си глас, заби такъв студен и остър поглед в мозъка ми, че оттогава в душата ми секна всякакво желание да задавам любознателни въпроси. Превърнах се на тъжен мълчаливец. На мълчаливци бяха се превърнали и моите колеги. И те бяха се опитали да изчоплят някакви обяснения от устата на професора, но и тях беше сполетяла същата участ – забил беше шефът по една инжекция от смразяващ хлоретил в мозъците им и любопитството им беше угаснало тутакси, като духната свещ.

Казвам „както и да е“, защото не зная какво друго да кажа Найден Кирилков, който имаше зла и безочлива уста, също не питаше за нищо; говореше разни дръзки думи с любовно съдържание и нахално се хилеше на Марина.

Тук му е мястото да изтъкна, че професорът за пръв път се показваше толкова необщителен и скъперник на приказки. Той не беше по природа приказлив и много общителен, но когато започнахме операцията „Антивирус – Г“, необщителността и мълчаливостта му се увеличиха десеторно. За сметка на това увеличение очите му засвяткаха трескаво, понякога с ослепителни пламъчета вътре в зениците, сякаш бяха прозорчета на топилна пещ. Не случайно Найден Кирилков, човек с безсрамна уста, веднаж го нарече най-безцеремонно „алхимик“, В днешно време да наречеш някого „алхимик“ това не е кой знае каква чест! Но тая съмнителна дума беше изречена от още по-съмнителен човек, затова не й обърнах по-особено внимание. Ако беше изречена от сериозен човек, щях да се почувствувам задължен да поискам някакво обяснение все пак Колкото и особено да се държеше нашият професор, аз изпитвах към него едно неугасващо чувство на възторг. Тоя голям учен се беше увлякъл в един абсурден експеримент.

Въпреки секретността, сред която вършехме нашите опити, навън, пък и сред стените на лабораторията, започнаха да никнат и да се разпространяват какви ли не слухове! Всякакви, дори фантастични Така например напоследък много настойчиво се мълвеше, че професорът, видите ли, бил на път да сътвори по генетичен начин някакъв нов вирус, какъвто във вселената въобще не е съществувал до тоя час. Изменял генетичния код на известен вирус и създавал нов, неизвестен! Забавлявал се, както някога се е забавлявал бог Саваот, създавайки разните видове живот. Хубав слух, нали? Косите ти да настръхнат. Защото, ако в лабораториите започнат да сътворяват по генетичен път разни нови вируси, каква е гаранцията, че след време в същите тия лаборатории няма да започнат да сътворяват нови видове човешки същества? Същества, оплодени от Рациото и родени от Логиката? Кибернетичните уроди на научно-техническата революция?

Една заран професорът пристигна в отделението облечен официално, като за правителствен прием или юбилей. Лицето му беше повехнало, имаше цвят на ръждясала тенекия, дори изглеждаше още по-нездраво, но очите му святкаха възбудено, през прозорчетата на пещта се виждаше да бумти голям, невиждан огън! Той ни повика в своя ъгъл на лабораторията, където беше бюрото и огнеупорният му сейф, и ни съобщи с глас, който не звучеше много тържествено, че експериментът „Антивирус – Г“ е на привършване и че, слава богу, може да ни зарадва с една добра новина. Той отключи огнеупорната каса, извади една стъкленица, върху която беше залепен червен етикет с череп и две кости („Много опасно!“), и като я почука леко с показалеца си, усмихнато ни обясни, че тя съдържала един нов вирус, в който, според него, имало доста хляб за бъдещата „генерална“.

„Тоя вирус, който аз предлагам да бъде наречен временно «Нов-Г–1», е плод на нашите общи усилия, той е рожба на целия наш колектив. Тепърва ни предстои да изследваме неговите качества и да го класираме на съответно място сред другите болестотворни вируси. Моите първи впечатления от него са още скромни, но все пак имам основания да мисля, че от всички познати вируси, които причиняват грип, силата на нашия «Нов-Г–1» е многократно по-голяма.“ Тънките, почти незабележими устни на нашия професор се свиха при тия думи бог знае в каква усмивка, поне на мен ми се стори, че се усмихва мъртвец, както е положен в ковчега. „Трябва да се радвате, скъпи колеги – изгледа ни той с режещите си очи и на мен пак ми се стори, че те се усмихват някак особено, – трябва да се радвате – повтори той, – че сте създали едно ново същество!“

Ние не се зарадвахме, защото, първо, никой от нас не се чувствуваше баща на съществото, бащинството принадлежеше, без друго, на професора; второ, съществото беше едно ново Зло и макар ние да бяхме специалисти и да знаехме, че от него ще се приготовлява спасителна ваксина, не изпитахме желание да извикаме ура. Злото не се приветствува с ура дори в случаите, когато дохожда уж за добро.

Професорът помълча, може би беше озадачен от липсата на ентусиазъм, въодушевлението ние маркирахме с щедри служебни усмивки, после, за първи път, откакто работех в отделението, той затвори огнеупорната каса с два ключа, като заклинателно ни предупреди отново, че силата на вируса е „големичка“ и затова следва да се държи ден и нощ под „двоен ключ“.

Следващите две седмици ние се отдадохме на безумни тържества по случай раждането на новото същество. Професорът се разболя същия ден, когато дойде при нас, за да ни съобщи радостната новина. Болестта му беше тайнствена. Войн Константинов, който ходи в къщи да го навести, повдигаше рамене и сам правеше някакви тайнствени гримаси, което означаваше, че случаят надхвърля обикновените заболявания и че се касае по-скоро до нещо психологическо. Найден Кирилков каза веднаж, че професорът е обладан (вероятно от дявола, и аз си спомням много добре, че тогава никой не му възрази. Като че ли обсебването от дявола беше нещо напълно в реда на нещата, нещо подобно на един малък грип.

„Новият“ беше затворен с две ключалки, професорът отсъствуваше, нямахме никаква срочна работа. Войн се отдаде на комар, Недьо заседна при хризантемите си, безпътният млад човек дохождаше заран с половин час закъснение и с дебели сини кръгове под безсрамните си и нахални очи. Марина четеше цял ден „Курс по фотография“ и от време на време щракаше с един „Киев“ по посока на опразненото професорско място. Аз пък блуждаех около работната си площадка, представях си разни невъзможни неща и понякога се засмивах на глас.

А навън валеше. Все валеше. Тих, студен, ужасен есенен дъжд се сипеше ден и нощ от потъмнялото небе. Понякога привечер падаше мъгла и тогава имах чувството, че се намирам в дъното на някакво безкрайно блато. Представяте ли си как се чувствувах по това време в моята усамотена вила, без жива душа наоколо си, само с оная натрапчива представа за обесения, дето висеше под перилата на стълбището? Общо взето, всички бяхме обхванати от някакви особени настроения и аз мисля, че това се дължеше преди всичко на новороденото същество. На планетата беше се появил един нов и много зъл животински екземпляр.

Тържествата завършиха на петнадесетия ден. Професорът пристигна оздравял, но си личеше по някои неща, че наистина е имал вземане-даване с „дявола“. Толкова беше изтънял и заприличал на прозрачен, че ако не бяха черните му дрехи от раирано дубле, през него сигурно щеше да се гледа. Какъв ли мрачен щеше да изглежда светът през тоя човек! Представих си веднаж и се засмях много силно на глас. Това беше също дяволска работа.

Както и да е. Професорът извади стъкленицата с червения злокобен етикет, накара ни всички да си сложим предпазни маски и всекиму отдели по една микро-капчица от новото същество. Той го изваждаше със спринцовка от стъкленицата и ни предупреди, че тази работа после ще вършим сами, но да си отваряме очите на четири.

Започнахме изследванията. Трябваше да измерим съществото, да го претеглим, да го фотографираме, да установим навиците му и начина му на живот, бързината, с която се размножава и преди всичко – силата на отровата му. Силата, с която убиваше различните други организми. Професорът предполагаше, че това чудовище се родее с чумния бацил.

След една седмица ние установихме, че професорът не беше далеч от истината; новото същество ликвидираше жертвата си с една ефикасност, от която настръхваха косите – от сто заразени организми шестдесет умираха с абсолютна сигурност и в невероятно кратко време. Любимата му среда бяха лигавиците, в човешкия организъм щеше да прониква през устата и носа.

Найден Кирилков каза, че „Новият“ или „Нов-Г-1“, както беше временното му име, сме извадили по всяка вероятност от задното черво на дявола и че тази работа няма да ни се размине току-тъй. Тоя пропаднал човек ни вещаеше големи беди.

И те не закъсняха. Нещастието се стовари отгоре ли като „гръм от ясно небе“. Толкова ненадейно, че отначало всичко това ни изглеждаше недействително, илюзорно, като вещиците и дяволите в разните романтични балети.

Как стана това?

Откакто се появи „Новият“ или, по-точно, откакто открихме кръвожадните му наклонности и способността му да убива, ние засилихме нашите мерки за бдителност. Освен защитните средства, с които разполагаше сградата – железните капаци върху прозорците, бронираните врати на главния вход, контролната кибернетична машина и строгия вътрешен ред: външните посетители да влизат само със специални пропуски и да не носят никакви чанти и сакчета, – ние решихме от своя страна да запечатваме вечерно време вратите на нашето отделение, а главният директор нареди да се засили стационарната охрана през нощта с допълнителен милиционерски обход.

– Аз не зная – подсмиваше се хапливо Найден Кирилков – дали „Джокондата“ има по-силна охрана, или нашата вмирисана лаборатория?

Вярно е, че лабораторията ни понамирисваше понякога, защото ние приготовлявахме разни видове кръвни серуми, но все пак тоя човек не биваше да говори така, защото „Джокондата“ не можеше да вземе никому живота, а нашите вируси бяха в състояние да изтровят за една нощ цял многохиляден град!

Тъй или иначе, след като засилихме бдителността и мерките за охрана, нашата лаборатория за специални бактериологически изследвания заприлича на една истинска модерна крепост. По-скоро камила можеше да премине през иглени уши – както се казва в една евангелска притча, – отколкото вредител да се вмъкне в нашето отделение за „специални поръчки“.

Но ето че онази нощ стъкленицата със страшния „Нов-Г–1“ изчезна безследно.

Пиша отново заглавието „Как стана това?“, та дано, като премисля минута по минута събитията, в моята собствена глава да настане поне малко яснота.

Оня ден, когато стрелките на електрическия часовник показаха пет часа (17), ние станахме от местата си и всеки отиде до личното си шкафче, за да окачи там работната си престилка. Сетне, както правехме напоследък след раждането на новото същество, излязохме заедно, групово, начело с професора; на самия изход, професорът се отдръпна галантно, за да направи път на нашата единствена дама. Каквото и да се казва, френското възпитание си личи! И аз съм се отдръпвал при разни случаи, но никога не съм могъл да направя това с толкова изящество, както го правеше той.

И тъй, ние излязохме в коридора и всички се наредихме в кръг около вратата, а Войн Константинов и Недьо Недев се заеха с приготовляването на восъчния печат. В мига, когато топлата червена слуз на восъка потече на капки върху двата края на шнура, професорът с отчаян жест се удари по челото и с невероятно унил глас извика:

– Стоп! Спрете!

Побиха ме тръпки.

– Забравил съм да заключа стъкленицата! – пое дъх професорът. Той приличаше на човек, който се е разминал на сантиметър с десеттонен камион. – Как можах! – тюхна се той и поклати глава от долу на горе, като крайно озадачен козел.

– Нищо! – каза Войн Константинов. – Случва се. Ще направим втори печат.

– И трети, ако трябва, ще направим! – обади се примирително Недьо Недев. – Голяма работа! Восък има и за десет печата!

– Аз ще ви кажа, че това е лоша поличба! – обади се ни в клин, ни в ръкав Найден Кирилков. Никой не го питаше за нищо, но той се обади. Защо му трябваше!

– Какво казвате? – попита смутено професорът.

– Лоша поличба! – повтори нахално Найден Кирилков.

Читателят ще види по-нататък, че Найден Кирилков си плати за тая необмислена дързост. Защо му трябваше да се обажда! И ако трябваше някой да се обади, той ли трябваше да извиси глас!? Колко струваше неговият глас! Едно нищо. Така му било писано, но ако питате мене – заслужи си го.

– Оставете тия метафизики, другарю Кирилков! – казах строго аз. – Поличбите са една отживялост. Как ви дойдоха наум!

Междувременно Войн Константинов отключи и тогава професорът каза: „Заповядайте, моля!“ – но никой от нас не пожела да влезе. Пък и нямаше смисъл. Като почака няколко секунди, професорът се усмихна – сконфузено ли, накриво ли, не ми стана ясно, но той прекрачи сам прага и след около половин минута всички чухме как стоманената врата на касата меко и приглушено захлопна. От тоя шум ние заключихме, че „Н-Г–1“ е на сигурно място.

Сетне, заобиколени от мълчаливото присъствие на всички сътрудници на отделението, Войн Константинов и Недьо Недев запечатаха двете крила на входната врата с червен восъчен печат. Професорът натисна пръстена си върху още топлия и мек восък и на повърхността му веднага се появи една увенчана с лавров венец императорска глава.

После всички минахме през проверовъчната зона, без каквито и да било произшествия. На края професорът предаде втория ключ от огнеупорната каса на дежурния старшина.

Кажете ми сега, драги читатели, не е ли по-възможно камила да мине през иглени уши, отколкото вредител да влезе в нашето отделение за „особени“ поръчки? И да изнесе тайно оттам една половинлитрова стъкленица! Моля ви се! През къде ще мине? Откъде ще влезе? Но да речем, че се промъкне по някакъв свръхестествен начин – как ще излезе?

Времената на свръхестествените работи отдавна са минали, сега ги има само в романтичните балети и в писанията на някои писатели-примитивисти, затова с чиста съвест ви съветвам да не залагате нищо на тая карта. Не камила, а буболечка не може да се промъкне в нашето отделение, това ще ви кажа!

И все пак в нашето отделение беше се промъкнало не насекомо някакво, а жив човек!

Но как, за бога, по какъв начин, откъде? Вие уважавате ли логиката, реализма, или вдигате ръка на средновековната мистика? Знаете ли накъде ще ви завлече това ваше увлечение по средновековната мистика? Прекръстете се, макар и да не сте набожен човек. Моля ви се! Имайте милост към тия, които обичате и които ви обичат. Само заради едната обич си струва човек да плюе на цялото това тъмно и мистификаторско средновековие.

На другата сутрин точно в 8 часа ние отново се събрахме пред заключените и запечатани врати на нашето отделение. Професорът строши червения печат, отвори и всеки от нас се запъти бързо към личното си шкафче. Облякохме престилките си, отидохме по работните си места и всекидневната работа тутакси ни погълна. Погълна ни кротко, делово и малко мудно, както биваше винаги в началото на деня.

Сега трябва да опиша накратко нашето работно помещение, тъй като разположението му и работните ни места ще играят значителна роля при следствието. Залата е Г-образна. Три широки прозореца, деликатно зарешетени, гледат към Витоша, но не пропущат изобилна светлина. Срещу прозорците непосредствено до входа се намират нашите лични шкафчета от ламарина, боядисани със зелена боя. В средата на залата, върху специален постамент е инсталиран електронният ни микроскоп, нашето око в дебрите на микросвета, съоръжен с фотометрическа апаратура и какво ли не още. Заедно с осветителните тела той прилича на една солидна машина.

Ако се обърнем с лице към Витоша, нашите работни места заемат следното положение. Първо – най-отляво се намира заградената с параван командна „кабина“ на професора. Следват от ляво на дясно работните маси на помощника, на Недьо Недев, на Найден Кирилков, на моя милост. Най-вдясно се намира едно малко помещение, образувано от стените на четири огромни шкафа. В тия шкафове са вградени безброй лавици и долапчета, натъпкани с лампи, горелки, колби, шишетии, съдържащи всякакви киселини, спиртове, отвари, законсервирани парченца месо, кафези, в които временно установяваме опитните животни, и т.н. Това място, заградено с шкафове, е царството на нашата лаборантка. Там има една мраморна маса, върху която винаги горят разни спиртни лампи, димят и къкрят едва доловимо епруветки, колби и други стъкленици, напълнени с всякакъв вид мътилки.

Между нашите маси има проходи, широки 4–5 крачки, а срещу масите ни е източен един общ тезгях, дълъг от единия край на залата до другия. Върху този обкован с ламарина тезгях правим нашите опити и изследвания. Той е винаги отрупан с хиляди неща – големи и малки микроскопи, стъкленици, стъклени плочки, стойки за колби и епруветки, спринцовки и така нататък.

Насреща са трите широки прозореца, през които се виждат късчета от синята снага на Витоша.

И така, пет минути след като влязохме в залата, откъм командния пункт изригна страшен рев – ревеше професорът, но така, сякаш някой го беше мушнал с нож. Викът беше нечленоразделен, а всички нечленоразделни викове са ужасни, затова ние подскочихме и с всичка сила се втурнахме към мястото, откъдето изригваше тоя вопъл на смъртта. Професорът стоеше до огромното си бюро, в лявата си ръка държеше страшната стъкленица с червения етикет, с черепа и двете кокалчета, а с дясната скубеше малкото коса, която беше останала върху плешивия му череп. Очите му гледаха безумно, а долната му челюст трепереше, тресеше се, сякаш беше завързана за електрически проводник. Като видяхме нашия авторитетен шеф в това неописуемо състояние и страшната стъкленица, отворена, да се тресе в ръката му, ние сами започнахме бързо да изпадаме в същото неописуемо състояние. Гледахме го втрещени, ококорени, побиха ни тръпки. Сега си мисля, че ако това състояние беше продължило още половин минута, ние всички щяхме да замучим в хор, като подплашени говеда. Изобщо нещата около тоя вирус винаги стигаха до някакво дяволско положение.

Работата не отиде толкова надалеч благодарение на оня недостоен човек Найден Кирилков. Нали за никого не даваше пет пари и за нищо не се вълнуваше, той и при тази зловеща ситуация остана верен на себе си. Докато ние си гълтахме езиците, той най-спокойно измъкна стъкленицата от ръката на професора, после се протегна за гарафата и го накара да пие насила. Водата се разля по брадата му и тази картина изглеждаше много непристойна, но нашият човек не искаше да знае, него никакви непристойни картини не можеха да смутят. В края на краищата водата подействува успокояващо и професорът дойде на себе си.

Неговият поглед режеше, но сега той просто ни взе главите. Така ни изгледа, че ние неволно отстъпихме една крачка назад, а Марина се вкопчи в ръката ми, сякаш имаше опасност да бъде изскубната от някаква чудовищна сила. Ако аз самият не бях смутен, щях да благославям гоя неин страх.

– Някой е взел стъкленицата с нашия „Н-Г–1“ и на нейно място е сложил ей тази, в която има кой знае каква пикня! – зина професорът срещу нас и ние едва не изпопадахме на пода.

– Между тази стъкленица и онази няма никаква разлика – каза с несвой глас Войн Константинов. – И етикетът е същият!

– Може да е същият, но съдържанието вътре е друго! – ревна отново професорът.

– Не разбирам – разпери безпомощно ръце Войн Константинов. – Нали касата е била заключена с два ключа?