Текст книги "Изневяра"
Автор книги: Ахмет Алтан
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 12 страниц)
XI
В коридорите на горния етаж на банката под приглушената светлина на бронзовите лампи, осветяващи картините по стените, се чуваше тих шепот, който много скоро се превърна в мощно бръмчене – цялата сграда се разтресе. Директорът на банката напускаше и всички говореха за това. От къде започна всичко, кой пръв заговори за това – не се знаеше, но до вечерта и най-големите скептици повярваха на слуха.
На сутринта слуховете се превърнаха в истина – директорът не дойде на работа. Подобно на пиле с откъсната глава, цялата банка се тресеше, всички се опитваха да разберат какво става. И както се случва на такива места, клюките предшестват истината – подчинените се опитваха да разгадаят „защо“. Тези, които съжалиха, не бяха много, но затова пък изпълнените с надежди не бяха никак малко. Предстояха промени от горе до долу. Някои щяха да се изкачат едно стъпало нагоре. Задкулисните игри започнаха още от сега. Естествено най-кървава предстоеше да бъде борбата в „горните“ етажи – между заместниците на директора. Подобно на крокодили в плитки води, всички се готвеха за лов: създаваха се групички, правеха се съглашения, преценяваха се съотношенията „полза – вреда“, пресмяташе се степента на загуба в случай, че са заложили на грешна карта…
И Айдан беше един от крокодилите. Някак си рефлекторно, без да се замисли, се включи в задкулисните надигравания. Не смяташе, че може да стане директор, беше млада за това, а и имаше други на по-високи длъжности от нейната. Тя искаше Хасан да стане директор. От една страна знаеше, че случи ли се, това ще заздрави позициите й в банката, от друга – водеше се от чисто приятелски съображения.
В тези бесни дни Айдан се чувстваше като застанала под водите на водопад. За разлика от останалите обаче, водата не я мокреше – усещаше шума й, миризмата й, но не се мокреше. Беше вътре в случката, но случката беше извън нея. Тайният свят, в който живееха двамата с Джем, й действаше като разтворен чадър – пазеше я от външния, видим свят, притъпяваше амбициите й и желанието й за издигане.
Може би това беше причината, поради която Айдан живо се включи в играта. Надаваше повече от друг път ухо на клюките – интуицията й й подсказваше, че не бива да охлабва и изтънява връзките си с видимия свят. При всеки удобен случай се опитваше да се приобщи към него.
По четири-пет пъти на ден се срещаха с Хасан и си разменяха клюки – анализираха, пресмятаха, опитваха се да прогнозират. Шепотът заглушаваше всички останали гласове в банката. Понякога чутото ги изпълваше с надежда, друг път – обратно.
Докато обядваха, Хасан беше неспокоен.
– Ще направят Еркан директор… Почакай и ще видиш… Днес го търсили от Америка… Май не искат добър човек, щом са се спрели на този дилетант. Селянин, не знае как се държи вилица и нож, камо ли за друго… Като иде в ресторанта, не може да си поръча, бърка имената на ястията, а за шампанско изобщо не е чувал – една марка не може да назове…
– За бога, не говори глупости… Какво общо има банката с шампанското… И от къде си сигурен, че тъкмо него ще изберат, говорят се още толкова други неща…
– Казват, че го търсили от Америка…
– Хасан, чух, че и тебе са те търсили сутринта от Америка, всеки казва нещо.
Лицето на Хасан грейна. Чутото до такава степен го зарадва, че не можеше да се сдържи.
– Мене ли са търсили?
– Така чух…
– Чудесно…
– Търсиха ли те наистина?
– Не.
– Тогава кое му е чудесното?
– Значи за всекиго говорят така, не само за Еркан…
– Е, Хасан, нали ти казах преди малко, че всеки си измисля по нещо…
Хасан не я слушаше. Беше се замислил за нещо. Айдан го гледаше и си мислеше с какво този човек някога й беше привлякъл вниманието. Дали защото в последно време се срещаха по-често, или защото Хасан вече нямаше сили да се прикрива, или защото тя вече гледаше на мъжете с друго око, но определено виждаше Хасан като на длан и това, което виждаше, не беше много приятно. Слабите му страни бяха повече от силните. И макар да говореше винаги пренебрежително за останалите, да се изтъкваше, да се показваше по-богат, отколкото беше в действителност, всъщност беше от хората, които веднага се разтреперваха и губеха контрол върху себе си пред всяка трудност, а ако успееше – хвалеше се на висок глас. Въпреки това Айдан все още хранеше някакви приятелски или сестрински чувства към него и се опитваше да го предпази от другите. Ако трябваше да го сравнява с Джем, Хасан губеше по всички показатели.
– Според мен, недей да злословиш по ничий адрес. Не казвай на никого нищо. Трай си. Ако станеш директор, ще ти се наложи да работиш с тези хора. Не си създавай врагове още от сега.
– Без друго на никого нищо не казвам… Как можеш да си помислиш такова нещо.
– Е нали преди малко казваше, че Еркан е дилетант и селянин…
– Аз го казах на тебе, на други не съм…
Айдан се засмя:
– Кажи ми честно, освен на мене, на колко души още каза това?
Хасан се ядоса:
– На никого не съм казал…
Айдан се усмихна отново:
– Остави сръднята. Кажи ми честно, на колко човека още си казал това?
Хасан се засмя:
– Може би на двама-трима, но не са хора, които ще отидат да кажат на Еркан.
Вероятно Еркан отдавна вече знаеше какво е казал за него Хасан. Айдан разбра и друго – въпреки че много искаше, Хасан нямаше шансове да стане директор. Трябваше да направи нещо, да го подготви за загубата и да го успокои.
– Не е толкова важно дали ще те направят, или не директор. Знаеш, че невинаги дават правото, на когото трябва.
– Ако не ме направят директор – ще напусна.
– Не говори глупости, защо ще напуснеш?
– Щом не ме харесват и не ме искат, няма да остана тук. Не мога да работя на място, на което не ме харесват.
Айдан знаеше, че Хасан няма да напусне, а сега, като разговаряше с него, виждаше, че шансовете му да стане директор са повече от нищожни.
– Хасан, друже, много те моля, не казвай на хората, че ще напуснеш… Моля те!
– На никого не съм казал.
Айдан не можа да се сдържи и този път. Усмихна се:
– На колко човека каза, че ще напуснеш?
Този път Хасан наистина се ядоса:
– Престани да се държиш с мене като с дете! На никого не съм казал!
– Хайде, кажи ми на колко човека го каза!
– На никого…
– Хайдее…
– Може би на Резан…
Айдан се пресегна и го докосна по ръката:
– На никого не казвай такова нещо. Такива неща бързо се разчуват. После ще се окажеш в трудно положение.
Когато се върна в стаята си, Айдан беше спокойна. Всъщност отдавна го беше предугаждала, но днес по време на обяда, разговаряйки шеговито с Хасан, предчувствието й се превърна в непоклатимо убеждение – Хасан никога, абсолютно никога нямаше да стане директор. Почувства се леко в позиция на губеща – нейният кандидат за длъжността се оказа губещ. Но това не беше всичко. Човекът, когото някога бе харесвала и обичала, се оказа объркан и безпомощен като дете. Беше направила грешен избор.
Обади се на Джем.
– Какво ще кажеш да се срещнем утре?
– Утре не мога, зает съм. Може ли вдругиден?
За първи път, откакто се срещаха, Джем отказа да се видят – отложи датата. Каза го леко и безгрижно.
– Добре – каза Айдан и затвори телефона.
Настръхна. Уплаши се. Почувства се изправена пред опасност. Всичко в нея потрепери. Искаше да се успокои, но мисълта, че Джем отложи срещата, се забиваше като клин в съзнанието й. И което беше по-лошо – не можеше да намери заместител на емоциите, които Джем й даваше. Когато него го нямаше, всичко – работа, хора, семейство, Халюк, Хасан – й се струваше скучно и сиво. Благодарение на Джем успяваше да ги понася. Светлината, която Джем хвърляше в живота й, малко или много, озаряваше и останалите и те, ако не можеха да бъдат привлекателни, поне ставаха поносими. „Не го попитах каква работа има“ – косеше се наум. Сякаш, ако го беше попитала, нямаше да се страхува толкова, но не го направи – не искаше да показва чувства пред него.
Следващият ден мина отвратително. Не се интересуваше нито от клюките в банката, нито от душевните терзания на Хасан. Скара му се строго да внимава какво говори и да не се държи като дете, затвори се в стаята си и давайки си вид, че работи, не пускаше никого при себе си.
Беше си внушила, че винаги, по всяко време, може да се срещне с Джем, и сега съмнението, че може да го загуби, я хвърляше в ужас. За нея връзката им отдавна не беше само приключение, забежка, страст, подсилвана от усещането за тайнственост и грях – бе започнала да прибавя и чувства. Нямаше да е грешно, ако се каже, че бе на път да се влюби.
И както винаги до сега, отсъствието на Джем й въздействаше по-силно от присъствието му. Трудно би могла да живее без преживяванията, които й даваше. Загубеше ли го, нямаше с какво да запълни празнината в живота си – нито обичта й към Селин, нито привързаността й към работата, нито сигурността, която й даваше Халюк, нито възхищението, с което я гледаше Хасан, можеха да заемат мястото на Джем. Отидеше ли си Джем, след него щеше да зейне пропаст и Айдан щеше да пропадне в нея. Трябваше да го задържи, но не знаеше как да го стори. Мисълта, че може да го загуби, я правеше объркана и уплашена до смърт. Неусетно Джем бе заел такова място в живота й, че отидеше ли си, нямаше да може да запълни с нищо празнината след него. Без Джем всичко беше черна бездна.
Цяла нощ се буди и сънува несвързани сънища. Няколко пъти излезе на терасата и пуши цигара, заслушана в свистенето на преминаващите по пътя коли, мяукането на бездомните котета и неразбираемите думи на няколкото двойки, връщащи се късно у дома. Стоеше като на тръни, обзета от притеснения и съмнения, срещу които – уви, не можеше да направи нищо. „Дали да не си намеря друг любовник?“ – мина й през ума, но това още веднъж й показа, че не желае никого, освен Джем.
Сутринта отиде в банката. Изобщо не обърна внимание на приказките, че днес ще обявят новия директор. Направо влезе в стаята на Хасан и под слисания му поглед се отпусна в едно от креслата.
– Еркан е новият директор.
– Сигурно ли е?
– Да…
– Е, така да е, какво да направим…
– Аз ще напусна.
На Айдан й се искаше да му изкрещи: „Добре, отиди и си дай оставката!“, но като видя безпомощното изражение на лицето му, й дожаля и започна да го успокоява.
– Не е нужно да напускаш. Нямаш причина затова. Един щеше да стане директор и ето, че стана. Какво толкова. Банката има нужда от тебе… Пък и къде ще намериш такава работа.
– Не, не мога да понеса тази обида, ще напусна…
Айдан познаваше Хасан и знаеше, че няма да напусне. Нямаше смелост за това. Говореше така, защото искаше да чуе колко е важен и необходим за работата. Дразнеше му се, но не можеше да го остави в този момент.
– Моля те, заради мене! Не го прави, моля те!
Хасан я погледна – искаше да разбере искрени ли са думите на Айдан. Повярва, че са искрени. Почувства се харесван мъж – върху лицето му се изписа доволна и горда усмивка. Айдан разбра какво си мисли. Всъщност дойде при него, защото се ядосваше, че бе загубил поста, а сега, като разбра как тълкува думите й, се ядоса още повече.
– Ако не напусна, то ще е единствено и само заради тебе. Иначе тези тука изобщо не ме заслужават.
Айдан се опитваше да прикрие гнева си.
– Не напускай, не си струва…
Хасан започна да вярва, че Айдан го обича както някога, а тя, виждайки глупостта му, се ядоса още повече.
Колкото повече Хасан си вярваше, че го харесва, толкова повече Айдан охладняваше към него.
– Искаш ли да хапнем нещо? – попита я.
– Имам работа. Трябва да изляза.
– Къде, защо?
На Айдан й идеше да му викне: „Тебе какво те интересува къде и защо!“, но не искаше да го засегне.
– Трябва да се отбия при майка ми. Имам неща за оправяне.
– Ако се нуждаеш от помощ, да дойда с тебе.
– Благодаря ти, но няма нужда… Пък и добре ще е да останеш тук. Иначе кой знае как ще изтълкуват отсъствието ти…
Айдан бързаше за среща с Джем. Но това не й попречи да се отбие до кабинета на Еркан, за да го поздрави и да му каже, че трябва да отиде при майка си. Новият директор я прие много по-добре, отколкото очакваше. Попита я за майка й – болна ли е, от какво, после добави:
– Утре ела, имам проекти за обсъждане с тебе, мисля, че бихме могли да работим прекрасно заедно.
Това единствено изречение неочаквано разпука обръчите на притеснението, в които я беше стегнало изречението на Джем. Зарадва се. Все едно някой й беше хвърлил въже, което да я привърже към брега и да я спаси от течението. Страхът й отстъпи място на спокойствието. Силата на Джем беше разклатена. Подскачайки, слезе по стълбите. Радостта й продължи, докато си иде вкъщи, но приближавайки вратата на Джем, мравунякът в слабините й се размърда и мравките с огнените си крачета запъплиха по цялото й тяло. От вълнението и възбудата думите на Еркан позагубиха сила.
Джем имаше странно влияние върху Айдан. Желанието да го вижда, чува, докосва, я караше да гледа с безразличие и пренебрежение към всички останали. И този ден стана така. Докато седяха и говореха в салона, думите на новия директор избледняха и загубиха значение.
В един момент не издържа – с привидно безразличие зададе въпроса, който не й даваше покой:
– Каква работа имаше вчера?
– Събрание на управителния съвет. Трябваше да присъствам.
– О, ти си член на управителния съвет, така ли?
– И защо се учудваш толкова? Или се опитваш да ми кажеш, че не ставам за тази работа? Уверявам те, че се справям прекрасно. Ако видиш останалите, аз ще ти се сторя направо цвете!
– Питам сериозно, от кога си член на управителния съвет?
Джем разбра, че Айдан взима много на сериозно нещата, затова се опита да го обърне на шега:
– Аз така съм се родил, скъпа, като член на съвета… В нашия свят не се става, а се раждаш член на управителния съвет!
– Моля те, говори сериозно. От кога си член на управителния съвет?
– Малко повече от десетина години.
– И не си ми казал…
– И как да ти го кажа? „Здравей, аз съм Джем и съм член на управителния съвет!“ Така ли?
И с думи, и с поведение Джем разклащаше ценностната й система – с лекота превръщаше важните за нея неща в маловажни. Тя дни наред се опитваше да разплита задкулисни интриги, Хасан изпадаше в нервна криза, че не го избраха за директор, Еркан едва успяваше да скрие радостта си от назначението, а Джем беше член на управителен съвет и се шегуваше с това, все едно не беше нищо! Обзе я непреодолимо желание да се люби с него.
– Хайде да отидем оттатък!
Вървяха заедно по коридора. Джем леко я докосна по ръката. Айдан си мислеше за това, което щяха да правят след малко, и за онова, което бяха правили преди, когато видя, че една от вратите, покрай които минаваха, е отворена. Погледна и видя цял куп макети на сгради.
– Това какво е?
Джем побърза да затвори вратата с притеснение, което не беше виждала у него преди:
– Нищо, няма значение.
Айдан спря и отвори вратата, която Джем затвори преди малко.
Странни куполи, наклонени покриви, остри кули, тесни в основата, разширяващи се нагоре небостъргачи, стояха едни до други като пришълци от друг свят. Айдан влезе в стаята и започна да разглежда макетите един по един. До сега не беше виждала подобни сгради. Един от макетите непрекъснато се въртеше около оста си, в един много висок небостъргач течеше водопад, една от сградите приличаше на обърнат обратно чадър, покривът на друга приличаше на мидена черупка, някои покриви се приплъзваха и се отваряха ту от едната, ту от другата страна.
Погледна Джем. Усмихваше се смутено, опрян о рамката на вратата.
– Какво е това?
Темата явно не беше приятна за Джем и затова отговорът му прозвуча малко нервно:
– Макети на сгради.
– И кой ги е правил?
– Кой ще ги прави, Айдан, аз!
– Добре, а ще направиш ли истински по тях?
– Не.
Айдан го гледаше с възхищение. Най-после бе открила една хубава черта в мъжа, с който се любеше.
– И защо няма да направиш?
– Защото ще се срутват…
– Как така ще се срутват?
– Ами така! Покривът слиза на нивото на партера. Това имам предвид, като казвам, че ще се срутят.
– Но те са много хубави! Защо се срутват?
Джем въздъхна. По лицето му бяха изписани срам и притеснение едновременно. Никак не му харесваше, че Айдан го видя такъв.
– Защото не издържат на законите на статиката, затова… Може да са красиви, но не са реални. Или за построяването им трябват толкова много пари, че не си струва.
Айдан седна на пода между макетите.
– Но искаш да ги направиш, нали?
– Добре би било, ако ги направя…
– Никога не си ми споменавал, че имаш такива желания… Изобщо не предполагах такова нещо…
Джем нищо не каза.
– Не обичаш да споделяш, нали? Любиш се с мен, споделяш греха ми, пазиш тайната ми, но до ден-днешен не изпита нужда да споделиш плановете си, мечтите си… Ако вратата не беше отворена, никога нямаше да разбера това.
– Не е нещо, което си струва да знаеш, скъпа. Хайде, ела да отидем оттатък.
– От кога се занимаваш с това?
Раздразнението му не убягна на Айдан.
– Много отдавна.
– Баща ти знае ли?
– Не!
– Кой знае?
– Никой.
– До сега в живота ти никога ли не е имало човек, когото да обичаш толкова, че да споделиш с него мечтите си? Никога ли не си обичал истински жена?
– Е, сега с психоанализа ли започваме – изропта Джем. Наведе се и хвана Айдан за ръцете и й помогна да стане. – Хайде, ела! Има много по-приятни и интересни неща от психоанализата, уверявам те.
Айдан дълго, дълго гледа Джем в очите, после каза:
– Понякога много искам да разбера какво си мислиш, но не мога…
– Защото не е нещо, което може да бъде разбрано, скъпа…
Излязоха от стаята и затвориха вратата зад себе си. Джем си възвърна спокойствието. Гласът му прозвуча лек и подканващ, както преди:
– Хайде, ела…
Влизайки в спалнята, Айдан едва сдържаше радостта си:
– Аз ли съм единствената жена, която е видяла това?
– Ти… ти си тази щастливка, избрана от Бога, да види сградите, които няма да бъдат построени, защото ще се срутят.
Преди да започнат да се любят, Айдан хвана главата на Джем, и с обич я притисна до гърдите си – само за миг.
Пушеха цигара в почивката, която си дадоха. Неочаквано Айдан рече:
– Халюк заминава за два дни в Анкара. Ще оставя Селин при майка ми. Ела у нас. Искам да се любя с теб в собственото си легло.
XII
След два дни не успяха да се срещнат. На Джем му се отвори работа. Мило и топло, за да не я обиди, се опитваше да й обясни, че не е възможно да се срещнат.
– Няма да мога. Имам работа.
В последно време често отлагаше срещите им, а това за Айдан беше кошмар. Страхуваше се да не го загуби. Винаги, когато й кажеше: „Имам работа“, й се искаше да вика, да крещи, да моли, че и да псува. Вече не можеше да фантазира за бъдещите им срещи, опитваше се да се успокоява със спомените от миналото.
Усещаше, че всеки момент ще го загуби. Предстоящата раздяла витаеше във въздуха. Не можеше да я види или пипне, но я усещаше – гореше я, душеше я, отнемаше силите и желанието й за живот. Опитваше се да разбере защо го губи. Понякога го свързваше с непостоянството на Джем, друг път с егоизма му, но повечето пъти търсеше грешката в себе си.
По времето, когато разбра, че Джем подготвя бягството си, за да не изпадне в нервна криза – да започне да се смее или плаче и да не полудее, започна да си търси занимания, които да отклонят мислите й в друга посока: обсъди проектите с новия директор, въпреки протестите обзаведе отново къщата на дойката си, обиколи всички входове на комплекса и организира кампании за построяването на надлези пред всеки изход, за подмяна на системата за поливане, за смяна на детелината в градината с английски райграс, едва ли не почука на всяка врата в комплекса и се запозна с всички. Тогава, както майка й и каза, беше обладана от някаква „луда енергия“. За да потисне напрежението си, работеше за трима.
Душата й беше като проводник за високо напрежение. Когато отделни жици не се допираха, живееше в напрегната тъмнина, но ненадейно, повееше ли вятър, жиците се докосваха една друга и ставаше късо съединение – изпитваше болка, а лумналата моментна светлина озаряваше всичко наоколо. И тогава виждаше Джем и което беше по-лошо – и всичко, което беше преживяла с него. В такива моменти изпитваше непреодолима тъга по него.
Мъката, болката, мислите й образуваха странна смесица от наранена гордост, изгарящо любопитство „защо и как“, подхранвана от спомените тъга… Правеше всичко, за да се освободи от тях – да бъде стриктна в работата си, да не пренебрегва домашните си задължения – изобщо стремеше се да се привърже здраво към живота на повърхността. Но в миг, представеше ли си, че Джем играе с друга жена някогашните им игри, изпадаше в ярост. Изпитваше дива ревност, която преобръщаше душата й.
Освен това имаше и тяло, което уж не беше свързано с душата, но непрекъснато напомняше за себе си – искаше да усети Джем в себе си. Това не беше „гладът на плътта“. Любеше се с Халюк както преди, получаваше наслада и удоволствие, но това не й стигаше. Докосвания, породени от фантазиите на ума, тръпнеща възбуда, мръсни думички, прошепнати в ухото, безкрайно любене, влудяващи сетивата игрички, за които не можеше да разкаже на никого, се бяха вселили в най-дълбоките, най-тъмните, най-скришните ъгълчета на душата й. Теглеха тялото към себе си и го караха да страда по онази жестока наслада.
Ако беше само „глад на плътта“, беше лесно. Любейки се с някой мъж, щеше да задоволи грубия първичен инстинкт и толкова… Но не беше така. Състоянието й можеше да се сравни с това на човек, изпратен на заточение далеч от родното място – с тъгата по родината, храната, водата й, на когото ситият стомах не достигаше, за да се почувства добре.
Лошото беше, че душата й, свикнала на свръхдоза адреналин, не можеше да бъде задоволена с обикновени удоволствия, които можеше да й предложи любенето с някой мъж. Трябваше да е някой, който да се спусне до дъното и да изкара от там най-дълбоките, най-жестоките, най-дивите, най-върховните наслади. При това да го направи като Джем – без да я плаши, да я поведе в най-страшните, необуздани, свирепи животински страсти и желания и да го направи леко, с усмивка, като на шега. Само тогава можеше да потуши пожара на плътта.
Ако можеше да обуздае и успокои душата си, щеше да залъже и тялото си, но… И най-изтерзаната душа намираше нещо, с което да се залъже – интересен филм, дребен подарък, приятен разговор, амбиции в службата, похвала, и достигаше някакво вътрешно удовлетворение и спокойствие. Но не и тялото, което си имаше своя памет и което нямаше да се успокои, докато не получи желаното.
Айдан стотици пъти се заричаше да не се обажда на Джем, но когато желанието на тялото ставаше болезнено нетърпимо, протягаше ръка към телефона. Отсрещната страна не отговаряше. Звънеше дълго и настойчиво. Страдаше, че остава без отговор. Самото звънене на телефона й доставяше странно удоволствие, сладка болка и тя продължаваше да звъни много пъти дори когато знаеше, че няма да последва отговор.
Сутринта, когато Халюк каза, че му се налага да замине за Анкара, Айдан настръхна. Предчувстваща насладата, всяка фибра на тялото потръпна от възбуда. Желанието беше толкова силно и изгарящо отвътре, че се затрудняваше да си поема въздух.
От една страна, желанието да го докосва и люби, от друга страна, смътната надежда, че ако му напомни за себе си, може да спаси връзката им, я караше да го търси непрекъснато.
Знаеше, че няма да й отговори, но позвъни. Звъннал – незвъннал телефонът – отсрещната страна отговори. Толкова не очакваше това да се случи, че в първия миг се стъписа. Припрените „ало“, „ало“ на Джем й показваха, че всеки момент може да затвори, затова се опита да се съвземе и каза:
– Как си?
Гласът на Джем прозвуча както винаги, топъл и мил:
– Добре съм, ти как си? Домъчня ми за тебе.
Айдан искаше да изглежда спокойна, да не показва обидата и раздразнението си – знаеше, че нападне ли го с думи, това само ще го отегчи, но не успя да се сдържи. Все пак гласът и прозвуча равен:
– Ако когато ти е мъчно, си такъв, не мога да си представя какво правиш, когато не ти е мъчно. Сигурно даваш обява във вестниците „Мъртъв съм, не ме търсете“… Какво става, къде се дяна, да не би изведнъж да се сети, че си член на управителен съвет?
– По-лошо, скъпа, те се сетиха, че съм член на управата.
– Без друго си супер богат, какво ще ги правиш толкова пари?
– Абсолютно права си. И аз казвам на татко: „Защо се съсипваме да печелим пари, които знаем, че не можем да изхарчим?“, но явно той не е на същото мнение… Който е тръгнал напред, не може да се върне назад, нали така се казва…
– Е, успяхте ли да станете още малко по-богати?
– Май успяхме, скъпа… Когато за последно видях баща ми, той се усмихваше, а това означава, че сме станали още малко по-богати! Май повече от сина си, обича парите… Не мислиш ли, че и това е добра тема за размисъл? Момчето, което е нещастно, защото баща му обича парите повече, отколкото обича него.
Айдан не можеше да издържа повече на този разговор. Тя страдаше, а Джем преливаше от настроение и не спираше да се шегува.
– Халюк заминава утре за Анкара.
– Чудесно! Ще можем ли да направим онова, което не успяхме миналия път?
С присъщото си великодушие Джем я избави от неловкото положение. „Ще можем ли да го направим този път?“ Обръщайки изречението по този начин, получи се така, че уж предложението излиза от него.
Думите му й подействаха успокоително. На душата й олекна. И не защото Джем, жонглирайки с думите, я избави от неловкото положение да бъде предлагащата страна – не, в този момент не мислеше за това. Само беше радостна, че ще се срещнат отново.
– Ако наистина желаеш, ще го направим.
– Разбира се, че искам… В колко да дойда?
– В два удобно ли ти е?
– Да…
– Надявам се утре да не ти излезе някакъв забравен ангажимент – събрание или нещо подобно… Провери добре в бележника си, защото ще си освободя ден специално за тебе…
– Не, няма… Реших утре да не печеля пари…
– Добре… Тогава – до утре…
Затвори телефона. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. Осъзна, че последните две изречения произнесе доста хладно. Ако някой се опиташе да анализира връзката им само според тях, щеше да реши, че са казани от жена, безкрайно безразлична и отегчена от този мъж, която дори се двоуми дали да се срещне с него.
Страдаше по Джем, мъчно й беше, копнееше да го види, но в момента, в който чу гласа му, в нея се надигна желанието за мъст – да му подири сметка, да го принуди да страда като нея и да го накара да го признае на глас. Не можеше да озапти това си желание. Всеки път се заричаше, че няма да прави така, но когато чуеше гласа му, все едно се превръщаше в друг човек – губеше контрол над себе си, забравяше предишните си решения или не успяваше да им се подчини.
На следващата сутрин времето течеше неимоверно бавно. Като че вълнението и възбудата й бяха застанали на пътя му и не позволяваха на секундите и минутите да се изнизват напред и те, подобно на голям кораб, заклещен в тесен скалист провлак, се промушваха едва-едва, суркайки се, драскайки се, мачкайки се о острите скали.
Вълнуваше се както при първите им срещи. В гърлото й заседна буца. Не чувстваше тялото си – беше изтръпнало и с мъка направляваше движенията си. Един-два пъти закачи и обърна телефона и чашата пред себе си. Нямаше сили да се пресегне и вдигне събореното.
Тялото й, горящо от желание и страст, подобно на огромно разбунтувало се човешко множество се блъскаше във времето и в предметите около себе си. Нетърпението я караше да вижда целия свят като огромна желязна котва, привързана към крака й.
Въпреки раздираната от страсти и вълнения душа, въпреки изтръпналото от очакване и нетърпение тяло, навиците успяваха да вземат връх – продължаваше да разлиства и чете документите пред себе си, разговаряше по телефона и вещо и решително даваше указания на подчинените си. До обяд успя да свърши всичко, което трябваше да свърши до края на деня. До голяма степен организираността й се дължеше на подсъзнателната мисъл, че не бива да остане нищо, което да попречи на срещата й с Джем.
Приключи работата си и набързо излезе от банката. Внимаваше да не се срещне с Хасан, че и на него да дава обяснение защо излиза и къде ще ходи. Всъщност не разбираше защо трябваше да се обяснява с него, но помежду им съществуваше някаква странна връзка, затова Айдан се виждаше принудена да измисля някакви обяснения и за пред него. Ядосваше се сама на себе си и изпитваше отегчение от Хасан.
Нетърпелива се прибра вкъщи и отпрати Хесна ханъм:
– Хайде, стига за днес. Можеш да си вървиш. Главата ме боли, ще си легна малко.
Едва изтрая жената да се приготви. Спусна щорите и се отпусна върху едно от креслата. Пое дълбоко въздух, сякаш от сутринта за пръв път сега вдишваше. Запали цигара. Погледна часовника. Бе успяла да се прибере по-рано, отколкото очакваше. Почувства глад, но бучката в гърлото не й позволяваше да гълта. Въпреки това хапна малко плодове.
Влезе под душа. С една ръка събра косите си и подложи тила си под горещата струя. Обичаше да прави това. Бавно-бавно се обръщаше под шуртящата вода. Струята шибаше тялото й, а тя си мислеше за това, което й предстоеше да изживее след малко.
След банята изсуши косата си, гримира се и застана гола пред отворената врата на гардероба. Запрехвърля роклите една по една. Мислеше какво да облече. Спря се на една широка рокля, която носеше обикновено на морето. Под роклята не облече нищо. Самата дреха не беше прозрачна, не показваше нищо, но създаваше у гледащия усещането, че вижда всичко.
Беше почти готова и се готвеше да отиде в салона, когато на вратата се позвъни.
Никога след това не можа да забрави този момент. Сърцето й биеше толкова бързо, че Айдан се боеше, да не би да се препъне и спре. С огромно усилие на волята отвори вратата.
Когато Джем прекрачи прага, Айдан го хвана за ръката и без да говори, без да му предложи да седне или да пие нещо, го поведе през салона към спалнята. Ако тялото й останеше още няколко минути без докосването на Джем, вероятно щеше да се свлече безчувствена на пода. Разсъблече Джем и както си беше с роклята, се притисна до него. Искаше през дрехата си да усети голотата му. После бързо се съблече.
В леглото дори не прегърна Джем, а веднага сложи ръце върху раменете му и го натисна надолу. Тялото й не можеше да чака повече, искаше много неща наведнъж. Когато лицето на Джем се изгуби между бедрата й, стаята започна да се върти пред погледа й – бързо и още по-бързо, и още по-бързо… Светът, вселената, хората, постепенно оставаха някъде много, много далеч.
Всичко й беше познато: леглото, махагоновия гардероб насреща, огледалото с позлатена рамка, многобройните разноцветни шишенца с парфюми, чуждестранните надписи върху плоските кутии с кремове, малкото кафяво петънце в ъгъла на тавана, спомен от наводнението на съседите през миналата година, смъкнатата на пода завивка, чаршафите, купени от Париж, книгите и английските списания върху нощното шкафче – всичко й беше познато… Познаваше ги заедно с Халюк. Сега обаче в леглото, в което многократно се беше любила с мъжа си, имаше друг мъж – докосваше я, любеше я и това разпалваше възбудата й неимоверно; правеше неща, които Халюк никога не би си позволил да й причини, болеше я, но й беше и хубаво…
