Текст книги "Изневяра"

IX

Все едно бе влязла в подземен лунапарк. Светлините неочаквано я удариха в очите и в кривите огледала насреща видя себе си – в много и различни образи на други хора – беше се скрила в тях. Похотта и плътската наслада в другите бяха победили срама в нея, взела бе на заем желанията им и ги бе прибавила към собствените си тяло и душа. В този и следващите дни на това приключение влизаха в лунапарка в образа на други, а излизаха на светло като себе си.

Знаеха, че на влезлите не се разрешаваше излизане, затова безброй пъти влизаха в това плашещо място, криейки се под чужда външност. Познаха силни аромати, звуци и цветове, които не се срещаха никъде другаде. Джем, подобно на изследовател, познаващ всяко кътче на забранените места, я водеше майсторски до най-тъмните потайности. Помогна й да помирише най-отровните цветя, да престъпи най-страшните забрани, да опита най-вкусните плодове. На това място нямаше постоянни жители. Знаеха, че могат да си тръгнат, когато пожелаят, и това ги караше да се чувстват спокойни. По тези места нямаше чувство за вина. Тук изживяха наслади, за които самите собственици на терена дори не предполагаха.

Първият път пристъпи плахо. И в следващите пъти се боеше от това, което ще я очаква, и по-лошо – че може да свикне и да остане там. Постепенно обаче свикна с полумрака, доби увереност, че винаги ще успее да се върне и че единствено с Джем може да направи това пътешествие. Когато се любеха, приближавайки мястото, още преди да го достигнат, си мислеше за насладите, които я очакваха там, и това я възбуждаше още повече.

Границите на плътската наслада ставаха неясни, защото не се определяха от тялото, а от силата на въображението. Нещо като торба на фокусник – колкото повече въображение прибавяш в торбата, толкова по-големи и силни стават предишните фантазии и желания – нарастват, изпълват всичко, раждат нови видения и блянове, създават нови игри – границата между фантазии и реалност се размива и изчезва. Когато достигнеше до местата на удоволствията, които тялото не можеше да даде, защото не бяха записани в неговата география, тогава ставаше зависима от собствените си фантазии и… донякъде подценяваше тялото. Стигна се до там, че силата на въображението й стана зависима от един-единствен човек – Джем. Когато него го нямаше, въображението й приличаше на слънчоглед, попаднал в сянка – листенцата му се затваряха и главицата му клюмваше надолу.

Дълго време се съпротивлява преди да приеме зависимостта си. Когато се любеше с Халюк, напрягаше въображението си, редеше една след друга вече познати фантазии, но не успяваше – удоволствието си оставаше само в границите на тялото. Халюк беше здрав и силен мъж, любеше я, възбуждаше я, караше я да изпитва удоволствие, но задоволяваше само тялото й, въображението й си оставаше ненаситено.

В тези дни, подобно на пубертетен юноша, открил отскоро любенето, изпитваше желание да го прави непрекъснато. Жадуваше Джем – тялото, думите, игрите, милувките му. Джем не й излизаше от ума. Опитваше се да мисли за друго, гневеше се, но не беше по силите й. Опитваше се да не го показва, но изпитваше и пристъпи на ревност. И макар Джем да й припомняше, че не влага чувства и не дава обещания, болката й ставаше по-силна, привързаността й – по-голяма.

Айдан не беше от хората, които лесно се отказваха от себе си или от каквото и да е в живота си. Но хармонията и разбирателството в отношенията й с Джем, я подтикваха към това. Не беше наясно какво точно иска от Джем – от една страна го желаеше, от друга се опитваше да се откъсне от него. Прекалено весело, с приповдигнат тон захващаше разговори за любов и секс с останалите жени и се опитваше да разбере има ли други мъже като него. Не че желаеше друг! Просто не искаше да се чувства зависима, искаше да вярва, че когато пожелае, може да скъса въжето, което я свързваше с него.

Гневеше се, че Джем не прилича на Халюк, и Халюк на Джем. Харесваше й, че не си приличат и се гневеше в същото време.

Веднъж го сподели с Джем:

– Защо ти не приличаш на Халюк, а Халюк на тебе? Ако си приличахте, щеше да е много хубаво.

Джем се усмихна. На пръв поглед изглеждаше спокоен и невъзмутим, както винаги, но в гласа му прозвучаха нотки на раздразнение:

– Нямаше да е хубаво, а лесно, нали това искаше да кажеш?… Ти си добър икономист, знаеш ли, на цената на един искаш да купиш двама мъже, но тази сметка тука не минава. Ако Бог не беше създал дявола, ако беше го представил като част от себе си, тогава колко лесно щеше да е да бъдеш вярващ, нали? Но не става така! Ако Бог носеше в себе си лошотиите на дявола, нямаше да бъде бог… Ако аз приличах на Халюк – нямаше да съм аз! Ако той приличаше на мене – нямаше да е Халюк! За чара и интереса към нас донякъде сме задължени на хората, които не приличат на нас…

После с вид на човек, отегчен от собствените си думи, попита:

– Искаш ли още малко ягоди?

Айдан беше напълно объркана. Колкото и да се мъчеше да сложи в ред чувствата си, не го постигаше – не успяваше да нарече нито едно от тях с конкретно име. Луташе се между двамата мъже в живота си – единия, който възбуждаше фантазията й и й доставяше временни удоволствия, от които не можеше да се откаже, и другия – по-скучен и обикновен, но който й даваше спокойствие и сигурност. Главата й раждаше безброй въпроси, на които, колкото й да се ровеше в душата си, не намираше отговор. Беше излязла изпод дебелата завивка на спокойствието и сигурността, с които от години бе свикнала, и подобно на своенравна котка съскаше, драскаше, хапеше до кръв. Сетивата й бяха изострени повече от всякога – към всекиго и всичко.

Вечерта като горещо мастило се спускаше над града. Приспа Селин и излезе на балкона. Запали цигара, а до слуха й достигаха смеховете на по-големите деца от комплекса, събрани долу в парка, и металните гласове на телевизорите. Халюк, който винаги се сърдеше, когато пушеше вкъщи, настоятелно я повика вътре. Въпреки мамещата прохлада на климатика не влезе.

Докато пушеше цигарата си в онази гореща вечер, майка й й се обади по телефона. Майка й беше хладнокръвна и спокойна жена, но този път гласът й прозвуча притеснено:

– Дойката ти е зле…

– Какво е станало?

– Казали са бъбречна недостатъчност… Трябвало да й се присади бъбрек… Но успяла да вземе час при лекаря едва след три месеца… Ако не намерим по-ранен час, женицата ще умре… Дали да не поговориш с Халюк?

Айдан, както всички останали деца от семейството, много обичаше дойката. Тя беше тази, която знаеше лечението на всички детски болести, рецептите на най-вкусните ястия – строга и подредена, можеше да реши всеки проблем, възникнал вкъщи. Тази едра, силна жена така си остана сама. Въпреки настояванията им, не прие да живее при никого. Ако се родеше дете или някой се разболееше, идваше и сама се грижеше за всичко. Присъствието й вдъхваше спокойствие. Айдан не познаваше друг човек, който така да умее да разказва приказки и да казва поговорки. За всяка случка си имаше поговорка. Направеха ли нещо, не им четеше дълги проповеди – казваше една поговорка и отминаваше. Много-много не ги глезеше, рядко ги милваше по главиците, но ако някой плачеше, защото му се бяха карали или си беше обелил коляното, нищо не казваше, но го хващаше и така силно и майчински го притискаше към себе си, че за няколко минути детето забравяше болката си.

Такава новина и по друго време би разстроила Айдан, но днес поради объркаността на чувствата си, от една страна, и поради угризенията на съвестта, че докато тя мислеше за удоволствията и насладите си, дойката й умираше, от друга, и от това, че с пълно съзнание се впускаше в безсмислеността на връзката, към скръбта й се прибави и чувство за вина.

Влезе в салона при Халюк и се разплака:

– Дойката ми умира…

И момчетата в семейството обичаха дойката, но само момичетата можеха да я оценят напълно; за момчетата тя беше „добра женица“, която знаеше всичко вкъщи, прибавяше своите „малки тайни“ към гозбите и те ставаха невероятно вкусни, имаше си свои рецепти, които приготвяше и ги лекуваше от всякакви болести, приказките и поговорките й им действаха успокояващо, но само жените – пораснали момичета, можеха да я оценят напълно.

Халюк с докторска рутина в гласа попита:

– Какво й има?

– Бъбречна недостатъчност… Как беше онзи уролог при вас…

– Екрем ли?

– Да… Не можеш ли да вземеш час…

Халюк избухна:

– Този алчен за пари човек! Не ме карай да говоря с него! Нали знаеш, че не мога да го понасям! Срам за гилдията!

Реакцията на Халюк я уплаши. Стори й се далечен и чужд. Тя страдаше, а той не прояви съпричастност – нито с дума, нито с жест не се опита да я успокои. Без да каже нищо, тръгна към балкона. Халюк също осъзна грешката си. Не обичаше подобен род ходатайства и винаги реагираше остро и ги отхвърляше, но този път трябваше да се сдържи.

– Утре ще се опитам да намеря някого, който се има с Екрем – извика подире й.

Айдан нищо не каза. Продължи да върви. Дълго време след като Халюк заспа, остана на балкона. Пушеше цигара след цигара и плачеше. Болестта на дойката препълни чашата – мъката, нежеланието да приеме истината се смесиха със съмненията, страховете, угризенията, ядовете, ревността й – тя плачеше за всички едновременно. Истинската мъка и болка, които изпитваше по дойката, придадоха истинност и на останалите й страдания, в чиято реалност се съмняваше, и сега раната в душата й зейна – дълбока и болезнена.

Айдан си мислеше, че ако възрастната жена умре, с нея щеше да си отиде и голяма част от живота й. Спомените, случките, сцените от детството, младостта, сватбата й й се струваха безвъзвратно загубени. Спомени, които друг път я разсмиваха, сега я караха да плаче.

Страхът, че може да загуби любим човек, я караше да страда. И въпреки че виждаше това, Халюк си оставаше далечен и чужд. Нито споделяше страданието й, нито се опитваше да го намали. Айдан се почувства самотна и изоставена.

За всичко, което преживяваше в онзи миг, винеше Халюк. Беше объркана. Вярваше, че не тя бе изневерила на Халюк, а той на нея. Изпълваха я гняв и мъка, които само излъганият човек можеше да изпита.

Наистина вярваше, че Халюк й е изневерил. Чувстваше се сам-сама.

Малки-малки капчици обида и разочарование, събрани в душата й, замръзваха и образуваха огромен снежен облак – облакът не удържаше тежките си снежинки и те се сипеха неуморно. Снегът бе толкова дебел, че всяко ново, малко сътресение от гняв или обида можеше да предизвика лавина. В душата й се размърдаха и надигнаха всички някогашни огорчения. Обвиняваше Халюк, задето отиде при Джем. Той беше виновен! Беше безчувствен! И не правеше нищо, за да я разбере! Накара я да изпита нужда от друг мъж! Отиде при Джем, защото намери у него онова, което не намираше в Халюк! В този момент за нея Халюк беше враг. Вината му не можеше да бъде простена! Забравяше, че преди да срещне Джем, мислеше, а и се чувстваше, щастлива жена.

На следващия ден за пръв път отиде при Джем, без желание да се люби. Боеше се, че ако го направи, дойката й ще умре. Не беше осъзнат страх, по-скоро нещо подсъзнателно, но беше достатъчно, подобно на отрова, накапана върху цвете, да накара желанието й да увехне и умре.

Още щом отвори вратата, инстинктивно, като животно, Джем усети състоянието на Айдан:

– Какво ти е?

Тръгна по коридора, без да каже нищо. Мислеше си, че на Джем едва ли ще му хареса да му говори за проблемите си.

– Нищо – каза тихо.

– Не е нищо… Кажи какво се е случило.

Айдан се отпусна в креслото.

– Дойката ми е болна… – Помисли си, че думата „дойка“ не е достатъчно силна, за да събуди съчувствие и разбиране, затова добави: – Аз много я обичам.

– Какво й е?

– Бъбречна недостатъчност…

– Е, лошо, но до колкото знам, има начини да се помогне…

– Трябва да й се направи спешно бъбречна операция, но не можем да вземем час при лекаря…

Джем погледна Айдан в очите, но не попита това, което тя предполагаше; „Твоят мъж не е ли лекар?“.

– И кой е този доктор, за когото ви трябва час?

Въпросът му й се стори безсмислен. Повдигна рамене и каза името.

Джем нищо не каза. Протегна се и взе слушалката на телефона. Избра някакъв номер.

– Билгин, как си миличка? Да, скъпа, така е, отдавна не сме се виждали, но скоро смятам да намина. Виж, душице, има един проблем и аз вярвам, че ти с твоите умения, ще го уредиш прекрасно!… Близък на един човек, когото много обичам, е болен, но не могат да вземат час за лекаря. Ако те помоля от сърце, ти с твоите връзки и влияние ще се опиташ ли да помогнеш? Сутрин рано, вечер късно, няма никакво значение, само да е по-скоро. – Закри слушалката с длан: – Как се казва докторът?

Джем повтори името, което Айдан му каза, в слушалката.

– Няма да ни караш да чакаме много нали? Чакам да ми се обадиш, скъпа – и затвори.

От разговора, който чу, в съзнанието на Айдан се запечатиха две неща: че се обажда за близък „на един човек, когото много обичам“ и закачливият флирт в гласа му. „Сто процента се е любил с нея!“ – помисли си и нещо я жегна под лъжичката. Ревността веднага задуши радостта от „когото много обичам“. Вероятно казва така за всяка жена, с която е спал!

Джем, като че прочете мислите й. С привичния си спокоен тон обясни:

– Секретарката на баща ми. Много свястно момиче, мисля, че ще оправи работата… Искаш ли нещо за пиене?

Донесе питиетата. В салона цареше напрегнато мълчание. Звънът на телефона ги избави от него.

– Ало, кажи, скъпа… Добре, в четвъртък вечер в девет и половина ще бъдат там. Ще се представят от мое име… Много ти благодаря, Билгин! Предай моите поздрави на татко, след няколко дена ще намина да ви видя.

Отдавна беше забравила за богатството на Джем и удобствата, което то създава. Хвана се, че се изненада, като го слушаше да говори. Но това, което я впечатли, не беше силата на парите, а загрижеността и сериозността, с които Джем се отнесе към проблема й. Без да говори много, се опита да помогне, и успя.

Това, което стопли душата й и я развълнува, не беше толкова решението на проблема, колкото отношението на Джем към него. Измъчваше я съмнение дали, ако днес двамата се любеха, щеше да успее да му се отплати както желае за добрината – да го накара да види и почувства нейната радост и признателност. Притесненията й може и да бяха неоснователни, но дори за миг не искаше да допусне признателността й да бъде изтълкувана погрешно.

Стана от мястото си.

– Аз трябва да си вървя… Днес Халюк ще се прибере рано…

Както винаги, гласът на Джем прозвуча спокойно:

– Разбира се… – стана и тръгна заедно с нея към вратата.

Айдан изпита облекчение и признателност, че не настоя да се любят.

Беше объркана. Душата й приличаше на мравуняк, в който всичко беше в движение. Непрекъснато се зараждаха нови мисли и чувства, избутваха предишните и заемаха техните места. Преди малко бе изпълнена с благодарност, за дето не настоя да се любят, сега му се ядоса; боеше се, че няма да успее да му се отблагодари както би искала, сега това й се струваше глупост. Беше почти до вратата, когато погледна часовника си:

– Всъщност имам малко време още…

Джем стоеше до нея и я гледаше – чакаше я да вземе решение. Гневеше се на себе си, че се люшка ту в една, ту в друга посока и сама си противоречи. Срамуваше се, но не можеше да преодолее желанието, което се надигаше в нея – беше по-силно от гнева и срама.

Отпусна глава върху гърдите на Джем и го прегърна през кръста:

– Хайде да се върнем вътре.

Въпреки душевните си терзания, Айдан се люби страстно и докрай с Джем. Щом прекрачи границата на плътската възбуда, другите й чувства и мисли останаха извън нея и загубиха реалността си. След всяко любене Айдан се съмняваше в преживяванията си преди това. Мислеше си, че всички чувства са всъщност едно и също предрешено в различни форми желание, което не можеше да бъде заявено открито.

По едно време си дадоха почивка. Неочаквано за самата себе си, Айдан се отпусна на колене и се обърна към Джем:

– Защо никога не ми се обаждаш? Защо никога не ме търсиш? Чувствам се неудобно, че все аз ти звъня. Ти никога ли не си мислиш за мене, никога ли не ме желаеш?

Джем прекрасно знаеше, че такива въпроси пораждат опасност във връзката да се намесят чувства, затова се усмихна и шеговито рече:

– Разбира се, че мисля за теб и ми е мъчно, но не искам да те притеснявам… Имаш работа, семейство… По-добре от мене знаеш кога е възможно да се срещнем… Аз съм човек без ангажименти, винаги съм свободен и съм си вкъщи… Кога е било да ме потърсиш и да не ме намериш? – Никога!… Винаги съм готов да се срещна с тебе.

Започнаха да се любят отново, но Айдан не разбираше защо този мъж, който само преди малко се отнесе толкова загрижено и съпричастно към болката й – облекчи я, помогна й, сега, подобно на нападнат космически кораб, издигна всичките невидими щитове пред себе си. Много дълго време не можа да го разбере. След всичко, което преживя след това, винаги когато си спомнеше за този ден, Айдан най-много се ядосваше именно на топлотата и загрижеността, с които Джем се зае да намери лекар за дойката й. С времето тя разбра, че той го бе направил не от добрина или състрадателност, а за да му бъде признателна и задължена и да я привърже още повече към себе си.

Спомни си, че й мина през ума: „Той е всичко за жените, но те за него – нищо.“ Ако искаш любене – любене, ако искаш приятелство – приятелство, ако искаш сигурност – сигурност, ако искаш помощ – помощ, ако искаш топлота – топлота, но всичко това като на шега или като игра – сега, в момента, никога за по-дълго време. Така си мислеше, но въпреки това понякога се усмихваше при спомена за някоя негова шега или приятелски жест. „Може и да греша“ – сърдеше се сама на себе си, а накрая решаваше „Вероятно изобщо не съм го познавала.“

Върна се вкъщи все едно идваше от друга планета. Когато беше заедно с Джем, животът й се струваше лесен и щастлив. Нямаше ограничения, нямаше невъзможни неща, любенето беше безкрайно и приятно и на фона на тази безкрайност всички останали хора и събития изглеждаха малки и незначителни. Винаги когато си тръгваше от Джем, животът й се смесваше с този на малките и незначителни хора и тя влизаше вкъщи с очакването да се случи някакво чудо, Халюк да го сътвори и да се измъкне от там. Но чудото не се случваше. „Чудесата отиват при тези, които не ги очакват.“ – казваше Джем.

Халюк се прибра късно тази вечер. Операцията продължила дълго. Беше уморен. Докато вечеряха, каза:

– Говорих с Орхан. Утре ще говори с Екрем за дойката ти.

Айдан хладно отвърна:

– Работата се уреди… Няма нужда да правиш каквото и да е…

До края на вечерята повече не си казаха нищо. Уморен, Халюк си мислеше за своите си работи, Айдан ядосано мълчеше. Напрежението витаеше в тишината около тях и се усещаше повече от всеки звук. Като притаил се хищник, готов да нападне всеки миг. Айдан бе получила помощ от друг човек. И макар този човек да беше мъжът, с когото спеше и с когото изневеряваше на мъжа си, чувстваше се уязвена, че е прибягнала до помощта му. Освен това се дразнеше, че Джем с лекота бе решил проблема, който Халюк не можеше. В резултат на това равновесието между двамата бе нарушено. Джем бе излязъл с едни гърди пред Халюк и Айдан се ядосваше. Мисълта, че вероятно Джем вътрешно се надсмива на съпруга й и подценява възможностите му, я вбесяваше.

Както винаги, когато беше уморен, Халюк седна пред телевизора и сложи във видеото един от онези черно-бели скандинавски филми. Айдан, заета с мислите си, гледаше, но не виждаше какво се случва на екрана. Някакви хора мърдаха като сенки насам-натам, говореха нещо и не се задържаха в съзнанието й.

Не разбра как стана, но в един момент някаква сцена от филма я привлече и тя започна да го гледа. Хем гледаше, хем се опитваше да разбере какво бе привлякло вниманието й.

Не знаеше какво е станало в началото на филма, но май имаше война или въстание, или бунт в някакво градче. Войниците или бунтовниците го бяха завзели, измъчваха и убиваха хора. Един дебел дъртак, председателят на градския съвет или кмет, се опитваше да вземе командването в свои ръце. В момента, от който Айдан започна да гледа, възрастният председател на градската управа седеше в дома на една млада двойка – мъж и жена, успели да се спасят от войниците.

Тримата пиеха на една и съща маса. Управителят изглеждаше пиян.

Неочаквано се обърна към съпруга и нагло и лигаво го пита: „Мога ли да целуна жена ти?“

Айдан внимателно гледаше, да разбере какъв отговор ще даде младият мъж на кмета, който май бе успял да поеме командването на войниците в свои ръце.

Мъжът каза: „Защо не попиташ нея?“. Айдан погледна Халюк. Халюк не откъсваше поглед от екрана, все едно гледаше филма за пръв път. Отговорът на мъжа я вбеси. Направо й се гадеше от него. Искаше й се да се изплюе в лицето му.

Замислена, пропусна няколко сцени – образите на екрана се мърдат като сенки пред очите й. В един момент отново се загледа. Гледа внимателно, все едно се опитваше да открие решението на важна задача. По едно време, когато младият мъж от филма започна да клюма и заспа, жена му заедно с кмета се качиха в стаята горе. Дебелакът извади от джоба си тесте пари: „Тези войници ще убият и мене. Затова искам да дам всичките си пари на тебе.“ Жената не посегна да вземе парите, и той ги остави върху леглото. И отново нахално и със заплаха в гласа поиска да я целуне.

По едно време мъжът се събуди, погледна навън и видя през прозорците на парника в градината сенките на жена си и кмета, които се любеха. Съкрушен, младият мъж седна на стълбите и заплака. Жената излезе от парника, мина покрай мъжа си, качвайки се горе, между другото му каза: „Много е късно да лееш сълзи.“

Айдан чу как Халюк през зъби изсъска:

– Мръсница.

– И защо мислиш така – гласът на Айдан прозвуча равен и студен.

– Защото легна с кмета за пари, за това.

– Не легна заради парите.

Халюк я погледна изумен:

– И за какво легна тогава?!

– Защото мъжът й не я защити, затова.

– От какво да я защити?

– Кметът попита: „Мога ли да целуна жена ти?“, а той не направи нищо. Не се съпротиви, не се опита да я защити.

– Добре, жена му не трябваше ли да каже, че не иска, когато кметът попита?

– Кметът не попита нея, а мъжа й! В града има войници, измъчват, убиват… Кметът може да убие и тях, когато си пожелае. Те са под заплаха… Когато има заплаха и опасност, мъжът е длъжен да защити жена си, а той каза: „Попитай нея.“… И се измъкна. Затова жена му легна с другия.

– Бре, бре, бре!

– Какво „Бре, бре, бре“?

– За пръв път чувам от тебе, че мъжете трябва да пазят жените си… Все си мислех, че си от жените, които не искат да бъдат пазени, които смятат, че могат да се пазят сами.

– По принцип е точно така… Но не смятам, че когато има някаква опасност, мъжът може да се измъкне по този начин и да остави жена си сама… Когато каза: „Попитай нея“, мъжът се измъкна от опасността, но остави жена си срещу нея. Мисля, че мръсникът е той… Защото постъпи долно…

Докато двамата спореха, хората на екрана продължаваха да се движат, да си говорят нещо на неразбираемия си език, да отиват и да се връщат отнякъде. Сенките, гласовете, светлините от телевизора изпълваха салона и поглъщаха в себе си Айдан и Халюк, но те бяха ги забравили. Все едно се бяха превърнали в мъжа и жената от екрана. Филмът се превърна в реалност. Гласът на Халюк звучеше все по-нервен и гневен:

– Жената легна с кмета или за парите, или защото беше едър и хареса тялото му… Не беше нужно да ляга с някого само защото е ядосана на мъжа си… Постъпи като долна курва, а ти се опитваш да я защитаваш. Може жената във филма да си измисля някаква такава причина за пред мъжа си, но легна с кмета или заради парите, или защото се впечатли от тялото му!

Айдан помълча, после заговори отново:

– Може и да е харесала тялото на кмета, но ако мъжът й не беше я предал, нямаше да легне с него.

– И от къде си сигурна, че нямаше да легне?

Айдан заговори с глас, който никога не използваше вкъщи, а само в банката, когато говореше с подчинените си:

– Казвам го в случай, че си забравил или не го забелязваш – знам, защото и аз съм жена!

Халюк се обърна и погледна жена си право в очите:

– Щеше ли да легнеш с онзи мъж?

Айдан запали цигара. Бавно постави запалката и пакета пред себе си и загледана в телевизора каза:

– Не знам…

В този момент събитията в градчето придобиха друг обрат. Войниците решиха да арестуват кмета и да го заведат в дома на младото семейство. Изкараха кмета в градината и започнаха да умуват какво да правят. Командирът на войниците погледна младия мъж и го попита: „Ти искаш ли да го убиеш?“ И тихият, кротък, възпитан мъж, който, когато кметът го попита дали може да целуне жена му, отговори: „попитай нея“, взе пистолета, насочи го към кмета и дръпна спусъка. Уби го…

– Ето това е долна постъпка.

– Аз мисля, че си заслужаваше смъртта – възрази й Халюк.

– Ако мъжът се беше опълчил срещу кмета, когато беше кмет, когато армията беше с него, когато беше силен – да, но сега, но да вдигнеш пистолета срещу човек, който без друго е свършил, за мене е подлост…

Филмът свърши, но те продължаваха да спорят. Гласовете им звучаха резки и хладни, като звук от прекършени, замръзнали зимни клони. Коментираха отново и отново почти всяка сцена – все едно бяха гледали два различни филма. Двамата оценяваха поведението на жената различно – коренно различно, и всеки приемаше мнението на другия като нападка срещу себе си. Единият нападаше, другият му отвръщаше, единият нападаше – другият му отвръщаше. Спорът разпали Айдан. Приличаше на куче – вълк, което бяха ударили с камшик. Всичко в нея беше настръхнало, готова бе да напада и хапе. В съзнанието й като от отворен куфар в хотелска стая излизаха и хвърчаха на всички страни откъслечни спомени, случки. Спотаените някога обиди сега търсеха реванш.

По едно време Айдан заговори за Нихат бей. Никога не беше говорила за това, дори се бе опитала да забрави случилото се. Халюк се изненада от обрата в разговора, но не и Айдан. От самото начало на спора знаеше, че ще заговори за това.

Нихат бей беше главен лекар на болницата, в която Халюк работеше, когато се ожениха. Беше възрастен, но за него и уменията му в операционната се носеха легенди. Младите лекари го гледаха като бог. С ленен панталон и кашмирени фланели, със сака от туид, винаги елегантен и достолепен, той умело използваше някогашната си слава, за да гради престиж, обичаше да жегва младите лекари, уж на шега, и да скрива завистта си, че са млади, зад блага усмивка. Интересен като всички легенди, умен и богат, винаги галантен с жените – това бяха неговите дарове за тях, които винаги носеше със себе си без никакво усилие.

Живееше близо до тях и в началото на брака им беше „възрастният приятел“, който успяваше да реши всичките им проблеми. Това обаче не продължи дълго. Много скоро Айдан забеляза, че Нихат бей я харесва. Беше поласкана, че един мъж като него, пред когото Халюк се прекланяше, се интересува от нея. Умът и чувството му за хумор в присъствието на Айдан цъфтяха и се разлистваха като пролетно дърво, окъпано от майски дъжд. Шегуваше се, заяждаше се с нея за някои смешни случки, канеше ги у дома си, готвеше ястия, които Айдан обичаше.

Вече не работеше както преди, не оперираше, не се занимаваше и с наука, но имаше такова блестящо минало и безспорен авторитет, че вече никой не очакваше повече от него – името му беше достатъчно. Отиваше късно в болницата, по някое време й се обаждаше по телефона: „Хайде, приготви се, да излезем да се поразходим“ или излизаше рано от работа и я канеше на чай или кафе в някое заведение.

Погледнато отстрани, беше видно, че е просто приятелство между млада жена и мъж на годините на дядо й, затова нямаше клюки по техен адрес. Това им помагаше да излизат заедно, без да се притесняват. Айдан се опитваше да покаже ум и чар – ласкаеше я, че такъв човек я харесва, че не е като невзрачните жени на останалите млади лекари. Приятно й беше да е заедно с него – чувстваше се харесвана, забавна, интересна. Когато не се виждаха, й ставаше мъчно за него, искаше й се да се срещнат. Понякога отвръщаше на шегите и закачките на Нихат бей с леко женско предизвикателство.

Нихат бей, след дълга и трудна борба, най-после бе приел и се бе примирил със старостта си. И сега интересът към младата жена го накара да се почувства отново млад и силен. Хващаше я под ръка, когато се разхождаха, докосваше ръката й при разговор. Угаждаше й за всичко – поискаше ли Айдан нещо – веднага го правеше или намираше. Харесваше му, че е влязъл в живота й. Това придаваше цвят и аромат на неговия собствен живот. Обичаше да го показва и пред околните: „Ти кажи на Айдан, тя ще ми каже след това.“

Айдан беше наясно, че възрастният човек е влюбен или на път да се влюби. Но лошото беше, че в един момент Нихат бей реши, че и вниманието на младата жена е израз на любов. Започна да си прави шегички по адрес на Халюк, да прави пренебрежителни намеци по негов адрес и чакаше да се случи онова, което да превърне връзката им в истинска любов. И когато желаното не се случваше, ставаше раздразнителен, сърдеше се, опитваше да изтъква кой е той и коя е тя – Айдан.

Не след дълго Айдан разбра, че няма да може да излезе на глава със застаряващата легенда, че нещата могат да излязат от рамките на приятното, и се дистанцира. На поканите му за разходка отговаряше, че не се чувства добре.

Халюк от своя страна се държеше така, все едно не забелязваше чувствата на Нихат бей, и се сърдеше, че Айдан отказва поканите му. Айдан се дразнеше на това.

Един ден Халюк я попита направо:

– Ти защо вече не се срещаш с Нихат бей както преди? Той е много приятен възрастен мъж.

Айдан отговори троснато:

– Този много приятен възрастен мъж ме покани на обяд.

– И какво толкова! Просто един възрастен мъж, на когото му е приятно да прекарва времето си с тебе.

Нещо в Айдан се прекърши. Може би Халюк не забелязваше истината и казваше това простосърдечно, но Айдан много добре знаеше, че доброто й отношение към Нихат бей е важно за бъдещето на Халюк. Може и да беше възрастен, но беше по-силен от него и Халюк вместо да „дръпне“ жена си от него, си мислеше: „Без друго нищо не може да се случи“.

Халюк не поемаше никакъв риск срещу това, което се случваше – просто добро отношение и състрадание към един възрастен мъж, но оставяше Айдан сама да носи товара от една такава връзка. Когато разбра, че е отхвърлен, Нихат бей стана ревнив и агресивен. Халюк обаче се оттегли встрани и я остави да се оправя сама.

Болеше я, че Халюк се страхуваше от Нихат бей за това, че може да го смаже. Изтъкваше старостта му като предлог и се отдръпна, оставяйки я сама. Въпреки настояването на Халюк, тя прекъсна връзката си с Нихат бей, но никога не прости това на мъжа си.