Текст книги "Изневяра"

II

Ако беше възможно по някакъв начин да виждаме всички неочаквани и без видима причина промени в душите на близките си – изблик на чувства, после спадове, ако можехме да проникваме в дебрите на съзнанието им и да откриваме скритите в потайни кътчета съкровени желания и копнежи, то навярно бихме почувствали страха на горкия рибар, пред когото изведнъж от дълбините на спокойното море изскача страшно морско чудовище. Щяхме да настръхнем. Но един човек никога, абсолютно никога, не може напълно да опознае друг човек, независимо колко са близки. Между двама души винаги остават тъмни, прикрити места. Както ние никога не се разголваме напълно пред другите, така и те никога не ни се разкриват напълно. Ако знаехме това, щяхме да се чувстваме много самотни на този свят. Когато чуем гласа или видим лицето на най-любимия си човек, този с когото се знаем от години, с когото споделяме най-интимните си мисли и чувства, дори тогава ще си мислим: „Как е възможно да сме си чужди“ и тази мисъл ще ни мъчи и няма да ни дава покой. Ако знаехме това, и след най-кратката раздяла с най-близките ни хора непременно щяхме да се обръщаме към тях с въпроса: „Кой си ти?“

Ако Халюк можеше да разбере динамиката и непрекъснатата изменчивост на човешките чувства, той, който правеше най-малко две мозъчни операции на ден, чийто скалпел уверено минаваше през онова сиво мозъчно вещество, което прави човека човек, който знаеше всичко за мозъка с всичките му клетки, неврони и ганглии, навярно щеше да се зачуди как е възможно да бъде толкова далеч от невидимата материя на чувствата, но… Халюк не разбираше това.

Възстановяваше разкъсани мозъчни съдове, почистваше съсирената кръв между гънките на мозъка, премахваше злокачествени аневризми, отделяше туморите от здравата мозъчна тъкан и колкото и странно да изглеждаше, чувствата, продукт от дейността на този същия мозък, не го интересуваха толкова, колкото мускулната тъкан. Тази странна структура, наречена мозък, която с дейността си ни караше да й се дивим всеки ден, ни най-малко не привличаше вниманието му с продукта си, наречен чувства. Може би защото професията му беше свързана с това, да отстранява и поправя соматични нарушения в мозъка, те му бяха по-близки – психичните процеси в него му се струваха по-далечни, а може би и по-маловажни.

Чувствата не го вълнуваха твърде, но не беше безчувствен човек. Може да се каже, че обичаше жена си и детето си до лудост. Работата и семейството – двете любови, които образуваха основната ос в света на емоциите му, бяха строго разграничени и разделени помежду си – всяка със свое място, и той се чувстваше щастлив в този си свят. И май тези две неща бяха всичко, от което се интересуваше в живота.

Ако ушите на Халюк бяха чувствителни колкото ръцете му, които сигурно и с точност до десета от милиметъра изрязваха тумора, без да наранят здравата тъкан, навярно щеше да усети леката грапавина в гласа на жена си, когато ей така просто я попита:

– За какво се събирахте?

– За детската площадка. Решихме да я възложим на един архитект от нашия блок. Отбих се да говоря с него.

Но, уви! Ушите на Халюк не бяха толкова чувствителни!

Никога не обръщаше внимание на интонацията, погледите, начина на говорене на жена си. Слушаше я, но чуваше само думите. А в думите на Айдан, както в тези на повечето, а може би и на всички жени, се криеше определен подтекст, който мъжът трябваше да открие. До ден-днешен Халюк не беше успял да го направи. Ако в този момент се намереше някой, който да му каже: „В думите на жена ти се крие това и това“, той щеше да разбере какво се опитват да му кажат, но вероятно отговорът му щеше да бъде: „Нямам време да си играя на гатанки“ или „Ако Айдан иска да ми каже нещо, ще ми го каже направо, открито.“ В голяма степен „глухотата“ му се дължеше на безрезервното му доверие в Айдан. Вярваше на жена си и беше сигурен, че тя няма тайни от него.

Влезе у дома. Мъжът й спокойно продължаваше да чете вестника; дъщеричката веднага се спусна към нея – „Мамо, написах си домашните“; жената, която й помагаше в домакинството: „Приготвила съм всичко за вечерята, трябва само да го претоплите“; малко помпозните мебели, които беше избирала един по един, я накараха да се почувства сигурна и спокойна. Сега си даде сметка колко напрегната е била след срещата с онзи мъж.

Обичайната обстановка вкъщи – да облече Селин, да подкани Халюк – „Ако искаш, започни да се приготвяш, майка ми ни чака“, прибирането на нещата в хладилника, мисълта какво ще облече, лекото раздразнение, че мъжът й още се помайва, усещането, че всъщност тя ръководи нещата у дома, първите топли слънчеви лъчи през прозореца – всички малки, но много важни подробности, събрани на едно място, се превръщаха за нея в добре защитено убежище. Забрави за срама и неудобството преди малко, дори арогантността на мъжа забрави. Обичайните домашни грижи изместиха в периферията на съзнанието й незначителната случка, която я беше наскърбила днес. Ако беше оставила всичко ей така, може би никога повече нямаше да се сети за онзи мъж.

Тримата заедно излязоха от къщи.

Светофарът на ъгъла на широкия булевард светеше червено. Една тумба деца, облечени в развлечени фланели, със сплъстени коси и неумити лица, с дръзки и нахални от беднотия очи, като мътна вода се шмугнаха между колите и се нахвърлиха да бършат стъклата. Размахваха мръсните парцали в ръцете си и същевременно се блъскаха едно друго с костеливите си лакти – всеки искаше да запази за себе си евентуално подадените през прозореца пари. Бяха започнали живота си с поражение и никога нямаше да станат победители. Бяха загубили и детството си. И бедността им, и нахалството им будеха съжаление.

Вперил поглед напред, Халюк чакаше да светне зеленото – все едно не забелязваше мърдащите от двете страни на колата деца.

Айдан гледаше децата, сякаш търсеше някого. По-напред видя едно малко синеоко момиченце. По черното му от мръсотия личице се спущаха две бели пътечки – скоро бе плакало. Стоеше подпряно на стълба, далеч от останалите деца. Може би се срамуваше да проси, а може би не му достигаха силите да се преборва с останалите. Сините му очи гледаха унесено. Слабичкото му лице ги правеше да изглеждат още по-големи.

Айдан го повика с ръка. Момиченцето веднага се стрелна към колата. Извади от чантата си пари и му ги подаде. Халюк, без да се обръща, я наблюдаваше в огледалото.

Момиченцето смутено и щастливо взе парите и се отдалечи.

– Освен, че облекчават съвестта ти, за какво друго мислиш, че ще послужат тези пари – докато казваше това, Халюк не откъсваше поглед от светофара.

Това и други подобни изречения понякога дразнеха Айдан.

Не я дразнеха думите, по-скоро се дразнеше на това, че някой се опитваше да се намеси във вътрешния й свят, в мисли и чувства, които пазеше само за себе си и които никога с никого нямаше да сподели.

Можеше да изглежда глупаво и безсмислено, но малкият жест, който правеше на бедното дете, я караше да си мисли, че Бог ще закриля дъщеричката й, която бе имала шанса да се роди в богато семейство. Правеше това в името на собственото си дете. Всъщност неправилно е да се каже, че го мислеше точно така – това не беше ясна мисъл, не можеше да се нарече и чувство – нито чувство, нито мисъл. Бе попречила на чувството да се превърне в мисъл, изпитваше някакво интуитивно удовлетворение и го къташе дълбоко в гънките на душата си.

Подобно на това чувство и отношението й към Бога беше неясно и неопределено – нямаше име. Не говореше за него. Не беше уверена, че Бог съществува, но и не отричаше съществуването му. Не се молеше, но понякога сутрин преди да отиде на работа, когато обличаше детето или когато на закуска татко и дъщеричка се шегуваха помежду си, усещаше пърхащите крила на щастието около себе си. Тези малки, почти незабележими за останалите, нещица я просълзяваха и я караха да благодари на силата, която й ги даряваше.

Не обичаше да се говори и спори по тази тема, самата тя някак неусетно се опитваше да я подмине. Това бяха много лични неща. Страховете, които пораждаше мисълта за неуспех, я караше да почита нещо, което не можеше да назове с конкретно име. Не понасяше споровете и критиките по този въпрос и ако някой се присмиваше на това, както понякога го правеше Халюк, дразнеше се. Нямаше логично обяснение. Но беше доволна, че в живото има неща, които са извън човешкия разум и логика.

Що се отнасяше до Халюк, за него нищо извън разума не съществуваше. Не приемаше нито една мисъл или чувство, които не могат да бъдат обяснени по пътя на логиката. За него животът беше една географска карта с точно и категорично очертани граници. Живееше живота си по права линия и се отнасяше с насмешка към всички зигзаги, неизвестности, съмнения, предчувствия, интуиции и страхове.

Когато ставаше въпрос за успехи и правилни логични решения, двамата мислеха еднакво. Бяха истински приятели, подкрепяха се, изслушваха се, всеки се съобразяваше с мнението и ума на другия, но когато се отнасяше за неща извън разума и логиката, тогава Айдан се чувстваше самотна. В нея живееха някакви неясни съмнения, усещания, които не бяха се превърнали в чувства, предчувствия, които не можеше да назове по име – подобно на призрак, витаеха около нея. Айдан се луташе между тях, не ги споделяше с никого, но понякога се натъжаваше и се затваряше в себе си като изоставено, самотно дете. Много й се искаше да сподели това с мъжа си – може би нямаше да прогони призрака, но определено щеше да се почувства по-добре.

Насмешката в погледа на Халюк и укорът в думите му за дето даде пари на момиченцето, я ядосаха, но си замълча. Не отговори нищо, не се защити, просто погледна навън през прозореца и изчака случката да бъде забравена. Така гневът й се пренесе на онова място в душата й, където, затворени в плик, се спотайваха и други забравени по-предишни раздразнения и гняв, на които също не беше дала външен израз.

Когато оставиха Селин при майка й, гневът на Айдан напълно бе преминал.

Седнаха на простата дървена маса без покривка. Обичаха малкото рибарско селце. Морските вълни леко се плискаха о брега и монотонният им шепот създаваше усещане за спокойствие и свежест. Хълмовете на отсрещния бряг стояха притихнали. И най-неспокойните души намираха тук мир и покой. Ресторантчето беше едно от малкото неща, които ги свързваха с младостта, от която дните, успехите, нарастването на банковата им сметка ги отдалечаваха. Бяха доволни от себе си – от живота си, от социалното си положение, от богатството си. Не искаха това да се промени – не искаха да се върнат старите дни, но все не успяваха да се откъснат напълно от времето, когато всичко това им бяха само мечти. Изпитваха тиха носталгия по онова време и това място, където бяха останали спомените им, им действаше успокояващо.

Спомняйки си младостта, сегашните им успехи изглеждаха още по-значими. Връщането в онези дни, когато бяха в началото на пътя си, им показваше колко много са извървели, колко много са постигнали, караше ги да се чувстват горди и щастливи, че са успели сами, без да има от какво да се срамуват. За разлика от много други бяха влезли през парадния вход и бяха посрещани с аплодисменти. Сега на мястото на отиващата си младост щяха да сложат постигнатите си с чест победи. Не бяха си губили времето. Бяха доволни. Хубаво им беше да виждат това.

Опряна на потъмнелия от годините дървен парапет на терасата, Айдан гледаше морето. Малки рибки непрекъснато се стрелкаха насам-натам – отиваха някъде, после ненадейно се връщаха. Гладката водна повърхност пречупваше слънчевите лъчи и те чертаеха блестящи разноцветни черти по плоските камъни на дъното.

Халюк поръча обяда. Айдан го погледна и по изражението на лицето му разбра, че се готви да й каже нещо важно. Халюк се пресегна, взе филия хляб от панерчето. Отчупи залък. Айдан мълчеше. Беше се научила, че в такива моменти трябва търпеливо да чака.

Най-сетне с тон, сякаш говореше за нещо обикновено, Халюк изплю камъчето:

– Главният лекар напуска.

Айдан нищо не каза. Чакаше го да продължи.

– В мое лице виждат една от възможните кандидатури.

Айдан не можеше повече да се сдържа:

– А другите кои са?

Халюк се усмихна.

– Тарък Пънаргил от кардиологията.

Замълчаха. Така, както само мъж и жена могат да замълчат и само по погледите да разберат мислите, чувствата, опасенията, желанията си.

Името, което спомена Халюк, не беше за подценяване – един от най-добрите лекари в болницата. Това, което беше Халюк за неврохирургията, същото беше и другият за кардиологията. Беше завършил в един от най-престижните американски университети, баща му също беше известен лекар. Известно време стояха, без да говорят. Подобно на всички успели хора, знаещи цената на успеха, изпитваха уважение към успехите и на останалите. Да уважаваш чуждия успех, да го оцениш по достойнство, значеше да цениш и пазиш и собствените си постижения.

Айдан внимателно изрече:

– Но ти си в болницата от преди него.

Халюк отново се усмихна.

– Мисля, че моите шансове са по-големи от неговите – погледна жена си в очите и продължи: – Но не мога да реша… Стана ли главен лекар, това значи, че няма да имам време да оперирам.

Айдан пое дълбоко въздух.

Две напълно противоположни, но еднакво силни чувства се изправиха едно срещу друго в нея: като съпруга много искаше мъжът й да постигне нов успех, да стане главен лекар на една от най-големите болници; като жена обаче не можеше да забрави усещането, което изпита, когато преди много години за пръв път го видя пред вратата на операционната. Беше облечен в традиционните зелени дрехи, маската се бе смъкнала под брадата му. Изглеждаше уморен, но доволен. Погледна я в очите и уверено изрече:

– Ще се оправи!

Гласът му прозвуча силен, убедителен, от него се излъчваше някаква божествена сила. В този момент Айдан почти физически бе привлечена от тази сила. Никога, никога след това, нито за миг не забрави чувството, което изпита тогава. Сякаш Бог изпращаше единствено само за него, за неговите сръчни ръце, призвани да оперират човешките мозъци и да ги спасяват от болестите, един особен лъч светлина, който го правеше да изглежда омагьосващ в зелените операционни дрехи и го отграничаваше от всички останали простосмъртни. Цялото му поведение внушаваше увереност и сила, пред които и смъртта би се стъписала. Под отреденото единствено за него божествено сияние изглеждаше величествен и малко плашещ. Да се докоснеш до него, значеше да докосваш живота; като омагьосващ със силата си щит срещу всички беди на света, включително и смъртта.

Винаги, когато в присъствието на приятелките й Халюк седеше мълчалив и безучастен към нещата, които си споделяха, когато не беше прав, а упорстваше да се защити повече, отколкото трябва, когато в присъствието на някой по-галантен мъж изглеждаше леко недодялан, Айдан си спомняше онзи миг, в който го видя пред вратата на операционната, озарен от божествена светлина. Тогава болката от чуждите думи, погледи, насмешки веднага изчезваше и Айдан вярваше, че нейният мъж е по-значим от всички останали. С времето вярата й остана непоклатима. Споменът за онзи пръв миг, когато се срещнаха, присъстваше и в сексуалния им живот. Айдан се възбуждаше от силата, увереността, независимостта, недостижимостта в излъчването му тогава и подобно на средновековна жена, готвеща се да се принесе в жертва на бога, като в свещенодействие започваше да се люби.

Халюк я погледна – търсеше помощ, сякаш тя трябваше да реши. Но… трябваше да си реши сам и да я избави от противоречията й. Всъщност жената в нея май беше по-силна и държеше страната на доктора пред вратата на операционната, но беше по-плаха и се спотайваше по-дълбоко, за разлика от съпругата, която търсеше повече показност и в желанието си да бъде съпруга на главен лекар, потискаше „женското“ да се прояви по-ясно и категорично. Айдан никога, на никого, дори на себе си, нямаше да го каже, но когато Халюк каза: „Не мога да се откажа да оперирам, не мога да оставя болните си“, това, че пренебрегваше длъжността главен лекар, че вярваше в таланта и в способностите си и беше готов да убеди и останалите в това, усещането, че беше решил, без да се посъветва с нея, това, че новината дойде неочаквано и я свари неподготвена, в този момент съпругата надделя. Може да се каже и така: все едно, че женското начало в нея изгаряше от желание да се люби, но се срамуваше да изрази желанието си и да подтикне към него.

Погледна Халюк. Лицето му не изразяваше нищо определено – безизразно и объркано – това за Айдан беше достатъчно. Вече знаеше, че мъжът й иска да стане главен лекар, затова се опитва да прикрие желанието си. Мъжа под божественото сияние пред вратата на операционната го нямаше. Беше изчезнал. Сега пред нея седеше един обикновен, земен, обладан от малки желания, човек. Онзи омагьосващ, предизвикващ възхищение, мъж, който черпеше силата си направо от бога, го нямаше. На негово място бе дошъл един, който, загърбвайки таланта си, искаше да стане главен лекар.

Айдан се почувства обидена, че Халюк бе загубил ореола си. Опитвайки се да скрие разочарованието си, попита направо:

– Искаш да станеш главен лекар, нали?

Гласът на Халюк прозвуча по-уверено:

– Такова предложение не може лесно да се отхвърли, Айдан.

Това, че мъжът й се отказваше от таланта и уменията си на оператор в името на един друг, не толкова важен, но по-набиващ се в очи и изглеждащ по-престижен успех, я подразни. Ядоса се, но бързо потисна гнева си:

– Прав си. Не е лесно решение. Сигурна съм, че ще избереш правилното решение. Което ще е по-добро за тебе.

– Както и да е… Има още време… Ще го мислим…

Продължиха да се хранят мълчаливо. Въпреки противоречията, които ги измъчваха, и двамата предчувстваха радостната тръпка от новия успех, който чукаше на вратата им. Постепенно ги обхвана желание да успеят отново и да покажат това открито пред всички.

Жената в Айдан, обидена и наранена, че мъжът не взе това решение, което й се иска, бавно се сви и пусна пред себе си съпругата, която обожаваше успехите и славата.

Зареяли погледи в безкрайната синева на морето пред себе си, заслушани в монотонната песен на прибоя, изпаднаха в сладки планове и мечти за бъдещето си. Постепенно съмненията им, разочарованията им отстъпиха място на мечтите. Мисълта за новия успех подобно на упойващ аромат замайваше главите им.

Без да си кажат нищо, май бяха стигнали до решението. Докато Халюк наливаше последното вино от бутилката в чашите, Айдан, присвила очи, го гледаше.

– Хайде да си ходим вече…

Поради вроденото „женско“ начало, което носеше в себе си, случваше се Айдан да изпадне в противоречия с околните – имаше си свои мерки за света – казано накратко – истинската й природа, прозорливост, ум се бяха кръстосали с увереността на победител, внушена й от семейството, така че почти винаги успяваше да постигне своето.

И което беше най-странното, макар и да усещаше понякога в себе си „боричкания“ между чувствата си, никога, нито за миг, не бе се замислила, че понякога такива противоречия съществуват между „вроденото“ и „придобитото“ в нея. След едно такова кратко спречкване, наученото отпосле взимаше връх – успяваше да се покаже естествено и желано, а истинските желания се скриваха като нещо фалшиво, нереално, нездраво и за кратко време биваха забравени. Искаше умът й, красотата, успехите, мъжът й, детето, семейството й да бъдат харесвани. Желанието да бъде харесвана дотолкова се беше вселило в нея, че тя бе започнала да гледа на себе си с очите на околните – как ще погледнат, какво ще кажат. „Какво ще кажат околните“ почти винаги заставаше пред собствените й желания, но Айдан никога не бе се упреквала за това. Беше истинско чудо, че не осъзнаваше острите противоречия между вродените желания и приетите норми и това, че приемаше надделялото за правилно, й помагаше да се чувства щастлива и в хармония със себе си. И това чудо, което я правеше глуха и сляпа за чувствата, черпеше сила от успехите й. Беше успяла жена. Бе платила за това, отказвайки се от желанията си, и тази цена не й се струваше висока. Успехът за нея беше както способността да се справя с трудностите в живота, така и умението да държи заключени чувствата и желанията си, и тя вече не виждаше разликата между едното и другото. Може би никога не беше я виждала.