Текст книги "Изневяра"
Автор книги: Ахмет Алтан
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 12 страниц)
– Маслините, откакто са станали маслини, едва ли са се радвали на по-голямо внимание.
– Май пак преувеличих?
– Е, нали казахте, че обичате да преувеличавате…
Без да дочака отговора му, Айдан започна да оглежда салона – картините, подбраните с вкус мебели, килимите и като добре възпитан гостенин каза:
– Домът ви е много хубав.
Джем й отговори със същия тон:
– Благодаря… Радвам се, че ви харесва.
Не се опитваше той да води разговора или да му дава посока. Остави това единствено и само на Айдан. Знаеше, че за да накара жените да го доближат, трябваше да им остави достатъчно поле за действие. И той го предоставяше на Айдан – не бързаше, оставяше я да се чувства сигурна и спокойна. Ако тя се шегуваше – шегуваше се и той, ако тя говореше сериозно, и той ставаше сериозен. Айдан, виждайки свободното пространство пред себе си, уверено се спусна напред – не знаеше точно накъде отива, но си мислеше, че всичко е под неин контрол.
Джем беше майстор в тази работа – знаеше как да остави жените сами да стигнат до това, което той желаеше. Знаеше, че започнеше ли да тегли жената в някоя посока, тя се плаши, започва да се срамува, става недоверчива и може и да избяга. Джем просто чакаше жените сами да достигнат до онова, което той очакваше от тях. Това беше най-сигурният и лесен път да постигне желанията си. Правеше го воден от интуицията си, подобно на копринена буба, която предеше пашкула си, или на лястовичка, която градеше гнездото си. Предусещаше всяка следваща стъпка на жените, помагаше им да я направят, и изпитваше невероятно удоволствие от това. Жените си мислеха, че диктуват правилата, но всъщност постъпваха според тези на Джем. Спокоен, внимателен, понякога духовит, друг път предизвикателен, чакаше жените да го доближат до онова разстояние, след което им беше невъзможно да се върнат назад. Вкарваше ги в желания от него коловоз, после търпеливо ги чакаше да вървят по него. Знаеше колко важно е да бъде търпелив, но също така знаеше, че жените по природа са нетърпеливи. Колкото по-търпелив беше той, толкова по-нетърпеливи ставаха жените.
– Не ходите ли на работа? Винаги сте тук – попита Айдан.
– А, ето сега – работата е едно от нещата, които не обичам да преувеличавам! Испанците казват: „Работата е загуба на скъпоценно време за човека.“
Айдан се замисли за миг, после тихо рече:
– Аз обичам да работя.
– Личи си, че не сте испанка!
– А вие май сте прекалено испанец.
– Май да…
Айдан погледна скъпите вещи в салона – картини, килими, тук-там антики и ги посочи с ръка:
– Еее, тогава… – „от къде взимате пари за тях“ значеше жестът й.
Джем се усмихна:
– Баща ми е работлив човек.
– Да, значи баща ви е паша… Но не сте ли твърде голям, за да ядете все още парите на баща си?
Джем присви очи и погледна Айдан. Не бързаше да отговори. Чакаше я да изживее насладата от атаката си.
– Стреляте направо значи…
Айдан разбра, че си е позволила повече отколкото трябва. Джем не се опита да се защити, не отговори на удара с удар. Това я накара да се засрами, но и да изпита доволство от силата си. От друга страна обаче събуди в душата й съчувствие и снизхождение към мъжа, който стоеше беззащитен пред нея.
Причината за тази снизходителност произтичаше от малката игра на хитрост, в която се впусна, и от това, че се чувстваше победителка в нея. Ако играеше шах обаче, Айдан щеше да знае, че мъжът срещу нея жертва пешка, за да й вземе царя, но Айдан не играеше шах. Още повече, че преди малко, подразнена от наглостта му, бе реагирала остро и сега се опитваше да внимава.
Беше ядосана и не усещаше, че съчувствието, което изпитва към него, всъщност са топлота и близост, а те бяха опасни. Поради много причини жените мислят, че с качества като хубост и ум, на които те отдават значение, се харесват на мъжете и чувствайки се победителки, остават слепи за някои неща. В момента Айдан се възхищаваше не на Джем, а на собствената си победа. Това обаче в очите на мъжа беше признак на сближаване.
Беше готова да остане дълго до този мъж, за да докаже и да се порадва на острия си ум, на превъзходството си над него. Мислеше си, че изпитва удоволствие да разговаря с Джем, но всъщност се опияняваше от собствения си ум и блясък. У много, дори успели като Айдан, жени някъде дълбоко дремеше чувството за потиснатост, пренебрегнатост, глад за преклонение и възхищение, желание да бъдат харесвани и това е може би една от техните най-слаби страни. Джем знаеше, че най-добрият начин да привърже една жена към себе си, е да я накара да се почувства победителка. Жената гледаше на него като на огледало, в което се оглеждат красотата и умът й, и неусетно сама се привързваше към огледалото.
Джем виждаше зараждащите си чувства в Айдан. Реши, че е дошло време още веднъж да й покаже тялото си. Разкопча горното копче на ризата си и се запъти към прозореца. Наистина в този миг Айдан по-спокойно наблюдаваше тялото му – тесни бедра, широки рамене. Наблюдаваше го, както в сарая наблюдават танцувачките – без да се бои, че може да я хванат, а може би желаеше да бъде хваната.
Джем отвори прозореца:
– Тази година лятото дойде рано, не мислите ли? Изведнъж стана горещо… Искате ли още едно мартини?
Айдан припряно погледна празната чаша пред себе си, после часовника си:
– Не, благодаря. Трябва да си вървя. Мъжът ми и дъщеря ми сигурно са се прибрали и се притесняват за мен. – Каза го така, все едно искаше да припомни не само на Джем, но и на себе си за мъжа и детето си. После тихо, като на себе си, рече: – О, боже, не можахме да говорим за детската площадка.
Джем не настоя да остане. Докато й държеше сакото, каза:
– Аз обикновено съм си вкъщи. Елате, когато пожелаете.
– Неудобно ми е, че ви притеснявам така.
– Нее, не ме притеснявате, но ако ще се чувствате по-спокойна, ще ви дам телефонния си номер.
Написа номера си и й го подаде. Правейки това, погледна към купата с маслини на масичката.
– И маслини не яде.
Това неочаквано преминаване от „вие“ на „ти“ го караше да бъде нащрек, но не го показа. С нетърпение очакваше отговора на Айдан. Дали защото бързаше, че закъснява и не се замисли много, дали защото прие това за нещо естествено, отваряйки вратата, Айдан се обърна към него:
– Е, ти ще ги изядеш.
Джем я изчака да се качи в асансьора. Този негов жест й се хареса.
Докато слизаше надолу, знаеше, че отново ще отиде при Джем. В главата й нямаше някакъв определен замисъл, може би нямаше и чувство; само желание да отиде отново и да го види. В този момент не си задаваше въпроса какво се крие зад това желание, и не изпитваше нужда да нарече с име породилото се в душата й усещане.
Оставено без име, чувството я правеше по-смела и решителна. Не желаеше да загуби тази смелост и решителност – поне не сега, затова предпочете да остави чувството в себе си без име.
Джем играеше малка игра с Айдан и Айдан играеше игра със себе си – и двамата си играеха с Айдан.
IV
Когато върху връзката между двама души падне сянката на трети, тази връзка не помръква, точно обратното – прояснява се – наяве излизат незабелязвани до сега малки и големи драскотини, пукнатини, следи от поправки и други, чакащи да бъдат поправени.
Айдан изведнъж забеляза това в онази вечер.
Много ясно си спомняше радостта, която я облада, когато се върна у дома и заври там Халюк и Селин. Успешните резултати от събранието, забавният разговор с Джем й бяха доставили удоволствие, но в същото време я бяха напрегнали. Вярваше, че единственото място на света, в което се чувстваше спокойна и което не я задължаваше да бъде успешна и забавна, беше домът й с Халюк и Селин в него.
Този път, виждайки мъжа си и дъщеря си, почувства по-различна радост. Може би угризението за времето, прекарано с Джем, имаше значение за това, но сега все още не го знаеше. В този момент знаеше само едно, че единствено с мъжа си и с дъщеря си можеше да се чувства наистина спокойна и сигурна, и й беше хубаво от това. В този дом царяха спокойствие и сигурност.
Нахрани Селин и с шеги и закачки я приспа. Изгаси лампата, върна се в салона и вечеря заедно с Халюк.
По време на вечерята Халюк заговори за клюките около предстоящия избор на главен лекар в болницата. Разказваше й за машинациите на поддръжниците на сърдечния хирург. От начина, по който го казваше, личеше, че се вълнува от това.
Изведнъж изпита досада. Стомахът й се сви. Нещо тръгна нагоре към гърдите й – сякаш я промушваше с железен шиш. Идваше й да се пресегне и да запуши устата на Халюк с ръка. В началото това беше някакво физическо усещане, но после се превърна в душевно сътресение. Изпита неудържимо влечение да стане от масата, да излезе от къщи и да отиде при Джем, да завършат започнатия с него разговор.
След мъжа, който говореше пренебрежително за богатството си, шегуваше се с живота и не му пукаше за много неща, думите на мъжа й й се сториха жалки, усилията му да постигне някаква длъжност – дребни, и още по-лошо – в нейните очи те бяха признак на слабост и неуспех. Сравняваше мъжа си с другия и изпита съжаление към него, стори й се дребен и безличен, а това я караше да изпитва болезнено влечение към мъжа, когото изобщо не познаваше.
Нямаше да прости на мъжа си, задето допусна да изпита влечение и копнеж по друг мъж – както и не му прости. Този кратък разговор, за който Халюк след това изобщо не си спомняше, доведе до сериозни пукнатини в брака им, чието поправяне се оказа невероятно трудно. Градените в продължение на много години емоционални връзки може и да не се скъсаха съвсем, но се повредиха значително.
Към чувствата й се прибавиха и безпокойството и усещането за вина и срам, че постъпва несправедливо към мъжа си. Може би мъжът й притежаваше талант и способности, които Джем никога нямаше да има, работеше и постигаше всичко, борейки се, на никого нищо лошо не беше направил, не беше я обидил или засегнал, винаги се отнасяше добре с нея. И сега изглеждаше жалък и дребен в очите й заради един надут и безцеремонен човек, който не беше спечелил нищо сам в живота и затова не се боеше, че може да го загуби.
Айдан съзнаваше, че е несправедлива, срамуваше се, но това не променяше чувствата й. Беше ги затворила зад дебели стени и никакви мисли, познания, идеи не можеха да ги прескочат, да се притекат на помощ и да им покажат правия път. Чувства и разум жестоко се бореха в нея и тя се боеше, че разумът ще се огъне пред емоциите.
Не издържа и почти молейки, се обърна към мъжа си:
– Халюк…
Халюк млъкна, но не усети умолителните нотки в думите на жена си:
– Кажи, скъпа…
– Толкова ли е важно всичко това?
– Какво, да не би да искаш да кажеш, че е малка работа да си главен лекар? Това значи сигурна гаранция за бъдещето ни… Малко ли е?
Навела глава, Айдан ровеше с вилицата в чинията пред себе си:
– Не знам – промълви. – Ти си прекрасен лекар. Правиш неща, които другите не умеят. Спасяваш хора, които други са отписали. Помисли за болните си, за операциите… Не ти казвам да не ставаш главен лекар, но не се вълнувай толкова от това. Ако стане – добре, ако не – здраве да е…
Неочаквано Халюк вдигна ръцете си над масата и ги протегна към Айдан.
– Погледни! Един ден тези ръце ще започнат да треперят! И тогава няма да ни остане нищо, наречено бъдеще… Ти знаеш ли как всяка сутрин гледам със страх тези ръце – треперят ли… В момента, в който видя, че треперят, какво ще стане с мене, Айдан? С вас какво ще стане? Можеш ли цял живот да живееш с този страх? Ти не знаеш какво значи това, никой не знае. Който не е влизал в операционна, не може да го разбере!
Айдан погледна мъжа си и видя неща, които не беше забелязвала преди – видя един мъж, който не крие чувствата си; гледаше я с очите на тъжно дете. Години наред не беше познала мъжа си. За нея той беше човек без чувства, но се оказа, че той просто се е опитвал да не ги изкарва на показ, а тя не беше забелязала…
– Казваш талант, уморих се да нося този талант, Айдан… Мисълта, че един ден може да го загубя, виси като камък на шията ми…
Чувствата и мислите, които се въртяха в главата на Айдан, внезапно загубиха яснотата си, смесиха се едни други и се размазаха като в мъгла. Цялата й душа беше обсебена от печалния поглед и тъжния глас на мъжа й. Този мъж, който не забелязваше чувствата нито промените в тона или в погледа, който гледаше с насмешка на чувствата, защото беше бог – господар на човешките животи в операционната, същият този мъж, подобно на животно, което интуитивно усещаше приближаването на бурята или падането на лавината, или пороя, извади на показ страховете, мислите, слабостите си и ги сподели с жена си! От много време насам за първи път.
Радостна и объркана, Айдан го гледаше все едно се бе случило чудо. Халюк беше повдигнал тежката завеса, зад която умело криеше чувствата си, и сподели с жена си страховете, съмненията, притесненията си. В една връзка, която се ръководеше от разума, навлязоха чувствата – стопиха студенината и ги направиха по-близки един на друг. Всички търкания, притеснения, недоволства бяха забравени. В този момент чувстваше мъжа си много близко до себе си, толкова близко, че да не мисли и да не желае никого, освен него.
По детски тъжното и уплашено лице на мъжа, който до сега с никого не беше споделил страховете си относно бъдещето им, пробуди в душата й съчувствие и състрадание. Почувства се като върху меки, пухкави, ухаещи на хубаво, облаци.
Упрекваше се и се срамуваше, че преди малко се беше подразнила от мъжа си и че бе горяла от желание тичешком да отиде при друг. Мислеше си, че в живота й няма място за друг мъж, не си вярваше, че само преди малко бе мечтала за Джем. Всичко е било измислица, не може да го е мислила наистина. Толкова много съжаляваше, толкова виновна се чувстваше, че беше готова на всичко, само и само да изтрие от живота си посещението при Джем, разговора с него и желанието си да го види отново.
Погледна Халюк. Седеше, поставил ръце върху масата. На лицето му все още бе изписано печалното изражение от преди малко.
Разплака се.
Плачът беше реакция на тялото срещу много и различни душевни сътресения.
Халюк дойде при нея. Погали я по косите.
– Не плачи… – гласът му излезе дрезгав и треперлив и събуди усещането за натежали от сняг голи клони, които всеки момент можеха да се скършат под непосилния товар.
Айдан стана и прегърна мъжа си, зарови лице върху рамото му. Почувства миризмата му, която толкова много обичаше, и я вдиша дълбоко. Не беше забелязала всъщност колко й липсваше познатата топлина и близост. Остави се щастлива в плен на чувствата си. Ако някой я попиташе защо плаче, едва ли щеше да даде конкретен отговор – не знаеше защо. Навярно би казала: „Поради много причини.“ И наистина плачеше поради много причини. Беше имала много щастливи моменти с мъжа си, но нито един от тях не можеше да се мери по сила и дълбочина с този.
Когато дойде на себе си, видя, че е прегърнала с ръце мъжа си през кръста. Халюк обаче, както винаги, когато я докосваше извън спалнята, стоеше леко скован с ръце върху раменете й. Обикновено се дразнеше от неспособността му да импровизира и да обръща момента, но в този миг у нея се пробудиха обич и състрадание към него.
– Аз ще направя по едно кафе, ти стой тука.
Тази вечер и двамата се държаха особено. Айдан, която обикновено не влизаше в кухнята или ако влизаше, правеше го с неохота, тази вечер пожела да му направи кафе – точно както майка й правеше на баща й, каза го дори със същия тон: „Аз ще направя по едно кафе.“
Докато чакаше водата да заври, си мислеше. Толкова много бе искала Халюк да сподели мислите и чувствата си с нея, толкова много го беше желала, но никога не беше предполагала, че това ще й въздейства чак толкова. Обичта и състраданието, което изпита бяха естествени – всяка жена би ги изпитала, когато винаги силният и безстрашен мъж пред нея неочаквано свали щита си и зад него се покаже умореното му и тъжно лице. Това, което не разбираше, беше радостното учудване, че мъжът й показа душата си.
Когато влезе с кафето в салона, Халюк беше сложил една касета с онези странни, тежки черно-бели шведски филми, които обичаше, и я чакаше да гледат заедно. Бяха гледали всеки един от филмите поне по седем-осем пъти. Халюк винаги ги гледаше като омагьосан и въздишаше:
– Винаги съм искал да бъда един добър оператор… Виж само под какъв ъгъл е снимал, страхотно, нали?
Меко казано, Айдан изпитваше отвращение към тези филми. Винаги, когато ги гледаха с Халюк, помежду им се пораждаха студенина и напрежение – неясно защо, и като резултат – винаги се скарваха за нещо. Айдан сядаше пред телевизора, но от вътре се гневеше. Чувстваше го като принуда. И това, че по женски бе принудена да приеме, още повече разпалваше гнева й.
Но през тази вечер не се ядоса. Седна до Халюк, подви крака, хвана го под ръка и се гушна о него.
Мълчаливо гледаха филма. Неочаквано Халюк наруши тишината:
– Айдан ако ти не искаш, аз ще се откажа от длъжността главен лекар… Честно ти казвам… Аз не го искам толкова за себе си, колкото за вас… Ако ти не искаш – аз ще се откажа. Не е чак толкова важно.
Може би Халюк нямаше да се откаже толкова лесно, колкото казваше, но това, че го каза, на Айдан й стигаше. Още веднъж си помисли, че не е била права.
– Не, защо… Ти не ме гледай мене, понякога говоря, без да мисля… Според мене ти ще бъдеш един чудесен главен лекар.
Халюк леко се поизправи на мястото си:
– Виж, виж само как е снимал стаята отгоре… Страхотно, нали? Как се сещат да снимат точно по този начин?
Айдан погледна екрана, но не видя страхотното нещо, за което мъжът й говореше. Видя само трима души, които седяха, без да разговарят, в една стая.
– Искаш ли още едно кафе?
Не пиха обаче второ кафе.
Айдан сложи ръка върху бедрото на Халюк. Подобно на мъжете, които бяха престанали да се вълнуват от обикновените докосвания на жените си, и той не реагира. Едва когато усети натиска на ръката, се размърда и я погледна. Айдан очакваше да й каже: „Един момент, филмът ей сега свършва“, но Халюк й се усмихна:
– Какво?
Айдан се усмихна. Върху лицето й беше изписан срам – добре познат и на двама им – като на всички жени, които искаха от мъжете или любовниците си да се любят. Извърна поглед към спалнята.
Халюк веднага изгаси телевизора и се изправи на крака. Айдан се опита да предизвика мъжа си – усмихна му се с лека насмешка и рече:
– Какво ти стана? Ти не гледаше ли филма?
Халюк я хвана за ръцете и я накара да стане:
– Хайде, стига, ела да отидем оттатък!
Прегърнати, тръгнаха към спалнята.
Любиха се – направо, без игри, но изпитаха силна възбуда и страст. „Може би с по-голямо желание от всеки друг път.“ – мислеше си след това Айдан.
Тази вечер Айдан притихнала се сгуши до мъжа си и щастлива се готвеше да заспи. И точно преминавайки през онзи праг, през който сънят изтрива истините от деня и създава свои приказни сънища, някъде дълбоко в себе си, под всичките си чувства, Айдан почувства лекичко потрепване – гневът й се надигаше.
В онзи кратък миг на полубудност – полусън Айдан изпита гняв – към себе си, към Халюк и особено към Джем, защото смяташе, че неговата сянка, паднала над брака им, промени връзката им – признанието на Халюк, нейните сълзи… Това чувство беше все още смътно и неясно, но подсказваше, че ще се развие и порасне. И може би пак поради унесеността, предшестваща съня, тя не успя да се замисли и да разбере, че двамата мъже, срещу които се гневеше, изобщо не разбираха какво се случва, че единствено тя беше наясно с нещата.
V
В някои домове, като се събудиш сутринта, се усеща едно особено спокойствие и мир, което не може да се обясни, и което е смесица от миризми, гласове, тишина, съчетани с подходяща светлина. Нещо като стара, поизносена, но удобна дреха, която те обгръща от всички страни; усещане за сигурност и топлота, по-близко до майчина прегръдка, отколкото до прегръдка на любим. Може и да не е щастие, но прилича на място, на което си спрял да си починеш и помечтаеш, вървейки към щастието. И даже, ако на човек, гонещ щастието, му се наложи да преживее още няколко изпитания, може да предпочете да си остане завинаги на това място.
В тази съботна сутрин, докато се обличаше, чуваше гласовете на Селин и Халюк от кухнята и си мислеше, че нейното място е тук – няма нужда от нови пътувания, нито от безсмислени приключения. За човек, невкусил чудната смесица от чувства: от състрадание, съчувствие, умиление до въодушевление и възторг, сегашното усещане можеше да се приеме за щастие. И Айдан му повярва в онзи миг. Спокойствието й се струваше щастие.
При всичкото спокойствие обаче, над малкото розово облаче на щастието, върху което се носеше Айдан, от време на време помръдваше призрачната сянка на Джем. Споменът за приятното усещане, което изпитваше, разговаряйки с него, надигаха притеснение в душата й. Поради това, а и за да се отърси от напрежението и безпокойствата в последните дни, Айдан реши да остане по-близо до семейството си. В края на седмицата не заведе Селин при майка си както обикновено, а предложи тримата заедно да отидат в гората. Може би искаше и тя, и семейството й да изживеят нещо различно.
Гората ги посрещна както в приказките.
Пролетното слънце упорито се опитваше да премине през клоните на дърветата и да огрее и най-потайните кътчета. Сноповете светлина, успели да се преборят с клоните, падаха върху земята и в тях като малки тъмни точици се виждаха мушици, бръмбарчета. Горски цветя – розови, жълти, червени, морави, тихи и смирени, наблюдаваха играта на светлината и сенките и може би тайничко се надяваха една слънчева капчица да се прокрадне през клоните – право върху тях, и да засили боите им. Селин беше на седмото небе от радост, усмихната и възбудена, беше част от приказката на гората. Тичаше, криеше се зад дърветата, прескачаше устремените към земята слънчеви снопове, после неочаквано клякаше, гледаше нещо и през рамо поглеждаше идват ли майка й и татко й.
Хванала мъжа си под ръка, облегнала се с цялото си тяло върху него, Айдан бавно пристъпваше и изпълнена с гордост гледаше дъщеря си. Наоколо беше тихо. Само от време на време по странични пътеки се появяваха сериозни двойки с ярки разноцветни анцузи – като че не бяха от този свят, и мълчаливи и съсредоточени вървяха бързо, бързо.
Халюк посочи Селин:
– Много е красива, нали? – после, все едно, че й доверяваше тайна, добави – ние я направихме!
Обичаше да повтаря това. Нещо като напомняне, пред себе си и Айдан, че между тях съществува здрава връзка – завинаги, и това го изпълваше с увереност и гордост.
Усмихвайки се, се наведе към ухото на Айдан:
– Ще се умори и ще заспи рано тази вечер, нали?
Айдан стисна ръката на Халюк:
– Не се притеснявай, аз ще я приспа, пък и ще е изморена…
Този кратичък разговор ги върна назад във времето, когато бяха млади; почувстваха се жизнени, силни, готови да се справят с всички трудности в живота. В гората животът стоеше пред тях като един огромен, дъхав букет от дървета, цветя, листа, светлина, прохлада, сенки, щастливо мълчание, примесено с шепот.
Не бързаха. Пристъпваха бавно, наслаждавайки се на момента. На Айдан й се струваше, че снощните преживявания са останали много, много назад в годините, и се чудеше дали изобщо ги е преживяла.
По време на разходката изобщо не отвориха дума за работите на Халюк в болницата. И двамата инстинктивно чувстваха, че трябва да стоят далеч от темата за главния лекар. Говориха за приятели и познати, разказваха си малки клюки и така се чувстваха сами – отделно от всички останали. Всички, извън тях тримата, сега й се струваха чужди и далечни хора. Шегуваха се с ранното лягане на Селин.
Халюк спря:
– Измори ли се?
Гласът му прозвуча толкова обичлив и загрижен, че Айдан не се сдържа – целуна лекичко мъжа си по устните.
– Малко… Но мога да вървя още.
– Хайде да се връщаме.
Повикаха Селин.
Когато излязоха от гората, на душата й беше леко. Спокойствието и тишината на гората я бяха обладали – страховете и безпокойствата й бяха изчезнали. Един лек полъх на вятъра беше достатъчен, за да разпали подобната на мъничък огън радост в нея. Айдан чувстваше, че за да посъживи още малко радостта, трябваше да направи нещо – някакво малко усилие, затова разпалено извика:
– Искаш ли да отидем да обядваме някъде?
По време на обяда Айдан почувства болка – неочаквана, моментна, но силна – като при рязко движение след старо навяхване. Споменът за Джем и неизядените зелени маслини в миг се размърда някъде в дълбокото на душата и накара пластът спокойствие, който го затискаше, да се размести. Нямаше видима причина за това. Гореща вълна заля лицето й, почувства, че се изчервява, но съпругът и дъщеря й не го забелязаха. Споменът изчезна също така мигновено, както се беше появил. На негово място остана необяснимо безпокойство. И може би мъничко страх.
Прибраха се по тъмно вкъщи. Селин беше уморена. Айдан я заведе в стаята й и я приспа. Когато се върна в салона, Халюк беше запалил лампите, но на Айдан й се стори мрачно и потискащо. Изненадващо за самата нея, в гласа й прозвуча раздразнение:
– Включи лампите. Тази обстановка ме потиска.
Халюк въпросително погледна жена си:
– Включени са, скъпа. Всички са включени.
– Така ли – изрече засрамено.
Салонът я потискаше. Изглеждаше й тесен, мрачен и неуютен. Спокойствието и радостта от сутринта бяха изчезнали. С очите на вечерта домът й изглеждаше различен от този, който бе видяла със сутрешни очи. Много скоро й предстоеше да научи, че един и същ дом може да изглежда различно сутрин и вечер – вечер, изпълнен с тъга, а сутрин – с нови надежди.
Не можеше да си спомни дали по-рано бе изпитала същото усещане, но тази вечер за първи път, откакто се беше омъжила, осъзна, че влязла ли в този дом, вече не може да излезе от него. Нямаше къде да отиде, но и да имаше, виждаше, че не може да отиде, и тази истина я караше да чувства дома като затвор. Домът, който обичаше, в който се чувстваше сигурна, за който й беше мъчно, сега й се струваше чужд и враждебен.
Душата й, която се луташе между чувствата и мислите й, и се опитваше да ги подреди, се тресеше, и причината за това сътресение, каквато и да беше тя, променяше възприятията и смисъла им.
Моментните емоционални болки, които преживяваше в последните един-два дни, в края на седмицата се превърнаха в кризисно състояние, но обичта към мъжа и дъщеря й, с която беше свикнала, успя да пребори съмненията, притесненията и безпокойството и да очисти душата й.
Айдан започна седмицата като нов човек – жизнена, свежа, разхубавена, весела, с настроение за работа. Говореше, шегуваше се с колегите си. И макар промяната в нея да не беше толкова очебийна, тя не остана незабелязана от околните – Айдан им се струваше по-весела от обикновено.
Когато Хасан й предложи да обядват заедно, прие, без да се колебае. Сама предложи да отидат в един от нашумелите напоследък ресторанти. Поръча си от най-скъпите ястия и през цялото време, докато се хранеха, не преставаше да се смее. Не пиха, но в държанието й имаше нещо, което напомняше за настроението след чаша вино. В Хасан се прокрадна мисълта, че шегите и закачките в миг ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат сълзите, но не стана така. Айдан запази доброто си настроение до края на обяда.
Не си казаха нищо особено, но беше ясно, че флиртуваха помежду си.
Това състояние на Айдан беше ново за Хасан. За пръв път, откакто работеха заедно, Айдан не се измъкваше от намеците му и не слагаше преграда помежду им.
– Лятото дойде – каза неочаквано Айдан.
– Да, изведнъж стана топло.
– В такова време човек се чувства особено. Нещо с пърхане се надига в гърдите и иска да излети навън, не мислиш ли?
Подобно на всички мъже, които тайно обичат една жена и които не могат да се възползват от веселостта, закачките и предизвикателствата в думите й, и върху лицето на Хасан падна сянка.
– Аз вече се уморих да летя… Искам да кацна някъде.
Айдан се направи, че не забелязва промяната в изражението на лицето и тъгата в тона на Хасан и отново шеговито, с леко предизвикателство в думите си, продължи:
– И къде искаш да кацнеш?
Хасан я погледна в очите и се усмихна:
– По възможност на равно и гладко място…
Айдан се засмя – толкова силно, че всички в ресторанта се обърнаха към нея – засрамено наведе глава, но не престана да се смее. Отговорът на Хасан й се стори смешен, но имаше и друго – след разговора с Джем й се искаше да продължи да остроумничи и изпитваше удоволствие, че може да го прави с някого, който не беше страшен колкото Джем. Джем й беше припомнил, че е жена. Нещо повече – умна жена. А двете, събрани на едно място, предполагаха вълнуващи преживявания.
Все едно, че години се беше оглеждала в счупено огледало – парченцата бяха залепени на местата си, но отражението в тях изглеждаше накъсано и бледо. Сега обаче пред себе си имаше ново, лъскаво огледало, в което ярко блестяха чарът, красотата, женствеността, привлекателността и умът й. Беше омагьосана от себе си. Искаше й се да преживее отново онова, което преживя, разговаряйки с Джем, да види същите картини. Омагьосана от себе си, търсеше, тичаше, опитваше се да пресъздаде отново преживяното. Търсеше някого, в когото да се огледа цялата, без да разкъсва живота си, някого, върху когото да изпробва силата и въздействието, някого, който да не е опасен колкото Джем и който да си остане само „огледало“. Защото за Джем винаги мислеше като за нещо по-различно.
Отговорът на Хасан й вдъхна надежда. Не спря, където трябваше да спре, напротив, съзнателно, използвайки цялата си женственост, предизвикателно продължи:
– Е, не можеш ли да кацнеш на неравен терен?
Хасан се засрами:
– Не мога да стоя на такова място, спъвам се и падам, знаеш…
– Внимавай повече, дръж се здраво!
Хасан поклати отрицателно глава:
– Знаеш ли, колкото повече внимавам на такива места, толкова повече се спъвам и падам.
Айдан не можа да се сдържи и зададе въпроса, който беше важен за нея:
– Ние за какво всъщност говорим?
– Не знам… Да пийнем ли по чаша вино?
– Не, не искам. Трябва да ставаме, бездруго закъсняхме.
През цялата седмица Айдан упорито продължи да говори с Хасан по този начин. Той обаче, не разбираше, че закачливите погледи и двусмислените й намеци не са нищо повече от игра. Приемаше ги като проява на интерес към него. От време на време закачките на Айдан му вдъхваха надежда, радваха го и тогава той не можеше да потисне нетърпението си, изоставяше играта и започваше да говори направо, опитваше се да й разкрие чувствата си и очакваше същото от нея, настояваше отново да бъдат заедно, а това дразнеше, а понякога и ядосваше Айдан. Хасан не разбираше защо ту му се усмихваше, ту се гневеше, мислеше си, че това са приливите и отливите в любовта.
