Текст книги "Доктор Джекил и господин Хайд"
Автор книги: Роберт Льюис Стивенсон
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 6 страниц)
Изследвайки по-нататък стаята, двамата дойдоха до голямото огледало на стойка, в което погледнаха с неволен ужас. Но то им показваше само розовия отблясък на огъня по тавана, безкрайните просветвания на пламъците по лакираната повърхност на стенните рафтове и техните собствени бледи и изплашени лица, наведени над огледалото.
– Това огледало трябва да е видяло странни неща, господине – прошепна Пуул.
– И сигурно нищо по-странно от самото него – отговори като ехо адвокатът със същия тон. – Защото какво е правил с него Джекил – той се стресна от собствените си думи и като надви’ слабостта си, добави: – за какво му е било то на Джекил?
– Вие можете да кажете това – рече Пуул.
После отидоха до работната маса. Измежду спретнато подредените на нея книжа изпъкваше един голям плик, адресиран с почерка на доктор Джекил до господин Атърсън. Адвокатът го разпечата и на пода изпаднаха няколко вложени вътре неща. Първото беше завещание, съставено със същите ексцентрични условия, както онова, което беше върнал преди няколко месеца на доктора; то трябваше да служи като доказателство в случай на смърт и като дарение в случай на изчезване, но вместо името на Едуард Хайд Атърсън с неописуема изненада прочете името Гейбриъл Джон Атърсън. Той погледна Пуул, после отново документа и най-сетне мъртвия злодей, проснат на килима.
– Свят ми се завива – каза Атърсън. – През всичките тези дни той е имал това в ръцете си. Нямаше причини да ме обича; трябва да е беснеел, че е изместен от мене; и не е унищожил документа?…
Вдигна втората хартия; това беше кратка бележка, написана с почерка на доктора и датирана в горния ъгъл.
– О-о, Пуул – извика адвокатът, – днес той е бил жив и бил тука! Не е възможно да са го убили за толкова малко време, той трябва да е жив, сигурно е избягал! А защо да избяга? И как? Тогава бихме ли могли да наречем това самоубийство? О-о, трябва да бъдем внимателни. Струва ми се, че можем да въвлечем господаря ти в някаква голяма беда.
– Защо не я прочетете, господине? – попита Пуул.
– Защото се страхувам – отговори натъртено адвокатът. – Дано даде господ да нямам основание за това! – И с тези думи поднесе хартията към очите си и прочете следното:
„Драги ми Атърсън, когато това попадне в ръцете ти, мене вече няма да ме има; при какви обстоятелства, не мога да предвидя. Но моят инстинкт и всички аспекти на неописуемото ми положение говорят, че краят ми е сигурен и ще дойде скоро. Когато бъда вече покойник, най-напред прочети разказа, който Лениън ме предупреди, че ще остави в твоите ръце; ако пък искаш да узнаеш повече, прочети изповедта на
твоя недостоен и нещастен приятелХенри Джекил“
– Има ли трети плик? – попита Атърсън.
– Ето, господине – каза Пуул и му подаде един голям плик, запечатан на няколко места.
Адвокатът го сложи в джоба си.
– Аз няма да говоря пред никого за тези документи. Ако господарят ти е избягал или е мъртъв, можем поне да запазим неопетнено името му. Сега е десет часът. Трябва да се прибера в къщи и прочета документите на спокойствие; но ще се върна преди полунощ и тогава ще повикаме полиция.
Излязоха и заключиха зад себе си вратата на залата; и Атърсън, отново оставяйки слугите събрани край огнището в хола, се върна бързо в своя кабинет да прочете двата разказа, в които вече се изясняваше тази загадка.
РАЗКАЗЪТ НА ДОКТОР ЛЕНИЪН
На 9 януари, преди четири дни, с вечерната поща получих запечатан плик, адресиран с почерка на моя колега и бивш състудент Хенри Джекил. Това ме изненада доста, защото нямахме навика да си кореспондираме; бяхме се срещнали и вечеряли заедно предишния ден и не виждах никаква причина за подобна размяна на писма. Съдържанието на писмото само увеличи изненадата ми, защото ето какво гласеше то:
10 декември 18… година
„Драги Лениън, ти си един от най-старите ми приятели и макар да сме имали различия в разбиранията си по някои научни въпроси, не мога да си спомня, поне от моя страна, нито един случай на разрив в нашите другарски чувства. Не е имало никога ден, в който, ако ти ми кажеше: «Джекил, съществуването ми, честта ми, смисълът на моя живот зависят от тебе», да не жертвувам състоянието си или лявата си ръка, за да ти помогна. Лениън, сега наистина съществуването ми, честта ми, смисълът на моя живот зависят от тебе; ако не ми помогнеш тази нощ, аз съм изгубен. Можеш да предположиш, след този увод, че ще те моля за нещо нечестно. Отсъди сам.
Моля те да отложиш всичките си ангажименти за тази вечер – даже да си повикан при леглото на император. Вземи файтон, освен ако каретата ти се намира пред входа, и с това писмо в ръка ела веднага у дома. Пуул, камериерът ми, е получил моите нареждания; той ще очаква пристигането ти заедно с един шлосер. Ще трябва да разбиете вратата на кабинета й ти ще влезеш сам; отвори стъкления шкаф на буква «Е» от лявата страна, счупи ключалката, ако е заключена, и извади с цялото му съдържаниечетвъртото чекмедже отгоре, или (което е едно и също) третото отдолу. При изключително разстроеното ми съзнание ужасно се страхувам, че може да те подведа, но дори да греша, можеш да познаеш чекмеджето по съдържанието му: прахове, стъкленица и една книга. Това чекмедже, моля те, донеси със себе си на площад Кевъндиш така, както го намериш.
Това е първата част от задачата ти. Ето и втората. Ще си се върнал в къщи, ако тръгнеш веднага след получаване на писмото, много преди полунощ; но аз все пак ти оставям повече време не само заради евентуални пречки, които не могат да бъдат нито предотвратени, нито предвидени, а и защото час като среднощния, в който слугите ти ще спят, е за предпочитане по отношение на онова, което ще остава да се направи. В полунощ ще те моля да бъдеш сам в приемната си, да допуснеш в дома си един човек, който ще ти се представи с моето име, и да му връчиш чекмеджето, което ще донесеш от кабинета ми. Тогава ще си изпълнил задачата си и ще си спечелил напълно моята признателност. Пет минути по-късно, ако настояваш да получиш обяснение, ти ще разбереш, че всички тези неща са били жизнено важни и че ако пренебрегнеш дори едно от тях, колкото и невероятни да ти изглеждат, на съвестта ти ще лежи моята смърт или опропастяване.
Колкото и да съм уверен, че няма да пренебрегнеш моя повик, сърцето ми се свива и ръката ми трепери само като си помисля за такава възможност. Представи си какво изпитвам аз сега, на чуждо място, потискан от мрака на едно отчаяние, което никоя фантазия не би могла да преувеличи, и с пълното съзнание, че ако навреме ми помогнеш, всичките ми тревоги ще отминат като разказана приказка. Помогни ми, Лениън, и спаси
твоя приятел
Х. Дж.
П.П. Бях вече запечатал писмото, когато нов ужас обзе душата ми. Може да изпусна пощата и да получиш писмото ми чак утре сутринта. В такъв случай, Лениън, изпълни поръчката ми по което време на деня ти е удобно и отново очаквай моя пратеник в полунощ. Тогава може да е вече твърде късно; и ако тази нощ отмине без произшествия, ще знаеш, че за последен път си видял Хенри Джекил.“
Като прочетох това писмо, бях уверен, че колегата ми е изгубил ума си, но докато това не се докажеше, в което бях сигурен, аз се чувствувах задължен да изпълня желанието му. Колкото по-малко разбирах от тая бъркотия, толкова по-малко бях в състояние да оценя важността й; но един така изразен повик не можеше да бъде отминат, без човек да поеме върху себе си тежка отговорност. И аз станах от вечеря, взех файтон и отидох право в дома на Джекил. Камериерът очакваше пристигането ми; беше получил със същата поща препоръчано писмо с указания и веднага бе повикал шлосер и дърводелец. Те дойдоха, докато разговаряхме, и всички заедно отидохме в дисекционната зала на стария доктор Денмън, откъдето (както несъмнено ти добре знаеш) се влиза най-удобно в кабинета на Джекил. Вратата беше много здрава, а ключалката й превъзходна; дърводелецът ни даде да разберем, че ще му бъде извънредно трудно и ще повреди доста вратата, ако трябва да я разбиваме, а шлосерът направо изпадна в отчаяние. Той обаче беше сръчен човек и след около два часа успя да отвори вратата. Шкафът „Е“ беше отключен; извадих чекмеджето, запълних го с талаш, увих го в хартия и се върнах на площад Кевъндиш.
Проверих съдържанието му. Праховете бяха добре приготвени, но не с прецизността на фармацевт; ясно беше, че ги е правил самият Джекил, и когато отворих една от опаковките, намерих нещо, което ми напомняше обикновена кристална сол с бял цвят. Стъкленицата, която забелязах след това, беше наполовина пълна с кървавочервена течност с много силна миризма и ми се струва, че съдържаше фосфор и етер. За другите съставки не можех да се досетя. Книгата беше най-обикновена и в нея имаше поредица дати. Те обхващаха период от много години, но ми направи впечатление, че прекъсват преди около година, и то съвсем внезапно. Тук-таме към датите беше прибавена малка забележка, обикновено една-единствена дума: „двойна“; тя се срещаше шест пъти в общо около няколкостотин вписвания на дати и на още едно място в самото начало на списъка, където след нея бе отбелязано с няколко удивителни: „Пълен провал!!!“. Всичко това, макар да възбуждаше любопитството ми, не разкриваше почти нищо определено. Имаше още стъкленица с някаква тинктура, някаква сол, увита в хартия, и дневник на серия опити, недовели (както много от изследванията на Джекил) до никакъв практически резултат. Как можеше наличието на тези вещи в моя дом да има значение за честта, живота, за самото съществуване на вятърничавия ми колега? Щом неговият пратеник можеше да отиде на едно място, защо да не отиде и на друго? Даже да имаше някакви пречки, защо трябваше този господин да бъде приет от мен тайно? Колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че боравя със случай на мозъчно заболяване; и въпреки че пратих слугите да си легнат, заредих един свой стар барабанлия пищов, за да бъда готов за самозащита.
Дванадесет часът едва прозвъня над Лондон, когато на вратата леко се почука. Отидох сам да отворя и намерих един дребен човек, свил се до колоната на портала.
– Доктор Джекил ли ви изпраща? – попитах аз.
Той отговори „да“ с някакъв принуден жест и когато го поканих да влезе, направи това едва след като се обърна и огледа потъналия в тъмнина площад. Там имаше един полицай, приближаващ с фенера си; щом го видя моят посетител, ми се стори, че се сепна и побърза да влезе.
Тези подробности, трябва да призная, доста ме смутиха; последвах го до силно осветената приемна, сложил ръка на оръжието. Едва тук можах да го разгледам добре. Никога преди не бях го виждал, в това съм сигурен. Беше нисък, както казах; порази ме и шокиращият израз на лицето му, забележителното съчетание на голяма мускулна енергия и немощ на телосложението и накрая, но не от най-малка важност, странното смущение, което пораждаше в мен близостта на този човек. Това беше като начална тръпка и се придружаваше от явно спадане на пулса. Тогава аз го отдадох на някакво идиосинкратично 77
Свойствен на идиосинкразията, присъщ на нервната особеност у човека. – Б.р.
[Закрыть], характерно само за мен отвращение и се учудвах единствено на остротата на симптомите; но по-късно имах основание да повярвам, че причината лежи много по-дълбоко в природата на човека, и да се отнеса към по-благородна опорна точка от обикновената омраза.
Този човек, още с влизането си породил у мен само любопитство и отвращение, беше облечен по начин, който би направил един обикновен човек смешен; дрехите му, макар от скъпа материя, бяха твърде големи за него: панталоните висяха на краката и бяха подвити, за да не се влачат, талията на дрехата – под кръста, яката – разстлана широко на раменете. Колкото и да е странно, тази нелепа премяна съвсем не пораждаше у мене смях. По-скоро, понеже имаше нещо ненормално и нередно в самата същност на човека, който стоеше пред мен, тя будеше почуда и отвращение. Тази несъразмерност дори допадаше на новодошлия и подсилваше общото впечатление, така че към интереса ми към природата и характера на този човек се прибавяше и любопитството да узная произхода му, неговия живот, състоянието и положението му в обществото.
Тези свои наблюдения, макар че отнеха доста време, за да ги опиша, впечатлих само за няколко секунди. Посетителят ми беше явно много възбуден от нещо неприятно.
– Донесохте ли го? – извика той. – Донесохте ли го? – Така силно беше нетърпението му, че ме хвана за ръката и ме разтърси.
Отстраних го, защото от неговия допир усетих ледена тръпка в жилите си.
– Почакайте, господине – казах аз. – Вие забравяте, че още нямам удоволствието да ви познавам. Седнете, ако обичате. – И му дадох пример, като седнах сам на обичайното си място, подражавайки дотолкова обикновения си маниер на разговор с пациент, доколкото ми позволяваше късният час, естеството на моето занимание и ужасът, който моят посетител вдъхваше.
– Моля да ме извините, доктор Лениън – отговори той съвсем учтиво. – Това, което казвате, е напълно основателно; нетърпението ми взе връх над моята учтивост. Идвам тук по искане на вашия колега доктор Хенри Джекил, много е спешно; и разбрах, че… – Той замълча и се хвана за гърлото. Забелязах, въпреки стремежа му да прикрие това, че се бори с пристъпите на някаква истерия. – Разбрах, че едно чекмедже…
Тук аз съжалих нетърпението на моя посетител и може би собственото си нарастващо любопитство.
– Ето го, господине – казах, посочвайки чекмеджето, поставено на пода до една маса и все още покрито с листа хартия.
Той скочи към него, после се спря и сложи ръка на сърнето си; чух как зъбите му скърцат при конвулсивните движения на челюстите. Лицето му беше така демонично, че се изплаших и за живота, и за разсъдъка му.
– Съвземете се – казах аз.
Той се обърна към мен с ужасяваща усмивка и сякаш обзет от отчаяно решение, дръпна листа хартия. При вида на съдържанието така високо хлъцна от облекчение, че се вкамених. И в следващия миг, с глас, който вече показваше сдържаност, запита:
– Имате ли мензура?
Аз се надигнах с усилие й му подадох, каквото искаше.
Благодари ми усмихнат и кимна, после наля няколко капки от червената тинктура и прибави единия от праховете. Сместа, която отначало имаше червеникав оттенък, започна с разтварянето на кристалите да избледнява, ла кипи шумно и да изхвърля облачета пара. Внезапно кипенето спря и сместа промени цвета си на пурпурночервен, който отново бавно избледня в блатистозелено. Посетителят ми, който беше наблюдавал тези метаморфози много внимателно, се усмихна, постави чашата на масата и обърна към мене изпитателен поглед.
– А сега – каза той – да уредим, каквото остава. Ще бъдете ли разумен? Ще отстъпите ли? Ще допуснете ли да взема тази чаша в ръцете си и да напусна дома ви без повече приказки? Или любопитството властвува над вас? Помислете, преди да отговорите, защото ща бъде така, както решите. Може да си останете както преди, нито по-обогатен, нито по-мъдър, освен ако услугата, оказана на човек, изпаднал в ужасно отчаяние, може да се изтълкува като богатство на духа. Ако предпочетете друг избор, пред вас ще се разкрият нови области на знанието, нови пътища към славата и могъществото ще се отворят пред вас, тук, в тази стая, в този момент, и очите ви ще бъдат поразени от едно чудо, което ще разклати неверието ви в сатаната.
– Господине – откликнах се аз, показвайки хладнокръвие, каквото в действителност далеч не притежавам, – вие говорите загадки и навярно няма да се учудите, като ви кажа, че не ви слушам с особено доверие. Но отидох твърде далеч в обясненията, за да мога да замълча, преди да видя края.
– Добре – отговори посетителят. – Лениън, надявам се, помните дадените от вас клетви. Това, което ще последва, е във властта на нашата професия и сега вие, който така дълго бяхте обвързан с тесногръдите и материалистически схващания, вие който отричахте достойнствата на трансценденталната 88
От трансцендентален – понятие в идеалистическата философия: който се отнася до познанието на независими от опита явления. – Б.р.
[Закрыть]медицина, вие, който се присмивахте на по-високостоящите от вас, гледайте!…
Той допря чашата – до устните си и изпи всичко на един дъх. Последва вик, човекът се олюля, затърчи се, впи пръсти в масата и остана така, опулил очи и стенещ с отворена уста; както гледах, настъпи някаква промяна – той като че ли се подуваше, лицето му изведнъж потъмня, а чертите сякаш се топяха и изменяха. В следния миг отскочих към стената, вдигнал ръка над очите да не гледам това чудо: целият бях скован от ужас.
– О, боже! – закрещях аз; защото там, пред очите ми, блед и разтреперан, полуприпаднал и опипващ пред себе си като човек, възвърнат от смъртта, стоеше Хенри Джекил!
Какво ми говори той в продължение на цял час след това, не мога да си припомня така добре, че да го отразя на хартия. Каквото видях – видях, каквото чух – чух, и душата ми се поболя. Сега, когато тази гледка не стои пред очите ми, се питам вярвам ли в това, което се случи, и не мога да си отговоря. Разтърсен съм до дън душа; изгубих съня си; страшен ужас не ми дава покой нито час през деня и нощта; чувствувам, че дните ми са преброени и че трябва да умра; и все пак ще умра в неверие. А колкото до моралната низост, която този човек разкри пред мене, даже със сълзите на разкаянието, даже в паметта си не бих могъл да се спра на нея без тръпка на ужас. Ще ти кажа само едно, Атърсън, и то (ако можеш да го повярваш) е повече от достатъчно. Съществото, което се промъкна в дома ми онази нощ, беше, по признание на самия Джекил, известно под името Хайд и преследвано по всяко кътче на земята като убиец на Керю.
Хейсти Лениън
ИЗЧЕРПАТЕЛНОТО ОБЯСНЕНИЕ НА ХЕНРИ ДЖЕКИЛ ЗА СЛУЧАЯ
Роден съм през 18… година в богато семейство, освен това надарен с прекрасна физика, склонен по природа към трудолюбие, склонен да уважавам умните и добрите хора и, както може да се предположи, с всички предпоставки за почтено и забележително бъдеще. И наистина най-лошата от слабостите ми беше веселият ми нрав – черта, която е направила много хора щастливи, но която аз не можах да помиря с високомерното си желание да ходя с вирната глава и си придавам пред хората вид, по-сериозен от обикновения. Оттам се стигна до това да прикривам удоволствията си и когато наближих разумната възраст и почнах да се оглеждам и преценявам своя напредък и положение в обществото, аз вече бях в плен на един дълбоко двойнствен живот. Много хора биха дори нашироко разказвали за историйки, подобни на тези, в които се замесвах, но от високото гледище, което си бях избрал, аз се отнасях към тези преживявания с болезнено чувство на срам и ги криех. И така по-скоро взискателният характер на моите домогвания, отколкото каквото и да е избледняване на слабостите ми направи от мен това, което бях, и даже раздели в душата ми с по-дълбока бразда полюсите на добро и зло, отколкото у повечето хора, полюсите, които разделят или свързват двойнствената природа на човека. При това положение аз бях въвлечен в дълбоки и упорити размишления върху този жесток закон на живота, който лежи в основите на религията и е един от най-богатите извори на злочестие. Макар тъй дълбоко двойнствен, аз не бях в никакъв случай лицемер; двете страни в мен бяха напълно спонтанни; аз не бях повече аз, когато оставях въздържането и потъвах в срама, отколкото когато работех в светлината на деня за напредъка на знанието или за облекчаване на мъките и страданията. И се случи така, че насоката на моите научни изследвания, които изцяло клоняха към мистичното и трансценденталното, откликна и хвърли силна светлина върху моята убеденост, че се води постоянна война между двете мои същества. От ден на ден аз с двете страни на моето съзнание, моралната и интелектуалната, все повече приближавах истината, от частичното разкриване на която бях осъден на такъв ужасен крах: това, че човек не е едно цяло, а фактически две същества. Казвам две, защото степента на познанията ми не надхвърля тази точка. Други ще ме последват, други ще ме надминат по същите пътища и се осмелявам да предскажа, че човек ще бъде осъзнат в края на краищата като система от различни, несъвместими и независими обитатели. Аз от своя страна, изхождайки от личния си живот, напредвах безпогрешно в една посока и само в една посока. Тъкмо в моралната сфера, и то вътре в моята собствена личност, се научих да разпознавам пълната и примитивна двойнственост на човека. Прозрях двете природи, които мерят сили в моето съзнание, и даже ако мога с право да кажа, че съм всяка една от тях, това е само защото представлявам напълно и двете. Съвсем отрано, още преди развитието на научните ми открития да беше започнало да подсказва най-безспорни възможности за такова едно чудо, аз се бях научил да се отдавам с радост, като на любима мечта, на мисълта за разделянето на тези природни сили. Ако всяка от тях, казвах на себе си, можеше да бъде вместена в отделна личност, животът би бил облекчен от много непоносими неща: злото да върви по своя път, отделно от аспирациите и разкаянието на неговия по-почтен брат, а доброто да крачи твърдо и сигурно към възход, вършейки делата, в конто намира удоволствие, без да се излага повече на позор и разкаяние поради това изолирано от него зло. Проклятие за човечеството беше това, че тези две несъвместими същности бяха така обвързани заедно, че в агонизиращата утроба на съзнанието такива коренно различни близнаци трябваше да водят непрекъсната борба. Как тогава успях да ги разединя?
Бях твърде много напреднал в своите размишления, както вече казах, когато една странична светлина озари въпроса от лабораторната ми маса. Започнах да усещам по-дълбоко, отколкото беше прието преди, трепетната нематериалност, подобната на мъгла преходност на това изглеждащо така солидно тяло, в което се разхождаме пременени. Намерих средства, които имат силата да разтърсят и смъкнат това облекло от плът, също както вятърът може да отметне полите на шатрата. Поради две важни причини няма да се спусна надълбоко в тази научна част от моята изповед. Първо, защото са ме учили, че предопределението и товара на човешкия живот трябва да носим на плещите си и когато направим усилие да ги отхвърлим от себе си, те се връщат пак при нас с още по-безцеремонен и по-силен натиск. И, второ, защото, както разказът ми ще покаже, уви, твърде очебийно, разкритията ми бяха непълни. Достатъчно бе обаче това, че аз не само разграчих моето тяло от неговата аура и излъчванията на известни сили, които оформяха моя дух, но и успях да съставя лекарство, посредством което тези сили можеха да бъдат детронирани от тяхното върховенство и заменени с втора форма и изображение, не по-малко естествени за мене, защото бяха израз и носеха печата на по-низши сили в моята душа.
Колебах се много, преди да поставя тази теория на изпитание в практиката. Знаех много добре, че рискувам да умра, защото всяко лекарство, което така потенциално контролира и разтърсва самата крепост на личността, може при най-малко предозиране или несполука в момента на проявяване да заличи това нематериално тяло, което се опитвах да променя. Обаче изкушението да направя такова единствено по рода си и голямо откритие най-после победи страховете на безпокойството. Тинктурата бях си приготвил отдавна; закупих наведнъж от фирма фармацевти на едро огромно количество от една особена сол, за която от опитите си знаех, че е последната необходима съставка, и късно през една проклета нощ аз смесих съставките, наблюдавах ги как врат и димят в чашата и когато кипенето спря, в изблик на смелост изпих сместа.
Последваха внезапни адски болки; някакво стържене в костите, ужасно повдигане и паника на духа, което не може да се сравни нито с раждането, нито със смъртта. После тези агонии почнаха бързо да затихват и аз дойдох на себе си като че ли след тежка болест. Имаше нещо странно в моите усещания, нещо неописуемо ново и поради своята новост – невъобразимо сладостно. Чувствувах се по-млад, по-лек и по-бодър; имах съзнанието за замайващо безразсъдство, цял поток от безредни чувствени изображения изпълваха представите ми, някакво разтоварване от задълженията, непозната, но не невинна свобода на духа. Аз познах себе си от първия дъх на този нов живот като един по-лош човек, като роб, продаден на моето първично зло, и тази мисъл в момента ме сграбчи и опияни като вино. Протегнах ръце, тържествуващ от свежестта на тези нови усещания, и внезапно открих, че съм значително намалял на ръст.
Тогава нямаше огледало в моята стая; онова, което стои до мен сега, когато пиша, беше донесено по-късно именно заради моите преобразявания. Нощта беше вече попреминала и наближаваше утрото – черно, почти назряващо за възприемането на деня; обитателите на моя дом бяха потънали в най-дълбок сън и аз реших, както бях възбуден от надежди и възторг, да дръзна и отида в новия си вид чак до своята спалня. Пресякох двора, където, струваше ми се, съзвездията гледаха към мен с почуда първото същество от този вид, което тяхното безсънно бдение беше някога разкривало пред тях, промъкнах се през коридорите като странник в собствения си дом и като достигнах стаята си, видях за първи път образа на Едуард Хайд.
Тук трябва да говоря само теоретично, споменавайки не това, което зная, а което предполагам да е най-вероятно. Лошата страна на моята природа, в която сега бях превъплътил търсения разрушителен ефект, беше по-малко снажна и по-малко развита от добрата, която току-що напуснах. И наистина в течение на живота ми, по своята същност девет десети живот на усилия, добродетели и самоконтрол, тя е била упражнявана много по-малко и много по-малко изтощена. От това, струва ми се, идва и фактът, че Едуард Хайд е толкова по-дребен, по-слаб и по-млад от Хенри Джекил. Даже както доброто светеше в образа на единия, така злото беше изписано изцяло на лицето на другия. Злото (което аз все още трябва да вярвам, че е погубващата страна у човека) беше наложило на това тяло печата на уродливост и разруха. И все пак, когато гледах този грозен идол в огледалото, нямах чувство на погнуса, а по-скоро ме изпълваше радост. Това също бях аз. Всичко изглеждаше естествено и човешко. В моите очи то носеше по-жив отпечатък на духа, изглеждаше по-изразително и неповторимо, отколкото несъвършеният и двойствен образ, който дотогава бях свикнах да наричам мой. И в това бях несъмнено прав. Наблюдавал съм, че когато носех подобието на Едуард Хайд, никой не можеше да се доближи до мене за първи път без видимо отвращение от вида ми. Това, по мое разбиране, бе така, защото всички човешки същества, които срещаме, са смесица от добро и зло и единствен Едуард Хайд в редиците на човечеството беше чисто зло.
Повъртях се известно време пред огледалото: вторият и заключителен експеримент предстоеше да бъде направен; трябваше да проверя дали съм изгубил самоличността си безвъзвратно и дали трябва да напусна, преди да е настъпил денят, дома, който вече не беше мой. Втурнах се обратно в кабинета си, отново приготвих и изпих чашата с питието, още веднъж изстрадах болките на разпадането и пак дойдох на себе си с характера, телосложението и лицето на Хенри Джекил.
Последната нощ стигнах до фаталния кръстопът. Ако бях подходил към откритието си с по-благородни цели, ако бях рискувал с експеримента си заради възвишени и благочестиви стремежи, всичко би било другояче и от тези болки на смърт и раждане бих излязъл ангел вместо сатана. Лекарството нямаше дискриминационно действие, то не беше нито сатанинско, нито божествено, то просто разтърсваше дверите на затвора на моето равновесие и също като пленниците на Филипи това, което стоеше отвътре, излезе на преден план. По онова време моята добродетел дремеше, моето зло беше разбудено от амбиция, беше нащрек и готово да използва случая; в резултат се появи Едуард Хайд. Ето защо, въпреки че имах сега два характера и два образа, единият беше напълно отрицателен, а другият – предишният Хенри Джекил, това разнородно съчетание, от чието изменение и подобряване бях вече свикнал да се отчайвам; В такъв случай движението беше изцяло към по-лошото.
Дори тогава аз още не бях преодолял отвращението си от сухия живот на учен, от време на време все още изпадах във весело настроение и тъй като моите удоволствия бяха (меко казано) недостойни, пък бях известен и високо почитан, а също клонях към напреднала възраст, това непостоянство на моя живот от ден на ден ставаше по-нежелано. Ето в кое отношение ме изкуши моята нова страст, докато й станах роб. Трябваше само да изпия чашата, да отхвърля изведнъж тялото на известния професор и да възприема, подобно на плътно наметало, това на Едуард Хайд. Аз се усмихвах на тази мисъл, по него време тя ми изглеждаше смешна, и правех приготовленията си с най-голямо усърдие. Наех и обзаведох къщата в Сохо, до която Хайд беше проследен от полицията, и наех за икономка една жена, която познавах добре като мълчалива и безсъвестна. От друга страна, съобщих на прислугата си, че господин Хайд (когото им описах) трябва да се ползва с пълна свобода и власт в моя дом на площада и за да предотвратя неприятности, се постарах да представя второто си въплъщение като свой близък приятел. После съставих завещанието, срещу което ти толкова се бунтуваше, така че ако нещо ми се случи в образа ми на доктор Джекил, да мога да приема този на Едуард Хайд без загуба на доходите си. И така осигурен, както си мислех, всестранно, почнах да се възползвам от необикновената свобода на моето положение.
В миналото хората са наемали убийци да извършват вместо тях престъпления, докато собствената им личност и репутация оставали защитени. Аз бях първият, който направи това за лично удоволствие. Аз бях първият, който можеше пред очите на обществото да се движи с необходимата почтеност и в даден момент, подобно на ученик, да скъса с тези условности и главоломно да скочи в морето на свободата. А за мен, в моята непроницаема обвивка, свободата беше пълна. Помислете си – та аз дори не съществувах! Само да можех да избягам и се шмугна във вратата на моята лаборатория, само да можех да имам секунда–две да разбъркам и глътна лекарството, което винаги стоеше готово, тогава, каквото и да беше направил, Едуард Хайд щеше да изчезне като петно от дъх върху огледало и вместо него, спокоен в дома си, в своя кабинет, пълнейки лампата си посред нощ, щеше да стои Хенри Джекил, готов да се надсмее над всякакво подозрение към него.
Удоволствията, които търсех в моята маскировка, както вече казах, бяха недостойни, едва ли бих могъл да намеря за тях по-точно определение. Но в ръцете на Едуард Хайд те скоро започнаха да се превръщат в чудовищни. Когато се завръщах от такива похождения, често пъти изпадах в недоумение от моята порочност. Това близко нещо, което извиквах от собствената си душа и изпращах само да действува за собствено удоволствие, беше същество по наследство зло и порочно, всяка негова постъпка и мисъл бяха за негова лична полза; то пиеше удоволствие със зверска кръвожадност от всяка форма на мъчение над другите, безсърдечно, като човек от камък. В известни случаи Хенри Джекил се отвращаваше от деянията на Едуард Хайд, но ситуацията беше извън обикновените закони и умело отслабваше обхвата на съзнанието. Виновен беше Хайд все пак, и само Хайд. Джекил не беше станал по-лош; той се събуждаше отново за добрите си качества, очевидно неотслабнали. Дори бързаше, където беше възможно, да поправи стореното от Хайд зло. И така съзнанието му се приспиваше.
