Текст книги "Доктор Джекил и господин Хайд"

ПОСЛЕДНАТА НОЩ

Атърсън седеше край камината една привечер, след като се бе нахранил, когато го изненада появата на Пуул.

– За бога, Пуул, какво те носи насам? – извика той и поглеждайки го, добави: – Но какво ти е? Да не би докторът да е болен?

– Господин Атърсън – каза прислужникът, – нещо не е в ред.

– Седни и вземи чаша вино – рече адвокатът. – Така. А сега спокойно и ясно ми кажи какво искаш.

– Вие познавате навиците на доктора, господине – отговори Пуул – и как се затваря в къщи. Е, той пак се затвори в кабинета и това никак не ми харесва – да не съм жив, ако ми харесва. Страх ме е, господин Атърсън.

– Слушай, добри човече – каза адвокатът, – говори ясно. От какво се страхуваш?

– Аз живея в страх вече цяла седмица – рече Пуул, упорито пренебрегвайки въпроса – и не мога да понасям повече.

Видът на слугата достатъчно потвърждаваше думите му, държането му се беше изменило неимоверно и с изключение на мига, в който съобщи най-напред за страха си, той нито веднъж не погледна адвоката в очите. Седеше с чашата вино на колене, още недокосната, и поглед, впит в един ъгъл на стаята.

– Не мога да понасям повече – повтори той.

– Хайде – подкани го адвокатът, – виждам, че имаш сериозно основание, Пуул; виждам, че нещо наистина е нередно. Опитай се да ми разкажеш какво е то.

– Струва ми се, че има нещо нечисто – отвърна Пуул дрезгаво.

– Нечисто! – викна адвокатът доста изплашен и по-скоро склонен да се разсърди от това. – Нечисто! Какво искаш да кажеш?

– Не смея да кажа нищо, господине – беше отговорът; – но вие ще дойдете може би с мен и ще видите сам.

Вместо отговор Атърсън скочи и взе шапката и връхната си дреха, но забеляза с почуда голямото облекчение, което се появи на лицето на камериера, както и това, че той остави чашата вино недокосната, за да го последва.

Беше ветровита, студена, типична за март вечер, с бледа луна, която лежеше по гръб, като че ли вятърът я беше съборил, и с носени от вятъра тънки, прозрачни облаци. Вятърът затрудняваше говора и зачервяваше лицата. Освен това той необикновено беше изпразнил улиците от хора, защото Атърсън си каза, че никога не е виждал тази част на Лондон така обезлюдена. Искаше му се тя да е друга; пръв път в живота си осъзнаваше такава нужда: да види или докосне себеподобни същества; защото, колкото и да се бореше против това, в съзнанието му се раждаше съкрушителното предчувствие за беда. Площадът, когато стигнаха до него, беше изпълнен с вятър и прах и тънките стъбла на дърветата в градината се удряха в оградата. Пуул, който през целия път вървеше крачка–две напред, сега се дръпна към средата на тротоара и въпреки острия вятър свали шапката си и избърса чело с една червена носна кърпа. Но въпреки бързината, с която се бе движил, това не бяха капки пот от умора, а влагата на някаква задушаваща мъка; защото лицето му беше бледо, а гласът, когато заговори, дрезгав и пресекнал.

– Е, господине, пристигнахме – каза той – и дано даде господ да няма нищо нередно.

– Амин, Пуул – отвърна адвокатът.

Тук слугата почука много внимателно, вратата се отвори на предпазната верижка и един глас попита отвътре:

– Ти ли си, Пуул?

– Да – каза Пуул, – отвори.

Холът, когато влязоха в него, беше силно осветен; огънят гореше с високи пламъци и около огнището цялата прислуга, мъже и жени, стояха сгушени като стадо овци. При вида на Атърсън камериерката избухна в истерични хълцания, а готвачката, изплаквайки „Слава богу, това е господин Атърсън“, изтича напред, като че ли да го поеме в ръцете си.

– Какво има? Та вие сте всички тук – рече строго адвокатът. – Много лошо, много неприлично; вашият господар ще бъде крайно недоволен.

– Те до един се страхуват – каза Пуул. Последва глухо мълчание, никой не протестира, само камериерката извиси глас и заплака силно.

– Млъкни! – обърна се към нея Пуул с ярост, която издаваше собственото му нервно напрежение; и наистина, когато момичето зарида по-силно, всички се стреснаха и обърнаха лица към вътрешната врата в очакване на нещо ужасно. – А сега – продължи Пуул, този път към момчето, което се грижеше за кухненските прибори – дай ми една свещ и ние веднага ще се справим с тази история. – После помоли господин Атърсън да дойде с него и го поведе към задния двор.

– Господине – каза той, – вървете колкото можете по-тихо: искам вие да чуете, а вас да не ви чуят. И внимавайте; ако случайно ви повика да влезете, не отивайте.

Нервите на Атърсън при това неочаквано заключение се изопнаха така, че почти го извадиха от равновесие, но адвокатът отново събра смелост и последва камериера в сградата на лабораторията и през хирургическата зала с купищата щайги и бутилки до подножието на стълбата. Тук Пуул му направи знак да застане настрани и да слуша, а самият той, като остави свещта на земята и с усилие събра всичката си решителност, изкачи стълбата и почука плахо на червената врата на кабинета.

– Господин Атърсън иска да ви види – извика той и докато говореше, още веднъж направи знак на адвоката да нададе ухо.

Един глас отвътре отговори с нотка на недоволство:

– Кажи му, че не мога да приема никого.

– Благодаря, господине – изрече Пуул тържествено и като взе отново свещта, отведе Атърсън обратно през двора в голямата кухня, където огънят беше угаснал и хлебарките пълзяха по пода. – Господине – продължи той, загледал Атърсън в очите, – това гласът на моя господар ли беше?

– Изглежда доста променен – отговори адвокатът, много блед, но отвръщайки на погледа с поглед.

– Променен? Е, да, и аз мисля така – каза камериерът. – Двадесет години съм’ в дома на този човек, та гласът му ли няма да позная? Не, свършено е с моя господар; той свърши още преди осем дни, когато го чухме да зове името на бога, а кой е там вътре вместо него и защо стои там, е нещо, което само господ знае, господин Атърсън.

– Много странна история, Пуул; крайно нелепа история, човече – отбеляза Атърсън, хапейки пръст. – Да речем, че е както ти смяташ; да речем, че доктор Джекил е бил… хм, убит. Какво ще кара тогава убиецът да стои тук? Това не е логично.

– Господин Атърсън, вие сте човек, който трудно бива задоволен, но ще се помъча все пак да ви осветля – каза Пуул. – През цялата минала седмица, трябва да знаете, той или то, или каквото и да е това, което живее в кабинета, крещя денем и нощем за някакво лекарство и не можеше да си го спомни. Понякога той – господарят правеше така – пишеше нарежданията си на лист хартия и ги хвърляше на стълбите. Тази седмица ние не получавахме нищо, нищо освен хартии и вратата все стоеше затворена; храната дори трябваше да оставяме там и тя скришом се вземаше, когато никой не гледа. Да, господине, всеки ден; по два–три пъти в един и същи ден получавах заповеди и упреци и бивах пращан да търча по всички по-големи аптеки в града. Всеки път, когато донасях лекарството, получавах нова хартийка, с която ми се нареждаше да го върна, защото не било чисто, и нова рецепта за друга фирма. Това лекарство се желае прекалено силно, за каквото и да е то.

– Имаш ли някое от тези листчета? – попита Атърсън.

Пуул потърси в джоба си и извади една смачкана бележка, която адвокатът, наведен близо до свещта, внимателно разгледа. Съдържанието й беше: „Доктор Джекил поднася своите почитания на господа Мо. Той ги уверява, че последната мостра е нечиста и съвсем безполезна за сегашните му цели. През 18… година доктор Джекил закупи едно по-голямо количество от господа Мо. Той сега ги моли да потърсят най-внимателно и ако им е останало нещо от същото качество, веднага да му го изпратят. Цената няма значение. Важността на това за доктор Дж. едва ли би могла да бъде по-голяма.“Дотук писмото вървеше съвсем сдържано, но ето че с внезапно пръскане на перото, пишещият беше изпуснал контрол над нервите си. „За бога – беше прибавил той, – намерете ми малко от предишното!“

– Странни бележка – каза Атърсън и изведнъж запита остро: – Защо е отворена?

– Човекът в аптеката на Мо, господине, страшно се разсърди и ми я хвърли обратно, като някаква мръсна дрипа – отговори Пуул.

– Това е безспорно почеркът на доктора, знаеш ли? – подхвана адвокатът.

– Мисля, че изглежда като неговия – каза слугата доста начумерено и сетне с друг глас: – но какво значи почеркът? Видях самия него!

– Видя го? – повтори Атърсън. – Е?

– Точно така – рече Пуул. – Право казвам. Влязох внезапно в хирургията откъм двора. Изглежда, беше се измъкнал да търси лекарството си или нещо такова, защото вратата на кабинета беше отворена и той самият беше там в дъното и ровеше между сандъците. Погледна нагоре, като влязох, нададе вик, стрелна се по стълбите и право в кабинета. Само за миг го видях, но косите ми щръкнаха като бодли. Господине, ако това е бил моят господар, защо имаше маска на лицето си? Ако е бил моят господар, защо извика и избяга като плъх пред мене? Аз достатъчно съм му служил. И после… – прислужникът млъкна и прокара ръка по челото си.

– Това са много странни обстоятелства – каза Атърсън, – но мисля, че работата започна да се изяснява. Твоят господар, Пуул, явно е повален от една от тези болести, които терзаят и обезобразяват страдащия; оттук и промяната в гласа му; оттук и маската на лицето и избягването да среща приятели; оттук и голямата настойчивост да намери лекарството, в което клетникът храни надежда за пълното си излекуване – дано само не го измамят! Такова е моето обяснение; то е тъжно, Пуул, и ужасно, като си помисли човек, но просто и естествено, съвпада добре с фактите и ни освобождава от прекалени безпокойства.

– Господине – рече камериерът и пребледня, – онова нещо не беше моят господар, истина ви казвам. Моят господар – тук той се огледа и започна да шушне – е висок човек, с хубава стойка, а онова беше по-скоро някакво джудже.

Атърсън се опита да възрази.

– О, господине – продължи Пуул, – мислите ли, че не познавам господаря си след двадесет години? Мислите ли, че не зная докъде стигаше главата му на вратата на кабинета, където го виждах всяка сутрин, откакто съм тук? Не, онова нещо с маската не може да бъде доктор Джекил… Господ знае какво беше, но не беше доктор Джекил и дълбоко в душата си вярвам, че е извършено убийство.

– Пуул – отговори адвокатът, – ако твърдиш това, мой дълг е да се уверя. Макар че много ми се иска да спестя тревоги на господаря ти, макар че ме учудва тази бележка, която потвърждава, че той е жив, ще сметна за мой дълг да разбия вратата.

– Тъй, господине, това е вече разговор! – извика камериерът.

– А сега идва вторият въпрос – продължи Атърсън: – кой ще го направи?

– Ами че вие и аз – последва смел отговор.

– Много добре; каквото и да излезе от това, ще се погрижа ти да не пострадаш.

– В хирургията има една брадва – осведоми го Пуул, – а вие можете да вземете за себе си кухненския ръжен.

Адвокатът пое този груб, но тежък инструмент и го претегли в ръка.

– Знаеш ли, Пуул – каза той, поглеждайки нагоре, – че и двамата с теб се поставяме в опасно положение?

– Може наистина да се каже така, господине – отговори камериерът.

– Добре е прочее, че сме в състояние да бъдем откровени – рече другият. – Ние и двамата мислим повече, отколкото казваме; нека тогава изплюем камъчето. Тази маскирана фигура, която ти видя, позна ли я?

– Какво да ви кажа, господине, тя отмина така бързо нагоре, че едва ли бих могъл да бъда съвсем сигурен – беше отговорът. – Но ако ви интересува дали това е бил господин Хайд… хм, да, мисля, че беше той! Виждате ли, беше твърде сходен с неговата височина и същите бързи леки стъпки. Та кой би могъл да влезе през вратата на лабораторията? Вие не сте забравили, господине, че по време на убийството той все още имаше у себе си ключа. Но това не е всичко. Не зная дали въобще някога сте срещали този господин Хайд?

– Срещнах го – отговори адвокатът; – веднъж говорих с него.

– Тогава навярно знаете, както ние всички, че имаше нещо особено в този господин, нещо, което караше другия да се отвръща – не знам как точно да го нарека, – даже нещо повече; нещо, което като мраз пронизваше до мозъка на костите.

– Признавам, че и аз чувствувах нещо подобно – каза Атърсън.

– Точно така, господине – отговори Пуул. – Когато онова маскирано същество като маймуна скочи измежду химикалите и се шмугна в кабинета, ледени тръпки ме побиха по гърба. Зная, че това не е доказателство; достатъчно съм образован, за да го разбера, господин Атърсън, но човек чувствува нещата и аз ви давам честна дума – това беше господин Хайд!

– Да, да – каза адвокатът. – Моите опасения клонят към същото. Злото, боя се, произлезе – то всякак щеше да дойде – от тази връзка. Да, наистина, аз ти вярвам. Аз вярвам, че бедният Хари е убит, и вярвам, че убиецът му (с каква цел, само господ може да каже) все още се подвизава в стаята на жертвата си. Е, добре, нека името ни е мъст. Извикай Бредшо.

Лакеят дойде при повикването много пребледнял и нервен.

– Съвземи се, Бредшо – рече адвокатът. – Това напрежение, уверен съм, действува на всички ви; но нашето намерение сега е да го премахнем. Пуул и аз ще влезем чрез взлом в кабинета. Ако всичко е наред, имам достатъчно широк гръб да понеса обвинението. Междувременно, понеже нещо може да се окаже не в ред, или някой злосторник да се опита да избяга от задната страна, ти и момчето трябва да избиколите зад ъгъла и с две здрави тояги да чакате до вратата на лабораторията. Даваме ви на разположение десет минути, за да заемете мястото си.

С излизането на Бредшо адвокатът погледна часовника си.

– А сега, Пуул, да вървим на нашите места – каза той.

И като взе ръжена под мишница, тръгна пръв през двора. Дъждовните облаци бяха притулили луната и сега беше съвсем тъмно. Вятърът, който проникваше в този дълбок кладенец от здания само с отделни полъхвания и течения, подмяташе пламъка на свещта насам-натам, докато двамата не се подслониха в дисекционната зала, където мълчаливо седнаха да чакат. Лондон тържествено бръмчеше наоколо; но съвсем наблизо тишината се нарушаваше само от шума на стъпки напред-назад в кабинета.

– Така ходи по цял ден, господине – пошушна Пуул; – и през по-голямата част от нощта. Само когато дойде нова мостра от аптекаря, си дава малко почивка. О, това е лоша съвест, която е страшен враг на покоя! Да, господине, злодейски пролята кръв има във всяка от тези стъпки! Но чуйте пак, малко по-отблизо… слушайте внимателно, господин Атърсън, и ми кажете, това стъпките на доктора ли са?

Стъпките звучаха леко и непривично, с известен порив, макар че бяха бавни; те наистина се различаваха от тежката походка на Хенри Джекил. Атърсън въздъхна.

– Никога ли не се чува нещо по-друго? – попита той.

Пуул кимна.

– Само веднъж – каза той. – Веднъж го чух да плаче!

– Да плаче? Как е възможно? – учуди се адвокатът, усетил внезапна тръпка на ужас.

– Плачеше като жена или някой клетник – каза слугата. – Така ме покърти, че насмалко и аз да заплача.

Но десетте минути свършиха. Пуул изрови брадва-1а изпод куп опаковъчна слама; свещта беше поставена на най-близката маса, за да може да им свети при нападението, и те се приближиха със затаен дъх до мястото, където равномерните стъпки продължаваха непрестанния си ход напред-назад в тишината на нощта.

– Джекил – извика Атърсън с висок глас, – искам да те видя! – Той замълча за миг, но не последва никакъв отговор. – Честно те предупреждавам, че у нас се породиха съмнения, затова трябва да те видя и ще те видя… Ако не можем с разумни средства, тогава – по другия начин; ако не с твое съгласие, тогава с груба сила!

– Атърсън – каза гласът, – за бога, имай милост!

– А-ха-а, това не е гласът на Джекил, това е Хайд! – изкрещя Атърсън. – Разбий вратата, Пуул!

– Пуул замахна с брадвата; ударът разтърси сградата, тапицираната с червено сукно врата остана да се държи на ключалката и пантите. Отчаян крясък, като на уплашено животно, прозвуча от кабинета. Брадвата отново се издигна и дъските пак затрещяха под удара й, а рамката потръпна. Пуул нанесе четири удара, но дървото беше много здраво и придържащите части – с добра изработка. Едва при петия удар ключалката изгърмя разцепена и разбитата врата падна вътре на килима.

Нападателите, стреснати от собственото си насилие и от последвалата тишина, отстъпиха за миг назад и после надзърнаха. Пред погледа им се разкри кабинетът, озарен от меката светлина на лампата; хубав огън пламтеше и пукаше в камината, чайникът леко шушнеше, имаше едно-две отворени чекмеджета, спретнато подредени книжа на работната маса и близо до огъня прибори за чай: бихте казали, възможно най-спокойната стая – а ако не бяха остъклените рафтове, пълни с лекарства – и най-обикновеното място, което можеше да съществува тази нощ в Лондон.

Точно в средата лежеше тялото на един човек, разкривено и още потрепващо. Те се приближиха на пръсти, обърнаха го по гръб и видяха лицето на Хайд.

Беше облечен в дрехи, много по-големи за неговия ръст – от размера на тези на доктора; мускулите на лицето му още помръдваха и даваха признаци на живот, но животът беше напуснал тялото; по счупената стъкленица в ръката и по силната миризма, която изпълваше въздуха, Атърсън разбра, че стои пред трупа на самоубиец.

– Дойдохме твърде късно – каза той мрачно, – за да можем да спасим или да накажем. Хайд сам свърши и за нас остава да открием трупа на твоя господар.

По-голямата част от сградата се заемаше от дисекционната зала, която запълваше почти целия долен етаж и се осветяваше отгоре и чрез кабинета, който образуваше нещо като горен етаж в единия край и гледаше към двора. Коридор водеше от залата до вратата откъм задната улица. С нея кабинетът бе свързан чрез отделна стълба. Там наоколо имаше няколко тъмни килера и едно широко мазе. Всичко това те сега щателно прегледаха. Всеки от килерите се нуждаеше само от един поглед, защото бяха празни и по праха, който падаше от вратите им, личеше, че дълго са стояли неотваряни. Мазето беше изпълнено с най-различни вехтории, повечето още от времето на хирурга, предшествувал Джекил в тази къща; но още като отвориха вратата, се убедиха в безполезността от по-нататъшно търсене, защото от нея се свлече цял килим паяжина, която с години беше оплитала входа. Никъде нямаше следа от Хенри Джекил: нито жив, нито мъртъв.

Пуул опита с крак пода на страничните коридори.

– Трябва да е погребан тук – каза той, ослушвайки се в звука.

– Или пък е избягал – рече Атърсън и отиде да прегледа вратата към страничната улица. Беше заключена и недалеч на пода в коридора видяха да лежи ключът, вече започнал да ръждясва.

– Не изглежда да е използван – забеляза адвркатът.

– Използван! – възкликна Пуул. – Не виждате ли, господине, че е счупен? Като че ли някой е стъпил отгоре му.

– Да – продължи Атърсън, – и краищата на отчупването са ръждясали. – Двамата мъже се спогледаха уплашено. – Това никак не мога да го разбера, Пуул – каза адвокатът. – Да се върнем в кабинета.

Изкачиха стълбата в мълчание и отново, хвърляйки от време на време по някой боязлив поглед към тялото на мъртвия, се заеха да прегледат още по-щателно кабинета. На една от масите имаше следи от химическа дейност, няколко купчинки с премерени количества от някаква бяла сол, поставена в стъклени съдинки, приготвени като за опит, който нещастникът не е успял да направи.

– Ето лекарството, което непрекъснато му носех – рече Пуул и докато изрече думите си, чайникът ги стресна със своето изкипяване.

Това привлече вниманието им към камината, до която удобно придръпнато стоеше креслото, а приборите за чай – поставени досами лакътя на седелия в него, дори захарта беше сложена в чашата. На една полица имаше няколко книги; едната от тях лежеше отворена до приборите за чай и Атърсън с почуда откри, че това е религиозната книга, за която Джекил често говореше с уважение, и с неговия почерк по нея бяха писани забележки с удивителни сквернословия.