Текст книги "Доктор Джекил и господин Хайд"
Автор книги: Роберт Льюис Стивенсон
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 6 страниц)
ДОКТОР ДЖЕКИЛ БЕШЕ СЪВСЕМ СПОКОЕН
Подир две седмици съвсем случайно докторът даде една от своите приятни вечери за около пет–шест свои стари близки приятели, всички интелигентни, почтени господа и всички ценители на хубавото вино; и Атърсън направи така, че остана, след като другите си отидоха. Това не беше нещо ново, беше се случвало десетки пъти. Там, където обичаха Атърсън, обичаха го както се полага. Домакините задържаха строгия адвокат, когато безгрижните и с по-развързани езици бяха вече на прага; обичаха неговата ненатрапчива компания, да се насладят на усамотението, да отрезвят своето съзнание чрез богатото мълчание на този човек след разточителството и напрежението на веселбата. Доктор Джекил не беше изключение от това правило и както седеше сега на другия край на камината – едър, добре сложен, без бръчки по лицето мъж на петдесет години, може би с малко лукав вид, но подчертано способен и любезен, – можеше човек да разбере от погледите му, че изпитва искрено и топло чувство към Атърсън.
– Исках да поговоря с тебе, Джекил – започна адвокатът. – Спомняш си твоето завещание, нали?
Всеки страничен наблюдател би сметнал за неуместен въпроса; докторът обаче го прие весело.
– Бедни ми, Атърсън – каза той, – ти си нещастен с такъв клиент. Не съм виждал човек по-разстроен от тебе поради това мое завещание, като изключим разочарованието на онзи тесногръд педант Лениън от това, което нарече моя научна ерес. О-о, зная, той е добър човек – няма защо да се мръщиш, – един прекрасен човек и аз винаги държа да се виждам често с него. Все пак Лениън е тесногръд педант; несведущ, досаден педант. Никой никога не ме е разочаровал повече от Лениън.
– Ти знаеш, че аз никога не съм одобрявал този документ – продължи Атърсън, безмилостно пренебрегвайки новоповдигнатия въпрос.
– Завещанието ми? Да, наистина, зная това – рече докторът малко остро. – Казвал си ми го.
– Е, добре, аз пак ти го казвам – продължи адвокатът. – Удаде ми се да науча нещо за младия Хайд.
Голямото хубаво лице на доктор Джекил побледня чак до устните и нещо помрачи очите му.
– Не искам да слушам повече – заяви той. – Струва ми се, че се разбрахме да не говорим по този въпрос.
– Онова, което чух, е гнусно – каза Атърсън.
– То не може да промени нещата. Ти не разбираш положението ми – отговори докторът с известна непоследователност в държанието си. – Аз съм в окаяно състояние, Атърсън; положението ми е много особено… много. И не може да се оправи просто с един разговор.
– Джекил – каза Атърсън, – ти ме познаваш: аз съм човек, на когото можеш да се довериш. Освободи съзнанието си от този кошмар с доверие; и не се съмнявам, че ще мога да те измъкна от усложнението.
– Добри ми Атърсън – рече докторът; – много мило от твоя страна, изключително мило! Не мога да намеря думи да ти благодаря. Напълно ти вярвам: бих ти се доверил повече, отколкото на всеки друг, повече, отколкото на самия себе си, ако имах избор. Но наистина не е това, което предполагаш, не е така лошо и само за да успокоя сърцето ти, ще ти кажа едно: когато пожелая, мога тутакси да се освободя от Хайд. Давам ти честната си дума и отново ти благодаря. Ще прибавя само още една думичка, Атърсън, която, уверен съм, ще вземеш откъм добрата й страна; това е частна работа и те моля да не се месиш в нея.
Атърсън помисли малко, загледан в огъня.
– Не се съмнявам, че си съвсем прав – каза той най-сетне, като ставаше.
– Но понеже зачекнахме този въпрос, и то за последен път, надявам се – продължи докторът, – има едно нещо, което бих искал да разбереш. За мен бедният Хайд наистина значи много. Зная, че си го видял; той ми каза и се боя, че е бил груб. Но аз искрено се интересувам много от този млад човек и ако умра, Атърсън, искам да ми обещаеш, че ще се държиш добре е него и ще му осигуриш правата. Мисля, че би го направил, стига да знаеше всичко, и ще ме облекчиш от голям товар, ако ми обещаеш.
– Не мога да се преструвам, че някога ще го обикна – отговори адвокатът.
– Не искам това – замоли Джекил, поставил ръка върху ръката на другия, – апелирам само за справедливост. Аз само те моля да му помогнеш заради мене, когато вече няма да ме има.
Атърсън изпусна въздишка, която не можа да възпре.
– Добре – каза той, – обещавам.
СЛУЧАЯТ С УБИЙСТВОТО НА КЕРЮ
Около година по-късно, през месец октомври 18… година, Лондон беше потресен от едно престъпление с изключителна жестокост и което стана още по-забележително поради високия ранг на жертвата. Някаква прислужница, която живеела сама в къща недалеч от реката, в единадесет часа се качила на горния етаж в стаята си. Въпреки че през малките часове нощем над града на кълба се влачеше влага, до полунощ биваше безоблачно и уличката, към която гледал прозорецът на прислужницата, била ярко осветена от пълната луна. Тя, изглежда, обичала романтичните настроения, защото седнала на сандъка си, който бил точно йод прозореца, и изпаднала в мечтателен размисъл. Никога, уверяваше прислужницата, обляна в сълзи, като разказваше за своето преживяване, не е била в подобри отношения с хората и не са я вълнували по-нежни чувства към целия свят. Както си седяла, забелязала да се приближава по уличката един възрастен и красив господин с побелели коси, а срещу него идвал друг, много дребен господин, на когото в началото тя обърнала малко внимание. Когато се приближили на достатъчно разстояние, за да могат да разговарят, което било точно под прозореца й, по-възрастният се поклонил и поздравил другия с много красив жест на учтивост. Не изглеждало обектът на неговия поздрав да е личност от голяма важност; по-скоро по протегнатата ръка на стария могло да се съди, че питал за пътя; но луната осветявала лицето, докато говорел, и на момичето било приятно да го наблюдава – издавало такъв невинен и със старовремска любезност характер, ала все пак с нещо високопарно, като някакво основателно самодоволство. Изведнъж погледът на прислужницата попаднал на другия и тя съзряла с изненада, че това е господин Хайд, който веднъж посетил господаря й и към когото изпитвала чувство на омраза. В ръката си той носел тежък бастун, който си подмятал, но не отговорил нито дума и само слушал със злостно нетърпение. После внезапно избухнал в неописуема ярост, удряйки крак в земята, размахвайки бастуна, държейки се (както описва прислужницата) като луд човек. Възрастният господин отстъпил крачка назад с вид на много изненадан и обиден; тогава Хайд излязъл извън всички граници на приличие и го съборил с удари на земята. В следващия миг с маймунска ярост той затъпкал жертвата си, нанасяйки й с бастуна безброй удари; можело да се чуе как костите на стария се чупят и тялото отскочило на пътя. При ужаса на тази гледка с викове прислужницата припаднала.
Било вече два часът, когато тя дошла на себе си и повикала полиция. Убиецът си бил отишъл много преди това; но жертвата му лежала там на уличката, невъобразимо обезобразена. Бастунът, с който било извършено злодеянието, макар че бил от някакво рядко, много здраво и тежко дърво, се счупил в средата при страшния изблик на тази безразсъдна жестокост; едната част се била търколила в близката канавка – другата несъмнено била отнесена от убиеца. У жертвата намерили кесия и златен часовник, но никаква визитна картичка или книжа освен едно запечатано писмо с поставена на него марка, което носело името и адреса на господин Атърсън.
То беше донесено на адвоката на следващата сутрин, преди да е станал от леглото; и той, щом го зърна и чу за случилото се, наду изтежко бузи.
– Не мога да кажа нищо, докато не видя трупа – каза той. – Това може да е много сериозно. Имайте любезността да почакате да се облека. – Със същото сериозно изражение адвокатът закуси набързо и отиде в полицейския участък, където бяха отнесли трупа. Щом влезе в клетката, Атърсън кимна.
– Да – каза той, – познавам го. Съжалявам, но трябва да кажа, че това е сър Денвърз Керю.
– Боже мой, господине – възкликна инспекторът, – възможно ли е? – И в следния миг очите му светнаха от професионална амбиция. – Това ще вдигне голям шум – каза той. – А може би вие ще ни помогнете да намерим убиеца. – И накратко разказа какво е видяла прислужницата и показа счупения бастун.
Атърсън вече бе изтръпнал, когато споменаха името на Хайд; но щом поставиха пред него бастуна, той повече не можеше да се съмнява; позна го, макар счупен и очукан – същия бастун, който преди много години беше подарил на Хенри Джекил.
– Този господин Хайд човек с нисък ръст ли е? – запита той.
– Изключително дребен и изключително отвратителен го описва прислужницата – каза инспекторът.
Атърсън помисли малко и после вдигна глава.
– Ако дойдете с мене – рече той, – смятам, че ще мога да ви заведа в къщата – му.
До това време беше вече девет часът сутринта и беше паднала първата мъгла за сезона. Огромен покров с цвета на шоколад се спускаше от небето, но вятърът непрекъснато нападаше и разгонваше тези наредени като в боен ред изпарения; така че докато файтонът пълзеше от улица в улица, Атърсън наблюдаваше най-разнообразни степени и нюанси на дрезгавина; защото на едно място биваше тъмно като в късните часове на вечерта, а другаде сиянието бликаше с наситен огненокафяв цвят, като заревото на необикновен пожар; някъде мъглата за миг съвсем се разпръсваше и блед сноп дневна светлина прозираше измежду кръжащите валма. Мрачният Сохо, гледан под тези менящи се проблясъци, със своите кални пътища и неугледни минувачи и със своите лампи, които още не бяха загасени или пък бяха наново запалени, за да надвият това ново тъжно нахлуване на мрака, изглеждаше на адвоката като квартал от някакъв кошмарен град. Собствените му мисли също имаха най-мрачни краски и като хвърли поглед към спътника си, усети някаква нотка на страх от закона и пазителите на закона, който в някои моменти може да обземе и най-честните хора.
Когато файтонът спря на посочения адрес, мъглата се поразсея и откри съмнителна улица, публичен дом, долнопробен френски ресторант, магазин за евтини стоки и салати за по два пенса, много дрипави деца, сгушени във входовете, и много жени от различни националности, отиващи, с ключ в ръка, да обърнат някъде по чашка; в следващия миг мъглата отново легна над тази част от града, кафява като умбра 55
Умбра – кафява минерална боя. – Б.р.
[Закрыть], и откъсна Атърсън от заобикалящата го мизерна среда. Това беше домът на любимеца на Хенри Джекил, на човека, наследил четвърт милион лири стерлинги.
Една стара жена с лице като от слонова кост и сребристи коси отвори вратата. Имаше зло лице, пригладено от лицемерие, но чудесни обноски. Да, каза тя, това е домът на господин Хайд, само че той не си бил в къщи; върнал се късно през нощта и отново излязъл след по-малко от час. В това нямало нищо чудно, тъй като навиците му били доста странни и той често отсъствувал – не била го виждала цели два месеца до вчера.
– Много добре, тогава искаме да видим стаите му – рече адвокатът; и когато жената се опита да упорствува, че това е невъзможно, той прибави: – Пропуснах да ви представя този човек: инспектор Нюкомън от Скотланд Ярд.
Искра на злорадство се появи на лицето на жената.
– А-а – зяпна тя, – той има неприятности? Какво е направил?
Атърсън и инспекторът размениха погледи.
– Не изглежда много да го обичат – забеляза последният. – А сега, добра ми госпожо, аз и господинът ще поразгледаме това-онова.
От цялата къща, в която не живееше друг освен старата жена, Хайд ползваше само две стаи; но те бяха обзаведени луксозно и с добър вкус. Един шкаф беше пълен с вина, сервизите бяха от сребро, покривките и бельото на леглото – изящни, една хубава картина висеше на стената, вероятно подарък (предположи Атърсън) от Хенри Джекил, голям ценител на изкуството, а килимите – скъпи и с приятен колорит. В момента обаче стаите носеха белега на неотдавнашно и припряно тършуване, по пода имаше разхвърляни дрехи, с джобове извадени навън, чекмеджета със здрави ключалки стояха отворени, в огнището купчина сива пепел от изгорени много хартии. Оттам инспекторът изрови кочана на една зелена чекова книжка, който беше устоял на действието на огъня; втората половина от бастуна беше намерена зад вратата и тъй като това затвърди неговите подозрения, полицейският служител заяви, че е доволен. Едно посещение в банката, където няколко хиляди лири се оказаха в сметката на убиеца, допълни неговото задоволство.
– Можете да бъдете сигурен, господине – каза инспекторът на Атърсън, – той е в ръцете ми. Трябва да си е загубил ума, иначе никога нямаше да остави бастуна, а още по-малко да изгори чековата книжка. Ами че парите са животът на човека! Няма нужда да правим нищо друго: само ще го чакаме в банката и ще го намерим по бележките.
Последното обаче не беше така лесно осъществимо, защото Хайд беше споменал твърде малко хора – дори господарят на прислужницата го беше виждал само два пъти; нямаше никакви данни за неговото семейство; никога не беше се снимал, а няколко души, които можеха да го опишат, не съвпадаха в описанията см, както се случва с незаинтересованите хора. Техните мнения съвпадаха само в едно и то беше натрапчивото чувство за силна уродливост, което той оставяше у другите.
СЛУЧАЯТ С ПИСМОТО
Беше късно следобед, когато Атърсън се озова пред вратата на доктор Джекил и Пуул го прие веднага и го преведе през кухненските помещения и през един двор, който някога е бил градина, до сградата, която с безразличие бе наричана лабораторията или дисекционната зала. Докторът беше купил къщата от наследниците на известен хирург и тъй като собствените му предпочитания бяха по-скоро химически, отколкото анатомически, промени предназначението на сградата в дъното на градината. За пръв път адвокатът биваше приеман в тази част от квартирата на приятеля си и той с любопитство разгледа мрачната, без прозорци постройка; взираше се с неприятното чувство за нещо необичайно, като минаваше през залата, която някога е била пълна с жадни за знания студенти, а сега стоеше неприветлива и глуха, масите – покрити с химическа апаратура, подът – с кутии и осеян с разхвърляна слама от опаковки, всичко това на слабо проникващата от куполата светлина. В дъното една стълба водеше до врата, тапицирана с червено сукно, и през нея най-сетне Атърсън бе въведен в кабинета на доктор Джекил. Беше голяма стая, околовръст с вградени стъклени шкафове, обзаведена между другото и с едно голямо овално огледало и работна маса; тя имаше три прашни, с железни решетки прозорци, които гледаха към двора. В камината гореше огън, на полицата над нея беше запалена лампа, защото мъглата започваше да прониква силно и в къщите, и там, близо до топлината на огъня, седеше доктор Джекил с вид на много болен човек. Той не стана да посрещне посетителя, само подаде студената си ръка и го поздрави с променен глас.
– Чу ли новината? – попита господин Атърсън веднага след като Пуул ги остави сами.
Докторът потръпна.
– Крещяха за това на площада – каза той. – Чух ги от столовата си.
– Само една дума още – продължи адвокатът. – Керю беше мой клиент, но и ти също, затова не бих искал да те поставям натясно. Нали не си направил тази лудост да криеш Хайд?
– Атърсън, кълна се в бога – извика докторът, – кълна се в бога, вече никога няма да го погледна. Давам честната си дума пред тебе, че от днес нататък той не съществува за мен на този свят. Край на всичко това. И Хайд наистина не се нуждае от моята помощ, ти не го познаваш така, както аз го зная; той е в безопасност, напълно в безопасност, помни думите ми; за него вече никой няма да чуе.
Адвокатът слушаше мрачно; не му харесваше трескавият начин, по който говореше приятелят му.
– Изглеждаш доста сигурен за него – каза той; – и за себе си навярно си прав; надявам се, че си прав. Но ако дойде до съд, твоето име може да се спомене.
– Съвсем сигурен съм за него – отговори Джекил: – имам основания, които не мога да споделя с никого. Обаче за едно нещо можеш да ме посъветваш. Получих писмо и не зная дали да го покажа на полицията. Бих искал да го оставя в твои ръце, Атърсън; ти можеш разумно да прецениш, уверен съм; имам такова доверие в тебе!
– Страхуваш се, изглежда, че то може да предизвика залавянето му? – предположи адвокатът.
– Грешиш – каза другият, – никак не ме е грижа какво ще стане с Хайд; вече ми дойде до гуша от него. Боя се за самия себе си, тази неприятна история доста ме излага на опасност.
Атърсън помисли малко: беше изненадан от егоизма на приятеля си и все пак му олекна.
– Добре – рече той най-после, – дай да видя писмото.
То беше написано със странен прав почерк и подписано „Едуард Хайд“; накратко даваше да се разбере, че доктор Джекил, благодетелят на неговия автор, комуто Хайд така недостойно се бил отплатил за хилядите негови добрини, не бива да се безпокои за безопасността на виновния, тъй като Хайд имал сигурен начин да избяга. Адвокатът хареса писмото: то поставяше в по-добра светлина близостта между двамата, отколкото той я виждаше, и даже се упрекна за предишните си подозрения.
– Пликът у тебе ли е? – попита Атърсън.
– Изгорих го – отговори Джекил, – преди да си дам сметка. Но на него нямаше марка. Писмото беше предадено на ръка.
– Мога ли да го задържа и да помисля до утре?
– Бих искал изцяло да решаваш вместо мен – беше отговорът. – Аз изгубих вяра в себе си.
– Добре, ще помисля – отговори адвокатът. – А сега една още дума: Хайд ли диктува условията в завещанието ти, отнасящи се до изчезването?
Докторът изглеждаше обхванат от пристъп на отпадналост; той здраво стисна устни и кимна.
– Знаех си – каза Атърсън. – Мислел е да те убие. Ти се отърва.
– Даже нещо повече – отговори натъртено докторът: – получих добър урок. Божичко, какъв урок беше това! – И той закри лицето си с ръце.
На излизане адвокатът спря да размени някоя дума с Пуул.
– Впрочем – каза той – някакво писмо са донесли днес; как изглеждаше приносителят?
Но Пуул беше категоричен, че нищо не е било донасяно освен по пощата.
– И то само разни известия – прибави той.
Посетителят си отиде с подновени страхове. Явно писмото беше дошло през вратата на лабораторията; може да е било написано и в кабинета; – ако беше така, то трябваше да се разглежда по-различно и с повече внимание. Вестникарчетата по улиците се надвикваха с прегракнали гласове: „Специално издание! Дръзкото убийство на един депутат!“ Това беше краят на Джекил като приятел и като клиент; и Атърсън не можеше да предприеме нищо, без да въвлече във вихрушката на скандала доброто му име. Трябваше да вземе деликатно решение и колкото и да беше сдържан по природа, започна да изпитва нужда от съвет. Той не трябваше да го направи пряко; но може би щеше да стигне до него със заобикалки.
Скоро след това седеше край своята камина с главния си помощник Гест от другата страна и между тях на достатъчно разстояние от огъня бутилка старо вино, което дълго беше стояло без достъп на светлина в мазето на къщата. Мъглата все още тегнеше над потопения в нея град, където лампите блещукаха като карбункули 66
От карбункул – скъпоценен камък с червен цвят. – Б.р.
[Закрыть]; и през плътната завеса на тези ниски водни пари градският живот продължаваше да пулсира в големите си артерии с порива на мощен вятър. Но стаята изглеждаше приветлива на светлината на огъня. В бутилката киселините отдавна се бяха разтворили, великолепният цвят беше омекнал с времето, както се обогатяват цветовете на стъклописите, а топлината на горещите есенни следобеди, събирана в плода на лозята по стръмните склонове, беше готова да излезе на свобода и разпръсне мъглите на Лондон. Несъзнателно адвокатът се размекна. Гест беше човекът, от когото най-малко пазеше тайни, и не винаги бе сигурен, че запазва толкова, колкото имаше намерение. Гест често ходеше по работа у доктора: познаваше Пуул; едва ли беше пропуснал да научи за близките отношения на Хайд с този дом; можеше да си направи известни избоди. Дали в такъв случай няма да е добре и Гест да види едно писмо, което разбулва тази загадка? И най-вече Гест, бидейки специалист в преценяването на почерци, ще приеме тази стъпка като естествена. Служителят при това беше и добър съветник; той рядко бе прочитал такъв странен документ, без да направи някоя забележка; по нея именно Атърсън би могъл да определи насоката на своите бъдещи действия.
– Трагична е тази история със сър Денвърз – каза той.
– Да, наистина. Тя предизвика доста негодуване сред обществото – отговори Гест. – Този човек трябва да е бил луд.
– Бих искал да чуя мнението ви по един въпрос – рече Атърсън. – Имам на разположение документ, написан собственоръчно от убиеца; но моля то да остане в тайна, защото още не зная какво да правя с този документ. В най-добрия случай това е някаква отвратителна история. Но ето, съвсем по вашата специалност, подписа на един убиец.
Очите на Гест светнаха и той веднага се зае разпалено да го проучва.
– Не, господине – каза той, – не е луд, но почеркът е странен.
– И безспорно много странен човек го е писал – добави адвокатът.
Точно в този момент слугата влезе с една бележка.
– Това от доктор Джекил ли е, господине? – попита помощникът. – Струва ми се, че познах почерка. Нещо лично, предполагам.
– Обикновена покана за вечеря. Защо? Искате да я видите?
– Един момент. Благодаря, господине! – И помощникът постави двата листа един до друг и усърдно сравни написаното в тях. – Благодаря – повтори той още веднъж, връщайки листовете; – много интересен почерк.
Последва пауза, през която Атърсън се бореше със себе си.
– Защо ги сравнихте, Гест? – запита той изведнъж.
– Хм, има доста очевидна прилика – отговори Гест; – двата почерка в много отношения са еднакви. Само наклонът е различен.
– Странно – каза Атърсън.
– Наистина, както казвате, странно е – потвърди Гест.
– Аз не бих разказвал за тази бележка, разбирате, нали? – допълни адвокатът.
– Да, господине – рече помощникът. – Напълно разбирам.
Веднага щом Атърсън остана сам същата вечер, той заключи бележката в сейфа си и не я извади повече оттам. „Хубава работа! – каза си той. – Подражава почерка на един убиец!“ И кръвта замръзна в жилите му.
