Текст книги "Когато си в лодката"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 6 страниц)

Той натисна копчето, екранът угасна. И още преди да си поема дъха, неговата дребна фигурка изчезна от погледа ни. В залата все още беше съвсем тихо, студентите седяха по пейките, без да помръднат. Мина повече от минута, докато стане първият. А Елза стана последна. Стори ми се, че дори и не ме забеляза в мига, в който попаднах пред погледа й. Просто не ме видя. Погледът й беше много унесен, лицето й някак пребледняло и опънато. Най-сетне тя ме забеляза, не можеше да не ме види в моята ярка униформа. И се усмихна, както винаги, мило, макар и тоя път малко посърнало.

– Да вървим, Ник…

Като излязохме, аз я хванах леко за лакътя, но сега той ми се стори някак корав и чужд…

– Какво ти е?

– Нищо, Ник… Но това ще стане днес… Тая вечер… Изтръпнах. Винаги гледах на тая работа като на нещо, което никога няма да стане.

– Защо така ненадейно? – попитах аз смутено.

– Не е ненадейно! – поклати тя синята си главичка.

– Време е… Даже мисля, че малко сме закъснели…

– Аз ще присъствувам ли?

– Разбира се, обещала съм ти! – Тя внезапно се усмихна. – Не се плаши, няма никаква опасност за мене… На твое място аз просто бих се гордяла…

Може би имаше право, но аз никак не се гордеех. Навярно отдавна съм загубил това чувство, за което така много се е писало в старите романи. Сега просто ме беше страх, макар да не разбирах от какво точно. Елза ме погледна внимателно, после ласкаво ме хвана за лакътя.

– Но затова пък съм свободна до вечерта – каза тя.

– Хайде, измисли къде да отидем…

– Не знам – казах аз.

Но знаех. Искаше ми се да я заведа у дома, да прекараме целия ден заедно. Никога досега не бяхме оставали някъде съвсем сами. Искаше ми се, но не посмях да й кажа. Това беше толкова чудно за хора, които са съвсем свободни…

– Тогава да отидем в Спортния лагер – предложи тя.

– Никога не си ме водил там…

– Добре – казах аз.

Наистина, не беше съвсем зле. Спортният лагер е едно от малкото места в нашия град, където хората могат да останат сами. Изкачихме се на авиоплощадката и взехме въздушно такси. Сега вече имах право да забравя моите задължения. Но това проклето червенокосо момиче, което караше таксито, едва не се блъсна в един бус – така често се обръщаше назад да ни гледа. Или поточно гледаше мен и при това доста нахално.

– Харесват те младите момичета – каза най-сетне Елза. – И друг път съм го забелязала…

Но в гласа й нямаше ни завист, ни тревога. Това ме жегна.

– Вярно е – казах аз. – За разлика от тебе наистина ме харесват.

Тя тихичко се засмя:

– Ами че и аз те харесвам…

– Може би… Но никак не ти личи…

– Как да ми личи, като няма нужда да се обръщам… Та аз съм до тебе…

Много мило го каза и макар да си го бях изпросил, стана ми много приятно…

– Но в аулата нито веднъж не се обърна… Да видиш дали съм дошъл…

– Аз винаги знам, когато влизаш, Ник – каза тя сериозно. – Защо е нужно да се обръщам?

И друг път ми го беше казвала. Много странно момиче беше Елза, тя винаги знаеше кой се обажда по телефона. И винаги знаеше какво става в мен, сякаш четеше мислите ми.

– Все пак друго е да знаеш, друго е да видиш-отвърнах аз малко обидено.

– Ами да, наистина бих се обърнала – каза тя. – Но Богомолов се обижда, когато студентите са разсеяни…

– Искаш да кажеш, когато ти си разсеяна…

– Вярно е – каза тя. – Той ме смята за своята най-способна студентка…

За отмъщение момичето от таксито така силно ни друсна при кацането, че подскочихме на местата си. Достъпът за външни липа в лагера е строго забранен, но за един световен шампион винаги може да се направи изключение. Заведох Елза на моето любимо място – в горичката. Никога не бях се запитвал как се наричат тия бели и тънкостволи дървета с нежни листа. Важното е, че растяха близо едно до друго, така че мястото не беше удобно за кросове. Щяхме да бъдем тук сами, в това бях сигурен. Лежахме на хълма, до самия край на горичката, и гледахме към полето, осеяно с ниски декоративни храсти и изкуствени езерца. Беше много тихо през тоя час, никъде наблизо не се мяркаха хора. Тук винаги е много тихо, не се чуват никакви звуци освен от време на време смешният писък на някое от жълтите като лимон папагалчета. Елза мълчеше, гледаше възхитено спокойното, сгряно от пролетното слънце поле.

– Ти знаеш ли, че съм ти сърдита? – обади се тя най-сетне. – Защо никога не си ме водил тук?

– Не знаех, че ще ти хареса.

– Защо да не ми хареса? Замълчах затруднен.

– Как да ти кажа – ами тук няма нищо забележително…. Съвсем нищо освен трева и дървета…

– Ами това е всичко! – каза тя с укор. Погледнах я учудено:

– Ти сама си ми казвала, че всичко на тоя свят за теб са хората.

– Да, разбира се, но това е всичко, което им трябва…

Никак не разбрах шегува ли се, или сериозно говори. Никога досега не бях чувал, че на хората са нужни треви и дървета. Ако наистина бяха нужни, щяха да ги продават по магазините.

– Май че не те разбирам – казах аз. – Вярно е, че е красиво… Но ако ме затворят тук за една седмица, ще го намразя за цял живот… Пък и ти, струва ми се.

Тя се замисли, после едва доловимо въздъхна.

– Сигурно си прав – каза тя тихо. – Там е работата, че ние вече сме се завъртели в омагьосания кръг… И може би никога няма да се спасим…

Отново не я разбрах. Моята Елза понякога има такива странни идеи, че просто се чудя откъде пристигат в главата й. Може би е виновна тая нейна древна история с цялата й детска наивност. Или пък професор Богомолов, който със своята момчешка разпаленост сам прилича на забравените си през вековете герои. Дълго мълчахме, тя все тъй не откъсваше поглед от гледката. Започнах вече да мисля, че съвсем мъничко се превзема. Виждал съм няколко сноби в университета, които страшно охкат по природата, а не са пипвали истинско дърво с ръката си.

– Ето това е раят! – каза най-сетне Елза.

– Ако е тъй, значи, съвсем не ни е нужен…

Тя се повдигна на лакти и ме погледна внимателно:

– Защо мислиш така?

– Не съм мислил изобщо… Но нали днес Богомолов го каза.

– И е прав, разбира се – отвърна живо Елза. – Хиляди пъти е прав. Човек не може да живее в рая. Човек трябва само да се стреми към него…

– Ето, виждаш ли?… Значи, сбърках, че те доведох…

– Не си сбъркал… – каза тя тъжно.

Не я бях виждал с такова объркано настроение. И изведнъж ми мина през ума, че това е може би нейната предстартова треска. Разбира се, че е така. И тревогите й са наистина основателни. В края на краищата тя няма да се надбягва на стадиона, тя ще полети към неизвестното.

– Елза, сигурна ли си, че точно ти трябваше да се заемеш с тая работа? – обадих се аз без настроение.

– Трябва, Ник…

Но всички казват, че това е извънредно опасно…

– Не всички, Ник… Само разни невежи журналисти…

– И учени, Елза…. Чел съм изявления и на известни учени…

– Но преди година… Разбери, Ник, че досега сме изпратили на Марс 62 капсули… Всички пристигат там невредими….

– Да, но без хора…

– Какво значение има това? Принципът е един и същ. И после ти знаеш, че сме изпратили с тях най-малко две дузини маймунки и всякакви други животни…. Всички се чувствуваха отлично, когато пристигаха…

– И все пак три капсули не пристигнаха – казах аз. – Стопиха се като мъгла пред погледа на журналистите…

Елза поклати упорито глава:

– Това беше преди двайсет месеца, Ник… Сега положението е съвсем друго. И не мисли повече за тия работи, безопасността е напълно гарантирана…

– И все пак не разбирам защо трябва да бъдеш точно ти, Елза…

– Ей тъй! – отвърна тя малко троснато. – Защото искам да бъда първата, която ще полети под пространството.

Замълчах обидено. Беше съвсем очевидно, че не фигурирам в нито едно от нейните съображения.

– И все пак на по-прост език това чувство се нарича суетност! – казах аз недоволно.

– А ти от суетност ли си станал световен шампион: – запита Елза намръщено.

Вече съжалявах, че започнах тоя глупав разговор.

– Не, по необходимост… Какво да правя, като краката ми бягат по-бързо от техните…

– И аз по необходимост, Ник – отвърна Елза уморено. – Какво да правя, като съм по-дребна от другите?… Все пак без маймунки не може…

Много по-късно, когато се връщахме пеша през парка, тя сама подхвана прекъснатия разговор:

– Ти сам виждаш, Ник, че вече нямаме друг изход… Човечеството се завъртя в някакъв омагьосан кръг. И на всичко отгоре му е приятно да се върти там, в никой случай не иска да го напусне. То издигна едва ли не в култ своето благополучие, своята безопасност и сигурност. Тоя начин на живот му се струва толкова съвършен, че вече не се стреми към никакъв друг…

– Нима това е толкова лошо, Елза? – попитах аз унило.

– Лошо е! – отвърна Елза нервно. – Нима не разбираш колко е лошо?… Вече цяло столетие и науките, и философията фактически тъпчат на едно място. Те нищо ново не откриват, те просто се мотаят в постигнатото…

– И какво от това? – запитах аз. – Кое е по-важно – състоянието на науките или състоянието на хората?… Науките не могат да бъдат фетиш, по-важен от хората… Ако ние бихме могли да живеем по-добре без науки, тогава нека те вървят по дяволите…

– Там е работата, че не живеем по-добре… Само си въобразяваме. А всъщност нашето общество почва да се разпада…

Погледнах я смаяно:

– Глупости, Елза… И най-простият ученик ще ти каже, че сега нашето общество е в апогея си…

– Да, наистина така ги учат! – отвърна Елза пренебрежително. – Не само ние и други общества са си внушавали тая идиотска идея. И неизбежно са загивали. А според мен нашето общество се изчерпва, изворите му пресъхват един след друг. Ето един пример – изкуствата ни просто отмират. Ние вече нямаме поезия, нямаме драма. Това, което наричаме музика, едва ли отговаря на името си. А защо? Теоретиците казват, че жанровете са изчерпали напълно своите възможности и след като ги изопачиха до краен предел, сега се мъчат да измислят нови. Истина ли е това? Не е, разбира се. Всъщност не изкуството, а човекът е изчерпал своите емоционални запаси, така както някои мъртви планети са загубили атмосферата си. Вместо да се събират, хората се разбягват един от друг, както се разбягват галактиките. Макар и в привидно благополучие, човекът на нашето общество вътрешно обеднява и все повече се дезинтересира от всичко, което го заобикаля—Случайно ли мислиш след всяка година все повече се увеличават самоубийствата?

Признавам си, че не я слушах особено внимателно. Пък и не чувах такива думи за пръв път. В нашия университет имаше половин дузина клубове, които си чупеха мозъците с подобни любителски проблеми – архаисти, сунисти, неонационалисти. Всички те смятаха, че с разрешаването на своите основни противоречия човечеството е загубило и основните си стимули. Изчезването на класовите общества и нациите те смятаха едва ли не за проклятия на човешкия род. Разбира се, те не се осмеляваха да проповядват връщане към миналото, както някои крайни архаисти. И все пак…

– Ти не ме слушаш, Ник! – каза Елза укоризнено.

– Слушам те, Елза… Но не разбирам какво общо има то с твоята капсула?

– Разбира се, че има! – отвърна Елза нетърпеливо. – Ти днес чу най-важната част от лекцията на Богомолов. На вид какво смешно човече, нали? А в сравнение с него твоите колеги от атлетическите писти са само жалки и бездушни роботи. Богомолов е жив и млад, защото е пълен с идеи и стремежи. И е наистина странно, че хората днес не знаят това, което е знаел Мойсей в дълбоката древност. Без движение няма съществуване. Молекулите не знаят за какво се движат, но престанат ли да се движат, застиват в точката на абсолютния мраз. За съжаление, човешкото движение не може да бъде механично, човешкото съзнание винаги ще търси цел за своето движение. Дори вие, спортистите, тичате само когато ви опънат отпред бялата лента. Философите на нашия век твърдят, че ексцентричното движение било изчерпило своите възможности и трябвало да се смени с концентрично. Или, с други думи, навътре към себе си, вместо навън към света. Това не е ли абсурд?… Много рано се спряхме по пътя на познанието, много рано харесахме своето малко гнездо. Всъщност тия две движения не са различни и независими едно от друго, те представляват едно по-сложно целокупно движение. Не може човек да открива нови светове в себе си, ако се откъсне от другите хора и от света, ако се откъсне от всеобщото движение. Но архаистите са съвсем прави, като ни обвиняват, че нямаме цели и стимули. Но и те не могат да обяснят защо трябва да се търсят целите в миналото, а не в настоящето…

Едва сега разбрах накъде води разговора Елза, трябваше веднага да се сетя.

– И ти смяташ, че твоята капсула може да спаси света? – попитах аз разочаровано.

Тя ме погледна, огорчена от тона ми…

– Не, не съм сигурна, разбира се. Но все пак това е някакъв път, някаква възможност. През миналия век на тая карта се залагаше всичко и това беше прекалено, съгласна съм. От тая прекаленост дойде и разочарованието, а също така и от ограничените ни възможности. „Космическата ера“, която бе възвестена с фанфари още през XX век, сега интересува само специалистите… Защо? Защото целта се оказа много по-малка, отколкото очаквахме. Е, добре, ние овладяхме Слънчевата система, удовлетворихме любопитството си. Но ние намерихме там твърде малко за огромните – усилия, които положихме. Овладяването на Слънчевата система не реши нито една от практическите проблеми на човечеството. Тя се оказа по-ограничена и по-крайна от собствената ни Земя. Всичките ни усилия да излезем в големия Космос дадоха нищожни резултати. Построяването на фотонни кораби се оказа нереално. И досега всички наши междузвездни кораби са ужасно скъпи и бавни. Тия, които излетяха в големия Космос, или изобщо не се върнаха, или се връщат с нищожни резултати. Как тогава разочарованието няма да бъде всеобщо. Хората се изплашиха, дезинтересираха, побързаха твърде рано да се върнат на своята малка черупка. И като нямаха вече други шансове, едва ли не започнаха да я обожествяват… Ние се завъртяхме в омагьосания кръг… От тоя кръг могат да ни извадят само субпространствените ракети…

Тя ме погледна с надежда, но моето лице изглежда, че я разочарова.

– Не си ли съгласен с мен? – попита тя обидено.

Там е работата, че не исках да се съгласявам. Колкото и да се бяха изчерпали шансовете на човечеството, нашите собствени шансове ние даже не бяхме попробвали. Нима не можехме да намерим щастието само помежду си, между нас двамата? Мислех го, а не смеех да го кажа.

– Не съм съгласен – отвърнах аз.

– Защо, Ник?

– Много просто, Елза… Каква е гаранцията, че и в големия Космос ние няма да попаднем на същата пустиня, каквато намерихме и в нашата Слънчева система. Няма такава гаранция… Но да речем, че не е така, че там ни чакат небивали изненади… И какво? Все пак в тоя нов свят ще имат възможност да попаднат хиляди, а ние сме милиарди…. Или ти искаш цялото човечество да се разлети из Космоса, да напусне завинаги нашата Земя?… В търсене на някакви идеали?…Както искаш, мисли, но за мен това направо е отвратително. Аз искам да намеря моето щастие на Земята… И предпочитам да загина тук заедно с всичките, отколкото завинаги да я напусна… За миг ми се стори, че лицето на Елза някак особено се опъна и стана нещастно. Никога не бях виждал толкова нещастно човешко лице. Почувствувах огромно желание да протегна ръка, да я погаля. Но не го направих, никога не бях го правил.

– Ник! – обади се тя и аз съвсем ясно усетих в гласа й нотките на отчаяние.

– Слушам те, Елза…

– Представи си, че открием в Космоса една нова Обетована земя… Тогава защо да не поведем натам цялото човечество… Защо да не напуснем нашата изтощена Земя?

– Елза, мила, ти преди малко сама каза, че човечеството не може да живее в рай…

– Все едно, Ник, важното е веднъж да тръгнем…

– Аз няма да тръгна, Елза… В края на краищата Ханаан не е бил нито по-богат, нито по-цветущ от Египет…

– Там е работата, че Мойсей е знаел, Ник… И въпреки това е тръгнал. Никак не е бързал, но все пак е вървял рамо до рамо с другите… Не разбираш ли защо?

– Наистина не разбирам…

– Заради другите, Ник… Заради тези, които не са знаели. Заради тези, които са вярвали и са очаквали. В това се състояло неговото лично щастие, неговото движение…

Внезапно се почувствувах много изморен. Или пък много измъчен, не разбирах точно какво. Може би никога не съм познавал себе си, дори не съм се опитвал.

– Мога много лесно да ти отговоря и на това, Елза! – казах аз най-сетне. – Там е работата, че за мен „другите“ си ти… Ти и всичко, което е около тебе. За мен ти си моето движение, моето странствуване към целта. Това не са прости думи, Елза, така го чувствувам… Можеш да ме мислиш за обикновен и посредствен, но за мен това е истината.

Елза спря и ме погледна втренчено.

– Но тока значи, че ти си щастлив, Ник! – каза тя и внезапно заплака: – Но аз не съм… Аз искам да тръгна като Мойсей през пустините. Искам да търся някаква Обетована земя… Просто искам, не разбираш ли?

Тя млъкна и нервно изтри сълзите от бузите си. Нямаше нужда да говори повече, беше ми вече съвсем ясно, че съм извън нейните мисли, извън чувствата й, извън всичките и стремежи. И все пак заемах някакво място в живота й, може би на брат, на приятел? Не, това не ме радваше, това ме правеше по-скоро нещастен. Елза, изглежда, разбра, че е прекалила, защото ме хвана под ръка.

– Всичко това са глупости, Ник! – каза тя унило. – Никъде няма да стигна с моята жалка капсула… Само до Марс за един миг и после две седмици по обратния, път…

И понеже мълчах огорчен, добави съвсем меко:

– А сега да изпием нещичко… Гърлото ми пресъхна от толкова приказки…

Отбихме се в бюфета на спортната база, изпихме по един лимонов сок. Тук беше доста шумно, моите колеги ми кимаха почтително отдалече, малко учудено се вглеждаха в Елза. Трудно им беше да я възприемат като спортистка, нашите момичета изглеждаха в сравнение с нея истински колоси. По едно време на масата ни седна Дик, моят старши треньор. Бях го запознал с Елза, той доста внимателно стисна пръстите й в своята огромна ръка. И какъвто си беше простичък и откровен, веднага запита:

– Какво сте се умърлушили? Да не се връщате от погребение?

– Да, нещо подобно – отвърна шеговито Елза. Вече се беше съвзела, намираше сила и за шега. Дик веднага заряза огромния си сандвич.

– Как така нещо подобно? – учуди се той искрено. – Само на това няма нищо подобно?…

– Има – каза кратко Елза.

– Какво например?

– Ами например раждането…

– Отде-накъде! – изсумтя Дик. – Раждането е нещо точно обратно.

– Обратно съвсем не значи различно – усмихна се Елза. – Според вас двата края на метъра не са ли еднакви?

– Разбира се, че не са… На единия му край пише нула, на другия сто.

– Вярно е – кимна Елза. – Но когато мерите нещо с метъра, нима гледате от кой край ще започнете?

– Да, разбира се! – не се предаваше Дик.

– А според мен това е напразен труд… Както и да обръщате метъра, реалната мярка си остава една и съща, нали така?

– Май че е така! – засмя се Дик. После, като помисли малко, добави:

– Това момиче има ум в главата си… Двамата с нея като нищо можете да станете шампиони и на нашата викторина…

Не можах нищо да отвърна на тоя доста съмнителен комплимент. Хубавото беше само това, че Елза се развесели и съвсем забрави неприятния си разговор. Но след като Дик си отиде, между нас отново настана неловко мълчание.

– Ник, да отидем някъде, където е по-весело – предложи Елза.

– Да, разбира се… Но не знам къде днес може да бъде весело.

– Ами например на новото ревю на Мишел…

– Да се опитаме – казах аз.

Отново взехме въздушно такси. Тоя път водач ни беше една толкова огромна жена че едва се побираше в кабинката си. Като чу адреса, тя ни погледна неодобрително.

– Това не е сериозно. Чудя се как хората могат да гледат такива глупости…

– Днес сме решили да бъдем несериозни – обади се предпазливо Елза.

– Едва ли ви е за пръв път – каза намръщено жената. – Хайде, качвайте се.

Но добрият стар Мишел не ни разочарова. Той беше поставил прекрасна пантомима – „Момиче, уший си рокличка“. Хореографията беше изключителна, да не говорим за самите момичета. Но тия, които бяха в залата, нито носеха рокли, нито желаеха да ги шият. През цялото време те се смееха гръмогласно и подхвърляха закачки на актьорите. Бих цапнал с удоволствие някоя от тях, но нямах настроение за това. Все още ми беше тъжно, макар че Елза, както виждах, не снемаше от сцената възхитените си очи. Тя само няколко пъти крадешком ме погледна, после леко докосна ръката ми.

– Прости ми, Ник – прошепна тя. – Ще видиш колко хубаво ще се нареди всичко… Като се върна, ще видиш…

След края на пантомимата, според неписания закон на театъра, Мишел излезе на сцената бял като албатрос и усмихнат като момченце. Неговият вид беше наистина чаровен и покоряващ – тия, които преди малко дюдюкаха, сега ентусиазирано ръкопляскаха. Като се усмихваше и раздаваше смешни въздушни целувки, вечният актьор леко се изтегли зад кулисите.

– Да вървим! – каза Елза уплашено. Да вървим, докато не са светнали лампите…

Едва ли не панически се оттеглихме към терасата. Беше все още светло, слънцето току-що бе залязло. Под зачервеното небе летяха несметните рояци па въздушните таксита. Много по-високо от тях плавно кръжеше нашето нощно изкуствено слънце. Най-много след половин час то щеше да светне с прозрачна нежно синя светлина. Започваше най-хубавата част на нашето денонощие – времето за забавите. Тогава целият транспорт спира, улиците се изпълват с оживени тълпи. Точно в десет всички малолетни трябва да се приберат по домовете си. А тая нощ в десет започваше карнавалът на медиците – най-хубавият от студентските карнавали. Сутринта мислех, че ще бъдем там заедно с Елза, сами в огромния рояк, маскирани като бели прилепи. И щяхме да се приберем чак призори, когато нощното слънце избледнее съвсем на чистото небе. Нищо не излезе от цялата работа и май за всичко беше виновен тоя проклет Мойсей…

– Ник, трябва да вървя да се приготвя – каза Елза. За пръв път в гласа й почувствувах вина.

– Да те чакам ли?

– Да, разбира се… Точно в десет ще дойда да те взема…

И тя наистина дойде точно в десет с един от блестящите бусове на Научния център, украсен със знака на дежурните служби. Не беше сама, още десетина млади хора седяха по меките фотьойли и ме поглеждаха недружелюбно. Не им обърнах внимание, изглеждаха съвсем невзрачни с оределите си коси и безцветни погледи. И не бях аз виновен, че не можеха да се грижат поне за косите си. Ако искаха да кажат с това, че са далече от земните суети, предани роби на науката, надали щях да им повярвам. Те някак престорено и тържествено мълчеха, но аз усещах, че всъщност ревнуват Елза… Тя ми се стори радостно възбудена и оживена, с голямо удоволствие им разказваше за пантомимата на Мишел, която никой от тях не беше виждал. Не вярвам и да я слушаха, само я гледаха с обожание, което им беше трудно да скрият. Най-сетне бусът кацна сред чудовищните антени на центъра. Но щом останахме сами, настроението на Елза изведнъж помръкна, очите й станаха тъжни.

– Ник, бъди сигурен, че всичко ще свърши добре.

– Никога не съм се съмнявал! – отвърнах аз достатъчно бодро.

– Ами тогава?

– Не, нищо – казах аз. – Не съм глупак, разбирам каква висока чест ти се прави…

Тя се зарадва.

– Ето виждаш!… Сега трябва да се усмихваш…

– Не мога, Елза… Страхувам се, че колкото и да ми са бързи краката, вече никога няма да те настигна…

Тя ме погледна изумено:

– Не бива да говориш така, Ник… Обидно е…

– Елза, кога ще се върнеш обратно?

– Не зная точно, ще го научиш от пресата… Но съм сигурна – с първия междупланетен кораб… Ти ще ме чакаш ли?

– Аз ще те чакам, но ти няма да ме видиш… На посрещането ще присъствува навярно целият град…

– Ще те видя, Ник, бъди сигурен! – каза тя.

После се повдигна на пръсти и ме целуна по устните. Това беше толкова неочаквано, че даже не успях да я прегърна.

– Довиждане, Ник…

След час аз вече стоях в бункера и заедно с още десетина души със свито сърце очаквах излитането. Стартовата площадка бе заградена от четири кули с доста причудливи форми. Това бяха четирите най-добри кваркови генератори на света – истинско чудо на техниката. Между тях върху ниска метална платформа бе положена капсулата – идеална сребриста сфера с иридиеви отблясъци. Не ми се виждаше по-висока от човешки ръст, просто изтръпвах, като си представих Елза свита в нея като червейче. Между тия, които бяха около мен, веднага разпознах няколко младежи от буса. Именно техните лица ми се видяха най-сериозни и загрижени, в погледа им се усещаше тревога. Изведнъж съжалих за пренебрежителните мисли, които ми бяха минали през главата, докато летяхме насам. Всъщност те я обичаха и се плашеха за нея. Като че ли за пръв път истински се изплаших и аз. В дванайсет без една минута в репродуктора се чу тих звън, после отсечено и ясно заговори спокоен мъжки глас:

– Бъдете готови!

– Готова съм! – отвърна ясният глас на Елза.

– Готов съм! – отвърна мъжки глас, в който личеше вълнение.

– „ЕР-8“, включвайте…

– Включвам! – каза мъжът.

Над четирите енергетични кули блеснаха синкави мълнии и мигом угаснаха. Елза ми беше казала, че около капсулата ще се образува гигантско силово поле, което човешката мисъл не може да си представи. В миг капсулата сякаш изчезна, просто се изпари пред очите ни. След това отново се появи, все така блестяща и чиста, но вече на цял метър над площадката. Докато я наблюдавахме със затаен дъх, сферата бавно се издигна и застана неподвижна на нивото на генераторите.

– „Сигма-Ю“ – чувате ли ме?

– Чувам ви – каза ясният глас на Елза.

– Отклонение от индикациите?

– Никакви! – отвърна Елза.

– Включете…

– Включвам! – каза Елза.

Това бяха последните й думи. В следния миг сферата блесна като слънце, което ни ослепи. И вече не видях, по-скоро усетих гигантската унищожителна експлозия.