Текст книги "Когато си в лодката"

1

Вече втори ден – по нашите земни часовници – „Сириус“ се въртеше около тая проклета Луна, червена и гладка като огромен детски балон. Всъщност наричахме я Луна само защото не знаехме какво друго име да й дадем. Нейната майка-планета представляваше съвършено мъртво небесно тяло; на което според нашите специалисти никога не е имало органичен живот. Някъде далече в черното небе светеше с призрачна светлина тяхното зелено слънце. И изобщо намирахме се в един разреден и пустинен край на нашата галактика, където всичко ме потискаше и внушаваше предчувствия за нещастия и беди. Усещах, че и другите членове на екипажа са обхванати от някаква непонятна нервност, най-лошото, което можеше да се случи в кой да е галактически кораб. Само нашият комендант беше, както винаги, спокоен и уверен. На своите двеста и тринайсет биологически години той изглеждаше все тъй непоклатим, железен и мъдър – истински жив плакат на Столетието на големите космически завоевания. Такива като него бяха останали не повече от десетина и, струва ми се, благодарение само на тяхната дяволска упоритост Големият съвет за космически проучвания все още пращаше разузнавачески кораби по различните краища на галактиката. Но ние струвахме на човечеството невероятно скъпо – почти всеки трети от земното население трябваше да работи заради нашите доста безплодни скитания из пустошта. На всичко отгоре нашият век бе започнал да затъва в някакво непонятно и непредвидено от науката епикурейство, тъй че на земята всички ни гледаха като някакви празноскитащи негодници. Нашият комендант им отвръщаше с нямо презрение, което на борда на нашия кораб всъщност не беше и толкова нямо. Имах чувството, че ако зависеше от него, той би останал да скита вечно между своите доста скучни звезди.

Точно в пет часа на екрана се показа неговото студено и костеливо лице.

– В пет и трийсет всички при мен! – заповяда той, както винаги, малко безучастно и сухо.

– Слушам, Пер…

Той ни виждаше и слушаше всички едновременно. Това право на коменданта съществуваше сега само в галактическите кораби. Но само след миг чух на екрана познатия тих, меден звук – знак, че бяхме останали сами.

– Славин, защо се усмихна преди малко? – запита той.

Тонът му не беше нито строг, нито любопитен.

– Не помня, Пер…

– Не хитрувай, Славин… Когато чу заповедта, ти се усмихна…

Понасъбрах малко кураж.

– Уважаеми Пер, заклевам се, че не се усмихнах. И все пак имате право да мислите така.

– А каква беше причината? Аз се поколебах.

– Искрено, Славин.

– Просто ми е чудно защо събирате съвета, като и без туй всичко решавате сам.

– И това ви дразни?

– Ни най-малко… Вие сам казахте, че съм се усмихнал.

– Но тоя път грешиш! – поклати костеливата си глава комендантът. – Тоя път наистина ще вземем решението общо…

– Аз съм винаги на ваше разположение, Пер…

– Но интересно е, че се усмихна само ти, Славин… Другите го приеха като естествено.

– Страхувам се, че сте наблюдавали само мен – отвърнах аз.

Но комендантът сякаш не ме чу, погледът му ме следеше внимателно.

– Славин, в никой случай не взимай думите ми за забележка – каза той и тоя път гласът му звучеше много по-меко. – Но аз винаги съм смятал, че на тоя кораб най-добре ме разбираш именно ти.

Преди още да отворя уста, екранът угасна. Признавам, че се смутих. Всъщност той беше прав – аз наистина трябваше да го разбирам най-добре. Преди всичко именно аз бях историкът, който най-добре познаваше неговите двеста години. И освен това със своите лични деветдесет и шест години бях на второ място по възраст всред екипажа. Много повече неща ни събираха, отколкото ни разделяха. И все пак не го разбирах – той ми се виждаше странен, героичен и малко смешен, като някакъв древен хидалго. И малко тъжен понякога, както стават тъжни хората у нас, преди да умрат. Но аз дълбоко чувствувах, че той скоро няма да умре. Като че ли никога нямаше да умре_това ми се виждаше просто противоестествено. Без него животът като че ли би загубил истинската си стойност. Аз наистина се бях усмихнал, макар и в себе си. Беше ми просто смешно да съветваш такъв човек.

Екранът светна, показа се бледо, малко уродливо лице.

– Как си, Славин?

– Защо ме питаш, щом знаеш? – измърморих аз недоволно.

– Виждаш ми се малко потиснат – каза той. – Нищо, ще ти мине. И изобщо готви се за път, момченце!

Това ме изненада.

– Сигурен ли си, Херц?

– Е, не съвсем… В нашата работа винаги има рискове… Това е добър шанс за теб, момченце, тоя път здравата се наскучахме…

И беше прав, разбира се. Това невероятно червено кълбо, около което сега кръжехме, беше единственият свестен обект в рейса ни.

– Имаш ли чувство, че ни чакат изненади? – запитах аз.

– И още какви! – отвърна Херц доволно. – Да не мислиш, че са я построили току-тъй – за нищо.

Екранът отново угасна. Но точно в пет и трийсет ние влязохме с Херц в голямата зала, след като добре си бяхме побъбрали. Всички места освен нашите вече бяха заети. Голямата зала ни служеше и за банкети – в нея се събирахме на някой по-важен празник или при тържествени случаи. Тогава Пер вдигаше своята голяма чаша с комендантския знак и произнасяше къс тост. Много странен беше комендантският му знак – глава на антилопа, животно, което сега трудно се намира дори по зоологическите градини. Всички смятаха, че не особено му подхожда, но в края на краищата човек познава себе си и своите вкусове по-добре от другите. Сега Пер седеше на своето място мълчалив и замислен и съсредоточено наблюдаваше ръцете си. Леко посивялата коса наистина му приличаше. Това напоследък като че ли беше станало мода, особено на Марсовите колонии, но аз, разбира се не вярвах, че се интересува от модите. Той чисто и просто не се интересуваше от външността си.

– Ами да започнем – обади се най-сетне той. – За втори път всички данни, включително и най-новите, бяха предадени на анализатора. И този път заключението е категорично – касае се за изкуствено, създадено от ръцете на мислещи същества небесно тяло. Всъщност да се стигне до такова заключение няма нужда и от анализатор. По всяка вероятност става дума за нещо като жалон, като маяк или ориентировъчен знак. Не е изключено да е и снабдителна база на някоя неизвестна на нас цивилизация. Или пък има някаква друга функция, която ние дори не подозираме. Едно само е ясно, че това огромно тяло не е поставено тук без никакъв смисъл. Й наш дълг е да проникнем в тоя смисъл, да разгадаем тайната му. Вие сами разбирате колко важно е това. За пръв път из нашите странствувания из Космоса ние влизаме в контакт с някаква цивилизация, която в техническо отношение стои по-високо от нас. Защото, съгласете се, такова нещо ние не бихме могли да сътворим и след хилядолетия. Можете ли да си представите какви гигантски кораби са пренесли тоя огромен материал, какви неизмерими средства са похарчени за строежа. И ако някой каже, че всичко това е направено, за да ни смае, сигурно ще се излъже.

Той спря за миг и механично посегна към джоба си. Знаех, че е потърсил там цигарите си, но, разбира се, не ги извади. Той пушеше винаги сам, и то в часовете, определени за сън. Доколкото си спомням, цигарите уж подпомагали мисловния процес, макар че това ми се виждаше глупаво. Техният безобразен дим надали можеше да се сравни с нашите съвременни стимулатори. Херц твърдеше, че комендантът сам си отглеждал тютюна в своята дача на Кордилерите. И макар да беше официалният психолог на експедицията, и през ум не му минаваше, че това странно занимание на коменданта може да се нарече и порок. За него Пер беше чисто и просто съвършенство.

– Има ли някакъв въпрос? – запита внезапно комендантът.

Залата мълчеше. И тъкмо Пер се готвеше да продължи, обади се Гавон:

– Възможно ли е на Луната да има живи човешки същества? – попита той. – От тия, които са я построили?

– Тая възможност анализаторът не отрича – отвърна Пер. – И в това се състои цялата сложност на нашето положение. Ако има, навярно те се крият под видимата повърхност на Луната. А защо?… През последните дни аз усещах у вас някаква спотаена тревога. Херц нарича това чувство за опасност, което идва от непознатото. Анализаторът е лишен от чувства, но и той предупреждава за известна опасност. Представете си, че изкуствената Луна е някаква гигантска мина, която ще се задействува при определени контакти. Ние наистина изпратихме там четири сонди. И макар че не успяха да вземат никакви проби, все пак не се получи и никакъв отрицателен резултат. Но от тоя опит, разбира се, не бива да се вадят крайни заключения. Ако Луната е заредена с антиматерия, която анихилира само при определени обстоятелства, можете ли да си представите каква експлозия от галактичен мащаб ще се получи. Именно затова ви събрах. Ако ние решим да слезем с разузнавателна ракета на Луната, това ще стане след тайно гласуване напълно в предписанията на нашия устав. Ако се получат повече от осем гласа против, ние ще си спестим риска и като се върнем на Земята, ще потърсим мнението на Големия съвет. Ако се интересувате от моето лично мнение, за не вярвам в реална опасност. Но все пак съветвам ви – забравете го и гласувайте според своето дълбоко вътрешно убеждение. Давам ви половин час за размисляне, след това отново ще се съберем тук.

В залата настана леко движение, всички мълчаливо се отправиха към изходите. Вътре останахме само двамата с Херц и комендантът.

– А вие? – погледна ни той въпросително.

– Аз отдавна съм премислил, Пер!… – отвърна Херц.

– А според теб какъв ще бъде резултатът? Усетих в гласа му едва доловимо любопитство.

Никога преди това не ми се беше случвало да го улавям в тоя малък грях.

– Пет гласа против, Пер – отвърна Херц убедено.

– Наистина? – Той се поусмихна. – Добре, няма да те питам за имената им.

– Вие и без това ги знаете, Пер…

– Интересно е, мен къде ме слагаш? – обадих се аз шеговито.

– Преди един час си мислех, че можеш да бъдеш шестият.

– Затова ли ме потърси?

– Може би! – Херц се ухили глупаво като дете. Стана ми неприятно.

– Признавам си, че тоя обект не може да бъде интересен за мен – отвърнах аз. – Той просто не ме засяга.

– Аз пък мисля точно обратното – каза замислено комендантът. – И затова именно ти ще ръководиш експедицията до Луната…

Херц наистина позна – само с пет гласа против бе решено на Луната да бъде изпратена малката ни четири-местна ракета. Нареждането да ръководя аз експедицията предизвика малка сензация, тъй като, естествено, всички, включително и аз, смятахме, че проучванията ще имат предимно технически характер. И наистина другите двама членове на екипажа бяха инженерите Лусин и Лоу, специалисти от изключителен ранг по космическите въпроси. Водеше ни Гавон, най-опитният пилот всред екипажа на „Сириус“. И изобщо в цялата тая плътна и опитна група като че ли аз бях най-слабото звено. Пък и изобщо никога в никаква работа не съм бил ръководител, винаги съм се занимавал с моята наука сам. За какво можеше да ни потрябва тя на тая гладка като яйце Луна, на никой не беше ясно.

Ракетата ни беше изстреляна точно в 12 часа. След четири часа ние бяхме над самата Луна – на няколко километра над нейната ярка, гладка повърхност. Задачата ни беше съвсем проста – трябваше да летим ниско, да я кръстосаме няколко пъти, след това, като огледаме добре терена, да кацнем и да вземем всички възможни проби. Не ни беше ясно само какви проби да вземем, като не виждахме нищо друго освен една безкрайна червена пустиня. Прекосихме я най-напред по екватора. Летяхме с възможно най-малката скорост, не откъсвахме очи от екрана. Телескопичното устройство ни даваше възможност да видим дори сравнително малки предмети, да ги фокусираме при нужда, но ние нищо не успяхме да видим. Най-сетне след едночасово мълчание Гавон се обади:

– Като че ли сънувам. Как е възможно да няма нито една драскотина, нито едно метеоритно парче. Изглежда че някой най-старателно е измел тоя проклет балон, за да ни дразни…

Не му отвърнах. Кой знае защо в тоя момент изпитвах чувството на леко гадене.

– Бас слагам, че това нещо не е строено! – измърмори Лусин. – То като че ли е излято в някакъв огромен калъп….

– Имам чувството, че ако стъпим върху тая повърхност, ще потънем като във вода – обади се и Лоу.

– Не сън, а просто кошмар! – едва не изстена Гавон.

– Моля, без нерви!… – обадих се аз сухо. – Не забравяйте, че от кораба ни виждат и чуват…

Не, никак не бях роден за началник. Навярно Пер би им вдъхнал спокойствие само с две думи. Но тия думи сега не ми идваха на езика, главата ми беше съвсем празна. Според инструкцията още веднъж обиколихме екватора, макар това да ми се струваше съвсем безсмислено.

– Курс Северен полюс; – обадих се аз най-сетне. – Същата височина, същата скорост.

Гавон трябваше да отвърне на командата, но не го направи, само мълчаливо смени курса. Изображението на екрана си остана, все същото, сякаш не се движехме, а стояхме на едно място. Вече нищо не очаквахме, просто летяхме, колкото да изпълним неприятното задължение.

– След две минути сме на полюса! – обади се най-сетне Гавон. – Ако искате, мога да сляза малко по-ниско.

– Няма нужда – казах аз. – Изпълнявай каквото ти е заповядано.

– Слушам, комендант – отвърна иронично Гавон. Никога не бях го виждал толкова нервен и неспокоен и ми се виждаше странно, че Херц не бе забелязал това. Ако Гавон не можеше да запази самообладание, какво оставаше за другите. Погледнах разсеяно часовника над главата на Гавон, след това отново сведох поглед към екрана.

– Полюсът! – каза Гавон.

И точно в същия миг някаква бяла звезда прелетя през екрана. Не успях дори да помръдна от учудване. – Какво беше това? – възкликнах аз.

Но никой не беше видял повече от мене. В тясното помещение на ракетата настана оживление, хората радостно се спогледнаха.

– Да се върна ли? – попита Гавон. Замислих се само за миг.

– Върни се и кацни в непосредствена близост до обекта – наредих аз.

– Слушам – в непосредствена близост до обекта! – отвърна Гавон зарадван.

Той направи елегантен кръг и отново се насочи към полюса. Спирачните дюзи меко работеха, ракетата бавно губеше скорост. След малко Лусин отново намери това, което беше прелетяло пред погледа ни, умело го фокусира. Предметът все още беше доста неясен, но след няколко минути вече доста добре го виждахме. Представях си и озадачените лица на екипажа на „Сириус“, които виждаха чрез нас това, което и ние виждахме. И малко трудно беше да повярвам на очите си. В идеалната точка на полюса се виждаше нещо като розов пиедестал, около десетина метра висок, с вид на пресечена пирамида. На самия връх на пирамидата ясно личеше бялата звезда, която бе преминала през екрана. Колкото и да насочвахме фокуса, не можехме да получим съвсем ясно изображение, но бях готов да се закълна, че белият предмет на пирамидата прилича на седнала човешка фигура.

– Включвам ви коменданта! – обади се развълнувано Лусин.

И след миг наистина чухме гласа му, както ми се стори, някак особено весел и възбуден:

– Славин, искрено ви завиждам… Досега никой космически пътешественик не е намирал това, което вие ще видите…

– Не бързате ли малко, Пер?

– Не, никак, очите ми са добри – продължи комендантът все тъй весело. – И по-спокойно, вече няма опасност. Ясно, че това е построено, за да го видите.

– Искате да кажете, че са ни чакали, Пер?

– Ами така изглежда…

Изображението изчезна от екрана, тй като кацането пречеше на двата обектива да бъдат правилно насочени. Гавон спусна ракетата така меко и неусетно, че дори не усетихме кога се е докоснала до повърхността. Според инструкцията пръв трябваше да слезе Лоу. Инженерът имаше превъзходна атлетическа фигура, удобният скафандър го затрудняваше не повече от обикновен костюм. Спуснахме стълбата, той ловко слезе по нея. Видях го как внимателно се разтъпка почервения грунд, после вдигна към мен озадаченото си лице.

– Прилича на някаква гумирана материя! – каза той. – Като атлетическа писта…

След това се обърна към пирамидата и изумено възкликна:

– Господи боже, та това е човек!

И остана като замръзнал на мястото си. Втори слязох аз. Дъхът просто спря в гърлото ми, когато погледнах пирамидата. Очаквах всичко, само не това, което видях. Наистина беше човек или по-точно статуя на човек, седнал върху каменен трон. Беше облечен в древна туника, могъщото му мъжествено лице беше отправено някъде над главите ни, към безкрая. Много добре знаех какво представлява тая статуя и именно това ме караше да не вярвам на очите си. Трябваше да видя и по-отблизо да проверя. И точно в тоя миг чух в шлема спокойния глас на коменданта:

– Славин, признай, че само това не очакваше.

– А вие, Пер? – попитах аз стреснато.

– Ще говорим по-късно по тия въпроси, Славин… Сега иди провери…

Слязоха всичките. Пирамидата бе построена стъпаловидно и стъпалата съвсем отговаряха на човешките мерки. Лусин дълго се взира в розовата материя, от която бе изградена.

– Няма нужда да взимам проба? – каза той тихо. – Това е мрамор. Строителите го наричат италиански мрамор, макар че в самата Италия отдавна е изчерпан. Изкачихме се бавно до върха, на пирамидата, като не сваляхме очи от бялата статуя, която сякаш сияеше на фона на черното небе. Нейната сила все повече ни покоряваше, тя сякаш растеше пред очите и ни покриваше с необикновеното си могъщество. Най-после пристигнахме и спряхме.

– И все пак това е човек! – обади се отново Лоу. – Макар че вече хората не носят такива бради…

Лоу дори не подозираше колко ме дразни.

– Нещо повече, Лоу! – казах аз сдържано. – Това не е кой да е човек, това е Мойсей.

– Какъв Мойсей? – трепна Лоу.

– Нима това име нищо не ти говори? – попитах аз иронично.

– Съвсем нищо! – отвърна Лоу обидено.

Това можеше да се очаква от такъв тесен специалист като Лоу. Но работата беше там, че и другите не го знаеха.

– Ако говорим съвсем точно, това е копие от статуята на Мойсей, направена от Микеланджело през XVI век… Или не знаете кой е Микеланджело?

Само Гавон го знаеше.

– Тая статуя – продължих аз – е била унищожена в Рим към края на XX век по време на първата термоядрена война. Както ви е известно, тая война е избухнала малко неочаквано и в нея са загинали огромен брой изключителни паметници на изкуството и културата. Лично аз познавам статуята от репродукции и по-късни възпроизводства. Искам само да ви кажа, че копието е абсолютно точно по фактура и по размери.

Гавон ме гледаше като невменяем.

– Ти чуваш ли се какво приказваш? – обади се той нервно. – Кой може да донесе тук статуята на Мойсей?… Това е абсурд!

– А защо, любезни Гавон?… Моля ти се да го обясниш на другите….

– Та те да не са кретени? – избухна внезапно Гавон. – Всички отлично знаят, че в тоя квадрант на галактиката досега не е прониквал никакъв космически кораб… Ние сме първите хора, които пристигат тук, не разбираш ли?

– Много добре разбирам – казах аз. – Но фактът си е факт, той не може да се оспори. Това е статуята на Мойсей.

– Може и да се лъжеш, Славин – обади се Лусин. – Може би само прилича на твоя Мойсей…

– Е, добре, да кажем, че се лъжа – отвърнах аз нетърпеливо. – Все пак можете ли да оспорите, че това е човек?… А Гавон каза, че ние сме първите хора, които проникват тук, и той е прав, разбира се… Тогава откъде се е взел тоя човек?

Настана неприятно мълчание.

– Слушайте, Славин – обади се неуверено Лоу, – аз наистина съм слабо запознат с проблемите. Все пак струва ми се, че никой не е изключил възможността някъде из галактиката да има хора, подобни на нас…

– Но това не е подобен на нас човек, Лусин… Това е точно човек, и то в определен исторически костюм… И на всичко отгоре това е Мойсей от Микеланджело…

– Глупости – каза Гавон злобно. – Искаш да ме направиш и луд на всичко отгоре…

– Слушайте ме всички! – обади се в шлема ми гласът на коменданта. – Гавон, ти наистина не си с ума си…

Теоретически съвсем не е изключено тук да са проникнали хора, макар и от по-късна епоха. Чуваш ли ме, Гавон?

– Да, Пер….

– Те могат да тръгнат от Земята и стотици години след вас – продължи сухо комендантът. – Но ако пътуват субпространствено, което сега не можем, какво им пречи да пристигнат и преди нас? По тоя начин след немного сложни изчисления те биха могли да пристигнат тук и едновременно със „Сириус“.

– Това е абсурд каза Гавон мрачно.

– Защо, Гавон?

– Защото, Пер, това ще опровергае класическата причинно-следствена теория. Представете си, че в Аналите на космическите изследвания са записани точните дати на тръгването и пристигането на „Сириус“. Според вас излиза, че те биха могли с късна дата да променят тоя факт.

– Никой факт не може да се опровергае, Гавон.

– Но ако пристигнат едновременно с нас, каква сила би им попречила да ни унищожат, ако поискат? Тогава очевидно ще се опровергае фактът, че „Сириус“ е пристигнал на Земята.

– Ти питаш каква сила ли, Гавон?… Ами силата ще се крие във факта, че не са го сторили.

– Това са празни софистики, Пер! – отвърна Гавон нетърпеливо. – Аз не ви питам какво те са направили. Питам ви, могат ли да разрушат фактите на създадената вече история?

– Разбира се, че не могат – каза комендантът. – Там е работата, че твоят въпрос е въобще лишен от смисъл. Защото нещата са винаги такива, каквито са. Ти се заблуждаваш, като мислиш, че причинно следствената верига тече в една посока. Тя изобщо не тече, тя съществува в своето пълно взаимодействие.

Много ясно видях как Гавон погледна към черното небе, сякаш търсеше там „Сириус“, и лицето му внезапно омекна:

– Моля да ме извините Пер, но щом те могат да бъдат тук заедно е нас, какво им пречи да се върнат заедно с нас на Земята? И по този начин да се озоват в своето минало?

– По принцип – нищо.

– А тогава защо не го правят?

– Ти знаеш много добре, Гавон, че ако забавим нашето пътуване, и ние можем да се озовем в кой да е от бъдещите векове… Тогава защо не го правим?

Гавон объркано мълчеше.

– Очевидно, защото това за нас е лишено от смисъл…

– Тогава къде е смисълът? – попита Гавон и в гласа му като че ли трепна отчаяние.

– Не знам, Гавон, може би трябва да попитаме каменния Мойсей – отвърна комендантът шеговито. – Ти, Славин, какво мислиш по този въпрос?

Аз трепнах. Всичко това, което ставаше около мен, ми се струваше невероятно като сън.

– Не зная, Пер – отвърнах аз унило. – Там е работата, че не мога да мисля така бързо като Гавон.

– Без излишна скромност, Славин… Твой дълг е да ни кажеш своите съображения.

– Да, Пер! – Аз замълчах за момент. – Да ви кажа правото, не вярвам, че тая статуя е поставена тук от земни човеци. Остава една втора възможност. Статуята е построена от някоя друга, по-могъща от нас човешка цивилизация. Очевидно тая цивилизация ни познава много добре, дори по-добре от Лоу например, който не знае кой е Мойсей и не е чувал името на Микеланджело. Ако всичко това е вярно, налага се още едно заключение. Те са знаели, че някой ден ние ще пристигнем тук. И нарочно са поставили тая статуя, за да я видим. Защото за всеки друг освен за нас нейното съществуване е лишено от смисъл.

– Това не е възможно! – обади се Лоу обидено. – Ти мислиш, че ще построят това невероятно скъпо съоръжение, за да ни покажат една глупава статуя?

– Първо – статуята съвсем не е глупава – отвърнах аз. – И, второ – изкуствената Луна може да има и друго, по-съществено предназначение. Но сега нас ни интересува преди всичко статуята. Защо са я поставили тук, какъв е смисълът? Най-вероятно е е тя да представлява някакъв документ, някакъв знак, някакъв паметник за знания. Нещо подобно е била например прочутата Хеопсова пирамида, чиято тайна бе разгада-на едва през XXII век…

– А може би тук загадката е по-проста, Славин – каза комендантът.

– Надали, Пер! – въздъхнах аз омърлушено. – Лесни загадки се поставят само на деца. Преди всичко трудно е да решим дали тая загадка се крие в личността на Мойсей, или в личността на Микеланджело… Или може би в самата статуя и нейната трагична съдба. Аз мисля, че ще решим тоя проблем, след като много внимателно проучим всички материали. А това би могло да стане успешно едва когато се върнем на Земята.

– Да, Славин, но представи си, че в загадката се крие предупреждение – каза комендантът.  – И ако не го знаем, може би няма да успеем да се върнем назад…

– Да, Пер, това наистина ще бъде най-лошата от всички възможности….

– Ами тогава не е зле малко да си напънем мозъците… Разкажи какво знаеш за Мойсей…

– За съжаление твърде малко, Пер… Той е бил полулегенда, полуисторическа личност от сферата на религиозните митове, описани в библията. Във всеки случай сега никой не спори за неговото реално съществуване. Доколкото си спомням, живял е около хиляда и двеста години преди новата ера. Несъмнено е бил образован човек и опитен пълководец. А ето нещо интересно – той е извел, именно извел Израелевото племе от Египет на път за Обетованата земя. Походът му е бил много дълъг и мъчителен и самият Мойсей е умрял, преди да стигнат до целта си. Както при всички случаи, свързани с религиозните митове, на Мойсей се приписват различни чудеса.

– Какви чудеса? – запита комендантът.

– Малко наивни, разбира се, каквито са всичките библейски чудеса. Например с едно махване разделил на две Червеното море, за да мине през него племето му. И какво още – май че съм ги забравил. Нещо за небесната манна и водата в пустинята. Да, армията му останала съвсем без вода… Тогава Мойсей ударил с жезъла си скалата и от нея потекла вода…

– Какво е това „жезъл“? – попита Гавон. – Нещо като меч?…

– Малко е трудно да ти обясня… Представи си къса пръчка, изработена от благородни метали и украсена със скъпоценни камъни. Освен това забравих да ви кажа, че Мойсей е автор на един от най-старите законници в историята на човешките общества – така наречените „Десет божи заповеди“. За нас те са прекалено елементарни, но навремето са играли огромна роля в етичното възпитание на народите….

Аз замълчах, беше ми трудно да се сетя нещо повече.

– Знае ли се какво е предизвикало Микеланджело да направи именно неговата статуя? – запита комендантът.

– В „Енциклопедията на древните изкуства“, която се намира в моята картотека, има подобна справка за статуята – отвърнах аз. – Може би ще трябва да я прочетете, Пер, сега ми е трудно да си спомня подробности. Но знам, че през вековете статуята на Мойсей е била символ на величието и могъществото на човешкия дух…

– Да, това е нещо! – измърмори заинтригуван Гавон.

– Според преданието сам Микеланджело е бил много доволен от творбата си. Когато статуята била съвсем готова, той я ударил с чука си по коляното и произнесъл знаменитата фраза: „Говори, Мойсей!“

Аз трепнах и замълчах. И другите се спогледаха. Мисълта ми беше съвсем нелепа, но кое ли от това, което ни обкръжаваше, изглеждаше в тоя миг естествено и реално?

– Ами опитай, Славин, какво ти струва? – обади се в шлема гласът на коменданта.

– Да, наистина – измърморих аз.

След това бавно се изкачих още две стъпала и спрях в подножието на величествената статуя. Спомням си, че някаква неясна тревога глождеше сърцето ми. Но това бяха глупости, разбира се. Усмихнах се малко пресилено, после вдигнах бронирания юмрук на скафандъра и ударих мраморното коляно: „Говори, Мойсей!“

В следния миг опората под краката ми изчезна, погълна ме необятен мрак. Усещах само, че летя с шеметна бързина към дъното на някаква бездна. И след това загубих съзнание.