Текст книги "Сините пеперуди"

10

Тримата стояха на брега на Ин, близо до сребристия корпус на ракетата. Поляната около тях бе синя от пеперудите, които бяха накацали по нея. Отново звучеше музика, езерото трептеше като живо, гората на Вар ликуваше. Лос слушаше чрез Дирак, лицето му бе съсредоточено и внимателно, но изразът му не подсказваше нищо. Както винаги, пеперудите се вълнуваха неудържимо, трептяха като езерото и ликуваха като гората. Само желязното лице на Дирак бе безучастно, той гледаше към ракетата.

Най-сетне музиката свърши, пеперудите затрептяха с нежните си криле, въздухът отново се изпълни със звуци – тихи и молещи. Но магнетофонът безчувствено мълчеше. Алек го подаде на Дирак и запита:

– Хареса ли ви, Лос?

– Струва ми се, че ме разбирате! – отвърна замислено президентът на Вар.

– И с право! – усмихна се човекът. – Разбрах, че понякога наистина сте тъжен, Лос… Но никога не сте нещастен…

Нищо не трепна в погледа на Лос.

– Но вие не сте щастлив, Алек! – отвърна той. – Имате и сърце, и ум… Какво повече ви е нужно?

– Аз загубих хората, Лос!…

– Но нали се връщате при тях?…

– Не зная, Лос… Струва ми се, че те ще ми бъдат съвсем чужди.

Лос помълча.

– Вие сте като Син – каза той. – Като Син Тъмния… Аз ви донесох книгата му.

Лос остана на брега. Ракетата се плъзгаше бавно по гладкото езеро, след това усили хода си меки вълни започнаха да плискат в краката му. И дойде мигът, в който тя литна и като сребърна стрела се заби в синята плът на небето. Оставаха само мигове и над тях отново щеше да се отвори величествената и страшна пустиня от звезди и мрак.