Текст книги "Сините пеперуди"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 5 страниц)
– Може и така да е – вдигна рамене Казимир. – Ако има гъсеници, те трябва да бъдат големи като телета… Не е възможно да не ги забележите…
– Не сме ги търсили – каза Алек.
– Не, по дърветата няма гъсеници – каза категорично Дирак. – Аз установих това… Пък в края на краищата те нали ще се хранят с листа? Колкото и да гледах – не видях нито един прояден лист…
– И все пак внимавайте! – каза загрижено пилотът. – Тая прекалено стерилна природа крие в себе си някакви съвсем непознати опасности…
След разговора с Казимир те угасиха всички светлини и всьдеходката като че ли потъна в някаква черна бездна – така тъмна беше нощта. Хела нямаше луни, само звездите трепкаха на далечното непознато небе. Никакъв звук не достигаше до слуха им, сякаш се намираха в някаква изолационна камера. Пустош и тишина, по-потискащи, отколкото в междузвездните пространства. Алек се опитваше да заспи, а не можеше – въображението му бе все още възбудено, сетивата изострени. „Що за призрачен свят! – мислеше той неспокойно. – Нима е възможно природа, която да роди само един-единствен животински вид?“
– Не спиш ли, Алек? – чу той мекия глас на Дирак до себе си. – Да ти дам някакво успокоително хапче?
– Не, няма нужда, приятелю! – отвърна с благодарност човекът.
Той заспа с тревожните мисли и все пак сънят му бе спокоен и непробуден. Когато отвори очи, стори му се, че е спал едва ли не мигове, а над него в илюминатора блестеше ярко и топло синьото небе.
4
На другия ден към обед те се натъкнаха на своето най-голямо откритие.
Отначало нямаха чувството, че са видели нещо необикновено. Постройките бяха изградени на малко, голо възвишение, богато огряно от слънцето, и по всичко напомняха на гигантски оранжерии. И при това бяха построени не върху метални пилони, а направо върху земята. Както навсякъде досега, никакъв път или пътека не водеха към тях, никакъв признак на живот не се забелязваше наоколо. Странните постройки блестяха на върха на хълма самотни и нереални като в някаква старинна приказка.
Всъдеходката леко изпъпли по възвишението, двамата побързаха да слязат. Но още щом наближиха стъклените стени, те смаяни спряха. Не, това не бяха домове на пеперуди, това беше нещо съвсем друго. Вътре имаше тръби, проводници, някакви мебели, прилични на шкафове, дълги емайлирани хладилници. И още доста неща можеха да се видят през прозрачните стени, само хора нямаше, макар че всеки предмет напомняше за присъствието на разумни същества.
И врати нямаше. Те обходиха от всички страни просторната стъклена сграда, но не видяха ни най-малък белег на каквото и да е отвърстие, сякаш тя бе отделена херметически от света.
– Как си обясняваш това чудо? – попита Алек озадачен.
– Може би се отварят с някакъв механизъм – каза Дирак. – Или пък имат подземни входове.
– Направи ми един отвор!… Колкото да влезем!…
Дирак нагласи лъчевия пистолет на най-малък интензитет и само с едно леко движение на ръката изряза в дебелата стъклена стена отвор с размерите на една малка врата. Пръв влезе Дирак, след него човекът. Още след първите крачки Алек възбудено възкликна:
– Погледни, Дирак!… Басирам се, че това е термометър! И то най-обикновен живачен термометър…
– А това е отоплителен радиатор! – каза Дирак, като отлепи ръката си от някакво бяло емайлирано шкафче.
Наистина вътре беше много топло, но меката равномерна топлина приличаше на жива и бе много приятна. Алек приближи един от хладилниците и внимателно отвори похлупака. На неговото дъно бяха наредени шест превъзходни жълтозелени пъпеша. Алек ги погледна учуден, после взе един от тях в ръката си.
– Това според теб какво е, Дирак? – запита той весело.
– Навярно яйца – отвърна спокойно Дирак. – Яйца на синята пеперуда…
– Точно тъй! – каза Алек зарадвано – То е топло, Дирак… Това съвсем не е хладилник, това е най-обикновен инкубатор…
Но Дирак не отговори – погледът му бе насочен някъде над рамото на човека.
– Гъсениците! – каза той тихо.
Дирак рязко се обърна. В дъното на дългото помещение той наистина видя две гигантски гъсеници, мъхнати и зелени, впили възмутените си погледи в неканените гости. И двете стояха изправени, като се придържаха леко с горните си крачка към най-близките предмети. Целият им вид подсказваше, че те са господарите тук, че това е техен дом.
– Здравейте, господа! – каза Алек дружелюбно.
Не се чу никакъв отговор, гъсениците все тъй гневно го гледаха. „Доста глупаво излезе“ – помисли смутено човекът. И с яйцето в ръце той се почувствува едва ли не като крадец, влязъл без разрешение в чужд дом. Алек се обърна да го остави, но движението му излезе непресметнато, яйцето се изплъзна от ръцете му и с трясък се разби на пода.
Алек бързо погледна към гъсениците. Техният гняв бе преминал в уплаха. И преди да направи най-малкото движение внезапно рухна като скосен на пода. Дирак светкавично насочи оръжието си към неочаквания враг, двете гъсеници просто пламнаха под изстрелите му. И в същия миг той усети как тялото му се разтърси, като при силен удар на електрически ток, нишката на неговите възприятия за света мигновено се скъса. Но той не падна, само ръцете му безжизнено се отпуснаха в металния му корпус – затихна тоя едва доловим шум, който беше неговият живот. Внезапно стъкленият дом сякаш се наводни с гъсеници, които бързо запълзяха към своите жертви.
5
Една електрическа крушка светва тъй бързо, както и угасва. Лентата на възприятието внезапно се включи и Дирак се видя окръжен от три гъсеници в смешни работни мантии, с никелови инструменти в ръце. Само в един миг той разбра, че те вършеха това, което веднъж и техниците на Багратионов бяха извършили – те го поправяха. В момента най-близката до тях с бързи ловки движения завинтваше левия му гръден капак, под който бе монтирана неговата предпазна инсталация. Ди-рак бързо се извърна. Намираше се в някаква просторна стая със стени като от слонова кост, изобилна мека светлина блестеше в лещите му.
– Къде е Алек? – запита той гръмко. – Жив ли е?
Изглежда, че бяха разстроили звуковия му регулатор. Той го коригира сам и отново запита със своя обикновен глас:
– Къде е Алек?
Гъсениците не отговориха, гледаха го мълчаливо с очи, в които имаше любопитство и страх. И внезапно в неговия вътрешен автоматичен радиоприемник зазвуча тих и приятен човешки глас:
– Станете!…
Той не разбра смисъла на думата, но бързо се изправи. На няколко крачки от него, подпряна на черно металическо бюро, стоеше сравнително по-дребна сива гъсеница и го гледаше втренчено със своя спокоен и умен поглед.
– Къде е Алек? – за трети път попита Дирак.
Сивата гъсеница го гледаше с недоумение. В следния миг роботът разбра какво трябва да направи и включи гласа си в радиопредавателя. Лицето на сивата гъсеница светна.
– Аз съм Лос от планетата Вар! – каза тя. – Сега ви чувам… Ние сме нечувствителни към звуковите вълни. На звукови вълни приемат нашите пеперуди… Говорете ми чрез вашия апарат.
Дирак не отвърна няколко минути. През цялото време неговият сложен ум с трескава бързина пробваше милиони комбинации. Най-после той реши, че е раз-шифровал основните думи.
– Аз съм Дирак от планетата Земя! – отвърна роботът. – Аз съм мислеща машина БА-6 на конструктора Багратионов.
По сивото мъхнато лице на Лос се появи някакво изражение, което странно напомняше за усмивка.
– Дирак! – каза той. – Здравейте, Дирак!… И простете за малката неприятност, която ви сторихме!…
По-късно Дирак възстанови в репродуктора целия разговор, но сега разбра само смисъла на поздрава.
– Къде е Алек? – запита той. – Алек е човекът! – Той посочи с ръка ръста му. – Искам да знам, жив ли е Алек?
Лос кимна, след това протегна ръка към някакво копче. Светна екран и Дирак ясно видя своя господар и приятел. Той лежеше под кристален купол в някаква камера, която твърде много напомняше биокамерата на звездолета. Лос приближи кадъра до най-едър план, роботът съвсем ясно долови, че Алек диша.
– Алек е жив! – каза Лос. – Той има електрически шок, който временно го е парализирал… Не се безпокойте за него, ние ще го възстановим…
Дирак отново потъна в своите милиони комбинации.
– Благодаря ви! – каза той. – Да се надявам ли, че това няма да доведе до лоши последици за здравето му?
Но сега пък Лос не разбра.
– Елате с мен! – каза той.
Трите гъсеници, които току-що бяха извършили ремонта, разтревожено се спогледнаха. Лос забеляза това.
– Не се безпокойте! – каза той. – Не ме грози ни най-малка опасност. От него може да се очаква всичко друго освен неразумна постъпка.
Лос се отправи бързо към една от стените, натисна копче, пред него се отвори малка врата.
– Заповядайте! – каза той.
Те се спуснаха с шеметна бързина с асансьора. Когато Дирак преброи осемнайсетия етаж, той спря и те се озоваха в дълъг коридор без никакви видими врати или прозорци. Същата мека дневна светлина, която сякаш не идваше отникъде, правеше ясно видими и най-далечните предмети. Дори за Дирак беше странно да гледа колко бързо Лос запълзя по мекия под, изработен като че ли от някаква коркова материя. Отново спряха пред някакъв знак, Лос натисна кристално копче и те се озоваха в просторна, дълга стая. И тук нямаше прозорци, но въздухът бе необикновено свеж и светлината все тъй ясна. Дългите стени бяха заети с металически шкафове.
– Това е част от моята библиотека – каза Лос. – Тук ще намерите всичко, което ви е нужно – речници, енциклопедии, атласи, предметни помагала. Това ще ви помогне да научите бързо и ефикасно езика ни и да се запознаете с основите на нашата цивилизация… Надявам се, че няма много да ви затрудним… Разбрах, че вие сте една отлична мислеща машина, Дирак, трябва да ви призная, че такива ние още нямаме…
– Аз се безпокоя за Алек – каза роботът. – Ще ми бъде трудно да работя, като не знам какво е неговото състояние.
Лос не разбра, но в неговия добър и умен поглед се появи нещо ласкаво:
– Не ви разбирам, Дирак!… Поработете сега, след туй ще говорим.
След малко Дирак остана сам в библиотеката и веднага се залови за работа. За него не беше нужно да чете безконечните текстове, те просто се отпечатваха в неговото механично съзнание заедно с точките и запетайките и оставаха там завинаги. Той прелистваше и прелистваше неуморно и педантично и само от време на време спираше за няколко минути. Тогава в него с бясна бързина започваха да работят милионите клетки, за да асимилират храната и да я превърнат в плътно знание. В края на осмия час при него отново дойде Лос.
– Алек е в пълно съзнание – каза той. – Първата му работа беше да попита за вас…
Нещо нечуто избръмча в металическите гърди на робота.
– Благодаря ви – отвърна Дирак на езика на Вар. – А мога ли да го видя?
– Разбира се – каза Лос. – Но за да не губите време – по-добре на телеекрана…
Лос натисна контакта, на широкия сребрист екран веднага се появи лицето на Алек. Сега изглеждаше малко омърлушено и бледо като на човек, който е преминал тежка болест. Но щом видя Дирак, очите му радостно светнаха, слаба руменина зачерви бузите му.
– Здрасти, Дирак! – каза той.
– Здравей, момче!… Как се чувствуваш?
– Сносно – каза Алек. – Най-странното е, че за пръв път от толкова време се чувствувам наистина гладен…
– Нима не те хранят?
– Дават ми някакъв гаден петмез… Изглежда, че нашите домакини не обръщат особено внимание на вкусовите усещания.
Дирак се обърна към Лос и му преведе. Като получи отговора, отново погледна към екрана.
– Каза, че храната била достатъчно калорична и витаминозна… И специално приготвена за организми, които се възстановяват…
– Ти говориш с тях? – попита смаяно Алек.
– Да, макар и по доста особен начин.
– Може и да е калорична – въздъхна Алек. – Но да ти кажа право, на мен просто ми се присънва едно добре сварено пиле…
– Съжалявам, Алек – отвърна сериозно роботът. – Но на тая планета няма нищо друго освен гъсеници и пеперуди…
– Да, разбирам… А какво се беше случило с мен?
– Нищо особено… Само един малък електрически шок…
– Не ще да е бил толкова малък – усмихна се човекът. – И досега чувствувам мозъка си корав като билярдна топка…
– Лос каза, че ще ти дадат от нашите хранителни припаси. Имаш ли някакви други нужди?
– Други нужди?… Да, Дирак, тия странни господа нямат нито легла, нито столове… Да не говорим за възглавници и дюшеци. Трябва да ти кажа, че гърбът ми просто се схвана от техните корави гладки плоскости…
Това не беше толкова лесно да се преведе, но Лос схвана в какво се състои работата.
– Разбира се, че имаме меки материи – каза той. – Ще се опитаме да пригодим нещо…
Дирак преведе. И след това побърза да заключи.
– А сега почивай и се възстановявай!… Трябва да те предупредя, че ни чака доста работа.
Дирак прекара в библиотеката още три дни. През цялото време само Лос го посети на няколко пъти и си отиде доволен от постиженията на своя ученик. На края на третия ден той води дълъг, обстоен разговор с робота. Дирак разбра, че Лос сериозно се готвеше за своя пръв разговор с човека.
6
Двамата стояха на верандата на лечебния институт, която гледаше към гората. Тук природата напомняше малко повече на земната природа, особено с дърветата, които приличаха на гигантски храсти, обсипани с хиляди цветове – едри и ярки. И въздухът бе малко по-хладен и влажен, носеше в себе си едва доловимия солен дъх на океана. Гъсениците се бяха погрижили да ги оставят на спокойствие и сега тук никой не пречеше на разговора им. Алек внимателно слушаше спокойния и равен разказ на Дирак.
– Вар е една от трите планети на звездата, която те наричат Зита – започна той. – На най-близката до Зита планета няма живот, тя е нещо като нашия Меркурий. На втората планета има богат и разнообразен живот, който много напомня нашата мезозойска ера…
– Тъй ли? – погледна го любопитно Алек. – Ще трябва, изглежда, да се отбием и там…
– Няма да бъде съвсем безопасно – каза Дирак. – И Вар е сравнително млада планета. Най-древната й фауна не се е различавала съществено от земната. Но в палеолита се появява за пръв път синята пеперуда. Именно нейните ларви, гъсениците, са наложили коренен прелом в развитието на животинските видове, като просто са прекратили това развитие. За разлика от всички други животни те са притежавали едно необикновено оръжие – електрически заряд. Това не е ново нещо в природата, но гъсениците на Вар го притежават в изключителна сила. Впрочем ти сам можа да се увериш в това, макар че те не са искали да те убият, а просто да те зашеметят…
– И доста успешно – измърмори Алек. – Навярно ще се чувствувам зашеметен за цял живот…
– Отначало те са избивали другите животни просто за самоотбрана – продължи Дирак. – Храната на гъсениците е изключително растителна, те в никаква степен не са били заинтересувани от запазването на някои животински видове, По-късно те са започнали да ги унищожават напълно съзнателно, за да осигурят пълна безопасност за себе си и особено за пеперудите, които са съвсем безпомощни в средствата си за самоотбрана…
– У кого се явява по-напред съзнанието – у гъсениците или пеперудите? – запита Алек.
– Според мен у гъсениците – отвърна Дирак. – Но те никъде не твърдят такова нещо, за тях при всички положения пеперудите си остават по-висши същества. Но факт е, че при гъсениците за пръв път се появяват трудът и организираният обществен живот. Разбира се, при тях то е станало на друга основа, главно за защита от неблагоприятни атмосферни условия, особено то се отнася до пеперудите. След като изтребили просто до крак всички по-висши организми на планетата, по-къс но те са унищожили с химически и други средства и низшите видове – насекоми, паразити и пр…
– Доста кръвожадно племе! – обади се Алек.
– Ни най-малко!… Тая дума изобщо не съществува в техния речник. Не съществуват също такива понятия като омраза, жестокост, ненавист, алчност и други от тоя род. Понятията щастлив, радостен, тъжен те употребяват само когато говорят за пеперудите. Гъсениците просто нямат емоционален живот в земния смисъл на тая дума…
– Това не може да бъде! – възкликна неволно Алек.
– Точно тъй е! – отвърна сериозно Дирак. – Изглежда, че цялото им съществуване е определено от биологичния принцип. Те не са в точния смисъл на думата безполови, но са лишени съвсем от полово чувство. Инстинктът им за продължение на рода се проявява в грижата, която полагат за пеперудите, и в стремежа да стигнат невредими до тая фаза. Това е толкова силно у тях, че определило всичките им обществени отношения…
– Не ми се вижда много научно – пошегува се Алек.
– За Вар то е напълно научно – отвърна сериозно роботът. – И на тая основа развитието на тяхното общество е съвсем различно от нашето. Преди всичко те не са имали раси и нации. На Вар не е имало нито една война освен войната им срещу животинските видове. Но не е имало също така класи и класови стълкновения. От самото начало досега тяхното общество е колективно и в най-общия смисъл на думата комунистическо… Но за тях принципът „всекиму според нуждите“ е неприложим…
– Не те разбирам.
– Ами при тях просто не съществува понятието нужда. Нужди те като че ли нямат, от живота вземат само необходимото. Всички свои мечти, надежди и желания те прехвърлят на своето второ съществуване като пеперуди. И това за тях не е ни религия, ни някаква идея, а съвсем естествено състояние. Щом като са лишени от чувства и страсти – тяхното настояще в известен смисъл им е безразлично…
– Но тогава те са дълбоко нещастни! – възкликна неволно човекът.
– Надали! – отвърна роботът. – По-скоро те са спокойни и уравновесени, понеже се движат към определена цел и са сигурни, че ще я постигнат. Всяко мислещо същество, което има някаква цел пред себе си, не може да бъде нещастно, Алек! Та нима според тебе аз съм нещастен?
– Е, не, разбира се – измънка Алек. – Но тогава не разбирам какво подтиква към наука и прогрес тяхната цивилизация?
– Ти разсъждаваш съвсем като земен човек – отвърна Дирак. – Науката може да се развива дори ако няма хора. Представи си, Алек, че човешкият род измре внезапно от някаква непозната епидемия. И на света останат само машините на Багратионов. Не, науката няма да умре! Ние ще продължаваме да я развиваме, докато ви възпроизведем отново, та макар да почнем от обикновената амеба. В края на краищата науката е такава материя, която, веднъж създадена, почва да се разви на неудържимо по своите собствени закони, понякога дори против интереса на хората, но на Вар не е така. Тук хората-гъсеници се отнасят към науката строго рационално. Понякога те съзнателно ограничават разви тието на някои науки, особено на техниката. Те правят всичко възможно да се придържат към един колкото е възможно по-естествен, почти спартански живот. Например те никога не са произвеждали оръжие за самоизтребление. Те познават атомната енергия, но си служат с нея главно за отопление на планетата. На теория те познават термоядрената енергия и анихилацията на антивеществото, но не се стремят към практическото им осъществяване. Те познават и трите форми на съществуването на материята, а транспортните им средства са ограничени до минимум и се отнасят главно до превоза на стоки. Преди три века те са имали космически кораби, с които са разучили системата на Зита. Сега те са престанали да ги произвеждат, защото смятат това за напълно безсмислено. Но в замяна на това при тях на особено високо ниво са медицината и отчасти биологията, която не е наука за обществено достояние. Те например не познават инцидентната смърт вследствие на болест или нещастен случай.
– Философия имат ли? – прекъсна го Алек. Дирак замълча затруднен.
– Срещнах това понятие – каза той. – Но не срещнах никъде названието на нито един философски труд… Може би тя се отнася само до пеперудите…
– Започна да ми става ясно! – каза Алек. – По цялата тая логика гъсениците навярно нямат изкуство…
– Почти нямат, ако не се смята архитектурата и някои елементи на декоративната живопис. Изкуството е достояние на пеперудите, у които емоционалният живот е силно развит и представлява основа на тяхното съществуване. Те смятат тая фаза за по-висша, макар да не им е съвсем ясно защо. Това е фазата на щастливото съществуване – на емоциите, на красотата, на любовта и в крайна сметка на половото размножение…
– Та нима емоционалният им живот е свързан само с наличието на полово чувство? – запита учуден Алек.
– В края на краищата така излиза – отвърна Дирак затруднен. – Но може би моето заключение е прибързано. Впрочем ти знаеш какъв тежък период преживя човешкият род във връзка с повяхването на половото чувство. Хората на нашата земя бяха почнали да приличат на гъсеници, без да имат надеждата да станат пеперуди…
– Това е така – кимна Алек.
– Тук гъсениците са спасени от тая драма, защото тя е за тях естествено и временно състояние. Те живеят с надеждата, а понякога тя е повече от живот…
– И ти знаеш повече, отколкото трябва да знае една мислеща машина – измърмори Алек. – Интересно, докъде ще стигне това?…
– Ти мислиш – до някакво чувство? – запита предпазливо Дирак.
– Възможно! – още по-предпазливо отвърна човекът. – Но кой е тоя Лос?…
– Сега ще разбереш… У тях двете фази на съществуване са строго ограничени по време. Първата фаза – на гъсениците – е точно четиридесет години. Те могат да увеличат или намалят тоя срок, тъй като отдавна им е известен кодът на наследствеността, но го смятат за най-целесъобразния срок по много причини. Точно в края на срока те се превръщат в какавиди и след десет месеца от тия какавиди излитат пеперудите. Както разбрах – те помнят своето минало и не представляват една нова, току-що родена индивидуалност. Гъсениците им са оставили за техния живот най-хубавата и най-стабилна в климатично отношение част на континента – тая около екватора. Самите те са останали да живеят в по-суровия климат край океаните – тук са техните градове, заводи, тяхната цивилизация. Пеперудите живеят, без да полагат никакъв труд. Единствената им полезна дейност е продължението на рода. Любовният живот не е ограничен по двойки в никакъв съпружески институт. Изглежда, че у тях това чувство се ражда стихийно и времето му е неопределено. Цялото им задължение към тяхното целокупно общество е да снасят яйцата на определени места – за всичко друго имат грижа гъсениците. Но за своето красиво безделие те са наказани от природата да живеят твърде малко – само десет години…
– Десет години безделие съвсем не са малко! – усмихна се Алек.
– Сега да се върнем към Лос – продължи Алек. – Както сам разбираш, 40 години е твърде къс срок, за да се поддържа на необходимото ниво една толкова сложна цивилизация. За да се превъзмогне това, начело на тяхното общество стои съвет от двайсет старейшини, всеки от които носи името Лос. На езика на Вар това значи тъжен. Светът на тъжните управлява цяло едно общество, на което единствената цел е щастие чрез прераждане…
– Чудесно! – измърмори Алек.
– Но те надали мислят така! – каза Дирак. – В края на четиридесетте години всеки от тях, избран за Лос, спира по изкуствен начин своето биологично развитие. Лос не стават ни какавиди, ни пеперуди. След десет-месечна летаргия те отново се събуждат гъсеници, изкупителна жертва на своето общество. Те нямат своя лична цел, своя надежда за щастие. Те са не само тъжни, те са и безнадеждни… Единствената им цел е да обслужват низшата фаза в развитието на тяхното общество…
– Може да са безнадеждни и тъжни, но аз наистина им завиждам! – каза тихо човекът.
Дирак не отговори веднага, неговите кухи лещи някак особено настойчиво се впиха в човека.
– Много се съмнявам, че си напълно искрен, Алек – каза най-сетне той. – Ненапразно Казимир твърди, че не е виждал по-жизнен човек от тебе в живота си.
– Какво значение има това?
– Как да няма!… Та ти не можеш да се откажеш от нищо, Алек. Дори от един дюшек или от едно варено пиле…
– Та именно затова! – възкликна човекът. – И трябва да ти кажа, че винаги съм се съмнявал в смисъла на тия висши цивилизации, които не могат да раждат мъченици и герои…
– Това е глупаво – каза Дирак. – Ти наистина ме учудваш…
– Може и да е глупаво – сви рамене човекът. – Но аз така го разбирам…
– Дори Лос не го разбира така, макар да е един вид мъченик на обществото си…
– Той е Лос номер едно?
– Точно тъй…
– А кой ги избира?
– Ти се досещаш, че това не става по парламентарен начин. Това е власт, към която никой не се стреми, тъй като не носи облаги, а тъга. Съветът сам посочва бъдещия Лос между най-способните в отделните клонове на науката и цивилизацията. Всеки Лос, щом стигне 150-годишна възраст, независимо от своите заслуги към обществото автоматично се изключва от съвета и скоро след това, оставен без цел и смисъл в своето съществуване, умира…
– Малко жестоко е – каза Алек. – Но така трябва да бъде…
Той помисли малко и добави:
– Искам да видя Лос…
– Ще го видиш утре – каза Дирак. – Но те съветвам да бъдеш с него крайно предпазлив и внимателен…
– Какво искаш да кажеш?
– Може би с това трябваше да почна – каза Дирак. – Там е работата, че Лос отказа да ме пусне до всъдеходката. Аз исках да се свържа с Казимир, но от предпазливост не му казах това. И все пак той не ме пусна. Струва ми се, че те ни смятат за нещо като свои пленници.
– Мислиш ли?
– Може би се страхуват от нас, затова искат да ни изолират от нашата база. И трябва да кажа нещо важно, Алек. Те смятат, че сме пристигнали тук с ракетата, те не знаят, че около Вар кръжи нашият звездолет. От своя страна аз не им казах истината.
Алек го погледна любопитно.
– Честна дума, Дирак, не знаех, че си способен на лъжа – каза той.
– Способен съм на всичко, щом става дума за вашата безопасност – отвърна роботът. – И затова смятам, че трябва да бъдеш предпазлив с него и да разсееш всичките му съмнения.
Алек замълча.
– Мисля, че ще се разберем – каза той най-сетне. – С един тъжен човек винаги можеш да се разбереш. Само не с един безчувствен.
При последната дума той трепна вътрешно, но Дирак по нищо не се издаде, че е разбрал последната дума като някакъв лош намек. И за да отклони разговора, човекът бързо погледна часовника си.
– Точно след четиридесет и пет секунди те ще ми донесат храна – каза Алек. – Тия гъсеници са наистина дяволски точни…
– И на мен това ми направи впечатление – отвърна безстрастно Дирак.
Той се загледа в часовника си. Сега и двамата мълчаха и Алек ясно усещаше соления дъх на океана, който привечер се усилваше. Слънцето се бе скрило, чудната гора бе потънала в мек здрач, неизмеримо самотна и тъжна в тоя час на деня. Алек тихо въздъхна.
– Много ми се иска да видя една сърна – каза той тихо. – Или поне една обикновена козичка…
Дирак не отговори. Той вдигна глава от часовника си и погледна към дъното на верандата. Там се бе появила една зелена гъсеница, която бавно тикаше пред себе си маса на колелца.
