Текст книги "Сините пеперуди"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 5 страниц)
Павел Вежинов
Сините пеперуди
1
Сънуваше в тоя миг зелено небе с чисти и нежни облаци, които спокойно се носеха над безкрайната равнина. Сънуваше кафяви скали, всред които блестеше като синьо око малко планинско езеро. Сънуваше червени покриви всред тъмните клони на боровете, усещаше дълбоко в душата си сладкия дъх на смолата.
– Време е да ставаш, Алек…
– Да, майко – отвърна той тихо.
И някаква спокойна и плаха нежност погали като с ръка сърцето му.
– Време е, Алек!…
Сега се носеше като облаче над степта и гледаше пъстрите гърбове на антилопите, които плаваха всред древната трева. След това внезапно отвори очи и видя надвесено над себе си желязното лице на Дирак.
– Пристигаме ли? – попита той глухо.
– Да, Алек – отвърна спокойно роботът. – Време е да се събудиш…
Човекът въздъхна едва забележимо и се огледа. Съзнанието му се бе възвърнало внезапно и остро, сега той знаеше много добре, че се намира в рековалесцентната камера на „Нептун“, на шестнайсет светлинни години от Земята, която сънуваше. Но през всеки един от тия дни, където и да се намираше тая загубена в хаоса прашинка, той я носеше със страшна мощ в себе си, във всяка от своите клетки.
– Вие споменахте майка си, Алек – каза роботът. – Не знаех, че сте имали майка.
Човекът усети как сърцето му потрепера. Чудното творение на Багратионов, с маска на Роденовия мислител, говореше на най-жестокия от всички езици – безпогрешния и точен език на машината. Тая мисъл всъщност беше ужасна. Да, имал е, било е някога!… Неговите шестнайсет години, които звездният кораб неумолимо разтягаше, отдавна се бяха превърнали в гроб за най-скъпите хора, които бе оставил на Земята.
– Да, имах – отвърна той тихо.
– Защо не дойде да ви изпрати на космодрома?
– Тя нямаше сърце за тия работи, Дирак! – каза Алек горчиво. – Тя имаше съвсем обикновено, слабо майчинско сърце…
– Да, разбирам – каза роботът.
Но не разбираше, това никога нямаше да разбере.
– И все пак толкова хора ви изпратиха – каза той. – Нима всички бяха безсърдечни?
Внезапно камерата сякаш изчезна от очите на човека, той видя себе си под кристалния купол на обсерваторията, видя съвсем близо до своите нейните нежни късогледи очи.
„Сигурен ли си, че трябва, Алек?“
„Да, трябва, мила – каза той. – Наистина трябва.“
„Бедничък мой, миличък! – каза тя с мокро от сълзите лице. – Бедничък мой, нещастен!“
Слънцето блестеше на чистото небе, духаха леки, топли ветрове, слаба пролетна тревица растеше между бетонните блокове на космодрома. Когато се изкачваше по стръмните стъпала на звездолета, стотици обективи следяха най-малкото му движение. Той не се обърна, нямаше сили да погледне назад, да види още веднъж тия, които се прощаваха с него завинаги. Месеци след това нямаше сили да погледне малката Звездица, нежно и печално пулсираща своята бледа светлинка в безкрая. Не, нямаше сили, нямаше откъде да ги вземе…
– Зле ли ти е, Алек? – попита роботът. Човекът трепна.
– Не, нищо!… Бъди спокоен, Дирак… Чувствувам се съвсем нормално. А как е Казимир?
– Сега е в биологичната камера…
– Искам да го видя! – каза Алек.
Роботът натисна едно от копчетата на малкия пулт, екранът светна. Казимир лежеше полугол под блестящия рефлектор и поемаше неподвижен и блед своята загубена жизненост. По тънките биопроводници, обхванали в гъста мрежа силните му гърди, пулсираше плазма. Нямаше никакво съмнение, че Дирак е направил всичко, което е нужно, и все пак Алек усещаше в сърцето си неясен страх. Неговият строг и малко суров профил изглеждаше сега съвсем безжизнен, очите му бяха хлътнали като на мъртвец. Въпреки всичко анабиозата беше един вид смърт, макар и затворена в определени граници.
– Какво му е състоянието? – запита той неспокойно.
– Всичко е наред… След два часа ще го събудя…
– Да, добре – каза тихо човекът.
– Сега ще ти донеса храна… И не прави глупости, моля ти се, опитай се да я погълнеш…
– Бъде спокоен – каза Алек и се усмихна мъчително. – Как мислиш, бих ли могъл да стана?
– Не по-зле от всеки друг път – каза уверено Дирак.
– Тогава да опитаме.
– Не, рано е още…
– Искам, Дирак… Моля ти се, подай ми ръката си… Роботът неуверено замълча. Желанията на хората бяха за него закон, освен когато ги подлагаха на някоя сериозна опасност. Но сега очевидно случаят не беше такъв.
– Добре – каза той. – Но само за малко…
И му подаде студената си ръка, облечена в мека ръкавица. Алек се повдигна бавно, но усети, че веднага му прилоша.
– Да, наистина рано е – каза той с обезсилен глас. – Върви, Дирак, донеси да похапна… Може би това ще оправи работата…
Дирак го погледна с гладките, искрящи лещи на очите си и безшумно излезе.
Часовникът работеше неуморно над главата му, кръглият, стар, смешен часовник. Времето си правеше с него всякакви шеги, но той все тъй педантично и уверено отбройваше своите лъжливи часове. Беше съвсем сляп и безпомощен, само Дирак му обръщаше от някаква своя гледна точка по-сериозно внимание. Но хората дори не го поглеждаха. И Алек не го гледаше, той наблюдаваше с притаен дъх грамадната блестяща звезда, към която бе летял години наред всред безкрая. С просто око се виждаше и Хела – мъничка, синя Звездица, – студена и нетрепкаща. Сега чувствуваше някаква странна враждебност към нея, смесена с горчивата тиха мъка, която от години запълваше сърцето му. Каквото и да има там, то нямаше да бъде същото, ще си остане винаги чуждо, далечно и непонятно. Колкото и живи да бъдат там непознатите същества, те никога няма да го разберат и почувствуват. Пред прага на целта той дори се плашеше да мисли за нея.
Внезапно екранът светна и той видя пред себе си Казимир – неговото бледо лице и очите му, които се усмихваха.
– Здрасти, Казимир – каза Алек нежно. – Как се чувствуваш?
– Отлично! – отвърна Казимир със слаб глас. – Отлично, старо момче. А ти?
– Като Винету – индианския вожд! – засмя се Алек. – Знаеш ли, че си се изменил?… И на всичко отгоре станал си по-млад!…
– Честна дума – и ти… Видя ли Хела?
– Да, нищо и никаква Звездица – каза Алек. – Изглежда, мойто момче, че не си струваше да бъхтаме толкова път заради нея…
Мъничка, тъмна сянка падна върху лицето на пилота.
– Заради нея ли? – каза той. – Честна дума, Алек, заради нея не бих си помръднал и малкия пръст…
– Да, знам какво си мислиш – усмихна се горчиво Алек. – Но не ти ли се струва, че нещо, което трябва да доказва себе си, не е истинско нещо… Смисълът на нещата е в самите тях, Казимир…
Пилотът не отговори веднага. И той бе имал горчиви и страшни часове, но тогава тоя дребничък учен с очи и лице на поет много по-добре умееше да го утешава.
– Не мисли за това, Алек! – отвърна той. – Тръгнали сме и ще стигнем. А щом стигнем, ще имаме вече още по-хубава цел – да се върнем обратно…
– Тъй е – каза Алек и едва забележимо се усмихна.
– Докато спяхме, имало ли е някакви произшествия?
– Не, нищо особено… Обикновените и банални истории – астероиди, полета на силно лъчение… Но старата черупка се държи блестящо…
– С помощта на Дирак, естествено – отвърна Казимир. – Не мислиш ли, Алек, че тая вселена е дяволски еднаква…
– Защото все още не сме се срещали с живата природа, мойто момче…
Пилотът вдигна рамене.
– Кой знае! – измърмори той. – Да ти кажа право, никак няма да се учудя, ако на Хела ни посрещне Багратионов… Ама съвсем никак…
Вратата на Алек безшумно се отвори и Дирак влезе в камерата. Първата му работа беше да погледне към таблата, с която беше донесъл храна.
– Да, добре! – кимна той. – Гладен ли си, Казимир?
– Ужасно – каза пилотът. – Но не за твоята кухня, приятелю…
– Защо моята?… Ти забравяш, че вашето меню е изготвено от три института…
– Да вървят по дяволите! – каза пилотът искрено възмутен.
– Не помниш ли какви изявления направи по тоя случай в пресата? – обади се Дирак безмилостно.
– Винаги ще се проклинам за това…
– Имаш страшно лош жаргон, приятелю! – забеляза невъзмутимо роботът. – Това не е език за космически пътешественици…
– Прав си!… И затова можеш спокойно да вървиш и ти по дяволите…
Дирак взе таблата.
– Искате ли да ви пусна някой филм?
– Не, благодаря – каза пилотът. – Наспал съм се много добре.
– Ти, Алек?
– Бих погледал нещичко – каза колебливо Алек.
– Какво да бъде?
– Ами… избери от най-стария архив – отвърна Алек. – Нещо за индианци или привидения.
– Браво! – обади се Казимир. – Привидения бих погледал и аз… До смърт ми омръзна тая космическа скука…
Вратата безшумно се затвори.
2
Ракетата се отдели от звездолета без никакво сътресение, така леко и безшумно, както малкото кенгуру се отделя от благословената утроба на майка си. Застанал пред командния пулт, Казимир видя само за няколко мига тънката червена диря, после ракетата бързо изостана и угасна като захвърлена в мрака цигара. За миг той почувствува панически ужас от самотата, мъчителна спазма сви гърлото му. Къде отиваха, защо ги бе пуснал? Какво щеше да прави сам в огромната пустош, ако с тях се случеше нещо?
Под него, все тъй синя и тайнствена, плуваше Хела, малко по-голяма от една земна луна. Под тънката завеса на облаците едва се прозираше нейната гладка повърхност, по-тъмна около екватора, прозрачно синя около полюсите. Мощният телескоп на звездолета я беше опипвал внимателно в продължение на три дни, преди да изберат място за кацане. Планетата под тях нямаше континенти – сушата опасваше в широк пояс цялата централна част. Нямаше ни планини, ни вътрешни морета. Нямаше дори острови по двата спокойни, призрачни океана около полюсите. Цялата суша бе покрита с безкрайни лесове, тук-там прорязани от сините мечове на езерата. Ако наистина имаше някакви хора в тоя свят – мислеше Казимир, – те надали биха се различавали много от земните орангутани. И в тоя зверилник ли трябваше да изпрати своя единствен приятел?
Казимир протегна неспокойно ръка към пулта, екранът светна. Той веднага видя възбуденото лице на Алек, който се взираше в планетата. До него Дирак спокойно боравеше с пулта за управление, желязното му лице изглеждаше, както винаги, спокойно и безжизнено.
– Как си, старо момче? – запита Казимир весело. – Как ти се вижда скоростта?
– Просто кошмарна! – отвърна Алек доволно. – Ето сто километра в секунда.
– Как работят уредите?
– Превъзходно!…
– Все пак пазете се! – каза пилотът и в гласа му за миг трепна едва скривана тревога. – Предполагам, че ще намерите там комари като гълъби…
– Това е нищо! – усмихна се Алек. – Мене ме е страх някоя водна змия да не глътне ракетата…
– Тоя път ще й преседне! – каза сърдито пилотът. – И все пак внимавай, старо момче, на четири си отваряй очите…
Екранът върху ракетата угасна. Сега пред тях още по-ясно светеше Хела – красива и спокойна. Оставаха им десетина часа до нея – нищожна крачка в безкрая, който бяха преминали. Дирак все тъй сигурно и безучастно боравеше с апаратурата, без да обръща никакво внимание на планетата. И, разбира се, в това нямаше нищо чудно – за него тя беше просто цел, а не повод за преживяване. Тя не можеше да предизвика в него никакви чувства. Всъщност именно в това се състоеше неговата сила и неговото превъзходство над хората през годините на пътуването. Иначе навярно сто пъти би полудял, сто пъти би върнал звездолета назад или обзет от безумна ярост, сто пъти би го насочил към някое пламтящо слънце. Но хората знаеха неговата сила и спокойно се бяха оставили в ръцете му. Лишен от чувства, той бе по-страшен и от природата, тъй като не зависеше от нея. За него не съществуваха ни времето, ни пространството, за него не съществуваше дори материята, от която бе сътворен. За него всичко бе само повод за размишление. Но и гигантският му ум, който съдържаше в себе си милион знания, не беше основното за неговото съществуване. Единствената и неотменима същност за него бяха хората и техните заповеди. Те бяха по-силни и по-категорични от всички инстинкти, които природата би могла да вложи в живите същества. Багратионов наистина бе сътворил едно чудо, може би по-велико от безкрайния Космос, из който бродеха.
Алек много добре разбираше това и понякога със затаен дъх се взираше в мъдрото, благородно лице на робота. Неговите черти, измислени от древния скулптор, бяха наистина превъзходни. Но той се страхуваше да гледа в неговите кухи очи, в блестящите лещи, които светеха неподвижни на лицето му. Тогава му се струваше, че ще издаде някаква тайна, ще наруши някаква съдбоносна заповед. И ще се случи най-страшното – машината изведнъж ще осъзнае себе си. В края на краищата това беше нейно право и в такива мигове Алек изпитваше дълбоко и неясно чувство за вина. В такива мигове кой знае защо той се опитваше да му говори топло и ласкаво, но роботът му отвръщаше, както винаги, неизменно вежливо и разумно. Това го дразнеше.
Да, Алек често се улавяше, че роботът го дразни. Дразнеше го преди всичко неговият непротиворечив начин на мислене. Дразнеше го неговата самоувереност, пренебрежението му към всяко съмнително и непотвърдено знание. Това чувство се бореше с безкрайната му признателност, която винаги взимаше връх. И тогава Алек отново ставаше дружелюбен и ласкав.
Когато наближиха съвсем, той запита:
– Как е положението, Дирак?
Сега роботът не вдигаше нито за миг очи от уредите.
– Скорост – 15 километра в секунда – отвърна той. – Отстояние от…
– Питам те – ще кацнем ли благополучно?
– Няма нито една причина да не кацнем…
Сега Хела бе изпълнила почти целия им хоризонт – вече не тъй синя, с примеси на много нежна резеда. Тънки, ослепителни бели пера от облаци закриваха в прозирна мрежа далечния континент. В тоя миг те не виждаха езерото, на което трябваше да кацнат, то бе на обратната страна на планетата, там, където едва съзряваше утрото.
– Навлизаме в най-горните слоеве на атмосферата! – докладва след малко Дирак. – Гъстота на въздуха – осем процента – по-висока от очакваната…
– Намали скоростта!
– Знаеш много добре, Алек, че регулаторът е автоматичен.
– Не вярвам много на автомати – отвърна любезно човекът.
– А аз пък вярвам – каза роботът. – Досега нито един от автоматите не ни е излъгал…
– Досега не значи винаги…
– Да, разбира се – отвърна спокойно Дирак. – И все пак не виждам причини за безпокойство. В автомата са включени и изненадите.
След един час те прелетяха над езерото – тънка синя ивица всред безкраен лес. Дирак все тъй не откъсваше поглед от своите прибори.
– Дължина на езерото 80 километра – докладва той. – Средна широчина около петнадесет километра. Дълбочина в централната част около триста метра, близо до бреговете около двайсет…
И след няколко секунди добави:
– Извънредно удобно за кацане и за отлитане. Трябваше да прелетят още веднъж цялата планета, постепенно да убият височината и да кацнат с минимална скорост на водната повърхност. Отново нощ и отново ден – като насън. Облачната пелена се бе сгъстила, вече много рядко пред очите им се мяркаше сушата на континента. Най-после Дирак каза:
– Приготви се!…
Когато ракетата потъна в млечната белота на облаците, Алек почувствува как сърцето му потрепера от блаженство. След безутешната пустош на вселената, след неизбродните океани от леден мрак тая чудна мека топла белота му се стори като нежна прегръдка, като гукане на диви гълъби, като песен – като всичко, което бе загубил на далечната земя.
След това светна и заблестя синята гладка повърхност на езерото, синината изпълни до края цялото му същество. Все по-близо и по-близо, удар! Ракетата се гмурна във водната бездна и сега около нея нямаше нищо друго освен зеленикав здрач, който струеше и бягаше край кристалнопрозрачните илюминатори.
3
Когато слязоха на брега, валеше слаб, светъл дъждец, но скоро облаците се разкъсаха и над тях светна чистото небе.
Алек стоеше на брега и усещаше земята под себе си като жива. Той гледаше небето и не можеше да спре сълзите, които свободно течаха по лицето му. Всичко в него трепереше. И все пак наистина се беше случило чудото, което очакваха през дългите години. Имаше отново земя, небе и облаци. Имаше естествен въздух и чиста небесна светлина. Имаше топлина, която извираше от природата. Имаше сетива, които му служеха. Но глас нямаше, гласът бе угаснал в гърлото му, не можеше да каже нито дума. И не можеше да направи нищо в тоя миг, освен да диша дълбоко и да усеща как постепенно се възвръщат силата му и неугасимата жажда за живот.
На две крачки от него стоеше роботът и въртеше бавно като камера своята желязна глава. И всъщност тя наистина беше камера. От тоя миг всичко около него щеше да се запечата в миниатюрните му касетки като образ и звук. И щеше да се възпроизвежда след това хиляди и милиони пъти, докато хората желаят да го виждат. Всичко, което докосваха студените му очи, ставаше в тоя миг безсмъртно.
Най-после Алек каза:
– Как ти се струва, Дирак?
– Всичко очаквах да видя – отвърна роботът, – само не и това…
Той наистина беше запознат с всичко, което космонавтите бяха открили досега.
– Какво толкова чудно? – запита Алек.
– Прилича ми на някаква бутафория…
Алек беше готов да се закълне, че в гласа му прозвучаха нотки на разочарование. Едва сега той обхвана гледката около себе си с критичен поглед. Да, наистина имаше нещо нередно, но още не можеше да го разбере. Дърветата около него не приличаха на земните дървета, а на гигантски цветя. Огромните мечовидни листа, няколко десетки метра високи, никнеха направо от земята. Масивните стебла, гладки и зелени, растяха между тях и завършваха с гигантски цветове с формата на камбани – жълти, бледорозови, синьозелени. В един миг Алек изпита неясното чувство, че се е превърнал в нищожна мравчица и в тоя вид пълзи из безкрайна леха от лалета. Земята бе покрита с жилав мъх, който по-скоро приличаше на някаква синтетична материя. Наистина странна гора, чиста и непокътната, сякаш това беше първият ден на нейното сътворение.
– Всъщност какво ти прави впечатление? – запита Алек.
– Не виждаш ли? – каза Дирак. – Абсолютно никакъв белег на живот. Вече двайсет минути стоим на брега, а не съм видял дори мушица…
– Тъй ли? – запита Алек неуверено.
– Бих забелязал и мравчица всред тревата – каза Дирак уверено. – Но наистина няма. Като че ли всичко това е сътворено в някаква гигантска лаборатория…
Алек го погледна озадачен. Някакво неясно чувство на страх мина като полъх през душата му.
– Не бързай, Дирак! – каза той. – Ще се поразходим, ще видим…
– Да, разбира се – отвърна бързо работът. – Всъщност не виждам нито една причина да няма и по-висш живот…
– Тогава да вървим… Взе ли оръжие?
Дирак би се усмихнал снизходително – ако можеше. Понякога хората задаваха наистина невероятно глупави въпроси. Неговата главна задача в тая експедиция беше да охранява човека, да бди над неговата безопасност и сигурност. Всичко друго беше второстепенно.
Те тръгнаха бавно край брега. Не беше възможно да бързат – така жилава беше тревата и на всяка крачка ги спъваше като изкуствено заложени примки. Дирак успя да откъсне един стрък и внимателно го разгледа.
– Съвсем обикновено растение – констатира той. – На принципа на фотосинтезата. И не може да бъде друго, иначе откъде би се взел тоя кислород?
Те скитаха тъй около един час, докато Алек съвсем се умори.
– По-добре да се върнем – предложи той. – Ще продължим с всъдеходката…
Точно в тоя миг прелетя първата пеперуда. Тя се откъсна от едно огромно жълто цвете и кацна на десетина метра от тях. Беше наистина грамадна пеперуда – размахът на крилете й надминаваше три метра. Но тя порази Алек не толкова с размерите си, колкото с необикновената си красота – малко странна и декоративна като всичко друго наоколо. Крилете й бяха кадифено-сини с тъмни жилчици и бледожълти петна. Грациозни пипалца, които завършваха с малки жълти топчици, мърдаха неспокойно над главата й. Тялото й сякаш бе облечено в някаква нежна материя с меки отблясъци, каквато човешката ръка надали би могла да сътвори. Въпреки грамадните си размери тя изглеждаше лека, стройна и изящна като цветче.
– Тя ни гледа! – каза Алек развълнувано. Пеперудата наистина гледаше право към тях със своите грамадни черни очи, бляскави като диаманти. Колкото и да бе далече, Алек съвсем ясно почувствува в нейния поглед любопитство, вълнение, жив интерес. Внезапно пеперудата раздвижи леко крилете си, някаква странна музика долетя до слуха им.
– Тя ни проговори! – възкликна Алек.
Но Дирак загадъчно мълчеше. Неговият суперум навярно правеше своите хиляди преценки в секундата. И все пак изводът му беше съвсем скромен.
– Това е обикновено насекомо! – каза той.
Алек се запъти към пеперудата – съвсем бавно, за да не я изплаши. Тя не помръдна, само пипалцата й щръкнаха като антенки. Но той ясно забеляза тревогата в погледа й, която постепенно премина в уплаха. Внезапно пеперудата разтвори криле и литна. Летежът й бе спокоен и хармоничен, не приличаше никак на хаотичното движение на земните пеперуди. И тъкмо когато приближаваше най-близкото дърво, тя внезапно се превъртя във въздуха и тежко полетя към земята.
Алек се обърна поразен. Зад гърба му Дирак, както винаги спокоен и безучастен, тъкмо прибираше своето ужасно фотонно оръжие.
– Ти луд ли си?
Дирак го погледна с кухите си безизразни лещи.
– Тя щеше да ни избяга, Алек – отвърна той спокойно. – Така или иначе, но трябва да занесем един екземпляр на Земята…
– Но това не е насекомо, глупако! – изкрещя Алек яростно. – Не виждаш ли, че това е разумно същество.
Неговият гняв смути робота, той объркан наведе глава.
– Да разсъдим спокойно, Алек – обади се Дирак с понижен тон. – Очевидно това е най-обикновено насекомо. Разумно същество не лети по дърветата, то живее в домове, труди се, създава блага… А ти видя много добре, че пеперудата дори няма ръце, как би могла тя да се труди?
В миг Алек разбра колко е безсмислен гневът му.
– Ти не си никакъв Дирак – каза той с горчивина. – Ти си най-обикновен дурак…
Но роботът не се предаваше.
– Не се сърди, Алек, само спокойно помисли! – продължи той с равния си глас. – Ти знаеш много добре, че дори кроманьонският човек е носил със себе си някакво оръдие – камък или дърво. Имал е орган, за да си служи с него. Носил е все пак някаква дреха. А тая пеперуда нямаше нищо друго освен това, което природата й е дала. Съвсем очевидно е, че не може да бъде разумно същество. Ти просто се поддаваш на импулси и афектации…
Както винаги, логиката на Дирак беше безупречна.
– И все пак ти извърши днес едно убийство – каза Алек. – Ти си първият робот-убиец на света…
Но това беше мисъл, която Дирак не можеше да възприеме. Тя се самоизключваше в неговия мисловен апарат.
– Добре, Алек, кажи ми поне своите основания – отвърна той. – От какво съдиш, че е разумно същество?
– От погледа й! – каза човекът троснато. – Само от поглед… Такъв поглед не може да има ни звяр, ни насекомо… Такъв поглед може да има само разумно същество.
– Това не е научно обяснение! – отвърна Дирак уверено.
Алек махна с ръка и се запъти към мъртвата пеперуда. Дирак бе стрелял превъзходно, светлинният лъч бе улучил пеперудата в гръдния кош, малко обгоряло петно показваше точното място на попадението. Черните красиви очи бяха угаснали, мъртвата пеперуда едва напомняше за това изящно същество, което преди малко го бе гледало с очи на човек.
– Пренеси я в ракетата – каза Алек сухо. – И се опитай да я балсамираш.
Дирак вдигна пеперудата и мълчаливо я понесе. Сините й криле висяха към земята като криле на ангел. Алек разстроен тръгна след него. Едва когато наближиха ракетата, Дирак тихо се обади:
– Нямаш представа колко е лека… Човекът мрачно мълчеше.
След два часа те потеглиха на път с малката електрическа всъдеходка. Облаците бяха изчезнали от целия хоризонт, на чистото небе като грамадна звезда светеше далечното слънце. Машината се хлъзгаше безшумно по мекия килим на почвата без никаква нужда да търси път, тъй като дърветата растяха доста отдалечени едно от друго. И двамата мълчаха – Алек все още потиснат от неприятния инцидент, Дирак зает със своите уреди. Не бяха изминали няколко километра, и Дирак внезапно спря.
– Пеперуди! – каза той тихо.
– Тоя път бяха три пеперуди, все тъй сини и изящни като тая, която бяха убили. Те без никакъв страх кацнаха точно пред всъдеходката. Алек ясно забеляза в погледите им любопитство, но не и тревога. След като я разгледаха добре, пеперудите като три стари приятелки обърнаха глави една към друга, пипалцата им оживено замърдаха. Отново на Алек се стори, че до слуха му достигна тиха музика.
– Подай ми магнетофона! – каза той.
Алек бързо смени ролката, след това предпазливо отвори вратата. Отначало пеперудите не реагираха, но когато той се отдели съвсем от машината, те ужасено трепнаха с крилете си, после с паническа бързина отлетяха.
– Басирам се, че ще се върнат! – каза Алек тихо. – Но ти не излизай, ще ги изплашиш с твоята желязна глава…
Той остави магнетофона на земята и натисна контакта. Само след миг в странната гора зазвуча една от прелюдиите на стария Бритън. Звуците излизаха от миниатюрния апарат чисти и съвършени, гората ги поемаше, мекият кристален въздух ги отнасяше в далечината. Измина близо минута, преди да долети първата пеперуда. Тя кацна съвсем близо и впери своя очарован поглед в магнетофона. Веднага след това прелетяха и другите две. Алек дори не помръдна – те го погледнаха с плахо любопитство и веднага след това сякаш го забравиха. Малкият апарат ги привличаше с някаква неудържима сила, те пристъпваха все по-близо и по-близо до него, доверчиви и кротки, забравили сякаш всичко друго на света. Сега в погледите им нямаше нищо друго освен някаква тиха радост, някакво щастливо опиянение. Но при мотива на бурята те внезапно се разтревожиха, дори политнаха уплашено във въздуха, но бързо се върнаха. Финалната част изслушаха като втрещени. Алек натисна контакта, музиката прекъсна. Настана дълъг миг на тишина, след това към небето се понесе хор от неописуеми звуци – едновременно и нежни, и умолителни. Алек се усмихна.
– Искат още – каза той тихо.
– Несъмнено – измърмори в своята желязна кабинка роботът.
Пеперудите уплашено погледнаха нататък и веднага отлетяха, Алек забеляза, че кацнаха на близките дървета, и до слуха му отново стигна тяхната нежна молба.
– Е, стига за днес! – усмихна се отново Алек и влезе в машината. – Карай, Дирак!…
Всъдеходката безшумно запълзя по килима.
– Имаш думата, Дирак! – обади се Алек. – Чакам да чуя твоето компетентно мнение…
Но тоя път роботът не бързаше да отговори.
– Първите изводи ми се виждат доста абсурдни! – каза Дирак някак без желание.
– А именно? – запита иронично човекът.
– Направи ми впечатление, че те не се изплашиха от машината, а от нас. Може да се допусне, че машина са виждали и друг път, а хора не. Това, че именно ние излязохме от машината, ги изненада, може би те са очаквали да видят нещо друго…
– Точно тъй… – кимна Алек. – И друго?
– Това е същественото…
– Не ти ли направи впечатление как възприемаха музиката? Та те я слушаха съвсем като хора… Й при това като че ли по-добре от хората я разбираха…
Но по тоя пункт Дирак не беше съгласен.
– Не знам дали си чел книгата на Фанзен „Животните и музиката“ – каза той. – Там има описани дори още по-любопитни случаи…
В продължение на няколко часа сините пеперуди се мяркаха непрекъснато пред очите ми, след това безследно изчезнаха. Едва към обяд те направиха едно откритие, което накара мисловният апарат на Дирак да се нажежи едва ли не до бяло. Те намериха домовете на пеперудите.
А бяха наистина домове, строени от разумни същества, в това нямаше никакво съмнение. Дори Алек, който очакваше да види нещо подобно, стоеше пред тях озадачен. Къщите бяха три, изработени от стъкло или някаква подобна на стъкло материя. И трите бяха вдигнати на няколко метра от земята върху метални пилони. Всички връзки между отделните стени и детайли също бяха метални. И домовете не приличаха всъщност на жилища, а на огромни кафези, без никакви вътрешни съоръжения освен няколко тънки напречни греди. На една от тях бяха кацнали две пеперуди и ги гледаха стреснато и уплашено. Всезнаещият Дирак веднага се зае да анализира обстановката.
– Металът е по всяка вероятност никел – каза той. – А стъклото е много фино производство, почти не отстъпва на нашето кристално стъкло. Вдигнати са над земята вероятно за да се избягнат влагата и наводненията. Прозорци няма, но виждам нещо, което прилича на естествени вентилатори.
– А според теб за какво служат тия гълъбарници? – попита Алек.
– Очевидно в тях живеят пеперудите…
– Искаш да кажеш, че неразумни същества могат да строят жилища от стъкло и никел? – запита Алек иронично.
– Съвсем не искам да кажа това – отвърна Дирак. – Но ясно е, че разумни същества са построили това за твоите музикални безделници.
Изразът съвсем не беше лош за един робот и Алек се усмихна.
– А къде са според теб тия разумни същества? Нима те нямат свои собствени къщи?… Нима нямат пътища, складове, магазини?
Дирак мълчеше затруднен.
– Наистина всичко това е много странно – отвърна най-сетне той. – Но ако смяташ, че тия пеперуди влизат в шахти да копаят руда и след това леят от нея метал – горчиво се лъжеш…
– Все пак размърдай си малко ума! – каза Алек отмъстително. – Все трябва да имаш някакви предположения…
– Имам най-малко двеста – отвърна Дирак недоволно. – Но е безсмислено да се правят предположения, преди да имаш достатъчно факти…
– Все пак кажи най-сериозното между тях.
– Най-сериозното?… Ами да кажем, че това е някакъв резерват за пеперуди и че разумните същества са им осигурили тук възможно най-добри условия за съществуване…
– Можеш пък да излезеш прав – вдигна рамене човекът.
До вечерта те видяха още няколко групи домове за пеперуди. И те бяха направени от същите материали, макар да се различаваха по форма. Можеше наистина да се говори за някакво архитектурно разнообразие, но по своето вътрешно устройство всички бяха еднакви. И в нито един от тях не намираха някаква вещ, която да докаже, че пеперудите водят разумно съществуване.
Нощта ги завари всред безкрайния лес. Въпреки че нямаше от какво да се плашат, Дирак настоя да пренощуват във всъдеходката. Наистина на Алек щеше да му бъде много по-удобно да преспи на открито в спален чувал, но роботът беше неумолим. Алек веднага се свърза със звездолета и подробно разказа на Казимир последните новини. Казимир го изслуша внимателно, без да го прекъсва, но накрая отбеляза:
– Не е възможно, Алек, да няма никакъв друг живот. Щом има пеперуди, не може да няма поне и гъсеници…
– Наистина – трепна Алек. – Как не ми мина през ума…
– На мене ми мина – обади се Дирак. – Но факт е, че не срещнахме нито една… Възможно е тук пеперудите да се размножават по някакъв друг начин.
