Текст книги "Хайдамаци"

Автор книги: Тарас Шевченко

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 3 страниц)

Трети петли

Украйна ляхите терзаха

и тоя божи ден. Един-

единствен ден във скръб живяха

и Украйна, и Чигирин.

А беше празник в Украина —

бе Макавей. И той отмина...

И лях, търгаш и дворянин —

от кръв и виното пияни,

покрили степите, със леш —

кълняха мирните стопани,

че нямат нищо за грабеж.

А хайдамаците мълчаха

и чакаха... Ей ляхите заспаха,

търгашите все още тук

печалбите на тъмно смятат

и крият злато в тъмнината,

та никой да не чуе звук,

да ги не види... После слагат

златото под дюшека, лягат

и сън нечист заспиват... Юди!

Дано навек се не пробудят!

А месецът бърза тук да се покаже,

да види морето, степта, небосвода,

звездите, земята, скръбта на народа,

та утре на Бога за тях да разкаже.

Ясен месец вижда цяла Украина,

но дали той вижда мойта сиротина,

моята Оксана в тоя нощен час?

Де сега тя страда, къде я терзаят?

Знае ли Ярема, или пак не знае?

После ний ще видим, а сега не тая —

друга песен, братя, аз ще ви изпея:

за теглото черно на родния край.

Не момите с нея хоро ще люлеят —

нашта люта мъка с нея ще играй!

Тази песен чуйте и я разкажете

на деца и внуци – нека всеки знай

как казакът ляха с люта мъст помете

за това, че тъпка бащиния край.

Вълнува се Украина,

дълго се вълнува

и степта във кръв червена

дълго-дълго плува.

Кръвта тече, па изсъхна.

Степта зеленее.

Над дедите ни убити

могили синеят.

Но какво, че са високи?

Никой ги не знае.

За тях никой не си спомня,

никой не ридае.

Само тих ветрец повява

над тях милостиво,

само – сякаш сълзи – сутрин

роса ги умива,

слънце после изсуши ги,

с ласка ги съгрее.

А внуците? Те за пана

златно жито сеят.

И не знаят те къде е

на наш Гонта гроба —

де зарови праведника

вражеската злоба.

Железняк, къде почива

таз душа гореща.

Ех, не знаят... Звяр царува,

за тях се не сещат...

Вълнува се Украина,

дълго се вълнува,

нашта степ във кръв червена

дълго-дълго плува.

Денонощно – вопли, грохот;

гърчи се земята;

страшно е, а спомниш ли си —

радва се душата,

Месецо мой ясен! Скрий се зад гората,

че съвсем не трябва днеска светлината.

Що, че Алта, Сена ти видял си пръв,

обагрени щедро от човешка кръв,

пролята невинно? Страх ще те обхване

от това, което днеска тук ще стане.

Скрий се зад гората, че да не заплачеш

на стари години...

Тъжно, скръбно сред небето

свети месец бледен.

Покрай Днепър казак ходи

уморен, приведен.

Той е мрачен и невесел

и надолу гледа.

Милата ли го не люби

затуй, че е беден?

Не, обича го, обича

момата желана.

А пък ако не загине

и богат ще стане.

Но защо тогаз тъгува

казакът в гората?

Нещо скръбна, нещо страшно

предчувства душата,

но мълчи и не обажда...

Спят полята бели

и навред край него всички

сякаш са измрели.

Ни петли, ни лай на куче.

Мълчат и се крият.

Само някъде далече

вълци жално вият.

А Ярема върви, крачи,

но не към Оксана,

не на среща с любимата

в милата Олшана —

а на битка към Черкаси,

дето в това време

трети петли вече пеят...

И мълви Ярема:

«Ой, Днепре мой, Днепре, река пълноводна!

Веднъж ли морето ти багри до днес

със кърви казашки, със кърви народни!

Не го напои ти... Но чакай – нощес,

ще станеш от кърви пиян, че във мрака

по цяла Украйна ще пламнат пожари

и шляхските кърви ще текнат, казакът

ще вдигне глава и хетманите стари

ще тръгнат отново във златни жупани,

ще викнем: «Свободни!...» Велики слова!

По нашите степи, гори и поляни

ще блесне – о Боже мой! – пак булава!»

Мълвеше Ярема така и в ръката

си стискаше острия нож осветен.

А сякаш го чу – изрева в тъмнината

и метна вълни-планини, разярен,

Днепър – волен, непокорен.

Остър вятър свири,

гръм гърми, светкавиците

мрака чер раздират.

Не поглежда наш Ярема,

мисли си и крачи.

Една мисъл се усмихне,

а друга заплаче:

«Там е весело и в бедност»

че там е Океана.

А тук... а тук... що ще бъде?

Може труп да стана...»

В това време отнякъде

запяха петлите.

«А, Черкаси!... Боже мили»

съхрани ми дните!»

Червен пир

Заудряха камбаните

в цяла Украина;

и викнаха хайдамаците:

«Шляхтата да гине!

Да загине! Облаците

нека ний да сгреем!»

Над Смелянщина небето

цяло червенее.

Първа пламна Медведевка.

Пламъци танцуват.

Гори Смела; Смелянщина

цяла в кърви плува.

Гори Корсун, гори Канев,

Чигирин, Черкаси.

Загоря край пътя Черен

и кръвта разля се

чак до Волин. По Полесие

Гонта се сражава,

а Железняк в Смелянщина

сабята калява.

Във Черкаси, де Ярема

своя нож изпробва:

«Тъй, дечица! Враговете

тикайте във гроба!» —

Железняк крещи и страшен

по пазара броди.

Вред е пъкъл. И в пъкъла

хайдамаци ходят.

И Ярема враговете

поваля – по трима.

«Добре, сине! Удри! В рая

за теб място има!

Ако ли пък жив останеш —

есаул ще станеш.

Ей, колете ги, дечица!»

И децата в рани

в къщи, плевни и мазета

втурват се и мигом

колят всички, всичко вдигат.

«Сега, деца, стига!

Капнали сте, починете!»

Улици, пазари —

всичко плува в кърви.

«Я да ги ударим

още по веднъж, че може

пак да станат тези

некръщавани душици!»

Стихва боят бесен.

Хайдамаците се сбират

и Ярема иде.

«Ей, момче, ела, не бой се,

ела да те видя.»

Той към Железняк пристъпва,

сякаш оня пан е,

свалил шапка. «Откъде си?»

«Аз съм от Олшана.»

«От Олшана? Дето ктитора

псетата убиха?»

«Кого, къде?»

«Във Олшана... —

и добави тихо: —

Откраднали дъщеря му,

ако я познаваш.»

«Ох» – Ярема строполи се,

прошепнал в забрава:

«Оксана...» – «Ясно, значи...

Вдигни го, Микола,

помогни му...» Вдигнаха го.

А той му се моли:

«Брат бъди ми и бащица!

Помогни ми, клети —

остър нож и сили дай ми.

Смърт на враговете,

смърт и мъки, та пъкълът

в страх да затрепери!»

«Добре, сине! За туй нещо

нож ще се намери.

Хайде с нас в Лисянка!»

«Вечно ще ти бъда верен,

мой бащице, атамане,

мой единствен брате!

Аз ще дойда, ще отида

чак накрай земята...

И във ада ще я търся,

ще я търся, пане...

Ала няма да намеря

моята Оксана...»

«Може и да я измериш...

Ами как те викат?»

«Мен? Ярема.» – «А по баща?»

Сви му се езикът.

«Не знам...» – «Така, значи... Пиши,

запиши, Микола,

в списъците – нека бъде...

нека бъде... Голи,

тъй и пиши!»

«Не отива...»

«А Беда?» – «Не става...

Не върви...»

«Я чакай, пиши

Галайда тогава!»

Записаха.

«Е, Галайда,

търси си късмета,

ще го найдеш... Ако ли не...

Момци, на конете!»

Наш Ярема кон получи

и в тоз миг честито

усмихна се, огледа се

и изтри сълзите.

На заставата се спряха —

виж, гори Черкаси.

«Всички ли сте?»

«Всички, тато

«Хайде!»

И разля се

из горите покрай Днепър

войската казашка.

А след тях и Влах, кобзарят,

тътри на опашката

с кончето си и им пее —

песента една е:

«Хайдамаци, хайдамаци,

Железняк гуляе.»

Заминаха... А Черкаси

в пламъци сияе.

Никой го и не поглежда —

смеят се, ругаят

ляхите и разговарят

или слушат Влаха.

Язди Железняк пред всички»

накривил папаха.

Язди си, не разговаря,

смуче си лулата.

А след него, ням, Ярема...

И нито гората,

ни небето, нито Днепър,

блеснал в равнината,

нито щастието, хора,

нито пък бедата

той не вижда и не чува...

Бавно конят крачи.

На Ярема му е тежко,

тежко, но не плаче.

Не, не плаче – змия люта

изпива сълзите

и души го, и го мъчи,

и къса гърдите.

«Ой, сълзи, сълзици дребни!

Защо не течете?

Мъката ми от сърцето

вие отвлечете...

Днепър няма да ми стигне,

мъка да излея...

Ой, Оксано, мъко моя!

Как ще се живее?

Де си ти сега, Оксано,

моя сиротино?

Може би далеч оттука

в тоя час тя гине

и съдбата си проклина

моята Оксана,

може би у пановете

плаче, окована,

и за мене си припомня,

спомня си Олшана

и ме вика: «Сърце мое,

прегърни Оксана!

Прегърни ме, мой соколе,

притисни ме здраво,

нека ляхите проклети

да се подиграват...

Вие вятър и извива

тополата клета.

И момичето се свива —

накъде късмета

духне го... Ще потъгува,

ще забрави... Може

да склони, да стане пани...

А ляхът... «Ох, Боже!

Като искаш, накажи ме,

в пъкъла хвърли ме,

нека гръм връз мен да падне,

ала съжали ме —

тая мъка ми не пращай —

ще тресне сърцето...

Ох, Оксано! Съдбо моя,

сърце мое клето!

Де се дяна, де изчезна?...»

Рукнаха сълзите,

потекоха дребни-дребни,

сякаш заваляха...

Железняк ръка издигна

и всички се спряха:-

«Умориха се конете,

Хайде към гората,

че се съмва...» И се скриха

бърже в тъмнината.

Гупаливщина

Слънцето изгря. Украйна

все още гореше.

Тук-там криеха се ляхи.

А в селата беше

просто страшно: по бесила

магнати висяха,

простите пък на камари

натрупани бяха.

А от врани долетели

чер е небосклона —

спускат се, кълват очите...»

Никой ги не гони —

кучетата и децата

са сами в селата,

че жените, взели вили,

хванаха гората.

Ей такава страшна беше

цяла Украина.

Същи пъкъл... А за какво,

защо хора гинат?

От един баща деца са —

в мир да си живеят.

Не, не могат. Трябва кърви

братски да се леят,

че завиждат, че у брата

къщата е пълна,

че богат е, че си има

и жито, и вълна.

«Смърт на брата!» – и се вдигат,

брат убива брата.

Свърши всичко... Не, не свърши —

остават децата.

В сълзи раснат и порастват —

върти се чекръка —

и се вдигат... И кръв за кръв,

и мъка за мъка!

Кой виновен е, че в братски

кърви са ръцете

ни славянски? Езуитите,

ксендзите проклети!

Шетат волни хайдамаци

по гори, полета,

язди с тях и наш Галайда,

с мъка на сърцето.

Преминаха Вороновка,

Вербовка; в Олшана

пристигнаха... «Да питам ли

тука за Оксана?

Няма никого да питам,

да не се издавам.»

А в туй време и Олшана

вече преминават.

Той едно момче попита!

«Ктитора убили,

казват...» – «Ами! Татко рече»

че го изгорили

и отмъкнали Оксана

проклетите ляхи.

Ктитора на гробищата

вчера го опяха.»

Пусна повода Ярема,

свят му се замая.

«Защо вчера не загинах,

преди да узная?

А днес, ако падна в боя,

от гроба ще стана,

враговете да убивам»

Къде си, Оксана?»

Млъкна той и затъгува,

къса се душата.

Тежко е на сиромаха

да свикне с бедата.

Стигна своите. И ето —

Боровицки хутор.

Тлее кръчмата, а Лейба

изчезнал нечуто.

И Ярема се усмихна

мрачно, с мъка жива,

Пред евреина до вчера

тука гръб превива...

И му стана жал, че вече

свърши се бедата.

Хайдамаците от пътя

свърнаха в гората.

Настигнаха малко момче,

в кръпки цяло, босо,

със торба на рамо.

«Ей, ти,

я почакай, просяк!»

«Аз не съм ти просяк, пане,

аз съм хайдамака.»

Железняк се смее звънко:

«Вижте го хлапака!

Откъде си?»

« Кириловец.»

«Знаеш ли Будица?

С езеро на края?»

«Зная, пане, аз селото,

езерото зная —

ей оттука преминете —

и до него право.»

«Ами срещал ли си ляхи?»

«Няма ги тъдява.

А до вчера беше пълно.

Венци не светихме —

не дадоха вражи ляхи.

Затова ги бихме!

И ний с тате, с ножовете...

А мама е болна,

иначе тя...»

«Добре, момко.

За словата волни —

на, вземи... Па не губи я!»

Жълтицата светла

взе момчето: «Благодаря.»

«След мене, момчета!

Само тихо! Ей, Галайда,

я ела тук, мили.

Във горичката край хълма

ляхите са скрили

своето имане. Кажи

на момците – всички,

щом пристигнем, да обкръжат

малката горичка...»

Обкръжиха те гората.

Гледат – никой няма.

«О! Момчета, погледнете —

берекет голям е.

Какви круши само зреят...»

Брулете ги, мили!»

И покапаха отгоре,

като круши гнили,

ляхите-конфедерати.

Сбраха ги момците,

потърсиха, намериха

имането скрито

и подкараха ги бърже —

бърже пред конете:

те подкараха да съдят

ляхите проклети

във Лисянка...

Пир в Лисянка

Мръкваше се. А Лисянка

светна надалече:

Железняк и Гонта палят

лулите си вече.

Тъй лули да палят даже

в ада не умеят.

И тече надолу Тикич,

от кръв червенее —

от кръв полска и еврейска.

А покрай реката —

и колиби, и палати

горят – че съдбата

не щади големи, малки.

А насред пазара

викат Железняк и Гонта:

«Враговете стари

бийте, та да се покаят!»

И момците бият.

Един моли, друг проклина,

трети плачат, вият.

Други пък се изповядат

пред трупа на брата,

мъртъв вече... Няма милост

страшната разплата!

Не признава, не прощава

и на хубавица.

И тече кръвта червена

вред като водица.

Не остана тук ни старец,

ни дете – загина

всичко полско и еврейско

в тая зла година.

А гори, гори Лисянка,

бушува пожара,

все по-яростно, по-страшно

в нощта се разгаря,

облаците чак достига,

надалече свети.

А Галайда едно знае:

«Смърт на зверовете!»

Мъртвите със нож пробожда,

беси ги, гори ги.

«Малко, малко кръв проляхме,

на мен ми не стига!

Ни един-единствен лях тук

жив да не остане...

Море кръв да се пролее...

Оксано! Оксано!

Де си?» – вика и се

хвърля в огъня, в пожара.

Хайдамаците в туй време

бърже на пазара

мъкнат маси, слагат гозби —

та докато свети, да вечерят...

«Яжте, пийте,

гуляйте, момчета!»

Те пируват, а покрай тях

адът пламенее,

сред пожара, на гредите,

страшно се люлеят

труповете пански... Рухват

заедно с гредите...

«Пийте, деца! Със такива

панове честити

може пак ний да се срещнем!» —

Железняк наш казва

и в един дъх чашата си

мигом той опразва.

«За телата ви проклети,

за душите гнили —

пак ще пия! Пийте, деца,

пий ти, Гонта мили!

Вечно ние с теб ще бъдем

заедно другари.

А къде е Влаха? Хайде,

засвири, кобзарю —

но не песен за дедите,

а за нас – и ние

не признаваме тъгата»

и ний ляхи бием.

Весела изкарай, старче —

за оная мила,

млада, весела вдовица

и как тя тъжила...»

Кобзарят свири и припява:

«От село до село —

музика, целувки:

че яйца продадох аз,

купих си обувки.

От село до село

ще танцувам кръшно:

нямам крава, нямам вол —

една само къща.

Аз ще дам, ще продам

на кума и нея,

във барака край плета

аз ще си живея,

ще продавам вино там,

ще прекарвам, клета,

до зори в пир, игри

с младите момчета.

Ой, дечица, гълъбчета,

вий не се сърдете,

ами вижте как танцува

майка ви напета.

Вас – в школо, на чуждо аз

гръб ще свивам от зори,

но червените ботушки

аз ще скъсам от игри.»

«Хороводна, хороводна!

Я друсни, кобзарю!»

Влах удари – заиграха

всички на пазара.

Свят тресе се. «Давай, Гонта!»

«Давай, брат Максиме!

Да му друснем, да му друснем,

доде не загинем!»

«Ох, не гледайте, момчета,

че съм цял във дрипи;

на баща си съм се метнал

като него пипам.»

«Добре, брате! Честна дума!»

«По-живо, Максиме!»

«Ха сега де!»

«Всички като мен правете:

всякакви моми любете —

и попови щерки мазни,

и мужишки щерки разни.»

Скачат всички, а Галайда,

клетото сираче,

настрана седи невесел,

тежко, горко плаче.

Ех, защо тъжи Галайда?

Със червен жупан е,

има злато, слава има,

но няма Оксана;

няма с кого да споделя

радостта, съдбата;

и ще ходи пак, ще скита

самин по земята.

Той тъгува, а не знае,

че отвъд реката

седи милата Оксана

в панските палати —

с тези същи ляхи, дето

баща й убиха,

а сега зад зидовете

в страх се притаиха.

Седи милата Оксана,

изтръпнала, бледа,

към Лисянка, цяла в огън,

непрестанно гледа

и си мисли, и си шепне:

«Де си, мой Ярема?»

А не знай, че недалече

във същото време

той за нея все си мисли,

дето седне, стане,

и я търси, и зове я:

«Къде си, Оксано?»

И тъгува... А от дола

някой се промъква

във казашки дрехи.

«Кой си?» Замръзна човекът.

«Кой си?» – пита го Галайда

и не му се трае.

«Свръзка съм на пана Гонта,

но той там играе...

Та го чакам...»

«Сега, Лейба, друго ще дочакаш!»

«Пази Боже! Какъв Лейба?

Виж ме – хайдамака!

На, копейката... На, виж я...

Нима ти не знаеш!»

«Зная, зная» – и ножа му

във нощта сияе.

«Казвай бърже, мръсно куче,

къде е Оксана?» И замахна.

«Пази Боже! ...

В палата... у пана...

цяла в злато...»

«В миг спаси я,

чуваш ли, спаси я!»

«Добре, добре!... Виж какъв си...

виж какви сте вие...

Чакай, чакай де – отивам!

Пар? ще играе,

но ще я измъкна, после...»

«Добре, добре, зная.

Хайде, бързай!»

«Ей сегичка! Гонта забавлявай

до среднощ, а после...

после – какво ще да прави!....

А къде да я откарам?»

«В Лебедин. И живо!»

«Мигом, мигом...»

И Галайда при Гонта отива...

Железняк кобзата взима:

«Поиграй, кобзарю,

аз ще свиря.»

И слепецът скача по пазара,

ту излита, ту пък кляка,

думите не чакат:

«Във бостана пащърнак, пащърнак;

или аз не съм казак, ех, казак?

Дали аз не те обичам, е-ха-ха!

Няма ли да те обличам, и-ха-ха!

Ще ти купя, черновежда,

и ботушки, и одежда.

Хопа-хоп, тропа-троп!

Ще те любя аз до гроб!»

«Тропай, тропай гопак!

Тя обикна казак —

стар, плешив,

едва жив,

но късмет е, няма как.

Потъни, късмете, в яма,

и теб, старче, да те няма!

А аз в кръчмата ще ида,

ще си пийна от обида —

една чашка, втора, трета,

пета... шеста... Сладко, вкусно!

Булката във танц се впусна,

а след нея – чер врабец

излети се,

завърти се.

Чер врабец, луд врабец!

Старец булка съблазнява,

булчицата гръб му дава:

«Ти си женен, сатана!

Храни своята жена!

По децата цял ден тичам,

да ги гледам и обличам,

та на хора да приличат.

А ти, старче, не греши,

ти на печката лежи

и не шавай, и мълчи.»

«Ех, когато бях аз млада преподобница,

по цял ден седях и шиех на прозореца.

Който мине – не отмине,

тоз намигне, оня кимне.

А пък аз си шия клета

и поглеждам тез момчета:

Семьоновци,

Ивановци,

я се, мили, облечете,

па да идем на разходка,

па да си попеем кротко...»

«Вкарай квачката в барачката,

пилците –в яхъра...

И...ха!

Вий бащата дъга,

майката седлото прави,

завържи го, дъще, здраво!»

«Май че стига...»

«Още, още!

Сами скачат днес краката. »

«Ей, лей квас на нас,

донеси ни гъби:

веселят се

дядо с баба,

много са си скъпи.

Ей, лей квас на нас,

донеси солчица:

Ей, лей квас на нас,

па хрян донеси ни;

Донеси водица бързо —

брод да търсим, брод да търсим...

«Стойте, стойте! – вика Гонга.

Огънят ни тлее.

Разпалете го!... А Лейба,

кучето, къде е?

Да се найде и обеси!

Ха, дечица, давай! —

Газеничето казашко

нещо примижава. .

А Галайда: «Атамане,

виж – гори пожара,

гори всичко, като ден е

край нас на пазара.

Хайде, тато, да играем!»

«Вие си играйте,

аз не искам. Ей, момчета!

Топовете дайте!

Ударете ги – да видят,

че не се шегувам!»

Скачат мигом момчетата,

щом гласа му чуват.

През реката те минават

и рушат огради.

А Галайда вика: «Тате!

Чакайте... Пропадам...

Там е моята Оксана!

Не палете, братя!

Чакайте да я измъкна

някак от палата!»

«Добре, добре... Ей, Максиме,

хората повеждай!

А ти, момко, ще си найдеш

друга черновежда.»

Зареваха планините,

страшен гръм удари.

Литна замъкът. И мигом

лумнаха пожари.

«Ей, Галайда! Де си, сине?»

Железняк се мята.

Той го търси, но Галайда

пропадна в земята.. .

Доде момците поиграха,

Ярема с Лейба се добраха

до замъка... Вред всичко светна...

Ярема милата прихвана

и полетя той с Оксана

към Лебедин...

Лебедин

«Сираче съм от Олшана,

сираче съм слабо.

Татко ляхите убиха,

а мене... ох, бабо,

страх ме е и да си спомня...

Взеха ме насила.

За това, кое претеглих,

не ме питай, мила.

Аз и плаках, и ги молих,

със сълзи ридаех,

а сърце разбито стина...

Ох, поне да знаех,

че отново ще го срещна,

щях да съм готова

трижди повече да тегля

за едничко слово!

Ти прости ми! Може, мила,

да съм съгрешила,

може Бог да ме наказва,

че тъй съм любила,

че обичам тоя снажен

стан, очите черни,

че се молих аз, горката,

в тия дни неверни

не за мене, не за татко —

Господи, прости ми, —

а за него, за милия —

щастие да има!

Накажи ме, Боже. Всичко

покорно ще срещна...

Мислех си да се убия

тогава аз, грешна.

И щях... ако образът му

не ми вдъхна сили...

Тежко бе ми. Аз си мислех:

«Ох, Боже мой мили!

Той сирак е – кой без мене

ще го приласкае?

Кой за радости и мъки

кротко ще узнае?

Кой ще го прегърне нежно,

път ще му покаже?

На сирака добра дума

тука кой ще каже?»

Тъй аз, бабичко, си мислех.

Тръпнеше сърцето:

«Аз сираче съм, без майка,

без баща останах,

и едничък той обича

клетата Оксана;

щом узнае, че съм мъртва,

сам ще се убие...»

Тъй си мислех и го молих:

«Ела при Оксана!

Чаках, чаках. Но го няма,

самичка останах...»

Зарида... Калугерката

тъжно се надвеси

над Оксана.

«Мила бабо,

кажи ми къде съм?»

«В Лебедин си, птичко моя.

Лежи, имаш треска.»

«В Лебедин ли? А откога?»

«Трети ден е днеска.»

«Трети ден ли?... Чакай, чакай...

Люшка се тръстика...

Всичко гори... Майдановка...

Галайда му викат...»

«Да, Галайда е, Ярема,

той в оная вечер

те доведе...»

«Де е, де е? Сега зная вече!...»

«Каза ми, че след неделя

за теб ще дойде.»

«След неделя! Мили Боже!

Свърши, свърши мойта

черна мъка и неволя.

Всичко ще премине —

че Галайда е Ярема!...

В цяла Украина

го познават... О, видях аз

как села горяха,

как трепереха от ужас

проклетите ляхи,

щом дочуваха: Галайда...

Знаят, псета мръсни,

кой е той и откъде е,

и кого си търси!

Мене търсил, мен намерил,

орел сивокрили!

Прилети, мой скъп соколе,

мой гълъбе мили!

Ох, как весело край мене

всичко, всичко става!

След неделя, мила бабо...

Ах, три дни остават.

Колко много...

«Греби, мамо, жар, жар,

за мен, зная, ти е жал, жал...»

Ах, как весело е всичко!

А ти се не радваш,

защо, бабо?»

«Радвам ти се,

мое чедо младо.»

«А защо не пееш с мене?»

«Изпях се аз рано...»

Тук камбаната удари.

Старицата стана

и отиде да се моли

в храма без Оксана.

В Лебедин в неделя рано

във черквата пяха:

«Исайя, ликуй!» В това утро

Ярема венчаха,

а вечерта той замина

пак със атамана

в път далечен... И остави

своята Оксана...

С Железняк той друга сватба

в Уманшчина прави —

дворци пали, ляхи бие...

Булката остави...

А тя гледа: милият й

не се ли завръща —

да я отведе оттука

във богата къща.

Не тъгувай, надявай се

на казака свиден.

А за мен е вече време

във Уман да ида.