Текст книги "Хайдамаци"

Автор книги: Тарас Шевченко

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 3 страниц)

Пролог

Без край, без начало – тук всичко минава.

Къде то отива? Отде е дошло?

Ни глупав, ни мъдър днес отговор дава.

Едно цъфва... Сякаш не е и било —

отива си друго, увяхва, изтлява

и вятърът пръсва праха му в степта.

А както по-рано – пак слънце изгрява

и ясни звездици трептят над света,

и ти, бледолики, в небето излезнал,

отново поемаш във нощния мрак,

оглеждаш се в извори, в морските бездни

надничаш спокоен и светиш си пак

тъй, както във дни вавилонски си светил

и както ще светиш и над синовете ни...

О месец безсмъртен! Обичам си аз

като с брат, с сестрица – с тебе да говоря,

да ти пея песни, що нашепваш ти.

Какво, посъветвай, с тъгата да сторя?

Аз не съм самотен в мисли и мечти,

но де да ги дяна – моите дечица?

С мен да ги зария? Грешно е: душици...

А може по-леко да е на душата

на оня свят – ако прочетат словата,

що така горещо тук изплака тя

и с това ридание мина по света...

О, не ще зария песните в земята!

Виж, небето синьо няма, няма край.

Тъй – нему подобна – без край е душата.

Но къде ще иде? Празна дума – рай...

Аз искам да помнят на тоз свят за нея —

безславен е тежко да легнеш в пръстта.

Момичета мили! Помнете я! Тя

обичаше песни за вази да пее

и съдбата ваша да оплаква с глас.

Спете, деца, докле слънцето изгрее,

а пък аз ще търся атаман за вас.

Деца мои, хайдамаци!

Свят широк – тръгнете

и късмета си в живота

сами си търсете.

Деца мои малолетни,

синове, не зная,

кой вас тука като майка

ще ви приласкае?

Орли мои, полетете

вий към Украина —

дори беда да ви срещне,

не ще е в чужбина.

Ще се найде някой блага

дума да ви каже.

А тук... а тук... тежко, мили!

Да ви пуснат даже

в къщи – пак ще се надсмеят;

тука са такива:

слънцето дори – и него

поглеждат накриво:

«Не оттам изгрява, думат,

и не така свети;

ето как е правилното...»

Що да правиш, клети?

Слушай! Може би е вярно,

че не тъй изгрява,

както в книгите са чели,

слънцето тъдява...

А какво за вас ще кажат?

Що да лицемерят.

Ще ви се посмеят, после —

хайде под миндеря:

«Нека там лежат, додето

баща им не стане

да разкаже по нашему

за своите хетмани.

А той, щур човек, разказва

с мъртви думи, хули,

и, там някакъв Ярема

води ни – в цървули...

Глупчо, глупчо! Май, изглежда,

малко са ги били!

От казаци, от хетмани —

високи могили —

друго нищо не остана.

Че и те – разрити...

А той иска да слушаме

как пеят слепците.

Чуй – напразно се стараеш!

Ако искаш гроша

да докопаш, пък и слава —

пей ни за Матрьоша,

за Параша, радост наша,

за паркет и шпори —

а не дрънкай тия думи:

«Грае сине море» —

и сам плачеш, а след тебе и

твоите голтаци.»

Мъдреци! Благодаря ви!

Знам, не сте глупаци.

Топъл е кожухът, ала

шит е не за мене.

И словата ви са с глупост,

с лъжа подплатени.

Викайте си и крещете

вие без умора —

няма аз да ви послушам.

Вий сте умни хора —

аз съм глупав; сам-самичък

край своята къща

ще си пея и ще плача,

като дете също.

Щом запея – заиграват

морските простори,

степ чернее, могилата

с ветреца, говори.

Щом запея – могилата

разкрий се дълбоко

и се носят запорожци

по степта широка.

Атаманите-красавци

скачат на конете...

И реве, бушува Днепър

между бреговете —

полудели, нещо страшно

разказват вълните.

Аз послушам, затъгувам,

па старите питам:

«Защо, бащи, тъгувате?»

«Тъжно ни е, сине!

Днепър волен ни се сърди,

плаче Украина...»

И аз плача; а в туй време

идват атамани,

във редици пищни идват

сотници, хетмани...

Цели в злато... Сядат бавно

покрай мен и вече

за любимата Украйна

те подхващат речи

и разказват, и припомнят

как Сеч основали,

как казаците със лодки

по Днепър летяли,

как морето те пресекли,

грели се в Скутари,

как си палели лулите

в Полша от пожари

и се връщали в Украйна

пирове да вдигат.

«Пей, кобзарю, лей, кръчмарю!»

казаците викат.

А той живо в миг налива,

виното не мери.

Пей кобзарят. Казаците —

Хортица трепери —

буйния гопак играят

със устрем несдържан.

Паницата обикаля

и изсъхва бърже.

«Гуляй, пане без жупани,

ветре, вей в полето.

Пей, кобзарю, лей, кръчмарю —

дор изгрей късмета!»

И приклякат, и подскачат

редом млади, стари.

«Така, деца! Ще станете

вие господари.»

Атаманите ни сякаш

на съвет са сбрани —

ходят, разговори водят.

Наште атамани

не издържат и се втурват —

сякаш вятър вее...

А аз гледам и се радвам,

със сълзи се смея.

Гледам и се смея, сълзи бърша бавно —

не, не съм самотен, щом живея с тях:

в мойта стая, сякаш

в степ безкрайна, равна,

казаци гуляят и се носи смях;

в мойта стая плиска и шуми морето,

и трепти топола в тих вечерен час,

тихо Гриця пее момиче напето —

не, не съм самотен, щом със тях съм аз.

Туй е моето богатство,

туй е мойта слава.

Вий за себе си пазете

думите лукави,

съветите... А на мене

мойта реч ми стига

да излея тъга, сълзи.

Вече се надигат,

вече тръгват мойте песни

в път далечен. Нека!

Може там и да намерят

някъде човека,

който ще ги приласкае

с обич до сърцето.

Туй ми стига. И ще кажа:

цар съм над царете!

Ей така във свойта стая

мисля си: кого ли

да предвожда песните ми

мога да помоля?

Месечината угасва,

слънцето изгрява.

Хайдамаците край мене

мълком се изправят.

Скръбно, сякаш са сираци,

те ми се покланят:

«Благослови ни, бащице,

пътя ний да хванем,

да си търсим ний късмета,

доде кипят сили.»

Чакайте... Светът не е дом,

деца мои мили,

неразумни... Трябва някой

пред вас да застане,

да ви води... Кой ще бъде,

деца, атамана?

Ех вий, моя грижа тежка!

Изчувах ви вече,

вече станахте големи,

тръгвате далече.

Ще ви срещнат там грамотни,

а аз ви не учих...

Мен поне навред ме биха,

та нещо научих...

Тма, мна зная, но оксия

аз не знам, къде ти!

Но да си опитаме ний

с вас, деца, късмета.

Имам аз баща наречен

(родният зарит е),

със съвет ще ни зарадва,

че сам е изпитал

колко тежко е да скитащ

ти сирак безроден;

а освен туй – със душа е,

казак благороден,

няма гръб той да обърне

на езика, с който

песни майка му е пяла

и с него, със свойто

дете, тихо е гълчала;

няма гръб той да обърне

на слепците клети,

дето пеят за Украйна

покрай плетовете.

Той обича нашта правда,

казашката слава.

Да отидем, деца мои,

при него тогава.

Да не беше ми помогнал

в тежките години,

досега под снеговете

аз щях да загина,

щяха хората да кажат:

«Така му се пада...»

Тежко е, кога не знаеш

за какво ти страдаш.

И насън да си не спомням...

Да вървим, момчета!

Щом на мене той със помощ

укрепи сърцето,

и на вас ще ви помогне

със любов безкрайна.

А от него – в път далечен

право към Украйна! —

Добър ден, бащице мили,

ласкав и сърдечен.

Благослови мойте деца

пред пътя далечен.

Интродукция

Шляхтата бе нявга знатна,

бе велможна пани,

сили мереше с Москва тя,

с ордата, султана

и със немците... Да, беше...

Но що не минава?

Възгордя се тя, гуляи

често взе да прави,

да играе със кралете...

Стефан да оставим

или също Ян Собески —

те бяха корави.

Ала другите... Те, клети,

кротко се държаха.

Сейми, сеймчета ревяха

и навън летяха

крал след крал... Съседите —

смешничко им беше —

те слушаха как шляхтата

хорово крещеше:

«Nie pozwalam! Nie pozwalam!»

Те крещят. А грабят

магнатите, палят къщи

и размахват саби.

Тъй било би... Но на трона

полски и литовски

ей възкачи се храбрецът —

кралят Понятовски.

Той шляхтата реши в ръцете си

да вземе и да я смири.

Той – като майка за детето си —

добро им мислеше дори.

Едничка дума – « Nie pozwalam »,

да им отнеме той реши,

а после... Полша пламна цяла

и всяко панче с бяс крещи:

«Гонору слово, дарма праця!

Наемник на Москва, ламя!»

И след Пулавски, и след Пац – ей

въстава шляхтската земя

и мигом – сто конфедерации.

Плъзнаха конфедерати

по Литва, Волиния,

по Молдавия и Полша

и по Украина.

Плъзнаха и забравиха

те за свободата,

със търгашите проклети

станаха те братя.

Те измъчваха народа,

черквите рушиха...

Хайдамаците тогава

ножа осветиха...

Ярема

«Ярема! Герш-ту, кучи сине?

Впрегни кобилата и дай

пантофите на госпожата

и бързо донеси вода,

па измети, дърва докарай,

на гъските хвърли храна,

какво се мъкнеш, живо барай,

че кравата е гладна, сатана!

А после тичай във Олшана —

жената иска... Живо, ей!»

Така Ярема тук живей...

Така кръчмарят непрестанно

измъчваше казака млад.

Той тичаше напред-назад:

не знаеше той, че крила вече има,

че може да литне – не знаеше той.

Животът е тежък, о Боже любими,

но кой да живее не иска тук, кой

не иска да гледа как слънцето свети,

не иска да чува как стене морето,

как птичка в горичката тихичко пей

и пее момиче далече в полето...

О, колко е хубаво да се живей!

Сирак е Ярема, без брат, без сестрица.

На пътя израсна и в кръчмата тук

работи за хляба, за леща паница,

Но хората той не проклина за туй.

Защо да проклина? Нима те разбират

кого да обичат? Човекът е сляп...

На един късметът работи, не спира,

а със труд сиракът вади своя хляб.

Понякога плаче сиракът бездомен

не защото трепва в сърцето тъга:

или нещо види, или трепне спомен.

И пак– труд. Сиракът живее така.

На кого са нужни богати палати,

ако сърце вярно няма на света?

Но Ярема има, Ярема богат е,

на него му свети чудна красота:

две очи кафяви слънцето му връщат,

две ръце момински нежно го прегръщат

и сърце, което плаче и се смее,

в миг един угасне, мигом оживее

и над него в тъмни нощи

като свят дух рее...

Хей такъв е той, Ярема —

богат за двамина.

Бях такъв и аз самият,

но това отмина...

Отлетя безследно. Вече

няма да го видя.

Споменът гори сърцето...

Защо си отиде?

Защо си отиде? Защо не остана?

Днес по-леко, зная, щях да плача, клет.

Хората ми взеха всичко рано-рано:

«И без туй богат е, що му е късмет?»

С кръпки аз богат съм, със сълзици дребни —

те у мен еднички нямат брой и чет.

Щастие ти мое, де изчезна ти?

Долети обратно, с шепи да те гребна,

поне присъни се, че не ми се спи...

Извинете ме! Напразно,

зная, се оплаквам.

Но кому ли, хора, злата

участ не дотяга?

Може би пак ще се срещнем —

знам, светът голям е, —

доде крача след Ярема...

А може би няма...

Лошо, хора, вредом лошо,

никаква надежда:

накъдето вей ветрецът,

натам се навеждай

и мълчи, и се усмихвай,

та да не узнаят

туй, що криеш във сърцето —

да не те ласкаят.

Хорска ласка... Да я знаят

тез, що са с късмет, а

не дай Бог да се присъни

на сирака клети...

Тежко ми е да говоря,

да мълча не мога.

Лейте се, сълзици-думи:

слънцето на Бога

не ви суши. Ще споделям

аз поне сълзите —

но не с братец, не с сестрица,

ами със стените

във чужбина... А пък сега

в кръчмата ще ида,

ще се върна, та що прави

чифутът да видя.

Разтреперан, с пищни пръсти

той брои парите

и ги крие... А в леглото —

там, полуоткрита,

дъщеря му лежи, сякаш

цветенце в гората...

Нощницата – разкопчана,

пъшка и се мята...

Душно й е... Нещо тихо

шепне си сама тя.

Тежко, тежко й е, видно,,

сама на кревата...

Неизказано красива

младата жена е...

Старият брои парите,

а – в същата стая —

старата лежи на пода,

хърка под юргана.

А Ярема? Той замина

вече за Олшана.

Конфедерати

«Ей, евреино, отваряй!»

«Троши проклетата врата!»

«Мошеник е, мошеник старият.

Кърти вратата!»

«Господа,

една минутка...»

«Бий с камшика

свинята стара, да не вика!»

«Със нас ли ще се подиграваш ти?»

«Кой, аз ли? Господи помилуй!...»

«Кърти, полковнико, кърти...»

Под напора на бясна сила

вратата литва... И завчас камшика

свирва с люта страст...

«Здравей, чифут, здравей, свиня,

здравей, кучи сине!»

И го шибат. Той се свива,

прави път да минат:

«Добре дошли, ваша светлост.

По какъв ли случай?»

«На ти още... още... Стига!

Здравей, сине кучи!

А къде е дъщерята?»

«Ох, умря, горката...»

«Лъжеш, Юдо! – Пак го бият, —

Де е дъщерята?»

«Ой, панове, гълъбчета,

умря тя и даже...»

«Лъжеш, мръсник!» – «Ако лъжа,

Бог да ме накаже!»

«Не Бог, ние. Хайде, казвай!»

«Защо да я крия,

ако беше жива? Нека

Бог да ме убие...»

«Ха-ха!... Дяволът неверен

служи литургия...

Прекръсти се!»

«Как се прави?

«Ще покажем ние» —

и полякът се прекръсти,

а след него – Юда.

«Браво, браво! Кръстихме те.

Е, за това чудо

ще ни черпиш, ваша милост.

Чуваш ли, говедо?»

«Ей сега, ясновелможни!»

И реват победно

пановете, пият, плюскат.

Някой там провлича:

«Еще Польска не згинела!»

А кръчмарят тича

час по час до свойта изба.

«Живо, Лейба, живо!»

«Ей сега, ясновелможни.» —

И Лейба налива.

«Де ти е цимбала? Свири!»

Кръчмата трепери —

краковяк, мазурка, буен

валс гърми и мерят

своите сили пановете,

сякаш вие буря.

А кръчмарят лицемери:

«Ех, шляхтека натура!»

«Стига вече... Пей, чифуто!»

«Ох, не мога, грешния...»

«Я да пееш, сукин сине!»

«Каква да е? Смешна?...

Ой, живяла Гандзя,

крива и саката,

кръстела се,

говорила:

болят я краката.

На работа не ходила,

а подир момците

и тихичко, и лекичко

тъпчела тревите...»

«Стига тази! Схизматици

веселят се с нея.»

«А коя да ви изкарам?»

Евреинът пее:

«Пред пан Фьодор, ей-ей-ей,

ходи на ръце еврей,

ту отпред, ту отзад,

край пан Фьодор, пан богат.»

«Добре, стига. Сега плащай!»

«А за какво, пане?»

«Че те слушахме, говедо —

те крещят пияни. —

Дай парите и не дрънкай.»

«Отде да ги взема?

Имам само папска ласка

в това тежко време...»

«Лъжеш, куче! Дай камшика!

И удрете здраво!»

И отново те го бият,

и пак го кръщават.

И от дрехите му нищо

не остана цяло.

«Нямам аз нито стотинка.

Яжте мойто тяло!

Ни стотинка... Помощ, помощ!»

«Ти ще видиш помощ!

Я не врякай, ами казвай,

де ти са парите!»

«Във Олшана... Много пари ...»

той шепти тревожен.

«Ти ли си ги скрил там, казвай!»

«Аз ли? Пази Боже!...

Не... Та, казвам... във Олшана

схизмати са сбрани...

по три-четири семейства

в стая... във Олшана...»

«Туй го знаем. Ний самите

така ги одрахме...»

«Не, за друго ви говоря...

слушайте... ей, страх ме е...

във черквата... у ктитора...

скрити са... в Олшана...

Дъщеря му пък Оксана

е същинска пани —

красавица невиждана,

цвят непомирисан...

А парите! Макар чужди,

но все пак пари са...»

«Все пари са. Все едни са!

Прав е Лейба. Само

нека пътя ни покаже —

та да ни не мами.

Обличай се!» И поемат

всички към Олшана.

Един само под масата

тук пиян остана

и лежи, и тананика

весело и смело:

«My zyjemy, my zyjemy,

Polska nie zginela»

Ктиторът

«Тихо в гората

дремят листата;

месецът ясен

кротко сияе.

Излез, душице,

вред тъмнина е;

излез, гугутке,

тук на минутка,

да помълчиме,

да потъжиме,

че надалече

тръгвам таз вечер.

Излез, душичке,

ласкава птичке,

излез на двора да поговорим,

че ми е тежко...»

Така ходи край гората

и пее Ярема,

но Оксана не излиза...

Мина доста време.

Звезди трепкат, хоровода

месецът повежда,

слуша славея върбата

и все се оглежда

в кладенеца. А славеят

пее над казака,

сякаш знае, че казакът

тук девойка чака.

А Ярема тихомълком

ходи край гората,

не го слуша, не го вижда...

«Що е красотата,

като нямам късмет и е зла съдбата?

Моите години млади тъй ще отлетят.

Без късмет, самичък, никому ненужен,

като цвят самотен сред полета чужди.

Тоя цвят сланите в миг ще осланят...

Хората за мене са като сланата.

Защо гръб ми дават? Че сирак съм аз.

Едно сърце имах, едно на земята,

една душа топла и тя в тоя час

гръб ми даде...»

Едри, рукнаха сълзите,

поплака той клети, па изтри очите.

«Остани със здраве. Днепър аз ще мина,

щастие ще найда или ще загина

някъде далече. Ти не ще заплачеш,

няма ти да видиш гарван как кълве

тез очи кафяви, тез очи казачи,

що с любов целува ти не нощ, не две...

Забрави сълзите ми, с мен не се залисвай,

забрави, че кле се, друг си намери!

Не съм ти прилика: аз сирак съм, ти си

на ктитора щерка... Друг си избери,

по-добър от мене... Туй ми е късмета.

Забрави ме, птичко, ти от тоя ден...

Но ако научиш, в чуждите полета,

че съм паднал – помоли се ти за мен.

Една, мила, на земята,

за мен помоли се.»

И заплака сиромаха,

и тихичко сви се...

Изведнъж в листака нещо

шумна... Що да види:

скришом, като невестулка,

тук Оксана иде.

Скочи той и я прегърна,

и замряха двама

във обятията нежни.

Тишина. И само:

«Стига, птичко!»

«Още... още...

Изпий ме, Ярема,

мой соколе сив... о Боже,

как съм уморена...»

«Почини си, моя птичко.»

Постла ямурлука.

Засия като звездица

тя и седна тука.

«Поседни до мене.» Свети

месец белолици...

«Де, кажи ми, си сияла

досега, звездице?»

«Разболя се татко, с него

досега се бавих,

шетах, тичах...» Той кори я:

«А мен ме забрави?»

«Ох, какъв си ти, ей Богу!» —

и блестят сълзите.

«Не плачи, аз се шегувам.»

Положи честита

на гръдта му тя главица

и притихна, скрила

свойте сълзи. «Виж, шегувам се,

недей плака, мила.

Не плачи, а погледни ме,

малко ни остана —

утре вечер аз ще бъда

в Чигирин, Оксано...

Утре вечер, птичко моя,

хайдамак ще стана...

Ще добия сребро-злато,

ще добия слава,

па при тебе ще се върна

аз богат тогава,

ще ти купя скъпи дрехи,

все в очите право

ще те гледам, ще се радвам...»

«Да не ме забравиш?

Сам богат, край пановете

пан и ти ще станеш,

ще си найдеш панска щерка.

Що ти е Оксана?...»

«Де ще найда по-хубава?»

«Е, земя голяма...»

«Гневиш Бога, душо моя:

по-хубава няма!

Ни в небето, ни зад него,

ни отвъд морето...»

«Що говориш! Опомни се!»

А трепти сърцето,

радостно, щастливо тръпне

то и се вълнува.

И през две-три думи бързат

те да се целуват

и прегръщат се, и плачат,

и си обещават

да се съберат двамина,

та що ще да става...

А Ярема и разказва

как ще си живеят,

щом с късмет, с пари се върне

отново при нея,

как от ляхи ще очистят

цяла Украина,

как той тука ще панува,

ако не загине...

Момичета! Омръзна ми —

все едно и също.

«Лъжеш. Как ще ти омръзне?»

Ами ако в къщи

мама, тате ви заварят

това да четете —

лошо май ще ви се случи,

птички мои светли...

Тогаз... Е, що ще да става!

Това е по-важно...

А би трябвало, девойки,

аз да ви разкажа

как казакът под върбата

нещо затъгува,

как Оксана като гълъб

нежно го целува,

ту заплаче, ту му шепне

със последни сили:

«Сърце мое, съдбо моя,

мой соколе мили...»

До земята чак се свеждат

от мъка върбите!

Няма, няма да разказвам,

че не ще заспите,

мои мили момичета...

Нека те във мрака

се простят тъй тихо, нежно,

както се събраха,

нека никой да не види

как текат сълзите —

моминските дребни сълзи,

момковите – скрити.

Може би, девойки мили,

те пак ще се срещнат

тук, на тоя свят... Ще видим...

Но защо отсреща

всичко светна? У ктитора

в тоя час що става?

Ще погледна, ще ви кажа...

Господ да не дава!

По-добре било би да не виждах, братя!

Срам гори душата... Вижте ги сами:

клеха се да бранят смело свободата,

а сега таз банда мирен дом громи...

О, да е проклета, зли конфедерати,

майката, която в своята утроба

носи ви, роди ви – пълни с дива злоба.

Вижте, хора, вижте тез души сакати!

Трепери в ъгъла евреят.

Конфедерат един ръмжи:

«Кажи, щом искаш да живееш —

и удря ктитора. – Кажи!

Къде си скрил, мръсник, парите?»

Конфедератите го ритат.

На пода хвърлят го. Но пак

във отговор – ни звук. «Глупак!...

Хей, дай смолата вряла! Още!

Хвърлете в огъня дърва!

А виж го, станал е на мощи,

но пак да преклони глава

не ще... Ще кажеш ли?... Тогава

на себе си се ти сърди!...»

В ботушите му те жарава

изсипват, блъскат го в гърди.

«Във темето му гвоздей тикай!»

Не издържа това старика

и без причастие умря.

«Оксано, дъще!» – само рече...

И ляхът кръвожаден спря

в смущение над него. «Вече

готов е той. Какво да правим?

Я църквата му да запалим,

па да се махнем ний завчас.»

«За Бога, помощ! Помогнете!» —

ехти на двора нечий глас.

И тръпнат ляхите. «Спасете!» —

крещи Оксана с всички сили.

Нахълтва. «Те са го убили!»

И пада клета. Главатарят

на свойта банда дава знак

и като бити псета стари

изчезват всички в тоя мрак.

А главният на гръб товари

момичето... Ярема, де си ?

Върни се, виж що тука става!

Но крачи той и пее песен

за Наливайковата слава...

Изчезна с ляхите Оксана,

помъкната в далечен път,

и кучетата във Олшана

тук-там полаят, замълчат.

Луната свети. Всички спят.

Спи ктиторът... Той утре рано

не ще се вдигне... Мъченик...

Догаря огънят, изтлява...

Мъртвецът сякаш трепва в миг.

И тихо-тихо в къщи става.

Празник в Чигирин

Хетмани, хетмани! Да станехте някак,

да видехте някак Чигирин сега —

с тежки мъжки сълзи всеки би заплакал:

Чигирин прославен, гордост за казака,

днес лежи в руини, тъпкан от врага...

А площадът, де – като море червено —

войските шумяха и на коня вран —

горд, красив и силен – яхаше засмено

с булава блестеше нашият хетман...

Махне той със булавата —

кипне в миг морето,

буйно плисне и залее

хълмове, полета...

Ала стига... Всичко мина,

защо да разправям?

По-добре е, братя мили,

ний да го забравим.

Спомним ли си – ще заплачем,

ще ни стане страшно...

Но да видим Чигирин ний —

някога казашки.

Месецът изплува бавно,

бавно из мъглата,

червенее, но не свети —

сякаш знай луната,

че на хората ненужна

в тия дни тя става,

че пожарите Украйна

днес ще осветяват.

Едва мръкна, а в Чигирин е

като в домовина,

мрачно, тъжно (така беше

в цяла Украина

в тая нощ, кога ножове

остри осветиха).

Душа жива не се вижда,

вред е пусто, тихо.

Само бухалите бухат,

прилепи прелитат...

Ами хората къде са?

Край Тясмин днес скрито

са се сбрали във гората,

сбрали са се разни —

млади, стари... И очакват

великия празник.

Във гората тъмна, скрити в гъсталака,

коне оседлани тревица пасат,

коне оседлани във гората чакат...

Кого с галоп буен те ще понесат?

Ето кого, вижте: лежат на тревата

хайдамаци смели, лежат и мълчат.

Стонът на Украйна сбра ги във гората.

Като орли страшни те ще налетят

върху враговете,

за жертвите свети

с мъките на ада ще се разплатят.

Посред дъбравата стоят талиги,

пълни със тарани:

подарък от добрата пани.

Умеела – навред мълвят —

да прави дарове уместни

таз пани... Царство й небесно!...

Покрай талигите – навред

е пълно с хора, нямат чет.

От Чигирин дошли, от Смела,

събрани за велико дело

казаци, старшини... Напет

народ са старшините верни —

като един, със дрехи черни.

Разхождат се и до един

поглеждат все към Чигирин.

Първи старшина. Старикът Головати нещо много хитрува.

Втори старшина. Умна глава, седи си в къщи, като че ли не знае нищо, а като се поогледаш – навсякъде все Головати. «Ако сам не мога – дума, – на сина ще заръчам.»

Трети старшина. Ама и сина му си го бива! Говорихме си вчера с Железняк – такива работи ми каза за него, че... Кошевой, вика, ще стане, не по-малко... А пък може и хетман, когато...

Втори старшина. Ами какъв ще бъде Гонта? А Железняк? На Гонта самата... самата му е писала: «Когато, казва...»

Първи старшина Тихо, тихо! Камбаните май че...

Втори старшина Не, не – народът шуми.

Първи старшина. Ще се нашуми той, като го чуят ляхите. Ех, глави стари и разумни! Умуват, умуват, па от ралото направят шило. Когато торбата е достатъчна, защо ти е чувал? Щом си купил хрян – яж го. Плачете, очи, изтечете – видели сте какво сте купували. Няма да умрат парите я! А те мислят, умуват, ни викат високо, нито мълчат. Ще усетят ляхите – и гони вятъра. Какъв е тоя съвет? Защо не бият камбаните? Как да накараш хората да мълчат? Не са десетина души, а, слава богу, цяла Смелянщина се е събрала, ако не цяла Украйна.

Ето! Чувате ли? Пеят.

Трети старшина. Вярно, някой пее. Ще ида да ги умиря.

Първи старшина. Чакай. Нека пее, само тихичко да я кара.

Втори старшина А, това е май Влаха! Не издържа все пак старикът...

Трети старшина. А как само пее! Когато и да го слушаш – все разно пее. Я да се присламчим, братлета, да го послушаме. А там, току-виж, камбаните забият.

Първи и втори старшина. Защо не? Да идем.

Трети старшина. Хайде тогава.

Старшините се примъкват и се притайват зад дъба, а под дъба седи сляп кобзар, край него са се насъбрали запорожци и хайдамаци. Кобзарят пее проточено и тихичко:

«Ех вий, власи, власи!

Що остана от вази?

И вий, молдовани —

кой от вази пан е?

Ваште господари

роби са на татари,

на султани сурови

и са във окови!

Но вий не тъжете,

а се помолете,

със нас се сдружете,

братя ни станете.

Спомнете Богдана,

Богдана-хетмана!

Всеки пан ще стане,

кога ножа хване!

Па със нас във боя,

със Максим-героя

тръгвайте – да парнем

ляхите коварни,

тъй да ги ударим,

че от радост да попадат

дяволите в ада и

небето да ни свети...

Ей така, момчета!»

Запорожец. Хубаво ще погуляем! Истината казва старият, ако не лъже. Какъв кобзар щеше да бъде, ако не беше влах!

Кобзарят. Че аз не съм влах. Бях едно време във Влашко, дадоха ми хората прякор, а за какво – не знам.

Запорожец. Това са празни работи. Изкарай още една! Друсни му една за тато Максим!

Хайдамак. Па по-тихичко, да не чуят старшините.

Запорожец. Много ни е грижа за старшините ви. Като чуят, ще послушат, ако имат с какво да слушат. Един старши имаме ние – тато Максим. А той, ако чуе – жълтица ще му хвърли. Пей, старче божи, не го слушай.

Хайдамак. Абе така е, човече. Сам знам, ама пъдарите са по-страшни от кмета или с други думи – докато слънцето изгрее, росата ще изяде очите...

Запорожец. Вятър работа! Пей, старче божи, коя щеш, а то, току– виж, няма да дочакаме камбаните, ще заспим.

Всички. Истина, ще заспим. Изкарай някоя.

Кобзарят (пее):

«Лети орел, лети гордо,

лети под небето;

върви Максим, върви тато

през гори, полета.

Ой, лети орел, след него

летят рой орлета;

върви Максим, върви тато,

след него – момчета.

Запорожците това са,

децата му млади.

И той мисли, що да правят:

нож ли да извади,

гопак буен ли да друснат —

свят да залюлеят,

или с песен те бедата

лиха да разсмеят...

Те ракията не с чаши,

а с черпаци пият,

враговете отвисоко

те секат и бият...

Ей такъв е атаманът,

орелът такъв е.

Във езда, гуляи, битки —

вредом Максим пръв е.

Дом едничък е за него

тъмната дъбрава.

Степ и море – туй е пътя

към злато и слава.

Треперете, вражи ляхи,

бягайте далече:

Железняк по Черния път

се задава вече.»

Запорожецът. Е, това се казва песен! Нищо не можеш да кажеш – и хубаво, и истина. Честна дума, хубаво. Благодарим, благодарим.

Хайдамакът. Аз нещо не можах да разбера – какво там нещо за хайдамаците пя?

Запорожецът. Ама си загубен, а. Ето какво – да треперят вражите ляхи и да бягат надалече, че по Черния път се задава Железняк с хайдамаците и лошо им пише на проклетите кучета, ще ги колят...

Хайдамакът. И ще ги мъчат, и ще ги бесят! Добре, честна дума, добре! Виж, това е вярно. Честна дума, щях да ти дам жълтица, ако не бях я пропил вчера. Ама що си е попово, то си е готово. Потърпи малко, утре ще ти дам. Изкарай там още една за хайдамаците.

Кобзарят. Парата мене много-много не ме съблазнява. Като има кой да слуша, ще пея, доде не предрезгавея. А па като предрезгавея – две-три чашки от светата водица, и почвам отново. Слушайте, честни хора!

«Нощували хайдамаци

на горска поляна,

край тях тихо конете им

пасли оседлани.

Нощували пановете

в кръчмите еврейски,

напили се, захъркали, па...»

Всички. Тихо! Май че бият камбани. Чувате ли?... Ето...

«Бият, бият камбаните» —

понесе се бърже.

«Ха вървете на молебен,

след туй ще довърша.»

Пръснаха се. Шум и глъчка

изпълни горите.

Вдигнаха те, понесоха

на рамо колите.

А слепецът влах отново

подир тях запява:

«Нощували хайдамаци

в зелена дъбрава.»

Препъва се, забърква се,

не излиза нещо...

«Давай друга, старче божи!» —

викат му горещо

хайдамаците и носят

на плещи колите.

«Добре, момци. Ха сега де,

орли със орлите, да ви видим!»

Ех, земята

родна се затресе —

заиграха те. А влахът

пей ли – пее песен:

«Ей, хоп, крак до крак.

Моми вика млад казак:

«Ела, Гандзя, да те помилувам,

ела, Гандзя, да те поцелувам,

па да идем с теб при попа

с молитва гореща;

нямам жито, нито снопи,

не ще варим леща.»

Ожени се, затъгува —

няма нищо, зле е.

Растат деца под черджето,

а казакът пее;

«В къщи нищо, три-ри-ри,

в избата пак три-ри-ри,

карай, жено, вари

три-ри-ри, три-ри-ри!»

«Добре, добре! Карай, карай!» —

хайдамаците крещят.

«Хоп, троп! Скачай живо!

Ляхите сварили пиво,

ний ще ги гощаваме,

пиво ще им даваме,

а пък щом ги угостим —

към жените ще търчим...

Ой, хоп, крак до крак.»

Пани вика млад казак:

«Пани, пиле мое,

пани, съдбо моя!

Не срами се, дай ръчичка

да се поразходим,

нека всички да треперят,

ние ще побродим,

ний ще си попеем,

ще си поживеем,

пани, пиле мое!

Пани, съдбо моя!»

«Давай, карай! И-ха-ха!»

«Ех, да беше, ех, да бе – крак до крак!

Ех, да беше запорожки казак!

Ех, казак, ама млад, с хубав лик,

па да тръгна с него аз по село,

че не искам да се свързвам —

прости Боже – със старик.

Ех, да беше, ех, да бе...»

«Ей, тихо там! Какво крещите?

А ти, старик, не те е срам,

наместо да се молиш, сам

безчинстваш!» – вика им сърдито

самият атаман. Набързо

оглеждат се и виждат – храм,

тук дякон пей, попове там

кадилници размахват, ръсят.

Замлъкват те. Между колите

поповете вървят – така

с хоругви ходят на Великден —

и казват, с китката в ръка:

«Молете се, молете Бога! —

в ред край светия Чигирин

ще се изправи властно, строго

небесният ни властелин.

А вий Украйна защитете,

не допускайте зверове

да я разкъсат. В боеве

за нашта майчица вървете!

От Конашевич и до днеска

пожарът не угасва, мрат

вред братя и се мятат в треска,

и във занданите лежат...

Навред некръстени растат

децата ни. Ами момите!, »

Украинската красота

у ляха вехне, с непокрита

коса тя ходи по света,

опозорена... А казакът

не иска своята сестра

от робство да спаси. Той чака.

Не се срамува той – о, срам! —

на ляха да слугува сам...

Молете се! Със страшен съд

насам пак ляхите вървят

и страх и ужас ще настане...

Спомнете славните хетмани:

къде, кажете ми, прахът на

славния Богдан почива?

А Остряница? – Няма кът

за негов гроб по наште ниви.

А Наливайко? Мъртви, живи —

тях изгориха ги. Къде е

сега Богун? Ингул е в лед

и вятърът сърдито вее

пак всяка зима. Но къде е

Богун да стане, да натрупа вред

пак мъртви ляхи?... Зъл, вилнее

врагът. А няма го Богдан,

та да обагри пак с курбан

и Рос, и Жълти води... Стене

Корсун сред брегове зелени.

И Алта плаче: «Съхна, братя...

Къде е храбрият Тарас?

Не, не приличат на бащата

децата...» – «Братя, в тоя час,

о, нека да ни вдъхва сила

ликът на архангел Михаила!

Разплатата не е далеч.

Молете се!»

И те горещо като деца се молят. Друга реч

очакваха те, друго нещо...

Една слава ги очаква —

бялата хустина,

но ще им свалят и нея...

«Нека врагът гине!

Ей ножовете ви, осветени!»

Камбаните бият.

Реват всички: «Осветени.»

Тръпки те побият.

Осветени, осветени!

Врагът ще загине!

Те ги вземат и поемат

с тях по Украина.