Текст книги "Бариерата"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 7 страниц)

Тъй че седем години живях в тая къща. И досега не знам как не се събори над главите ни. Имаше само една голяма стая и една кухничка. Аз живеех в кухнята с бабата. Тя не беше майка на Цецо, а негова баба или може би прабаба. Навярно минаваше сто години, и самата тя не знаеше на колко е. Нямаше нито един зъб в устата си. Но и нито един бял косъм на малката си птича глава. Беше доста пълна, затова ужасно хъркаше, като спеше. Хъркаше денем и нощем, защото или спеше, или нещо дъвчеше. Просто не мога да ти обясня с думи какво представляваше нейното хъркане. Понякога цели нощи не съм мигвала. Но търпях, дори не я намразих. Какво друго можех да направя, освен да търпя, да търпя. Нямаше друго спасение за човек като мен. Всъщност имаше. Точно тогава се научих да летя, пак от мъка и притеснение, от какво друго. Но човек може да лети само нощем, и то рядко. Какво ще кажат хората, ако видят да подхвърча денем над покривите някакво лудо момиче? Само от време на време ме прибираха при доктор Юрукова, все едно в санаториум.

Но най-много ме премазваше тая ужасна стиснатост на Цецо, пък и на мама, защото тя скоро стана съвсем като него. Казваха, че пестят за апартамент. Не вярвам. Така алчно пестяха, че съм сигурна – никога няма да похарчат нито лев от тях, освен ако къщата наистина се събори над главите им. Цецо заключваше цялата храна вкъщи, от всички, даже от мама. Когато купеше месо, веднъж в седмицата, винаги го разделяше на десет части, точно до грам. Сготвяха го обикновено с картофи в някакъв бакърен съд, който приличаше на леген. А като седнехме да обядваме, Цецо сипваше на себе си четири парчета, на мама две, а на бабата, на мен и на близнаците по едно. Не знам защо така се тъпчеше, като не работеше нищо. През целия си живот не беше угасил нито един пожар, най-много няколко фасове, които е размазал с пети по коридорите на учреждението. Но не беше дебел, само се чудеше какво да прави със силата си. Но мама много отслабна. Сега и тя работеше: като санитарка в една поликлиника, вонеше страшно на карбол и някакви други мръсотии, започнаха да й растат брадавици по ръцете и мустаци. Мислех си, че все пак има съдба или нещо такова, което ще отмъсти за татко. Но досега нищо не се е случило, даже мисля, че са щастливи двамата с Цецо. Ето това не разбирам – как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.

И дрехи не ми купуваха. Нито учебници, нито тетрадки. Пък не ми и трябваха, да ти кажа. Аз имам страшна памет. Каквото влезе в главата ми, не излиза оттам. Навярно това е истинската природна памет, Антони, всичко друго е човешки дефект. Имах по всичко шестици освен по гимнастика. А колкото до мини-жупа, трябва да знаеш, че съм го измислила аз. По едно време много израснах, рокличката ми изведнъж се вдигна до нейде си. Тъй си и ходех, с голи крака, толкова слабички, колкото са сега ръцете ми. Дори чорапи нямах. Купуваха ми един чифт чорапи годишно, целите ги покривах с репризи. Тая дума, Антони, ми е най-омразната на света. Мама все ми казваше как един офицер се оженил за едно бедно момиче. Като видял какви хубави репризи прави, той си рекъл – ето жена за мене!.. И се оженили. Отначало ми беше ужасно мъчно, дето нямам хубави дрехи. Много се срамувах за външността си. Но сега съм им благодарна, честна дума ти казвам. Какво ли не съм била през живота си. И Таис, и Космодемянская, дори Сонечка Мармеладова. А те бяха и си останаха нищо.

Още през първата година в нашия дом се родиха близнаците. Те бяха руси, къдрави, тлъстички като прасенца. И като прасенца цял ден квичеха от глад. Много ги обичах, докато бяха малки. Аз ги хранех, аз ги къпех, аз миех розовите им дупета. Изобщо аз се грижех за тях, когато бях здрава. Но като станаха на шест години, веднъж ги заварих да правят нещо. Детска работа, може да не е било сериозно. Никога през живота си така не съм побеснявала. Сега просто не разбирам защо. Бих ги, докато посиняха. След това Цецо ме изпъди, а аз отидох да живея при доктор Юрукова. И после се срещнахме с тебе, Антони, това е всичко.“

* * *

Тя завърши разказа си и веднага се залови за лимонадата. Съвсем не изглеждаше така изнурена и подтисната, както първия път. И точно тогава, леко замаян от ментовката, направих глупав и погрешен ход.

– Знаеш много добре, че не е всичко!

– Какво, Антони? – погледна ме тя неспокойно.

– Искам да ми разкажеш за чичо си.

– Не! – едва не кресна тя и подскочи от стола.

Не бях я виждал така изплашена. Или може би думата ми не е толкова точна. Но беше съвсем пребледняла, устните й бяха здраво стиснати.

– Не! – повтори тя. – Много те моля, Антони!..

– Нищо, нищо! – стреснах се аз, не по-малко от нея. – Щом не искаш – не искаш!

Скоро след това си отидохме. Но настроението ни отново беше помръкнало.

Нещо се промени в нашите отношения от тоя ден. Те станаха много по-обикновени и естествени. И животът ни стана по-естествен. Тя се прибираше вкъщи, винаги малко поруменяла и забързана, с лекота разтребваше къщата. Имах странното усещане, че предметите нямат никаква тежест в ръцете й, просто сами се плъзгаха по местата си. Понякога четеше нещо, какво да е, от моите книги – освен романи, разбира се. Друг път се залавяше за нотите. Но забелязах, че сега вече не ги слуша с предишното увлечение. Все по-често пускаше магнетофона. Понякога ме разпитваше с часове за някои автори, особено за Чайковски. Чудех се какво мога да й разкажа и докъде, особено във връзка е неговата женитба. Слушаше ме много внимателно, навярно сама си разгадаваше недоизказаното. Или поне на мен така ми се струваше.

Много свикнах с нея, скучаех, когато не беше вкъщи. Вече не трепвах нервно, когато случайно докоснех ръката й. Не се плашех, когато понякога мълчеше с часове. Или с часове гледаше летежа на птиците. Всеки ден се качвахме на терасата, обикновено привечер, стояхме там, докато заблестят звездите. Едва сега и аз забелязах, че птиците не са толкова малко на света. А гаргите – повече, отколкото трябва. Безупречно различавах само тях и лястовиците донякъде, главно по гламавия им летеж. Но Доротея беше забележителен орнитолог, за птиците знаеше поне колкото един старши научен сътрудник. Може би по-малко за строежа на костната им система, но безкрайно повече за характера и навиците им. Тя говореше за тях като за хора със свой живот, своя съдба, дори свои мечти. Това вече ни най-малко не ме стряскаше. Понякога нощем без никакъв страх си давах сметка, че може би и аз вече не съм с ума си. Но ми беше приятно така, не търсех от живота нищо друго.

След това ходехме да вечеряме някъде, обикновено на терасата на нощния ресторант. Тя се бе пристрастила към него, макар че не възразяваше, ако й предложех някой път да отидем другаде. Като че ли хубавата и елегантна обстановка беше единствената й земна суета. Разбирах я много добре, бях видял вече нейната стаичка в психиатрията. Но сега се държеше много естествено, усмихваше се на шегите ми, похапваше с апетит. Само когато някакъв мой приятел или познат седнеше случайно на масата, изведнъж ставаше навъсена и недружелюбна, почти до границата на лошото възпитание. Само за това понякога я водех и другаде.

А иначе ставаше все по-приветлива и спокойна. И главно – по-обикновена. Навярно бе прибавила няколко грама към теглото си, главно към своите малко хлътнали бузи. Много се радвах на тия нейни промени, бях сигурен, че постепенно навлиза в истинското си душевно здраве. За пръв път тя имаше свой дом и аз смятах, че сега-засега това е съвсем достатъчно. Не исках да мисля докога ще продължи, важното беше да оздравее напълно.

И тъй отново дойде денят, в който обикновено носех издръжката на детето. Но сега се обадих предварително по телефона, за да подготвя почвата. Никак не ми се слушаха обиди и ругатни.

– Слушай, Надя – казах миролюбиво, – много те моля, ако може, този път без идиотски намеци.

– Гледай си работата! – отвърна тя сухо. – Ако искаш, идвай, ако искаш – не идвай. Не работя с ултиматуми.

Много се колебах дали не е по-благоразумно да изпратя парите по пощата. И все пак отидох. Не съм от хората, които прескачат своите задължения, колкото и да са неприятни. Почти с отвращение докоснах звънеца. После Надя ми каза, че като чула звъна, котката като стрела се спуснала към антрето. Дори аз я чух как дрезгаво измяука зад вратата. В хола тя седна на няколко крачки от мен и ме загледа укоризено. Навярно съвсем се бях компрометирал пред очите й с моето поведение.

И Надя се настани срещу мен. Едва сега забелязах, че е облякла чиста, току-що изгладена блузка. И не мъкнеше, както винаги, своите овехтели пантофи. Но в замяна на това мълчеше и гледаше разсеяно през прозореца. Имах чувството, че ме е забравила съвсем, унесена в някакви свои делнични неприятни мисли. Но не беше ядосана, това си личеше. Най-сетне се обърна към мен и каза:

– Аз видях онова – лудото!

Навярно трябваше да стана и мълчаливо да си изляза. С парите в джоба си. Но както обикновено става, любопитството надделя над обидата.

– Къде? – запитах аз неприязнено.

– Причаках я пред вашето издателство.

Това толкова й приличаше!

– Там работят още десетина момичета – казах аз.

– Но само едно от тях е лудо. И не беше толкова трудно да я различа между другите. Тя се качи в трамвая, аз след нея. Исках да я разгледам малко по-хубаво. Нищо, не е лошо момиче, но краката му са доста тънки за твоя вкус. За теб жената се състои само от крака, Антони, и нищо повече. Не знам дали забелязваш главите им.

– При теб тя изобщо липсваше! – отвърнах аз мрачно.

– Не си духовит! – отвърна Надя неочаквано спокойно. – Е, не е като твоята кофа, но ми служи доста добре. И Диди има приятна главичка, малко смешна, разбира се, но какво от това? Макар да е много чувствителна, тя дори не ме забеляза, толкова бе обзета от мисълта да се прибере колкото се може по-скоро. Като слезе на вашата спирка, изведнъж се затича. И аз след нея, естествено. Е, добре де, тя тича, понеже е луда, а аз защо тичам? Всички жени сме малко шантави, Антони, не сме като вас. И докато тъй берях душа от умора, май че мъничко я обикнах. Едно празно и суетно момиче, влюбено в себе си, няма да тича така.

Никога досега не бях чул Надя да каже нещо добро за друга жена. Или може би не я смяташе съвсем за жена, каквато си беше и истината.

– Да, жалко за момичето! – продължи тя неохотно. – Какво може да чака от тебе? Не съм виждала в живота си друг такъв внимателен и предпазлив егоист. Пък и законът е на твоя страна.

Погледнах я учудено, това я ядоса.

– Какво ме зяпаш, много добре знаеш какво искам да кажа! Законът не позволява да се ожениш за нея, тъй че нищо особено не рискуваш освен малко пикантен гъдел за нервите.

– Глупости! – ядосах се и аз. – Такива мисли изобщо не са ми минавали през ума.

– Тогава защо го правиш?

– Не ставай вулгарна. Просто искам да й помогна.

– Един вид филантропия? – погледна ме тя презрително. – А всъщност си правиш някаква тънка сметчица. Не се ежѝ – може би несъзнателно. Но ако слушаш мене – трябва да спреш дотук. Ти, изглежда, не познаваш това момиче. Знаеш къде е спирката – тя тича̀ като щура близо половин километър. Аз я оставих насред път, изругах и се върнах. Но се засрамих от себе си, естествено. Всеки би се засрамил.

– Затова ли днес си се така издокарала? – попитах аз.

Само за миг в погледа й блесна ненавист.

– Да! – каза тя твърдо. – Човек трябва да уважава себе си. Поне за капчицата човешко, което носи.

С това разговорът ни фактически свърши. Какво можехме да си кажем повече? Какво бе останало между нас? Извадих парите и ги оставих на масата. След това се изправих в малко глупава и притеснена поза.

– А няма ли да попиташ за сина си? – погледна ме тя.

– Ето – питам те!

– Питаш ме ти! Аз пък ти отговарям – не пожела да дойде! Като ревна – искам при баба. Искал при баба си! Няма на кого да се метне! Повечето мъже са като тебе, Антони, плашат се от истинските жени. Виждат им се неудобни и непонятни. Виж, бабичките са друга работа. Тая моя покорна майка, тая всеотдайна баба, ще ми го върне душевен инвалид.

– Ами да го дадем на моята! – казах аз. – Като дете тя здравата ме пердашеше.

– Както виждаш – и боят не помага – отвърна Надя. – Хайде, върви си, не обичам да ми стърчат всред стаята.

Тръгнах си, съпроводен от котката. Тя решително не ме разбираше, може би беше до дъното на душата си възмутена от мен. Какво ми липсваше тук? Имам удобен креват, жена ми винаги купуваше много хубаво телешко месо. Е, разбира се, слага прекалено много лук и черен пипер в кюфтетата, понякога не можеш да си доближиш носа до тях. И все пак нима това е причина да спиш на покрива като ония глупаци, котараците! Наведох се да я погаля, после с облекчение се измъкнах от неразтребеното антре. Не знаех, че ще минат много, много нещастни месеци, преди отново да стъпя тук.

Лятото ставаше все по-горещо. Дори утрините бяха така задушни, че Доротея се връщаше от работа като сварено пиле. Но това не й правеше никакво впечатление, тя изобщо не обръщаше внимание на малките човешки несгоди. А аз престанах да работя, дори не се докосвах до парещите клавиши на пианото. И въпреки това се чувствувах съвсем спокоен, не ме подяждаше вечната неугасима жажда да попълвам с чертички и точки нотните листове. Нека се попълват сами, ако искат, понякога човек има право да принадлежи на себе си. През тоя месец много по-често ходехме на язовира, обикновено рано сутрин, още по тъмно. Беше толкова приятно да пътуваш с пълна скорост, да усещаш как те брули раздвиженият от колата въздух. Далечните върхове се раждаха един по един от мрачините, някои от тях се запалваха от най-ранните зари на утрото. Над езерцата по пътя ни лежеше бледа прозирна мъглица – колкото и да бе топло утрото, водата бе много по-топла. Рибата се криеше в дълбините или пък излизаше на самата повърхност да глътне мъничко въздух. Но рибата вече не ме интересуваше, аз дори не носех пръчката си. Имаше кой да лови риба вместо мен.

Генерал Кръстев си бе взел отпуск и живееше на вилата заедно с леля Зорка. Вечерта той нанизваше на своите грамадни куки уклейчета или мренки, хвърляше волти в плитчините. Сутрин вадеше, без да се е трудил, грамадни бели риби, понякога цели зверове, които разглеждаше дълго и с наслаждение. Леля Зорка ги вареше с масло, приготвяше за тях чудни студени майонези. Ядяхме с апетит. Доротея за пръв път се пристрасти към рибешкото меню, което преди това почти не познаваше. Понякога изпивахме с генерала по някоя и друга чаша силно изстудено бяло вино. Имах чувството, че Доротея е щастлива – за пръв път, откакто я познавах. Генералът и жена му някак особено се привързаха към нея. Наистина те нямаха деца, но дали това беше единствената причина. Навярно генерал Кръстев беше научил нещо за нея. Работата му беше такава – задължаваше го, ако не може, поне да знае. Във всеки случай ни веднъж не ме попита коя е и каква ми е. Но с чувствителното си сърце леля Зорка навярно усещаше, че не ми е любовница. И двамата вървяха като кученца след нея, чудеха се как да й угаждат. А най-странното беше, че самата Доротея не се притесняваше от това необикновено внимание, намираше го съвсем естествено. Може би смяташе, че им се изплаща докрай точно с това, което получаваше – взаимна обич.

Веднъж лежахме по бански костюми на брега на езерото и се печехме на слънцето. Чувствувах се така спокоен и уравновесен, както рядко в живота си. И точно тогава чух някакъв шум до себе си. Доротея се беше изправила и търпеливо се мажеше с бадемово масло. Беше много почерняла през последния месец, на тъмния фон на кожата очите й блестяха като елмазени.

– Дай да те намажа! – казах аз.

Дори не разбрах как съм го казал. Доротея само се усмихна и ми подаде шишенцето. Налях съвсем малко в шепата си и го положих върху слабичката й мургава плешка. Взрив не последва, разбира се. Размазвах спокойно гъстата мазна течност, без никакво вътрешно стеснение, но и без никакъв трепет.

– Много си мил, Антони! – обади се най-сетне тя.

– Е, не колкото леля ти Зорка – казах аз шеговито.

– Те и двамата са ужасно добри! – отвърна Доротея сериозно. – Защото са били много нещастни.

– Ти знаеш нещо за тях?

– Да, защото нямат деца!

Стояхме при тях на вилата, докато се мръкне. Вечеряхме, изпивахме още една-две изстудени в хладилника бира. Едва тогава си тръгвахме. Пристигахме късно и въпреки това в града беше нетърпимо задушно, тежко вонеше на асфалт и прахоляци. Обикновено не бързахме да се приберем в апартамента, качвахме се на терасата. Там босоногият отдавна се разхождаше по покривите на къщите, едва забележимо разклащаше антените. Лежахме, гълтахме свежия въздух. Обикновено не говорехме, просто съществувахме с онова вътрешно усещане за мир и покой, което в такива нощи е свойствено може би само на кротките преживни животни. И затова така ме изненадаха веднъж нейните думи:

– Антони, искаш ли да ти разкажа за чичо ми?

– Да, разбира се – трепнах аз.

– Страх ме е, Антони!

– От какво те е страх?

– Да не се настани в тебе… Непоносимо е да го носи човек.

– Аз съм мъж, Доротея. Това за мен е без значение.

– Не е без значение – отвърна тя с горчивина.

И дълго мълча, преди да започне.

* * *

„Аз нали ти разказах, Антони, за бабата? Тя беше много стара, едва ходеше. Съвсем рядко, обикновено пролет, излизаше пред прага на къщата, седеше там с часове. Или пък ако кажеше нещичко, не й разбирах нито думичка. Нали нямаше ни един зъб, думите просто тъй се размазваха в устата й. Тя никога не ходеше на баня. Каква баня, как да стигне дотам? Разбира се, Цецо можеше да я изнесе на ръце чак на Витоша, ако иска. Но навярно смяташе това за съвсем излишно. Сам той се къпеше ведкъж-два пъти на година, макар че мама здравата му натякваше. «Чист съм, мъри! – все се оправдаваше той. – Мене работата ми е чиста!»

Мама понякога миеше главата на бабата. Обикновено през лятото, вън на двора. Един леген с гореща вода, един чайник, сапун за пране. Хубаво я натъркваше със сапуна, заливаше я с вода от чайника. Главата на бабата ставаше мъничка, мъничка като круша, вода шуртеше от носа й. Бабата търпеше, само от време на време изпръхтяваше като бивол. Започваше да хвърчи вода, мама се ядосваше страшно, кълнеше я като селянка. Но като видя колко хубаво къпя близнаците, веднъж ме остави аз да измия главата на бабата. Бутна ми в ръцете сапуна и излезе.

Никога не съм очаквала, Антони, че ще бъде толкова страшно. Намазах й главата как да е, но като почнах да я търкам, изведнъж ме обзе някакво неописуемо отвращение. Сега ми е чудно защо, никак не мога да си го обясня, но така беше. Хвърлих сапуна и побягнах по улицата и все ми се струваше, че тя тича след мене, мокра и страшна, и се мъчи да ме улови за плитките. Не знам колко съм тичала и накъде. По едно време дойдох на себе си. И тогава чак си помислих, че бабичката може да е умряла, да се е задавила в пяната или не знам що. И отново започнах да тичам – тичах, тичах, докато стигнах. Нищо й нямаше на бабичката, беше се прибрала в кухнята, седеше там с мократа си глава и плачеше. Като се върна, Цецо ме наби, а мама ме заведе при чичо.

Чичо ме прие много добре, разбира се. Като му разказах как съм мила главата на бабата, той много се натъжи. Най-страшното беше, Антони, че страшно приличаше на баща ми. Беше само доста по-стар, косата му съвсем бе оредяла на темето. Само дето не беше чак толкова слаб, но затова пък брадичката му беше още по-малка, почти никаква. Приличаше ми на морско свинче, ама много старо морско свинче, дето вече му е омръзнало да живее. Приличаше ми на опосум, макар че такова животно никога не съм виждала. Но все си мислех, че като се изправи на задните си крака, коремчето му ще увисне като торбичка между тях. Точно такъв беше и чичо ми. Двата предни зъба леко прехапваха долната му устна. По едно време ми се струваше, че трябва да се храни само с човешки глави, да ги прегризва някъде на върха, после да ги изхвърля през прозореца, като изпразнени кокосови орехи. И други неприятни неща ми се привиждаха. Все ми се струваше, че няма кости, дори че няма ни форма, ни определен обем. Все си мислех, че може да се удължи като червей или, напротив, да запълни цялата стая, от ъгълче до ъгълче, като гъста пихтиеста маса. Просто си умирах от страх да не се случи, но вече нямаше къде да бягам, страх ме беше от бабата.

А иначе беше много добър човек, Антони, набожен и милостив. Зиме стриваше на трохи останалия от яденето хляб и хранеше с него врабците и гълъбите. Много обичаше гълъби, много нежно ги коткаше, а очите му святкаха, святкаха. Но иначе защо да не е добър? Очите му сълзяха като татковите, може би защото и неговата жена го беше напуснала. Живеехме съвсем сами в целия мъртъв дом, не, в етажа, разбира се, но и това малко ли е? Понякога умирах от страх, но не винаги. По-често ми беше мъчно за него, че е толкова нищожен и гаден. Беше ми мъчно дори когато кашляше или се секнеше. Много смешно се секнеше, очите му се ококорваха, ставаше синкав. Все си мислех, че ще загине по някакъв трагичен начин, но той си е жив и досега и навярно не е остарял нито с половин ден, само тича по дърветата със своята торбичка на корема и лапа лешници. Трябва да ти кажа, че татко не го обичаше, никога не ме бе водил при него, докато беше жив. Чичо беше ужасно страхлив, плашеше се от коне, от кучета, от светкавици, дори от автобуси. И автобусите се плашеха от него, не знам защо, може би им се виждаше прекалено гнусен. Веднъж един автобус, като го видя, така се стресна, че възви рязко и се набута в една витрина. После казваха, че се е подхлъзнал, но не беше вярно, просто не му се щеше да срещне чичо.

Казвам ти туй, Антони, защото и аз се плашех от него. Когато ме погалваше по косата, аз се парализирвах като зайче. Понякога и по коленете ме галеше и тогава очите му ставаха неподвижни и потни, сякаш бяха направени от стъкло. Аз живеех в отделна стая, в която преди това бе живяла стринка. Отначало там нямаше нищо освен една пружина на земята и един продупчен дюшек, в който живееха мишки. После чичо ми донесе завивки, маса и още някои дреболии. И стана още по-мил с мене.

Но аз не се успокоих. А всъщност сама не знаех от какво се страхувам, външно той като че ли не ми даваше никакви поводи. Само понякога нощем ходеше пред стаята ми. Ходеше тихичко, на пръсти, от време на време тихо скимтеше, едва чуто, като новородено кученце. Не вярвам тъй да ми се е струвало, макар че от напрежение и страх едва дишах. Тогава хич не ми минаваше през ум за това. Все си мислех, че ще прегризе и моята главичка и ще я хвърли през прозореца като кокосов орех.

В тоя ден небето беше много сиво, почти есенно, валеше слаб дъждец. Тогава той ме помоли да се качим заедно на тавана, за да сме намерели някакъв плик с разписки и квитанции, който уж бил забравил по старите куфари. Аз веднага разбрах, Антони, какво ще ми се случи. Само не разбирах защо трябва да се качваме на тавана, като и без това къщата беше пуста – и да викаш, и да не викаш, все едно. Мина ми крез ума, че навярно ще ме удуши, пък после ще ме окачи на някоя греда, уж съм се обесила. Сега ти си мислиш, Антони, че съм била просто като хипнотизирана от страх и не съм знаела какво правя. Не е така, не бях вече така уплашена. Можех да изкрещя по стълбите, да побягна. И все пак не го направих. Виждах го, Антони, как се тресе вътрешно и ми стана ужасно жал за него. Никога преди това не бях изпитвала такава жал и болка за друг човек, просто и аз цялата се разтърсвах от жал, толкова беше слаб, отвратителен и нещастен. След това тъй ми е било жал само за едно момиче, с което живеехме заедно при доктер Юрукова. Иначе беше много мило и кротко, съвсем, ама съвсем нормално, само нощем му се привиждаше, че го нападат плъхове. Тя крещеше и се биеше с тях, толкова ми беше трудно да я събудя истински, да й докажа, че няма нищо. Отслабнах ужасно, най-сетне доктор Юрукова разбра и ме премести в друга стая.

Ето сега разбираш. Навярно с нормалните хора не е тъй, но с мен така стана. Изкачих се на тавана като осъдена. Беше много тъмно, миришеше ужасно на износени, гнили дрехи. И когато той се наведе към мен, изведнъж съм загубила свяст и съм припаднала. Сега си мисля, че точно това ме е спасило. Той се е уплашил още повече, просто го виждам как се е тресял и е нямал сили за нищо. А може би всичко това са въображения, той наистина беше много нещастен.“

* * *

Небето беше много тъмно, тишината просто неописуема. Сега разбирам, че това не е било тишина, а някаква непонятна глухота, която ме е погълнала като яма. Мислех трескаво, зашеметен и блъскан от думи, на които бях загубил истинското значение. Досега си мислех, че знам за хората всичко или почти всичко, все едно откъде – от книгите или от себе си. И едва сега съзнах, че и думите, и книгите се страхуват от пълната истина. Или просто се стъписват пред нея.

– Антони, тежко ли ти е?

– Защо да ми е тежко? – запитах смутено аз.

– Сега всичко премина в тебе!..

– Не мисли за това! – отвърнах аз. – То можеше да живее само в теб… Извън теб то няма никаква сила.

– Ти си ужасно добър, Антони.

– Не, Доротея… Не искам да бъда добър. Поне както ти го разбираш.

– Искаш ли да ти олекне?… Ама съвсем, съвсем…

– Не, не искам! – отвърнах аз твърдо.

Наистина не исках. И точно обратното. Сега исках да задържа в себе си всичко, което бях придобил, да го нажежа до бяло, докато почне само да свети. Просто не разбирах как съм могъл да живея досега толкова празен и кух, без никаква своя тежест. Защо да ми олекне? И от какво? Но тя сякаш не ме разбра, обърна се и ме погледна. Не я виждах в мрака, толкова бях унесен в себе си.

– Стани, Антони! – каза тя тихо. – И не се плаши. Няма да ти причиня никакво зло.

Аз автоматично станах.

– Подай ми ръката си!

Подадох й ръката си. Нейната ми се стори някак неочаквано топла и силна.

– А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него.

Да свикна с него? Може ли да свикне човек с небето? Аз го гледах, сега то ми се виждаше много по-ниско, сякаш изведнъж бях израсъл до висините му. Ниско, черно и много по-хладно от всеки друг път. Но самите звезди ми се сториха така бляскави, че просто ме заболяха очите, като ги гледах.

– След малко, Антони, ще почувствуваш някаква необикновена лекота. Все едно че изведнъж си се превърнал във въздух… Не говори!.. Ако го усетиш, кажи ми само „да“ или „не“! Това е всичко.

– Да! – казах след малко.

– Ето, ние тръгваме, Антони!.. Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното – не мисли!.. Ето, това е всичко – бъди щастлив!

Сега ми се струваше, че гласът й е необикновено звънлив и мелодичен. Дори не усетих как сме се отделили от терасата. Бяхме някъде във висините, под нас трепкаха светлините на града, точно така, както човек ги вижда и от борда на самолет, който вече се спуска за кацане. Плавахме сред самите светлини, не виждахме бреговете, сякаш бяхме в сърцевината им. И все пак не беше същото, ние не летяхме, а се реехме като птици, които вече здраво са се закрепили на крилете си. Много добре усещах тялото си и въздуха, който ме обливаше като вода.

– Страх ли те е, Антони? – запита тя. – Да или не?

– Не, ни най-малко!

– Искаш ли да излетим по-високо?

– Да!.. Да!..

Ние летяхме към звездите, които ставаха все по-едри и по-бляскави. Сега въздухът като ураган биеше в лицето ми, челото ме заболя, ноздрите ми изтръпнаха. Не бях нито безплътен, нито безчувствен в тоя миг, много по-силна и топла, почти гореща усещах ръката й, която здраво държеше моята. После ураганът съвсем отслабна, макар че въздухът стана много по-студен, почти пронизващ. Отново се реехме във висините, но сега виждах само звезди, които режеха очите ми с диамантените си остриета.

– Доротея, къде е земята?

– Под нас! – отвърна тя. – Не се плаши, ние летим по гръб.

Да се плаша ли? Що за глупава мисъл! Всичко, което изпитвах в тоя миг, ми се струваше по-естествено и по-истинско от целия ми досегашен живот. Значи Доротея е била права, хората наистина са произлезли от птиците.

– Антони, щастлив ли си?

– Да, Доротея…

– Ето, виждаш ли? Но човек не може да бъде щастлив, без да го е заслужил.

– А аз с какво, Доротея?

– С мене… С мене, Антони, понеже си ми повярвал.

Ние отново се обърнахме към топлото дихание на земята. Колко далеч бяха останали светлините на града. И колко едва забележими. Сега ми приличаха на малка земна галактика, загубена в нейната пустош.

– Къде се намираме, Доротея?

– Над планините… Затова е толкова черно под нас.

– Черно и мъртво!.. Но и така е хубаво.

Реехме се над планините, по-високо от техните спящи орли.

– Студено ли ти е, Антони?

– Да, малко!

– На мен никога не ми е студено – каза тя. – Усещаш ли колко съм гореща? Аз мислех, че то преминава от мен в теб, Антони… Но нищо, ето слизаме.

Наистина слизахме и все повече и повече приближавахме към града, светлините му ставаха все по-ясни и по-отчетливи. Непрекъснато ни обливаха ту по-хладни, ту по-топли течения, сякаш плувахме из море. Усещах се все по-лек и свободен, едва ли не звънтят от лекотата си.

– Доротея, летяла ли си и друг път?

– Много пъти, Антони.

– Колко много?

– Не знам. Но то не е толкогва просто, не можеш да го правиш като птиците – когато си искаш…

Гласът й бавно заглъхваше. Навярно беше права – не биваше да говорим. Може би това й отнемаше силата. Слизахме все по-ниско и по-ниско, вече ясно различавах шосетата, плъзгащите се светлини на колите. След това започнах да различавам улиците и площадите, даже отделните сгради с техните неонови корони. И същевременно усещах как нейната ръка бавно изстива в моята, как потръпват пръстите й.

– Трябва да слезем, Антони! – каза тя едва чуто.

– Добре! – отвърнах аз.

Но не можех да си представя как отново ще имам твърдина под мен. Как с усилие ще мъкна тежките си крака. Как мъчително ще дишам горещия въздух. Това, за което мислех, че е безмерна свобода, изведнъж се бе оказало робство, съвсем безутешно поради своята неотменимост.

– Ще намериш ли къщата, Доротея? – запитах аз.

– Не говори, Антони! – отвърна тя глухо.

Едва усетих как се докоснахме до топлия бетон на терасата. Не слязохме, а кацнахме като птици. Не я виждах добре, но ми се струваше пребледняла. Улових ледената й ръка и я поведох. Слязохме по неосветената стълба, отворих вратата на апартамента. Вдигнах ръка и бавно завъртях ключа. Лампата светна. Не спях. Не бях се събуждал, значи не бях сънувал. Усетих как ръката й отново потрепера в моята.