Текст книги "Приключения в гората"
Автор книги: Николай Хайтов
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 6 страниц)
Дяволският огън
Огънят се появи на шестия ден от месец август – помня датата, защото през тоя ден си посякох крака и едва докуцах до лесничейската хижа. Представете си вековна борова гора – в Родопите има такива непристъпни и диви места, където все още царуват мечките и орлите: та сред тази гора, която нощем става катраненочерна, изведнъж се появи странното сияние.
На друго място това не би направило впечатление, но появяването на огън във вековната гора ни разтревожи. Горският Божин Врагов грабна карабината и отиде да разгони контрабандистите (както си мислеше). Но се върна посърнал: на мястото, където трябвало да има огън, било непрогледна тъмнина. Нямало ни хора, ни следа от жар. А ние от лесничейската хижа през цялото време гледахме и огънят не угасна нито за миг.
Горският продължи търсенето на другия ден. Върна се към обед още по-разтревожен от снощи: със секачите претърсили целия участък, огледали дърво по дърво, ала ни жива душа, ни пепел, нито огън забелязали.
Не беше ми разказал още горският всичко, както трябва, и ето – секачите си дойдоха разтревожени заедно с трионите и брадвите. Жегнал ги тайнственият огън и повече не искаха да останат в гората.
Опитах се да им обясня, че е срамно да се плашат от нищо и никакъв огън, но те мълчаха, мрачни и посърнали. Само един от тях се обади:
– Щом е нищо и никакъв, угасете го!
Не знаех какъв е тоя огън, но за да спечеля поне двайсет и четири часа, обещах. Секачите се съгласиха да останат до вечерта на другия ден. Те отидоха в готварницата да вечерят, пък аз останах с горския, за да обмислим трудното положение, в което неочаквано бяхме изпаднали. С наранения си крак не можех да мръдна от хижата. Какво ни оставаше да правим? Как да угасим огъня и да успокоим разколебаните секачи?
Докато обмисляхме, в стаята дойде Сашко, синът на готвача. Чипоносото момче всяко лято прекарваше ваканцията с баща си и сега, докато бях прикован в стаята, то ми носеше вечерята. Аз хубаво бях огладнял, но тоя път не се и докоснах до печените гъби, защото в същия миг Божин Врагов ме дръпна за ръкава и посочи през прозореца към гората: там, в тъмната планинска нощ, отново се появяваше възсинкавото загадъчно сияние – кротко и спокойно като луната. Имаше нещо красиво в тази гледка, в неясните и могъщи очертания на персенските гори, в загадъчния блясък на дяволския огън сред горската бездна. Стори ми се, че духне ли вятър, той се леко поклаща, сякаш някой разлюлява фенер.
– Може пък да е наистина таласъм? – пошепна горският, обхванат и той от суеверния ужас на секачите, в по-голямата си част българомохамедани от съседното Лясково.
– Може да е шпионско скривалище – обади се малкият.
– А като е скривалище, за какъв дявол ще светят? – Гласът на горския издаваше недоверие и яд.
– Сигнализират… Да не мислиш, че не може?
Можеше, разбира се, и още как. Границата не беше далече, а близо до границата всичко можеше да се случи…
– Тогава – да стреляме в огъня? – предложи горският и свали карабината.
Сега виждам, това със стрелбата е било истинска глупост, но в оная тъмна и зловеща нощ, когато хората се тъкмяха да бягат и работата висеше на косъм, нямах време спокойно да размислям и разреших на Врагов да стреля.
Горският вдигна пушката, но завладян от нетърпение, аз му я грабнах от ръцете и гръмнах право в огъня. Тъмнината се стъписа пред малката светкавица. Израснаха боровете – мълчаливи и могъщи – само за миг, после мракът отново се сгъсти, а огънят насреща още по-силно и сякаш по-предизвикателно заблестя.
Прицелих се и гръмнах отново. Откъм готварницата долетя сподавена тревожна глъчка и – както ми се стори – кикот. Секачите наблюдаваха двубоя с таласъма и се подсмиваха. Бяхме безпомощни, а навярно и смешни.
Канех се да сваля пушката от перваза на прозореца, когато чух гласа на момчето:
– Нека да си остане пушката на прозореца!
– Таласъма ли да плашим, а? – засмя се горският.
Сашко не обърна внимание на закачката и тихо, сякаш се страхуваше да не ни подслушва някой, ми обясни, че както си е прицелена, пушката сочи право в огъня. Ако на светло погледнем в мерника и ако единият от нас отиде в гората с кърпа, този, който е зад пушката, ще го насочи къде точно да сложи кърпата. Там ще бъде огънят…
Идеше ми да прегърна малкия и да го вдигна до тавана от радост, че се беше сетил за нещо, което никому не идваше на ума, но Врагов се обади:
– А как тоя, зад пушката, ще насочва другия с байрачето, когато има повече от три километра между тях и няма да се чуят?
– Ще взема портативния телефон!
Телефонната линия прекосяваше гората около мястото, където светеше огънят. С портативния телефон малкият наистина можеше да се свърже с хижата и да приеме командите. Той няколко дни бе работил с телефонистите и знаеше как да си служи с него.
На заранта Сашко замина. Зад пушката застана Врагов. За първи път една пушка очакваше целта сама да кацне на нейния мерник. Гледах през прозореца и наблюдавах, затаил дъх. Най-сетне знаменцето изплава по тъмнозелените вълни на иглолистната гора, телефонът иззвъня и започнаха поправките: „Назад… Напред!… По-наляво, още…“ Те не ставаха бързо, защото Сашко трябваше да се катери по дърветата и да развява оттам бяла кърпа, завързана на един прът. Все пак към обяд знакът беше поставен и Врагов хукна към гората.
Не ми оставаше друго, освен да чакам. Всяка минутка се надявах да чуя гласовете на горския и неговия чудесен помощник, но тия минути се проточиха, станаха часове и най-сетне, чак привечер, Врагов се върна: с драскотини по челото и без фуражка. Откри запотеното си чело, заби очи в пода, сконфузен, отчаян. И разказа, че претърсили със Сашко дървото, на което привързал той своето знаме, че разровили около дървото, пребъркали и птичите гнезда, и хралупите, обърнали дори камъните, но нищо, нищо не намерили!
Значи… огънят пак ще блесне през нощта и тогава? Като премислях какво щеше да стане, идваше ми да заплача.
Секачите се върнаха от гората, когато слънцето се беше вече скрило зад настръхналия хребет на Чернатица. Насядаха на поляната под моя прозорец, запушиха и мълчешком зачакаха дяволския огън.
Никоя вечер не ми се е сторвала по-зловеща… Точно в осем часа и трийсет и две минути сиянието започна да изгрява на същото място и по същия начин – постепенно, плахо, за да засвятка със сгъстяването на мрака като същински пламък. Този огън започна да ме ужасява. Трябваше веднага на същото място да се провери още веднъж има ли огън, или няма. Обърнах се към Врагов. Той разбра и пипна пушката.
– Чувайте, хей! – обърна се той към секачите. – Може ли да дойде един с мене да отидем при дървото?
Секачите мълчаха, като да не бяха чули нищо – скупчени, занемели под прозореца на хижата.
– Няма ли желаещи? – повтори Врагов.
– Слушай, аз ще дойда – дръпна го за ръкава момчето на готвача. – Зная пътя до дървото.
– Добре – неохотно рече Врагов.
Чу се щракане на затвор. Стъпки закънтяха по нанадолнището и заглъхнаха. Една искра, всечена в камънака от подкованите обуща на горския, блесна и угасна. Две сенки – малката и голямата – се изгубиха в нощта.
До знамението имаше час и десет минути път. Час и десет минути чаках на прозореца, втренчен в светлината, която ставаше все по-ясна и бистра и като че ли по-зловеща и загадъчна.
Телефонът звънна:
– Другарю лесничей – чух гласа на Врагов, – намираме се точно под знамето. Няма огън! Вие виждате ли нещо?
– Свети-и-и! – викнах аз отчаяно. – Огледайте се, да ви вземат дяволите!
– Свети, а там не виждали огън! – обади се някой под прозореца, където в тъмното цигарите блещукаха и откриваха от време на време някое изплашено, мустакато лице.
Една фигура се изправи и чух гласа на готвача, Сашковия баща – приглушен и търпелив:
– Нека се прибере момчето ми, другарю лесничей!
– Върнете се! – заповядах по телефона. – Върни детето!
– Добре – долетя гласът отсреща отчаяно и тихо, – но детето не ще. Ще се качи на дървото, за да си вземе кърпата.
– По дяволите кърпата, нека се връща! – закрещях с пълно гърло.
– Не иска! – натърти Врагов.
Почувствувах, че краката ми се подкосяват. Оставих слушалката и легнах отчаян и смазан от умора. Трябва да съм лежал около пет минути. Стресна ме дружен вик:
– Угасна-а-а-а, угасна, лесничей, угас-на-а-а-а! – викаха секачите.
Скочих. Светлината наистина бе угаснала. Попремигах, за да видя по-добре, но… огънят светна пак. Грабнах телефона.
– Враго-о-ов, светна и угасна, защо така?
– Не знам – чух обнадеждения глас на горския.
– Къде си?
– Под дървото.
– А момчето?
– На дървото… Прибира си кърпата.
– Нека слиза!
Мъжете под прозореца заговориха, но млъкнаха изведнъж, защото сиянието угасна отново, затулено сякаш с ръка. Чу се вик на ликуване, но… огънят отново заблестя.
– Слушай, Врагов – поколебах се аз, осенен от една идея, – нека Сашко се качи пак на върха! И да е готов да спре, когато ти кажа.
Настъпи тишина. След три-четири минути отброени от ударите на сърцето ми, светлината пак угасна.
– Спри-и! – ревнах в слушалката, но така, че в гората са ме чули и без портативен телефон.
– Спряхме! – доложи горският и чух тежкото му дишане.
Минутка… две… три – светлината не се появи. Минаха четири, пет – тъмнината си оставаше пълна. Предположението ми се потвърждаваше: при слизането и качването си на дървото Сашко затуляше навярно тайния прожектор. Реших да проверя.
– Нека малкият се придвижи нагоре! – наредих по телефона.
След минутка сиянието се яви.
– Да слиза!
Светлината се изгуби.
– Спри!
Светлината повече не се яви.
Наведох се през прозореца и викнах:
– Угасихме ли дяволския огън, момчета?
– Чакай де, може да светне! – обади се някой.
– Ще ти светна аз един по тиквата! – викна му друг и се вдигна страшна врява.
Наредих по телефона, преди Сашко да слезе от дървото, където се е прилепил до смърча, да сложи кърпата. След това нареждане си легнах изнемощял, но вече спокоен.
На сутринта се отправих за гората, качен на едно муле, съпроводен от Сашко, Врагов и секачите. Врагов беше присукал мустаците си на „бурма“. Козирката му закриваше лявото ухо и око, но затова пък дясното победоносно святкаше с ятагански блясък. А Сашко? Той се държеше, като че не е ходил в гората снощи, а си е писал домашното. Само краката му бяха издраскани повече отвсякога.
Малкият ни заведе право при дървото – едно засъхнало, като попарено от слана, обикновено смърчово дърво. Необикновено беше само палтенцето на Сашко, привързано малко под върха, и кърпата му – на върха. Сашко бързо се покатери. Затаихме дъх и очаквахме да развърже палтенцето, за да ни открие най-сетне тайната на дяволския огън.
Секундите, които минаха, докато развърже канапа, ни се сториха минути, а минутите – часове. Врагов държеше карабината за стрелба. Секачите се държаха на три-четири крачки зад него, готови да хукнат, ако от дървото скокнеше – не дай си боже – рогатият таласъм. Само клепоухото муле, на което яздех, кротко примигваше и не взимаше никакво участие в нашите вълнения и тревоги.
Но ето, най-сетне Сашко развърза канапите и палтенцето му бавно се смъкна от дървото, за да ни открие… за да ни открие съжулената кора на смърча и нищо друго, нищо друго!
От ярост и разочарование горският бе готов да стреля дори по невинното дърво; аз предпочитах да се появи истинският таласъм; секачите многозначително се споглеждаха и тези погледи съвсем ясно говореха: „Ето, виждате ли, я нека да си вървим, докато не е станало твърде късно!“ И наистина щяхме да си тръгваме, когато момчето повика от дървото:
– Ехе-ей, я гледайте! – Отчупи нещо и го подхвърли към нас.
Помислих, че е подхвърлил кора, но когато Врагов го взе от земята и ми го подаде, забелязах, че е гъба – голяма, колкото свинско ухо, повяхнала и потъмняла пънчушка. Светкавица като че блесна, разсече мрака на догадките и тогава си припомних изведнъж, че пънчушката е опасен паразит, който напада горските дървета, умъртвява дървесината им и тя започва да свети с една невидима отблизо химическа светлина. И тая светлина – ярка и ясна отдалече – причинява понякога, както в нашия случай – трагически недоразумения. Разбира се, виновен за всичко бях аз – за пънчушката бях учил, но както съм учил, така и забравил, и ето че това насмалко не стана причина да си имам сериозни главоболия.
Няма да говоря как секачите се радваха на Сашко и го друсаха в яките си ръчища, как му бях страшно благодарен аз и как Божин Врагов тупаше с приклад по земята и викаше с пълно гърло:
– Таласъми, а… да ви вземат дяволите!
Пънчушката се намира сега в малкото музейче на горското стопанство до Сашковата кърпа, вързана на пръта. Пънчушката и „знамението“ оставихме там, за да наумяват на всички минувачи, секачи, туристи и любопитни хора как се раждат таласъмите.
Разузнавачи
Какво може да се случи, когато някой върви през гората и си говори сам
Миналото лято на втори юни отидох на излет в Равногорския балкан. Аз този балкан го обичам, защото не е стръмен, има на него хубави поляни и хора го посещават малко. Туристите предпочитат да се катерят по високи върхове, а тука върховете са все едни такива трътлести, тумбести и силните туристи ги избягват. За мене то пък е добре дошло, защото обичам да си говоря сам, И това ме тегли към по-самотните места.
На някои ще се види странно, дето от време на време си говоря сам. Цялата работа е, че заеквам и препъна ли се в някоя дума, изчервявам се, запетлавам се и бързам да млъкна. Затова пък, когато няма хора, изказвам се гладко и нормално, както всички, и ми е драго да си чувам гласа – като че говоря не аз, а друг, по-умен, досетлив и главното – безстрашен.
Та вървя си през гората и си приказвам. Предния ден някой беше ме нагрубил и сега му отговарях, както трябва. Бях го здравата притиснал, но по средата на най-интересното място гърмеж разтърси въздуха, а ехото на гората го повтори и потрети.
Сепна ме този гърмеж, помислих да се върна и да продължа по други пътища, но в същото време страшно ми се поиска да узная кой гърмеше в тоя слънчев, тих следобед, на това безлюдно място. Ето защо изтичах напред, като подпирах раницата, за да не трака сгъваемата чаша, готов всеки момент да ревна: „Стой!“
Изминах едва трийсетина крачки, когато храстите неочаквано се разредиха и аз изведнъж се озовах пред един странен мъж в странна поза: прав, гологлав сред една поляна, с наведена глава и с пушка в ръка. Както си беше съсредоточен и унесен, той нито чу стъпките ми, нито усети моето присъствие. Беше с тъмнокестенява прошарена коса, държеше шапката си в лявата ръка, а в дясната стискаше оръжието.
Аз не мърдах, човекът с пушката също не мръдна. Тогава му извиках: „Ей!“, но той остана неподвижен. Още веднъж извиках: „Ей, другарю!“, и той вдигна глава. Щом ме видя, премести пушката от дясната в лявата ръка, извади от джоба на панталона носната си кърпа и с нея изтри лицето под очите, където аз с удивление забелязах да се търкалят сълзи.
– Какво има? – попита той, като сложи кърпата в джоба, наложи си каскета и взе отново пушката в дясната ръка.
– Нищо – отговорих, объркан от странното поведение на непознатия, – рекох, че си бракониер.
– Не! – каза човекът. – Не съм бракониер. Дойдох тук, да се поклоня на гроба на моите спасители.
– Не виждам гроб – забелязах, като се огледах.
– Но ето! – посочи той пред себе си купчинка пръст, оградена с едри, груби камъни.
Купчинката беше толкова малка, че можеше да я покриеш с две шепи.
– Шегувате се – казах аз. – Това може да бъде къртичина, но не и гроб.
– За две птици той е напълно достатъчен – отговори непознатият.
Вгледах се в него, но лицето му – съсредоточено и сериозно – не подсказаше, че се шегува.
– Не вярвате ли! – попита той.
– Не! – признах му аз.
– Защо?
– Защото не мога да си представя как две или три, та нека да са цяло ято пилета, могат да спасят човешки живот!
– И все пак това се случи – въздъхна странният човек, – колкото и невероятно да изглежда, тези пилета спасиха през четиридесет и четвърта година живота на цяла партизанска чета!
– На цяла чета?!
– На цяла партизанска чета! – натърти непознатият. – Ако не вярвате, мога да ви разкажа как се случи, стига да имате време да слушате. Искате ли? – въодушеви се той и очите му заискриха изведнъж със странен блясък.
Думите на непознатия ме заинтригуваха. Освен това беше още рано следобед, слънцето грееше силно, а под дъба сред поляната една хубава дебела сянка само си чакаше някой да й се порадва.
„Как се намерих в гората за първи път и без да искам, щях да умра“
– Виж какво приятно нещо е гората! – започна да ми разказва странният човек с пушката, когато се намерихме под дъбовата сянка. – Колко е зелено, тихо и спокойно! Вятърът повява, шумата приятно ти шуми, тревата те кани да поседнеш. Ако ти е топло – върви под сянка. Ако ти е студено – хайде на слънце. Пилета пеят, пчелички жужукат, а реката долу в дерето – чувай как бълбука!
Хубаво нещо е гората, само че… не всякога и не за всички. Хубава е, ако я познаваш и те познава, инак е дива, страшна и опасна. Такава ми се стори тя на мене, когато попаднах в нея на 26 април хилядо деветстотин четиридесет и втора година.
Помня този мрачен ден, защото тогава разкриха конспирацията в железопътното депо и аз трябваше да бягам от топлата квартира и да се спасявам, където ми видят очите, преди полицията да блокира нашия квартал. Добре, че никой не ме видя. Ударих пряко през полето, пътувах цялата вечер и през цялата нощ, докато призори се озовах в тоя балкан – сам-самичък, с едни обувки на краката, една шуба на гърба и една случайно забравена в джоба отвертка…
Отвертката се случи в джоба ми, защото аз съм по професия електротехник. Баща ми бе убит по време на Войнишкото въстание през деветнайсета година, след време майка ми се прежени, а пък мене ме взема вуйчо и покрай него станах електротехник. И понеже съм от град и работата ми беше в града, никога не беше ми се случвало да ида в гората, нито веднъж. Затова навярно ми се стори толкова грозна тя, когато се намерих в нея за първи път.
Гледам: дърветата още голи, вятърът ги блъска, нещо в мрака скрибуца, нещо вие и фучи, а земята мокра, тук-там и сняг. Краката ти се плъзгат, клони те бодат, препъват те корени, препречват ти пътя разни стебла и не разбираш нито накъде да вървиш, нито докъде ще стигнеш.
Минаваше ми през ума да си се върна в града, но като си помислих какво е, ако попаднеш в полицията, предпочетох тука да умра вместо в ръцете на жандарите. Една надежда само по това време ме крепеше: че скоро ще се събера с други партизани и ще направим отряд. Това наистина стана, но чак в края на годината, а дотогава – питай тази глава какво е преживяла и препатила сам-самичка в гората!
Мъките ми започнаха с глада, но и в краката не бях добре – докато стигна в балкана, подметките ми се отпраха и аз се намерих, току-речи, бос. Пък снегът не беше се още съвсем стопил, имаше тук-там и преспи по усойните места. А трябваше да се ходи, защото нямах убежище, нито пък храна. Тогава пожертвувах каскета. Съдрах го надве и увих си краката, обух чорапите, след това ходилата си опетлах с повет. Поветът беше лански, твърд, но аз нямах избор. Така обут, все пак можех да ходя, само че бавно и дори много бавно, защото стъпвах като в копита. На това отгоре „превръзката“ се разваляше час по час и трябваше непрестанно да я връзвам. По този начин извървявах средно петстотин метра в час, но затова пък краката ми не се вдървяваха от студ и смело можех да стъпвам върху мократа земя.
С краката горе-долу се оправих, но със стомаха работата се оказа много по-трудна, да не кажа – съвсем отчаяна. Така ми се дояде, че пред очите ми започнаха да се явяват тъмни кръгове и всеки миг очаквах да падна на земята мъртъв от глад.
Настъргах с помощта на отвертката шепа мъх от кожения ми колан, изгълтах го, но след това още по-бясно ми се дояде. Затърсих букови желъдки под шумата, ала мръсните мишки бяха обрали всичко, до крак! Буковата кора не се яде, листата не бяха се развили, имаше само бръстина. Хапнах от нея и разбрах, че бръстината не хваща място. Мина ми през ума да убия сърна, но с моите бронирани обувки и с бързина петстотин метра в час можех да догоня само охлюв. А то така и стана. В една скална пукнатина, където се бях намърдал, за да се предпазя от вятъра, наистина намерих няколко охлюва, строших им черупките и започнах да ги ям, без да подозирам каква беда ще ми се случи по-нататък.
Лигавите охлюви извикаха в стомаха ми такава буря и такива болки, като че бясна котка ме дереше с нокти и не ми даваше да си поема дъх. Намерих сили колкото да се довлека до едно по-заветно местенце, постелено с ланска шума, и там съсипан и превит надве прекарах моя първи партизански ден в грозни мъки и съжаления, че умирам в този пущинак не от куршум, а от някакъв си идиотски охлюв.
По едно време ми се поиска, преди да изпусна последния си дъх, да погледна още веднъж синьото небе, та се обърнах по гръб и вперих очите си нагоре. В това време една черна птица долетя, кацна на дървото, под което лежах, и отрони една костилчица. Костилката падна върху лицето ми и се търкулна на земята, а като я взех, видях, че не било костилка, а суха черешка. Да не беше птицата да ме подсети, нямаше и да забележа, че дървото е дива череша с много още необрани, неокапали шушулки.
Птицата беше с черни пера, червеникав клюн и жълти околожки край очите и се нарича кос. Тя отрони още една шушулка и пак я изпусна, като наблюдаваше вторачено през жълтите си очила дали ще посегна да я взема. А пък аз не само я взех, ами веднага я изядох. Беше горчиво-сладка, ни корава, ни мека, с чудесен аромат. Но друго беше по-важно – щом я сдъвках, стомахът ми изведнъж се укроти и аз се усетих тъй добре, че станах, покачих се на черешата, брах от целебните шушулки, ядох, наядох се и си събрах и за другия ден.
Моите първи познати в гората. Едно важно откритие ми дава ключа на горските тайни
Червеноклюният мой спасител, щом усети, че се вдигам от земята, отлетя, но урокът, който ми даде той, през следващите дни много ми помогна. Започнах да се взирам и да откривам около себе си важни неща. Като наблюдавах една катеричка например, аз открих нейната хралупа, а след това си позволих да задигна половината орехи от тайния й склад. По-късно намерих няколко миши дупки с отбрани лешници и с тази храна преживях цели петнайсет дни, докато разбрах, че в реката има пъстърва, че тя и сурова може да служи за храна.
Междувременно си направих скривалище близо до дивата череша, сред един гъсталак от стари хвойни, върху южния скат на Равногорския балкан. Иглиците на хвойната никога не окапват и затова животното може да се скрие в нея дори от очите на орела. Аз сам видях как един подгонен див гълъб се шмугна в шубрака и птичият цар остана, както се казва, с пръст в устата.
Та като дивия гълъб и аз реших да си направя убежището в хвойната. Вмъкнах се в една от най-големите, счупих извътре клоните, издълбах нещо като пещ, направих си дюшек от суха папрат и скривалището стана толкова уютно, че след студуването по скалите видя ми се палат.
Мислех си: пръв съм открил колко безценно скривалище е хвойната, но скоро ми стана ясно, че тя приютява едва ли не целия горски птичи свят, защото само тя, хвойната, когато гората оголява, крие пернатия дребосък от кръвожадните соколи и орли.
Докато си редях скривалището, не ми се яви ни една от горските птици, но щом го свърших, невидимите ми съседи започнаха да се показват и внимателно да разглеждат новия си съквартирант.
Като главен разузнавач на горските птици първа долетя любопитната сойка. Тя неспокойно се озърташе, взираше се да открие не нося ли опасност, а в това време и аз успях да я разгледам. Беше по-дребна от дивия гълъб, кисела и нервна, но перата и перцата й бяха много по-пъстри и красиви от гълъбовите. След като ме поизмери с поглед, тя литна и със своето „кря-я, кря-я“ разгласи на горските обитатели, че новото същество под хвойната не е опасно.
След сойката пристигнаха ято врабчета, накацаха върху една глогина и започнаха, изглежда, спор – кой съм и какъв съм, – цвъкаха, чирикаха, препираха се, а две от врабчетата се дори сбориха и започнаха да се кълват, но в това време нещо шумна в храстите и врабците отхвърчаха…
Помислих си: животно ще е да е, а то се оказа – кой мислите? Моят пръв познайник и спасител в гората – косът и неговата косойка. За по-сигурно, изглежда, те дойдоха не по въздуха, а по земята. Приближиха, без да се страхуват, подхвръкнаха след това на едно клонче, та от високото по-добре да ме огледат, и дълго се взираха в мене със своите ококорени очи. Косът беше не с червена, както ми се стори първия път, а с кехлибареножълта човка, а жълтият околоочен кръг му придаваше някаква особена мекота и доброта. На цвят беше черен, с жълти крака, косойката – тъмнокафява, леко напъстрена на гърдите и с бяло под брадата. Те бяха възпитани птици и щом ме разгледаха, обърнаха се, скочиха отново на земята и започнаха да ровят.
След двата коса довтаса чинката. Но тя, горката, се оказа срамежлива, та само попоглеждаше иззад едно дърво, без да се обади, и отхвърча, щом се разнесоха ударите на кълвача.
Кълвачът беше на съседния бор, почукваше, а след това ме поглеждаше, почукваше и пак ме поглеждаше, сякаш очакваше от мене някакъв знак. Но аз не му отвърнах, защото по онова време все още не познавах горските птици и никак не подозирах, че те ще бъдат най-добрите ми другари и защитници в дивата гора. А това стана скоро, защото в борбата им с враговете аз веднага се наредих на тяхната страна.
То се случи така.
Беше на трети или четвърти юни. Сутрин се събуждах много рано, разузнавах наоколо, а щом изгрееше слънцето, връщах се пак в скривалището, защото по това време в гората идваха говедари и овчари, а пък аз не исках да ги срещам. И ето че веднъж, тъкмо съм се върнал и легнал в колибата, чувам плясък на крила, фучене и писукане. Реших да узная какво е това, защото всеки горски звук можеше да крие опасност и за мене. Тръгнах в посока на шума. Най-напред забелязах, че едно дърво се клати, след това – че над него се върти гургулица, пляска с криле и уплашено писука. И най-сетне видях – под дървото имаше лисица. Изправена на задните крака, с предните тя клатеше като с ръце дървото и гледаше вторачено нагоре. Там, на клона, в гнездото, подпрени на крилцата си, стоеха с раззинати човчици три малки гургуличета и чакаха майката да пъхне в устата им храна. Пилетата не разбираха тревогата на гургулицата и колкото по-ниско кръжеше тя над тях, толкова повече се подаваха те от гнездото.
В това време долетя сойката и със силни крясъци съобщи на гората, че гургулицата е в беда. Врабците излетяха с шумно чирикане, чинката започна ужасено да пищи: „Цви-и-к, цви-и-ик!“ От шубраците долетя гневното „тюк-тюк“ на коса, а косойката, като завърташе опашка, силно подсвиркваше: „Сри-и-и-и, сри-и-и-и.“
Лисицата упорито и неотстъпно клатеше тънкото стъбло. Още малко, и глупавите пилета да капнат в устата й… Но аз грабнах камък и го запратих към подлата лисица.
Така, изглежда, птиците се увериха, че съм техен защитник и приятел. Но заедно с това се случи нещо много важно: аз самият открих, че птиците имат свой език, свои общи сигнали за тревога и че която и птица да подаде тревогата, всички птици в гората отлично я разбират.
Случка с една невъзпитана коза. Птиците отново ме спасяват
Че това беше за мене едно спасително откритие, „ключ“ за разкриване на много тайни, се убедих само два или три дена след случката с гургулиците.
След като дълго се бях хранил с черешови шушулки, с крадени от мишките лешници и сурова пъстърва от реката, на мене неудържимо ми се допи мляко. А мляко в гората – колкото си искаш, защото всеки ден идваше там цяло стадо кози. Реших: ще причакам някоя коза в гъсталака, ще я хвана и ще се набозая с козе мляко. Речено-сторено. Скрих се в гъсталака, избрах си една коза с едро виме, вкопчах я за краката и започнах да бозая. Че като врекна този дявол! Гъдел ли я беше, или се уплаши – не зная, по като врекне коза и се разрита, ела да видиш какво става! Стиснах я за гърлото да се не чува гласът й, но тя се още повече уплаши и още по-силно започна да врещи. Пуснах я тогава, ала късно: козарят усети, кучетата лавнаха и аз хукнах презглава към дерето да се скрия зад водопада. Това беше чудесно скривалище, което открих, докато се мъчех да ловя пъстърва из подмолите. Видях, че зад водопада скалата е вдълбана като пещерка, че там е сухо и че отвън навътре нищо не се вижда, защото водопадът скрива пещерата като перде. Та към това скривалище затичах аз. Козарят не ме виждаше, но по разклатените клони на храсталака разбра накъде бягам и ме подгони по петите с разлютените кучета. И щяха да ме стигнат, ако в последната минута не бях се мушнал зад водопада.
Козарят спря задъхан край реката и се заоглежда, но в това време аз вече бях изчезнал. Още малко, и той щеше да се върне и всичко щеше да се размине тихо и леко, но… щукна му на козаря да пие вода и като се наведе, забеляза необикновените ми следи на пясъчния бряг. А те, като знаете с какво бях обут, бяха наистина необикновени и проклетият козар страшно се зачуди. Дълго ги гледа, чеса се по врата, кляка, става, а когато си тръгна, на два пъти се връща, за да ги види отново.
Козарят си отиде, звънците на стадото заглъхнаха, ала аз дочаках да се мръкне и чак тогава напуснах водното скривалище, но с една тревога и едно лошо предчувствие. Козарят не беше глупак и разбираше добре, че зверовете не ходят с плетени обувки. А за да обуе такива обувки, човек трябва да е или партизанин, или луд. Надеждата ми бе този козар да е някоя добра душа и да мълчи. И с тази надежда преминаха следващите три дни. Ставах все така рано, слизах в реката, умивах се, а след това поемах на лов за храна. Отдалечавах се на два-три часа път от моето убежище, докато стигна нивите на Равногор, и там, залостен в шумата зад някое голямо дърво, наблюдавах орачите, копачите и дърварите. Гледах ги какво работят, какво носят и – разбира се – ако имаше възможност, взимах си каквото ми трябваше. По този начин от торбите на бедните хорица аз се снабдих и със сол, и с царевично брашно, и дори с един кибрит, който пазех като най-голяма скъпоценност. По-късно си откраднах и една брадва и дори една ловджийска пушка от един заспал ловец. Патронташа не посмях да взема, защото беше опасан на кръста на ловеца, но и празна – както ще се види по-нататък, – пушката щеше да ми свърши работа. Трябваше ми още нож и тогава можеше да заколя някакъв добитък и да си направя пастърма, а от кожата му – цървули за през зимата.
