Текст книги "Приключения в гората"
Автор книги: Николай Хайтов
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 6 страниц)
– Може! Заслужава! – изръкопляскаха пчелите и останалите по-малки животинки и животни, но ревът на Мечката прекъсна възторжените гласове:
– Звезда на Паяк! – ревна отново Мечката. – Как е възможно? Та вие сте луди! Нека е известно на всички, че аз прогоних човека и му попречих да събори Бора, тъй че звездата се пада на мене, а не на някакъв си Паяк… Я дай тука звездата! – запъти се Мечката към Орела.
Но Орелът подхвръкна на един от клоните на Бряста и Мечката остана с протегнати лапи.
– Аз ревнах и човекът побягна! – обърна се Мечката към останалите животни. – Ревнах или не ревнах, кажете? – попита Мечката и смигна на Вълка.
– Честна вълча дума! – изръмжа Вълкът. – Чух я с двете си уши.
– Тя че е ревнала, ревнала е, но защо? – попита едно тънко гласче.
– За да прогоня човека, ето защо – продължаваше да се дърли Мечката. – Питам ви – човекът не побягна ли, когато ревнах? Побягна! – отговори си Мечката сама, като видя, че никому се не иска да вземе думата. – Ето защо – продължа тя – нека Орелът да благоволи да ми окачи небесната звезда.
– Двеста пчели дадоха живота си, за да прогонят човека, затова звездата се полага на мъртвите храбреци-пчели, а не на тебе, рунтава Мецано! – зажужука Пчелата и за всеки случай отхвърча и тя на клона до Орела.
– Не двеста, а хиляди пчели щяха да загинат, ако баба ти Меца не беше ревнала, бръмбарчета глупави! – озъби се Мецана на Пчелата. – Кажи, Лисо, истината, защо мълчиш?
– Да! Да! – заподмазва й се Лисицата. – Твоят мечи рев ако не беше, работата на дървото беше спукана. Това е толкова ясно, че няма накъде! – заоблизва се Лисана.
– Това е нахалство! – възмути се Орелът. – Грозна лъжа! Аз гледах от небето и знам, че Лиса по туй време не беше там! Как може да се изказва тя кому да се окачи звездата!!
– Има свидетели! – заръмжа отново Мечката. – Ето ви Заека. Чу ли мечия рев! – впи в него тя кръвясалите си очи. – Чу ли, или не чу, кажи си правото!
– Чч-чу-чух! – заекна разтреперан Заекът.
– А видя ли оня с топора как бягаше? – продължаваше да го разпитва Мечката и така близо се приближи до Заека, че разтрепераното животно усети мечата й миризма. Въпреки това Заекът храбро замълча.
– Меца те пита! – тракна със зъби и Вълкът. – Видя ли човека да бяга? – повтори той и като щракна още веднъж вълчите си челюсти, пристъпи към Заека.
– Ввв-видях го! – отговори уплашеният Заек и виновно погледна Орела в очите.
– Браво на Меца, браво на Меца! – изръкопляска Лисицата. – Тя заслужава не една, а три звезди!
– Заслужава Меца свински зъб в корема! – грухна Глиганът и като се обърна към Мечката, загледа я с бялото на очите си.
– Заплашваш, значи, мирните животни, тъй ли? – сопна му се Вълкът. – Ние тука се изказваме, а той заплашва.
– Но аз видях – заговори Орелът, – че когато пчелите жилеха човека, той бягаше. Видях с моите орлови очи, а както е известно, аз виждам най-добре от всичките животни.
– Точно така! – отново се намеси Лиса. – Ти си видял как пчелите жилят човека, който бягаше от мечия рев.
– Ако Меца е подплашила наистина човека с рева – а ревовете са чули всички, – то нека да й се признаят бойните заслуги! – примирително се обади Катерицата.
– Но ние всичките пчели свидетелствуваме! – зажужукаха пчелите, но Вълкът ги сряза:
– Мълчете! Вие сте заинтересувани в спора.
– Но и ние, мравките, видяхме! – записукаха мравките.
– Вие мравките се мразите с Мечката, защото ви яде! – озъби се Лисицата на мравките.
– Ясно! Медалът е за моите гърди – изпъчи се Мечката и отново пристъпи към Орела. – Дай звездата!
– Дайте й го, щом е тъй, няма да се дърлим за един медал и да разваляме съюза! – предложи Глиганът. – То се е видяло – дайте й го!
– Разбира се, не заслужава да се дърлим! – подкрепи и Заекът и погледна с крайчеца на окото какво ще каже Вълкът.
– Добре тогава – съгласи се Орелът, – щом предлагате, окачвам небесната звезда на Мечката. Седнете, Мецо, за да го сложа на гърдите ви! – каза Орелът. – Седнете, седнете!
Мечката седна на задницата си, но изведнъж рипна като ужилена и изрева.
– Седнете де! – повтори Орелът. – Защо скокнахте?
– Окачете ми го на гърба – предложи Мечката.
– Защо на гърба? Това не е раница, а небесна звезда! Тя се окачва на гърдите! Седнете, седнете! – настоя Орелът. – Церемонията трябва да се спазва.
Мечката пак седна, но пак рипна и отново изрева.
– Стига де! – обади се Таралежът с подземен глас. – Стига си сядала върху мене!
– Де си, Таралежо? – попита Глиганът.
– Скрил съм се тука в тревата, а Мецана се намира върху мене! – изохка Таралежът.
– Ха-ха-ха! – започнаха да се смеят мравките, а след това и пчелите. Смехът им зарази другите животни и цялата гора като че гръмна от птичите и животински смехове, защото изведнъж всички се бяха досетили защо Мечката беше изревала вчера.
– Ето, значи, защо е поревала Меца, Паяко! – обърна се Глиганът към Паяка. – Ти не знаеше ли това?
– Това си е тайна Таралежова! – отговори Паякът.
– Тайната е явна! – грухна Глиганът. – Мечката седнала вчера върху Таралежа, изревала и с тоя рев единствен станала герой.
– Да й се окачи орден „Таралеж“! – обади се от шумака неизвестно животно и отново гръмна кикот и смях.
– Вие подигравате ли се? – ревна разярено Мечката. – Вие, нищожни, да се подигравате със страшната Мечка? Как е възможно?… Дръжте ги, Вълко! – обърна се Мечката към Вълка. – Дръж да се разправим с тоя дребосък, който се плете в краката ни и замърсява гората със своето нищожество.
– Олеле, боже! – писна Заекът.
– Пчелички-и! – извика Орелът. – Вижте на тия диванета сметката!
Докато каже „сметката“, чу се ядовито бръмчене и веднага след това виенето на Вълка и реването на Мечката, които търтиха да бягат, преследвани от ожесточените пчели.
– Звездата, Мецо-о! Забрави си звездата! – викна подир Мечката Глиганът и от радост заквича: – Ха-ха-ха-ха-ха-ха-а!!
– Тихо-о! – каза Орелът, след като Глиганът хубавичко се насмя. – Хайде сега, другари, нека да поднесем небесната звезда на този, който истински я заслужава – генерал Паяк.
– Тежка е за моите гърди звездата, Орльо! – отблъсна Паякът небесната звезда. – Окачете я по-добре на Кърта, за да му свети под земята. Той разкървави на човека носа и с това допринесе за успеха на борбата.
Чуха се възгласи и ръкопляскания:
– Нека да му се даде! Заслужава!
– Не! – обади се Къртът. – По-добре е медалът да се даде на Заека, защото той ме занесе на пътеката.
– Добре! – съгласи се Заекът. – Дайте ми небесната звезда, а пък аз ще я връча на Лисицата да не ме яде.
– Щом с една звезда може да си спаси живота – дайте му я! – съгласи се Глиганът. – Така небесната звезда ще свърши една хубава работа!
– Може! – съгласи се и Паякът. – Нека поне този медал да свърши някаква работа.
– Кукумявки мои! – викна Орелът към скрилите се в гъсталака кукумявки. – Надувайте фанфарите!
Щом екнаха фанфарите на кукумявките, Орелът слезе от клона на Бряста и пристъпи към Заека:
– Връчва се орден „Небесна звезда“ заради заслугите на Заека в борбата за защита на гората! Честито, Зайо! – викна тържествено Орелът и стисна лапата на Заека.
– Благодаря! Покорно ви благодаря! – запокланя се Заекът насам-нататък, докато изреди всичките животни.
– Хайде стига! – предложи Паякът, когато ръкоплясканията на присъствуващите четирикраки и пернати стихнаха. – Нека да се разотидем сега и когато настъпи удобното време, да отмъстим за ранения Бор, като сразим страшилището на гората вятъра, наречен Дърволом. Всичко е приготвено за този последен двубой, остава малко да почакаме.
– Докога? – ревна нетърпеливият Глиган.
– Докато вятърът се върне от изгнание… Три-четири години, може и пет! – отговори Паякът. – Орелът ще брои годините, а вие вървете по местата си! Сбогом, съюзници! – още веднъж извика Паякът и размаха дългите си крака.
Отмъщението
Девет години бяха минали след събранието на съюзените птици и животни под големия Бряст, а Дърволомът още не се явяваше. Девет пъти катеричката роди. Девет пъти Кълвачът мъти, а Дърволомът все не идваше и все не идваше. Даже Орелът, когото бяха натоварили да брои годините, започна да се тревожи и ядосва.
– Хайде, Орлице! – подканяше един ден Орелът своята орлица. – Хайде, запиши с клюна още една рязка.
– Омръзнаха ми тия резки! – изсъска Орлицата.
– А на мене не ми ли омръзна да броя? – сопна й се Орелът. – Пролет-есен, лято-зима, пролет-есен, лято-зима, пролет-есен, лято-зима и така всяка година?
– Можеше зимите само да броиш! – забеляза Орлицата. – Защото всяка зима означава една година.
– Предпочитам пролетите да броя! – каза Орелът.
– А защо не ги брои? – запита Орлицата.
– Стига! – кресна й Орелът. – Ти все нещо гледаш да се заядеш. Я по-добре виж колко пролети са минали!
– Девет! – преброи Орлицата резките.
– Девет пролети! – въздъхна Орелът. – А вятъра го няма! Не е малко наказание това, девет пролети и есени, девет зими да чакаш отмъщение. Ето семената, що засяха мравките, станаха борчета, голините се превърнаха в гъсталаци, гъсталаците – в гора, а Дърволома още го няма. Где ли се е запилял подлецът? Какво ли е станало с него? Може пък силите си да събира, а, Орлице?
– Може – отговори Орлицата кратко, защото тя мътеше, а когато мътеше, не обичаше да разговаря с Орела.
– А откъде събира силите си той? Някъде зад океана май – сам си отговаряше Орелът. – Казват, вятърът се раждал там от студено и от жежко…
Така си говореше Орелът сам и поглеждаше към хоризонта, но Дърволомът все още никакъв го нямаше.
Как се раждат и къде събират сили ветровете, бавно или бързо – никому не е известно, но Дърволомът този път наистина здраво закъсня и се забави, както никога.
Ветрове идваха, но бяха приятни, меки ветрове, какъвто е южнякът, дето разтопява преспите и развива пъпките в листа. Или лекомисленият бърборко, що разхлопва тенекиите и плаши малките деца. Или пък зефирът, който идва натоварен с планински аромати, за да ви погали.
Валяха дъждове. Валяха, но не шибаха.
Трещяха светкавици понякога, но гръмотевици не падаха.
И току-речи всички взеха да забравят Дърволома. Всички освен ранения Бор. Борът непрекъснато мислеше за Дърволома и с нетърпение го чакаше.
За да умре ли по-скоро и да се отърве от мъките? Вярно, че болеше, раната болеше нетърпимо, но Борът беше готов триста години да се мъчи и търпи, ала да дочака Дърволома, за да види как ще загине вековният му враг.
Най-сетне през един мрачен есенен ден, когато Орелът се канеше отново да пита Орлицата къде се раждат и събират ветровете, тъмен облак се появи на хоризонта и студена тръпка прошумоля в гората. Орелът погледна нататък и веднага забеляза, че Дърволомът най-сетне се задаваше.
– Ето го вятъра, ето го вятъра! – зарадва се Орелът. – Сили небесни – дочаках! Ето го, ето го пак!
Вятърът наистина приближаваше и воят му се чуваше все по-близо и по-близо.
– Жичката! Жичката на телеграфа! Орлице, вържи ми я на крака! – помоли се Орелът. – Вържи ми я на крака, че трябва да излитам! Бързо жичката!…
Орлицата сръчно върза паяжиновата нишка за крака на Орела, а царствената птица излетя и се понесе към небето. След малко гласът й затрептя във всички паяжини:
– Говори Белоглавият орел от станция Небесна!!! Тревога-а! Дърволомът идва буреносно! Засилва се към Бора! Тревога, тревога-а! Очаква се фронтално нападение, тревога-а, тревога-а! Генерал Паяк, разрешете да кацна на Бора да му кажа няколко думи окуражителни.
– Летете нагоре, летете нагоре! – предаде Сойката заповедта на Паяка.
– Искам – продължи Орелът – вятъра да срещнем аз и Борът двамата и ако трябва – да умрем!
– На гората са нужни не мъртви герои, а живи наблюдатели, затова изпълнявай каквото ти казвам! – сряза го Паякът.
– Лети нагоре! – долетя следващата заповед на Паяка. – И разказвай какво ще стане, защото твоите очи в тая минута са очите на командуващия генерал!
– Слушам, генерале! – долетя гласът на Орела, но една гръмотевица го заглуши и небето цялото се затресе от нови гръмотевици. Това не попречи на Орела да предава.
– Вие чувате! – говореше Орелът. – Вятърът напира и не е сам, а си помага с гръмотевици и със светкавици, сякаш иска не само да сломи, но да запали гората. Ето! Той връхлетява и Борът се заклати… Корените се обтягат, клоните като щикове посрещат Дърволома, отхвърлят го, но това е за кратко, защото бесният вятър отново го връхлита… О-о, сили небесни, ще се спаси ли Борът? – извика Орелът, но тези викове Паякът не чу, защото нови гръмотевици заглушиха гласа на Орела.
По-нататък каквото се случи, видяха го всичките животни, защото бурята се разразяваше пред очите им: вятърът се хвърли отново към Бора и го налегна с всичка сила. Стеблото се попреви, пропука, но клоните му се извиха и поеха върху себе си главния удар.
Една светкавица жегна Бора по главата и разцепи кората му надолу чак до дънера, но Борът все пак остана прав. Това, изглежда, съвсем разсърди вятъра и като се засили отдалече, той връхлетя с всичка сила. Този път Борът не само се заклати, но се и наведе и току изведнъж се пречупи, където беше пресечен, и полетя към земята с трясък.
Трясъкът на поваленото дърво се сля с дивото фучене на тържествуващия вятър. Разкикоти се той, засвири, завъртя се около върха и зашеметен от своята победа, затанцува с развята грива. Затанцува, но се спъна и падна… И тогава се случи главното:
Дърволомът поиска да стане, но се блъсна в някакви дървета, клони го зашибаха в лицето, сплетоха се корени в краката му, боднаха го някакви игли и той се видя повален в гъсталак от… борови дървета. Взря се Дърволомът в тях и ги позна. Позна по техните засукани стебълца, че това са децата на поваления му враг, които искаха да го промушат, да го задушат! Изплашен, ужасѐн, Дърволомът се наду и с последни сили се опита да прескочи притисналите го дръвчета. Успя да превие две или три, три-четири да пречупи, но се блъсна в стотици нови, препъна се и прободен в ребрата от зелените им щикове, падна на земята прикован. Заръмжа, заскимтя, докато най-сетне притихна, удавен във вълните на зелената гора.
– Победа-а! Победа-а! – разнесе се гласът на Орела из цялата гора. – Удавен е нашият враг, удушен е той, прободен е! Чуйте всички предсмъртните въздишки на подлеца! Чуйте, съюзници, това е ваша победа, защото вие засадихте младите дървета и сложихте примка на Дърволома. Ето защо аз, Орелът, ви заклевам: не разтуряйте съюза! Засявайте гората! Защищавайте я от ветрове и врагове, а на загиналите – слава-а!
– Слава, слава-а! – запяха горските птици.
– Слава, слава-а! – обадиха се и животните и над гората се понесе победната песен за прослава на Бора, изпята от всичките четирикраки и пернати в гората:
Слава на Бора, слава на Бора!
Ах, хора, не развъртайте много топора!
Бъдете ни, хора – опора!
Ах, хора, ах, хора,
спасете ни, хора, от позора!
Смилете се, хора!
Вражда
Стадото се състоеше от десет муфлона: четири мъжки и шест женски, докарани в Родопите чак от Кавказ. Ловците, които ги преселиха оттам, се надяваха, че муфлоните бързо ще се размножат и ще украсят планините на България с нов дивеч.
А те наистина бяха интересни. Имаха овча вълна, а кози рога. Яки и стройни кози крака, а овча опашка. Телата им – трътлести и набити като на овни, – притежаваха необикновената ловкост на дивите кози.
Когато разковаха дървената клетка, в която муфлоните бяха пропътували дългия си път от Кавказ до Катранджидере, за да бъдат пуснати в приготвената им „кошара“, един от тях се шмугна през отворената пролука и с невероятен седемметров скок изчезна в гората.
За щастие гората беше вече заградена с висока и плътна дъсчена ограда, тъй че рунтавият скокльо не се загуби.
Наистина, високата ограда на новия резерват ограничаваше свободата на муфлоните, но затова пък тя ги предпазваше от кръвожадните планински вълци, които изобилствуваха в тоя див и непристъпен край. Тогава още никой не предполагаше, че нарушаването на спокойствието ще дойде не отвън, а отвътре. Че то ще бъде съдбоносно за живота на цялото преселническо стадо. Но нека да не изпреварваме събитията и да разказваме историята по реда на случките.
Озовали се вън от досадната клетка, през първите два дни измършавелите животни се щураха из гората като без компас. Успокоиха се чак на третия ден и започнаха да пасат. Една сутрин женските пасяха, както винаги, а мъжките, както винаги, стояха на стража край тях, оглеждаха се и душеха въздуха в очакване на неприятеля.
Слънцето беше започнало силно да пече, стадото трябваше да напусне сочната поляна и да мине в сянката на високите ели, където си почиваше, докато настъпи вечерта. Старият мъжкар тръгна пръв. Заедно с него тръгнаха и останалите мъжки, но един от тях – възнисичък овен, с око, накървавено от битките – изпревари стария мъжкар. Ядосаният предводител блъсна натрапника, за да го махне от пътя си, но оня, вместо да се махне – обърна се и неочаквано връхлетя върху Стария. Чу се трясък на сплетени рога. Неочаквал дръзкото нападение, Стария приклекна на задните си крака и насмалко да падне, ако една от женските не беше се намерила зад него.
Отскочил настрана, Кървавото око се готвеше за нова съкрушителна атака. Той беше пъргав и млад, рогата му – яки, и Стария, заклещен в стеблата на бориките, щеше грозно да изпати, ако не беше неговата опитност: престори се, че иска да посрещне удара, но щом рогата на Младия докоснаха неговите излъскани от битките рога, старият овен се отклони. В същия миг Младия полетя напред и се удари в насрещното дърво. Чу се рев и заедно с него кратко и зловещо пукане на кости. Рухнал на предните крака, Кървавото око се опита да стане, но водачът го нападна, върху него се посипаха светкавични коси удари отблизо, които го зашеметиха и събориха.
Усетили кръв и смърт, изплашените женски се дръпнаха и притиснати една в друга, чакаха трагичната развръзка, а другите мъжки наблюдаваха страшната битка и само разширените им ноздри и лекото пръхтене, което издаваха от време на време, говореше за тяхната бойна възбуда. Но никой от тях не се намеси, докато Стария блъскаше поваления си враг и постепенно го умъртвяваше.
Следващите няколко дни бяха дни на затишие. Муфлоните кротко пасяха на тучните поляни, а горе, на скалите, тримата мъжкари пазеха. Всичко изглеждаше спокойно, но на опитния наблюдател би направило впечатление поведението на орлите, които разграбиха мършата на Кървавото око. Вместо да изчезнат, както обикновено след изяждане на плячката, те непрекъснато кръжеха над малкото стадо, сякаш очакваха нова борба и нова плячка.
И наистина инстинктът не излъга орлите. Няколко дни след смъртта на Кървавото око сбиха се Куция и Къдравия. Куция беше по-дребен, но той имаше необикновено широки гърди. Ходеше малко разкрачен и се клатушкаше тъй, че повесмата на дългата му козина се люлееха ту насам, ту нататък, като мантия. Тоя изглед щеше да е много внушителен, ако не се разваляше от лекото куцукане, придобито след един опасен двубой, който бе свършил със строшена плешка. След това си поражение Куция стана много потаен и предпазлив. Държеше главата си ниско, ала острият блясък в очите му говореше за една властна и пламенна душа, която нищо не забравя и нищо не прощава.
За разлика от Куция, Къдравия бе строен, висок, с великолепно завити рога и дебела мускулеста шия. Челото му, разпрано някога от рог, бе зараснало, но дебелата винена рязка остана. И от походката, и от държането на тоя мъжкар се излъчваше гордост, която често преминаваше в лекомислие. Именно неговата гордост стана причина за сбиването му с Куция. Това се случи на водопоя: всички бяха жадни и се спуснаха изведнъж. Куция и Къдравия се намериха един до друг, но Къдравия сметна за недостойно да пие едновременно с другия и бодна Куция да се отмести. Ала Куция отвърна на удара с удар: стрелна мощното си тяло върху Къдравия и го блъсна в корема. Задницата на Къдравия отхвърча. Той загуби равновесие и падна в бързотечния вир. Коварният удар беше точно пресметнат: с падането си във водата Къдравия се натопи и макар че светкавично излезе, гъстата му козина беше попила достатъчно вода, за да го направи тежък и тромав. Ако беше умен, той незабавно трябваше да бяга, но – горделив и сприхав – наведе глава и се хвърли в борбата.
Глава с глава се блъскаха, като да бяха от камък. Тромавите овнешки тела летяха с такава сила, че дългата им вълна са издуваше, сякаш раздухана от силен вятър.
Къдравия отбиваше ударите с видими усилия, защото мократа му козина тежеше, а ударите се сипеха като градушка – все по-тежки и ожесточени. Почувствувал смъртната опасност, Къдравия хукна да бяга. Смутените женски изпръхтяха. Сойката излетя и кресна, а орлите, които издалече кръжеха в синьото небе, слезнаха още по-ниско. Бягащият и преследвачът му изчезнаха в гората за радост на Стария мъжкар, който спокойно натопи муцуна във водата и без да се оглежда, продължително пи.
Дълго в гората ехтя тропот на копита и звек на сблъскани рога. Сетне всичко затихна. До вечерта никой от мъжкарите не се завърна. Прибра се Куция, но чак на другия ден, когато слънцето беше изсушило вече росата по дърветата и малкото стадо слизаше от своите нощни леговища в подножието на скалите. Пристъпваше бавно и се клатеше повече отвсякога. На челото му стърчеше разпрана, окървавена кожа, а от раната лъкатушеше струйка засъхнала кръв. Държеше се настрана и следваше стадото издалече. Не пасеше, но на водопоя дълго и жадно пи.
През тоя и следващите дни Стария се разпореждаше със стадото пълновластно, като истински водач. Той единствен бдеше на скалите за неговата безопасност. А когато късно вечер женските се събираха под една вековна ела с разперени гъсти клони, заставаше край тях и заслушан в шумовете на гората, слухтеше за стъпките на някой звяр.
Така премина лятото и настъпи есента. Гората се прошари, тревата повехна, а небето от модросиньо стана пепеляво. Заглъхнаха птичите песни. Зафучаха елите и тъжният им предупредителен вой обяви на всичко живо, че трябва да се очаква тежка зима. В един от тези тихи и тъжни есенни дни се случи нещо неочаквано. Стария напусна стражата си на скалата, слезе при стадото и се втурна да прогони Куция. Месецът на любовта неусетно бе настъпил и той бе запалил в гърдите на водача глуха, но жестока ревност.
Водачът очакваше, че Куция ще побегне. Но вместо да стане това, усети как рогата му срещнаха сякаш не рога, а някаква скала. Тревожно предчувствие опари безстрашното сърце на Стария, но беше късно. Боят започна. Съперниците се отдалечаваха, след това, навели глави, спущаха се с бясна сила един срещу друг, за да се срещне чело с чело, рог с рог. Трясък на рога ехтеше из цялата гора, сякаш вятърът събаряше сухи дървета. Към небето захвърчаха камъчета и разровена пръст, а пъхтенето на заморените животни все повече наподобяваше духането на ковашки мех. Слънцето се извиси и припече. От муцуните на враговете потече пяна. Поляната бе разровена, като че ли разорана.
Борбата между Стария и Куция продължи през целия следобед. Съперниците се оттегляха под някой храст, почиваха минутка-две, а след това отново се втурваха като обезумели един срещу друг, за да си нанесат последния удар. Вечерта ги свари настръхнали, но напълно изтощени.
Мракът настъпи с временно примирие. Противниците прекараха заедно със стадото, пиха много вода, а след това се скриха един от друг и тъй дочакаха заранта. Тогава и двамата се качиха на скалата едновременно и едновременно се спуснаха един срещу друг, решени да приключат смъртния двубой под плясъка на белоглавите орли, които кръжеха над главите им. Мястото представляваше малка ровнинка, заобиколена отвсякъде от пропаст. Животните се блъскаха отблизо – нямаше място за засилване. Стария беше по-тежък, но Куция – по-издръжлив и силите се уравновесяваха. Тъй че никой не успяваше да нанесе фаталния страничен удар в плещите. Изведнъж Куция се направи, че гледа към орлите. Издебнал този миг, Стария се засили да го блъсне от скалата, но с рязко движение Куция отстъпи и засиленият водач полетя в пропастта.
Куция поведе стадото към водопоя с отекла, но гордо вдигната глава и накървавени от битката очи, в които светеше блясък на задоволена мъст.
Радваше се и тържествуваше Куция. Но радостта му бе преждевременна: ако имаше очите на орела, той щеше да знае, че един от най-кръвожадните вълци в гората обикаля зад оградата и дебне всяка стъпка на тия непознати чужди животни с миризмата на овце, а пъргави като дивите кози. Потулен зад оградата, опитният звяр бе следил живота на малкото стадо и познаваше добре както силата и слабостта на мъжките, така и безгрижието на женските, тяхната неспособност да бягат и да се отбраняват. Той дори беше отбрал първата си жертва – една лекомислена и тлъста женска с лъскава козина и клепнали уши, която ядеше най-лакомо и се движеше най-отзад. Ала вълкът знаеше: преди да сключи яките си челюсти във врата на жертвата, трябваше да бъде мъртъв и последният мъжкар. Затова ликуваше, когато мъжкарите трошеха рогата си един друг, и търпеливо чакаше деня, в който щеше да се разправи с последния от тях.
Само едно не знаеше вълкът: как да мине през оградата. Той бе опитвал да я прехвърли, но краката му драснаха далече нейде по средата и тялото му неведнъж опита твърдостта на каменливата земя. Оттогава хитрият единак търсеше пролука и макар че още не я намираше, не се отчая. Все със същата упоритост той обикаляше непрестанно и потулен в горския гъсталак, чакаше помощ от щастливата случайност. В такова чакане мина есента и започна зимата. Ветровете, които се блъскаха в скалните зъбери на чуката, бяха напоени с тежка и студена влага, която всеки миг можеше да се преобърне в лед и сняг. Стадото напусна височините на своето пасбище и слезе на завет близо към дерето, където голите, но сочни гранки на буковите храсти заместваха прегорялата трева.
Заедно с муфлоните към дерето се придвижи и вълкът. Падналите есенни мъгли скриха и този път неговото присъствие, а рукналите есенни дъждове донесоха оная случайност, на която тайно се надяваше коравата вълча душа; те изпълниха дерето с вода, а водата изрови пясъка под оградата и направи малка дупка. Щом вълкът забеляза пролуката, козината на врата му настръхна от вълнение: мигом клекна и с тихо скимтене започна да рови, за да разшири дупката.
Два дни и две нощи минаха за вълка в уморително и безнадеждно ровене. Той се ожесточи и загубил всякакво търпение, силно и злобно заскимтя. Не е известно дали Куция е чул скимтенето, а след това и неговото ръмжене, но през нощта на третата вечер той загуби обикновеното си спокойствие. Със силно и неочаквано пръхтене даде сигнала за тревога и женските, сгушени една в друга, се свиха под клоните на старата ела. А сам той, с вдигната глава и зорко отворени очи, се спусна към дерето, откъдето идваше вълчето скимтене.
След няколко мига овенът и вълкът стояха настръхнали един срещу друг, разделени от тънката дървена преграда. Куция схвана, че това е страшен и опасен звяр. По стъпките на Куция пък вълкът разбра, че зад оградата го чака един решителен водач. Той изръмжа. Водачът кратко, отривисто изпръхтя. Побеснял от миризмата на овена, вълкът совна муцуна в малката дупка, но тя и сега се оказа тясна и ожесточеният вълк, като не знаеше какво да направи, захапа края на дъската. Това бе откритие! Мократа и прогнила дъска хрусна във вълчата челюст. Останалото време на нощта изтече мъчително в нови опити да разшири пролуката, осуетявани от овена, който биеше с копитата си зверската муцуна. Призори единакът се оттегли – гладен и уморен, но тройно озлобен.
Следващия ден женските не слезнаха в дерето, а останаха в лятното си обиталище, в подножието на скалите. Към дерето слезе само водачът. Зад оградата го чакаше вълкът. И снощната игра започна отново: вълкът гризеше дъските и разширяваше пролуката, а овенът го биеше с копита. Две нощи продължи надхитряването. Вълкът ту изчезваше в тъмнината, за да се върне внезапно, ту драскаше оградата на друго място, за да отвлече вниманието на водача, и тъй успяваше да си спечели по няколко минути за разширяване на дупката.
Все тъй мъчително изтече и следващата нощ. Вълкът провираше вече цялата си глава, за да я отдръпне мигом, щом Куция връхлиташе да го удари с рога.
Решителният час настъпи призори. Мъглата, съюзницата на вълка, се привдигна и от свъсеното студено небе западаха ситни снежинки. Земята побеля. Зазоряването прогони вълка и водачът тръгна към овцете. Снежецът хруптеше под краката му, но все пак Куция долови заедно с него и друго едно хруптене – кратко и зловещо. Той рязко се обърна и забеляза вълка, който беше минал през дупката и приклекнал на предните си крака, се канеше да скочи. Събрал всичката си ярост и смелост, Куция светкавично се спусна върху него, но звярът отскочи с изненадваща лекота. Чу се тракане на вълчи зъби и само невероятната бързина, с която овенът се обърна, го спаси от челюстите на звяра.
Водачът отново се хвърли към вълка и отново се повтори същото: единакът отскочи с лекота, а след това се спусна към незащитения хълбок на овена. Куция обърна задницата си към оградата и зачака нападението на вълка. В затишието, което последва, той чу трополене и разбра, че усетили присъствието на врага, женските бягат.
Да бяга и той? Куция може да надбяга вълка, да се изкачи на скалите и там в някоя от теснините да го смачка, но мисълта да обърне гръб на вонещия враг го накара да потрепере от погнуса. И той остана.
Наоколо се развиделяваше. Загубил търпение, вълкът започна да обикаля овена. На няколко пъти се спусна, като че искаше да го захапе, но при всеки опит срещаше, готови да го нанижат, рогата на водача. Звярът се зъбеше отблизо и предизвикваше овена. Водачът усещаше намерението на врага си да го откъсне от оградата, но въпреки това нападна – силно и светкавично, по-силно и светкавично, отколкото беше пресметнал вълкът. Ударът беше толкова силен, че звярът се преметна, претърколи се и спря в дънера на някакво дърво. Той бързо се изправи на крака, но овенът го застигна и го повали отново. Последваха жестоки зашеметяващи удари. Вълкът се превърна в топка от кървава козина, но тая жилава топка все пак успя да се извие и вълчите зъби докоснаха овена зад ушите. Без да обръща внимание на болката, Куция продължи да блъска с диво ожесточение, докато разбра, че блъска в дърво: ловкият звяр бе успял да се измъкне и преди овенът да се обърне, за да го срещне с рогата си, заби муцуна в хълбока на овена.
Куция усети тъпа и зловеща болка да разтърсва цялото му същество. Извърна задницата към дървото и насочил рога към вълка, зачака с мрачна решителност следващото нападение. Овенът не се лъжеше: със следващия удар щеше да дойде и смъртта. Водачът знаеше това и като гледаше клекналия окървавен и озъбен хищник, в тромавата му глава се роди една мисъл и едно съжаление: мисълта, че ако другите мъжкари бяха живи, звярът щеше да бъде сразен. И съжалението, че мъжкарите не бяха живи и че след неговата смърт стадото щеше да загине от устата на вълка.
