Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 29 страниц)
27
Завариха къщичката на Лен Райвест пуста. Шон се втурна към банята, отвори вратата и спря.
– Към единайсет и четвърт дойдох тук да се облекча – обясни той. – Това е единствената тоалетна в къщата.
– Е, и? – очаквателно го погледна Хейс.
– Изнасяно ли е нещо оттук? Имам предвид от вашите хора и агентите на ФБР.
– Не. Изнесоха само тялото.
– Я се поогледайте. Нещо все пак липсва.
Хейс внимателно огледа тясното помещение.
– Предавам се – въздъхна минута по-късно той. – Какво липсва?
– Няма ги кърпите и хавлиите, които снощи бяха тук – отвърна Шон и посочи към пода. – Няма я и постелката. – Пристъпи към високото шкафче до стената и надникна зад него. – А тук имаше и вакуум помпа за отпушване на канали с дълга дръжка.
– Искате да кажете, че…
Шон коленичи и плъзна ръка по пода и плочките около ваната.
– Влажни, но не и мокри – отбеляза той и бавно се изправи. – Искам да кажа, че някой е отнесъл със себе си кърпите, с които е бърсал стените и пода на банята от водата, разплискана от борещия се Райвест.
– А вакуум помпата?
Шон пристъпи към ваната.
– Никой не би проявил желание да натиска Райвест под водата с голи ръце. Това носи определени опасности – главно от наранявания и кожа под ноктите на удавника, от която може да се извлече съответната ДНК. Но ако убиецът го е притискал с дълга дръжка, Райвест не би могъл да го докосне.
– По дяволите!
– Но така цялата баня щеше да бъде мокра, нали? Ето защо ги няма кърпите и хавлията. Ако бяха останали, полицията веднага щеше да стигне до заключението, че е имало борба, а оттам и предумишлено убийство. Райвест действително е искал да се изкъпе и убиецът се е възползвал от намерението му. Ако не беше пил, вероятно още щеше да е жив и здрав.
– Добре. Приемаме, че е бил пиян, а убиецът е използвал помпата с дръжката, което означава, че може да е била и жена.
– Така е – замислено го погледна Шон. – Обадете се на съдебния лекар и го накарайте да потърси следи с кръгла форма по гърдите и корема на жертвата. Под микроскоп може би ще се видят някакви следи от протъркване. Кажете му да търси влакънца по кожата и парченца дърво под ноктите.
Хейс извади мобилния си телефон, а Шон продължи огледа.
– Оставих му съобщение – обяви минута по-късно шерифът, а на лицето му грейна широка усмивка. – Бих казал, че решението ми да си сътруднича с вас започва да ми изглежда умно.
– Не бързайте да се радвате. Разликата между установяването на едно убийство и разкриването на убиеца е, ако използвам сравнение на Марк Твен, като между светулката и светкавицата. Сега трябва да потърсим някой, който евентуално е забелязал нещо необикновено около къщата. Периметърът е строго охраняван, а това означава, че някой непременное забелязал нещо. Например човек, който носи цял куп мокри хавлии и вакуум помпа с дълга дръжка.
– Нещо друго?
След кратко колебание Шон реши да му се довери.
– Сутринта, някъде към шест и половина, реших да отскоча до брега на реката да разгледам хангара за лодки. Малко по-късно стреляха по мен с пушка. На два пъти, много близо до целта. Дойдох да кажа на Лен.
Хейс зяпна от изненада.
– Откъде дойдоха изстрелите? – попита той.
– Може би отвъд реката.
– Искаш да кажеш, от Кемп Пиъри?
Шон мълчаливо кимна.
– Мънк Тюринг беше открит мъртъв на територията на Кемп Пиъри – тихо промълви Хейс, а погледът му ясно показваше какво си мисли. Нима един провинциален шериф като него щеше се окаже замесен в операциите на ЦРУ? Но ако приемеха, че Мънк Тюринг и Лен Райвест са били убити от хора отвъд реката, въпросът защооставаше открит. Твърде интригуващ въпрос, призна пред себе си Шон Кинг. Но дали си заслужаваше да рискува живота си, за да получи отговор?
– Мърк, ще ти кажа нещо, в което не съм напълно сигурен – въздъхна той. – Някъде около два през нощта ми се стори, че видях Чамп Полиън да се прибира.
– Но не си сигурен, така ли?
– Не бих се заклел – поклати глава Шон. – Беше много тъмно. Трябва да го имаме предвид, когато започнем проверка на алибитата. А, и още нещо. Узнах, че преди осем-девет месеца Мънк е пътувал в чужбина. Трябва да разберем къде е бил.
– ФБР прибра паспорта му заедно с останалите лични вещи.
– Но ти си шерифът тук. Изискай фотокопие.
– Мислиш, че е важно, така ли?
– В момента всичко е важно.
След тези думи Шон излезе под ярките слънчеви лъчи, питайки се кога ли ще заживее по-нормален живот. В следващия момент някой го потупа по рамото.
– Трябва да поговорим! – мрачно му съобщи Алиша Чадуик. – Веднага!
– А ако не искам?
– Ако не искаш, ще си сваля металния крак и ще те пребия с него!
– В такъв случай приемам. Нямам желание да ти тежа на съвестта.
28
Бари крачеше по коридора с кашон в ръце, а Мишел предпазливо го следваше на около пет метра разстояние. Голямата пощенска кутия беше поставена на метален стълб отвън, на две крачки от входния портал.
Бари извади ключ, отвори портала и излезе навън. Мишел ускори крачка, прекоси празната приемна и се скри зад високия храст в голяма каменна саксия.
Минута по-късно Бари отново се появи, а тя се стегна, готова за действие. Липсата на ключ значително усложняваше задачата й. Без да изпуска от поглед отдалечаващия се Бари, тя се стрелна към бавно затварящата се автоматична врата. Той беше само на метър и половина от нея, но изобщо не я усети – доказателство за способността й да се придвижва абсолютно безшумно. В момента, в който фигурата му се скри зад ъгъла, тя сложи крак във вратата, събу обувката си и я пъхна в процепа. После изтича навън.
Само няколко секунди й бяха достатъчни, за да открие кашона на Бари най-отгоре върху купчината с изходящата поща до металната кутия. Мишел извади писалка и лист хартия и бързо преписа адреса на получателя, изписан върху кашона. Хвърли поглед и на името на изпращача, което, както очакваше, беше различно от това на Бари.
– Лола Мартин – промълви тя, огледа се и бързо се шмугна обратно.
Вдигна обувката си, обу я и се насочи към своята част на сградата. Там се завъртя около дежурната сестра, успя да отвлече вниманието й и да надзърне в дневника, разтворен върху масата. Лора Мартин се оказа една от старите пациентки на „Кукувичето гнездо“ – от онези, които рядко изпращат или получават поща. Мишел отиде в залата за посетители, където имаше телефон с външна линия. Набра номера на свой познат в полицията на Феърфакс и му обясни за какво става въпрос, а той я попита:
– Откъде си се сдобила с тази информация, Максуел?
– Ами работя под прикритие.
Час по-късно Мишел влезе в празната стая на Санди. Цветята още бяха там, но подът беше почистен от парченцата пръст. Също като ръцете на Санди, предположи Мишел. Включително безупречният й маникюр. Самата тя нямаше подобни проблеми поради простата причина, че не поддържаше маникюр – немислим лукс за пръсти, които често натискат спусъка.
Пет минути по-късно мисията й приключи и тя се прибра в стаята си.
Следобед се включи в поредния групов сеанс. Беше толкова доволна от успешната си операция по отношение на Бари, че се изправи и взе думата.
– Казвам се Мишел и имам желание да се оправя – започна тя, усмихна се и добави: – Всъщност мисля, че вече съм по-добре. – Насядалите в кръг пациенти одобрително закимаха, някои дори заръкопляскаха. Но имаше и такива, които просто мълчаха и я гледаха с открито недоверие.
Мишел вероятно бе решила, че се чувства по-добре само защото бе твърде заета, за да се концентрира върху собствените си проблеми. По принцип тя живееше заради адреналина и нямаше навик да разголва душата си. И в момента, вярна на себе си, беше в състояние да мисли единствено за Бари и Санди. После щеше да се махне оттук, преди да решат, че и тя е постоянна обитателка на „Кукувичето гнездо“.
29
Шон седеше срещу Алиша, настанила се зад голямото бюро в Барака № 1. Той не успя да види почти нищо от общото помещение с много работни места, където без съмнение се трудеха гении. Но в замяна почти усети умствената им мощ, примесена с монотонното жужене на невидими сървъри.
– Само недей да разкопчаваш това нещо – шеговито рече той и махна към десния й крак. – Ако го сториш, ще бъда принуден да се защитавам.
Алиша дори не се усмихна.
– От какво умря Лен Райвест? – остро попита тя. – Само не ми казвай, че е самоубийство!
– Не знам от какво е умрял – отвърна той, установявайки, че очите й са зачервени.
– Как така не знаеш?
– Знае само убиецът. И понеже това не съм аз, мога само да предполагам.
– Добре, започвай да предполагаш.
– Не мога. В момента се води разследване.
– Само не ми излизай с тези патетични глупости! – сопна се тя.
– Бил съм ченге и прекрасно знам как може да се прецака едно разследване. Полицията разглежда случая като „смърт при подозрителни обстоятелства“.
– Но това означава, че може да бъде както убийство, така и нещастен случай!
– Или естествена смърт – леко се усмихна той.
– Но ти каза, че е убит!
– Може и да греша.
– О, много ти благодаря за помощта!
Шон се наведе напред, лицето му стана сериозно.
– Работата е там, че те познавам едва от вчера. А от установените до този момент факти може да се окаже, че убиецът си ти.
– Не съм убила никого.
– Досега не съм срещал убиец, който да твърди противното. За целта си имаме адвокати.
– Мислиш ли, че има някаква връзка със смъртта на Мънк?
– Май не разбра какво ти казвам. Искаш ли да започна отначало?
Сега Алиша се приведе напред.
– Снощи са открили завещанието на Мънк Тюринг. Току-що научих, че ме е посочил за настойник на дъщеря си. Възнамерявам да изпълня дълга си по най-добрия възможен начин. Искам да знам дали момичето е в опасност.
– Значи Мънк те е посочил за настойник – замислено промълви Шон. – Нямах представа, че сте били толкова близки.
– Мънк знаеше, че обичам Виджи. Ще се грижа за нея по най-добрия начин!
– Което няма да е много лесно в Бабидж Таун – отбеляза Шон. – След убийството на Райвест мястото не ми се струва рай на сигурността.
– Горкичкият Лен! – изхлипа Алиша и прикри очите си с длан. – Боже! Не мога да повярвам, че е мъртъв!
Шон се облегна назад.
– Виждам, че трудно приемаш смъртта на Лен – отбеляза той и се взря в лицето й. – Има ли някаква специална причина за това?
Тя се изправи и издуха носа си в салфетката, която измъкна от някаква кутия на бюрото.
– Бяхме приятели.
– Само приятели или нещо повече?
– Не ти влиза в работата!
– Но ако си имала връзка с Лен Райвест, тогава е работа на полицията.
– Е, добре, имах. И какво?
– Каква беше връзката ви? Обикновени контакти или нещо по-сериозно? Планове за женитба?
– Ти си адски нахален тип!
– А ти си очевидно интелигентна жена, но май пропускаш да отбележиш, че в момента те подготвям за въпросите на полицията и на ФБР, след като научат за вашите взаимоотношения. Мислиш ли, че агент Вентрис ще прояви деликатност? Връзката е покойния автоматично те поставя в положението на заподозряна!
– Не съм го убила, за бога! Той беше добър човек и аз го обичах. Крояхме планове за бъдещето… – Гласът й секна и тя извърна глава.
– Добре, Алиша, успокой се – меко промълви Шон. – Знам, че ти е трудно. – Помълча, после попита: – Можеш ли да си спомниш дали Лен е споменавал пред теб за някаква заплаха? За някой, който иска да му причини зло? За нещо, което има връзка с Бабидж Таун или с Кемп Пиъри?
Алиша пое дълбоко въздух, избърса лицето си и вдигна глава.
– Какво общо има Кемп Пиъри със смъртта на Лен?
– Много общо, ако се окаже, че смъртта на Лен е свързана с гибелта на Мънк Тюринг.
– Но нали ти сам спомена, че Тюринг най-вероятно се е самоубил?
– Не можем да бъдем сигурни. Трупът му е открит на територия на ЦРУ, а това е факт, който не можем да пренебрегнем. До довечера може да се окаже, че такава връзка няма, но в момента искам да чуя отговора ти. Споменавал ли ти е нещо подобно Лен?
– Той никога не е споменавал, че някой иска да го убие, но…
– Но какво? – приведе се напред Шон. – Хайде, изплюй камъчето!
– Веднъж каза, че някой се опитва да саботира работата в Бабидж Таун и че според него тук имало шпиони.
– Шпиони ли? Какви?
– Той спомена, че хората, които работят тук, дори нямат представа в какво се забъркват. В смисъл, че проектите, върху които работим, могат да променят света. Но не към по-добро, а към по-лошо. – На лицето й се появи измъчена усмивка. – Каза още, че ние сме особняци, които нямат представа от реалния живот. И май беше прав.
– Пред мен той също спомена, че много държави биха започнали война заради проектите, които се разработват в Бабидж Таун – кимна Шон. – Само не ми казвай, че боравите с цифри и нищо повече!
– Не мога, Шон – въздъхна Алиша. – Страх ме е. Побиват ме тръпки от факта, че убиха един изключителен професионалист като Лен Райвест в дома му, въпреки всички мерки за сигурност!
Жената изглеждаше толкова зле, че Шон стана, пристъпи към бюрото и я прегърна през раменете.
– Всичко ще се оправи, Алиша – промълви той.
– Престани с тези глупости! – дръпна се тя. – Не знаеш дали ще се оправи, или ще стане още по-зле! Имай предвид, че се страхувам най-вече за Виджи. Може да се окаже, че и тя е в опасност, и то голяма!
– Защо?
– Ти си експертът, ти ми кажи!
– Детето знае ли, че баща му няма да се върне?
– Още се опитвам да я подготвя за новината – размърда се смутено Алиша. – Но не ми е лесно.
– Ако наистина си загрижена за нея, би трябвало да й събереш багажа и да заминете някъде далеч от Бабидж Таун.
– Не мога. Тук е работата ми.
– Но нали каза, че сигурността на Виджи е най-важното нещо за теб?
– Тук Виджи се чувства добре. Ако я заведа някъде другаде, може да се срине психически.
– Бих казал, че няма голяма разлика дали детето ще остане тук, където вероятно ще бъде застрашена сигурността му, или ще замине на безопасно място, но с цената на психическата му стабилност – отбеляза Шон.
– Аз имам друга идея – рече Алиша, сграбчи ръката му и пламенно добави: – Ниеоставаме, а типоемаш грижа за сигурността ни!
– Вече си имам работа – възрази Шон. Всъщност не една, а две,поправи се мислено той.
– Тя е дете и има нужда от помощ. Нима ще откажеш да помогнеш на едно единайсетгодишно момиченце, току-що загубило баща си?
Шон понечи да отговори, после само сви рамене и направи безуспешен опит да издърпа ръката си.
– Добре де, ще я държа под око – съгласи се той.
– Благодаря ти! – просълзи се Алиша. – Много ти благодаря!
– Но след като поемам ролята на неофициален бодигард, май ще трябва да се запозная с младата дама.
Алиша изчака малко да възстанови душевното си равновесие и се изправи.
– Да вървим. Тя трябва да е привършила с упражнението по разлагане на числа, което й възложих.
– Какво?
– Виджи притежава забележителни умения да смята наум. Не чак толкова големи, че да ме остави без работа, но нещо, скрито дълбоко в съзнанието й, може би е ключът към решението на задачата, което търся.
– Значи уязвимото момиченце ще преобрази света? – втренчи се в нея Шон.
Алиша се усмихна.
– Блажени кротките, защото те ще наследят земята – рече тя.
30
Очакванията му за кротко и срамежливо момиченце се оказаха напълно безпочвени. Виджи Тюринг беше пълно с енергия дете с огромни сини очи, които не пропускаха нищо. Носеше панталони и яркочервена блузка, а краката й бяха боси. В момента, в който Алиша й представи Шон, тя хвана ръката му и го поведе към пианото.
– Седни – разпореди му тя с леко променлив тембър, който загатваше за приближаването на пубертета.
Той се подчини.
– Свириш ли?
Погледът на сините й очи беше смущаващо прям.
– Само на бас китара – ухили се Шон. – Избрах я, защото има най-малко струни. Задължително условие за човек като мен, който всекидневно губи милиони сиви клетки.
Тя с нищо не показа, че оценява малката му шега. Седна пред пианото и изсвири някаква непозната мелодия.
– Предавам се – вдигна ръце той. – Кой е авторът?
– Оригинална композиция на Виженер Тюринг – поясни Алиша.
Шон респектирано замълча.
– Харесва ли ти? – простичко попита Виджи.
– Ти си изключително надарена музикантка – кимна той.
В усмивката й най-сетне се долови нещо детско, свързано с радостта от похвалата и желанието да се представи добре. А той се уплаши. Детето беше готово да се довери на всеки. Тук е пълно с шпиони,беше казал Райвест.
– Виджи, я ми кажи…
Тя подхвана друга мелодия и той млъкна. Малката свърши, стана от пианото, седна на един от кухненските столове и отправи поглед навън. Големите й очи престанаха да шарят и изведнъж започнаха да се присвиват. В следващия миг се превърнаха с тесни цепки.
– Виджи? – надигна се Шон.
Тя дори не го погледна, а Алиша му направи знак да се присъедини към нея на канапето.
– От време на време изпада в тези състояния – шепнешком обясни тя. – Сякаш се затваря в свой собствен свят. Ще изчакаме да се върне в нормалното си състояние.
– Преглеждана ли е от специалист? – понижи глас Шон. – Взема ли някакви лекарства?
– За специалист не знам, но лекарства не взема. Ще проверя по-подробно за какво става въпрос, защото вече съм й настойник.
– Какво знаеш за майката на Виджи?
– Мънк каза, че са разведени отдавна и че той има пълни родителски права.
– Така каза и Райвест. Но ако се появи майката на Виджи, съдът положително ще й присъди родителските права. Няма да го стори само в случай, че е в затвора или ако се докаже, че тя не е в състояние да се грижи за детето.
– Но Мънк ме е посочил за настойник.
– При появата на родител това няма значение.
– Ще мисля, когато се случи – отсече Алиша.
– 18 313 и 22 307.
Двамата едновременно се извърнаха към Виджи, която ги гледаше втренчено.
– Това са простите делители на 408 508 091 – поясни тя. – Нали така?
– Точно така – кимна Алиша. – Ако умножим 18 313 по 22 307, ще получим 408 508 091.
Виджи се разсмя и запляска с ръце.
– Но аз ти продиктувах тези числа само преди час – учуди се Алиша. – Как успя да ги обработиш толкова бързо?
– Видях ги в главата си.
– Подредени ли бяха? – напрегнато попита Алиша. – Пак ли ги умножи наум?
– Не, просто изскочиха. Не съм умножавала нищо. Просто се появиха.
– Или си го направила по начин, абсолютно непознат за простосмъртните – промърмори сякаш на себе си Алиша, после тръсна глава и добави: – Виджи, мистър Кинг иска да те попита нещо…
Момиченцето очаквателно се обърна към Шон.
– Не е точно въпрос – приятелски рече той. – Просто искам да ти кажа, че ще идвам да те виждам от време на време. Имаш ли нещо против?
Виджи погледна Алиша, която кимна.
– Нямам нищо против – отвърна момичето. – Но все пак трябва да попитам и Мънк.
– Така ли наричаш баща си? – попита той. – Просто Мънк?
– Той също ме нарича по име. Нали така правят всички?
– Да, разбира се. Не познавам баща ти, но по всичко личи, че е добър човек.
– Страхотен е. В колежа е бил член на рок група. Тогава е свирил на йоника. А после си купи и китара, за да свирим заедно. – Виджи насочи очи към прозореца и Шон си помисли, че отново ще потъне в своя свят. Но детето поклати глава и промълви: – Много искам да се върне. Имам да му разказвам толкова неща.
– Например? – попита Шон малко по-бързо от необходимото.
Виджи се втурна към пианото и заблъска по клавишите.
Шон търпеливо изчака първата пауза и бързо попита:
– Кога видя баща си за последен път, Виджи?
Въпросът му предизвика нова серия яростни акорди.
– Виджи!
В следващия миг Алиша започна да го дърпа към вратата, а Виджи стовари юмручета върху клавишите, скочи от столчето и избяга от стаята. Миг по-късно се разнесе шум от затръшване на врата.
В стаята влезе жената, която Шон бе видял да спи на канапето предишната вечер.
– След няколко минути ще се върна, мисис Греъм – каза Алиша, след което направи знак на Шон и тръгна към вратата.
– Виждам какви са проблемите с Виджи – замислено се почеса по главата Шон.
– Според мен тя усеща, че нещо се е случило с баща й. Затваря се в мига, в който се заговори за него.
Шон огледа къщата и му се стори, че вижда Виджи на един от прозорците, но само след миг тя изчезна.
Той се извърна към Алиша и попита:
– Какви бяха числата, за които говорихте? Възможно ли е да ги е пресметнала с калкулатор?
– Да, но би й отнело цял ден. 18 313 е 2100-ното по ред просто число, което означава, че трябва да обработи всички преди него, за да види дали 408 508 091 се дели на тях без остатък. При положение, че знае този прост делител, вторият се открива значително по-лесно. Но тя не е използвала калкулатор. Наистина го е видяла в главата си.
– А защо всичко това е толкова важно?
– Шон…
– По дяволите, Алиша! – прекъсна я той. – Тук умират хора! Приех да наглеждам Виджи, защото смяташ, че тя е в опасност. Най-малкото можеш да ми кажеш защо, нали?
Алиша помълча известна време, извърнала глава. Той стоеше и я гледаше. Когато проговори, гласът й беше по-нисък и по-ясен.
– Светът се крепи на информацията, изпращана по електронен път, Шон. Сигурното придвижване от точка А до точка Б е ключът към цивилизацията. Във всекидневието си ти ползваш кредитна карта, когато пазаруваш в магазин, теглиш пари от банкомат, изпращаш имейли, плащаш си сметките онлайн, пазаруваш по интернет. Днес шифроването няма нищо общо със секретните кодове, а зависи единствено от числата и тяхната дължина. Най-надеждната система в момента се нарича РСА и се основава на криптография на асиметричен публичен ключ. Той прави възможно електронното предаване на данни от правителството до търговските организации – и оттам до гражданите – абсолютно сигурно и надеждно.
– Май съм чувал нещо подобно – вметна Шон.
– И тъй, публичният ключ представлява едно много голямо просто число, което може да бъде раздробено до двата му прости делителя само ако сто милиона персонални компютри работят паралелно в продължение на няколко хиляди години. Но докато всички знаят цифрите на публичния ключ – най-вече компютрите, които ползваме, – единственият начин да се прочете изпратената информация е свързан с разкодирането му. А той може да се разкодира единствено с помощта на два частни ключа, които се явяват неговите прости делители. Ще ти дам един пример. Ако числото петдесет е публичният ключ, десет и пет са частните ключове. Ако знаеш числата десет и пет, можеш да прочетеш съобщението.
– Подобно на числата, които спомена Виджи?
– Да. Компютрите стават все по-бързи, вече съществува възможност за масирана атака на стотици милиони от тях, свързани паралелно. Това поставя по-високи изисквания и към кодиращите стандарти. Трябва само да се прибавят няколко цифри към публичния ключ и за дешифрирането му ще бъдат необходими хиляди, а може би и милиони години.
– А вашите проекти предлагат рационално решение на този проблем, така ли?
– Шифровчиците твърдят, че пряк път към разлагането на числата на прости делители не съществува, защото хилядолетните усилия на човечеството в тази посока са останали без резултат. И все пак Виджи успява да го направи, макар и невинаги. Ако тя може да го прави и с по-големи числа, тогава сигурност на електронното предаване не съществува и светът, който познаваме, ще преживее драстични промени.
– Може би ще се върне към телетипните машини и куриерите? – предположи Шон.
– Тази ситуация ще блокира не само бизнеса, но и държавата. Бедният потребител няма да има никакви възможности за комуникация, да не говорим за генералите, които ще изгубят възможността за връзка със своите армии. Преди седемдесетте години на двайсети век, когато бил създаден публичният ключ, правителствата и частният бизнес използвали услугите на куриери, за да изпращат постоянно променящи се книги с кодове и пароли – непрекъснат и безнадеждно неефективен процес, към който никой не би желал да се връща.
– Невероятно е, че нашата цивилизация зависи от способността да се разлагат бързо големи числа.
– Започнали сме го и трябва да го довършим.
– Очевидно обществото не знае нищо.
– Ако знаеше, щеше да се уплаши до смърт.
– Значи ти си на мнение, че пряк път съществува?
– Виджи ме кара да мисля, че е възможно. А иначе не се безпокоя толкова за числата, колкото за самата Виджи. Не мога дори да си помисля, че ще й се случи нещо лошо.
– Допускаш, че някой знае, че Виджи може би е ключът към разбиването на шифроването, използвано от модерния свят? – присви очи Шон.
– Лен твърдеше, че сред нас има шпиони. Баща й познаваше нейните способности и умря. Не знам. Просто не знам.
Изглеждаше толкова отчаяна и съкрушена, че Шон отново сложи ръка на рамото й.
– Нищо няма да й се случи – успокои я той. – Полицията и ФБР са наблизо, обектът се охранява.
– Така беше и предида убият Лен – поклати глава тя.
– Но сега и аз съм тук.
– Как точно възнамеряваш да пазиш Виджи?
– Колко спални има в дома ти?
– Четири. Защо?
– Една за теб, една за Виджи, една за мен. И пак ще ти остане една свободна.
– Какво? Местиш се при мен?
– Разстоянията са огромни. Ако живея в централната сграда, няма начин да се придвижа бързо дотук в случай, че се наложи.
– Трябва да поискам разрешение от Чамп и да поговоря със самата Виджи. Какво ще кажеш за утре вечер в шест? Тогава ми свършва дежурството.
– А защо просто не се преместиш при Виджи?
– Там има твърде много вещи, които й напомнят за Мънк. Не съм убедена, че е добре за нея. Мисля, че е по-добре аз да я взема при себе си.
– Но какво ще й кажеш?
– Все ще измисля нещо.
Алиша бързо се отдалечи.
Шон остана на място, загледан след нея. Миг по-късно звънна мобилния му телефон. Погледна дисплея. Беше Джоун Дилинджър. Как ще й обясни, че е поел не една, а цели две допълнителни задачи? Отговорът беше ясен: просто нямаше да й каже.
Шон се обърна и тръгна към стаята си. През цялото време се питаше как успя да затъне толкова дълбоко.
