Текст книги "Обикновен гений"

47

Арч се оказа съвсем малко градче с един-единствен светофар и няколко магазинчета по главната улица, по средата на която минаваше отдавна изоставена железопътна линия, наподобяваща белези от шевове върху отдавна зараснала рана. Редакцията на „Магрудър Газет“ се помещаваше в едноетажна тухлена сграда, която плачеше за ремонт. Ръждясала табела на входа гласеше, че там е седалището и на Историческото дружество на Магрудър.

– Защо вестникът не се казва „Арч Газет“, след като се издава в градчето Арч? – попита Мишел, докато паркираше джипа.

– Имам своите съмнения, но по-добре да попитаме добрия стар Саут – отговори неопределено Шон.

Посрещна ги надхвърлил шейсет чернокож дългуч с изпито лице и посребрена брада. От тънките, напукани устни стърчеше запалена цигара.

– Саут Фрийман – протегна им ръка той. – Получих телефонното ви съобщение. Уверявам ви, че сте попаднали на най-подходящото място, след като проявявате интерес към историята на региона.

Влязоха в малкия офис, задръстен от метални шкафове и две очукани бюра, върху едното от които блестеше нов компютър. По стените имаше увеличени фотографии на местните забележителности, включително една сателитна снимка на Кемп Пиъри, под която висеше табела с надпис: АДЪТ НА ЗЕМЯТА.

– Виждам, че сте запален почитател на най-голямата разузнавателна централа в страната – посочи надписа Шон.

– Че как иначе? – сви рамене Саут. – Държавата отне бащините ни къщи и ни изрита на улицата.

– Сторили са го военните, а не ЦРУ – поправи го Шон.

– Военните, флотът, ЦРУ – все тая. За мен всички те са представители на Империята на злото.

– Прочетох статиите ви за Кемп Пиъри – смени темата Шон.

– Не сте имали кой знае какъв избор, нали? – отбеляза Саут, смачка цигарата си в пепелника и веднага запали нова. Мишел прогони с ръка облаците тютюнев дим над главата си.

– В Магрудър ли сте живели? – стрелна го с поглед тя. – Предположих, че е така заради името на вестника ви.

– Да – кимна домакинът. – На днешната територия на Кемп Пиъри имаше две населени места: Биглърс Мил и Магрудър, където съм роден. Сега те съществуват единствено в списъка на изчезналите градове от официалния регистър на Вирджиния.

– И такава статистика ли има? – вдигна вежди Шон.

Вместо отговор Фрийман посочи продълговат лист, прикрепен към дъската за съобщения.

– Убедете се сами. Там са записани всички окръзи, градове и села, които са се слели с други населени места, били са преименувани или като Магрудър са били присвоени от проклетото правителство.

Шон се приближи към дъската и хвърли един поглед на списъка.

– От статиите ви става ясно, че къщите все още са там, всъщност дори цели квартали.

– Не мога да се закълна – въздъхна възрастният мъж. – Нали разбирате, че там не допускат такива като мен. Но хората, които са били на това място, твърдят, че повечето от къщите са непокътнати. Включително тази, в която съм се родил и отраснал. Ето защо кръстих вестника „Магрудър Газет“. Моят начин да поддържам илюзията, че градчето все още е живо.

– Всички са правили жертви по време на войната – отбеляза Шон.

– Нямам нищо против саможертвите, стига да се правят от всички.

– Какво искате да кажете?

– Навремето в Магрудър са живели главно работници от така наречената афроамериканска общност. Тогава ги наричали цветнокожи. Не съм виждал флотът да прочиства някой от богатите квартали в околността, населени с бели. Никой от тях не беше прогонен. Все старата история: изритай бедните чернокожи, защото на никого не му пука за тях.

– Разбирам проблема, Саут – меко промълви Шон. – Наистина го разбирам. Но ние дойдохме, за да поговорим за Кемп Пиъри и историята на региона.

– Това го чух от телефонното ви съобщение, но не разбрах защо.

– Ние сме частни детективи. Нае ни управата на Бабидж Таун, за да разследваме смъртта на Мънк Тюринг.

– Аха, онзи, когото откриха мъртъв в забранената зона. Написах материал за инцидента. Още не съм го публикувал, защото изчаквам резултатите. – Той ги изгледа с подозрение. – Значи работите за Бабидж Таун, а? Какво ще кажете за една малка сделка? Аз ще ви разкажа за „Фермата“, а вие ще ме осветлите за това, което се случва в селището на гениите.

– Страхувам се, че няма как да стане, Саут – поклати глава Шон. – Подписали сме декларация за конфиденциалност.

– Е, може пък и аз да съм подписал нещо подобно.

– Задачата ни е да открием истината за смъртта на Мънк Тюринг – обади се Мишел.

– Ами онзи, другият, който уж се удавил във ваната? – изгледа ги скептично Саут. – И той е действал сам, също като Ли Харви Осуалд и Джеймс Ърл Рей, нали? На това аз му казвам едната ръчичка трие другата. Значи вие не можете да говорите, аз също. Вратата е ей там. Сбогом.

– Ако открием истината за Мънк Тюринг, на онези от Кем Пиъри няма да им бъде много приятно – подхвърли Мишел, без да мръдне от мястото си. – И може би ще бъдат доста притеснени.

Изражението на Саут моментално се промени, в очите му проблесна интерес и той омекна.

– Нима допускате, че…

– Всичко е възможно – бързо го прекъсна тя. – Все пак Мънк Тюринг е бил намерен там мъртъв.

– Но централните медии единодушно обявиха случая за самоубийство – поклати глава чернокожият дългуч. – Също като още няколко загадъчни случая в околността през последните години. От друга страна, всички блогъри в интернет твърдят, че става въпрос за заговор на военнопромишления комплекс. На кого да вярва човек?

– С ваша помощ може би ще открием истината – предположи Шон.

Саут загаси цигарата, взе един вестник от бюрото и се престори, че чете.

– Какво искате да знаете? – попита иззад него той.

– Всичко, което ви е известно за Кемп Пиъри. Но повече ме интересува сегашното състояние на нещата.

– Сегашното ли? – стрелна го иззад вестника Саут.

– Да, включително въздушният трафик.

– Значи сте забелязали самолетите, които кацат? Предполагам, че от Бабидж Таун те се виждат съвсем ясно, защото кацат непосредствено отвъд реката. Прав ли съм?

– Да, но почти не ги виждаме, защото кацат след полунощ, и то със загасени светлини.

– Знам – кимна домакинът.

– Виждали ли сте ги? – погледна го с интерес Мишел.

– Все пак проклетото правителство не притежава цялата земя наоколо – отвърна Саут. – От време на време имам навика да вземам превъзходни пържоли от ресторанта на Пиърс, който се намира на пътя за Спуквил, а после прекосявам реката и отивам на гости у приятел, който има къща там. Сядаме на верандата и гледаме как самолетите докарват разни неща, за които правителството не ще да обели и дума пред хора като вас и мен. Ще ви кажа и друго: знаех, че се мъти нещо още преди войните в Залива, Афганистан и Ирак. Още тогава пистата на Кемп Пиъри беше по-оживена от международното летище на Чикаго!

Очите на възрастния мъж заблестяха от вълнение.

– Веднъж седмично сядам в колата и подкарвам към главния вход на Кемп Пиъри. Гледам зелените метални покриви на помещенията на охраната, чета проклетите им надписи „ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ, ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН!“ и им викам: „Хей, това е бащината ми собственост, върнете ми я!“ – На лицето му изплува широка белозъба усмивка. – Е, не го казвам чак толкова силно, че да ме чуят, но все пак… После обръщам на площадката, която са направили за хора, които са се загубили или просто са любопитни. Правя маневрата и се прибирам у дома. Така ми олеква. – Саут помълча малко и остави вестника. – Самолетите кацат един път седмично, в събота. Винаги по едно и също време. И всичките са големи. Мой приятел работи в контрола на въздушния трафик и има връзки с военните в Норфък. От него научих, че самолетите не кацат никъде другаде на територията на Щатите, а само в Кемп Пиъри. За тях няма нито митница, нито проверка на документите. Нищо.

– Но те са военни самолети, нали? – попита Мишел.

– Според моя приятел не са. Той твърди, че са регистрирани като частни.

– Частни самолети, които принадлежат на ЦРУ? – вдигна вежди Шон.

– Ами че те си имат собствен въздушен флот! Но едва ли ще седнат да обясняват за какво харчат нашите данъци!

– Питам се какво ли пренасят на борда – замислено промълви Шон.

– Май жива стока – стрелна го с поглед Саут. – Такава, дето говори на арабски или фарси.

– Затворници чужденци?

– Не храня симпатии към терористите, но борбата с тях трябва да се води със законни средства! – решително отсече Саут. – Подозирам обаче, че ЦРУ избира кого да спипа и да го доведе тук без съд и други „незначителни“ подробности. Списъкът трябва да е дълъг, защото те отдавна действат така. – На лицето му отново се появи усмивка. – Убеден съм, че наградата „Пулицър“ е в кърпа вързана на журналиста, който успее да разкрие това.

– А ако публикува разкритията си в „Магрудър Газет“, ударът ще бъде двоен, нали? – иронично каза Мишел.

– Наскоро са удължили пистата за големи самолети и са получили средства за строителство на нови спални помещения уж за обучения на бойци срещу тероризма – подхвърли Шон. – Какво мислите за това?

– Елате да ви покажа какво мисля – изправи се Саут.

Насочиха се към съседната стая. Шон изостана няколко крачки, след което се върна и направи няколко бързи снимки на сателитната карта на Кемп Пиъри, използвайки камерата на мобилния си телефон. На голямата маса в другата стая имаше огромна карта на района.

– Тук бяха Биглърс Мил и Магрудър. – Саут заби пръст в част от територията на Кемп Пиъри. – Виждате ли колко много солидни и добре построени къщи има, с хубави улици и всичко останало? При наличието на толкова много и запазени жилища те получават пари да строят още? Не виждам смисъла!

– Може би къщите се нуждаят от ремонт или просто са ги съборили – обади се Мишел.

– Не е така – поклати глава Саут. – Вече ви казах, че съм говорил с хора, които работят там. А ако тръгнеш да разрушаваш цели квартали, нали някъде трябва да извозиш отпадъците? Тук не се е случило нищо подобно. – Пръстът му се премести на друг участък от картата. – На територията на Кемп Пиъри е Порто Бело – единственият обект от Националния исторически регистър, който никога няма да бъде отворен за широката публика. Там е бил домът на Джон Мъри, четвърти граф на Дънмор и последен кралски представител и губернатор на Вирджиния. Дори ЦРУ не може да го докосне, без да си навлече огромни неприятности.

– Но как подобна резиденция се е озовала в Кемп Пиъри? – попита Мишел.

– Официалната резиденция на Дънмор е била в Уилямсбърг, а в Порто Бело се е намирала ловната му хижа. Офейкал е там по време на Войната за независимост, когато армията на Уошингтън била пред стените на града. После, обзет от панически ужас, страхливецът се качил през нощта на някакъв британски кораб и отпътувал за Англия. В Норфък има улица на негово име. Не в негова чест, разбира се, а като последното място, където гаднярът със синя кръв е бил в Америка. Но исках да кажа, че ако там разполагат с много готови жилища, защо им е да строят нови?

– Имате ли познати в Кемп Пиъри, на които можете да разчитате?

– Ако имах, щях да ги използвам. Събирам откъслечна информация, най-често от обикновени работници. Няма кой да ми даде списъка с пътниците на някой от големите самолети, ако това имате предвид. – Пръстът му се плъзна по картата. – Тук почти непрекъснато тренират паравоенни формирования. Да не им попадаш пред очите. Предполагам, че ги учат как да извиват вратове и да трошат гръбнаци. Или да убиват от името на правителството. ЦРУ може да ви убие по-добре от всеки друг. Извършват симулации на специални мисии по всички точки на света. Разполагат дори с метеорологични балони. С тях променят времето както си пожелаят – дъжд, сняг, всичко. Огромни машини за изкуствен вятър, други за жега. Поне така съм чувал.

– Това се прави с цел симулация на сражение в пустинята – обади се Мишел. – Като например в Афганистан.

Двамата с Шон останаха още няколко минути в компанията на Саут Фрийман, след което се сбогуваха с обещанието да го държат в течение. Той от своя страна обеща да ги запознае с всичко по-интересно, което научи.

– Кой знае, може пък да успея да си върна бащината къща – подхвърли на сбогуване Саут. – Би било страхотно, а?

Мобилният телефон на Шон иззвъня в момента, в който се качваха в джипа на Мишел.

– Кинг – натисна копчето той, послуша малко с вкаменено от изненада лице и извика: – По дяволите!

– Още някой ли е умрял? – погледна го Мишел.

– Да. А двама мъртъвци са още по-мъртви.

– Какво искаш да кажеш?

– Обади се шериф Хейс. Моргата току-що е хвръкнала във въздуха.