Текст книги "Песен за великия поход"

Автор книги: Сергей Есенин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 1 страниц)

Ей вий, друмници

и поддрумници!

Дървеници, щурци

ранобудници.

Не народ, а дропла

настъпана!

Рус невчесана,

Рус некъпана.

Я послушайте

нов напев от мен,

нов напев от мен

волно притъкмен.

Първо за това,

що било преди.

После за това,

що се днес реди.

Аз за тебе, Рус,

песен наредих,

че правдив съм аз

песнопоец лих.

Майсторя ги аз

тези пущини

и не ме е страх

от юмрук в зъби.

Ой, в далечен град,

та чак в Ипатова,

при Петър било,

при императора.

Писар щур един

развързал език:

«Хей, момци, у нас царува

глупав цар дръвник.

Цар глупак-чирак

секне се във длан.

Вдига Питерград

по германски план.

Втасал всичко – хайде

да се немчиме!

И отдава Рус

на понемчване!

Бръсне князете,

най-юначните!

Как за Рус, момци,

да не плачете?

Ориста й как

да не жалите?

Възразиш – с кривак

царя гали те.»

Де го чу млад стрелец,

де му чу гласа,

па му сграбчи той

късата коса:

«Я върви, пълзи,

не усуквай, брат!

Я поемай с мен

право в Питерград!

При самия цар.

Кай се, кучи син,

кай се, кучи син,

смутник и бунтар!»

По Тверска-Ямска

с звънци и под впряг

тичал дор три дни

писарят недраг.

На четвъртия,

в обедния зной,

в царския палат

се домъкнал той.

Появил се Петър

на висок чардак.

На стрелеца той

със кривак дал знак.

«Я кажи, стрелец,

кой те тук довя?

Или с тайна вест

идеш от Москва?»

«Ни съм от Москва,

ни ти нося вест,

най съм твой слуга,

и ти служа с чест.

Писар щур бунтар

водя, царю мой.

Пояс, царю мой,

бе разпасал той.

В механата пред

честния народ

хулеше без срам

твоя знатен род.»

«Въшка – викнал Петър,

дръж се, въшко, дръж!»

Късият перчем

щръкнал като ръж.

И замахнал Петър

със юмрук жесток —

само два цървула

зяпат на възбог...

Петър имал двор,

а на двора – кол,

на кола – въженце.

Туй бе само начало,

момченце.

Ой, суров наш цар,

славен, страшен мъж!

Буре с бира той

пиел наведнъж.

Пуши, а димът

на три сажена.

Кипри се по немски,

важен-важен е.

И глаголи тъй

царят пременен:

«Драги ми Лефорт,

я ела при мен.

Ти си майстор пръв,

в Амстердам прочут.

Аз ти бях чирак,

учех се на труд.

Да въртя топор

се научих там.

Я върни се, бързай

в твоя Амстердам.

И поклон от мен

всекиму стори.

Там кажи, че скръб

страшна ме мори.

Мъка ме мори

все по Рус добра.

Трябва да се мре,

страх ме е да мра.

Страх ме е да мра,

а пък зле съм, брат:

кой ще бди след мен

бди над Питерград?

Виждам през мъгли

и блата без брод

моя в тежък труд

покосен народ.

Нощем глас ехти

страшен и сърдит,

че лежи връз тях

тежкият гранит.

И обсаждат те

моя Питерград.

Стават и вървят

както на парад.

И вървят, крещят,

и крещят, вървят.

Просто да ти спре

в гърлото дъхът!

Викат: «Ний сме тук

истински царе.

Ще ни паднеш ти,

доще ден да мреш!

Ще оскубем ний

твоя лих перчем.

Ти бе кучи син,

кара ни да мрем,

с кръв да вдигнем град

ни накара ти

и се облажи

със болярите.

И затуй да знай

всеки дом и праг —

ний ще дойдем пак.

Ний ще дойдем пак!

Този град е наш,

наша кръв и пот.

Ще живее тук

само прост народ.»

Млъкна царят наш,

Петър наш немей.

А от него пот

като град се лей.

Слушайте, слушайте,

то се знай, харни сте

вие люде —

па било снежец, било

виелици люти.

С една дума,

бива ви!

Да ми сипнехте

купа бира вий!

То човешкият език

не е птичи.

Славен сте ми вий

измислили

обичай!

Топове гърмят,

камбани реват.

Вий навярно се досещате

какво става.

Рози – нямат чет.

Макове безчет.

Ех, погребват Петър

с голям рев.

И дали за туй,

че ридаха там

кой от срама кумова,

а кой и без срам —

но от този ден

двеста годин, брат,

глупави царе

гледа Питерград.

Двеста годин, брат,

все тоз стон нечут:

«Ний ще дойдем пак

зарад своя труд.

А дворяните,

лицемерите

с по едно въже —

на фенерите!»

Подир двеста годин

в октомврийски сняг

закипя Нева

от бряг, та до бряг.

Призори търчат

и се чудят вси:

там на всеки стълб

знатен туз виси!

Ой ти, лют народ!

Ой ти, Питерград!

Но защо ли пак

топове гърмят?

Зад морето – гръм.

Зад града – гърмеж.

Разбери го ти,

душо, както щеш!

Работи безчет

случиха се там.

Пея ви за тях,

както аз си знам.

Душо радостна,

весели се ти!

Дай съветска власт

на мужиците!

Офицерчето,

подпоручика,

го претрепаха

вчера в ГубЧеКа.

Викна «Яблоко»,

канара матрос:

«Чака ви пердах

по-голям от тоз!»

Лазят из Украйна

белолапите.

Чува нашият мужик

лоши работи.

Той е дал сърце

на Съветите.

Но прииждат в строй

пак проклетите.

И го мразят те

кръвно с гняв голям.

И Деникин с тях,

и Врангел там.

И сдушил се с тях

от Сибирско чак,

вълчи отряди

праща им Колчак.

Ах, рибки мои,

дребни костички!

Малчугани селски мои

още простички!

Няма да ви купят с грош

вас душманите!

Тръгнахте вий до един

с партизаните.

Все червени щикове

из полетата.

И бащите – там,

и – синчетата!

За едно се бий

тая ми войска:

да добий земя,

да оре така.

Че да звънва ръж,

че клас да даде

и колаче с точено

всеки да яде.

Как да не намразиш

мутрицата вражеска!?

Хей, разпели се на Дон —

песен, но не нашенска:

«Плават параходи

край пристанище.

С комунисти ще гостим

шараните.»

Ние пък за тях:

«Де се навирате?

Ще ви спипа ВеЧеКа —

изстиват ви дирите!»

От една беда

раснат три бели.

Пак над Питерград

нов гръм гърмоли.

Никой не разбра

кой, защо гърми.

Трудов мой народ

ставай, не дреми!

Тръгнал е насам

Юденич с войска,

дето няма чет.

Бре, ами сега?

Бият и отпред,

бият и отзад.

Ой, народ ти клет!

Ой ти, Питерград!

Като рече: дъжд!

Дъжд-проливница.

Гизна, та изгни

ранна зимница.

Ни овес, ни ръж —

урожаят лош.

То не бе живот,

а в корема – нож.

Със села казашки

Дон се е накичил.

И вълкът ехиден плаче

с думи кукувичи.

Придумва Корнилов

казаците сбрани:

«Я с картечен шев гостете

всички партизани!

Към червените Деникин

иде като буна.

Проснали се наште пики

от Дон, та до Дунав.»

Вятър син, та леден

силно бий, та гони.

С нас е в боя Ворошилов,

храбрият Будьони.

Стискат ли те – с вик

проглушиш света!

Нам ни дай едно:

не гази ръжта!

Но Деникин щом

дигна свойта рат,

слегна се ръжта,

сякаш би я град.

Белите над нас

люто се глумят,

колят крави те.

Пият и крещят,

мачкат момите,

женорята:

«Тъй се пада на

простака!

Ти, мужик, простак!

Яж ритниците!

Ще си вреш носа

из чифлиците?

И ще бесиш, а?

Ах ти, прост мужик!

Мамицата ти!

Сопа и камшик!»

Ой ти, ой ти, люляк син

угледен сив стобор.

Никому не се живей

в своя роден двор.

Опустяха селски къщи

и градините.

Тлъстото сено изгни

из долините.

И овес, и ръж —

слегнаха навред.

Де ще свреш глава

ти, мужико клет?

Но сега не спят

разтревожени

храбрите мъже

в куртки кожени.

За сиромашта

те и ще умрат,

ала Питерград

няма да дадат!

Там под Лугово

страшен бой кипи.

Питер траурен

цял е в мрак. Не спи.

Още миг... врагът

ще надмогне май.

И – прости, мечта!

И на всичко – край!

Кръв и пот тече.

Разтревожени

водят бой мъже

в куртки кожени.

Труп връз труп лежат —

снопи жънати.

Цвилят с бяс коне,

и се пенят те!

Но от час на час

бием, бием ний.

Вече осем дни.

Вече девет дни.

На десетия

даде гръб врагът,

плю си в пазвата,

юрна се без път!

Нашите крещят:

«Удряй изотзад!»

Ех ти, лют народ!

Ех ти, Питерград!

А край Харков-град,

ой, пшениците

засуха спече ги.

И мужиците

тичат към Москва,

боси им нозе,

тичат и крещят,

цял се свят тресе.

Милост просят те.

За хляб тропат те.

Как да не пораснат

от това злобите?

А в Гуляй-поле,

в степ разкаляна,

сбрали се глави

все запалени.

Дайте да горим!

Дайте да сечем!

А Деникин май

го боли корем!

Ех ти, песен,

песен!

Има ли от тебе цвят

по-чудесен?

Пей под гусла ако щеш,

пей и под хармоничка.

Да ми бяхте дали,

хора,

поничка?

Ех, ябълко,

с цвят накитена.

Бий Корнилова!

Бий Деникина!

Ой вий, макове!

Мили, чакани!

Адмирале, почвай

разколчакване.

Зад полето – гръм.

Зад полето – стон.

Всеки в боя защищава

своя бащин дом.

Куртки кожени —

под Донец навред!

Види се, във Питерград

те ще са безчет!

В белия стан – стон.

В белия стан – хленч.

Ех, обгражда ги отвред

обръчът червен.

В белия стан – вик.

В белия стан – страх.

В златожълт пожар

пламеней зора.

Светят всички механи

в вражите селата.

Утре кой ще оцелей?

Вдигай чашите!

И за царя пият те,

и за Рус света.

Знатни курви с тях

сладят им скръбта.

В нашия стан – сън.

В нашия стан – смрад.

От ботушите войнишки.

Хъркат брат до брат.

В ранна ранина

пак ни чака бой.

Спи ми, нани-на,

ненагледен мой.

Ти над тях, зора,

злато разсипи...

В куртка кожена

комунар не спи.

А в зори дъждът

страшно завилня.

Със снаряден огън

срещнахме деня.

Като скръб очи

тъжно вперил в нас,

командирът наш

дума с бавен глас:

«Братя, ако днес

победи врагът,

октомврийския

плам ще угасят.

Ще ни бият с бич.

Ще ни бият с кол.

Чака ни ярем

като впрегнат вол.»

Влажните очи

той изтри с ръка.

И събу ботуш,

и поде така,

кашляйки: «Вземи,

в къщи го занеси

да го поизноси

булката поне.»

Призори дъждът

страшно завилня.

Със снаряден вой

ний сушим деня.

Жилото-куршум

впива се в гръдта.

Нашият отряд

диво полетя.

В падината – вир.

Долче – зад вира.

Комунарят наш

нос в пръстта завря.

Ний – напред, напред.

Те – назад, назад.

Мъртвите сами

под дъжда лежат.

Спете, храбреци,

с млъкнали уста!

Ще ви погребем

после във пръстта...

Свърши боят лют.

Знамена плющят.

Плю си на петите

и ойде врагът.

Удивен от туй,

че остана жив,

пак ботуш обу

ротният щастлив.

«То жената май

нямала късмет.

Ще го нося сам

както му е ред.»

Свърши боят лют.

Живият е рад.

Ой, народ честит!

Ой ти, Питерград!

А след полунощ

край Нева-вода,

сянката на Петър

броди из града.

Сянката на Петър

грозно пули се

на червеното

в наште улици.

Бий Нева в брега,

в пяна-скреж – водите

Плават кораби

като че към Индия...