Текст книги "Весела (СИ)"
Автор книги: Радослав Коларов
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 1 страниц)
Весела
Роди се с изгрева на луната, в една ясна и тиха лятна вечер, кога щурци огласяха с песен полето и само славеят дръзваше да ги надпее.
Проплака тихо и се заслуша в песента на вятъра, сгушена в скута на майка си, с коси посребрени от звездна светлина.
– Ще я кръстим Весела – отсече баща й – Тя ще е нашата радост от тук насетне!
Така си и стана, растеше си Весела, като тихо и скромно дете, за радост на родителите си, сдобили се с късна рожба, растеше и само една странност имаше в нея.
Всички деца си играят, пищят и се боричкат в окосеното сено, а само наша Весела си седи кротко отстрани, а погледа и все нейде встрани, все нещо си чака, умислена в себе си.
– Веселке, ти що си не играеш маминото, иди децата те чакат, може ли така отстрани да ги гледаш и в игрите им да не играеш? Какво ти има миличко, болно ли си? – се опитваше майка й да я накара да потича с тях, да се сборичка ако трябва, какво от това че е момиче – дете е все пак, може ли отстрани да седи и да не играе , та все другите майки така странно да гледат към нея, а наша Весела тихо й отговаряше – Остави ме Мамо, добре си ми е така, аз така си играя.
– Как така, сама си играеш? – попита уплашено майка й.
– Не съм сама бре Мамо, не виждаш ли вятъра, който иска да се гоним с него, не чуваш ли тревата, която ме моли с нозете боси да тичам по нея, цветята които песни ми пеят, кога ги погаля?
– Стойчо, болно ни е детето, давай на доктор да го водим, има му нещо, болест някаква го е налегнала! Божке ле Стойчо, каква ли ни мъка тоя път ни е споходила, та детенце с такава болест да ни се види? Давай, давай мъжо, ти изкарай колата, а аз ей сегичка приготвям набърже детето, че болест не чака, може и по-лошо да стане!
Уплашиха се и майка , и баща й, и с пребледнели лица на доктор я заведоха.
Специалист. Голям и всепризнат.
При кой се лесно не влиза, та... продадоха набърже теленце, само и само доктор, наша Весела навреме да види.
– Нищо му няма на детето – отсече доктора.– Просто,... е ... как да река, рядко интровертен тип с изключително буйно въображение.
– Ин-н-нт.. , какво докторе, какво й има, тоя тип лекува ли се? – почти проплака в ужас майка й , прикривайки Весела зад себе си, в очакване на най-лошото.
– Не, не се лекува. Ама, какво сте ми и двамата пребледнели, успокойте се, физически си е напълно здраво детето, просто как да го река... хм, мечтателно е то и си живее в света на приказките, които въображението му рисува.
– Луда е! – отсече Стойчо – Луда е наша Веселка, ама не тя е виновна, лудост нашето беше – дете да желаем, на тези ни години.
– Не бре хора, нормално си е детето – опита се да ги убеди доктора, но колкото повече се стараеше, толкоз по-странни и необясними за тях думи използваше и това само засили болката и тъгата по лицата им.
– Е, каква си е, наша си е! Наша рожбичка си ни е Весела, а пък.. кога порасте.. ще видим. Все един добър мъж за нея ще се намери, кой да се грижи, кога ний вече не можем.
Че то, нашето, преброено е вече, ама нейното... – тихо каза баща й и скришом издайническа сълза забърса.
Тихо прибраха се те на село, по мръкнало, да ги не видят комшиите и да не разпитват, къде са ходили, за болестта на Веселка да се не разчуе.
И само тихият вятър, чу хлиповете на майка й и молитвата на баща й , след като Веселка с целувка приспаха.
Чу ги и далече отнесе.
Там, където се бяха стопили и думите на доктора, че страшно си няма. Че Веселка е дете нормално, нищо, че с други деца не играе и с вятър и треви си хортува.
А Веселка си порасна.
Тиха, в себе си вглъбена и глава наклонила леко встрани, сякаш някой й говори, а тя му думите слуша. Слуша и се усмихва.
Красавица надали бе нявга се раждала, кат таз мома – стройна фиданка. Ако има думи, кои нейната хубост да опишат. Хубост, що те караше, ако си на трапеза с нея и от глад да умираш, залък хляб в уста си да не сложиш, а само нея да гледаш и с хубостта й да се храниш.
Идваха ергени всякакви да я искат, но кога наш Стойчо насаме с тях останеше, всички си тръгваха. Идеха като аслани, а си тръгваха като...
А Стойчо, си бе честен и прям, не искаше с лъжа добро на рожбата си да стори и истината им в очи казваше – Луда си е наша Веселка, луда си е, ама и е тиха, оправна и грижовна. Без нищо я давам, но едно от тебе ще искам. Грижи се за нея и я обичай така, както я обичахме и ние!
И бягаха, наплашени от тези думи бащини ергените, не намерили ни обич в сърцата си, ни смелост в душите си, луда невеста, през бащини порти да вкарат.
Само един се намери, кой на бащини думи да отговори. Свит, неугледен, дори и леко грозноват наглед, но така запленен от нейната хубост, че страстта наместо него заговори:
– Взимам я, взимам я бат Стойчо, такава каквато е, взимам я! На ръце , ако трябва ще я нося, през огън минавам, но ми я дай! Дай ми вашата Весела, че сърце ми вече не трае и .. или Весела жена ще ми стане, или за смърт ще се аз венчая!
Венчаха ги. Скромно. Наша си Весела и ... по божията воля – за съпруг Стефан.
Не мина се и месец-два и Стефан отново на бащини порти потропа.
– Какво има бре Стефане, да не се е нещо лошо с Весела случило? – с тези думи набърже го посрещна майка й на двора.
– Не е читава таз ... наш'та работа, стрино Василке, не е – промърмори Стефан, забил поглед в нозете си.
– Стойчо, ела бърже тука бре Стойчо, нещо лошо на децата се е сторило – провикна се майка й, а бащата с бърза крачка излезе от сайванта, де детска люлка майстореше.
– Казвай, казвай Стефане, що се е случило! – подкара го и той. – Ела , ела седни тука и разказвай! – придърпа го той навътре, да ги не слушат от пътя за що си говорят.
– Казвай, а ти жена иди донеси нещо на зетя да сипем, че виж колко е прашен, кой знае как е бързал насам за помощ да дойде.
– Аз.. и за помощ , и за съвет дойдох, ама по-напред да ви рекна , че с Веселка отиваме у градо.
– Що щеш у градо бре Стефане, лошо ли ти е тука? Я, каква китна къща си имаш у ваше село, добитък на полето как ще оставиш, стопанка от дом, как в града на чуждо ще водиш? – с тез въпроси към него се Стойчо приведе, а лице му едно пепеляво, без помен за цвят и усмивка, кога люлка с душа майстореше.
-Хм, не става инак бре бат Стойчо, ще продам всичко, ама Весела от нейно си либе ще разделя, че жена ми е вече и не може всяка вечер, пред всички за смях да ме прави.
– Какво ти либе бре Стефане, та наша Весела през порти по заник не е излизала, до герана за вода не сме я провождали , някой в лудост да не я открадне?
– А при кого тя ходи тогаз, всяка една вечер, щом месечина изгрей, при кого?
А кога след нея тръгна, по стъпки нейни да я последвам, все в гората влиза и все там я губя. Само смеха й дочувам как бисерно се лее, а на мене ми иде като вълк да завия. Наместо жена си нощем до мен да прегърна, аз тръните нощни бодливи прегръщам! А кога си дойде призори, е с усмивка доволна и морна на лице и мен като мъж не желае. Само кога месечина навън не изгрей, само тогава у дома стои, но е кат болна посърнала, дума не казва и сърце ми не дава да й посегна .
Замълчаха двамата, без дума повече и да отронят. Проводиха ги. А на изпроводяк им дадоха малкото що за зимата бяха заделили. Да имат децата, че живота в града е тежък и няма да има кой да помогне. Продал бе Стефан бащино имане, продал а с парици ... къща по-малка от сайванта на село си бе купил. Апартамент, панелен. За толкоз стигнаха парите. И как стигнаха така и свършиха.
Всяка вечер, се Стефан уморен прибираше и все Весела на балкона заварваше. С очи насълзени, търсещи да зърнат полето, а наместо него бетон и асфалт дорде ти поглед стигне. С ръце протегнати да пипнат небето, а над глава й се само смог сив и задушлив стелеше.
Сама.
Без думите на цветята, без шепота на вятъра, без милувката на луната дори, Веселка се поболя. Посивя и с всеки ден все повече слабееше.
Не помогнаха докторите – Не е рак, озадачено разглеждаха изследванията й те. Не ни е позната таз болест, тази странна загуба на тегло и жизнен тонус.
Не помогнаха и врачките – И магия не е ! Тя уроки няма, нея кой зло се опита да стори, мигом злото срещу него ще се обърне !
Не помогнаха и молитвите му – Бог мълчеше. Отвърнал лице си от него, що бе се заклел жена си в обич и сговор да гледа
Замина си Веселка, замина, а кога си съвсем изстина до майка си на село вече бе пренесена. С коси руси посивели, с лице румено от мъка изпепелено, студена като месечината под която бе и родена.
Погребаха я.
Тихо как бе и родена.
Само една старица се скришом встрани после прекръсти
и рече – Самодива, самодива е била.
