Текст книги "Над всичко"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 5 страниц)
– Слав, ти ли си?
Едро, малко глуповато лице, сини гузни очи. Та той бе един от връстниците му в селището, като деца другаруваха.
– Аз съм – отвърна сърдито беглецът.
– Ами тогава защо бягаш?
– Защото ти ме подгони…
Баян веднага разбра, че Слав го лъжеше. Нямаше никаква причина да бяга, освен ако…
– Видя ли я?
– Видях я – отвърна Слав намусено.
– Кога я видя?…
– Ами сега, преди малко… Идвах при тебе и ви видях… Ама не повярвах на очите си, да ти кажа… Коя е тя Баяне?…
Младежът се намръщи. Знаеше, че непременно ще се случи някой ден – да я видят. Но не очакваше да се случи толкова скоро.
– То не е твоя работа – каза той строго. – Нищо не си видял, нищо не си чул… Хайде, стани…
Слав стана.
– Разбра ли какво ти казах? Ако чуя само една думичка, с мене ще се разправяш!…
Слав тръгна, Баян гледа след него, докато изчезна в горичката. Той отново се върна при козите, но сърцето му беше свито. Какво ще стане в селото, ако наистина Слав се разбъбра. Сам не знаеше какво би могъл да им каже. Жена от времето – разбира се, никой нямаше да повярва на такива глупости. Навярно щяха да помислят, че девойката е византийка. А това никак, ама никак не беше хубаво.
Когато след малко Баян се върна в хижата, намери девойката клекнала край пещта. Със зачервени от дима очи и с издути бузи, тя с все сила се мъчеше да разпали огъня. И, разбира се, не успяваше – всичко от пещта се връщаше обратно в хижата. Ина дори не го забеляза, че е влязъл вътре – толкова се беше улисала в своето занимание.
– Какво правиш, Ина? – запита той зарадван.
Тя трепна и се обърна.
– Нищо, мъча се да запаля огъня…
Той се засмя:
– Остави, не е толкова лесна тая работа… Трябва най-напред да погледаш…
Баян клекна край пещта, стъкна съчките, ловко разпали огъня. След малко той весело пламтеше, без да издава никакъв дим. Баян изсипа половината от ведрото в голямата глинена паница. Млякото можеше да се пие и сурово, разбира се, той даже го предпочиташе, но така се разваляше по-бързо. Нека кипне, в топлото мляко по-хубаво набъбва хлябът.
– Днеска цял ден сме на мляко – подхвърли той шеговито. – Щом не даваш да убивам животни.
– Аз ти казах, Баян. Вече няма да ти преча за нищо… Ама съвсем за нищо… Прави си това, което си правил винаги.
Баян я гледаше изпитателно.
– Да, но няма да ти бъде приятно – каза той.
– Наистина – изрече тя с усилие. – Няма да ми бъде приятно… Но това няма значение…
– За мене има.
Погледна я дълго, някак тежко и напрегнато се замисли. И тя усети, че ще каже това, което не биваше да казва.
– Слушай, Ина – започна той бавно. – В края на краищата аз мога да се откажа от лова… И да се хвана като всички други за ралото. Но ти трябва да обещаеш, че ще останеш да живееш при мене…
Ина въздъхна горчиво. Не биваше да отлага повече. Трябваше да му обясни това, което той никога нямаше да разбере. И все пак трябваше да го обясни. Трябваше поне съвестта й да бъде чиста.
– Баян, Баян, колко работи не разбираш! – промълви тя тъжно.
– Само едно нещо разбирам, че искам да останеш при мене!
– А точно това абсолютно не е възможно. Ние сме като осъдени… Ама разбери, че наистина не мога, не ми е разрешено… И вече никога не бива нито да мислиш, нито да говориш за това. Иначе веднага ще си отида…
– Защо, Ина?… Аз лош ли съм?
– Не си лош, Баян… Даже напротив…
– Ами тогава?… Какво ни пречи?…
– Какво ни пречи?… Ами пречи ни една теория… Но ти не знаеш какво е теория… На по-прост език тя се казва причинно-следствената теория…
– Нищо не ти разбирам…
– Да, трудно ще разбереш… Седни, Баян…
Баян седна на едно от ниските дървени столчета. Ина по очите му познаваше, че не й вярва.
– Как да ти обясня! – започна тя притеснено. – Там е цялата работа, че всяко нещо на тоя свят е произлязло от нещо друго. Това разбираш ли?
– Ами това е съвсем просто. Козичката е произлязла от козата.
– Точно така… Птицата от яйцето, цветето от мъничкото семенце. Философите казват, че всяка причина си има следствие и не може следствие без причина… Това е железен закон – казват те. Ето например – ти живееш в своето време. И ти си реален в това време, както аз съм реална в моето време… Ако не съм аз, ти ще се ожениш, ще имаш деца… Те ще станат князе, пълководци, може би ще водят войни, ще сътворят човешката история… Но там е цялата работа, че нашата история е вече произлязла от вашата.
– Не те разбирам – вдигна рамене Баян безпомощно.
– Но трябва да разбереш! Мисли, докато го разбереш – в края на краищата това не е толкова трудно… Нашето време се е излюпило от това яйце, което наричаме твое време… Ако ние сменим яйцето с наше яйце, тогава ще се роди не моето време, ще се роди някакво друго време… В което аз навярно няма да съществувам същата, каквато съм сега, защото вече съм съществувала… Сега разбираш ли?
Той мълчеше. И все пак тя усещаше, че тоя път нещо разбира.
– Това означава, Баян, че всичко от мен до теб е подредено по един железен начин причина-следствие, причина-следствие. Ако се върна назад и променя нещо от миналото, ще се обърка цялата световна история. Нашите теоретици казват, че от това може да произлезе мирова катастрофа…
Баян я гледаше с втренчен, неподвижен поглед.
– И ти вярваш в тия измислици? – запита той мрачно.
– Длъжна съм да вярвам…
– А това значи, че ти изобщо не мислиш за мен – помръкна той. – Историята! Какво ме интересува историята?… Всеки човек си има своето право… Те не могат да вземат нашето право.
Тя изведнъж почувствува, че сърцето й се изпълни с необясним гняв.
– А ти пък нямаш право да говориш от мое име. Отде знаеш, че аз те харесвам… Мислиш, че като си ловец и син на княза, та всичко ти е позволено?… И всичко трябва да става така, както на теб ти се иска?
Той се изчерви едва забележимо, в погледа му се появи недоумение.
– Но ти сама дойде в моята хижа.
Тя разбра мигновено, че очевидно с тая постъпка – поне в неговите очи – бе направила своя избор.
– Извинявай, Баян, но в нашето време това не означава нищо.
– Нищо?
– Искам да кажа никакво обещание.
– И ти ще си отидеш някой ден?
– Да, Баян!
Той мълчеше, лицето му бе съвсем потъмняло.
– Тогава по-добре си иди веднага – каза той. – Утре ще бъде много по-лошо от днес…
– Да, в това си съвсем прав…
Тя стана и почна мълчаливо да подрежда вещите си в малкото куфарче. Когато погледна към него, той все още седеше на столчето, лицето му не изразяваше нищо.
– Сбогом, Баян…
– Сбогом – промълви той едва чуто.
На прага я лъхна топлината на слънцето, което се бе показало над върховете на дърветата. И заедно с блясъка отново усети в сърцето си непонятната мъка. Острото усещане за безсмислие и празнота едва не закова стъпките й. Но тя храбро продължи. В гората самотно се обаждаха птици, жужеха насекоми. Никога вече нямаше да чуе тия звуци. Никога нямаше да види луна без хора. Никога вече няма да пие топло козе мляко. И него нямаше да го види повече до края на своите дни, колкото и да са те далече. Нито него, нито очите му, нито копието му, което прониза звяра. Мъката изстискваше сърцето й, но тя знаеше, че няма да се върне. Все пак психолозите нещичко разбираха, вековете ги бяха научили. Хората от нейното време умееха да владеят своите чувства. Вече не плачеха дори на филмите, в които хората от старите времена все още плачеха. Вече не се хвърляха в дълбоките пропасти, не се нараняваха до смърт, не се тровеха. Бяха господари на себе си. Може би понякога съжаляваха дълбоко в душите си за това, но наистина се владееха.
Стъпките й ставаха все по-уверени и по-твърди. Мъчеше се да не чува гласовете, които я съблазняваха – гласовете на птиците. Мъчеше се да не вижда глухарчетата, които вятърът носеше над ниските храсти. Мъчеше се да не усеща горещия дъх на билките. Тоя чист и прозрачен свят я спираше на всяка крачка, но тя вървеше. Нямаше да се върне.
И внезапно чу в далечината глас, плътен като звук на тръба:
– Инаа!.
Тя трепна, но продължи със същата стъпка. Все пак той скоро я настигна.
– Ина! – И тръгна редом с нея.
Сега пък Ина мълчеше и лицето й бе неподвижно.
– Остани, Ина – каза той, като все още леко се задъхваше от тичането. – Остани поне още няколко дни… Аз вече нищо няма да ти говоря.
– Не бива, Баян – настоя тихо девойката. – Ти си прав, днес е по-добре, отколкото утре…
– Само няколко дни…
– Безсмислено е, Баян…
– А приказките? – досети се той изведнъж. – Ами аз още не съм ти разказал всички приказки…
Тя бавно поклати глава:
– Изглежда, че моето време няма нужда от вашите приказки… Те само ни объркват…
Тя все тъй мълчаливо вървеше напред. Нейната проклета машина не беше много далече. Скрита зад силовото поле, тя беше невидима за очите на хората. А пътуването траеше толкова кратко, толкова невероятно кратко, сякаш вековете бяха наслагани един върху друг като прозирно тънка хартия.
Изведнъж тя трепна и спря.
– Пеперудата! – пророни Ина с притаен дъх.
Голямата жълта пеперуда се премяташе в някакво упоение из прозрачния въздух.
– Съвсем същата! – повтори тя.
Първата пеперуда, която бе срещнала в живота си, тази, която я изуми. Отново летеше като голямо, жълто, оживяло цвете, отскубнало се от своите нежни корени и полетяло над всички цветя. Ина го гледаше очарована и не помръдваше от мястото си.
4
Тя се завърна. Дори не разбра как стана това – с такава лекота пеперудата я бе победила. Просто се усмихна и отстъпи. И тръгна по обратния път с малко срам в душата си и повечко гордост. В края на краищата тия – великолепните психолози – да не си въобразяват, че всичко знаят.
Изминаха три спокойни дни. Просто живееха в дълбоката тишина край леса, почти не говореха. Баян отново носеше фазани, скубеше ги жестоко пред очите й. Тя не протестираше. След това дълго и старателно ги препържваше с прясно масло, докато добият цвета на ба-кър и злато. Тя покорно ядеше. Понякога тъмните й очи ставаха по-тъмни, тя се мъчеше да ги скрие. В такива мигове и той се отдалечаваше, оставяше я самичка, уплашен да не я загуби. Той вече разбираше, че рано или късно ще дойде тоя час, но не искаше да мисли за него.
На третия ден тя му каза:
– Баян, искам да видя хора.
– Какви хора? – трепна той.
– Обикновени хора… От твоето племе…
Баян дълго мълча.
– Не знам – каза той най-сетне. – Те ще те помислят за византийка. И ще ни прокълнат и двамата.
– Искам, Баян…
– Щом искаш – въздъхна той примирено.
В края на краищата Ина се съгласи да види селото отдалече – от покрайнините на леса. Просто да го зърне. Тръгнаха още същия ден и с хиляди предпазливости. Вървяха през горичките, по хълмовете, обрасли с храсталаци. Навсякъде избягваха пътеките и откритите места. Беше спокоен и тих ден без никакво облаче по небето, без никакъв повей на ветрове – топъл ден, потънал в следобедна дрямка. Най-после навлязоха в дъбовата гора, която граничеше със селото. Беше глуха и влажна като стария лес, стъпките меко потъваха в изгнила шума. Тежката сянка бе погасила всяка друга растителност – само тук-таме се мяркаха белите или ръждиви шапчици на гъбите. Баян пристъпваше все по-бавно и по-предпазливо. И най-сетне спря.
– Ела – каза той тихо.
И посочи с пръст. В малката котловинка наистина жълтееха сламените покриви на селото. Никак не беше далече. Ясно се виждаха фигурите на хората, които бродеха из дворовете без огради. Бяха повечето жени и старици. Ина жадно гледаше своите далечни сестри. Бяха всичките руси, доста високи и едри, с дълги рокли, препасани здраво през кръста. Тя чуваше гласовете им, мощни и гърлени, изпълнени с някаква притаена сила и жажда. Усещаше как леко настръхва при тия звуци. Чуваше и крясъка на децата, дрънкането на съдовете, врещенето на козите. За тях това бе обикновен, спокоен, мирен ден, дълъг като вечността, изпълнен с предчувствията за сладката нощ. Обзе я внезапно някакво мъка, която сякаш идваше от кръвта – от същата червена и гъста кръв, по-жива и от хората, с памет, която идваше от най-далечните векове.
– Да вървим – изрече тя внезапно.
Отново тръгнаха през леса, мълчаливи и замислени. Тя усещаше, че й се завива свят при спомена за женските гласове, за тяхната първична сила и жажда. Яките им фигури стояха като живи пред очите й. Тая, която носеше ведро с вода от реката. Тая, която се кискаше. Тая, която гонеше две деца през поляната. Тая, която клекна край един храст и вдигна грубите поли на роклята си.
– Баян, вашите жени са много силни…
Той кимна спокойно:
– Да, вярно е… Баща ми каза веднъж, че в жените е нашата сила. Те умеят да раждат… И раждат все хубави и здрави деца… Той каза, че никой не може да изтреби нашите племена… Жените ни винаги раждат.
– Ти не се ли страхуваш малко от тях? – запита Ина внезапно.
– Да се страхувам ли?
– Те са по-силни от вас… Те биха презрели мъж от моето време.
Той се усмихна:
– Не вярвам… Те не обичат груби мъже… И не винаги изглеждат такива… Поне девойките. Когато ги наближи момък, те приличат на гълъбици, толкова са плачи и кротки…
– Преструват се – заяви Ина враждебно.
Върнаха се мълчаливо в хижата. Вечерта, както винаги, тя седна на еленовата кожа край вратата, подпря с юмруче малката си брадичка. Баян разказваше своите приказки. Беше нощ като всички, много по-синя от нощите в нейния свят, много по-тиха, макар че щурците цвъртяха упоително и глухо се обаждаха нощните птици. Тя слушаше разсеяно. Усещаше тая нощ с цялата си душа любовта около себе си – светулките, които се търсеха в мрака със сините си фенерчета, щурците, които се мамеха с песните си, птиците, които отмалели се зовяха. Никой не спеше в тая нощ, всички се търсеха. Тя почти загуби тънката нишка на приказката. И внезапно се обади:
– Баян, вашите приказки не са измислени от жени, както ти казваш… Вашите приказки са измислени от мъже.
– Защо, Ина?
– Ами приказките са като сънищата и мечтите… А вашите жени са твърде примитивни, за да имат сънища и мечти.
– Тая дума лоша ли е?
– Не знам – отвърна тя неспокойно. – Но в нашето време не се споменава за хубаво… Пък може и да не сме прави.
– Не те разбирам.
– Та как ще ме разбереш? – нещо гневно трепна в гласа й. – Нашите биолози превърнаха хромозомите в бойно поле… Режат, прибавят… Аз вече не знам коя съм, откъде идвам, колко съм истинска…
– Ти си най-истинската. И щом вашето време е родило девойка като тебе, то е безкрайно по-велико от нашето.
Тая нощ и двамата спаха много неспокойно. Баян стана още в тъмно, за да обиколи капаните. Намери в тях само един заек, преряза с нож гърлото му, спокойно почака, докато му изтече кръвта. Много му се искаше да прескочи до поляната на фазаните – Ина ги предпочиташе пред жилавото месо на зайците. Но това означаваше да загуби време, а той бързаше… Да, бързаше да се върне при нея, страхуваше се да я остави самичка.
Хижата изглеждаше съвсем тиха, навярно девойката още не се бе събудила. Баян закачи заека на клоните и започна ловко да го дере. От време на време се обръщаше и поглеждаше към вратата – нямаше ли да скръцне, нямаше ли най-сетне да се отвори. И изведнъж забеляза, че от комина на хижата излиза слаб дим. Ясно – станала е, опитва се да запали пещта. Необяснима нежност нахлу в сърцето му – не просто нежност към жена, нежност към несръчно дете. Той се усмихна и влезе в хижата. Ина наистина бе клекнала пред пещта и както миналия път неуспешно се опитваше да я запали.
– Ина! – изрече той с укор.
Девойката трепна и се обърна. Баян много ясно видя, че очите й са пълни със сълзи.
– Ина, ти плачеш? – остана той поразен.
– Не, не! – възкликна тя уплашено. – Това е от дима.
– Лъжеш ме, Ина…
Тя започна да бърше сълзите си с ръкава на пижамата.
– Да, лъжа те.
Той стоеше пред нея и не знаеше какво да й каже – толкова го бяха поразили сълзите й. И тъкмо искаше да пристъпи напред, някой почука на вратата. Не беше обикновено почукване, а грубо, остро и настойчиво. Баян се обърна намръщен и отвори. Пред прага стоеше въоръжен селянин. Не беше млад – гъста, леко прошарена брада скриваше почти цялото му лице. В ръцете си държеше грубо копие, с което навярно бе почукал, поясът му бе препасан с широк и тежък меч. Той дори не погледна към девойката, строгите му очи бяха впити в Баян.
– Княже, вика те старият княз – каза той. – Заръча веднага да дойдеш при него.
– Добре – отвърна с достойнство младежът. – А сега си върви…
Някаква особена власт и сила имаше в гласа му, които накараха девойката да трепне. Хората в нейния свят никога не говореха така помежду си – говореха като равни с равни. Сега младият княз заповядваше. В очите на славянина пламна в миг някаква скрита враждебност, но веднага угасна. Той покорно се обърна и си отиде. Баян блъсна вратата зад гърба му. Когато отново се извърна към девойката, лицето му бе потъмняло.
– Какво значи това, Баян?
– Не знам… Но не е за хубаво…
– Защо?… Нали те вика баща ти?
Челото на Баян бе покрито с леки бръчки, каквито никога досега не беше виждала.
– Изпратил е човек с оръжие – каза той. А човек с оръжие се праща, когато има война…
Тя усети, че той нещо недоизказа.
– И какво още?
– И когато има предателство – добави той мрачно.
Тя веднага разбра – едното или другото означаваше раздяла. Устните й изведнъж побеляха. Тая страшна дума война – досега я бе чела само в книгите като най-кошмарния спомен от далечното минало.
– Защо война?… Кой може да воюва е вас?
– Ние постоянно воюваме – отвърна с горчивина младежът. – От юг нахлуват византийците, от север – войнствени племена… Трябва постоянно да браним земите си.
– Нима те нямат свои земи?… Или там им е тясно?
– Всичко е за плячката. Тя е винаги по-лесна от труда… Но не вярвам да е война, Ина… Иначе щяха да запалят огньовете…
– Значи предателство – разбра тя. – Заради мене ли?
Той не отвърна. Без да каже дума, отвори стария сандък и извади оттам кат нови дрехи. После разпали пещта и сложи да се топли вода. Ина мълчаливо го наблюдаваше. Някаква скрита тържественост личеше във всеки негов жест, във всяко негово действие. Сякаш внезапно се бе превърнал в някакъв друг човек – съвсем непознат и чужд. Когато водата се стопли – той я помоли да излезе. Ина разбираше – готвеше се за срещата със стария княз така, както не се бе готвил заради нея. И навярно искаше да се представи пред него в най-добрия си вид.
Точно така стана. Когато най-сетне излезе от хижата – Ина го погледна учудена. Изглеждаше много по-висок и по-хубав в новите дрехи, много по-строен. Син колан препасваше прилепналата до тялото дреха. И сега наистина приличаше на млад княз, съвсем приличаше.
– Ина, ти трябва да ме чакаш в хижата. И никъде да не излизаш.
Отново гласът му звучеше властно и силно като при разговора със славянина.
– Добре, Баян.
– Аз ще се върна скоро.
– Знам. Иначе биха ни взели и двамата.
– Само това не могат да сторят. Нищо не мотат да сторят, без да ме питат.
Той се поклони леко, но така изящно, че Ина се слиса. Никой не се кланяше в нейното време. Кланяха се само в класическите пиеси и в най-старите филми. Но тя бе готова да се закълне, че той го направи много по-добре от всички други, които досега бе виждала.
5
Къщата на стария княз не се отличаваше особено от другите къщи в селото. Бе по-просторна, разбира се, но със същия гредоред на тавана и със същите тежки мебели, само че украсени с дърворезба. Князът седеше на своя широк дървен стол край стената, също така изящно украсена от резбаря. Седеше на него само когато приемаше пратеници, когато раздаваше милост и правосъдие или когато се съветваше със старейшините. Беше висок, сух старец с малко вдлъбнати от старостта очи. Още от прага Баян забеляза, че бе наметнат със своята княжеска манта и препасан с червения свилен пояс – единствените белези на властта му. Това означаваше, че няма да разговаря с него като баща със син. И наистина старият княз го гледаше строго, видът му беше някак неузнаваемо чужд и студен.
– Сине, вярно ли е, че си прибрал у дома си византийка? – запита старият княз. – Вярно ли е, че си нарушил нашия най-свят закон?
– Не е вярно, велики княже – отвърна уверено и спокойно Баян. – Хорски приказки са това.
Старият княз се намръщи.
– Как хорски приказки, Баяне?… Мнозина са я виждали вече, скритом от тебе… И казват, че по дрехи и по образ приличала на византийка от най-голям род.
– Не е вярно – отново уверено отвърна Баян. – Как ще е византийка, като не знае нито една думичка ромейски.
Баян гледаше право в очите баща си. А старият княз много добре знаеше своя син, бе свикнал от дете да познава малките му лъжи. Не, тоя път Баян говореше истината.
– Ами тогава коя е?… От каква страна е дошла?
– Тя не е дошла при мен от никоя страна, велики княже… Тя е дошла при мен от времето.
Старият княз го погледна учудено, леко погали пожълтялата си брада.
– Несвързани думи приказваш, сине – изрече той с променен бащински глас. – От кое време е дошла тя при тебе?… Има само едно време – туй, в което живеем… Всичко друго е като сън…
– Тя е дошла от времето, което стои пред нас.
– Не може да бъде, сине, истинско туй, което още не се е случило. Как ще убиеш сърната, която още не се е родила… Нима е възможно?
Баян смутено мълчеше.
– Виждаш ли? – добави горчиво князът. – Тя те лъже, сине… И навярно не е обикновена жена… А преобразена вещица.
Начумереното лице на Баян внезапно се преобрази, озари го хубава, светла усмивка.
– Велики княже, всичко може Да бъде тя, но не и вещица… Та тя е прекрасна… Сърцето й е пълно с неземна доброта… Тя не ми разрешава дори врабче да убия… Нима такава жена може да бъде вещица?
– Сине, тя се преструва, за да те омагьоса…
Баян бавно поклати глава.
– Велики княже, ти си стар и мъдър. Отдавна познаваш доброто и злото в света… Кажи ми, видял ли си някога жива вещица?…
И на лицето на стария княз се появи слаба усмивка. Твърде стар бе, за да лъже и плаши сина си.
– Прав си, сине, нито съм видял вещица, нито ще видя… Вещиците са за бабите и за глупавите жени.
– Ами тогава?
– Ти ще ми кажеш… Аз от тебе чакам да чуя цялата истина, не от хората… И затуй съм те извикал…
– Аз ти казах, велики княже… Може би не съм я разбрал добре… Може би е дошла при нас от царството на Перун… За да донесе на хората милост и доброта. Такива са нейните думи и делата й… Тя сякаш е чужда на всичко земно…
– Не ще да е толкова чужда. Ако беше тъй, щеше да дойде между хората… А не да се скрие в твоята хижа. Това не е небесна работа, сине, това си е съвсем женска работа.
– Тя искаше да дойде тук – въздъхна Баян. – Но аз не я пуснах…
– Не знам – вдигна рамене старият княз. – Но каквато и да е девойката, която живее при тебе, тя ни е чужда… Никой друг няма жена от времето… Не можеш да имаш и ти… Ти си длъжен да бъдеш по-добър и по-скромен от другите… Защото някой ден можеш да станеш славянски княз…
Сърцето на младежа беше пълно с велик свян за думи, които могат да се кажат на баща и които не могат. И все пак той каза:
– Не мога да живея без нея, велики княже… Без нея животът ми няма да бъде живот… Моля те, вразуми глупавите, обуздай ги…
– Със сила?… Не може със сила. Баяне… Аз съм княз не да им заповядвам, а да ги уча… Истина ти казвам, голямо брожение има в селото… Казват, че си паднал в плен на вили и магьосници. Казват, че не си с ума си… Казват, че великият княз е длъжен да спаси всеки, който е изпаднал в беда… Сега кажи ми аз какво да направя?
– Ами аз?… Сам ли да се боря с глупостта, велики княже?…
– Ти си мьж, сине… Събери смелост, подчини се на племето. Някой ден ще го управляваш. Не може да управлява този, който не се е научил да се повинува на хората… Помисли си… Твой дълг е това.
– Велики княже, да ти я доведа да я видиш… Макар да е девойка, тя е по-мъдра от мъдреците… Виж я и сам прецени…
– Не, сине. Не ми я води…
– Защо?
– Не искам да омекне сърцето ми… Не искам умът ми да има два пътя… А ти помисли… Помисли и ела да ми кажеш… А аз през туй време ще се помъча да ги възпра…
– Добре, татко, ще си помисля…
Старецът се усмихна горчиво. Добре познаваше той сина си. Добре познаваше сърцето му. Нямаше да си помисли. Любовта бе слязла при него, може би наистина от страната на сенките, от царството на Перун. И нямаше да го остави, докато не паднеше кървава жертва… Но дано, дано тоя път не бъде синът му… Останал бе само един… Другите трима млади князе бяха загинали с меч в ръка… Но бяха останали докрай верни на своя народ.
А Баян?… Най-хубавият от четиримата, най-умният!… С най-бързата точна стрелба, с най-ясните очи…
Младият княз се поклони и излезе. Докато бе говорил със стария княз, навън се бе събрала доста голяма тълпа. Баян спря и се огледа. Бяха повечето жени, но имаше и млади мъже, негови връстници и приятели от детинство. Никой не го поздрави, никой не му кимна. Лицата им бяха враждебни и мрачни, сякаш виждаха пред себе си омразен чужденец, византийски наемник. Някаква особена ненавист личеше именно в погледа на девойките – тия същите, кротки като гълъбици девойки, които така плахо свеждаха очи пред всеки момък. Баян продължаваше да ги гледа – един по един – може би някой щеше да трепне, може би някой щеше да се усмихне.
Никой не трепна, никой не се усмихна.
Тогава се усмихна сам той, синът на стария княз. След това вдигна глава и се отдалечи – тънък и строен. Лицата им потъмняха още повече. От всичко най-много ги разгневи неговата последна усмивка. Нима искаше да каже, че е по-силен от тях и по-умен от тях? Имаше ли право предателят да се гордее със своето падение? Гняв кипеше в сърцата им, те едва не хукнаха след него да го настигнат.
Когато Баян се прибра, Ина го чакаше в хижата. Тя чу стъпките му и излезе да го посрещне. Младежът изглеждаше спокоен, но не радостен. Като я видя, той се усмихна, но и усмивката му беше малко тъжна.
– Не е война, нали? – запита бързо девойката.
– Не, Ина… Но може би война срещу нас…
Той й разказа доста подробно разговора си със стария княз. Ина го слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-печално.
– Баща ти е съвсем прав. И в нашето време е така… В нашето време никой не принадлежи на себе си, никой не гони своето собствено щастие… Твоят народ винаги трябва да стои над тебе, Баян.
Но тя усещаше, че думите й не достигат нито до сърцето му, нито до ума му.
– Но какво преча аз на другите? – запита Баян нетърпеливо. – Нима съм по-лош от тях?… И ако те са слепи и не виждат, аз ли съм виновен, че съм видял малко повече от тях?…
Ина мълчеше, не знаеше какво да му отговори.
– Човек трябва винаги да се жертвува за другите – каза тя тихо. – Независимо дали са по-добри, или по-лоши от него…
– Да се жертвувам заради човешката глупост? Каква магьосница си ти и каква византийка?… Те трябва да станат като теб, а не аз като тях…
Тя мълчеше. И все по-трудно й ставаше да отговаря.
– Не казвам, че трябва да бъдеш като тях… Ти и без това си много повече… Но не трябва да се делиш от тях… А да им помагаш…
– А ти защо се делиш? Защо не отидеш да живееш с тях?… И да им помогнеш да станат и те като тебе?
– Аз ти обясних, Баян… Има един велик закон, който пречи.
– А ако нямаше такъв закон, би ли останала?
– Да – кимна тя, – бих останала… Такъв е законът на нашето време… Щастието за нас е да работим и да творим за другите. Но тоя закон е по-малък от великия закон.
– Тогава великият закон е против хората.
Тя клатеше печално глава.
– Не, Баян, не е против хората… Ако не беше тоя закон, човешкият живот би станал безсмислен.
– Защо безсмислен?
– Много е просто да се разбере и все пак е безкрайно трудно. Аз ти казах, че ние произхождаме от вас, както птицата произхожда от яйцето. Но ние нищо нямаше да представляваме, ако вашият път не беше труден и мъчителен… Така се е родила човешката душа и така е укрепнала – в борба и труд… Без вашия път ние щяхме да бъдем просто бездушни машини.
Разговорът постепенно угасна. Той не я разбираше. А Ина едва сега започна да съзнава, че в себе си той е напълно прав. Та кой от неговото време би могъл да извърви тоя безумно кратък и жесток път, ако не виждаше пред себе си своето щастие?
И вечерта, както винаги, двамата седяха пред хижата, уморени от мислите, с тъжни сърца.
– Баяне, искам тая нощ да ми разкажеш всички приказки, които знаеш. Може да не спим цяла нощ, но искам да ги разкажеш.
– Защо толкова бързаш, Ина… Твоето време ли те вика?
– Не зная, Баян, страх ме е.
– От какво те е страх?… Нали аз съм при тебе?
– Има сили, по-големи от нас… Разказвай, Баян много те моля…
Баян тъжно мълчеше.
– Не знам дали ще мога – отвърна той най-сетне.
И като въздъхна, започна с горчив глас:
– „Имало едно време един дядо и една баба“…
Синя древна нощ се стелеше над тях, едри и страшни трептяха звездите по небето.
Тя сънува цяла нощ старите приказки – зверовете говореха, орлите слизаха през кладенците в подземното царство. А сред зверовете и сред магьосниците бродеше млад княз с тъжни очи и син пояс. Самовили го зовяха от дълбините на тъмните вирове, змейове го преследваха. Но младият княз сякаш нищо не виждаше, безутешно бродеше из тъмните галилейски гори.
– Баян, искам днеска да бъдем весели! – каза тя на сутринта.
Баян се усмихна.
– Когато славяните искат да се веселят, пият вино и медовина. Искаш ли да опиташ?
– Не, не искам. А ти искаш ли да се надбягваме?
– Да се надбягваме?
– Да, просто да се надбягваме.
Той се усмихна снизходително. И след това безкрайно се смая, когато тя първа стигна до стария дъб. Гледаше я и не вярваше на очите си. Наистина всичко приличаше на приказката, дето таралежът се уловил за опашката на лисицата. И при това девойката не се задъхваше тежко като него.
– Не знаех, че си толкова силна – възкликна той удивен. – Мислех, че си по-нежна от стръкчето на теменужката.
– Какво знаеш ти! – очите на девойката се смееха. – Ами аз бях първа на сто метра в моя университет… И трета на дългия скок… Дай ми лъка!
Той й донесе лъка. Тоя път, разбира се, тя изгуби двубоя, но все пак ловко уцели едно не много дебело дърво. Баян продължаваше да я зяпа смаяно.
– Ама и вие ли стреляте с лъкове?
– Не, Баян, само се забавляваме. Но имаме доста добри майстори…
– Трябва да отида на поляната на фазаните… Ще дойдеш ли с мене?
– Не, Баян, не мога да гледам как убиваш птиците… Иди сам, аз ще те чакам…
Баян взе лъка и с лека стъпка се отправи към поляната на фазаните. Провървя му, успя да удари два фазана, макар че загуби доста време за втория. Бяха едри женски фазани, натежали от лятото, щяха да им стигнат за целия ден. Само че масло бе останало малко – толкова дни вече не бе ходил в селото за размяна. Той крачеше бързо по пътеката, искаше му се да не крачи, а да хвърка. Най-сетне се показа и хижата – с широко отворена врата. Но Ина никаква не се виждаше – може би палеше пещта. И едва като се изправи на прага, замръзна от ужас.
