Текст книги "Мерак"

Автор книги: Николай Хайтов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 1 страниц)

Седя си оня ден на двора, пека си кълката на слънце и гледам – минава по пътя Юмера, в текезесето дето е овчар.

– Здрасти! – казва и си клати главата.

– Здрасти, здрасти, но защо си въртиш главата?

– Въртя я, че ние горе, на кошарите, се чудим откъде помагачи да намерим – като да има как от кал да ги направим, – а ти тука дремеш ли, дремеш. Ела – вика, – с мене, чичо Каньо, хем надница ще ти платя, хем ще видиш как се прави изкуствено опсеменяване.

– Какво опсеменявате? Пшеницата или ръжта?

– Каква ти пшеница – овцете опсеменяваме!

Опсеменявали овцете. Нова мода шантеклер.

– Абе, Юмере, нямате ли – казвам – кочове, та вие ще опсеменявате овцете?

– И има – кай, – и няма. Ела да видиш! Всяка вечер ще ти варя качамак.

Откакто си бях навехнал крака, в гората не бях излизал, та ми се беше бая затъжило, а и времето хубаво: едно спокойничко слънце пекнало – защо пък, рекох си, да не отида на къшлата, че да се разшавам и разгледам? Викам на бабата:

– Давай ямурлука! Слагай хляба в торбата!

Засмяха се на Мерко и потурите, че дружина ще си има, грабна ми и ямурлука, и торбата, насмалко и мене да нарами! Бабата се понамръщи, но като й казах, че гъби ще й набера – благослови ме.

Леви-десни – стигнахме на Криво бърдо, дето са кошарите. Ама то аслъ криво, криво-закривено, та хем завет и припек, хем всичко наоколо се вижда. Бре, че много се вижда, бре-е-е! Вижда се Перелиица насреща, обраснала с тъмни ели, като че забулена с фередже. По-наляво – Карлък, белоглав, не му стигнало купището със земя под него, ами се ровнал в небето, като че търси майка си и баща си, а до него – връх до връх; зелени, жълто залесени, едни като кучешки зъби подострени, други заоблени – да се ненагледаш на балкан! Мерко ми вика:

– Не се зазяпвай, чичо Каньо, ами да поработим, докато е видело, че ей-сегичка ще се мръкне.

Отидохме в бараката. Вътре – стая като стая; с дюшеме, с прозорче и с печка в едното й кьоше, а в другото – намърдало се едно ей такова кочище рунтаво, с наведена шия, гледа ме с накървавени очета, сякаш ей-сегичка ще се хвърли да ме хакне с накеркелените си рога.

– Мерко – викам, – внимавай!

– Не се бой – казва Мерко. – Той се е наежил, че от завчера не е виждал ни овца, ни ягне, но сега, като му дадеме – кай – овца, ще поомекне и няма да се ежи. Докарай една отвън, само че гледай бяла да е, той на черни много не налита... Той е руски меринос, там, изглежда, е навикнал повече на руси...

Дотътрих аз отвън една овца, а кочът, като ме видя, вдигна шията си изведнъж, прекрачи крачка, изпръхтя и се закова на място.

– Пусни овцата! – казва Мерко. – И върви до вратата.

Пуснах овцата и застанах до вратата, но кочът не гледа в овцата, а в мене.

– Срамува се – вика Мерко, – но ще свикне! Недей се плаши. Опсеменяването трябва да се върши от техника, но техникът, вместо да опсеменява тука, фукнал в Лясково при даскалицата, цялата работа оставил на мене – да се чудя дали овцата да задържам, или на коча да събирам изкуственото семе.

Приказва си Мерко, а па мене окото – в коча. Ама коч, ти казвам! Заслужава на куци крак до бърчината да идеш да го видиш. То не е, брате мили, коч, а варел от двесталитровите, ако можеш да си го представиш; цялото в космалак и повесма, до земята чак разнесени, като се поклати само, и завее топъл вятър! Нашите кочове гледат като ангели, а на тоя очите му до половината скрити в едно бяло перде, като те погледне отдолу нагоре с другата половина – реже ли, реже като с нож! Да не приказвам за рогата, завити на главата му като чалми. „Тая хала – викам си, – ако само допре овчицата, ще я смаже. Ако пък вземе, не дай си боже, да я блъсне с рогата – от овцата няма да остане и опашка!“

Докато аз си правех тия сметки, кочът се пресрами и тръгна към овцата. Отиде до нея, спря се, протегна си шията и та-ак! – муцуна в муцуна с овцата. Целуна я! Овцата нито шава, нито мърда. Кочът я подуши откъм задницата, а че се обърна пак към главата на овцата и започна да я ближе с езика, от устата към ушите, като да я сресва. Като стигна до ушите, изпръхтя и овцата се отмести.

Викам на Мерко:

– Дръж овцата,, че бяга!

– Ти се не бой – казва, Мерко, – той ще си я кандърдише. Женско може ли да си не даде фасон? Запали си – кай – цигара, има време! Кавказките мери– носи много са табиетлии. Едно само – казва – ще те моля – като се нажеже да рипне въз овцата, ти я хвани за ушите и я дръж, а пък аз ще сложа зад него станока, че да си свърша и техническата работа. То има време, още не е минало хорото, но мине ли хорото, бъди нащрек!

Докато да каже той „хоро“, и кочът започна нещо да похлопва с копитата, като да искаше да рови... Наведе си шията, заби на място с единия си крак, похлопа с другия, след това вирна главата и фукна, та обиколи овцата три-четири пъти с развети повесма. Спря на място и заудря пак с копитата, заигра...

Игра ли бе това, или искаше силата си на овцата да покаже, да я слиса и сащиса – не мога да ти кажа, ала беше чудно нещо тая хала да се гледа как се носи с развети повесма и подковава дюшемето с копита, и се нажижа, и пръхти, докато захвърча от него бяла пяна. Тогава отново приближи овцата запъхтян, близна я с муцуната си, близна го и тя... И тогава, след като я набързо попригали от ушите до опашката, кочът се засили да я покрива.

– Дръж за ушите! – извика Мерко.

– Дръж я – казвам – ти! Аз ще подложа станока.

Той хвана овцата за ушите, а пък аз, вместо да сложа станока, ритнах го и мериносът захлупи овцата по закон божи.

Стори ми се грозно след тия галеници и милувки всичко да удари на... дърво.

Че като викна оня Мерко:

– Абе ти луд ли си или майтап си правиш! С една такава скачка ние можехме да опсеменим не една, а петдесет овце!

– Той – казвам – отново ще скочи.

– Да, но пак ще трябва да загрява! А гледай, че започва да се мръква.

– Ще загрява. Ти ако не загряваш, той загрява!

Наежи се Мерко:

– Какво искаш да кажеш? Я се изрази!

– Седни – казвам, – недей ми се пули в очите! Дай ми една цигара да подпаля и ще ти кажа..,. Само че поглеждай от време на време и коча!

– Защо ще го гледам, след дъжд – качулка?

– Точно сега е за гледане. Я кажи ми, какво прави сега кочът?

– Ближе овцата.

– Видя ли! Ако беше ти на негово място, триста пъти да си захъркал, а той, кавалерът, ближе й и благодари!

Засмя се Юмерът:

– Гледай за какво си се сетил!

– А ти, като гледаш всеки ден тия, кочовите сватби, не се ли сещаш никога за нищо?

– Сещал съм се – казва, – как не!

– За какво си се сещал? За дърво? Сещал се... Я ставай да организираме скачките, ей-сегичка ще се мръкне. И не си гледай пъпа, а внимавай коча какво работи и се учи!

Изведохме овцата, доведохме друга. Мислех си: „Това ще му е на коча втората сватба за днеска, та ще я претупа по-набързо!“ А то, брате, същата игра, същото целуване и сресване, същите метани, поклони, и хора!

Изтропахме и трета сватба, и четвърта, материал събрахме за опсеменяването не на петдесет, а на петстотин овце. Викам тогава на Мерко:

– Давай на коча да яде и да вървим да спим!

Подредихме овцете и легнахме. В колибата ми се стори много задушно, та легнахме навънка, под небето... Ама и небето беше тая вечер – джа-ам! Ококорили се звездиците, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други – сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:

– Как е, чичо Каньо, как е?

– Ами добре е...

– Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!

– Стига съм мислил! Ще спя!

– Ще спиш, ама не можеш – реже ме право в очите най-високата и ясна звезда, – че ти е червива съвестта-а! Женен си четиридесет години, а я кажи, едно хоро изигра ли на жена си? Посегна ли да я погалиш поне веднъж? Да й пошепнеш в ухото една любовна дума, както си пошепнаха овцата и коча?

– Мерко!... Дай ми кибрита – казвам, – Ще запаля огън. Не ми се спи!

– Чудно нещо – каза Мерко, – и на мене не ми се спи...

– А на тебе какво ти е?

– Абе кораво ми е – кай, – повече сено май, че трябва да си,подложа!

– Сложи – казвам, – сложи! Една копа да подложиш, коравото ще си остане пак кораво, че това кораво, дето те гложди, не е отвън, а е отвътре! Познах ли или не познах?

Утрая се Мерко, нища не рече, ала стана. Разпалихме огън, захвърчаха искри, скриха се звездите, останахме ние двамата е него лице в лице.

– Тука ми е – казва – тежко, вътре!

– Да не е, дето те блъсна коча?

– Блъсна ме ти! С ония думи! Блъсна ме, та още не мога да дойда на себе си.

Мерко, завлеканинът, толкова думи да издума наведнъж, ще рече, блъскането– трябва да е било яко.

– Ти – казвам – да не си чул одеве какво ми рекоха звездите?

– Не съм чул звездите, но слушам – дере се тука някакво щур че: „щууур, щууур, щу-ур”... Ей това слушам от одеве и си мисля: „Де пък ме е разбрало и щурчето? Откъде?“

– Ами звездите – казвам – откъде са ме разбрали, та ми наговориха одеве такива думи? – И му ги казвам дума по дума, а Мерко се блещи.

– Махни, махни, не е за дума!

– Кажи какво не е за дума! Кажи го да ти олекне! Тука поне няма кой да чуе. Ей ги, скриха се звездите, млъкна и щурчето, няма да ти пречат.

– Аз – почна да разправя Мерко, – аз, чичо Каньо, съм толкова – казва – мръсен, че да стопиш всичките овце на лой и лойта на сапун да направиш – няма да можеш всичката мръсотия от мене да измиеш! Аз като съм се напивал и жената не рачи с мене да лежи – връзвал съм я – казва – за кревата с въже!

– И аз съм го правил, не въздишай толкоз издебело, само че аз на мойта съм надвивал и без въже!

– Запуши я – казва. – Спри, че може нещо диво да ни чуе, та ще ни разнесе па цялата гора!

Гряхме се на огъня, мълчахме, по едно време Юмера отново го припали:

– Думай – казва, – не мълчи!

– Мойта е свършена, какво да приказвам. На мене само разкаянието ми остава, но ти си – казвам – още на трийсет и три! Гледай коча, прави каквото прави той и ще видиш какво ще стане!

– Добре де – казва Мерко, – и хоро ли трябва да играя? Макар че сме братя по кръв, аз съм, първо на първо, мохамеданин, ортаклъка ще ми се смее, че играя!

– Абе – казвам, – брайно, ти будала ли си или на будала се правиш? Ти хорото няма да го заиграеш на мегдана, ще си го играеш у дома! Ще танцуваш! Няма да хлопаш и тропаш. Надуваш грамофона, ловиш жената и... карай! Ти целуваш ли жена си?

– Аз – казва – право да ти кажа, скърцам със зъбите, та съм нямал време.

– Нямал си време! Да взема, че да те подбера с тоягата, да те удрям и да не ти казвам за какво... Такава кротка женица имаш и със зъби да й скърцаш! Да й се зъбиш като вълк! Ами тя какво прави, когато ти скърцаш?

– Закачулва се през лицето, трепери като лист н си мълчи.

– Запуши я – казвам. – Спри!

Замълчахме. Зарови Мерко с тоягата в жарта и погледа си вече не вдига. И въздиша! От време на време като въздъхне, издухва пепелта с мех. Дожа ля ми за него, а че го подхванах:

– Да съм аз на твое място и на твоите години, че да видиш какво става! Ще се върна в село, ще мина през кръчмата, ще мушна в пояса две шишета гъмза и ще се върна вкъщи при жената за вечеря. „Давай, жено – ще й кажа, – да поядеме, а че да се чукнем по чашка за твоя хубост и за твое здраве!“ Ще й помогна след това да раздигнем софрата. „Заповядай, мила жено, да полегнеш, сърчицето ти малко да постопля!“ Женско сърце лесно се топли. Не ти трябва огън и пламък, не ти трябва борина, всичко става от лесно по-лесно, иска се хубава дума само да й пошепнеш в ухото, както кочът го направи с овцата. Аз от овнешки езици не разбирам, но зная какво й рече: „Сърце мое – рече, – хубава си, драга ми си, много те обичам!“ Косата й малко ще погалиш – ти видя ли как кочът среса овцата? Погалваш я с ръка – кочът нямаше ръка, а ти я имаш! Разбра ли?

– Запуши я! – разшава се Мерко. – Спри!,.. Много хубаво разбрах.

– Щом е тъй, ставай и си върви вкъщи – ей го селото къде е, а пък аз ще пазя овцете и ще те чакам, докато си дойдеш утре.

...На другия ден идва си Мерко рано-рано, закичен на ухото със здравец. Питам го:

– Как е?

– Топ е! – хили се той. – Мериносът – кай – цървулите ми не може, да завърже! Но аз съм му благодарен, ще го гледам като брат и на рогите му две големи свещи ще запаля – едната от мене, другата от булката...

Три дена останахме горе с Мерко, а след това по– събрах червенушки, борина малко и се върнах в село. Изтърсих армагана в скута на бабата и – право при наместника.

– Кмете, ти връзваш ли жената за кревата?

– Защо да я връзвам? Аз като я погледна само, и я свалям!... Ами тебе – казва – какво ти е обарало да питаш? На тия години?...

– Питам, защото всички мъже в това село или връзват жените си, или им скърцат със зъби, или ги повалят само с поглед. А защо не раздадете пистолети на мъжете? Вадиш пистолета и нататък всичко лесно!

Стана пълномощникът от стола и ме наближи:

– Духни ми – казва – в лицето.

Духнах му.

– Не си пил, а защо си я разиграл тетрадката си рано-рано?

– Ще ти кажа – викам му – защо. – И му разправям по-нататък цялата работа за коча. Той на три пъти промени боята на лицето, че и неговият косъм, както се вижда, не излезе чист. Изслуша ме и накрая задава ми въпроса:

– Какво предлагаш да направим?

– Предлагам да се организира един курс в салона на читалището за квалификация на мъжете... Ще докараме коча да видят обноски, а пък аз ще се заема със словесното!

– Ама чакай! – вика пълномощникът. – Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш? Коч в читалището, дето се провеждат културните мероприятия! На това отгоре – с овца!

Викам на пълномощника:

– Ами това не е ли култура бе, другарю, да умеят хората да се обичат? Я виж колко се развеждат!

Взе да се чеше пълномощникът по главата, по врата, сетне по краката.

– Само едно – казва – не разбирам: защо си се хванал тъкмо ти с тая овнешка история? Я ми кажи.

– Мъчно ми е, другарю пълномощник, че нашите хора в галенето са бетер от хайваните! Ето защо! Историята не е овнешка, а е от човешка по-човешка!

Замисли се пълномощникът. Мисли, мисли и накрая се реши.

– Добре, ща организираме курс, но все как. – в читалището не! Нека си бъде горе, в кошарите, там ще намерим начин да закараме мъжете, но да бъде за мероприятие някакво, да речем, „реконструкция на овчата порода” или нещо подобно – може дори само „реконструкция”. И ще внимаваш да не ни подушат, инак – стане ли на въпрос – нито съм те чувал, нито съм те виждал! Ясно?

– Ясно – казвам.

– Действай!

... Сега действам.

Меракът ми е да преминат един ден всичките мъже край мене и да ги видя накичени със здравец – като Юмера.

Тогава и греховете ми ще се простят, и сърцето ми ще се отпусне…